Любовни притчи и приказки

[DarkSun]

Когато си на Дъното


Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Д.Дамянов



Отиваш си

Отиваш си. А още ни е рано.
Защо пое тогава в тоя път.
Да, зная - търсеше приятелското рамо,
сега оставяш ме на кръстопът.

Ти мислиш, че не те обичам вече,
че каменно е моето сърце,
че любовта ми спомен е далечен,
оставил те с протегнати ръце.

Не мога болката си аз да крия.
Уж празнота е в моята душа,
ала сърцето ми е рана жива
от много срещи и от самота.

Защо ли толкоз късно идва всичко?
Не ми е нужно нищо отсега
Не чувам вече песента на птички
дори когато плувам през ята.

Защо ли толкоз късно аз те срещам?
Какво ще мога вече да ти дам
oсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!
Аз... този път си го минавам сам."

Дали ще можеш с мене да живееш?
Дали не ти е всичко на игра?
Дали не искаш просто да ми вземеш
за теб една, за мен - последната искра.

Обичам те!
Обичам те, любима!
Но моля те!
Но моля те, недей!
Когато във едно сърце е зима,
не вземай и последното, що тлей.


Заета мама

Ръцете ми заети бяха през деня.
Не можех да играя или да ти почета;
Когато молеше и канеше ме ти,
за теб минутка аз не отделих.

Днес кърпих дрехите и сготвих, после прах,
ти дотърча с рисунка и със весел смях
и каза:"Мамо, виж каква шега!"
Аз рекох:"Синко, чакай малко, не сега".

Внимавам хубаво да те завивам,
молитвата като си кажеш и излизам,
на пръсти отивам лампата да загася -
а трябвало е още миг да постоя.

Животът кратък е, годините летят и изведнъж -
момченцето пораснало е и е вече мъж.
Не е край теб с молбите си безкрайни
и не споделя скъпоценните си тайни.

Албумите с картинки са прибрани,
игрите до една са изиграни.
Молитвата вечерна, целувка за нощта -
това са вече минали неща.

Ръцете ми, заети постоянно,
сега притихнали стоят.
Тъй бавен, муден, празен е денят.
Да можех да се върна и да сторя
онези нещица, които искаше ми ти с:"Мамо, моля!"



Приказка - Дамян Дамянов
Заспиваш ли? Аз май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Сърцето ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм....а тъй ми се говори-
устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди ще си отида скоро...
Аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тук,
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от древни времена.

"Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома
и вместо сърце, под ризата си скрита,
той носел зла и кървава кама.
Причаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож
и ножът му от кръв ръжда не хващал,
човекът бил от дявола по-лош.
Ала и той един път от умора
под сянката на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той...Разбойникът...
За първи път обичан.
Заплакал той. Защо?
Какво стопило туй сърце коравао?-
не стопляно в живота никой път-
една ръка по-топла от огнище
на главореза дала онова,
което той не бил откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава."

Но ти заспа...А тъй ми е студено...
Туй приказно момиче, де е то?
то стоплило разбойника, а мене
ти, никога не стопли тъй...Защо?

 

[DarkSun]

ОГЛЕДАЛО
Във остаряло, прашно огледало
поглеждаш плахо своя образ крив.
И се запитваш как е оцеляло,
защо показва то света тъй сив.
Къде са цветовете в него?
Учудено повдигаш рамене,
забърсваш с длан прахта, смутено
със поглед търсиш цветове.
Но няма цветове, а сенки,
останали от минало следи...
убили времето, горейки
във свойте собствени съдби.
И виждаш в кривия си образ
тъга и болка по света,
красив за теб - и сив и грозен
за огледални сенки на нощта.
А в свитата ти длан събрани
прашинките от минали сълзи,
разказват ти истории потайни,
поглеждайки през твоите очи.
Истории... тъй странни и различни
и всяка е за теб една съдба.
В съдник превръщаш се - обличаш
със тайни твоята душа.
И знаеш ти, че след години
във някой таен като този миг
във остаряло, прашно огледало
ще види някой твоя образ крив.
Светът е цветен зад стъклата -
и носи радост,болка и сълзи.
Дали щастлива или не ще е съдбата-
оставя сенки, образи, следи...
Във остаряло, прашно огледало
поглеждаш плахо своя образ крив.
И казваш си, че просто то е старо,
а ти си млад сега, и жив.

Пепа Николова


Сърцето
Сърцето вижда това, което очите не могат.
Сърцето търси само любов.
Сърцето не казва „не искам, не мога”,
сърцето открива порив все нов.

Сърцето очаква да литне в простора,
да докосне най-далечните звезди,
да тича, да се радва без умора,
да отхвърля всичките лъжи.

