Любовни притчи и приказки

[DarkSun]

Най добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на своята съпруга и извади оттам едно опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше просто само пакетче, а едно пакетче с бельо в него. Той захвърли хартията и наблюдаваше с тъга коприната и дантелите. Това аз й го купих, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. От тогава са изминали сигурно 8-9 години. Тя никога не го облече. Искаше да го запази за някакъв особен повод. И сега, аз мисля, че това е точният момент".
Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, които щяха да бъдат взети от погребалната агенция. Неговата съпруга беше починала. Когато той се обърна към мен, ми каза? Никога нищо не прибирай за някакъв особен случай. Всеки ден, в който живееш е един особен повод".Аз винаги си спомням тези думи.те промениха моя живот. Днес аз чета повече от по рано и чистя по малко. Аз сядам на моята тераса и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината ми. Аз прекарвам повече време с моето семейство и с моите приятели и по-малко работя. Аз разбрах, че животът е една сбирка от опит, който трябва високо да се цени. От сега нататък нищо повече не прибирам и не пазя.
Употребявам  всекидневно моите кристални чаши. Ако имам желание дори обличам новото си яке до супермаркета. Употребявам също така и любимите си парфюми, щом имам желание за това.  Фрази, като напр. “Един ден"..... или “На някой от следващите дни...."  вече не съществуват за мен и съм ги изхвърлил от моя речник.
Ако си струва, искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя. Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако тя знаеше, че утре няма да я има вече : едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме. Аз мисля, че тя би звъннала по телефона на своето семейство и на някои близки приятели. Може би аз също бих позвънил на някои стари приятели, за да се сдобря с тях и да се извиня за някои стари пререкания.
Мисълта, че тя би поискала да отиде още веднъж да яде по китайски / нейната любима кухня/, ми харесва  особено много. Това са тези малки неизвършени неща, които много биха ме смутили, ако знаех, че моите дни са преброени. Бих се изнервил също така, ако не бях се видял с определени приятели, с които бих искал да се свържа в “някой от  следващите дни".
Бих се изнервил също така ако установях, че не съм написал онези писма, които исках да напиша “в някой от следващите дни". Бих бил изнервен, че не съм казвал често на най - близките си колко много ги обичам. Сега вече нищо няма да пропусна, да отложа за утре или да запазя, ако това би ми донесло радост и смях в моя живот. Аз си казвам, че всеки ден е нещо особено, всеки ден, всеки час, както и всяка минута, са нещо особено.
Нужни са месеци, понякога дори години, за да спечелиш доверието на един човек. Но, само 30 секунди могат да бъдат достатъчни, за да разрушат всичко.
Казва се, че е необходима 1 минута, за да забележиш един човек, един час, за да го прецениш, 1 ден за да го заобичаш, но ти трябва един цял живот, за да го забравиш отново.



За да успееш, трябва да опиташ пак! - Хорхе Букай, "Окованият слон".

Не мога – казах му. - Не мога!
- Сигурен ли си? - попита ме той.
- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
- Нека ти разкажа...
И без да чака отговор, започна да разказва:

~ . ~ . ~

Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.

Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква закадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:

- Щом е дресиран, защо го оковават?

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

~ . ~ . ~

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели. Така ставаме като слона и си набиваме в главата:
"Не мога, не мога и никога няма да мога..."

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили. И за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола. Понякога, като усетим оковите и веригите да задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим:
“Не мога и никога няма да мога..."

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува. А единствения начин да разбереш, дали можеш да постигнеш нещо, е като опиташ пак, влагайки цялата си душа. Цялата си душа!


САМО ОТ ЛЮБОВ ( Aldonza Dulcinea Lorezno del Toboso )

Вървя по пътя си.
Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята.
От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи успоредно на мен от другата страна на зида.
От време на време намирам в зида пролука, прозорче, цепнатина... И мога да гледам към пътя на моя съсед или съседка.
Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя ритъм и в същата посока.
Поглеждам фигурата: жена е. Красива.
Тя също ме вижда. Заглежда се.
Поглеждам я отново.
Усмихвам й се... Усмихва ми се.
Миг по-късно тя продължава по пътя си и аз ускорявам крачка, защото нетърпеливо очаквам нова възможност да я зърна.
На следващия прозорец се спирам за минута.
Когато тя пристига, се гледаме през прозореца.
Със знаци й показвам колко много ми харесва.
Отговаря ми със знаци. Не знам дали означават същото като моите, но долавям, че разбира това, което искам да й кажа.
Усещам, че мога да остана да я гледам и тя да ме гледа още дълго, но знам, че пътят ми продължава...
Казвам си, че е възможно по-нататък по пътя да има врата. И може да успея да я премина, за да се срещна с жената.
Нищо не дава по-голяма увереност от желанието, така че се забързвам, за да намеря тази предполагаема врата.
Затичвам се с поглед, прикован в зида.
Малко по-нататък вратата се появява.
Ето я, от другата страна, моята сега желана и обичана спътница. Чака... Чака ме...
Правя жест към нея. В отговор тя ми праща въздушна целувка.
Прави движение, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми трябва. Приближавам се към вратата, за да се срещна с нея - от нейната страна на зида.
Вратата е твърде тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко се извивам настрани, почти успявам да промуша главата си... Но дясното ми ухо засяда.
Натискам.
Не става. Не минава.
Не мога да използвам ръката си, за да натисна ухото, защото няма как да провра дори и пръста си в пролуката...
Няма достатъчно място, за да премине ухото ми, така че вземам решение... (Защото любимата ми е там и ме чака.)
(Защото това е жената, за която винаги съм мечтал, и ме зове...)
Вадя от джоба си нож и с едно-единствено бързо движение се осмелявам да отрежа ухото си, за да може главата ми да премине през вратата.
Успявам: главата ми успява да се промуши.
Но след главата виждам, че сега засяда рамото ми.
Вратата няма формата на тялото ми.
Натискам, но не става. Ръката и тялото ми минаха, но другото ми рамо и другата ми ръка не могат...
Вече нищо не ме интересува, така че...
Отстъпвам и без да мисля за последствията, се засилвам и натискам с рамо през вратата.
От удара ръката ми се измъква от рамото и увисва като безжизнена. Но сега, за щастие, положението й е такова, че мога да премина през вратата...
Вече почти съм от другата страна.
Точно когато ми остава съвсем малко, за да премина напълно през процепа, осъзнавам, че десният ми крак е заседнал от другата страна.
Колкото и да се напрягам и напрягам, не успявам да мина.
Няма начин. Вратата е твърде тясна, за да може цялото ми тяло да мине през нея.
Твърде тясна: двата ми крака не минават...
Не се колебая. Вече съм почти при любимата ми.
Не мога да се върна... Така че хващам теслата и стиснал зъби, с един удар отсичам крака.
Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крак по-малко, се изправям срещу любимата ми.
-  Ето ме. Най-после преминах. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено. Жертвите нямат значение за мен. Струваха си, защото така те срещнах и ще можем да продължим заедно... Завинаги заедно...
Тя ме поглежда и прави неволна гримаса.
-  Така не, така не искам... На мен ми харесваше, когато беше цял.


ХАРАКТЕРИ

Лао Ван решил да определи характера на своите приятели, задавайки им един въпрос: "Как се отнасяте към онзи, който ви дава пари назаем, и онзи, комуто давате пари в заем? Еднакво ли е отношението ви към това?"
Лао Ли казал:
- Аз често забравям за парите, взети назаем, но непрекъснато са в главата ми сумите, които съм дал назаем.
Лао Ван му казал:
- Ти си егоист и песимист, можеш да се разболееш от рак.
Лао Чжао казал:
- Аз помня добре своите дългове, връщам ги колкото е възможно по-бързо, а за онези пари, които са взели от мен, често пъти забравям.
На него Лао Ван казал:
- Ти през цялото време се страхуваш да не се опозориш. Много си предпазлив и изпълняваш стриктно своите задължения. Много е възможно ти все пак да си добър човек.
Лао Юе казал:
- Аз обикновено забравям за дълговете, както своите, така и чуждите.
Лао Ван му казал:
-Ти си оптимист. Възможно е ти да успееш да станеш безсмъртен и да постигнеш дао, но изглежда си идиот.
Лао Не казал:
- Аз твърдо помня за всички дългове.
Лао Ван казал:
- Ти си догматик. Ти нямаш големи перспективи в този живот, но не можеш да направиш и големи глупости.
Лао Ма казал:
- За целия си живот нито веднъж никому не съм дал пари назаем и никога от никого не съм взел заем.
Лао Ван му казал:
- За теб… за теб… нямам какво да кажа.

Ван Мен - Къси китайски разкази

 

[DarkSun]

Казват, че Природата е безумната майка, вечно разгонена котка, която ражда и забравя децата си, а за тях се движи кроткият пияница, нейният съпруг Разумът. Казват също, че тя го държи под чехъл, че той постоянно се жалва пред горските духове, заглежда се по други жени, на градус се хвалил, че е прекарал няколко незабравими нощи с Красотата, горските духове му се присмиват под нос, тупат го по рамо, правят се, че му вярват и искрено го съжаляват, че трябва да понася непосилния за него товар, съпружеството си с Дивата и Неуморимата, която постоянно му ражда деца, но най-рядко се негови, но пък той понася и родителската отговорност за поведението им и се бори като истински родител да възпита, а в повечето случаи е беззащитен.
Има една по-безумна майка и от природата, тяхна дъщеря е. И наистина този път тя е дъщеря и на Разума. Става въпрос за Завистта. Грозна е, лудуваща е, ненаситна е, както сексуално, така и на кръв. Подобно своята майка тя ражда постоянно, но не отстъпва на никого грижата за своите деца.
А как се грижи? Поотраснат ли малко, убива ги.
С това най-често разбива сърцата на бащите им и те умират, а най-нещастните остават живи, с помрачен напълно ум, способен да изпитва само болката и близкото присъствие най-грозната с която е правил секс, за да им се роди детето, което тя със собствените си ръце ще убие.
Тя не спира да му говори, макар да е оглушал:
-Аз имам важна мисия! И няма да позволя на някоя от тези да ме измести. Радвай се, че я погубих, защото тя щеше да бъде по-жестока и от мен.
Макар да е сляп, продължава да я вижда, неговата собствена завист. Тя точи нокти, заплашва го, че ще ги забие в шията му. Той се бои, макар желае да свърши мъчението, но то не свършва, а тя продължава да му говори.
-Ти си света, докато се измъчваш, докато те измъчвам си жив. А децата ти ще мрат, за да живееш ти, негоднико. Разбираш ли, че те обичам и по-истински отколкото би те обикнала онази кьоравата и инфантилната - Любов. Болката те зазижда в себе си. Тя е крепостните ти стени. Твоят затвор, но и твоето скривалище от опиума който отделя онази ***** майка ми: Природата. Докато те боли и страдаш, и мразиш ти си по-силен от всички които се отдават на фриволните й игри и заедно с нея ще изчезнат. Те ни презират, нали те са красивите, те са богатите, те се отдават на насладите, но ние оцеляваме и ще дойде времето когато ще ги смажем, а сега децата ни трябва да мрат. За да сме живи.
Това са най-меките сцени между нея и глупеца, който е прелъстила. Другите ще спестя, с оглед на това, че има много жестокост и насилие.
Преминавам на това, че някои от дъщерите й, все пак оживяват. Природата, тяхната луда баба, ги грабва. Кикоти се, слага ги в люлки до други деца, пъха ги в пощенски кутии, пуска ги в кошница по реката или поставя между краката на родилка, да се чуди кое е нейно. Понякога ги напъхва направо в устите или гърдите на хората и подрастващите дъщери на Завистта, намират там идеална среда.
Всяка от другите Вечно Съществуващи жени: Красотата, Истината, Любовта и Историята са отгледали като своя, поне по една дъщеря на Завистта.
И е време да кажа, че дъщерите на Завистта, са всъщност също една вечносъществуваща жена: Амбицията. За разлика от майка си, тя не беше лоша и с нещо превъзхождаше всичките, които я отглеждаха като родители.
По-красива стана от осиновителката си, отгледаната от Красотата, Амбиция. Спечели сума корони Мис Свят, вдъхнови безсмъртни стихове, но една нощ започна да говори в гърдите й гласа на истинската й майка, а свикнала да живее красиво не можа да понесе грозният глас и, казват, че се самоуби.
По-наясно с истината, при това можеше да се разголи без да ослепи, беше отгледаната от Истината, Амбиция. Тя отвори очите и ушите на много хора, но понякога думите й излизаха огнени, изпепеляваха цели градове и райони. С куршумите свистяха, с бомбите падаха. Едни с други думите на една и съща Истина се биеха и умираха.
Накрая Истината сама я заключи. И за години, също като осиновената си рожба, млъкна.
По-обичаща от Любовта бяха всички Амбиции, които Любовта, осинови, а тя осинови повече Амбиции, отколкото на земята осиновени деца има. Те даваха всичко от себе си, на съпрузи, на деца, на любовници, на служба, но кой ли го разбираше. Смятаха ги за глупачки.
Осиновената от Историята, Амбиция, имаше малко по-нормален живот. Тя само поправяше грешките на майка си и изобщо не оправдаваше името си. Но познаваше историята много по-добре от самата История.
А Завистта, продължаваше да убива другите. И в едно не грешеше. Тя все още изпълняваше някаква роля в света, най-малко поддържаше с вражеското си отношение духа на другите Вечно съществуващи, бодър. Нейна дъщеря щеше да я измести.
И когато дойде времето и Завистта беше повалена от болест, която сама беше измислила, за да убива с нея, ала само тя нямаше имунна защита лудата самодива Природата, отново й открадна новородено момиче. Този път, никой не знае какво я прихвана, постъпи както никога. Занесе я в своето убежище, там дълбоко в Гората на идеите, където живееше със своя съпруг Разумът. Постави я до себе си, в своето легло, а Разумът точно се връщаше от запой със сатирите и не беше съвсем с всичкия си. Помисли я за поредната своя дъщеря, въздъхна и започна да я кърми с Бащино Слово. Отричаше на глас, това което виждаха очите му, че растящата прилича на най-проклетата му дъщеря, тази за която не можа да направи нищо и от която се срамуваше. Става въпрос за нейната майка.
Расте тази Амбиция и както й е заложено, по-красива става от Природата, по-разумна от Разумът.
Все още обаче е малка.
В Гората на идеите има много духове. Тя обича да играе с всеки от тях. Много от духовете са ученици на майка й. Тайни, разбира се, защото тя отдавна не е на мода. Те се сприятеляват и с други духове, защото духовете в Гората на идеите обичат да общуват. Учениците на майка й, дори не осъзнават, какво желаят, а те желаят да си върнат старата господарка и тъй като старата господарка умира, да създадат от новата подобие на старата и се опитват да повлияят с нрава си на другите духове в Гората на идеите. В която живее и расте, тази от която все още всичко може да излезе.
Ще повторя, че в Гората на идеите има и много други духове. Но важно е да кажа, че един от тях е Твоето Слово.


