М
Мортиша
Гост
Човекът като арена на борбата между Луцифер и Ариман
Лекция пред членовете на Антропософското Общество
23 октомври 1911 год., Дорнах, Швейцария, GA-108
По стенографски записки, непрегледани от автора.
превод от немски: Димо Даскалов
А сега ще бъде напълно уместно да продължа описанията на онези неща, за които стана дума тук през последните седмици. Нека най-напред спрем вниманието си върху много по-ранните етапи от развитието на човечеството, когато това, което днес наричаме "познание", носеше съвършено друг характер. Ние вече сме говорили за предишния характер на човешкото познание. И все пак, в хода на този лекционен цикъл, ще се опитаме да прибавим нещо ново.
Впрочем човешкото познание прие един съвсем друг характер от този, който притежаваше в миналото, тъкмо с идването на гръко-римската епоха. Това, което в Изтока и Африка - под формата на човешко познание - предшествуваше Гърция и Рим, беше коренно различно от всичко онова, което гърците осъществиха по толкова забележителен начин, коренно различно от това, което по-късно римляните превърнаха в нещо абстрактно, коренно различно и от "познанието" в нашата съвременна епоха, която все повече затъва в посредственост и материализъм.
Тази промяна в характера на човешкото познание стана в началото на VIII век преди Мистерията на Голгота. От тогава познанието прие онези характерни черти, които - въпреки съществените модификации - то носи и днес. Досега ние можехме да се произнасяме за древното човешко познание примерно по следния начин: Да, тогава съществуваше един вид инстинктивно ясновидство. Познавателният живот се градеше не върху понятия, а върху образи. Тези образи приличаха донякъде на нашите сънища; те имаха нещо общо с духовния свят, и все пак животът им протичаше там "долу", в човешката душа. Те не притежаваха ясните очертания на днешния понятиен апарат, а се явяваха пред съзнанието като нетрайни и подвижни образи.
Впрочем въпросното познание се отнасяше не толкова до това, което е предмет на днешното познание, то се отнасяше по-скоро до онези първични светове, от чиито недра беше формиран и самият човек, до онези светове, от чиито недра той все още не беше напълно откъснат.
По времето на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие, човекът представляваше един от елементите на целия останал свят. Обаче дори и по времето на Земното развитие, човешката личност далеч не беше обособена като една самостоятелна сила. Човекът усещаше себе си, така да се каже, разлят из целия Космос. Доколкото съумяваше да се освободи от интелектуалното си "мозъчно" познание, човекът беше все още свързан с останалия свят. А знаем, че дори и днес определени източни школи - чрез практикуването на дихателни упражнения - си поставят същата задача: сливане с Космоса. Но щом днешният човек прибегне до тези остарели упражнения от системата на Йога, той неизбежно започва да се усеща "понижен" в своята личност, започва да усеща себе си - ако мога така да се изразя - като един далечен и слаб "полъх" от света.
Да, такъв беше характерът на човешкото познание през онези древни епохи. С помощта на своето образно познание, тогавашният човек можеше да си обясни - в смисъла на вчерашната лекция - и своето собствено физическо тяло. Вчера посочихме: съвременният човек възприема своето обкръжение по такъв начин, че го превръща в представи, в един вътрешен свят, за да извлече после от него и образът на своя живот между раждането и сегашния миг. Така че това, което носим в себе си като органи, като мозък, бели дробове, сърце, черен дроб, е израз на целия Космос. Както даден спомен съдържа в себе си един или друг процес, който може да бъде повторно изживян, така и в своите вътрешни органи, в белите дробове, сърцето и т.н. човек носи целия свят, целия Космос. И древната мъдрост се състоеше точно в това, че тези отделни органи загатваха за неща, които се отнасяха до целия Космос.
Древното познание, каквото беше то през деветия предхристиянски век, все още можеше да направи връзката между вътрешното физическо устройство на човека, между физически-етерния човек, - естествено не в смисъла на днешната анатомия - и Космоса. Всеки вътрешен орган имаше определено съответствие в някоя от частите на външния свят; от друга страна всеки вътрешен орган можеше да бъде обект на дълбоко вътрешно изживяване. Мозъкът например можеше да бъде изживян в могъщи и величествени образи, и тези образи имаха не що общо с цялата небесна сфера, така че с помощта на древното познание, от атавистичните имагинации, които човек имаше за мозъка, беше възможно да се извлекат определени представи за цялата небесна сфера. Това, което древната мъдрост можеше да каже за света, имаше своите корени във "вътрешния" човек, в неговите органи.
