"Езотерична Космология" - Рудолф Щайнер - 1906 г.

[Мортиша]

.. Има седем мистерии на живота, за които никога досега не се е говорило извън Окултните Братства. Едва в нашата епоха е възможно да се говори за тях открито. Те са наричани седемте "неизразими" или "неизречими" мистерии. Ние ще се опитаме да се занимаем с четвъртата мистерия, тази на Смъртта. Тези мистерии са както следва:

1. Мистерията на Бездната.
2. Мистерията на Числото (която може да бъде изучавана в Питагорейската философия).
3. Мистерията на Алхимията (можем да научим нещо за тази мистерия в трудовете на Парацелз и на Явоб Бьоме).
4. Мистерията на Смъртта.
5. Мистерията на Злото (за която се говори в Апокалипсиса).
6. Мистерията на Словото, на Логоса.
7. Мистерията на Божественото Блаженство.

Говорейки за планетарното тяло, предшестващо нашата Земя - фазата на Старата Луна в еволюцията - ние различаваме три природни царства, много различни от тези, които познаваме днес. Нашето минерално царство тогава не съществуваше. То възникна като резултат на кондензирането и кристализирането на онова, което на Старата Луна бе полу-минерално, полу-растително. Нашият растителен свят произлезе от лунното растение-животно. По сходен начин животинският свят възникна от лунния човек-животно. Така ние виждаме, че на Земята всяко от тези лунни царства направи слизане в материалността. Същото се случи и със Съществата, които на Старата Луна бяха по-висши от човека-животно: Духовете на Огъня. В онзи период човекът дишаше огън, точно както днес ние дишаме въздух. Ето защо легендите и митовете говорят за огъня като за първичното проявление на Боговете. Гьоте загатва за това във "Фауст" с думите: "Нека запалим огън за да могат Духовете да се облекат като в одежди." Тези огнени Духове на древната Луна слязоха до въздуха в Земния период. Те също слязоха в сгъстената материалност, във въздуха който ние вдишваме и издишваме. А сега, точно защото тези Духове слязоха във въздуха, човекът може с тяхна помощ да се издигне до Божественото.

В най-вътрешното естество на Съществата, обитаващи Старата Луна, се получи едно двойствено движение. Човекът-животно се раздели на две групи. В едната група се разви мозъкът под влиянието на инспирациите и действието на Духовете на Огъня, които станаха Духове на Въздуха. Другата група слезе надолу към животинското царство. Сега това разделение е видимо в самото устройство на човека, понеже низшата част на неговото същество е сродна с животното, докато висшата се издига към Духа. Според това коя от двете характеристики си казваше думата, възникнаха две групи човешки същества: едната обвързана с низшата природа на Земята - другата по-развита и по-свободна от Земята. Първата група израстна повече като животни. Съществата от другата група получиха Божествената Искра, съзнанието за "Аз". Такава е връзката между днешния човек и животните, особено маймуната.

Физическото съотношение на тази духовна еволюция бе растежа и развитието на човешкия мозък като същински храм на Бога. Но ако това бе единствената еволюция, нещо щеше да липсва. Щеше да има минерали, растения, животни и човешки същества, притежаващи мозък, човешка форма и облик, но нещо щеше да остане на лунната степен на еволюцията. На Старата Луна нямаше нито раждане, нито смърт.

Опитайте да си предствите човека без физическо тяло. Той не би преминавал през смъртта; обновлението на неговото същество нямаше да се причинява от раждането, каквото го познаваме, а по някакъв друг начин. Определени части от астралното тяло и от етерното тяло щяха да бъдат подлагани на промяна, това е всичко. Около неразрушимия център единствено обгръщащите обвивки щяха да бъдат среда на общуване с околната среда - такова бе състоянието на човека на периода на Старата Луна в еволюцията; неговото същество бе подложено на метаморфози, но не и на раждане и смърт. Но в това състояние той нямаше съзнание в нашия смисъл на думата. Боговете, които му бяха дали форма, бяха около него, зад него, но не и вътре в него. Те бяха за него това, което е дървото за клона или мозъкът за ръката. Ръката се движи, но съзнанието за движението е на мозъка. Човекът бе клон на божественото дърво и ако земната еволюция не бе променила това състояние на нещата, неговият мозък нямаше да бъде нещо повече от цвят на същото божествено дърво, неговите мисли щяха да бъдат отразени в изражението му като в огледало, но той нямаше да има съзнание за свои собствени мисли. Нашата Земя щеше да бъде свят на същества, надарени с мисли, но не и със съзнание, свят на статуи вселявани от Боговете, преди всичко от Яхве или Йехова. Какво бе онова, което промени този ход на нещата и как човекът стигна до независимост?

