P
Porsha
Гост
Едгар Алън По (на английски: Edgar Allan Poe) е американски писател, поет, редактор и литературен критик, считан за представител на американския романтизъм.
Той е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с мистерии (виж макабра), и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Създател е на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика като жанр[1]. Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Това обаче довежда до финансови затруднения в живота му[2].
Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко във Вирджинския университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ (1827 г.), подписана анонимно - „от жител на Бостън“.
После сменя фокуса си от поезия към проза и прекарва следващите няколко години работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Той живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“. 2 год. по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му Вирджиния умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст. Причините за неговата смърт и до днес остават неизяснени.
Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията.
http://bg.wikipedia.org
Докторът по физико-математически науки, професор А.С.Сонин, запознавайки се с този откъс (тази книга е била преведена на руски за пръв път през 1961 г.), с учудване установил, че Едгар По подробно е описал свойствата на течните кристали, а те били открити половин век след като автора завършил своята повест. Трябва да се отбележи, че това не е единственото произведение на Едгар Алан По, в което има подобни прозрения. В разказа си История с въздушен балон, той описал полет над Атлантика. В действителност такова събитие станало, но век по-къно и въпреки това, читателите му без уговорки повярвали в мистификацията. Защо? За това, защото, както е отбелязал Ф.М Достоевски неговото въображение има такава особенност, каквато не сме срещали у никого, - силата на подробностите. Тази сила се проявява и в друг разказ на По - Разговор с мумия, където има множество удивителни намеци. Мумията бива съживена с помоща на електрически ток. Днес на нас ни е известно, че именно с помоща на електрически заряд се подновява дейността на спрялото сърце. Оживялата мумия разказва, че хората могат да изпадат в продължителен, т.нар. летаргичен сън, че жизнеспособността на човек може да се преустанови (анабиоза) и че хората могат да живеят по 800 години, както е написано в Библията. Но по какъв начин на Едгар По и други като него са успявали да правят такива предсказания? Някои изследователи предполагат, че едновременно могат да съществуват множество светове, еднакви по своята история, но относително разместени по време един от друг. За да се проникне в миналото или в бъдещето е достатъчно само да се надникне в правилния паралелен свят.
ГАРВАН
Превод от английски: Елин Пелин (1906 г.)
Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен,
в стари томове заровен над проклетата наука,
и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден,
чух внезапно, отчетливо - и внезапно се почука -
„Гост навярно“ - аз казах си, отведнъж услушан в звука,
казах, стреснат аз от звука.
Бе декември, помня ясно, време тежко и нещастно.
От камина върху пода отблеск огнен си играйше...
Да се съмне чаках страстно! И безумно, а напрасно
търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка
по изгубена Ленора - безпощадната си мъка,
на мечтите мои звука.
Завес тънък се люлейше, шум копринен тихо вейше;
в тъмнината ръце страшни се простираха към мене;
и страхотност безпричинна пълнеше нощта пустинна.
И сърцето мое болно. Но... внезапно се почука.
„Гост навярно“ - си помислих, отведнъж услушан в звука,
„Гост - другар наминал тука!“
И опомнен се изправих и високо се обадих:
„Който и да си, що чукаш, ти, приятелю, прости ми,
в дрямка падна морен дух и отведнъж аз не чух;
и не чух те аз веднага, и не станах да погледна!“
И вратата аз широко кат открих, навънка взрех се -
Вред тъмница непрогледна...
И застанах мълчеливо, през таз пропаст от мъртвило,
и с потаени мечтания взрях се в тъмната пустиня...
Мрак и хаос безконечен!... Но кат вик от хор далечен
прозвуча за миг „Ленора“ - отзив тих на мойта мъка
Мой бе шепот тоз „Ленора“ - отзив тих на мойта мъка -
И загина в мрака звука.
Влязох поразен, отчаян и от тоя звук замаян,
и вратата аз притворих... Но внезапно се почука...
Сви сърце ми страх неволен. „Вятър блъска своеволен,
вятър блъска недоволен - и се бие във капака.
Глупав е подобен страх - вятър блъска се в капака,
вятър си играе в мрака...“
Тъй страхът си аз оборих и прозореца отворих.
Гарван черен, кат зъл спомен, във покоя мой се вмъкна,
шумно мина край стените в тая стая на бедите,
обиколи той стените, и строг, важен, неподвижен,
върху бюста на Палада кацна без поклон, спокойно,
като мой приятел ближен...
Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели
той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава:
„Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица,
във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.
Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“
Гарван гракна - Нивга вече!
Малко смисъл туй откри ми, но с тоз отговор смути ме
тая птица, черна птица с глас вещаещ и злокобен...
Първи път таквоз злощастье в тоя покой на нещастье,
във покоя, де за щастье всяка мисъл е далече,
прати клетнику, оставен от надеждата далече.
Птица с думи - Нивга вече.
Той от шлема на Палада гледаше ме без пощада,
и повтаряше без милост своя проговор жестоки,
и повтаряше туй слово, тъй спокойно и сурово,
че стори ми се навеки той на него ме обрече...