Обаче в строгия смисъл на думата не би могло да се твърди, че това беше едно истинско човешко познание. Истинското човешко познание е немислимо без интелигентността, която е нещо различно от така разпространения днес абстрактен и чист интелектуализъм. Обаче древната мъдрост съвсем не беше извоювана с участието на интелигентността и следователно не би могла да се отнесе към истинското човешко познание.
Ако ми позволите този израз, човек само "участвуваше" в едно познание, което други свръхсетивни Същества постигаха в самия него. Тези Същества принадлежаха към Йерархията на Ангелои. Един такъв Ангел например озаряваше душевния живот на даден човек и всъщност Ангелът беше този, който постигаше едно или друго познание. Човекът вземаше - така да се каже -само второстепенно участие, прониквайки във вътрешния свят на своя Ангел. Като съпритежател на древната мъдрост, човекът имаше твърде неясна представа за начина, по който стигаше до познанието. Той просто си казваше: Но всичко това е само внушение, защото не аз, а Ангелското Същество в мен постига това познание.
Впрочем през онези епохи Ангелските Същества далеч не бяха такива, каквито ги описваме тук през последните дни, далеч не бяха тези "нормални" Ангели, които съпровождат човека през неговите редуващи се земни живо ти; Ангелските Същества в миналото имаха подчертан луциферически характер. И практически те бяха един вид запленени от предишната планетарна епоха на нашата Земя. Основният им порив беше отправен към Старата Луна. Нека обобщим: онези луциферически Същества, които по времето на Лунното развитие бяха длъжни да минат през своята нормална човешка степен, сега започнаха да вдъхновяват и тласкат човека към прекрасния свят на древната мъдрост, а за самия човек не оставаше друго, освен да участвува в познанието на Ангела. Това, което човек тогава получаваше като мъдрост, му гарантираше едно изключително висше познание. През епохата на Старата Луна това висше познание беше характерно за всеки Ангел, но за човека - който потъваше все по-дълбоко в земната материя - то се оказа просто неподходящо. На Земята човекът се държеше малко или много инстинктивно, държеше се - ако мога така да се изразя - като едно висше животно. И тогава неговата висша животинска природа се озаряваше от тази древна и възвишена мъдрост, от тази възвишена мъдрост, която след осмият предхристиянски век бавно угасна.
Впрочем тази луциферическа мъдрост се разпростираше само върху това, което човекът - като поданик на Космоса - искаше да узнае от извънземния свят. В своето познание, така да се каже, човекът не се беше сблъскал с реалността на Земята. В своята мъдрост той се усещаше все още свързан с по-висшите сфери, а със земните си задачи се справяше малко или много инстинктивно.
И тогава започна да се проявява именно това, което можеше да настъпи единствено с развитието на "Разбираща та Душа". Човекът започна да пробужда разбирането в самия себе си. Човекът започна да изработва прецизни и точни понятия. Гръцката култура се отличаваше именно с това, че тя започна да "преработва" наследената древна мъдрост на Ангелите с човешките прецизни и точни понятия. И една такава мъдрост, каквато е мъдростта на Платон, ни въздействува по своя забележителен начин най-вече поради обстоятелството, че при Платон вече беше налице субективната сила на човешките понятия и представи, макар и в нея все още да се усещаше сиянието на инстинктивната древна мъдрост. Да, в книгите на Платон може да се долови как висшата мъдрост е свързана с елементите на човешката индивидуалност. И ако правилно вникнем в истинската душевна нагласа на Платон, едва ли бихме могли да посочим друга по-подходяща форма за неговите книги от диалогичната. Диалогичната форма се налага по простата причина, че Платон ясно долавяше това, което за по-древния човек беше неясно и смътно. Древният човек си казваше: "Ето, мъдростта е несъмнено тук, тя ме пронизва и озарява целия.". Докато Платон се намираше в един непрекъснат разговор, в един непрекъснат диалог с онова Същество, което - така да се каже - влагаше мъдростта в самия него. Самият Платон изживяваше мъдростта под формата на диалог; ето защо той предпочиташе и да я разпространява под формата на диалог. Но скоро се получи така, че понятийният апарат на човешкото мислене бързо укрепна. И при Аристотел ние вече виждаме как познанието направо прие формата на една теоретична конструкция.
