Форум за Духовни Търсачи
Дзенкс!

Христо Фотев

Гост · 15 · 4688

Мортиша

  • Гост


Колко си хубава

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

 
 Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.
 


Мортиша

  • Гост
МОРЕТО

Тихо -

както вали.

Тихо -

както боли.

Тихо.

Тихо.

Тихо -

снежинките засипаха сърцето ми.

Сърцето ми, по-пусто от градините

на София, напълно изоставени

от скитници, мечтатели и влюбени

(Умираше засипано сърцето ми.)

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува - и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти.

 

Морето се изправи пред очите ми.

Водата му със гъвкаво движение

се чупеше в кристалите на пясъка.

Дълбоко утаени, цветовете му

очакваха нетърпеливо слънцето.

Изнемощели лягаха делфините

в прегръдките на хладните течения

и сенките им падаха стремително

над рибите... И рибите се плашеха.

И рибите живееха... И някъде

из дъното - сарматско - на душата ми

изплуваха най-смътните ми спомени...

...Хрилете ми изгаряха от въздуха.

И перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми...

О, рибите живееха... Не бързайте.

Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.

По стъпките ни към небето - нашата

съдба на ужасени победители...

Не знаете вий колко е мъчително

и колко е опасно - да се връщате

отново към морето си - потресени,

че в себе си морето не намирате.

Морето ни (О, загубо) във себе си

ний първо го убиваме... Не бързайте,

лъчисти вий - нежни, да излизате.

Не знаете вий - откъде ще знаете

жестоката ни нужда да обичаме...

И колко ни е трудно да обичаме

не знаете вий... Мисля си понякога,

че любовта е чувство към морето ни -

бездънното, най-синьото, безкрайното,

в което ний преди сме съществували.

Навярно ни е било много хубаво,

когато непрекъснато сме плували.

И затова след всички перипетии,

които сме преминали - единствено

любовното ни чувство е останало -

ний винаги се влюбваме в някого.

Обичаме ли - носиме телата си

с космическата лекота на рибите.

И откъде е странното мълчание

на влюбените? Откъде е странната

и хармонична пластика - над думите?

(Над думите с които ний отчаяно,

заместихме езика на очите си...)

...Как искаме ний вечно да обичаме,

но толкова е трудно да обичаме -

до края да се радваме на себе си.

Аз няма да говоря за казармите,

парадите, казармите, убийствата -

ще премълча военното безумие,

защото ще умра от отвращение.

Аз ще възпея святото мълчание

на влюбените... Скока им над Думите.

Езика на телата - и в очите им.

Дълбокото им сродство със делфините.

 

Морето се отдръпна пред очите ми.

На дъното му се усмихва лятото.

Случайното докосване на хората

отекваше дълбоко във сърцето ми.

А хората се качваха в трамваите

и влизаха - разменяха си поздрави.

Отърваха с усмивки от косите си,

лицата си, ръцете си, палтата си,

безпомощните люспи на снежинките...

И светеха за Някого очите им.

И светеха за Някого лицата им.

И светеха за Някого ръцете им

тихо -

както вали.

Тихо.

Тихо.

Тихо.


Мортиша

  • Гост
Морето само живите обича...


Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.


Мортиша

  • Гост
Тоя влак за Бургас...


На Недялко Йорданов

 

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.

Аз сънувам дъждовния плаж.

Там е моя живот - моя странен

и единствен словесен пейзаж.

 

Там съм целият аз - там забравям,

че съм кратък и лош - че съм аз.

Глас на гларус и аз осезавам

тоя - целия свят... Там в Бургас,

 

аз умирам от нежност и ярост.

(А се мислех за подвиг роден.)

Глас на гларус, о, писък на гларус -

възмутителен спомен за мен.


Мортиша

  • Гост
Там далеч, далеч в Бургас...


Там далеч, далеч в Бургас,

там - в самия пясък,

пролетен се виждам аз

и в дъждовен блясък.

