Синеочка
Администратор
Сякаш беше минала цяла вечност,откакто г-н Огнен бе видял за последно усмивката на г-ца Синеока.Нямаше я от няколко месеца и в малкия апартамен сега му се виждаше толкова празно.Как бе живял преди без нея?Опита се да си припомни,но в главата му напираха само спомени от съвместното им съжителство.Той застана пред снимката,която беше окачена на стената в хола.Загледа се и тъжно добави:
-Липсваш ми,дечко!Само как ми липсваш...
Г-ца Синеока бе заминала в командировка на морето,по нереждане на ректора на Ангелската Академия.Ако всичко вървеше по план ,в края на август Огнен трябваше да отиде при нея,за да й даде крилете.И ето,че днес това се бе случило.Сутринта бяха пратили един бял пощенски гълъб,който му съобщи,че е време.Време за КРИЛЕТЕ.Тя наистина ги бе заслужила,защото сред човешката поквареност, успя да се запази чиста и невинна.Сърцето на г-н Огнен се свиваше от мъка при мисълта,че трябва да й ги даде,защото знаеше,че тя ще трябва да си отиде ЗАВИНАГИ.Дали пък нямаше да се смилят над него и да му я оставят!?Не...той знаеше,че те имаха други,много "по-възвишени" планове за нея.
Г-н Огнен стана и отвори стария прояден от дървеници скрин и извади крилете.Колко ефирно леки и копринено нежни бяха те!Също като нейната душа.Ама точно за нея бяха създадени!Смесени чувства бошуваха в сърцето на стария ангел.От една страна се измъчваше от мисълта за самотата,а от друга беше горд със своята малка приятелка.
През целия път г-н Огнен мислено си представяше нейната реакция.Представяше си колко щастлива щеше да бъде.Представяше си как ще й сложи крилете,как тя щеше да ги разпери и да отлети.Да..щеше да отлети.Това последното, разбира се, малко го натъжи,но нямаше как,такъв беше животът и той малко по малко взе да се примирява с това.Най-важното сега беше,че щеше да я види.Щеше да види любимата си малка приятелка,а само този факт го караше да се усмихва през целия път.
Когато пристигна на малката гара в стария морски град, почувства как сърцето му не можеше или по скоро не искаше вече да стои в гърдите му.Сигурно биеше с над 120."Къде си, дечко?",той се заоглежда,имаше толкова много хора.Дали щеше да я намери сред огромната тълпа!
-Тук съм,г-н Огнен!-тя извика като същото време правеше неистови усилия да си пробие път през хората-Тук съм!
Секунди по-късно г-ца Синеока се намираше в прегръдките на най-добрия си приятел.Г-н Огнен я огледа-не се беше променила кой знае колко,само дето от слънцето косата й бе станала още по-руса и снежнобялата й кожа бе получила лек загар.Но усмивката й,очите й те бяха същите,които той обожаваше.
...Няколко часа по-късно, докато седяха в градинката на къщата,която бе наела г-ца Синеока,Г-н Огнен попита:
-Дечко,знаеш ли защо съм дошъл?Имам да ти дам нещо много ценно.Знам колко дълго чакаш този момент-той бръкна в старата си войнишка раница и извади крилете-Горд съм,че именно аз трябва да ти ги дам!Те са твои-той ги постави на нежните й рамене и я огледа.Тя беше прекрасна.Наистина бяха създадени за нея.И точно в този момент тя направи нещо,което той никога не си бе представял.Тя ги свали и ги постави на масата.
-Не,г-н Огнен,аз не искам тези криле.Те много отдавна не ми принадлежат,защото аз много отдавна вече не съм ангел.Може би бях в началото,но сега вече не съм.Сега съм човек.Горе в Академията казват,че хората са слаби,защото имат чувства,но аз мисля,че именно точно това ги прави силни-способността да чувстват.Сега емоциите са моите невидими криле.Аз отдавна исках да ти кажа,отдавна съм решила,че тук на Земята е моето място.Аз принадлежа на хората.Оставам тук,за да търся,онова към което всички се стремят-ЩАСТИЕТО.