С напредването на Четвъртата следатлантска епоха се очерта един културен елемент, който се изразяваше в следното: Хората чувствуваха, че доскоро душите им бяха отворени за древната мъдрост, че за да им донесат мъдростта, при тях слизаха свръхчовешки Същества. Но сега те чувствуваха как тази мъдрост ставаше все по-абстрактна и с течение на времето те престанаха да я разбират. Това, което дотогава се вливаше в тях от духовния свят, сега изгуби напълно своето значение.
Този напредък на човешкото познание, което се стремеше да превръща всичко в абстракции, намери своя видим израз най-вече в Рим. Римската цивилизация разви стегнатия, абстрактен и трезв усет за нещата, тя разви една лишена от образ мисъл, накратко - Рим разви разсъдъчните форми на човешкото мислене. Докато при гърците ние все още имаме ясното усещане: Ето, божествените образи и изобщо онези свръхсетивни сили, които са в основата на света и Космоса, имат своя богат и недостъпен нам вътрешен живот, то римските богове се превърнаха в абстракции, превърнаха се в отвлечени и сухи понятия. Римската логика взе превес над останките от древните имагинации, които все още можеха да се открият в древна Гърция.
Всичко, което римляните наследиха като имагинативен свят, идваше от Гърция. Римляните напреднаха по пътя на логизма и прозата, те изковаха своя латински език и му предадоха онази желязна и строга логика, с коя то той продължи да формира културното развитие на света в продължение на цели столетия.
Но все пак, и в Гърция, и в Рим - включително до зазоряването на нашата съвременна епоха - се запази нещо, което можем да наречем "традиция на древната мъдрост". И тази древна мъдрост е запазена в много по-голяма степен, отколкото си мислят днешните хора.
Първоначално разумът не беше в състояние да обхване напълно сетивния свят. Той се стремеше да обхване преди всичко общодостъпните и елементарни процеси. По този начин обаче, онова, което преди се намираше под въздействията на един подчертан луциферически елемент, сега прие един външен ариманически характер. Но това е само фасадата. В действителност тук продължи да действува луциферическият елемент. И това, което през следващите столетия се утвърди като римска цивилизация, макар и под силния напор на германските племена, успя да съхрани в себе си един несъмнен луциферически елемент. Впрочем луциферическият елемент продължи да действува и по-нататък. Естествено, поради факта, че проникна в човешкото мислене, той значително промени своя първоначален характер. И аз бих желал отново да изтъкна, че - макар и под ариманически вид - в латинския език продължи да действува един мощен луциферически елемент.
В гръцкото изкуство този елемент беше все още осезаемо жив. Но после той малко или много замря, така че извънредно интересно е да проследим, как този елемент проникна в теологията, която представлява едно учение за свръхсетивните светове, за да се окаже накрая, че тя, теологията, изобщо не разполага с тези свръхсетивни светове, а говори за тях само с мъртвите похвати на заварената традиция. Ето как възниква онова духовно течение, което в основата си е разновидност на луциферическите сили, и което превърна древния ясновиждащ поглед към свръхсетивния свят в скучна теологична риторика.
Самото християнство също се оказа вплетено в мрежите на тази теология. Християнството се теологизира. Както латинският език бе превзет от логиката, така и християнството бе превзето от теологията. Обаче най-истинският и жизнеустойчив елемент на християнството премина именно в споменатия луциферически елемент, който от своя страна бе надянал една измамна ариманическа маска. Вместо истинското християнство, над света се понесе теологията, или с други думи: една разновидност на културата. Но макар и по един инстинктивен начин, под този видим пласт продължи да действува тъкмо личното участие, личната инициатива на човека. Разбира се, тя не можеше напълно да се съедини с това, което идва отгоре. И за нас е извънредно интересно да проследим този процес в неговата бляскава и, - така да се каже - официална фаза, фазата на Ренесанса.