Всеки път, когато срещнем някого, чието отношение към света е по-различно от нашето, от моето, от твоето, решаваме, че е луд. Ако не мисли, действа и вярва като всички, очевидно е луд. Луд като Колумб, като Галилей, като Коперник...

Вярно е, че съществува:
~ Приятна лудост и страшна лудост.
~ Любовна лудост и омразна лудост.
~ Очарователна лудост и зловеща лудост.

Най-важното - има лудост, която ни прави по-богати, и за съжаление, лудост, която ни ограбва.
Каква ли е моята? Не знам! (Хорхе Букай)


Най-нежната нужда
Поне веднъж на ден нашият котарак сам идва при някого от нас. Прави го по такъв начин, че ние приемаме това като израз на някаква специална молба. Не, че иска да го нахраним, да го пуснем навън или пък да задоволим някаква подобна негова тривиална потребност. Той има нужда от нещо много по-различно.

Ако си седнал удобно, той ще скочи в скута ти, ако не, застава с тъжен поглед край теб, докато му направиш местенце. Щом веднъж се настани в скута ти, той започва да потрепва, преди още да си погалил гърба му, да си го почесал под брадичката и да си започнал да му повтаряш какво добро котенце е. Тогава пуска мотора на бързи обороти и започва да се върти, докато се настани по-удобно. От време на време мъркането му излиза извън контрол и зазвучава като хъркане. Гледа те с широко отворени, пълни с обожание очи и дълго и бавно примижва по котешки, изразявайки така пълното си доверие. Скоро след това съвсем притихва. Ако усети, че всичко е наред, може да остане в скута ти за удобна дрямка. Но може и да скочи и да тръгне по свои си работи. И в двата случая е доволен.

Дъщеря ни го казва кратко и ясно:
"Блеки има нужда да го накарат да мърка..."

Но вкъщи той не е единственият, който изпитва подобна потребност. И аз съм като него, а и съпругата ми. Убедени сме, че това не е привилегия само на определена възрастова група. И все пак, тъй като работя в училище, а съм и баща, свързвам тази потребност най-вече с подрастващите. С тяхната бърза, импулсивна нужда от топла прегръдка, протегната ръка, подпъхване на одеалото. Не защото нещо не е наред, не защото трябва на всяка цена да се направи, а просто защото това им доставя удоволствие.

Много неща бих искал да направя за децата. Но ако трябваше да избера само едно, то щеше да бъде: да се гарантира на всяко дете, навсякъде по света, възможността поне веднъж на ден добре да си помърка. Децата, като котките, имат нужда от време за мъркане...


Има любов,
Която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не и подаде ръка...

Има любов,
Която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване...

Има любов,
Която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване...

Има любов,
Която се колебае, дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето. Много често - завинаги...

Има обаче такава любов,
Която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо...

Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие. Понякога те води, а друг път е сляпа. Понякога те убива, за да те възкреси или да те погуби завинаги...

Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано...

Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ! Знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз. Знаеш, че вече нищо няма да е така, както преди. Знаеш, че дори самият ти няма да си вече същият, като преди...

Това е истинската любов - тази която остава! И дори евентуално да си отиде някой ден, една част от нея остава в пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм.

Остава в погледа и влагата в очите! Остава в сънищата нощем и спомените денем. Остава едновременно в миналото, настоящето и бъдещето...
Защото само тя умее това!

 

[DarkSun]

История за любовта

Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства. Щастието, Тъгата, Познанието и всички други, включително и Любовта.

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували. Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ.

Богатството преминало покрай Любовта... Любовта казала:

- Богатство, вземи ме със себе си.

- Не мога – отговорило Богатството... – Имам много злато на кораба си и няма място за теб.

Любовта решила да помоли Суетата, която също преминала в красив кораб:

- Суета, моля те помогни ми.

- Не мога да ти помогна, Любов, цялата си мокра и може да повредиш кораба ми. – отговорила Суетата.

Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:

- Тъга, позволи ми да избягам с теб.

- Не мога, Любов. Толкова ми е тъжно, че имам нужда да остана сама.

Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала.

Внезапно се чул глас:

- Ела, Любов, аз ще те взема със себе си.

Гласът бил на непознат възрастен.

Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата, той продължил по пътя си. Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:

- Кой ми помогна?

- Помогна ти Времето – отговорило Познанието.

- Времето? – почудила се Любовта, - Но защо Времето ми е помогнало?

Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:

- Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!



Всеки твърди, че обича
Някой смята, че може да прави каквото си иска, понеже обича...

Друг пък смята, че може да прави каквото си иска, понеже сам той е обичан...

Трети мисли, че трябва добре да внимава, защото обича...

А четвърти – че трябва добре да внимава, защото сам той е обичан...

Има хора – обичат, а то на омраза прилича.
Има други – чиято любов е едно безразличие.
Има трети – при тях любовта се превръща в обич накрая.
И четвърти – уж любят, а обич какво е не знаят...

Любовта у едни е подплашено зайче – изгаря в светла клопка пред двата насочени гибелно фара...

А у друг любовта на ранена лъвица прилича и се вдига да стъпче тъкмо този, когото обича...

Има обич-пилот - който хвърля барутни товари над любимия град и оставя след нея пожари...

Има обич-радар – сочи пътя в мъгливата вечер. Тя е верен другар и те води, макар отдалече...

Има кротка любов – с пълно виме тя в дните ни свети. Тя е бяла коза между своите гладни козлета...

Има сляпа любов – тя поглъща, каквото и падне. Като жалка амеба, тя е винаги гладна и жадна...

Има безумна любов – пеперуда над пламъка вечен. Има мъдра любов – зимен сън на проскубана мечка...

Някой себе си в другия търси - това го привлича.
Друг пък в себе си ще го постигне и тъй ще обича...

И всеки твърди, че обича..


Твоят Ангел на Земята ( Amaranth )


Имало едно време, едно малко бебенце, което се гласяло да дойде на бял свят. В деня, в който трябвало да се роди, то отишло при Бог и попитало притеснено:


- Господи, аз съм толкова малко и беззащитно. Какво ще правя, как ще живея на Земята? Как ще се справям с всичките трудности там?

Бог се усмихнал и отвърнал:

- Не се притеснявай, детето ми. Аз избрах най-добрия и най-верния сред всички ангели тук и ще го пратя при теб на Земята. Този ангел ще те очаква там с огромно вълнение и трепет да се появиш, а след това ще се грижи за теб и ще ти помага във всичко.

А бебето пак попитало:

- Но, Господи, аз не зная езика, който говорят хората на Земята. Как ще разбирам какво ми казват?

- И за това не се тревожи. Твоят ангел много внимателно и търпеливо ще те научи на техния език. Винаги ще ти говори с обич и нежност, ще те нарича с най-милите и ласкави думи,. Всяка вечер ще ти пее приспивни песни. И така ти много лесно и бързо ще научиш всичко...

Въпреки всичките тези уверения обаче, бебето пак не можело да преодолее притеснението и страховете си. И за пореден път попитало:

- Господи, тук всички говорят, че на Земята има много злини. Казват, че и хората там били лоши. А аз съм само едно мъничко бебе, как ще се справя с тях, как ще оцелея там?

- И за това съм помислил, детето ми... - отвърнал Бог. - Твоят ангел през цялото време ще се грижи за теб и ще те пази от всякакви опасности. Ще те закриля и брани дори с цената на собствения си живот. Така, че не се тревожи и за това...

В този момент се чул някакъв шум. Притихнали, заслушали се и разбрали, че това са гласове от Земята. Което значело, че е време вече бебето да тръгва. Усещайки това, в последния миг бебето попитало:

- Господи, но ти не ми каза, как се казва моят ангел на Земята. Аз как ще го позная?

Бог се засмял и тихо отвърнал:

- Няма значение, какво е името. Ти ще наричаш своя ангел... Мамо!


Искам ( Amaranth )

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш Искам мнението ти, не съвет. Искам да ми вярваш, без да изискваш. Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен. Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш. Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен. Искам прегръдката ти да не ме задушава. Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш. Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен. Искам да ме защитаваш без лъжи. Искам да си близо, без да ме завземаш, Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават. Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш. Искам да знаеш..., че днес можеш да разчиташ на мен... Безусловно !

 

[DarkSun]

Всеки си имал различен път, по който да стигне до своето щастие.
Разбрах го, като начертах собствения си път...

Животът се научавал единствено с живеене, а не с четене или слушане.
Разбрах, защо не ми разказваше онова, което знаеш...

Всеки ден, изживян без любов в сърцето, бил пропилян напразно.
Разбрах, защо тичаш така упорито след любовта...

За да можеш да обичаш и да си обичан, трябва първо да обикнеш себе си.
Разбрах, защо си влюбен в себе си...

Когато болката стигне своята връхна точка, от очите вече не капят сълзи.
Разбрах, защо ти никога не плачеш...

Да разсмееш плачещия е по-ценно, от това да плачеш заедно с него.
Разбрах го, когато превърна сълзите ми в смях...

Ако не плачеш заедно с този, когото обичаш, ако бягаш и се криеш от него, то е от безизходица.
Разбрах го, когато плаках с глас за теб по цели нощи сама в стаята си...

Всеки може да те обиди и засегне, но само тези, които обичаш, могат с това да ти причинят болка.
Разбрах го, когато ме заболя...

Но обичаният заслужава всяка една пролята за него сълза.
Разбрах го, когато заедно със сълзите, ме напуснаха и радостите...

Да не криеш истината е по-важно от това да не лъжеш.
Разбрах го, когато сложи сърцето си в ръцете ми...

Ако се чувстваш достатъчно силен, за да стоиш сам на краката си, значи има някой наблизо, който те подкрепя.
Разбрах, защо никога не си оставал сам...

В това, да кажеш: “Имам нужда от теб. Ела!”, се крие всъщност истинската сила.
Разбрах го, когато ти казах: “Върви си!”...

Ако някой ти каже: “Иди си!”, да отвърнеш: “Искам да остана!”, доказва, че наистина обичаш.
Разбрах го, като си тръгнах, щом ми казаха: “Върви!”...

Приятел те изоставя само веднъж, а не стотици пъти.
Разбрах, че ти всъщност винаги си бил до мен...

Но когато си тръгне, е много трудно да му простиш.
Разбрах, кое не си в сътояние да ми простиш...

Обичта ми към теб е била като малко глезено дете, разплакващо се при всяко свое падане.
Разбрах го, когато тя порасна и се вкопчи още по-здраво в мен...

Да съжалиш и да се разкаеш, не значи само да се извиниш, а с глас да молиш да ти простят.
Разбрах го, когато наистина съжалих за стореното...

Да кажеш: “Не мога да простя, вече е прекалено късно...”, когато чувстваш, че все още обичаш, не е нищо друго, освен гордост.
Разбрах го, когато разруших оковите на плененото си сърце и надникнах в дълбините му...

А гордостта е маска и прикритие на губещите, жалките и слабите. Сърцето пълно с обич не знае що е гордост.
Разбрах го, когато усетих обичта в сърцето си...

Този, който наистина го иска, не чака, но тайно и искрено се надява един ден да му простят.
Разбрах го, когато отчаяно исках да ми простиш...

Любовта изисква усърдие, а това усърдие означава да обичаш така, че да не се отказваш, но и да не отнемаш свободата на другия...


Изпращам ти покана - думите й са изписани на дланта ми от пламъка на Живота!
Но недей да скачаш веднага с вик:
"Да, това е което искам! Нека го сторим!"
А просто се изправи тихо и ела да танцуваш с мен...

Покажи ми, как следваш най-дълбоките си желания, по спирала в болката на болките. И аз ще ти покажа как навлизам навътре и как се отварям навън, за да почувствувам целувката на Мистерията, сладките й устни до моите, всеки ден...

Не ми казвай, че искаш да събереш целия свят в сърцето си. Покажи ми как успяваш да продължиш, след като си направил поредната грешка, без да изоставяш себе си, когато си наранен и се страхуваш да бъдеш необичан...

Разкажи ми историята за това кой си, и ме познай в историите, в които живея аз. И когато сме заедно, нека помним, че всеки един от нас винаги има избор...

Не ми казвай колко прекрасни могат да бъдат нещата "...един ден". Покажи ми, че можеш да поемеш риска да бъдеш в пълен мир, напълно приемащ начина по който са нещата точно в този момент. И отново в следващия, и в следващия след него...

Наслушала съм се на достатъчно воински истории за смел героизъм. Кажи ми как се сгърчваш, когато се блъснеш в стена, в нещо, отвъд което не можеш да преминеш само със силата на собственото си желание. И какво те пренася отвъд тази стена, при крехката красота на човешката ти природа...

И след като сме показали един на друг как сме поставили и опазили чистите, здрави граници, които ни позволяват да живеем заедно, нека рискуваме и си припомним как никога не спираме мълчаливо да обичаме тези, които някога са ни обичали така шумно...

Отведи ме по местата, които са те научили как да танцуваш. Местата, където би рискувал, оставяйки света да разбие сърцето ти. И аз ще те отведа по места, където земята под нозете ми и звездите над мен ме карат да се чувствувам цяла отново и отново...

Покажи ми как се грижиш за външните неща, без да им позволяваш те да определят кой и какъв си ти отвътре...

Когато телата са сити, но въпреки това вътрешните ни гласове крещят, че желанията на душите ни имат твърде висока цена, нека си припомним един на друг, че това никога няма връзка с парите...

Покажи ми как представяш пред хората и света историите и песните, които би искал децата на нашите деца да запомнят. И аз ще ти покажа, как се боря не да променям света, а да го обичам!...

Седни до Мен в дългите моменти на споделената самотност, познавайки както абсолютната ни самота поотделно, така и безспорната ни принадлежност един на друг. Танцувай с Мен в мълчанието и в звука на дребните всекидневни разговори, без да ми противопоставяш нито едното, нито другото в края на деня...

И когато звукът от всички декларации на най-искрените ни намерения е вече изчезнал с вятъра, танцувай с мен в безкрайната пауза, преди следващото вдишване на великия дух, който ни диша в самото съществуване, а не просто запълва празнотата отвън или отвътре...

Не, не казвай "ДА!". Просто поеми ръката ми и...
Танцувай с Мен!


Кога, ако не Сега?

Самоубеждаваш се, че животът ти ще стане по-добър, когато се задомиш, когато имаш дете, а след това и второ...

После се разстройваш от това, че децата ти са все още малки и се надяваш че всичко ще се оправи, когато те порастнат...

Следват грижите за това, че те стават тинейджъри и ти трябва някак си да се справиш с тях. Вярваш, че ще станеш по-щастлив, когато те излязат от своите "...найсет" години...