-Липсваш ми,дечко!Само как ми липсваш...
Г-ца Синеока бе заминала в командировка на морето,по нереждане на ректора на Ангелската Академия.Ако всичко вървеше по план ,в края на август Огнен трябваше да отиде при нея,за да й даде крилете.И ето,че днес това се бе случило.Сутринта бяха пратили един бял пощенски гълъб,който му съобщи,че е време.Време за КРИЛЕТЕ.Тя наистина ги бе заслужила,защото сред човешката поквареност, успя да се запази чиста и невинна.Сърцето на г-н Огнен се свиваше от мъка при мисълта,че трябва да й ги даде,защото знаеше,че тя ще трябва да си отиде ЗАВИНАГИ.Дали пък нямаше да се смилят над него и да му я оставят!?Не...той знаеше,че те имаха други,много "по-възвишени" планове за нея.
Г-н Огнен стана и отвори стария прояден от дървеници скрин и извади крилете.Колко ефирно леки и копринено нежни бяха те!Също като нейната душа.Ама точно за нея бяха създадени!Смесени чувства бошуваха в сърцето на стария ангел.От една страна се измъчваше от мисълта за самотата,а от друга беше горд със своята малка приятелка.
През целия път г-н Огнен мислено си представяше нейната реакция.Представяше си колко щастлива щеше да бъде.Представяше си как ще й сложи крилете,как тя щеше да ги разпери и да отлети.Да..щеше да отлети.Това последното, разбира се, малко го натъжи,но нямаше как,такъв беше животът и той малко по малко взе да се примирява с това.Най-важното сега беше,че щеше да я види.Щеше да види любимата си малка приятелка,а само този факт го караше да се усмихва през целия път.
Когато пристигна на малката гара в стария морски град, почувства как сърцето му не можеше или по скоро не искаше вече да стои в гърдите му.Сигурно биеше с над 120."Къде си, дечко?",той се заоглежда,имаше толкова много хора.Дали щеше да я намери сред огромната тълпа!
-Тук съм,г-н Огнен!-тя извика като същото време правеше неистови усилия да си пробие път през хората-Тук съм!
Секунди по-късно г-ца Синеока се намираше в прегръдките на най-добрия си приятел.Г-н Огнен я огледа-не се беше променила кой знае колко,само дето от слънцето косата й бе станала още по-руса и снежнобялата й кожа бе получила лек загар.Но усмивката й,очите й те бяха същите,които той обожаваше.
...Няколко часа по-късно, докато седяха в градинката на къщата,която бе наела г-ца Синеока,Г-н Огнен попита:
-Дечко,знаеш ли защо съм дошъл?Имам да ти дам нещо много ценно.Знам колко дълго чакаш този момент-той бръкна в старата си войнишка раница и извади крилете-Горд съм,че именно аз трябва да ти ги дам!Те са твои-той ги постави на нежните й рамене и я огледа.Тя беше прекрасна.Наистина бяха създадени за нея.И точно в този момент тя направи нещо,което той никога не си бе представял.Тя ги свали и ги постави на масата.
-Не,г-н Огнен,аз не искам тези криле.Те много отдавна не ми принадлежат,защото аз много отдавна вече не съм ангел.Може би бях в началото,но сега вече не съм.Сега съм човек.Горе в Академията казват,че хората са слаби,защото имат чувства,но аз мисля,че именно точно това ги прави силни-способността да чувстват.Сега емоциите са моите невидими криле.Аз отдавна исках да ти кажа,отдавна съм решила,че тук на Земята е моето място.Аз принадлежа на хората.Оставам тук,за да търся,онова към което всички се стремят-ЩАСТИЕТО.