И тогава ние откриваме, че макар и официалната теология да разполага с понятия и представи за свръхсетивния свят, тя е изгубила непосредствения си и жив поглед към този свръхсетивен свят. Да, що се отнася до традиционния духовен живот, през Ренесанса всичко беше на мястото си. Това, което Рим съхрани под формата на теология, беше не друго, а самата прадревна мъдрост, навлязла обаче твърде "долу", където са човешките понятия и представи. Луциферически заредената древна мъдрост продължи да живее в света на представите. И колко чудно е, че дори и днес можем да проследим тези теологизиращи елементи, разглеждайки например картините на Рафаело в Рим, и особено една от тях, наречена "Атинската школа". Дълбоката мъдрост,която малко или много премина в света на думите, не можеше да поражда вече нови представи. Обаче за хората, които можеха да я свързват в едно цяло с новите представи, тази мъдрост наистина си оставаше най-висшия дар от Боговете.
Да, ние се възхищаваме от теологията, която изпълва всяка страница на Дантевата "Божествена комедия", но в същото време не забравяме, че Данте извоюва много от новите си представи и възгледи именно с помощта на своя учител Брунето Латини. И аз многократно съм изтъквал, че въпреки подчертания теологизиращ елемент, тук беше вложен изключително мощен луциферически заряд.
От друга страна ние виждаме, как онези сили, които древната мъдрост внесе в теологизиращия елемент, - силите, които впрочем вдъхновяваха и гръцкото изкуство - постепенно изгубиха своята първична жизненост, макар и все пак традицията органически да ги свързва с прекрасното ренесансово изкуство. И доколкото видя новораждането на гръцкото изкуство в художествените произведения на Ренесанса, самият Гьоте усети, че гръцкото изкуство отново оживя също и в собствената му велика душа.
Нека обобщим: В теологията пулсира един могъщ луциферически заряд; той впрочем пулсира и в изкуството, което търси своите художествени форми горе в "неусвоения" от човека свръхсетивен свят. И там, където този свят слиза до човека, ние го виждаме като потопен с един неуловим скок тъкмо в сферата на инстинктите. Защото ренесансовият живот застава пред нас така, сякаш е приютил в себе си самото небе - но не под формата на съзерцание, визионерство или нещо подобно, а под формата на чудесни и живи художествени представи.
Но наред с всичко това ние виждаме как се развива и една инстинктивна разновидност на ренесансовия живот. Каква поразителна и ужасна гледка ни предлага историята в лицето на папа Александър VI и Лъв Х. От една страна те са блестящо образовани мъже и носят в своите представи знанието за свръхсетивните светове; като типично ренесансови хора обаче, те далеч не са в състояние да издигнат това, което е човешката личност, до духовните светове. От една страна ние виждаме как тези типично ренесансови хора разгръщат едно подобие на висш животински живот, от друга страна обаче виждаме как и над двамата се разтваря - загатвайки за своите луциферически свойства - самото небе, което при единия се проявява като божествена и прекрасна теология, а после при другия - тъкмо като луциферическа и съобразена с човешките представи теология.
Но постепенно ние навлизаме в такава епоха, при която в хода на човешкото развитие се намесват съвсем други духовни сили, а не древните Ангелски Същества.
Човекът стои по средата между царството на Ангелои и царството на животните. В предишните исторически епохи, неговата външна физическа форма беше твърде близка до животинските форми, но тогава тя се намираше под въздействията на онези духовни сили, които разглеждаме именно в сегашния лекционен цикъл. Днешните геолози и палеонтолози се ровят в своите разкопки и търсят човешки черепи и крайници, като вярват, че ще открият свързващите звена между животното и човека. Но всички те нямат дори предчувствие за истинското положение на нещата в тази област. Що се отнася само до външната форма, този подход може и да е донякъде оправдан, но трябва да знаем, че колкото по-назад във времето проследяваме тези животински форми, толкова по-облъхнати се оказват те от древната мъдрост. И ако днешните палеонтолози откриват в една или друга област на Европа човекоподобни скелети, крайници или кости, те просто я заявяват: това са древни скелети на хора с малък череп, полегато чело, изпъкнали надочни дъги и т.н. Ако обаче са наясно с палеонтологията, те биха казали: този човек, който според официалната палеонтология представлява една напреднала в своето развитие маймуна, беше непрекъснато облъхван от древната мъдрост и той участвуваше в нея - така да се каже - само до определена степен.
Нека отново обобщим: през миналите епохи човекът беше проникнат от нещо свръхчовешко. И развивайки се от животинските форми, отхвърляйки животинските форми, той се превърна в един вид "свръх-животно".