Самоуспокояваш се, че животът ти ще се подобри, когато съпруга/та ти разреши своите проблеми в работата си, когато си купиш по-нова кола, когато си вземеш отпуската, когато напълно излезеш в пенсия...

Но истината е, че няма по-добро време за това да се чувстваш щастлив, от СЕГА!!! Ако не СЕГА, то кога?

Животът ти винаги ще е пълен с предизвикателства. По-добре е да приемеш нещата такива, каквито са и да стремиш да бъдеш щастлив СЕГА, без да гледаш нищо...

Струва ти се, от дълго време, че почти... още малко и..., животът ти ще започне. Истинският живот! Но винаги е изниквало някакво препятствие на пътя. Сурово изпитание, което е трябвало да преминеш. Дали работа, която е останала недовършена или време, което е било нужно да посветиш или пък дълг, който е трябвало да заплатиш. И веднага след това ще можеш да заживееш...

Но истината е, че всички тези препятствия, са на практика истинският живот!
Защото, няма път, който да води към щастието. Щастието – Това Е самият ПЪТ.

Затова, наслаждавай се на всеки момент!
Не е нужно да чакаш да завършиш училище или да започне учебната година. Да чакаш да загубиш 10 лева или да заработиш 10 лева. До деня, в който ще имаш работа, до женитбата, до вечерята в петък или закуската в неделя сутринта. До получаване на нова кола, до изплащането на всичките вноски. До пролетта, до лятото, до есента, до зимата. До първо или петнайсто число на месеца. Когато пуснат любимата ти песен по радиото, когато умреш, когато се родиш отново... преди да си решил да бъдеш щастлив.

Запомни:
истинското Щастие е в самото пътуване, а не в крайната цел! И няма друго време и място, в което може да се чувстваш щастлив, освен... Тук и Сега!

Огледалото - приказка за страховете вътре в нас.

Живял някога един могъщ крал. Той си построил огрооомен дворец. Но този дворец бил доста странен. Той целият бил покрит с огледала отвътре - стените, пода, тавана, абсолютно всичко. Милиони огледала.

Веднъж от някъде притичало едно куче и влязло в двореца. Изненадано от непознатото място, то се заогледало наоколо. И тогава с ужас видяло, че от всички страни е заобиколено от огромно множество кучета. Те били навсякъде и толкова много! С намерение да се защити от тях, за всеки случай кучето им се озъбило, за да ги сплаши. В отговор обаче всичките кучета наоколо също му се озъбили. Кучето почнало да ръмжи - срещу него всички кучета му отговорили със същото. Виждайки това, кучето вече било сигурно, че животът му наистина е в опасност и започнало да лае с всички сили, много отчаяно. Но щом залаяло и онези милиони кучета също започнали да лаят насреща му. И колкото повече то лаяло, толкова по-силно те му отговаряли...

На сутринта намерили нещастното куче мъртво. А то било там сам самичко. Освен него, в двореца нямало никой друг. Там били само милионите огледала. Никой не се е борил с него, защото не е имало кой да го направи. Но то видяло себе си в огледалата и се изплашило. И когато започнало да се сражава, отраженията в огледалата също влезли в бой. То загинало в борбата с милионите собствени отражения, които го заобикаляли от всички страни...

Поуката:
ако няма никакви препятствия вътре в нас, то не може да има и никакви препятствия извън нас. Нищо не може да застане на пътя ни. Такъв е законът! Защото, светът е само едно отражение, той е едно огромно огледало...

 

[DarkSun]

Усмихни се, Приятелю!
Виждам, че в очите ти все още е жив онзи светъл блясък и че въпреки всичко, не си загубил усмивката си!

Колко е хубаво да гледаш така ведро на Живота и да раздаваш щедро от усмивките си на всички хора около Теб!

Да, Приятелю, знам! Натъжаваш се, когато в отговор срещнеш нечий леден поглед. Но какво да сторя, не всеки може да е като Теб...

Да, да... Чувам те:
~ Всеки го може! Стига само да поиска... ~ казваш напълно уверено Ти. И знам, че си прав, така е...

Всички хора би трябвало да бъдат като Теб! Ако знаеха само на какво е способна една искрена усмивка...

~ че само с една усмивка могат да запалят искри на радост в детските очи...

~ че една усмивка стига, за да върнат вярата на този, който е изгубил смисъла на дните си...

~ че един топъл поглед е в състояние да стопи ледове...

Ако знаеха всичко това, Скъпи Приятелю, аз съм сигурна, че и те щяха да бъдат като Теб!

Толкова много обич извира и се лее от Теб, Приятелю! Толкова чиста и искрена, като тази на малкото дете, което обича без да очаква нищо в замяна...

Не Приятелю, обичта не се изразява само в любовта към любимия човек. Обичта е вселенска, всеобхватна! И никой не може да си я трупа и складира в сейф, като златно съкровище.

Нейното място е в сърцето!

~ в сърцето на една майка, за да може тя да я даде на детето си...

~ в ръцете на един градинар, за да може той да я предаде на семената и цветята си...

Да, Скъпи Приятелю – обичта е навсякъде! Достатъчно е само да искаш да я откриеш.

Затова е лесно да намериш обич, Приятелю! Много е лесно. Трудното е да я задържиш...

Но не забравяй, че не е достатъчно само да чувстваш обичта вътре в себе си. Трябва и да я показваш!

Животът е толкова кратък, Приятелю – днес ни има, утре – не. И времето не винаги е на наша страна. Често се оказва, че сме закъснели да покажем, какво всъщност чувстваме. Често оценяваме онова, което сме имали, едва след като вече сме го изгубили...

Да, Приятелю! Знам, че ме разбра, какво се опитвам да ти кажа. А сега върви при този човек, за когото си мислиш в момента, усмихни му се искрено и с топъл глас му кажи "ОБИЧАМ ТЕ!"

Не, Приятелю, това не е смешно! Не е смешно да кажеш "Обичам те, мамо..., татко..., како..., батко..., сине..., дъще..., приятелко..."

А за човек като Теб, който има толкова много обич в сърцето си, не представлява никаква трудност. Нужно е само малко смелост, в началото...

Това може да се стори трудно само на онези, които смятат, че сърцето им е вече леденостудено, каменно, безчувствено...

Но дори и те, когато проявят твоята смелост, когато усетят в себе си този топъл трепет на обичта, когато се научат да не подтискат чувствата си, когато позволят на очите си да показват, какво се крие в душата им, тогава всичко ще бъде много по-лесно! Не само за тях самите, но и за целия Свят!

Да, скъпи мой Приятелю...
~ като можеш да се усмихваш, защо да си навъсен?
~ като можеш да разсмееш, защо да разплакваш?
~ като можеш да кажеш нещо мило, защо да нараняваш нечие Сърце?

Животът е толкова кратък, Приятелю! И за нищо на този свят не си струва да причиняваш болка на когото и да било!

А сега върви, Приятелю! На добър път! Ще те чакам скоро пак...

И не само теб. Доведи със себе си и други, усмихнати като Теб и изпълнени с обич, хора. Не ме оставяй да чакам прекалено дълго.

Не забравяй:
~ утре вече може да е твърде късно!
~ утре вече може да ме няма!

Затова побързай, направи го, кажи го! Сега! За да не съжаляваш после, че си пропилял мига...



ЧОВЕКЪТ,КОЙТО НЕ ВЯРВАЛ В ЛЮБОВТА ( Amaranth )
           

  Искам да ви разкажа една много стара история за човека,който не вярвал в любовта.Той бил съвсем обикновен,досущ като вас и мен,отличавал го само начинът му на мислене:този човек смятал,че любовта не съществува.Разбира се, имал достатъчно опит в търсенето на любов и бил наблюдавал хората около себе си.Голяма част от живота му преминала в опити да намери любов,само за да открие ,че тя не съществува.
    Където и да отидел, разправял на хората ,че любовта е измислица на поетите и религиите, с която да манипулират податливите умове на хората, да ги контролират,да ги накарат да вярват.Казвал,че любовта не е реална и затова никой не може да намери любов,колкото и да търси.
Този човек бил много интелигентен и невероятно убедителен.Четял много книги,посещавал най-добрите университети и станал уважаван учен.Можел да се изправи на всяко обществено място,пред всякакви хора и логиката му била извънредно силна.
    Човекът не спирал да изрежда всички доводи в полза на твърдението си,че любовта не съществува, и казвал на слушателите си:"Вече съм правил всичко това.Повече няма да позволя някой да манипулира ума ми и да контролира живота ми в името на любовта.Доводите му били логични и думите му убедили много хора.ЛЮБОВТА НЕ СЪЩЕСТВУВА.
    После един ден мъжът се разхождал в парка и там на една пейка седяла красива жена и плачела.Като я видял да плаче,той почувствал любопитство.Седнал до нея и я попитал дали може да и помогне.Поинтересувал се защо плаче.Можете да си представите изненадата му,когато тя отвърнала че плаче,защото любовта не съществува.
"Това е изумително-рекъл той,-жена,която смята ,че любовта не съществува!"Разбира се пожелал да научи повече за нея.
    Те толкова си приличали,че станали много добри приятели.Имали чудесна връзка.Уважавали се и никога не се обиждали.Каквото и да предприемали заедно,чувствали се щастливи.Нямало завист или ревност,нямало командване и собственическо чувство.Връзката им продължавала да се развива.Обичали да са заедно,защото, когато били заедно истински се забавлявали.Когато били разделени,липсвали един на друг.
      Един ден,когато мъжът отсъствал от града,му хрумнала най-странната мисъл:"Хмм-помислил си той-може би това,което изпитвам към нея е любов.Но то е толкова различно от всичко,което съм преживял досега.Не е каквото го описват поетите,нито пък религията,защото не се чувствам отговорен за нея.Не взимам нищо от нея, не изпитвам нужда тя да се грижи за мен;не желая да я обвинявам за трудностите си или да изкарвам недоволството си върху нея.Прекарваме си чудесно заедно,приятно ни е един с друг.Уважавам начина и на мислене,чувствата и.Тя не ме смущава и изобщо не ме притеснява.Не изпитвам ревност,когато е с други хора;не завиждам на успехите и.Може би любовта все пак съществува,но не е това,което хората си мислят."
Нямал търпение да се върне у дома и да поговори с нея,да и разкаже за странната си идея.Веднага ,щом заговорил ,тя казала:"Знам точно за какво говориш.Същата мисъл ми хрумна още отдавна,но не исках да я споделям с теб,защото знам,че не вярваш в любовта.Може би любовта наистина съществува,но не е каквато си я представяме.Решили да станат любовници и да заживеят заедно и изумителното е ,че нещата не се променили.Продължавали да се уважават,да се подкрепят и любовта им ставала все по-силна.Дори най-обикновените неща изпълвали сърцата им с обич,защото били невероятно щасливи.
    Сърцето на мъжа било толкова преизпълнено с любовта,която изпитвал,че една нощ се случило истинско чудо.Той гледал звездите и открил най-красивата сред тях, и любовта му била толкова силна,че звездата започнала да се спуска от небето и скоро се озовала в ръцете му.Тогава се случило второ чудо и душата му се сляла със звездата.Той бил неимоверно щастлив и нямал търпение да отиде при жената и да положи звездата в ръцете и, за да и докаже любовта си.Но щом положил звездата в ръцете и,жената за миг изпитала съмнение.Тази любов била изумителна и в същия миг звездата паднала от ръцете и и се разбила на милиони парченца.
    Сега един старец броди по света и се кълне ,че любовта не съществува.А една красива старица чака в дома си един мъж и рони сълзи за рая,който някога притежавала,но загубила заради миг колебание.
    Щастието никога не идва отвън.Той бил щастлив ,заради извиращата от сърцето му любов;тя била щастлива ,заради извиращата от сърцето и любов.Но щом той я направил отговорна за своето щастие,тя разбила звездата,защото не можела да носи отговорността за щастието му.
    Това е грешката,която повечето от нас правят от самото начало.Разчитаме за своето щастие на партньора си, а така не става.Даваме всички онези обещания,които не можем да спазим,и се обричаме на провал."


Дон Мигел Руис-"Умението да обичаш"

 

[DarkSun]

(Amaranth) Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Gabriel Garcia Marques


Без любов всичко е нищо!
Без любовта всяка добродетел губи своето значение.
Без любов всичко е нищо.
Има само една велика преобразяваща сила - ЛЮБОВТА!

ЗАДЪЛЖЕНИЕ без любов прави човека РАЗДРАЗНИТЕЛЕН.
~ Дълг, изпълнен с любов, прави човека ЩАСТЛИВ.

ОТГОВОРНОСТ без любов прави човека БЕЗЦЕРЕМОНЕН.
~ Отговорност, носена с любов, прави човека ДЕЛИКАТЕН.

СПРАВЕДЛИВОСТ без любов прави човека ЖЕСТОК.
~ Справедливост, прилагана с любов, прави човека БЛАГ.

ИСТИНА без любов прави човека КРИТИКАР.
~ Истина, представена с любов, прави човека ДОБРОЖЕЛАТЕЛЕН.

ВЪЗПИТАНИЕ без любов прави човека ПРОТИВОРЕЧИВ.
~ Възпитание, провеждано с любов, прави човека ХАРМОНИЧЕН.

УМ без любов прави човека ХИТЪР.
~ Ум, прилаган с любов, прави човека ЧЕСТЕН.

ЛЮБЕЗНОСТ без любов прави човека ЛИЦЕМЕРЕН.
~ Любезност, изразена с любов, прави човека ОТКРОВЕН.

РЕД без любов прави човека ДРЕБНАВ.
~ Ред, оформен с любов, прави човека ВЕЛИКОДУШЕН.

ПОЗНАНИЕ без любов прави човека НЕОТСТЪПЧИВ.
~ Познание, приложено с любов, прави човека ТАКТИЧЕН.

ВЛАСТ без любов прави човека НАСИЛНИК.
~ Власт, упражнявана с любов, прави човека СПРАВЕДЛИВ.

ЧЕСТ без любов прави човека ВИСОКОМЕРЕН.
~ Чест, носена с любов, прави човека СКРОМЕН.

БОГАТСТВО без любов прави човека АЛЧЕН.
~ Богатство, управлявано с любов, прави човека ЩЕДЪР.

ВЯРА без любов прави човека ФАНАТИК.
~ Вяра, живяна с любов, прави човека ТОЛЕРАНТЕН.



Искам да знам, за какво те боли и дали би посмял да мечтаеш, да посрещнеш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува на колко години си...

Искам да знам, дали би рискувал да изглеждаш като глупак, заради любовта си, мечтата си, приключението да бъдеш жив...

Не ме интересува кои планети кръжат около луната ти...

Искам да знам, дали си се докосвал до собствената си горест, дали оставаш неограничаван от препятствията на живота или се свиваш и затваряш, от страх да не се повтори болката...

