Форум за Духовни Търсачи
Дзенкс!

Петя Дубарова

Гост · 32 · 16942

Мортиша

  • Гост
 Различните „сюжети” разказвани с повод и без повод за смъртта на Петя, са продукт на така наречената вторична митологизация на твореца. Хората знаят истината за смъртта, но като че ли повече искат тя да не е ясно изказана, да има тайна… Петя излъчва също подобно желание – идентифицира се по някакъв начин с тайната… Но смъртта й е ясна. Самоубийството й е изцяло на социална основа.

Набедена на практика в пивоварния завод за паднал брояч на бутилките, Петя е с намалено (2 единици) поведение. На 17-годишна възраст, чувствителна за всичко, което е и което предстои, тя разбира, че с намаляването на поведението за нея няма бъдеще. Разбира се, това е формалният повод за самоубийството. Причините са много по-дълбоки. Известността, за която казах, че я съпътства още приживе, отключва както любовта на хората около нея, така и завистта на други, които не са можели да понесат стихийното й утвърждаване. Отделно от всичко това, с цялата си изтънчена чувствителност Петя е усещала фалша на комунистическата система и е знаела, че срещу нея няма как да застанеш открито и с гордост. Пише го и в дневника си: 07.09.1979 (петък) „Не искам да живея в заслепение._Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило… Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора, чисти и необикновени. Ако има, те са нещастници.
Петя го е казала толкова ясно – или си верноподаник (особено ако си творец), или си аут. Как си представяте Петя да пише за вождовете на партията например… Немислимо! Самоубийството й е един дълбоко осъзнат и промислен жест на ОТКАЗ от служене във време и място, които са в дисонанс с ценностната й система.

На 3.12.1979 година Петя взима смъртоносна доза сънотворни. Когато я откарват с линейката, все още е жива, макар и в кома. Можело е да бъде спасена, но не е станало. В точния момент на точното място, когато е отворила очи и е трябвало да й се подаде кислород, не са могли да намерят ключа за кислородната бутилка… Това е. Може би така е трябвало да стане. Мисията на Петя, с всичко, което ни е завещала, е изпълнена. Издъхва сутринта на 4 декември. Погребват я с отворени очи.


Попитай детето: "Какво е живота?"
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.

"Какво е животът?" - попитай младежа.
Ще чуеш: "Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!"

А старецът грохнал ще каже горещо:
"Обичам живота, красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен."

Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
"Животът това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта."
« Последна редакция: Ноември 08, 2012, 07:58:31 от Мортиша »


Мортиша

  • Гост
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=XOExkZg2evA[/youtube]

ПЕТЯ ВСЕ ОЩЕ Е ЖИВА В СЪРЦАТА НИ
И В ДУШАТА НА БУРГАС
 :53: :53: :53: :53:


Мортиша

  • Гост
НАСТРОЕНИЕ
 
Препъна се във облака небето
и падна като купола на храм.
Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,
 
как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,
 
защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.



Мортиша

  • Гост
ЕТО МЕ ДНЕС...

Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магични котлета.
 
Дълго пих кръв от зелени насекоми.
Живо месо от издъхващо птиче
ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,
за да добия сърце дяволиче.
 
После презрях и магии, и измислици.
Стига съм търсила - казах - наслуки.
И пожелах да ми станат орисници
всичките живи човешки науки.
 
Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете до края!
 


Мортиша

  • Гост
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=a7wVKyJMTt4[/youtube]


Мортиша

  • Гост
Паметникът на Петя Дубарова се намира в Бургаската морска градина, едно от любимите й места приживе. Издигнат е през 2010 година и е дело на скулптора Радостин Дамасков и архитект Владимир Милков. Официалното откриване се състоя на 5 ноември 2010 година, като мястото на паметника в самата градина не е случайно избрано. От една страна той е с изглед към така любимото й Черно море, а от друга се намира близо до този на нейния вдъхновител и наставник Христо Фотев. Самият паметник е излят от бронз и е с височина 3 метра, като отдолу има 40-сантиметрова гранитна основа. Петя Дубарова е представена в цял ръст, пристиснала ръце към тялото си и с поглед отправен сякаш в едно по-светло бъдеще. Бъдеще, в което поетесата искрено вярваше, но така и не доживя да види.


Мортиша

  • Гост

Мортиша

  • Гост
ПАНТЕЛЕЕВ, Пейо. Звезда: Стихотворение. // П а н т е л е е в, Пейо. Малка, тъжна, нежна, грешна: Лирика. - Бургас, 1992, с. 15.
С посвещение "На Петя Дубарова". Стих. е текст на едноименната песен в изпълнение на Ваня Костова.




ЗВЕЗДА
На Петя Дубарова


Веднъж ослепи ме и падна
над мене гореща звезда
звезда искрометна и млада,
стопи се за миг в нощта -
без следа.

Прекъсна дъха ми, когато отмина,
затичах се бързо - с ръце да я стигна!
Защо ли избяга - дивна и свидна,
къде си, чия съдба нейде отнесе?