Лекция пред членовете на Антропософското Общество
23 октомври 1911 год., Дорнах, Швейцария, GA-108
По стенографски записки, непрегледани от автора.
превод от немски: Димо Даскалов
А сега ще бъде напълно уместно да продължа описанията на онези неща, за които стана дума тук през последните седмици. Нека най-напред спрем вниманието си върху много по-ранните етапи от развитието на човечеството, когато това, което днес наричаме "познание", носеше съвършено друг характер. Ние вече сме говорили за предишния характер на човешкото познание. И все пак, в хода на този лекционен цикъл, ще се опитаме да прибавим нещо ново.
Впрочем човешкото познание прие един съвсем друг характер от този, който притежаваше в миналото, тъкмо с идването на гръко-римската епоха. Това, което в Изтока и Африка - под формата на човешко познание - предшествуваше Гърция и Рим, беше коренно различно от всичко онова, което гърците осъществиха по толкова забележителен начин, коренно различно от това, което по-късно римляните превърнаха в нещо абстрактно, коренно различно и от "познанието" в нашата съвременна епоха, която все повече затъва в посредственост и материализъм.
Тази промяна в характера на човешкото познание стана в началото на VIII век преди Мистерията на Голгота. От тогава познанието прие онези характерни черти, които - въпреки съществените модификации - то носи и днес. Досега ние можехме да се произнасяме за древното човешко познание примерно по следния начин: Да, тогава съществуваше един вид инстинктивно ясновидство. Познавателният живот се градеше не върху понятия, а върху образи. Тези образи приличаха донякъде на нашите сънища; те имаха нещо общо с духовния свят, и все пак животът им протичаше там "долу", в човешката душа. Те не притежаваха ясните очертания на днешния понятиен апарат, а се явяваха пред съзнанието като нетрайни и подвижни образи.
Впрочем въпросното познание се отнасяше не толкова до това, което е предмет на днешното познание, то се отнасяше по-скоро до онези първични светове, от чиито недра беше формиран и самият човек, до онези светове, от чиито недра той все още не беше напълно откъснат.
По времето на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие, човекът представляваше един от елементите на целия останал свят. Обаче дори и по времето на Земното развитие, човешката личност далеч не беше обособена като една самостоятелна сила. Човекът усещаше себе си, така да се каже, разлят из целия Космос. Доколкото съумяваше да се освободи от интелектуалното си "мозъчно" познание, човекът беше все още свързан с останалия свят. А знаем, че дори и днес определени източни школи - чрез практикуването на дихателни упражнения - си поставят същата задача: сливане с Космоса. Но щом днешният човек прибегне до тези остарели упражнения от системата на Йога, той неизбежно започва да се усеща "понижен" в своята личност, започва да усеща себе си - ако мога така да се изразя - като един далечен и слаб "полъх" от света.
Да, такъв беше характерът на човешкото познание през онези древни епохи. С помощта на своето образно познание, тогавашният човек можеше да си обясни - в смисъла на вчерашната лекция - и своето собствено физическо тяло. Вчера посочихме: съвременният човек възприема своето обкръжение по такъв начин, че го превръща в представи, в един вътрешен свят, за да извлече после от него и образът на своя живот между раждането и сегашния миг. Така че това, което носим в себе си като органи, като мозък, бели дробове, сърце, черен дроб, е израз на целия Космос. Както даден спомен съдържа в себе си един или друг процес, който може да бъде повторно изживян, така и в своите вътрешни органи, в белите дробове, сърцето и т.н. човек носи целия свят, целия Космос. И древната мъдрост се състоеше точно в това, че тези отделни органи загатваха за неща, които се отнасяха до целия Космос.
Древното познание, каквото беше то през деветия предхристиянски век, все още можеше да направи връзката между вътрешното физическо устройство на човека, между физически-етерния човек, - естествено не в смисъла на днешната анатомия - и Космоса. Всеки вътрешен орган имаше определено съответствие в някоя от частите на външния свят; от друга страна всеки вътрешен орган можеше да бъде обект на дълбоко вътрешно изживяване. Мозъкът например можеше да бъде изживян в могъщи и величествени образи, и тези образи имаха не що общо с цялата небесна сфера, така че с помощта на древното познание, от атавистичните имагинации, които човек имаше за мозъка, беше възможно да се извлекат определени представи за цялата небесна сфера. Това, което древната мъдрост можеше да каже за света, имаше своите корени във "вътрешния" човек, в неговите органи.