Искам да знам, дали можеш в болката - на приятели или твоята собствена, да не я криеш, заглушаваш или "поправяш"...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш в радостта на хората, дали можеш да танцуваш лудо и да оставиш екстазът да те изпълни до последната ти клетка, без да предупреждаваш някой да е внимателен или да помни ограничаващата ни човешка същност...

Не ме интересува дали историята, която ми разказваш, е истина...

Искам да знам, дали можеш да разочароваш някой друг, оставяйки верен на себе си, дали можеш да понесеш обвинението, че си предател, непредавайки собствената си душа...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш предан и следователно, заслужаващ доверие...

Искам да знам, дали можеш да видиш красотата, дори когато не е красива всеки ден и дали можеш да си Божието присъствие в живота...

Искам да знам, дали можеш да живееш с поражението - твоето или на някой друг - и все пак да си в състояние да застанеш на ръба и да рискуваш отново...

Не ме интересува, къде живееш и колко пари имаш...

Искам да знам, дали можеш да се събудиш след нощта на горестта и отчаянието, изтерзан и наранен до кости и да направиш каквото е нужно да бъде направено за човека, когото обичаш...

Не ме интересува, кой си и как си дошъл тук...

Искам да знам, дали ще застанеш до приятел в огъня и няма да се отдръпнеш...

Не ме интересува, къде и какво си учил...

Искам да знам, дали можеш да бъдеш сам със себе си и дали наистина цениш и харесваш компанията си в самотните моменти...

Искам да знам, какво те поддържа отвътре, когато всичко друго се руши...

Друго не ме интересува, само това искам...

 

[DarkSun]

Портиерът в публичния дом-Хорхе Букай

"... Най -зле платената работа, на която се гледало с най-лошо око е едно село, била службата на портиера в публичния дом...

Но какво можел да стори човекът?

Истината е, че той никога не се бил учил да чете и пише, нямал друго занимание, нито занаят.

И получил мястото, защото преди него баща му бил портиер на публичния дом, а преди това - бащата на баща му.

Десетки години публичният дом се предавал от бащи на синове и портиерската служба също.

Един ден старият собственик умрял и домът попаднал в ръцете на амбициозен, деен и предприемчив младеж.

Той решил да обнови бизнеса. Ремонтирал стаите, а после извикал персонала да му даде нови инструкции.

На портиера казал:

- От днес вие няма да стоите само на вратата, а ще подготвяте и седмичен доклад. В него ще отбелязвате колко двойки идват двеки ден.На една от всеки пет двойки ще задавате въпроса как са били обслужени и какво биха променили в заведението. И веднъж седмично ще ми носите този доклад с отзивите, които вие подберете.

Мъжът се разтреперил. Не му липсвало желание за работа, но...

- Ще се радвам да изпълня заповедта ви, господине - промърморил той, - но аз... незнам да чета и пиша.

- О, колко жалко! Както разбирате, не мога да плащам на друг да прави това, а не мога и да чакам да се научите да пишете, затова....

- Но господине, не можете да ме уволните. Цял живот съм вършил това, като баща си и дядо си... - прекъснал го той.

- Вижте, разбирам ви, но не мога да направя нищо за вас. Естествено ще ви дам обезщетение, тоест известна сума, за да преживеете, докато си намерите друга работа. Така че - съжалявам. Желая ви късмет.

И просто се обърнал и си тръгнал. Мъжът усетил, че целият му свят се сгромолясва. Не бил и помислял, че може да изпадне в такова положение. За пръв път в живота си се прибрал вкъщи като безработен. Какво можел да стори? Спомнил си, че когато в публичния дом се счупело някое легло или се изкривявал крак на шкаф, той правел малки ремонти с един чук и с пирони. Помислил си, че временно може да се занимава с това, докато някой му предложи работа. Започнал да търси нужните инстументи из цялата къща, но отктил само някакви ръждясали пирони и едни нащърбени клещи. Трябвало да си купи комплект инструменти и за това решил да похарчи част от парите, които получил. На ъгъла до дома си научил, че в селото нямало железарски магазин и трябвало да пътува два дни с муле, за да иде до най-близкото село и да си ги купи.

"Какво пък?", помислил си. И тръгнал на път. На връщане донесъл красива кутия с пълен комплект инструменти. Още не си бил свалил обувките, когато на вратата се почукало - бил съседът. - Исках да ви питам дали нямате един чук да ми заемете.

- Ами имам, туко-що го купих, но ми трябва... Останах без работа и... - Добре, но аз ще ви го върна утре рано сутринта.

- Може. На другата сутрин съседът почукал на вратата, както бил обещал.

- Вижте, чукът още ми трябва. Защо не ми го продадете?

- Не мога, трябва ми за работа, пък и железарският магазин е на два дена път с муле.

- Да направим сделка - рекъл съседът.

- Ще ви платя за двата дни път на отиване и двата на връщане, плюс цената на чука. Нали сте без работа. Какво ще кажете?

Така наистина щял да има работа за четири дена. И приел. Като се върнал, друг съсед го чакал пред вратата на дома му.

- Здрасти, съседе. Вие ли продадохте чук на нашия приятел?

- Да...

- Имам нужда от някои инструменти. Готов съм да ви платя четерите дни път и малка печалба за всеки от тях. Нали знаете, не всеки разполага с четири дена за покупки.

Бившият портиер отворил кутията с инструменти и съседът му си избрал едни клещи, отвертка, чук и длето.

Платил му и си отишъл. ... Не всеки разполага с четири дена за покупки, запомнил той. Щом е така, сигирно мнозина ще имат нужда той да пътува и да им носи инструменти.

При следващото пътуване решил да рускува да похарчи част от парите от обещетението и да вземе повече инструменти, отколкото продал. Така щял да си спести от времето за пътуване. Слухът се разнесъл из махалата и много съседи се отказали да ходят на покупки.

Така станал продавач на инструменти и веднъж седмично пътувал и купувал всичко, от което имали нужда клиентите му. Скоро разбрал, че ако намери място, където да складира инструментите, може да си спести още пътувания и да спечели повече пари. Затова наел едно помещение.

По-късно разширил входа на склада, а след няколко седмици направил витрина и така помещението се превърнало в първия железарски магазин в селото. Всички били доволни и купували от магазина му. Вече не трябвало да се пътува, защото оъ съседното село му пращали поръчките - бил добър клиент.

С времето всички купувачи от малките одалечени селца предпочели да пазаруват от неговия железарски магазин и да си спестяват два дни път.

Един ден му дошло наум, че неговия приятел, стругарят, можел да изработва главите за чуковете. А по-късно... защо не? - и раличните видове клещи и длета. После дошъл ред на пироните и болтовете...

За да не стане много дълга приказката, ще ти кажа, че за десет години този човек, благодарение на честността и труда си, се превърнал в производител на инструменти и милионер.

И накрая станал най-големият предприемач в района. Толкова се замогнал, че един ден по случай началото на учебната година решил да дари на своето село цяло училище.

Освен четмо и писмо, там щели да преподават изкуство и най-търсените по онова време занаяти. Губернаторът и кметът устроили голям празник за откриването на училището и официална вечеря в чест на дарителя. Накрая кметът му връчил ключа на селито, а губернаторът го прегърнал и му рекъл:

- С голяма благодарност и гордост ви молим да ни окажете честта да положите подписа си на първата страница в официалната книга на новото училище.

- Това е чест за мен - отвърнал мъжът.

- Мисля, че с най-голямо удоволствие бих се подписал, но аз не мога да чета и пиша. Неграмотен съм

- Вие? - рекъл губернаторът, който не можел да повярва.

- Вие не можете да четете и да пишете? И постоихте цяла индустриална империя, без да знаете да четете и пишете? Изумен съм. И се питам какво ли бихте направили, ако бяхте грамотен.

- Ще ви отговоря - рекъл спокойно мъжът.

- Ако можех да чета и да пиша... щях да съм портиер в публичния дом!...."



Никога не се опитвай да разбереш всичко - някой неща не са от значение...

Никога не прикривай чувствата си: когато си щастлив - отдай им се, когато не си - преживей ги!

Никога не се страхувай да опиташ да направиш нещата по добри - ще се изненадаш от резултатите...

Никога не се страхувай от бъдещето - живей за деня!

Никога не се чувствай виновен за миналото - каквото и да е станало - е станало...

Учи се от всички грешки, които си направил!

Никога не се чувствай сам - винаги има някой, който ще ти подаде ръка!

Никога не забравяй, че можеш да постигнеш много от нещата, за които си мечтал...

Никога не спирай да мечтаеш - нищо не е толкова трудно, колкото изглажда!

Никога не спирай да обичаш!
Никога не спирай да вярваш!
Никога не спирай да следваш мечтите си!
...и никога не се отказвай!



Колко струва чаша вода, която живота спасява?

Колко струва една усмивка, която в сърцето остава?

Колко струва едно палто, което да те пази от студа?

Колко струва една мечта, която прогонва скръбта?

Колко струват едни очила, с които да виждаш реално?

Колко струва едно лице, което да ти пасва идеално?

Колко струват едни обувки, с които от себе си да избягаш?

Колко струва едно сърце?…

...Зависи…

Ти колко даваш?

 

[DarkSun]

Пустота в душата
А да остане душата ти млада и свежа трябва да й правиш подаръци. Ако изпиташ глад - мечтай, подарявай по нещо на хората около себе си. Така твоето съзнание ще остане чисто, а на заобикалящите живота ще бъде по-красив, по-приятен, по-лесен. Например ловецът се измъква между доброто и злото. Той вижда две птици, откъснати от земния живот, сами в цялата вселена,но не проявява милост и състрадание към тях. Убива женската, а мъжкият като истински рицар, сякаш се опитва да отмъсти за любимата си. Угризения обземат душата на ловеца, защото когато ловеца извърши зло, предпочитай ги пред доброто, душата ти се принизява. Тогава те залива пустота. Това не може да бъде разбрано от другите. Пустотата в душата убива. Тя е като тежък товар в гърдите. За да се избавиш от нея - прави добро на заобикалящия свят. Така и той ще ти отвърне със своята загриженост.

Автор: Дафина Георгиева - 14 год.

                                                Мелодия на духа
Всеки от нас мечтае да се изяви, да се отдели от общата маса, да бъде необикновен, специален, за да го забележат и оценят. Иска да бъде ярко петно сред сивотата на деня. Да бъде желан и харесван от другите...да грее като слънце, да блести като дъга, да свети като диамант...

Мечтаеш да бъдеш разбран и признат.. или може би не? Иска ти се да останеш незабелязан, неоткрит, като онези сиви многоетажни блокове, в които живеят стотици хора? Като един черен облак да се скриваш в небето и да бъдеш забелязан само от някое дете, отправило взор нагоре?...

Може да си част от сивото общество, може да си обикновен за някои, но ти си специален за други. Ти си една роза, свежа, ярка и неповторима за своето семейство и приятели.

Каквото и да искаш да бъдеш, важното е да останеш себе си. Защото всеки човек си има мелодия. Мелодия на духа... и тази мелодия, в крайна сметка, ще бъде чута от другите...


Двете произведения са написани от 14 - годишната Дафина Георгиева, ученичка в Американския колеж, загинала нелепо, на 18.11.2003 година., на пешеходната пътека до нейното училище, прегазена от кола, движеща се с висока скорост. Всички нейни рисунки и произведения са издадени, след смърта й, в книгата "Аз съм един сън".


Казват, че най-трудната борба е тази, в която се бориш със себе си. А кому е нужно това, се питам? Та не идват ли точно от там повечето ни главоболия? Не е ли по-добре повече да си вярваме?

Трудните моменти в живота ни дават най-полезните уроци. Но какво става, ако не си научим урока? Като в училище е – следва поправителен и така, докато не го научим.

Може би е само при мен, а може би и при други го има – случи ли ми се нещо лошо, започвам да се чудя защо, как, аз ли или пък друг… Въпроси, въпроси…

В последно време забелязвам тенденция към едно, така да се каже удобно, обяснение защо ни се случват лоши неща – МАГИИТЕ. Или иначе казано – лошите неща, които ни мислят околните. До скоро не разбирах защо толкова хора в момент на неуспех все за магии се сещат, затова че някой е направил така, че на тях да не им върви…

И ето че дойде денят на прозрението ми – ами че така е най-удобно, друг да ни е виновен! Хем не е наша вината, хем се успокояваме, че сме направили, каквото трябва, но, видиш ли, лошо са ни пожелали – лошо ни се е случило.

Добре, а колко поглеждаме от другата страна? Колко си задаваме въпроса АКО СЪМ ПО-СИЛЕН ОТ ЛОШОТО, КОЕТО МИ МИСЛЯТ, ТОГАВА КАКВО? Постоянно четем и чуваме за силата на положителното мислене, хубаво ни става като разберем за някое ЧУДО, а какво правим, когато се случи на нас? Не сме ли достатъчно силни или предпочитаме да ни е 'удобно'?

На всеки е нужен такъв житейски урок, затова следващия път, когато ти се случи нещо не кой знае колко приятно, не бързай към някоя врачка. Спри, помисли. Всичко е енергия. А в природата енергията не се губи – преминава от един вид в друг или от едно тяло в друго (за скептиците, които вярват на точните науки, а не на празните думи).

Ако добрите ти помисли са по-силни от лошото, което ти мислят, кой ще победи? Знаеш отговора, затова мисли добро и добро ще те стига!


Ако в очите ви има любов, вие виждате любов където и да отидете.
Дърветата са пълни с любов, животните са пълни с любов, водата е наситена с любов. Когато възприемате с любов, вие ставате едно с птиците, с природата, с друг човек, с всичко.
С любовта си вие се свързвате с орела и ставате крилата или ставате дъжда или облаците. Но за да постигнете това, трябва да изчистите ума си от страха и да възприемате с очите на любовта.
Трябва да развиете своята воля, докато тя стане толкова силна, че може да улови другата воля и да ги обедини в едно.
Тогава ще имате крила да летите.
Или бидейки вятъра ,можете да отидете тук или там, да разпръснете облаците и слънцето да изгрее.
Това е силата на любовта.

Дон Мигел Руис


Не ти желая всички дарове,
Желая ти това, което повечето нямат:
Желая ти време да се радваш, да се смееш -
Използвай го и можеш да спечелиш!
Желая ти време за действие и размисъл -
Време не само за теб, но и за другите!
Не ти желая време за бързане и тичане -
А време да бъдеш щастлив!
Не ти желая време, което просто да убиваш -
Иска ми се да ти остане в излишък!
Като време за удивление и вяра -
Вместо непрекъснато да гледаш часовника!
Желая ти време да достигнеш звездите -
И време да пораснеш, да узрееш!
Желая ти време да мечтаеш -
И отново да се влюбиш!
Желая ти време да откриеш себе си -
И да приемаш всеки ден и час за щастие!
Пожелавам ти и време да прощаваш -
Желая ти да имаш време да живееш!
~ . ~ . ~
Ели Михлер

 

[DarkSun]

~ Това е проблемът с обясненията - започнеш ли да обясняваш, значи нещо се е объркало...