 

Мислех си с пътуващ глас

че съм сам - и вечен.

Лъжех - а не знаех аз -

че съм - малък и далечен.

 

Как да знам че съм пиян

аз от дъжд и песен,

дъжд със вкус на океан

и на път чудесен.

 

Как да знам че съм щастлив

в тоя стръмен пясък.

Аз не вярвах, че съм жив,

а бях жив - до блясък.

 

Бях по-жив от кратък вик

на делфин - и гларус.

Цял - във техния език,

старт, печал и радост...

 

Там далеч, далеч в Бургас,

там от зимен пясък,

аз изграждам своя глас -

острият му блясък.


Мортиша

  • Гост
Ти тръгваш и се връщаш...


Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас.

В единственият залив пак е есен.

Тук изумен откриваш своя глас

и в своя глас солен - печал и песен.

 

Тук ти откриваш своя верен жест.

Тук ти за миг не си човек случаен.

На твоя ден най-точния адрес

е тук - и твоя ден е ден безкраен.

 

Тук изведнъж си спомняш че си жив.

Че имаш дъжд... И вятър... И Несебър.

И изведнъж се виждаш ти красив

в един кристал - в един прозорец щедър.


Мортиша

  • Гост
Из "Ужасна поема"


Със тишина са надарени мъртвите,

а живите - с мълчание.

Убива ме

и ме спасява верността към думите...

(Коя от тях ми обеща спасение?)

Сърцето ми се помири със своето

пространство, тъй жестоко обитаемо.

Завършени са всичките ми жестове...

Понякога си мисля, че съм статуя.

Навярно изменила е душата ми

на нещо тъй прекрасно и забравено

и затова лишени от величие

са нейните движения...

Простете ми.

Но как опитомявате сърцата си

вий - всички вий, които ме осъждате?

По-сляпо от цветята е сърцето ми.

В голямата сладкарница с бамбуково-

банални лампиони - до театъра -

тъй осезаема израства самотата ми.

Зелени са дърветата в прозорците.

Зелено, превърни ме на растение,

за да мълча - да не натрапвам никому

аз своето отсъствие... Вий, погледи!

(И устни коронясани от бирата.)

Приятели внезапно ме прегръщаха

с ръце любовни и братоубийствени.

Вратите се отваряха (о, въздуха)

и се затваряха вратите... Влизаха,

излизаха и влизаха

със викове

и с думи - изменилите на думите.

Подире им пристъпваше Голямото

мълчание... Но влизаха и Верните -

изваяни от тишина... С измъчени

и тъй прекрасни устни... О, следобеди

в разцвета на смъртта си.

Вентилатора.

Бармана. Сервитьорите... А в събота,

по-хубава от стюардеса, влизаше

смъртта ми (и как светеха гърдите й).

Тя гледаше в ръката ми и казваше,

че ще живея винаги... Щастливите

ме гледаха със завистливи погледи.

В голямата сладкарница с бамбуково-

банални лампиони - до театъра -

тъй осезаема израства самотата ми.

По-мощна от вината ми пред думите.

Пред думите невинни и преследвани.

Насилвани от толкова престъпници.

Как да забравя светлите им трупове,

захвърлени във морагата - по мрамора

на книги и на гласове...

О, думите!

Извитите им китки - и ранените

им хълбоци на изумени юноши.

Агония в казармените плацове

на страниците - лагерно подобие

на празника... Как да забравя

във думите, изречени от майка ми -

свободните им лъчезарни жестове,

особено последния - със чашата

от мляко, тишина и милосърдие...

Кой предизвиква моето мълчание?

Страхувам се да не насиля думите.

Търпение, не ме напускай никога.

И не щади ти златните си гвоздеи

за устните ми... О, бъди безмилостно.

Не ме напускай никога - изпълвай ме

със старото, прекрасно подозрение,

че може би принадлежа на другите!

