B
BaDBluEeYeS
Гост
Самаел се вгледа в последните слънчеви лъчи,които потънаха зад хоризонта. Бяха и последните,които виждаше. Като на лента минаха всичките мигове, които бе преживял с нея.Всяко докосване, поглед, целувка. Обичаше Я! Боже, колко много я обичаше! И именно, защото я обичаше трябваше да си отиде, защото знаеше , че оставането му може много да й навреди.
Реши да тръгне без да се сбогува. Не й каза нищо. Просто не искаше да я вижда да плаче.Нямаше да понесе сълзите й. Тя навярно никога нямаше да му прости, както и никога нямаше да разбере, че раздялата му с нея е най-трудното нещо, което бе правил в живота си.
- Няма връщане назад! - изрече това глухо, засили се и скочи.
Докато падаше спомените му започнаха малко по малко да се изтриват. Срещите, нежността на кожата й, целувките, гласът й, усещането да е едно цяло с нея. Знаеше, че така се случва. Паметта не съществуваше там от където идваше той...
Секунди преди да изчезне от Земята, той направи нещо немислимо за един демон - помоли се. Да! Помоли се на Бог - никога да не забравя очите й...
Последва сблъсъкът, а след него големият МРАК!
...Когато отвори очи, отново си бе у дома. В Ада. Но защо това "у дома" му се струваше толкова далечно и чуждо?
Изправи се. Всичко го болеше, а в мозъка си имаше бяло петно. Колкото и да се напрягаше не можеше да си спомни нищо свързано със Земята и хората.
Само очите.Сините очи на жена. Само те изплуваха в съзнанието му. Дали бяха спомен или просто част от сън? Не знаеше. А така му се прииска да разбере...
- Самаел, шефът те вика - Азазел го измъкна от мислите му, които в онзи миг му причиняваха болка - Междудругото,добре дошъл, братко!
Двамата се прегърнаха , както правят стари приятели, които не са се виждали скоро.
- Добре ли си, Самаеле?
- Не съм на себе си, братче. Но мисля, че това е нормално. Скоро пак ще си бъда Аз.
Той погледна към кървавочервеното небе и пое дълбоко въздух. Изведнъж сърцето му се изпълни с ненавист. Ненавист към хората и към ангелите, които ги закриляха. Да той отново си беше у дома и отново бе демон.
... В едно кътче на Самаеловото сърце, дълбоко скрита, спеше голямата му ЛЮБОВ към нея. Към г-ца Синеока. А очите й щяха да го посещават години наред в сънищата му. До деня , в който отново щяха да се срещнат. Mak tub! Защото така бе писано.
Написано на 22.05. 2008 г.
Реши да тръгне без да се сбогува. Не й каза нищо. Просто не искаше да я вижда да плаче.Нямаше да понесе сълзите й. Тя навярно никога нямаше да му прости, както и никога нямаше да разбере, че раздялата му с нея е най-трудното нещо, което бе правил в живота си.
- Няма връщане назад! - изрече това глухо, засили се и скочи.
Докато падаше спомените му започнаха малко по малко да се изтриват. Срещите, нежността на кожата й, целувките, гласът й, усещането да е едно цяло с нея. Знаеше, че така се случва. Паметта не съществуваше там от където идваше той...
Секунди преди да изчезне от Земята, той направи нещо немислимо за един демон - помоли се. Да! Помоли се на Бог - никога да не забравя очите й...
Последва сблъсъкът, а след него големият МРАК!
...Когато отвори очи, отново си бе у дома. В Ада. Но защо това "у дома" му се струваше толкова далечно и чуждо?
Изправи се. Всичко го болеше, а в мозъка си имаше бяло петно. Колкото и да се напрягаше не можеше да си спомни нищо свързано със Земята и хората.
Само очите.Сините очи на жена. Само те изплуваха в съзнанието му. Дали бяха спомен или просто част от сън? Не знаеше. А така му се прииска да разбере...
- Самаел, шефът те вика - Азазел го измъкна от мислите му, които в онзи миг му причиняваха болка - Междудругото,добре дошъл, братко!
Двамата се прегърнаха , както правят стари приятели, които не са се виждали скоро.
- Добре ли си, Самаеле?
- Не съм на себе си, братче. Но мисля, че това е нормално. Скоро пак ще си бъда Аз.
Той погледна към кървавочервеното небе и пое дълбоко въздух. Изведнъж сърцето му се изпълни с ненавист. Ненавист към хората и към ангелите, които ги закриляха. Да той отново си беше у дома и отново бе демон.
... В едно кътче на Самаеловото сърце, дълбоко скрита, спеше голямата му ЛЮБОВ към нея. Към г-ца Синеока. А очите й щяха да го посещават години наред в сънищата му. До деня , в който отново щяха да се срещнат. Mak tub! Защото така бе писано.
Написано на 22.05. 2008 г.