~ Срамът и гордостта в действителност са по-силни от описваните в романите чувства...

~ Хората се стремят да запленят и очароват останалите, за да запълнят някаква празнина в себе си...

~ Има само едно нещо, което е по-лошо от насилието. Това е покорството пред насилието...

~ Дали абсолютната истина съществува, е въпрос, на който ще отговорят философите. Но и най-големият идиот познава лъжата...

~ Хората искаха най-различни неща. Обикновено това, което нямаха и никога нямаше да имат. Постижимото приемаха за даденост...

~ Между две точки има само една права линия, но тя винаги е пълна с препятствия...

~ Действията на хората, всички действия на всички хора - независимо дали са продиктувани от страст или амбиция, от неискреност или съблазън, от алчност или хитруване, от злоба или недоимък, от надпревара, ласкателство или благородство, от желание да впечатлят, да привлекат вниманието, да останат в паметта на семейството, приятелите, родината или цялото човечество, незначителните и грандиозните действия, предварително заплануваните или спонтанните, правилните или погрешните - почти всички почти винаги те отвеждат точно там, където не си имал и най-малко намерение да стигнеш...

Автор - Амос Оз
Из "Познание за жена"


ПРИТЧА ЗА НАЙ-ЦЕННОТО ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА

Преди много години един крал искал да изпита мъдростта и проницателността на краля от съседното царство, както и прозорливостта на народа му. Затова му изпратил три златни фигури с еднакъв вид и еднакво тегло. Кралят трябвало да разбере коя от тях е най-ценна. Заедно със свитата си кралят разгледал фигурите, но не могъл да открие и най-малката разлика между тях. Дори най-мъдрите в кралството били готови да заложат главите си, че разлика няма. Кралят се натъжил от заплашващия го позор, че управлява царство, в което няма човек достатъчно умен, за да открие разликите между фигурите. Цялата страна се занимавала с това и всеки правел най-доброто, на което е способен. Когато всички почти били загубили надежда, един млад човек се обадил от затвора. Той бил съгласен да определи разликите, само да го оставят да огледа фигурите. Кралят го повикал в двореца и наредил да му ги дадат. Младият мъж ги разгледал много внимателно. Най-накрая открил, че всяка фигура има по една малка дупчица в ухото. Продължил изследването си, като прокарал тънка сребърна нишка през дупчиците. Открил, че при първата фигура сребърната нишка, вкарана през ухото, излиза през устата. На втората – през другото ухо. При третата – нишката най-после се показала през пъпа.

След като помислил малко, той се обърнал към краля:

"Ваше Височество, мисля, че решението на загадката ни се представя като отворена книга. Трябваше само да я прочетем. Вижте тук, както всеки човек е различен, така и тези фигури са различни. Първата фигура напомня на човек, който, едва чул нещо, бърза да го разкаже на някой друг. Втората фигура наподобява човек, за когото казаното влиза през едното ухо и излиза през другото. Третата фигура прилича на човек, който, щом чуе нещо, го запазва за себе си и душата му се вълнува. Господарю! След всичко това ти трябва да оцениш стойността на фигурите. На коя от тях би се доверил? На тази, която не може да запази нищо в себе си? На другата, за която твоите думи са като отминаващ полъх на вятъра? Или на онази, която ще бъде надежден пазител на твоите думи? "


Веднъж попитали мъдрия Старец:
— На какво трябва да се осланяме в живота: на чувствата или на разума?
Той казал:
— Има чувства в разума и разум в чувствата.
Тогава го попитали:
— Кое е по-добро: чувството на разум или разума на чувствата?
А Старецът им рекъл:
— Кое крило на птиците е по-добро: дясното или лявото?
Тогава те попитали:
— Излиза, че са равностойни?
А той отвърнал:
— Ако са вашите...

 

[DarkSun]

Писмо до Малкия Принц



Здравей. Не сме се виждали отдавна.

Единствено звездите пазят твоя смях.

Надявам се, че си добре. Не си пораснал.

И още имаш роза. И овца.

А ние тук броим вместо звезди - монети.

Картографираме си плитките души.

Фенерите угаснаха. Не светят.

А пък Земята ... бавно се върти.

И залезите идват много рядко.

А хората са тъжни същества.

Но всеки си е крал /поне за кратко/

във царството на свойта самота.

Не пляскаме с ръце от възхищение.

Горчилка пием... Може би от срам...

Едно голямо земно затъмнение

се вижда сигурно от твоята звезда.

Сърцата ни са слепи. Много слепи.

/Защо тогава имаме очи?

Щом няма как да видим

със сърцето си същественото...

И така...Мълчим.../

Опитомяваме си чувства. Не лисици.

Цветът на житото остава неразбран. ...

Понякога дочувам сред звездите

камбанките на звънкия ти смях.



Съветите на лисицата


...

Тъкмо тогава се появи лисицата. 

- Добър ден - каза лисицата.

- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.

- Тук съм, под ябълковото дърво...

- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...

- Аз съм лисица - рече лисицата.

- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...

- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.

- Ах, извинявай - каза малкият принц. Но като помисли, добави: - Какво значи "да опитомиш"?

- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?

- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?

- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?

- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?

- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".

- Да се обвържеш ли?

- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...

- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило. - Възможно е - каза лисицата.

- На Земята могат да се видят всякакви неща...

- О, не е на Земята - каза малкият принц.

Лисицата бе много озадачена: - На друга планета?

- Да.

- Има ли ловци на тази планета?

- Не. - Това е интересно. А кокошки?

- Не. - Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата. Но пак се върна към мисълта си: - Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно.Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц: - Моля те... опитоми ме! - каза тя.

- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.

- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!

- Какво трябва да направя? - попита малкият принц. -

Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо... На другия ден малкият принц се върна. - По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди. - Какво е обред? - попита малкият принц. - И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:

- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.

- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...

- Разбира се - каза лисицата.

- Но ще плачеш! - рече малкият принц.

- Разбира се - каза лисицата.

- Тогава не печелиш нищо!

- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото. И добави: - Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.

- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света. И розите много се смутиха. - Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.

- Сбогом... - каза той.

- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.

- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.

- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.

- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...

- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

 

[DarkSun]

Приказка за Любовта!
То се роди крехко и безпомощно като всички диви котета. Беше безпомощно, трепереше и търсеше закрила, но не я намери! Такъв беше закона на Джунглата – всеки трябваше сам да намери път за оцеляване. В този свят нямаше място за слабите, те отпадаха от играта.
То беше крехко и безпомощно като всички диви котета, но имаше нещо което му помагаше – желанието да жевее. Свиваше се в някой далечен ъгъл на пещерата и трепереше. Посегнеше ли към късовете месо се чуваше само едно гърлено ръмжене, повдигаше се една тежка лапа и едно пухкаво кълбо се търкулваше скимтейки в своя ъгъл.
На всяка крачка го дебнеше опастност. Отвсякъде го следяха хищните очи на другите зверове. Те чакаха само да падне за миг, за да се нахвърлят върху него. То обаче не падаше. Стъпваше сякаш света бе в краката му и не падаше дори за миг. Постепенно зъбите му заякнаха от хилядите битки, нослето му започна безпогрешно да разпознава миризмата на враговете, а лапите му престанаха да отстъпват пред тях.
Вечер, в пещерата младият рис се свиваше в своя ъгъл и тихо чакаше утрото. А когато то настъпваше той се изправяше на своята скала и дълго гледаше в далечината. Какво ли ще му донесе този ден? Дали този път той няма да е една схватка за същестувание? Дали ще бъде просто един хубав, слънчев ден?
Така минаваха дните в очакване.
Жълтите бляскави очи може би търсеха в изгрева на всяко ново утро нещо непознато, нещо различно от животинските инстинкти и наклонности.
И ето, че един ден риса като на сън съзря в далечината бяло облаче. Малко, пересто облаче, а окото му трепна. Той повдигна муцуна и опипа с носа си въздуха. Освен всичко познато там се носеще и нещо ново. После задуха лек ветрец, който накара козината на дивия звяр да се люшне. Тази вечер жълтоокия се прибра в бърлогата си замислен. Стъпваше тежка с големите си лапи, мачкайки цветята на полянката.
На другия ден той пак се изправи да посрещне утрото от своята скала. И ето облачето го бодна и този път го накара да примижи и отстъпи крачка назад. Той, царят на джунглата, този, който никога не бе отстъпвал сега се потдаде на полъха на вятъра. Обърна се и с тежки стъпки се отправи към гората. Цветята на полянката бяха изправили главички да погалят утрото. Рисът се приближи до тях и се спря. Отстъпи няколко крачки назад, засили се и скочи. Това бе най-красивия скок в живота му. Колко красота, колко изящество имаше в него. Фигурата му бързо се скри в гората, оставяйки цветята в недоумение.
Така минаваха дните, листата на дърветата капеха, а рисът всяко утро стоеше изправен на скалата. Облачето с всеки изминат ден ставаше все по-близко, полъха на вятъра рошеше козината му, а цветята бяха свежи както никога.
Една нощ рисът се въртя в бърлогата си без да затвори нито за миг очи. Той с нетърпение чакаше настъпването на утрото. Нощта бе дълга, но ето, че накрая първите лъчи на слънцето близнаха входа на пещерата и се спряха в очите на риса. Тогава той скочи и с мощни скоковедотича на скалата. Пое дълбоко дъх, вдигна глава и извика “Ела при мене! Чуваш ли, ела!”
И тогава се разрази бурята. Загърмяха фанфари, заискряха фоеверки, всичко се завъртя и полетя, света доби невиждани измерения. Рисът тичаше лудо, опашката му се размахваше из въздуха и ако някой проследеше движението и щеше да види как рисува един звезден свят, свят на мечтите.
Рисът тичаше колкото имаше сила и шепнеше “Не искам никога да си отиваш! Чуваш ли? Никога!”
Облачето рошеше с дъха си козината му и отговаряш “Светът е празен без теб! Аз ще бъда винаги твоя! Винаги!”
Така тичаха те – две несъвместими в света измереня – кръвожадния господар на джунглата и нежната кралица на небесната шир. И измислиха своя свят. В него постепенно облачето започна да се приближава до земята и един ден тупна в краката на риса, превръщайки се в мъничко, пухкаво котенце. Отърси се леко и се леко и се изправи. Огледа се, но риса го нямаше. До него стоеше едно малко като него коте и мигаше със звездните си очички. То тупаше радостно с опашка по земята и шепнеше: “Не искам никога да си отиваш. Чуваш ли? Никога! Аз не мога без тебе! Аз те обичам!” Бившото облаче, малкото бяло котенце опря главичка на гърдите му и отвърна: “Светът е празен без тебе. Аз също базкрайно те обичам! Аз ще бъда винаги твоя! Винаги!”


Любов и страх

дон Мигел Руиз

Любовта не задължава. Страхът е изпълнен със задължения. По пътя на страха, каквото и да правим, то е защото трябва да го направим и очакваме другите да направят нещо, защото трябва да го направят. Имаме задължението и веднага след като то се появи, ние започваме да му се съпротивляваме. Колкото повече съпротива оказваме, толкова повече страдаме. Рано или късно се опитваме да избягаме от задълженията. От друга страна, любовта не притежава съпротива. Каквото и да правим, то е защото искаме да го правим. То става удоволствие, то е подобно на игра и ние изпитваме удоволствие от него.

При любовта няма очаквания. Страхът е пълен с очаквания. Посредством страха ние правим нещата, защото трябва да ги направим и очакваме и другите да направят същото. Ето защо страхът наранява, а любовта не наранява. Ние очакваме нещо и ако то не се случи, се чувстваме наранени. Обвиняваме другите, че не изпълняват нашите очаквания. Когато обичаме, нямаме очаквания - правим нещо, защото така искаме и другите хора постъпват по определен начин по същата причина - защото така искат или не искат и в това няма нищо лично. Когато не очакваме нещо да се случи, ако нищо не се случи, това не е важно. Не се чувстваме наранени, защото всичко, което става е О.К. Ето защо почти нищо не ни наранява, когато обичаме. Ние не очакваме, че нашият любим трябва да направи нещо, и съответно нямаме задължения.

Любовта почива върху уважението. Страхът не уважава нищо, включително себе си. Ако аз съжалявам за вас, това означава, че не ви уважавам. Означава, че не можете да правите собствен избор. Когато трябва да правя изборите вместо вас, в тази позиция аз не ви уважавам. Ако не ви уважавам, тогава аз се опитвам да ви контролирам. През повечето време, когато казваме на децата си как да живеят техния си живот, това е защото не ги уважаваме. Съжаляваме ги и се опитваме да направим за тях това, което те самите трябва да направят за себе си. Когато не уважавам себе си, аз се съжалявам, струва ми се че не съм достатъчно добър за този живот. Как да разберете кога не уважавате себе си. Когато казвате: “Горкият аз, не съм достатъчно силен, достатъчно интелигентен, достатъчно красив, не мога да го направя.” Самосъжалението произтича от липсата на респект.

Любовта е безжалостна. Тя не изпитва съжаление към никой, но е състрадателна. Страхът е изпълнен със съжаление, той изпитва съжаление към всеки. Вие ме съжалявате, когато не ме уважавате, когато не смятате, че съм достатъчно силен за да се справя. От друга страна любовта респектира. Обичам те - зная, че можеш да се справиш. Зная, че си достатъчно силен, достатъчно добър и интелигентен, за да направиш свой собствен избор. Не е необходимо да правя избор вместо теб. Ти можеш да го направиш. Ако паднеш, аз ще ти подам своята ръка, мога да ти помогна да станеш. Мога да кажа: “Ти можеш, продължавай напред.” Това е състрадание, но то не е същото като да изпитваш съжаление. Състраданието произтича от уважението и любовта, а чувството на съжаление е резултат от страха и липсата на уважение.

Любовта е напълно отговорна. Страхът избягва отговорността, но това не означава, че няма отговорност. Като се опитваме да избегнем отговорността, ние правим една от най-големите грешки, защото всяко действие има последствие. Всичко, което мислим, всичко, което правим, има последствия. Когато правим избор, ние имаме резултат или реакция. Ако не направим избор, пак имаме резултат или реакция. Ние ще преживеем последствията от нашите действия по един или друг начин. Ето защо всяко човешко същество е напълно отговорно за своите действия, дори и да не иска да носи тази отговорност. Другите хора може да се опитват да платят за вашите грешки, но вие така или иначе ще си платите за грешките и тогава като цяло плащате двойно. Когато другите се опитват да поемат вашата отговорност, това само създава по-голяма драма.

Любовта винаги е мила, страхът не е. Поради страха ние сме изпълнени със задължения и очаквания, не проявяваме респект, избягваме отговорността и изпитваме съжаление. Как да се почувстваме добре, когато толкова ни е страх. Чувстваме се жертва на всичко. Чувстваме се ядосани, тъжни, ревниви или предадени.