Боговете от естеството на Йехова можеха да се спускат в човешкия мозък. Но други Духове които, на Луната, бяха от порядъка на Духовете на Огъня, не бяха завършили своята еволюция, и на Земята вместо да проникнат в мозъка на човека, се смесиха с астралното му тяло. Астралното тяло е съставено от инстинкти, желания, страсти, и там намериха убежище онези Духове на Огъня, които не постигнаха целта на еволюцията на Луната. Те намериха свой дом в животинската природа на човека, където се разгръщат страстите, и в същото време те наситиха тези страсти с висши качества. Те изляха в кръвта и в астралното тяло на човека способността за висш ентусиазъм. Дарът на Йеховистичните Богове бе чистата, студена форма на идеята; а под влиянието на тези Духове - ние можем да говорим за тях като за Луциферически Духове - човекът стана способен за ентусизъм за идеи, за това да бъде пламенен за тях или срещу тях. Йеховистичните Богове дадоха форма и очертание на човешкия мозък; Луциферическите Духове установиха връзката между мозъка и физическите сетива; те живеят в нервните разклонения, които завършват в сетивните органи. Луцифер живее в нас оттогава, откакто и Йехова.

Фактът, че сетивата дават на човека обективно съзнание за света около него, се дължи на Луциферическите Духове. Човешката мисъл е дар на Боговете; човешкото съзнание е дар на Луцифер. Луцифер живее в астралното тяло на човека, и дейността на Луцифер намира израз там, където нервите пораждат усещания и възприятия. Ето защо Змията в Книга Битие казва: "Очите ви ще се отворят". Тези думи трябва да бъдат взети буквално, защото на Луциферическите Духове се дължи това, че сетивата на човека се отвориха.

Индивидуализацията на съзнанието се дължи на сетивата. Ако мислите на човека не бяха свързани със сетивния свят, то просто щяха да бъдат отражения на Божественото - не познание, а вяра. Противоречието между вярата и познанието се дължи на този двойствен произход на човешката мисъл. Вярата се обръща към вечните Идеи, към "Майчините Идеи" лежащи в лоното на Боговете. Всяка наука, всяко познание на външния свят посредством сетивата дължи съществуването си на Луцифер. В човека са съчетани луциферическият принцип и Божествената Интелигентност. Именно това сливане на противоположни принципи прави злото възможно за човека, но също и му дава силата за себесъзнание, избор и свобода. Само същество, способно на индивидуализация, може да бъде подпомогнато по този начин от противоположни елементи вътре в своето същество. Ако човекът, когато слезе в материята, бе получил само формата дадена от Йехова, той щеше да остане безлично същество. А така, се дължи на Луцифер това, че човекът можа да стане истински човек, едно същество независимо от Боговете. Христос, или Логосът проявен в човека, е Принципът, който позволява на човека да се въздигне отново към Бога...

 

[Мортиша]

Едното, цялото, континуума, непрекъснатостта, за да се опознае, трябвало да се раздели на две, защото нямало къде се огледа, за да се види отстрани... Всичко било Едно и Едно било Всичко. Така започнал процеса на осъзнаването и самоосъзнаването на Цялото, Едното... Като се разделило на две, те били противоположни, пак си били части от Едното, пак си били едно и също, но с различен знак... И така Едното, непрекъснатото, станало дуално, прекъснато, стъпково, състоящо се от противоположности, дуалности и т.н. Щом съществувала едната противоположност, то неминуемо я имало и другата и нямало как иначе, защото двете заедно само съставят част от Всичкото съществуващо Едно Цяло. В процеса на самоосъзнаването, прекъснатостта, дуалността в края на краищата отново се стреми към достигане отново на Едното, на непрекъснатостта.
В нашия свят, който е свят на прекъснатостта, на дуалността, и следователно на матричността, всяка мисъл поражда своята противоположност, всяко действие също... Няма добро без зло, няма вдишване без издишване, и колкото повече опитваме да засилваме само едната противоположност, толкова повече равностойно се засилва другата, с еднаква сила, само че с обратен знак. Всяко действие поражда колкото добро, толкова и зло, независимо от вложените намерения (затова Дзен будистите "не правят нищо"... ))
Всички тези първични неща се проявяват и в човека, в неговата физика и психика, независимо с какви митични имена ще се нарече - Луцифери, Дяволи и т.н. На съществуването на един Бог или Христос, добър, милосърден и всеопрощаващ, няма как да не противостои същата балансираща сила само, че с обратен знак.
Всяко познание, на "външния" свят човек дължи не на сетивата си, а първо на дуалността, а оттам вече и на сетивата си. При липсата на дуалност, т.е. съществуването на непрекъснатост, континуум, цялостност, познание не е необходимо, защото Всичко Е, и това не е вяра, тъй-като в това състояние всичко е само сега и всичко е едно... това е просто съществуването на всичко в едно и бъдеще и минало в сега.. Тук няма нужда от познание, нито от вяра (вярата е противоположността на познанието), тук просто Всичко Е.. това е като вертикалното или аналогично мислене, когато с един поглед "щракваш" и виждаш цялата картина, а не последователно да разглеждаш и свързваш детайлите в едно..
Това е принципа на дуалността, проявен в човека и в природата. Разликата е, че на човека веротно му е дадена тази възможност да успее да прогледне или да се върне отново към Едното, Цялото, Континуума, непрекъснатостта, чрез съзнанието си.