„Не, до утре, си помислих, ще се махне той далече...“
Гарван гракна - Нивга вече!
От тоз отговор замаян, аз помислих си отчаян:
„Дълго време той живял е у клетник безумен някой,
кого вечно са терзали зли несрети и печали,
който в песните си вечно - теглилото го обрече
един припев да повторя - теглилото го обрече,
един припев - Нивга вече.
И в креслото аз заврях се, в тая черна птица взрях се...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига.
Що? - аз мислех - той предрича, що вещае, що нарича
гарван черен, съдник страшен? - Участта ли ми предрече,
участта ли ми сирашка - в това слово той изрече
грозно слово - Нивга вече.
Но той там стои, мълчи си и пронизва ме с очи си...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
Въз завесата облегнат, аз седях от скърб налегнат.
Тъй при нея аз облегнат - бе отдавна и... далече,
да стоя обичах дълго - бе отдавна и далече -
не ще бъде - Нивга вече!
И във блянове отвлечен, аз усетих шум далечен,
сякаш ангели дойдоха с кадила благоуханни,
на душа успокоенье вливаше това каденье,
и аз казах със смиренье: „Изцерен съм ето вече,
пий, нещастнико, опий се - цяр найде за сявга вече!“
Гракна гарван - Нивга вече!
О, ти кой си, ти пророко вещ, птица или дух зловещ?
Бурята ил Сатаната са те пратили при мене -
о, не искам аз да зная? Но кажи ми, аз желая,
ще ли още да страдая - докога ми Бог обрече?
Ще ли мога да си кажа: „Утешен си ти, човече!“
Гракна гарван - Нивга вече!
О, ти слушай, ти, пророко вещ, птица или дух зловещ!
Във небето те заклевам, в името на Страшний съд -
Но кажи ми, обади ми, ти: желая, ако аз отида в рая,
Ще мога ли да узная аз Ленора там далече?
Ще намеря ли Ленора - там при ангелите вече?
Гарван гракна: Нивга вече!
И от шлема на Палада гледаше ме без пощада...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
Тъмен дух на Сатаната! Лъжеш! Вярвам в чудесата!
Бягай в оня свят, що Бог на вечна нощ обрече!
Гарван гракна: Нивга вече!
И прониза ме с очи, и остана да стои си
Тоя Гарван, черна птица, с глас вещаещ и злокобен...
Тая сянка оттогава на душа покой не дава,
Тая сянка ме смущава, с тия думи, що изрече...
Не ще бяга - Нивга вече!...
Той е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с мистерии (виж макабра), и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Създател е на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика като жанр[1]. Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Това обаче довежда до финансови затруднения в живота му[2].
Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко във Вирджинския университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ (1827 г.), подписана анонимно - „от жител на Бостън“.
После сменя фокуса си от поезия към проза и прекарва следващите няколко години работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Той живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“. 2 год. по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му Вирджиния умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст. Причините за неговата смърт и до днес остават неизяснени.
Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията.
http://bg.wikipedia.org
Докторът по физико-математически науки, професор А.С.Сонин, запознавайки се с този откъс (тази книга е била преведена на руски за пръв път през 1961 г.), с учудване установил, че Едгар По подробно е описал свойствата на течните кристали, а те били открити половин век след като автора завършил своята повест. Трябва да се отбележи, че това не е единственото произведение на Едгар Алан По, в което има подобни прозрения. В разказа си История с въздушен балон, той описал полет над Атлантика. В действителност такова събитие станало, но век по-къно и въпреки това, читателите му без уговорки повярвали в мистификацията. Защо? За това, защото, както е отбелязал Ф.М Достоевски неговото въображение има такава особенност, каквато не сме срещали у никого, - силата на подробностите. Тази сила се проявява и в друг разказ на По - Разговор с мумия, където има множество удивителни намеци. Мумията бива съживена с помоща на електрически ток. Днес на нас ни е известно, че именно с помоща на електрически заряд се подновява дейността на спрялото сърце. Оживялата мумия разказва, че хората могат да изпадат в продължителен, т.нар. летаргичен сън, че жизнеспособността на човек може да се преустанови (анабиоза) и че хората могат да живеят по 800 години, както е написано в Библията. Но по какъв начин на Едгар По и други като него са успявали да правят такива предсказания? Някои изследователи предполагат, че едновременно могат да съществуват множество светове, еднакви по своята история, но относително разместени по време един от друг. За да се проникне в миналото или в бъдещето е достатъчно само да се надникне в правилния паралелен свят.
ГАРВАН
Превод от английски: Елин Пелин (1906 г.)
Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен,
в стари томове заровен над проклетата наука,
и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден,
чух внезапно, отчетливо - и внезапно се почука -
„Гост навярно“ - аз казах си, отведнъж услушан в звука,
казах, стреснат аз от звука.
Бе декември, помня ясно, време тежко и нещастно.
От камина върху пода отблеск огнен си играйше...