Гневът не е нищо друго освен страх с маска. Тъгата, също е страх с маска, ревността също. С всички тези емоции, идващи от страха и предизвикващи страдание, ние само претендираме, че сме мили. Ние не сме мили, защото не се чувстваме добре, не сме щастливи. Ако вие сте на пътя на любовта, нямате задължения, нямате очаквания. Не съжалявате себе си или партньора си. Всичко върви добре за вас и затова усмивката е винаги на лицето ви. Чувствате се добре със себе си, и тъй като сте щастлив, вие сте мил. Любовта винаги е добра и тази доброта ви прави щедър и отваря всички врати. Страхът е егоистичен - това е само за мен. Егоизмът затваря всички врати.

Любовта е безусловна. Страхът изобилства от условия. На пътя на страха, аз ще те обичам, ако ми позволиш да те контролирам, ако си добър към мен, ако подхождаш на образа, който съм си изградил за теб. И понеже ти никога няма да постигнеш този образ, аз те осъждам за това и те обявявам за виновен. Много пъти аз дори се срамувам от теб, защото не си това, което искам. Ако не подхождаш на този образ, ти ме смущаваш, дразниш ме, не мога да проявявам никакво търпение към теб. Аз просто претендирам за доброта. На пътя на любовта няма ако, няма условия. Обичам те без причина, без никакви оправдания. Обичам те такъв какъвто си и ти давам свободата да бъдеш такъв. Ако не те обичам такъв, тогава по-добре да бъда с някой друг, който отговаря на моите изисквания. Нямаме право да променяме, когото и да било и никой няма право да променя нас. Ако решим да се променяме, това трябва да е защото ние така искаме, защото не желаем повече да страдаме.

Повечето хора изживяват целия си живот, вървейки по пътя на страха. Те се обвързват, защото чувстват че трябва да бъдат обвързани. В тази връзка проявяват всички свои очаквания към партньора си и към себе си. Цялата тази драма и страдание съществуват, защото ние използваме канали за комуникация, които са съществували още преди да се родим. Хората съдят и стават жертви, клюкарстват се взаимно, клюкарят с приятели, клюкарят в бара. Карат членовете на семейството да се мразят един друг. Натрупват емоционална отрова и я предават и на децата си. “ Виж баща си – какво ми направи. Не бъди като него. Всички мъже са такива, всички жени са такива.” Ето какво правим с хората, които обичаме толкова много – със собствените си деца, приятели и партньори.

На пътя на страха имаме толкова много условия, очаквания и задължения, че създаваме безброй правила да защитим себе си от емоционалната мъка. А истината е, че не бива да има никакви правила. Тези правила повлияват върху качеството на каналите за комуникация между нас, защото когато се страхуваме, ние лъжем. Ако ти имаш очаквания какъв да бъда, тогава аз се чувствам длъжен да бъда такъв. Истината е, че не съм това, което искаш. Когато съм честен и съм това, което съм, ти се чувстваш наранен, ти се ядосваш. Тогава аз те лъжа, защото се страхувам от твоята присъда. Страхувам се, че ще ме обвиниш, че ще ме осъдиш и ще ме накажеш. И всеки път, когато си спомниш, ти ме наказваш отново и отново за същата грешка.


На пътя на любовта има справедливост. Ако направите грешка, плащате само веднъж за нея и ако вие истински обичате себе си, вие се учите от тази грешка. На пътя на страха няма справедливост. Карате себе си да плащате хиляди пъти за една и съща грешка. Карате приятеля или партньора си да плаща хиляди пъти за същата грешка. Това създава чувство за несправедливост и отваря много емоционални рани. След това, разбира се, смятате, че си сте се провалили. Хората драматизират всичко, дори съвсем прости и дребни неща. Виждаме тези драми в обичайните взаимоотношения..., защото те са на пътя на страха...

Ето какво се случва, когато изхождаме от пътя на страха. Тъй като не те уважавам, аз действам сякаш ти не си достатъчно интелигентен, за да видиш какво е добро и какво не за теб. Допускам, че не си достатъчно силен да влезеш в определени ситуации и да се грижиш за себе си. Аз трябва да те контролирам и казвам: “Нека го направя вместо теб” или “Не прави това”. Опитвам се да потискам твоята половина от връзката и поемам контрола за всичко. Ако аз контролирам цялата връзка, тогава къде е твоята част? Тя не работи....

По пътя на любовта, вие давате повече отколкото взимате. И разбира се, обичате себе си достатъчно, че да позволявате на егоистични хора да се възползват от вас. Вие няма да си отмъщавате, но сте наясно във вашите общувания. Може да кажете: “Не харесвам, когато се опитваш да се възползваш от мен, когато не ме уважаваш, когато не си добър с мен. Не се нуждая от някой, който да злоупотребява с мен с думи, емоционално или физически. Нямам нужда да чувам ругатните ти през цялото време. И не, защото съм по-добър от теб, а защото обичам красотата. Обичам да се смея, обичам да се забавлявам, обичам да обичам. И не защото съм егоист, аз просто не искам голяма жертва край мен. Това не означава, че не те обичам, но аз не мога да поема отговорност за твоя сън. Ако имаш взаимоотношения с мен, ще бъде твърде тежко за твоя паразит, защото няма да реагирам на твоя боклук въобще.” Това не е егоизъм; това е любов към себе си. Егоизмът, контролът и страхът ще разрушат почти всяка връзка. Великодушието, свободата и любовта ще създадат най-красивата връзка: продължаваща любовна история....

Накрая, ако вие разберете, че никой друг не може да ви направи щастливи, и че щастието е резултат на любовта, която извира от вас, тогава сте овладели великото майсторство... Изкуството на Любовта...

Можем да говорим за любовта и да изпишем хиляди книги за нея, но любовта ще е различна за всеки от нас, защото трябва лично да я преживеем. Любовта няма нищо общо с представите, тя е свързана с действието. Любовта в действие може да донесе само щастие. Страхът в действие може да предизвика само страдания.

Единственият начин да овладеете любовта е да я практикувате. Не е необходимо да оправдавате любовта си, да я обяснявате, необходимо е само да се упражнявате в любов. Майсторството се изгражда с практика.

из "Овладяването на Любовта"

 

[DarkSun]

Вземете си цветчета от дъгата, във мрака те усмивка да ви дават, когато вън я няма светлината, те само ще са с вас и ще помагат. Сложете си и цвете във сърцето, пияно от любов да бъде вечно, че мирисът му блян е на небето, където няма твърдо, нито течно. Морето нека силно ви вълнува, живота превърнете в нежен бриз, различното безкрай да ви рисува, описвайки ви в новия си стих. Хванете си и слънчевото зайче – приятелче през дългата ви нощ, защото то е само туй, което знайте, а и не вярва, че е някой лош. Вземете си от всичко под небето, че утрото е винаги въпрос, и сигурно е само туй, което ще дойде даже да не си готов.


Не е любов да сграбчиш живота на другия.
Не е любов от слабостта си да търсиш подслон.
Не е любов да оковаваш някого в чувства.
Не е любов,ако е "дай ми,да ти дам".
Не е любов,ако не е изкуство.

Любов е споделено мълчание
на нечии поглед,които тихо вижда в теб.
Любовта е извор във душата ми:
ако за теб извира,пий със пълни шепи-
че светя с нея ще ми е достатъчно.
Защото слабите не са способни на любов.
ЗАщото любовта е даване.

Ние може да се срешнем някога
и тихо ще надникна в тебе-
ако поискаш,ако позволиш
и ако душите ни се срешнат
ще имаш всичко,от кoетo би могъл да си щастлив..за миг.

И този миг отново и отново ще се сбъдва,
когато пак до мене приближиш,
когато си свободен да си тръгнеш
с един миг по-богат и по-щастлив.

Любов,в която няма болка,обещания,
нито преструвки,нито чувство за вина.
Любов,в която сбъднатя миг е важен.
По правилата на магнита-вечната игра.


Има моменти, в които трябва просто да поседнеш на ръба на отвесна скала, да провесиш крачка в празното и да се загледаш. В такива мигове очите са прегърнали сивото и имат нужда да се излеят. Очите ми са зелени, знаеш, но само когато съм радостна и в душата ми цари спокойствие. Когато се разплача стават светли, почти прозрачни в нюанса на сивото. Така ме откри ти. Единственото, което забеляза, беше, че в тях липсва блясък. Тогава ми обеща да го върнеш, обеща много неща..., но това беше главното.

Ти ме изпрати в тъмното и ме накара самичка да намеря начин да запаля светлина. Извика духовете и ги насъска срещу мен. Ти ми подаде китката си и ме накара да пия от твоята заразена кръв. Отрових се и в цялото ми тяло затанцува огън. Душата ми се сви в конвулсии, полумъртва, разкъсана от острите зъби на демоните. И въпреки това оцелях. Изправих се, превързах раните и прогоних страховете от детството ми. Възродих се от пепелта, защото там оставих сянката ми на човек да умре. Озърнах се и влязох в онзи идеален свят, който си отглеждах и криех дори от себе си. Нямаше страх, предразсъдъците си бяха отишли... Ти също.

Върнах се в глутницата, разбих всички стени, за да те намеря, но теб те нямаше. Докато убиваше моята холограма, ти всъщност изгубваше себе си. Отключи вратата и пусна кошмарите да влязат в съня ти. Забрави какво си обещахме и се предаде, нали?! Колко ярко светя сега, но за теб моята светлина е непоносима, моят пламък е твърде горещ за твоята ледена сянка. Тя почти се е предала на нищото. Сега ти стоиш там, изправен пред гъстия мрак на студа, но дали ще намериш сила, която да те върне, както аз намерих?! Сега е време ти да направиш избора да живееш или да съществуваш. Пожелавам ти успех!

Отговорът на моя вечен въпрос “защо” е Любов. Моите очи пак са зелени, дълго се взират в далечината и искат да те видят, Немо. Знам истинското ти име, пазя спомен от твоето преди и чакам да ти го прошепна.

Разбрах едно: смазващата сила на юмрука не може да промени мисленето на Човека, нито пък една смърт ще донесе светлина в очите на слепия. Твоята война е нужна обаче, за да може моята Любов да е още по-значима, да има смисъл и да носи Зеленото в очите ми.


Само росната капка се осмели да проговори на слънцето:

- Ти поне виждаш полята, огрени от собствената ти прелест, виждаш безкрайните реки, виждаш горите, заспиващи, уморени от човешката суета, виждаш целия свят...
- Та това... Това не е нищо!...
  Капката не можа да каже нищо повече. Само можеше безучастно да гледа как безмилостно се подиграват с мечтата й. И замлъкна... Беше се уморила да се надява вече, беше я страх да не би думите на Слънцето да бяха истина. Ами ако тя през цялото време бе вярвала в едно нищо?Ами ако всичките й мечти всъщност се окажеха просто една илюзия?
  И тя извърна поглед от Слънцето. Предпочиташе да прекара живота си, вярвайки в една илюзия, отколкото да знае болезнената истина, че всяка мечта е илюзия... Че всеки копнеж е отлетяла надежда, че всеки блян е прелюдия към болка...

- Най-много боли от напразни надежди... – тихо промълви стръкчето трева и от него бавно се отрони последната му сълза- росната капка...


Спиш... (bars_i)
Толкова е тихо, че чувам как сърцето ти бие...
Толкова е красиво, но аз плача, сълзите мокрят лицето ти, но не се събуждаш... унесена  във своя сън...
Сънуваш утрото без мене, сънуваш как ще си щастлива, а аз седя и само се моля, слънце да не изгрява повече за мен...
Времето препуска... сякаш напук, страх го е да не го хвана и спра... бягат часовете, а аз те гледам така без глас... но раздялата чука на вратата, утрото ще настъпи на земята... часове, минути... секунди още спи, нека те погледам и поплача, тихичко ...
Нощта е моята приятелка сега, самота, не идвай още, болка, остани далеч от мен...
Усмихваш се на сън, знаеш, че ще дойде утрото и ще тръгнеш, ще тръгнеш, но без мен, ще търсиш щастието другаде, друго утро ще грее в началото на твоя ден...
А аз не искам нощта да свършва... не искам слънцето да те вземе от мен... не искам всичко да потъва в забрава... не искам, но какво ми остава... Надеждата - сълзите я отмиха, Вярата - думите убиха... всичко потъва и никой не може да го спре... Ти - не искаш, Аз - не мога...
Моля се сега сам в нощта и в тишината... Бог да чуе моя глас, но дори той не се обажда, не иска любовта ни да спаси...
Всичко шепне "вече не си моя", всичко казва "забрави мечтите", щастието бяга, любовта мълчи, а ние двама се разделяме сами...
Обещанията вече посивели са от прах, клетвите в любов забравени на някои рафт, и всичко е толкова набързо.... Слънце, утро... сбогом... не те обичам...
Толкова е лесно, лесно както и пламъкът на любовта, но защо е трудно за единият от двамата... Нима не заслужавам аз да те обичам, нима толкова бързо разлюбила си ме ти... навярно...
Не мога да те спра, безсилен се чувствам аз от самотата в моята душа... безсилен от сълзи, умора... от молби...
Знам, че вече нищо няма да спре, знам, че ще заминеш утре... и на друг ще е твоето сърце... но как да свикна с тая мисъл, но как да не се проклинам в този час... как раздялата да пусна нахално да те вземе... как - не знам...
Казват, че любовта е вечна... а ние с теб не сме... как тогава аз да те обичам, като слънцето идва ей сега... след миг... Не мога да се смея, усмивката - изчезна... не мога и да плача - очите пресъхнаха, не мога да крещя - нямам глас, тръгна си и тя, след като не чу молбите му... Събуждам се, теб те няма, оглеждам се, всичко е пусто... надявам се да се върнеш... но ти не идваш...
Гледам вратата затворена, раздялата я затвори след себе си...
Утрото е красиво, изгревът на слънцето в този ден е божествен, сякаш да ми покаже, че вече ще го гледам сам, разкрива целия си блясък, за да нарани още повече моята душа... Теб те няма... всичко свърши... любовта ти умря, а моята се скита полужива за да намери начин да те върне... виждам я, връща се, със смирение чакам да разбера дали те откри сред всички... не, тя навежда глава и заплаква... дори тя не успя да те върне... Заспивам... сам... отчаян... без сълзи, без любов, без радост, без щастие... Без теб...
Но сега ти още спиш... не се буди... моля те, не тръгвай... обичай ме, аз мога да се променя... не искам зората черна да се появява, не искам слънце да изгрява... не искам да обичам някой друга...
Трябваш ми, чуваш ли... не тръгвай, нека слънцето поспре, нека за последен път помоля се на твоето сърце... чуй ме, обичай ме..