Обаче в строгия смисъл на думата не би могло да се твърди, че това беше едно истинско човешко познание. Истинското човешко познание е немислимо без интелигентността, която е нещо различно от така разпространения днес абстрактен и чист интелектуализъм. Обаче древната мъдрост съвсем не беше извоювана с участието на интелигентността и следователно не би могла да се отнесе към истинското човешко познание.
Ако ми позволите този израз, човек само "участвуваше" в едно познание, което други свръхсетивни Същества постигаха в самия него. Тези Същества принадлежаха към Йерархията на Ангелои. Един такъв Ангел например озаряваше душевния живот на даден човек и всъщност Ангелът беше този, който постигаше едно или друго познание. Човекът вземаше - така да се каже -само второстепенно участие, прониквайки във вътрешния свят на своя Ангел. Като съпритежател на древната мъдрост, човекът имаше твърде неясна представа за начина, по който стигаше до познанието. Той просто си казваше: Но всичко това е само внушение, защото не аз, а Ангелското Същество в мен постига това познание.
Впрочем през онези епохи Ангелските Същества далеч не бяха такива, каквито ги описваме тук през последните дни, далеч не бяха тези "нормални" Ангели, които съпровождат човека през неговите редуващи се земни живо ти; Ангелските Същества в миналото имаха подчертан луциферически характер. И практически те бяха един вид запленени от предишната планетарна епоха на нашата Земя. Основният им порив беше отправен към Старата Луна. Нека обобщим: онези луциферически Същества, които по времето на Лунното развитие бяха длъжни да минат през своята нормална човешка степен, сега започнаха да вдъхновяват и тласкат човека към прекрасния свят на древната мъдрост, а за самия човек не оставаше друго, освен да участвува в познанието на Ангела. Това, което човек тогава получаваше като мъдрост, му гарантираше едно изключително висше познание. През епохата на Старата Луна това висше познание беше характерно за всеки Ангел, но за човека - който потъваше все по-дълбоко в земната материя - то се оказа просто неподходящо. На Земята човекът се държеше малко или много инстинктивно, държеше се - ако мога така да се изразя - като едно висше животно. И тогава неговата висша животинска природа се озаряваше от тази древна и възвишена мъдрост, от тази възвишена мъдрост, която след осмият предхристиянски век бавно угасна.
Впрочем тази луциферическа мъдрост се разпростираше само върху това, което човекът - като поданик на Космоса - искаше да узнае от извънземния свят. В своето познание, така да се каже, човекът не се беше сблъскал с реалността на Земята. В своята мъдрост той се усещаше все още свързан с по-висшите сфери, а със земните си задачи се справяше малко или много инстинктивно.
И тогава започна да се проявява именно това, което можеше да настъпи единствено с развитието на "Разбираща та Душа". Човекът започна да пробужда разбирането в самия себе си. Човекът започна да изработва прецизни и точни понятия. Гръцката култура се отличаваше именно с това, че тя започна да "преработва" наследената древна мъдрост на Ангелите с човешките прецизни и точни понятия. И една такава мъдрост, каквато е мъдростта на Платон, ни въздействува по своя забележителен начин най-вече поради обстоятелството, че при Платон вече беше налице субективната сила на човешките понятия и представи, макар и в нея все още да се усещаше сиянието на инстинктивната древна мъдрост. Да, в книгите на Платон може да се долови как висшата мъдрост е свързана с елементите на човешката индивидуалност. И ако правилно вникнем в истинската душевна нагласа на Платон, едва ли бихме могли да посочим друга по-подходяща форма за неговите книги от диалогичната. Диалогичната форма се налага по простата причина, че Платон ясно долавяше това, което за по-древния човек беше неясно и смътно. Древният човек си казваше: "Ето, мъдростта е несъмнено тук, тя ме пронизва и озарява целия.". Докато Платон се намираше в един непрекъснат разговор, в един непрекъснат диалог с онова Същество, което - така да се каже - влагаше мъдростта в самия него. Самият Платон изживяваше мъдростта под формата на диалог; ето защо той предпочиташе и да я разпространява под формата на диалог. Но скоро се получи така, че понятийният апарат на човешкото мислене бързо укрепна. И при Аристотел ние вече виждаме как познанието направо прие формата на една теоретична конструкция.
