Приличам на ония шаранчета, дето като им отрежеш главите и мускулите им продължават да се тресат… да те е страх да ги пипнеш… нервичките им болят. Точно в момента нещо ме тресе… от студът ли е? Не… аз обичам студа. Когато е студено, мислиш трезво и всичко става по-бързо. Съвпаденията де. Алегорично приличам на онзи Язон и мита за Златното руно… Или за… нещо си там… в по-горния слой на атмосферата, стратосферата с температурната аномалия. Гръклянчето ми напира от ужаса на разочарованието. Клепките ми се натягат от гаден кошмар. Седя и си мисля… понякога колко дъждовни капчици падат върху якето ти. Как искам да съм дъжд тогава. Колко проблясъци виждаш като си затвориш очите.. как искам да съм тия светлини. Колко облачета ти си усмихнаха… накъде бяха обърнати слънчогледите… кога за последно се търкаля безгрижно в тревата… кога за последно мириса маргаритки… Нощес ти става гадно от тоя мрак в душата, тая безпросветност и творчески срив. Взе си тогава разчертаната хартия и писа с равен почерк разни клишета, после смачка листа и си каза, че утре ще стане… Независимо дали живееш на някоя светеща непареща звезда и гледаш всяка вечер голямата луна… ти все повече си мислиш, че душата ти не трябва да е сама, че трябва да слееш духовни пространства. А ти искаш толкова да си влюбен, че делириумът да те обвие в нестихваща муза. Твърде често желанията ни се разминават с действителността и то не защото не защото са достатъчно силни, а защото нечии други се уповават на нещо друго. Обичам Вселенските предизвикателства.
Аномално
- Thread starter slavena
- Start date