 

[DarkSun]

Когато Луната наядена от болката човешка ,
появи се да освети последната ни срещта....
Теменужките ще се облеят с жалостни сълзи ,
слънцето ще падне покосено от слани...
Ще се обагри небето с цвета на сърцето ,
звездите ще се срутват с гръм , в болезнен ,
последен звън....

Ще прошепна неизказани слова ....
ще запея забравената песен на любовта...
Ще разкъсам малката си детска душа...
тебе в себе си да облека...
Потопена във водите на небесни водопади ,
скрита в дън земи от човешките клади..
Обречена на едно мълчание - вековно сладко изтезание ,
в огън заледен ще изгоря , и от себе си пепелта ще ти подаря...


Да ме обичаш няма да моля -
жената изпредена от съдбовна неволя...
В безумните клетви за вярност не ще се кова ,
и дявола на помощ ... няма да призова....
Небесен закрилник , човешки пастир...
забравен защитник....сеещ хаоса и мир.
Не... аз само тихо ще прошепна ,
да помни водата диханието мое...
Да донесе ти сланата посланието на душата....


Обичан си..... Във векове и ери , думите не ще кънят ,
губят се в човешки изневери, живеят в един обречен миг.
Обичан си.. тихо ще прошепна , ще си ида в мъгла...
аз жената изпредена от хорската тъга...
Ще те чувствам в съня си... прииждащ образ
на спомени жестоки... ще те пазя в очите...
ще греят вечно там сълзите. Слънце не свалено ,
неугасваща Луна...от огън изпепелено сърце заледено.

Ни вопъл, ни стон... нито молба , нито заръка...
давам ти се... и толкоз сега...
Не моля ! Не плача... Аз съм просто жена...
Ще си ида разпъната от тишината на нощта ,
в един последен танц на страстта..


Залязвам - слънце уморено. Догарям ,
искрица в мрака тлееща. Променям се ,
за кой ли път отново.. намирам се ,
за да се изгубя в тебе моя отрово.
Да ме изпиеш - до дъно , до края почти
да ме имаш... потънала в тези кафяви очи.

Пресъхнала река съм. Вилнеещ потоп.
Разтопена градушка пожалила посева нов.
Вледенен съм полъх на дъх от мъгли ,
уморена съм...вкаменени сълзи
стичат се по дървените ми - изгни страни .

Прогони ме моля те. Защото те обичам.
И заплюй ме моля те. Защото те обичам.
И мрази ме... Моля те. Защото те обичам
Прахта ми носи се по вятъра - стенание от лава.
Духа ми броди из пясъчни дюни , но не намира себе си,
стаен във празните думи. Ръцете ми събуждат вулканите ,
и изгарям в нелепи догадки , и душата ми тихи мълви
молитви незнайни , защото стискат я ледени хватки .


Дали е рицар с бляскави доспехи?

Или мечтател е неизлечим?

Сърцето, както знае всеки,

следва своя път непроходим...

Не пита никого, самò решава

с кого да влезе във неравен бой...

Безумната му вяра го спасява...

Безумната му вяра прави го герой...

Самотник е понякога сърцето,

не може никой да го разбере...

То вярва в любовта и във доброто...

Не зная вярата къде ли ще го отведе?

Омразата и злото побеждава...

Понякога и разумът е негов враг...

Дори за смях на всички то да става,

ще е добро и ще обича пак, и пак...

Със вятърните мелници се бие -

самотен Дон Кихот е моето сърце...

Без да мисли, любим ми избира,

аз после го питам "Сега накъде?"...

И знаете ли как ми отговаря този безумец,

този войн на честта?

"В сърцето свое имай малко вяра!

Обичай силно и бъди добра!"

 

[DarkSun]

Прости ми затова,че те обичам.

Прости за мъката и гордостта.

За светлата мечта и за звездите-

пътеката,която правят във нощта.

           

За порива ми див,за волността.

За устните,които пиха без насита,

за вятъра,разрошил ме сега-

изтрил сълзите от очите ми.



Прости за нежните ми блянове,

за дните,очакващи съдбовния си звън.

Прости за утрото и залеза в очите.

Прости . Не искам да е сън.

Когато пак решиш да се завърнеш,
ела спокоен и седни до мен.
Не се срамувай пак да ме прегърнеш,
даже да си грешно предрешен.

Когато ти залипсвам, обади се.
Не се чуди и не оставай сам.
Щом заедно сме няма да ни пречат
ни хорските сплетни, ни срам голям.

Не се заключвай в мидена черупка.
Не се черви. Очите не затваряй.
Дори да е последната милувка,
старите ми рани не отваряй.

Не се кълни, че много ме обичаш
Прави го истински-без ревност, без лъжи.
Когато всичко друго е в излишък,
дори голямата любов тежи!


Какво ли става? Всичко се повтаря.
Така ли ме наказа таз съдба?
Нали те бях превърнала в забрава,
защо отново се яви сега?

Усещам, как присъстваш във деня ми.
Във нощите когато сладко спя.
Не ме остави, ей, не ме забрави,
а маската ти вече онемя.

Не е ли грях отново да се връщаш?
(И образа си, виждам, си сменил.)
Косата ти не е една и съща,
а колко ли със нея си пленил?

Сега ще спя! (Но пак ще се събудя).
В съня поне, ще бъдем по-добри.
Какво от туй, че времето си губя.
Какво, че... любовта ни промени!


Страх е вселен в мисълта ти.

Страх от неясната тъмна стена…

Страшно е впит в сетивата ни

страх и вледеняваща, празна самота…



Любов ли? – гледаш очакващо…

Отчаяни мисли падат в краката ти.

А любовта е някъде тука – разплакана

ефирна и лека, невидимо – мека,

незрима и плаха – пълна с тъгата

на морския пясък и нощния шепот,

разкъсваща мисъл и чувства,

и чакаща само живот –

живи човешки сърца.



Живот ли? – гледаш ме питащо…

Неясен, объркан, забързан,

монотонен  и скучен, вглъбен във съдбата си,

завъртян от всемогъщото Висше,

напиращ и дишащ във всеки и всичко,

с едната надежда –

да бъде!..

Знам, че не протестираш а питаш!..

Защото не искаш,

а също не можеш,

защото не трябва да спираш!?.



Живей, Обичай и... умирай!..



Смърт ли? – гледаш изплашено…

Потъваш в безкрая, прекрачваш

в отвъдното, част от всемира –

нищожна и малка прашинка,

не струваща нищо без цялото.

Но толкова горда, несъзнаваща

свойто невежество, изпадаща

в паника от края на своя крах.



И няма щастие без болка,

и разочарование без вяра,

няма мъка без Любов…

А Любовта  е в теб, във мен…



Живей и Обичай!..

Ако сърцето ти не е обвито

със златните нишки

на бездушния страх!

И не поглеждай в бъдещето

срамежливо – свито,

сякаш очакваш търпеливо

своя заслужен палач.



Обичай и умирай!..

Но не със поглед плах!..

Нищожни сме…

Но веднъж докоснати от Любовта,

преливаме се в нея

във вихъра на омагьосания кръг,

откъснати от нищото

и сливащи се с Вечността…



Пламък струи във косите ти…

А твойто сърце ненапразно гори!.

 

[DarkSun]

Липсва ми всичко твое: очите ти, усмивката ти, ръцете ти, гласа ти... просто самото ти присъствие... липсва ми това, което пораждаше у мен - ти ме караш да се чувствам красив...

мига в който аз и ти сме заедно, понеже така е било писано, защото създадени сме били да бъдем едно... и това е естественото ни състояние.Отварям очи... пак ми липсваш, но не толкова. Осъзнавам липсата ти без да губя от същността си. Аз и ти продължаваме да Бъдем. Това, че не те виждам, не значи, че общуването е спряло. Има и други начини любовта да достига до човека... понякога израз на любов е дори самата мисъл. А кой би могъл да породи у мен такива мисли, ако не ти? В мен си, сякаш съм те вдишал като глътка свеж въздух... потекъл завинаги в клетките ми... и ето, че вече няма как да се отделим, сраснахме се необратимо –

въпрос на време

е

да науча

как точно достига кислорода

до малкия ембрион…

За какво всъщност говоря…

за лутането от единия край до другия

от…

единия
      … до другия

толкова бавен е процеса,

отстрани изглежда спрял

НО НЕ Е…

Това е лудост!

Ти просто не можеш да си тръгнеш, защото никога не си идвал, ти винаги си бил тук. Знам, че и ти постъпваш по същия начин... "Ние толкова много си приличаме, само дето ти си жена, а аз мъж...".

Търси ме! Не се отказвай от мен...

Аз вървя... И нека думите ми осветяват пътя напред... към другия, към следващия живот...
към...
теб!


Да обидиш някого е лесно - опитай се да му благодариш. Да намрaзиш някого е лесно - опитай се да му простиш. Избираш сам усмивка или сълзи, и сам решаваш омраза или любов. И детските мечти дали да смачкаш или да ги превърнеш в своя цел. Не друг, а ти го правиш този избор, не друг, а ти избираш своя свят. Паднал си бил - ами изправи се! От грешките си се учи, но не превръщай ги в спирачки, уроци са те най-добри. Проблем си имал ...- всички имат, но малко хора по света , успяват думата проблем с желание да заменят. Обичай, смей се, извиси се над всички дребни същества. Бъди от хората, които знаят че смисъла е в Любовта


Имало някога Дъб и Пеперуда.

Крилата на Пеперудата били толкова пъстри, колкото листата на Дъба през Есента.
Само Есента можела да забележи тази прилика, защото точно когато Гората била в нейно владение
– Дъбът заспивал, а Пеперудата винаги отлитала на някъде.
Но меланхоличната Есен никога не идвала по тези места преди игривото Лятото, а то от своя старана винаги чакало нетърпеливо
Пролетта да даде път на новия живот, скрит по пелените на Зимата.
Единствено Пролетта знаела как да превърне безжизнените клони на Дъба в зелено море, пълно с дървени скали и корали,
които понякога приличаха на протегнати към Небето слънчево-зелени ръце.
Ала Дъба трудно се събуждаше, а Пролетта винаги беше много заета по това време на годината и не можеше да отделя повече
от няколко мига за да го разкраси и разбуди. Тя знаеше, че макар и да е изгонила дълбоката зимна Дрямка от него,
винаги имаше нужда специален Гъдел да мине по най-финните листа на тялото му.
‘Но от къде толкова време за гъделичкане!?’ – вайкаще се Пролетта.
И както прави винаги, когато е разтревожена – бръкна в джобовете на престилката си, защото там беше пълно с всякакви чудеса
и илюзии. Ненадейно от там извади една Гъсеница!
- ‘Хммм’ – зачуди се Пролетта – ‘Как може това дребно нещо да разбуди огромното туловище на Дъба!?’
– имаше неща , които и на нея не й бяха напълно ясни. Знаеше само, че тази Гъсеница не се е появила в ръцете й без причина.
В този момент я навести Интуицията, хвана ръката й, извиси я над главата на Дъба и разпусна пръстите й
точно върху най-дребното от всички листенца.
Гъсеницата се приюти в обятията му и се заклатушка в огромното зеленото море на новият си дом.
Пролетта нямаше повече време за губене, достатъчно й беше да знае, че Интуицията се бе появила когато трябваше,
а тя никога не я беше подвеждала досега.
Едно оклюмало стръкче трева прикова вниманието й и тя се затича към него.
Дъба така и не се разсъни докрай за да види, кой го бе възродил отново – толкова красив и величествен.
Започна обаче да усеща някакво приятно гъделичкане – то идеше някъде отгоре – преминаваше през полузаспалото му съзнание
и продължаваше дълбоко в душата му. Не знаеше на какво да го оприличи – беше като озарена от Слънцето - зелена мъглявина,
рееща се по течението на малко ручейче...
Колкото и да напрягаше зрението си, Дъба не можеше да разсее мъглявината, а може би и не искаше,
достатъчно му беше приятното усещане от преминаващото през фибрите на цялото му съществувание зеленикаво мьниче.
И макар да не можеше да го разгледа добре – дали защото много искаше или защото мъника минаваше през най-чувителните места
от вътрешното му ‘Аз’- Дъба сякаш започна да дочува крехкото гласче на това създание.
- Къде съм? – просънено рече то.
Дъба едвам удържа възторга от нарушената тишина в душата му да не намери израз в дълбоко разтрисане на огромното му тяло
или прокънтял възглас на учуда. Това със сигурност щеше да ужаси мъника и да унищожи уюта, който се бе разстлал в душата му.
За това Дъба отвърна много тихо, сякаш сам на себе си:
- Здравей приятелю! Една зеленина те е понесла на плещите си, а тя самата ходи по река! Харесваш ли ти новият си дом?
- Не знам все още – отвърна му мъника
– А как попаднах тук? И кой си ти, не мога да те видя а гласът ти до мен отвсякъде май идва!?
- Хмм странно... – отвърна му замислен Дъба
– и аз не мога теб в зеленината да открия но знам, че някъде във мен си. А кой поставил те е тук – не знам – така, както трудно ми е да открия
от где се взема зелената пермяна по цялото ми тяло и кой ме буди щом зимен сън заспа аз непробуден.
- Защо унасяш се в сън ти толкова дъльг? – учудено запита го мьника
– на Сън в плен не съм попадало аз досега – или пък май тъкмо му избягах – не помня кое как точно беше!
- И аз не помния точно - отвърна му дървото – но имам спомен смътен и далечен, как напускат ме и птички и пчелички,
а после премяната ми по пъстра от дъгата става и започват да вливат се от мене към земята стотици пъстри и шарени реки.
С тях отмива се и мойта красота, а Лятото в сърцето ми остава. Но не след дълго и то си заминава и идва Тишината да ме прегърне и целуне,
тогава се унасям в сън дълбок и непробуден. Понякога едвам усещам как ветрове и студ край мене бродят,
но нещо или някой в дебело зимно одяло ме обвива и туталси отново се унасям.
- Дали и аз ще срещна студове и мраз? – уплашено запита нещото в зеленината.
- Ако решиш в мене да живееш – едва ли – но всичко за света от мен ще трябва да узнаваш.
Дали ще искаш през моите очи единствено да виждаш и да усещаш небето, земята и водата през мойте корени и клони?
- Не знам – замисли се мъника – не знам аз нищо за света – на къс земя стоя си, а както казваш ти – той носи се от водна сила
– ала за тях аз нищичко не знам, а за небето никак даже.
- Земята казват кръгла е и толкова голяма, че трудно с поглед се обхваща. За сто години пораснах Аз – дърво – голямо и високо,
но пак едвам да видя част от нея понякога успявам. От нея аз се храня и всичката опора на света от там си вземам.
- Защо не трьгнеш ти по нея, а чакаш с години все по добре да я разгледаш? – учуден глас възнесе се от зелената илюзия.
- Ако направя само дори и само крачка – опората в живота ще загубя – а и на мен разчитат всички – и птички и пчелички
– за тях аз дом съм и прохлада, когато Лятото насам пристигне. А казват, че и много други товари - хралупи в мене правят
и зимата тъй – сгушени в мене оцеляват. Започна ли да ходя, без дом, подслон и сигурност остават всички.
А те даряват ме с песни и грижат се за мойто съшество. Без тях загубен съм, тъй както те без мен.
- Започнах да разбирам – в момента на просвета обади се мъника – а няма ли поне една от тези товари, която да може без задръжки света да види
и после пак при теб да дойде и да изкаже всичко, що очите за видели ?
- Това те прават всички до една – зарадвано Дъба възкликна - едни отиват дълбоко в дълбините на Земята, където пълен мрак е,
а други надалеч и трети нависоко. И всеки щом при мен се върне – с криле от радост пърха, опашка гордо вдига или пък просто ме прегръща
и почва бързо с възторг да изказва туй що очите са видели или ушите му са чули. Ала един е тук проблема - от изговореното не мога нищичко да разбера
и честичко изпадам в дилема дали след тях да не звървя. Но щом усетя колко радост по мен и в мен съм приютил, в миг дилемата решава се сама
– да си остана тук – иначе бих сглупил.
- А за водата нищичко не каза - подкани го наново мъничката твар – нима със нея не можеш също да говориш?
С какво е по-различна тя от Небето и Земята?
- Водата за мен храна е и другар – от нея научавам всички тайни на Земята, но не и нейните красоти.
Водата навестява ме понякога отдолу по земята и гъделичка корените ми дори - а друг път къпе ме отгоре и ме облива с дъжд от капки – като хиляди сълзи.
Но капките, родени в небето – не виждат друго – само мен и нищичко не знаят за света.
А таз вода, що корените ми гъдилка и пои – родена е в тъмнина и за света тя сляпа е и липсват й очи.
- Ехх жалко е - да знаеш, че в чуден свят живееш а да не знаеш как изглеждат те – в теб е топло и приятно и ти чудесен си другар,
но иска ми се за отплата да се превъплатя в хвърката твар, да литна над света, да му разгледам красотите, чудесата и после пак при теб да кацна и твойта любознателност да утеша.
- Ох много мило! – трогна се дървото – но ти загнезди се навътре в моята душа и с теб аз мога да говоря за света и да разбирам ти какво ми шепнеш.
Не помня наскоро аз да съм усештал такава радост, такава топлота. Да се превърнеш в друго същество, означва да загубя това, което си и това което сме в момента.
Мъника усети как мекотата на зелената перелина около него се втвърди, а реката по която се носеше сякаш замръзна
– нямаше нужда да знае какво е тъга и тревога за да разбере, че дървото усещаше точно това в момента.
Тогава то започна да говори с думи, които сякаш не бяха негови, а идваха от същата онази сила, която поведе ръката на Пролетта към най-нежното и финно листо на Дъба,
за да постави там Гъсеницата. Сякаш извън себе си мъника промълви:
Не се плаши, ако трябва да се сбогуваш.
За да срещнеш някого отново,
първо трябва да се сбогуваш с него.
А щом сте приятели, непременно ще се срещнете,
било след броени мигове или след няколко живота