Навярно тук е коренът на думите

Призвание,

Величие и

Щастие!

Аз трябва да се осезая целия.

За да забравя себе си - във името

на другите. (Тъй празно е понякога

срещу ми огледалото). Търпение!

Ти, плахо премълчана биографийо

на чувствата ми... Ти, сърце, зазидано

в кристала на морето... Ослепителни

и все по-кратки реплики от детството,

звезди над паметта ми - възхитителни;

безплодни намерения - и жестове!

Но вярата, че съществува някакво

пространство - по-човешко и по-нравствено

зад жестовете, зрее във сърцето ми.

Ужасно е обратното - замръзнали

и неподвижни кораби и влакове.

И пътища, жестоко балсамирани...

Тогава ни остава невъзможното,

единствено, което е по ръста ни -

печалните ни рамене... И болката.

И чудото - замаха на крилата ни.

Защото ний сме по-високи може би

от свойто отчаяние... Защото сме

невинни по призвание... Ний вярваме

във думите окървавени -

никога

в окървавените ръце... Сърцата ни

са тъжни, доверчиви, обетовани...

И може би жестоки в слепотата си.

...По-сляпо от цветята е сърцето ми.

В голямата сладкарница с бамбуково-

банални лампиони - до театъра -

се свечерява - овехтява въздуха.

Във въздуха съм, както във палтото си.

И в тялото си - както съм...И в твоето

присъствие на окърбена влюбена...

О, стара Жулието, как мечтая аз

за гроба на Ромео... Но върви си ти.

Лъжа е милосърдното ти щастие

и равно на убийство...

Там, на гарата,

е моето спасение - и щастие.

В чакалнята - където са запалите

и будните ... Безшумните им погледи

са пълни със внезапно обещание

за братство...


Мортиша

  • Гост
Кой ще насити дребната ти жажда


Красива - вълноломно устремена

пред скока си със чайката - звучи

и пей - вселената - която ражда

аквамарина в нейните очи!

 

Кой ще насити древната ти жажда?

Земя? Не питай, но повярвай ти

в часа когато извора се ражда

и към море - потока полети!


Мортиша

  • Гост
Душата ми тя строга е...


Душата ми (тя строга е) не мога!

Не се научих до сега да мразя...

Но ти - която си ми дадена от Бога -

как мога аз да те спася! Да те

запазя!

В земята ти отново да се влюбя,

да те отгатвам и пропадам в

песен...

Възможно ли е пак да те загубя

аз - в тоя свят - до ужас

безсловесен?


Мортиша

  • Гост
Понякога по-много се обичахме...


Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не - понякога

наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни

и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие...

(Аз мога да разплача и дърветата,

и птиците и бронзовите бюстове,

но докага ще ни сближава болката

и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам - и безмилостно

луната и дърветата, и себе си,

наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,

или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано

най-истинското си стихотворение,

най-хубавото... Като тебе

хубаво.

 

И толкова далечно - като теб.


Мортиша

  • Гост
Христо Фотев е роден на 25 март 1934 г. в Истанбул.
През 1940 г. семейството му се премества в Бургас, в коджакафалийската махала - махалата на бежанците. Началното си образование получава в училище „Др. Петър Берон“ в Бургас, а след това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г. Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а по-късно отбива военната си служба.
От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом „Украса“ в Ямбол. Две години по-късно прекъсва работата си в „Украса“ и става редактор на многотиражката на мина „Черно море“.
Христо Фотев умира на 27 юли 2002 г.
Творчески път [редактиране]