И оттогава тъгувам и викам -
къде си, къде си, звезда?...
Безкрайно далечна и земна,
остави във мен следа -
в мен следа!

По тебе ще тръгна - света ще обгърна,
ще бродя безсънно - в нощта да те върна!
Защо ли избяга - дивна и свидна,
къде си, чия съдба нейде отнесе ?...


Пейо Пантелеев


Porsha

  • Гост
ХУДОЖНИК


Ти седнал си пред бялата картина
с очи дълбоки, сини и искрящи,
под твоите ръце цъфти градина
и пори въздух птицата летяща.
 
Рисуваш на платното ти планети,
рисуваш ти луната и звездите,
и смели хора в огнение ракети,
герои със медали на гърдите.
 
И може би след хиляди години,
когато вече няма да сми живи,
картините ти - цафнали градини -
ще бъдат вечно млади и красиви.
 
07. 08. 1974 г., Копривщица


Porsha

  • Гост
ПЪТЕШЕСТВЕНИК


Той хиляди морета е преплавал,
земи далечни много той видял е,
и островите диви опознавал
и само под небето звездно спал е.
 
Живот му бил единствено морето
небето пък - съдбата чудновата
и все нататък плувал той, където
се сливали небето и земята.
 
И ето, приключенецо, аз виждам -
с лодката си пориш ти вълните,
на твоята съдба добра завиждам
и искам с теб да плавам сред водите.
 
03.08. 1974 г., Копривщица


Porsha

  • Гост
Морето и планината

"Петя е обожавала лятото и морето. Аз обичам зимата и планината," казва Елица. Изненадва с признанието, че въпреки кармичната си връзка, не разбира морето. "Морето се държи на дистанция спрямо мен. Не ми позволява да проникна в тайните му. Аз и не искам, защото току-виж съм се удавила заради това, че не го обичам достатъчно." Елица е човек на студеното време. Живее в стая с изключено парно. "Не мога да си представя да живея в стая с парно. Може да зъзна, да ми тракат зъбите от студ, но на мен ми е хубаво." Нощем спи на отворен прозорец. Обожава планината.

Докато смело пресича бургаския булевард на червено, сякаш пророкува, че няма да я блъсне кола, че ще живее дълго и иска да посрещне смъртта си в планината. Вярва в мисълта: "Не казвай за някого, че е щастлив, преди да си видял как е умрял" и нейната щастлива смърт би била бялата. "Имам чувство, че ще бъда вечна. Не вярвам човек да изчезва след смъртта си все едно го е нямало. При белия сън просто заспиваш и духът ти се пренася в друго измерение. Някъде отвъд." Вярва в това "отвъд" човешките очи. Да го търсят учи и децата от школата за рисувана коприна и литература, при които ходи всяка неделя.

Веднъж им дала задача да разкажат история за камъка. Едно от децата разказало как камъкът го спънал. Друго - как хвърлило камък и се счупил прозорец. На следващия път едно от децата й подарило камък, намерен на плажа. Голям, колкото детско юмруче, с форма на сърце и розово-червен цвят. Децата изтръпнали, като го видели. Разбрали, че и той има свое сърце, което тупти. "А за да доловиш това туптене, трябва да имаш сетива, с които освен видимото да виждаш и невидимото," обяснила Елица на децата.

Понякога, както казва Малкият принц, невидимите неща са най-красиви. Както красотата да слееш своя видим за човешките ни очи земен път с нечий невидим, както се случва в историята за Елица и Петя.

Read more: http://www.107ou.com/vsichko-kojeto-ni-vlnuva/za-uchjenitsitje/jezik-i-litjeratura/stranichka-na-pjetja-dubarova/