едвам успя да събере сили, след всичко, което каза преди малко и после нещо в него го подтикна да добави:

Мерило за невежеството ти е доколко вярваш в неправдата и трагедията.
Онова, което за гъсеницата е краят ни света,
за Учителя е пеперуда

Дървото така се развълнува от тези думи, че веднага се събуди и разтърка очи.
В този момент осъзна, че е убило мъника от съня си, но въпреки това, онова приятно чувство на радост и споделено щастие
не бе го напуснало. Нямаше я и Гъсеницата, появила се ненандейно върху едно от листата му.
Всичко друго край Дъба си беше красиво и преливащо от живот – така както винаги изглеждаше след дълбокия зимен сън.
Бяха се появили нови обитатели на тялото му, а имаше и такива, които никога не бяха го напускали.
Докато ги разглеждаше, изучаваше и им се радваше на един от току що появилите се клони, на едно от най-финните листенца кацна една Пеперуда.
Първоначално изглездаше малко объкрана, понеже бе прелетяла над целия свят и едва сега и точно тук нещо в нея натежа
и тя кацна на това дърво почти принудително. В този миг то бе за нея, като жадуван пристан сред разлистеното зелено море на Гората,
разбушувано от прииждащия ураган.
- Добре си ми дошла! – поздрави я Дъба – така, както праваше с всяка живинка, която избереше да го ползва, дори и за малко като дом.
Дървото не очакваше да получи отговор, защото знаеше, че никое от животните не може да го разбере, нито пък то разбираше техните звуци,
които само понякога наподобяваха изречения.
- ‘Познаваме ли се от някъде?’ – попита Пеперудата и запърха край Дъба.
В този момент той позна гласът на мъника от съня си.
- Не знам – отвърна с най-топлия си глас Дъба – но ако дойдеш при мен в този момент – минутите ти ще пераснат в часове, часовете в дни, а дните в цял един живот!

 

[DarkSun]

Понякога е тежко и боли,
понякога светът край теб се срива,
умират с писък твоите мечти
и облак черен слънцето покрива.
Любов загубил, ти си победен,
светът без цветове за теб остава...
Не искаш и да знаеш, че е ден,
липите аромат, че разпиляват.
До болка празно могат да звучат
словата на приятелите стари,
които се опитват да гасят
горящите в сърцето ти пожари.
От думи няма смисъл. Те горчат,
дори с добро, когато се изричат...
Днес вярваш, че човекът е богат,
когато е обичан и обича.
Не искаш да достига ничий глас
до мъката, дълбоко в тебе скрита,
освен един - познат от онзи час,
във който си се носил към звездите.
Но вслушай се в дървесните листа
и в шепота на вятъра крайбрежен...
Не си отива всъщност любовта
и не умира... Тя е неизбежност.


Не заповядвай на сърцето си!


Не заповядвай на сърцето си.
То знае…
кога да потрепери от копнеж.
Кога да спре.
Или да проговори.
Да те побутне да вървиш….
или да спреш…

Не го насилвай да обича.
То ще знае.
Кога е истинско.
Кога не го боли.
Послушай го.
Повярвай му.
Обичай.
Единствено тогава ще си жив.

Не го насилвай на омраза.
То си знае,
че ще дари единствено любов.
Дори да страда,
да гори от болка в ада
от капчица любов
възкръсва за живот…


Благодаря ти, че те има (kim)
За усмивката, щом чуеш моето име
За моментите, в които сме седели
И с очи разменяменяли любовта ни споделена
Благодаря за това, че ме откри
Че сърцето си отвори и мигът ни съхрани
Благодаря, че ми показа същноста
Че ми разкри какво е Любовта!



По стълбите тичат задъхани струни.

в празната къща се буди от сън прашна китара.

От ъглите тръгват забравени думи.

В прозореца някой подсвирква и сяда до мен.

Лица и огньове под мен се прегръщат

Земята се свива от мъка по чужда планета.

Пулсира небето и някой се връща

захвърлил монета за себе си някога в прашния двор.

Лица и огньове под мен се прегръщат.

Земята се вдига на пръсти и нежно целува небето.

Кога ще се върнеш? Кога ще се върнеш?

От тъмното песен възкръсва и сяда отново до мен.

Изсъхна лозата към тебе извита.

От дългото чакане времето спря в мойто огнище.

Кога ще се върнеш? Кога ще се върнеш?

От тъмното песен възкръсва и сяда отново до мен.

 

[DarkSun]

Не ме корете строго за тъгата,

нито за капналата по листа сълза,

понякога ме чакат на вратата

и карат ме със шепот да крещя.


И за крилете ми сега не ме съдете!

Били ненужни - чувам - не навреме...

Обичат ли ме - хуквам с ветровете

и бързам от дъгата къс да взема.


Не ми се карайте за крехките надежди,

за пеперудените, дъхави мечти,

за факта, че живота си подреждам

по случващото се СЕГА, а не ПРЕДИ.


Не гледайте под лупа лудостта ми

да бъда блян омаен в нощ безлунна,

да пея с повика на клетките в кръвта ми,

да съм спонтанна, буйна, неразумна.


Днес без свян стоя пред всички

с укоряващ взор и камъни в ръцете:

Докрай ще се раздам, за да обичам

и съм готова да си плащам греховете!




Любов ,маскирана с безлюбие.

Безлюбие,маскирано с любов.

Спонтанност в пътя ти изгубена-

това си ти, човеко нов!

И нямаш никаква идея

колко си жалък отстрани.

Прости,душата ти къде е?

Не чувстваш ли ,че я боли?

Кому е нужна тази маска?

Та тя души те и тежи!

Не плаща никой пълно каско,

за самоделните щети.

Убиваш себе си полека,

щом да изглеждаш ти е цал.

Да бъдеш е ,уви,не леко,

защото значи да си смел.

Страхът е твоята защита.

Да бъдеш себе си не смееш.

Но аз не мога да не те питам:

Живота на кого живееш?


Докъде искаш Господи да порасна ? ( sanguinary )
Да обичам въпреки - успях !
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах !

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях !

Въпреки, че скръб ме дави,
смея се и през сълзи !
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли ?

Мадлен Алгафари



Ръдиърд Киплинг

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха – зъл предател –
еднакво със Триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани –
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: “Влезте в крак!”

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!


Да говорим умеем за чувства,
но накрая сме вечно сами.
Вместо нежност да пари по устните,
щипят две-три солени сълзи.

Докато си мечтаем за вечности
с мимолетни утехи гасим
всяка жажда за обич и искреност
и до смърт....,и до смърт се боим!

Става късно!Размиват се спомени!
В тишината отеква : Защо?
Вместо чувствата- нерви оголени
лягат в празното, старо легло.

А животът изчезва от картата
все едно не е бил.Няма как!
Думи , думи....на вятъра хвърлени
пак посипват сърцата ни с прах.

Твърде много говорим за чувства,
вместо погледа в поглед да спрем
и преплели душите в целувка
да живеем....преди да умрем!
*****
Innocence

 

[DarkSun]

Сестра на вятъра (sanguinary)

Съдбата те облече в крехко тяло,
а даде ти да носиш тежък кръст,
сред бури и мъгли да оцеляваш,
прекрасен цвят, поникнал в дива пръст.

Дребнавите прокоби надживяла,
открила своя път към мъдростта,
вървиш, страха и болката презряла,
към хората с протегната ръка.

След тежките шамари на живота
усмивката измиваш със сълзи
и знаеш, че към рай или Голгота,
нагоре пътят пак ще продължи.

И сякаш няма място под небето,
което твоя дух да не зове.
Оръжието скрила си в сърцето -
любов и непорочност на дете.

Светулка малка, пламъче игриво,
на слънцето и вятъра сестра,
открила ключ към изворчето живо,
което прави по-красив света.

П.С. Специално Благодаря на Санги за това стихотворение - още ме кара да се усмихвам като го чета ( макар и 3 години по - късно ). 

 

[DarkSun]

~ СИЛНИТЕ ~
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Автор - Веселина Атанасова


Душата бръчки няма (Amaranth)
Кога си играеш, приятелко моя ?
Къде ти е куклата, мечето плюшено ?
Кога се изгуби дъхът неспокоен
на малката пикла, в душата ти сгушена ?

До скоро надничаше тя през очите ти,
на пръсти повдигната, мръсна и рошава.
И тичаше дръзко и нагло в метите ти
онази, хлапачката - дивата, лошата.

Къде я изгуби по пътя ? Не помниш ли ?
И толкова време живееш без пакости !
Мечтите си детски все още не гониш ли ?
Кои са днес твоите момичешки радости ?

Защо ме поглеждаш така възмутена ?
О, ти си порасла ! Узряла ! Разбирам.
Душата ти сбръчкана, очите - студени.
И даже в ирония ме подозираш.

Недей си отива, лудетино дива !
Недей я убива, глупачке ! Не смей !
Та тя зад очите ти още е жива
и още мечтае, и още се смей !

Детето в теб съвсем не си отива.
И старостта е най-голямата измама.
Докато то живее, ти си жива !
И запомни : душата бръчки няма !


Когато си беден, когато си слаб,
когато трепериш за късчето хляб,
когато отвсякъде, кой както свари,
препъва те с крак и ти удря шамари -
недей се отчайва, недей се навежда,
не си позволявай да губиш надежда!
Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари
пред светлата участ да бъдем добри!
Когато в сърцето ти гняв се надига,
кажи си наум кротко думата "стига!"
и вярвай, че пак ще спечели двубоя
със лошите мисли усмивката твоя.
Защото макар да е жилаво злото,
в човека все пак побеждава доброто!

Автор - Недялко Йорданов


КОГАТО СИ НА ДЪНОТО ( СТЕЛА )

Когато си на дъното на пъкъла,
Когато си най тъжен и злочест,
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез.

Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи,
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи.

Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени,
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни.

Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си!
Единствено така ще го решиш.



Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето –
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина

Innocence

П.С Те не са от моята тема, но предпочитам да си ги запаметя понеже са силни спомени . ^^

 

[DarkSun]

Дарът на твоето приятелство

Благодаря ти, за безмълвната подкрепа, която пулсира толкова силно около мен !

Благодаря ти, за търпението в моето нетърпение !

Благодаря ти, че виждаш през мен !

Благодаря ти, за думите, когато всичко наоколо е замлъкнало !

Благодаря ти, че четеш и най-скритите ми болки!

Благодаря ти, за строгостта, когато "слънца и рози" ме аплодират, невиждайки,че се търкалям по нанадолнището.

Благодаря ти, за обичта, сълзите, радостта и споделеното присъствие!

Но най-вече благодаря на Господ, за този дар, който ми е поверил : Дарът на твоето приятелство !

И се моля : поне за един човек ( на земята или на небето) да означавам това, което ти означаваш за мен !



" Научи се да продължаваш напред !.." (sanguinary)


След всяка болка, разочарование и предателство -
научи се да продължаваш напред!

Когато те повалят, унижават и изоставят -
научи се да продължаваш напред!

Когато ти отнемат всичко, когато стъпчат радостта ти,
когато захвърлят доверието ти -
научи се да продължаваш напред!

Когато очите се пълнят със сълзи,
а дъжда вали навътре в сърцето..
Когато рухват мечти -
научи се да продължаваш напред!

Научи се да виждаш през бурята
и помни, че си ТУК и СЕГА ..
Вчера няма да се върне,
но ДНЕС все още има какво да направиш..

Научи се да продължаваш напред -
заради всяко сърце, което тупти и те чака,
заради всички очи, които се радват на усмивката ти,
заради ръцете, които пазят топлината на приятелството ти..

Светкавици винаги ще има, непредвидени удари също..
Но ти помни любовта, а не болката..
Помоли се...
И се научи да продължаваш напред!

Миглена Цакова