Първата си стихосбирка - „Баладично пътуване“, издава през 1961 г. За разлика от много други поети още дебютната му книга е много силна и получава признание. За нея е отличен с II втора награда за поезия[източник?]. На следващата година вече е член на Съюза на българските писатели. Година след публикуването на „Баладично пътуване“ става драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“. От 1964 г. повече от четвърт век Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на българските писатели. След близо десетгодишно мълчание поетът написва „Обещание за поезия“. През 1981 г. издава две стихосбирки : „Литургия за делфините“ и „Спомен за един живот“. Три години по-късно събира своите избрани стихове в „Словесен пейзаж“. В преходната 1989 г. излиза сборникът му с поеми „Венецианска нощ“. От 1990 г. е главен редактор на бургаския алманах „Море“. На тази длъжност е до края на 1992 г. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“.
Награди [редактиране]

1965 - получава Литературната награда на Бургас за своята втора стихосбирка „Лирика“.
1967 - удостоен със същата награда за третата си книга „Сантиментални посвещения“,
1969 - връчена му е за трети път наградата на Бургас за стихотворенията му от „Пристанище“,
1994 - поетът получава литературната награда „Златен Пегас“,
1995 - званието на „Почетен гражданин на Бургас“.


Мортиша

  • Гост

ИЗ "СПОМЕН ЗА ЕДИН ЖИВ"

И ето - аз вървя срещу легендата за себе си.
(Прости ми ти, провинциална митологийо.)
Над спомените и над думите е мойта биография -
в агонията на мечтата ми за щастие.
Останалото е банално досие... Наистина
да се скърби е престъпление - предателство
след тая царствено завършена история -
монументалното ми детство... Нищетата ни
- над нея ний... Аз помня - тя излъчваше величие.
Квадратната конструкция на масата ни дървена.
В любовно-съвършеното мълчание -
семейството... Ах, как растеше блясъка
от чашата с вода... Как ний се смеехме.
(И как сияеше седефа на зъбите ни.)
Но помня - как заспивах неочаквано
с криле под бялата възглавница. И опита
(как той се пръсна в тъмното) на майка ми
да ме заключи във едно ридание...
На майка ми... Защо тя непрекъснато
ме викаше по име? Как го сричаше -
по-точно как го мяташе във въздуха
със писъка на устремено копие...
И към какво тя искаше наистина
до болка да ме прикове? Към него ли?
Когато аз вървях пред него.. Целия
в небето анонимно на живота си
и в имената - хиляди, - с които вий,
прекрасни и безименни, ме викахте.


Мортиша

  • Гост
ИЗ "ОБЕЩАНИЕ ЗА ПОЕЗИЯ"


Когато си отново над морето - и когато
от дъното му се надигне някаква дълбока,
космическа въздишка - и внезапно Скока
изпълни тялото си с тежкото си лято,
скочи - водата ще отнеме тежестта му.
Последвай устрема - замаха на ръцете си,
и чувството, секунда може би, че си крилете
на птица - да вибрира в острото ти рамо.
Очи, във взрива на мехурите разтваряй.
И пресечи със няколко измерени движения
и първото, и второто, и третото движение -
четвъртото е най-опасно - остро - не забравяй
-не си вода... Почти по-съвършено от водата
е тялото ти, голото, надолу устремено,
ще става все по-пълтно, по-опалово студено,
но ти не спирай скока си надолу, по средата.
Не вярвай на средата ти - на онова приятно
усещане за щастие - оранжево - тогава
ти превърни в стомана и най-малката си става,
защото никога не ще те видиме обратно.
 
Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.
А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.
Какво че въздуха... Че те изгаря пепелта му.
В морето ти си целия - на дъното му голо.
Замри - на въздуха си до последната частица.
И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни...
И с устремените си колене, гърди и длани
се изхвърли нагоре, по-нагоре - ти си птица.
...А въздуха - когато той те ослепи отново
и те приеме на живота си в горчивото изкуство -
ти съхрани завинаги внезапното си чувство,
че си в света - във всички ни и всичко, -
че си слово.


Мортиша

  • Гост
ИЗМИСЛИЦА ЛИ Е МОРЕТО?...


Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
 
Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките-
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето...
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!
 
Не е измислица морето
и щастието съществува!


Мортиша

  • Гост
ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...


Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
 
И толкова далечно - като теб.