Porsha

  • Гост
ДВЕТЕ ЦАРСТВА


Там далеч - зад хиляди живи и мъртви води, когато слънцето плете своята златна кошница - живееше гора. Млада беше тя - млада и хубава. И дърветата й бяха млади. Само един стар бор стърчеше настрани и многото му очи - шишарките - стрелкаха сърдито тези, които вечер допираха стеблата си, шушнеха си нещо и не му позволяваха да спи. Друг път, когато младите ставаха твърде дръзки, бедният старик се чудеше накъде да се обърне, за да не гледа, но те - дърветата - нямат гръб като нас хората и накъдето и да се обърнеше, той чуваше тихите им думи, чувстваше нежният досег на смолистия им ствол.
В тази гора живееха Той и Тя. Ех, че щастливо живееха! Тя беше малко по-ниска от него и когато вечер паднеше мрак, а луната не бързаше да изплува, той се навеждаше над нея. Другите дървета нищо не виждаха - беше тъмно, - но чуваха как пука младата му снага и неведнъж от нея падаше откършено клонче.
Денем те цели часове се съзерцаваха и нали бяха близо, той протягаше зелена вейка към нея, но тя се дръпваше засрамено, че и двамата бяха млади, млади... Слънцето им беше обещало да ги венчае, когато падне първия сняг, а зимата беше така далече.
Обичаха ги другите дървета, е, и малко им завиждаха. "Искам да ме обичаш както той нея" - нерядко казваше някоя малка хубавица, чувайки вечер своя любим да въздиша, потопен в размисли. "Ах, виж тя как го гледа! Колко го обича! А ти обичаш ли ме така?" - прошепваше друг и вперваше изпитателен поглед в своята любима. Тя трепваше и двамата задърпваха корените си, разклоняваха ги, мъчеха се да ги докоснат, защото под земята никой нищо не вижда. Но друго беше в долното царство - царството на корените. Тук няма слънце и златни мостове, няма светлина. Няма любопитни погледи на съседи, защото пръстта не е прозрачна като въздуха. Тя е влажна и тъмна, пълна с животворен сок, вода, топлина и истина. И в това царство живееха Неговият и Нейният корен - в царството на истината.
"Ах! Колко си груб и брадясъл! Пиеш сок от моята пръст! Чуваш ли? Махни се!"
"Не ме докосвай! Грозна си като коса на вещица!" - отвърщаше на обидата Неговият корен.
Те трепереха, а пръстта се ронеше. Тя ставаше рехава като пясък.
Но какво се случи тогава в горното царство? От някъде пристигнаха Бурята и Нощта.
"Е-е-е! Горице-е-е!" - ревнаха те, а ехото уплашено заповтаря неистовия им смях.
Дърветата изтръпнаха и станаха още по-зелени.
"Сега ще се преборим! Чу-у-вате ли-и?" - викаха двете и запретваха черни лъкави! Стана страшно. Студени ветрове блъскаха земята. Заогъваха се дърветата, запукаха смолистите им тела. Но млади, силни бяха корените им. Дълбоко почиваха те в топлата почва. Запрегръщаха се Той и Тя, защото сега никой не ги гледаше, всеки мислеше за страшното. Единствен самотен беше старият бор. О, как геройски се мъчеше той да устои на вятъра, макар че снагата му - костелива и суха, отдавна бе загубила младежката си сила. А в царството на истината Нейният и Неговият корени не знаеха нищо за Бурята и Нощта. Те отдавна бяха престанали да се интересуват от своите надземни части...
"Грозна и глупава..."
"Крадец! Ти дишаш моя въздух, пиеш моята влага!" Те съскаха и се задъхваха, а пръстта скриптеше между тях, ронеше се.
"Дръж се здраво за мене! Не гледай!" - шепнеше Той.
"Страх ме е! Сякаш това е последната ни нощ!" - отвръщаше Тя.
"Но ние сме млади. Ние трябва да живеем!"
"Не чувствам корена си! Защо пръстта под нас се рони? Аз падам! Помощ!"
Той протегна зелени клони към нея. Ех, как напрягаше мъжките си сили да я задържи, но усети, че земята под него се рони, той се разлюля и двамата, млади и хубави, паднаха върху тревата.
"А-а-а-а!" - извика Нощта. Тя бе победена! Повлече черна опашка на запад! Дълго се кикоти Бурята, пияна от своята победа, събра ветровете си и омаломощените си светкавици и се повлече към небето да отпирува победата. Слънцето отново изплете своята светла кошница. Страшното беше отминало. Дърветата отвориха очи шишарки, заоглеждаха се уплашени, треперещи.
И чудо - върху цветната поляна лежаха мъртви Тя и Той, а до изтръгнатите им корени зееха като кладенци две черни дупки. А някъде към края на гората уморен, задъхан, с измачкани иглички, стоеше старият бор и шишарките му очи сякаш бяха пораснали за една нощ. А може би той ги бе разширил от ужас. Мълчаха дърветата, мигаха с ресници - борови иглички: "Той беше стар и самотен, а оцеля. А те - какво се случи с тях, - те бяха млади, обичаха се" - мислеха си те.
"Ех, деца мои!" - прошепна старецът и по сбръчкания му ствол се затъркаляха една след друга мътни капки.
"Млади бяха! Млади и хубави! Но в корените, в корените е истината, там долу, откъдето тръгваме ние нагоре - към свотлото!" Затрепераха дърветата - и как се мъчеха да докоснат под земята корените си!
А земята - търпелива и благородна, - може би всичко би изтърпяла, отново би дала живот на двата корена, но там, долу, е царството на топлината, радостта и истината...


Porsha

  • Гост
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=lDPn4d651zM[/youtube]

 :headbang: :headbang: :headbang: :headbang: :headbang: :headbang:


Неактивен Мортиша

  • Потребител неЧовек
  • *
    • Публикации: 590
  • Дзен
Мои часове
Петя Дубарова
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.
Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.
.. и не забравяйте редовно да изхвърляте боклука - от къщите си, от душите си, от живота си....


Неактивен Мортиша

  • Потребител неЧовек
  • *
    • Публикации: 590
  • Дзен
52 години от рождението нa Петя Дубaровa

http://www.socbg.com/2014/02/17.html
.. и не забравяйте редовно да изхвърляте боклука - от къщите си, от душите си, от живота си....