Сърцето вижда това, което очите не могат,
защото е устроено така –
когато го докоснат реагира
на чистите, най-искрени слова.

Сърцето шепне ми: „Без теб не мога!”,
издирва най-нежните слова,
а после разчупва на мрака затвора
и носи най-истинската чиста светлина.

Сърцето ни винаги страда,
когато го някой с мъка съкруши,
то свива се и плаче без пощада
с най-бисерните, най-чисти сълзи.

автор Венцислав Йорданов



Писмо до Левски

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=129028

 

[Kissing You Good Night]

Как ще ги стигнем румънците? (2013 - Римейк на "Как ще ги стигнем хамериканците?" - автор: Тодор Колев, 1991)

Как ще ги стигнем румънците?
Че и да ги задминем, кога?
Другари, уважаеми дами и господа,
направо се чудя как е възможно това?

Да ми откажат линейката,
за моята скромна жена,
как ще я гледам нататък
с тази тежка съдба?

А гледах напред, надалече,
се бях амбицирал дори
да ги настигнах румънците,
о, май че ще има режим!

Тоз, дето отклони ми я, Господи,
бял ден да не види, че как,
освен ако случайно пък взел че е
да си обгрижи врага. (Става въпрос на тъщата)

Туй няма го даже в Албания,
нито в Зимбабве, ни в други страни
да си отклоняват линейките
а пък и там хората мрат.

Припев:
Дай ми ги, дай ми ги,
дай ми ги, дай ми ги социалните.
Дай ми ги социалните,
или ми се извини. (Чуваш ли к'во ти казвам)

Дай ми ги, дай ми ги,
дай ми ги, дай ми ги, дай ми ги.
Дай ми ги социалните
или ми се извини.

На ляво да тръгна, на дясно ли?
Вече не знам на къде.
На където погледнат очите ми
всичко живо само мре.

Как ще ги стигнем румънците?
Че и да ги задминем, кога?
Еми и аз така се чудя, другари,
и след кризата: "А, то пак криза".

Припев:
Дай ми ги, дай ми ги,
дай ми ги, дай ми ги социалните.
Дай ми ги социалните
или ми се извини. (За предпоследен път ти казвам!)

Дай ми ги, дай ми ги,
дай ми ги, дай ми ги, дай ми ги.
Дай ми ги социалните,
дай ми ги....

 

[inka]

Тъй ми каза веднъж старият мъдрец: — В миговете на своята върховна почит и в дните на своето горчиво презрение мъжът е изричал хули за жената. А срещнал ли си мъж да не тръпне пред жената?
Ето що му отговорих:
— Аз почитам жената, но жената презира мене, защото презира всеки мъж!
И отвърна ми старият мъдрец:
— А ти, като почиташ жената, не презираш ли себе си?
И замислих се аз, па рекох:
— Аз презирам жената, но жената почита мене,защото почита всеки мъж!
И втори път ми отвърна старият мъдрец:
— Добре. Но ти, като презираш жената, не почиташ ли твърде много себе си? И щом почиташ у себе си мъжа, не заслужаващ ли да те презира жената, както ти презираш нея, понеже почита мъжа?
И аз се втори път замислих, но не смогнах да отвърна нищо.
Три неща знае мъдрият, три неща, създадени за добро, а правят зло. език, нож и жена. Не си играй с тях!
"Книга на загадките"

 

[slavena]

Един човек сънувал, че върви по морския бряг заедно с Бога. Той видял живота си като следи от нозе по пясъка – неговите и тези на Бога, винаги едни до други. Натъжил се, като забелязал, че през най-трудните мигове на живота му в пясъка оставяли следи само един чифт нозе – дълбоки, под голяма тежест. Човекът попитал Бога: “Не ми ли обеща, че ако ти дам сърцето си, ще бъдеш с мен през целия път? Защо виждам само едни следи през най-трудните си времена?”
Бог отвърнал: “Безценно мое дете, Аз те обичам и никога няма да те оставя. Когато ти беше в изпитания и страдания – там, където виждаш следи само от едни нозе – тогава Аз те носех на ръце”.

 

[slavena]

ГЛАВА 13.

1. Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.
2. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, — щом любов нямам, нищо не съм.
3. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, — щом любов нямам, нищо ме не ползува.
4. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,
5. не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
6. на неправда се не радва, а се радва на истина;
7. всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.
8. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.
9. Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
10. но, кога дойде съвършеното знание, тогава това „донейде“ ще изчезне.
11. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото.
12. Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.
13. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.


Послания до коринтяните, Глава 13

"Videmus nunc per speculum et in aenigmate"