С напредването на Четвъртата следатлантска епоха се очерта един културен елемент, който се изразяваше в следното: Хората чувствуваха, че доскоро душите им бяха отворени за древната мъдрост, че за да им донесат мъдростта, при тях слизаха свръхчовешки Същества. Но сега те чувствуваха как тази мъдрост ставаше все по-абстрактна и с течение на времето те престанаха да я разбират. Това, което дотогава се вливаше в тях от духовния свят, сега изгуби напълно своето значение.
Този напредък на човешкото познание, което се стремеше да превръща всичко в абстракции, намери своя видим израз най-вече в Рим. Римската цивилизация разви стегнатия, абстрактен и трезв усет за нещата, тя разви една лишена от образ мисъл, накратко - Рим разви разсъдъчните форми на човешкото мислене. Докато при гърците ние все още имаме ясното усещане: Ето, божествените образи и изобщо онези свръхсетивни сили, които са в основата на света и Космоса, имат своя богат и недостъпен нам вътрешен живот, то римските богове се превърнаха в абстракции, превърнаха се в отвлечени и сухи понятия. Римската логика взе превес над останките от древните имагинации, които все още можеха да се открият в древна Гърция.
Всичко, което римляните наследиха като имагинативен свят, идваше от Гърция. Римляните напреднаха по пътя на логизма и прозата, те изковаха своя латински език и му предадоха онази желязна и строга логика, с коя то той продължи да формира културното развитие на света в продължение на цели столетия.
Но все пак, и в Гърция, и в Рим - включително до зазоряването на нашата съвременна епоха - се запази нещо, което можем да наречем "традиция на древната мъдрост". И тази древна мъдрост е запазена в много по-голяма степен, отколкото си мислят днешните хора.
Първоначално разумът не беше в състояние да обхване напълно сетивния свят. Той се стремеше да обхване преди всичко общодостъпните и елементарни процеси. По този начин обаче, онова, което преди се намираше под въздействията на един подчертан луциферически елемент, сега прие един външен ариманически характер. Но това е само фасадата. В действителност тук продължи да действува луциферическият елемент. И това, което през следващите столетия се утвърди като римска цивилизация, макар и под силния напор на германските племена, успя да съхрани в себе си един несъмнен луциферически елемент. Впрочем луциферическият елемент продължи да действува и по-нататък. Естествено, поради факта, че проникна в човешкото мислене, той значително промени своя първоначален характер. И аз бих желал отново да изтъкна, че - макар и под ариманически вид - в латинския език продължи да действува един мощен луциферически елемент.
В гръцкото изкуство този елемент беше все още осезаемо жив. Но после той малко или много замря, така че извънредно интересно е да проследим, как този елемент проникна в теологията, която представлява едно учение за свръхсетивните светове, за да се окаже накрая, че тя, теологията, изобщо не разполага с тези свръхсетивни светове, а говори за тях само с мъртвите похвати на заварената традиция. Ето как възниква онова духовно течение, което в основата си е разновидност на луциферическите сили, и което превърна древния ясновиждащ поглед към свръхсетивния свят в скучна теологична риторика.
Самото християнство също се оказа вплетено в мрежите на тази теология. Християнството се теологизира. Както латинският език бе превзет от логиката, така и християнството бе превзето от теологията. Обаче най-истинският и жизнеустойчив елемент на християнството премина именно в споменатия луциферически елемент, който от своя страна бе надянал една измамна ариманическа маска. Вместо истинското християнство, над света се понесе теологията, или с други думи: една разновидност на културата. Но макар и по един инстинктивен начин, под този видим пласт продължи да действува тъкмо личното участие, личната инициатива на човека. Разбира се, тя не можеше напълно да се съедини с това, което идва отгоре. И за нас е извънредно интересно да проследим този процес в неговата бляскава и, - така да се каже - официална фаза, фазата на Ренесанса.
