Индуизъм

[Soenya]

Индуизъм е название, с което се обозначават индийските традиционни вярвания, идеи и култови практики, зародили се между 1700 и 1500 г. пр. Хр. и оформили се в класическата си форма от около VI в. нататък. Обичайно е терминът хинду дхарма или приетият в европейска среда термин индуизъм да се прилагат към класическата форма на религията. А тя е във вътрешна приемственост с древните ведически вярвания и култ и, разбира се, с брахманската религия, определяна като предкласически индуизъм.Най-древните носители на тази религиозна традиция са индоевропейци, по-конкретно индоарийци – дошли от север номади, които след отделянето си от ираноарийците се заселват в земите на Индия, по долината на р. Инд. Поглъщайки установената по тези места тогава градска култура, те полагат началото на ведическата традиция, върху която се гради религиозната култура, обозначавана днес с понятието индуизъм. Названието произхожда от персийското инду (индус), както са били наричани населяващите долината на р. Инд. Предполага се, че така са именувани за първи път религиозните индийци от мюсюлмани (през ХІІ в.), за да бъдат разграничени от носителите на исляма.

По същество индуизмът не е консолидиран в единна религиозна общност и няма единни единни догматични принципи; в своята история той осезателно променя облика си, а религиозните групи са били и остават пъстро множество.

Спецификата на индуизма може да бъде прояснена и чрез установената в литературата понятийна диада сантана-дхарма. Сантана e непрекъснат жизнен поток и поток от образи на съзнанието - континуум на подвижно многообразие. Дхарма e универсален закон (космически, нравствен, ритуален, социален), поддържащо цялостта начало, опора на тъждествеността, мигновено единение на елементи, което обозначава моменти на „прекъсване“ на непрекъснатия поток. Така сантана-дхарма представлява единство на непрекъснатост и прекъснатост.

religiology.org/religions/hinduism/

 

[Soenya]

Ведически период​

Първият, архаичен период в развитието на религията е наричан ведически или ведизъм по названието на свещените книги Веди. Основополагащ в този период става митът за ариеца, т. е. за благородения (роден от сферата на благото, на блаженото съществуване). Откровението, чрез което са дадени Ведите, е божествено откровение пред благородените. Почитат се много божества, но има митологични, а и изследователски версии за първоначално еднобожие (вероятно почитане на Дяус Питар, „Небесен Отец“). През ведическия период богопочитанието се насочва от по-древна група божества, наричани общо асури, към група божества с общото название деви.

Свещените книги на древните индоарийци; „Веда“ означава знание, по-точно свещено знание. Словото на Ведите е неръкотворно, не е създадено от човек, те се приемат за дадени чрез откровение. Според преобладаващите в началото митологични възгледи те са дадени от митологичния Пуруша, а през брахманския период се приема, че са дадени от висшия Брахман чрез Пуруша. В част от изследователската литература за ведическото слово се установява специфичен термин – анонимно откровение, и се смята, че индуистите живеят със съзнанието, че това откровение им е дадено от митологичното време на блажено съществуване (оттук и прякото значение на „ариец“ - произлязъл от място на блаженство).

Ведите са приети от седем мъдри химнопевци (риши). Приемането и препредаването им е свещена жертва на риши, успели да превърнат своите проникновени духовни видения в слово, което да бъде чуто от другите. Ролята на риши (саптариши, т. е. седемте риши – митологичните Гаутама, Бхарадваджа, Вишвамитра, Джамадагни, Вашищтха, Кашяпа, Атри) е сходна с тази на седемте мъдреци в Древна Гърция, както и с тази на пророци в други религии.

Векове наред Ведите са препредавани устно и се разбират като шрути, т. е. чутото, общо название на книгите, приемани като откровени (за разлика от смрити – запомненото, т. е. книгите, създадени като част от традицията). Към корпуса от шрути литература, обозначаван понякога изобщо като ведически корпус, се прибавят Брахманите, Араняките, а след това и Упанишадите. Шрути е откровено и поради това вечно слово; школата мимамса издига аргументи в подкрепа на вечността на ведическото слово. Сакралността на чутото слово следва да бъде пазена, а това е възможно само ако то се препредава устно от учител на ученик (записването му накърнява неговата свещеност). Устното препредаване на шрути поддържа витална ведическата традиция. Подобен възглед за свещеното неписано слово откриваме по правило във всички древни култури.Ведите са четири самхити (сборници) и датират от периода 1400-1000 г. пр. Хр.

Първата и най-древната от тях, Ригведа (Веда на възхвални песнопения, химни; риг, рич – песнопение във възхвала, химн), съдържа 1028 песнопения, отправени към различни божества. Всяко от тях е посветено на някое от почитаните божества и само в изключително редки случаи вярващите се обръщат едновременно към всички божества (Вайшвадева). Очевидно става, че в определен период хората пренасочват почитанието си от група божества, наричани асури, към друга група божества с общото название деви.

Втората Веда, Яджурведа, съдържа жертвоприносителни ритуални слова (яджуси, от яджна – жертвоприношение).

Третата Веда, Самаведа, съдържа особен род богослужебни песнопения (самани, букв. напеви) в специални ритуални приношения (удгитхри). Яджурведа и Самаведа се допълват като литургични самхити.

Четвъртата, Атхарваведа, съдържа магически формули (мантри) и заклинания и е оформена най-късно.

В митологичното съзнание статутът на Ведите е свързан с характеристиката на югите (периодите от време), съставящи всяка махаюга. В критаюга, „златния век“, Ведата е била една и върху нея светът, съвършен в тази юга, се е крепял като на един крак. Тази една Веда се разчетворява в третата юга (двапараюга), когато животът на хората е белязан с порочност и болести, а в четвъртата юга (калиюга), най-несъвършената епоха от цикличното свещено време на човечеството, Ведите са пренебрегнати (като откровени книги те не могат да бъдат забравяни, но могат да бъдат пренебрегвани).


religiology.org/religions/hinduism/