Да се съмне чаках страстно! И безумно, а напрасно
търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка
по изгубена Ленора - безпощадната си мъка,
на мечтите мои звука.
Завес тънък се люлейше, шум копринен тихо вейше;
в тъмнината ръце страшни се простираха към мене;
и страхотност безпричинна пълнеше нощта пустинна.
И сърцето мое болно. Но... внезапно се почука.
„Гост навярно“ - си помислих, отведнъж услушан в звука,
„Гост - другар наминал тука!“
И опомнен се изправих и високо се обадих:
„Който и да си, що чукаш, ти, приятелю, прости ми,
в дрямка падна морен дух и отведнъж аз не чух;
и не чух те аз веднага, и не станах да погледна!“
И вратата аз широко кат открих, навънка взрех се -
Вред тъмница непрогледна...
И застанах мълчеливо, през таз пропаст от мъртвило,
и с потаени мечтания взрях се в тъмната пустиня...
Мрак и хаос безконечен!... Но кат вик от хор далечен
прозвуча за миг „Ленора“ - отзив тих на мойта мъка
Мой бе шепот тоз „Ленора“ - отзив тих на мойта мъка -
И загина в мрака звука.
Влязох поразен, отчаян и от тоя звук замаян,
и вратата аз притворих... Но внезапно се почука...
Сви сърце ми страх неволен. „Вятър блъска своеволен,
вятър блъска недоволен - и се бие във капака.
Глупав е подобен страх - вятър блъска се в капака,
вятър си играе в мрака...“
Тъй страхът си аз оборих и прозореца отворих.
Гарван черен, кат зъл спомен, във покоя мой се вмъкна,
шумно мина край стените в тая стая на бедите,
обиколи той стените, и строг, важен, неподвижен,
върху бюста на Палада кацна без поклон, спокойно,
като мой приятел ближен...
Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели
той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава:
„Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица,
във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.
Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“
Гарван гракна - Нивга вече!
Малко смисъл туй откри ми, но с тоз отговор смути ме
тая птица, черна птица с глас вещаещ и злокобен...
Първи път таквоз злощастье в тоя покой на нещастье,
във покоя, де за щастье всяка мисъл е далече,
прати клетнику, оставен от надеждата далече.
Птица с думи - Нивга вече.
Той от шлема на Палада гледаше ме без пощада,
и повтаряше без милост своя проговор жестоки,
и повтаряше туй слово, тъй спокойно и сурово,
че стори ми се навеки той на него ме обрече...
„Не, до утре, си помислих, ще се махне той далече...“
Гарван гракна - Нивга вече!
От тоз отговор замаян, аз помислих си отчаян:
„Дълго време той живял е у клетник безумен някой,
кого вечно са терзали зли несрети и печали,
който в песните си вечно - теглилото го обрече
един припев да повторя - теглилото го обрече,
един припев - Нивга вече.
И в креслото аз заврях се, в тая черна птица взрях се...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига.
Що? - аз мислех - той предрича, що вещае, що нарича
гарван черен, съдник страшен? - Участта ли ми предрече,
участта ли ми сирашка - в това слово той изрече
грозно слово - Нивга вече.
Но той там стои, мълчи си и пронизва ме с очи си...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
Въз завесата облегнат, аз седях от скърб налегнат.
Тъй при нея аз облегнат - бе отдавна и... далече,
да стоя обичах дълго - бе отдавна и далече -
не ще бъде - Нивга вече!
И във блянове отвлечен, аз усетих шум далечен,
сякаш ангели дойдоха с кадила благоуханни,
на душа успокоенье вливаше това каденье,
и аз казах със смиренье: „Изцерен съм ето вече,
пий, нещастнико, опий се - цяр найде за сявга вече!“
Гракна гарван - Нивга вече!
О, ти кой си, ти пророко вещ, птица или дух зловещ?
Бурята ил Сатаната са те пратили при мене -
о, не искам аз да зная? Но кажи ми, аз желая,
ще ли още да страдая - докога ми Бог обрече?
Ще ли мога да си кажа: „Утешен си ти, човече!“
Гракна гарван - Нивга вече!
О, ти слушай, ти, пророко вещ, птица или дух зловещ!
Във небето те заклевам, в името на Страшний съд -
Но кажи ми, обади ми, ти: желая, ако аз отида в рая,
Ще мога ли да узная аз Ленора там далече?
Ще намеря ли Ленора - там при ангелите вече?
Гарван гракна: Нивга вече!
И от шлема на Палада гледаше ме без пощада...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
Тъмен дух на Сатаната! Лъжеш! Вярвам в чудесата!
Бягай в оня свят, що Бог на вечна нощ обрече!
Гарван гракна: Нивга вече!
И прониза ме с очи, и остана да стои си
Тоя Гарван, черна птица, с глас вещаещ и злокобен...
Тая сянка оттогава на душа покой не дава,
Тая сянка ме смущава, с тия думи, що изрече...
Не ще бяга - Нивга вече!...