И тогава ние откриваме, че макар и официалната теология да разполага с понятия и представи за свръхсетивния свят, тя е изгубила непосредствения си и жив поглед към този свръхсетивен свят. Да, що се отнася до традиционния духовен живот, през Ренесанса всичко беше на мястото си. Това, което Рим съхрани под формата на теология, беше не друго, а самата прадревна мъдрост, навлязла обаче твърде "долу", където са човешките понятия и представи. Луциферически заредената древна мъдрост продължи да живее в света на представите. И колко чудно е, че дори и днес можем да проследим тези теологизиращи елементи, разглеждайки например картините на Рафаело в Рим, и особено една от тях, наречена "Атинската школа". Дълбоката мъдрост,която малко или много премина в света на думите, не можеше да поражда вече нови представи. Обаче за хората, които можеха да я свързват в едно цяло с новите представи, тази мъдрост наистина си оставаше най-висшия дар от Боговете.
Да, ние се възхищаваме от теологията, която изпълва всяка страница на Дантевата "Божествена комедия", но в същото време не забравяме, че Данте извоюва много от новите си представи и възгледи именно с помощта на своя учител Брунето Латини. И аз многократно съм изтъквал, че въпреки подчертания теологизиращ елемент, тук беше вложен изключително мощен луциферически заряд.
От друга страна ние виждаме, как онези сили, които древната мъдрост внесе в теологизиращия елемент, - силите, които впрочем вдъхновяваха и гръцкото изкуство - постепенно изгубиха своята първична жизненост, макар и все пак традицията органически да ги свързва с прекрасното ренесансово изкуство. И доколкото видя новораждането на гръцкото изкуство в художествените произведения на Ренесанса, самият Гьоте усети, че гръцкото изкуство отново оживя също и в собствената му велика душа.
Нека обобщим: В теологията пулсира един могъщ луциферически заряд; той впрочем пулсира и в изкуството, което търси своите художествени форми горе в "неусвоения" от човека свръхсетивен свят. И там, където този свят слиза до човека, ние го виждаме като потопен с един неуловим скок тъкмо в сферата на инстинктите. Защото ренесансовият живот застава пред нас така, сякаш е приютил в себе си самото небе - но не под формата на съзерцание, визионерство или нещо подобно, а под формата на чудесни и живи художествени представи.
Но наред с всичко това ние виждаме как се развива и една инстинктивна разновидност на ренесансовия живот. Каква поразителна и ужасна гледка ни предлага историята в лицето на папа Александър VI и Лъв Х. От една страна те са блестящо образовани мъже и носят в своите представи знанието за свръхсетивните светове; като типично ренесансови хора обаче, те далеч не са в състояние да издигнат това, което е човешката личност, до духовните светове. От една страна ние виждаме как тези типично ренесансови хора разгръщат едно подобие на висш животински живот, от друга страна обаче виждаме как и над двамата се разтваря - загатвайки за своите луциферически свойства - самото небе, което при единия се проявява като божествена и прекрасна теология, а после при другия - тъкмо като луциферическа и съобразена с човешките представи теология.
Но постепенно ние навлизаме в такава епоха, при която в хода на човешкото развитие се намесват съвсем други духовни сили, а не древните Ангелски Същества.
Човекът стои по средата между царството на Ангелои и царството на животните. В предишните исторически епохи, неговата външна физическа форма беше твърде близка до животинските форми, но тогава тя се намираше под въздействията на онези духовни сили, които разглеждаме именно в сегашния лекционен цикъл. Днешните геолози и палеонтолози се ровят в своите разкопки и търсят човешки черепи и крайници, като вярват, че ще открият свързващите звена между животното и човека. Но всички те нямат дори предчувствие за истинското положение на нещата в тази област. Що се отнася само до външната форма, този подход може и да е донякъде оправдан, но трябва да знаем, че колкото по-назад във времето проследяваме тези животински форми, толкова по-облъхнати се оказват те от древната мъдрост. И ако днешните палеонтолози откриват в една или друга област на Европа човекоподобни скелети, крайници или кости, те просто я заявяват: това са древни скелети на хора с малък череп, полегато чело, изпъкнали надочни дъги и т.н. Ако обаче са наясно с палеонтологията, те биха казали: този човек, който според официалната палеонтология представлява една напреднала в своето развитие маймуна, беше непрекъснато облъхван от древната мъдрост и той участвуваше в нея - така да се каже - само до определена степен.
Нека отново обобщим: през миналите епохи човекът беше проникнат от нещо свръхчовешко. И развивайки се от животинските форми, отхвърляйки животинските форми, той се превърна в един вид "свръх-животно".