Малко от тук, малко от там, но всичко от сега!

[Wolfgar]

Днес те видях, леко замислена,
седнала там на скамейката,
чакаща белият автобус.

За къде си тръгнала малко момиче,
за къде мислиш с този поглед,
за кого гледаш с тези дълбоки очи!

Видях те и събудих се в миг.
Слънцето ново усетих!
Погали ме то с нежни лъчи
и каза ми: Събуди се!

 

[Wolfgar]

Книга

Много книги съм имал,
и много книги съм видял.
С времето свикваш да ги разбираш,
по корицата и първият ред.

Отминава времето и при никоя не спирам,
че еднакви са, липсва зова.
И скитам се сред прашните рафтове,
потънали в пепелта на Ашура.

Бродя и озъртам се, книга да видя!

И там, сред моето скитане,
ненадейно, блъснах се!
Ръцете ми я обвиха,
в обятията ми нежно се тя настани!

Обърках се! Как, откъде!?
И ето, съзират най-после очите ми,
тази корица - стара нащърбена кожа!
Посягам, отгръщам, но уви!

Големи резета я нея обгръщат,
не мога аз в нея да надзърна!
Гледам и смея се, плача,
уви - как ще чета таз прелест неземна?

Мина време и книгата каза ми:
"Имай търпение скитнико,
аз ще ти от себе си чета!"

"Не насилвай ме,
че не ще ме отключиш!
Моите тайни,
мога само аз да разкрия,
когато реша!"

И ето, дните минават,
а аз си седя и чакам,
тази книга вълшебна
с мен да говори!

 

[Wolfgar]

Тихо, всичко е толкова тихо!
Вятарът е спокоен,
вълните са заглъхнали,
птиците са полегнали
и никой не издава и звук!
Всички са в очакване,
знаят, че нещо ще се случи!
Дали това ще им донесе бленуваното изкупление?
Или ще увеличи мъките и терзанията им?
Дали вятъра ще счупи оковите си?
Дали вълните ще надскочат дигите?
ще полетят ли птиците без страх?
Ще бяга ли свободно вълка?

 

[Wolfgar]

Бродя аз из земята и търся гледки красиви,
Що спират човешкият дъх и остават вовеки!
Скитах се аз и спря ми дъха!
Останах да гледам с надежда, копнеж!
И гледайки издигах си аз моята кула!
Хващах прашинки, сливах ги с малко надежда!
И ето малко по малко готова бе моята кула,
Кула от пясак, изградена с надежда!

 

[Wolfgar]

Цвят поникнал от семе,
Пренесоно от дивият вятър,
Семе малко, леко като перце,
Носено от въздушните течения.

А после капка вода,
Дарена от сълзата на кошута.
Слънцето щедро,
На всички се усмихна
И семето малко погали.

Израстна стрък, крехак, нежен дори,
Поля го облаче, а вечер вълчица го топли,
Израстна стъплото, пъпка набъбна,
Роди се – цвят на небесна дъга!

 

[Синеочка]

Благодаря ти!
Благодаря ,че винаги си бил там за мен, безусловно обичащ ме.
Благодаря ти за това, че когато бях на дъното ме хвана и извлачи нагоре!
Благодаря, че търпеше капризите ми и нито веднъж не ми се разсърди!
Благодаря ти за сърцето, което макар , че кървеше не спря да бие за мен!
Благодаря, че си готов да умреш за мен, макар че аз вероятно за теб не!
Благодаря, за красивите думи, в които си облякъл любовта си към мен!
Благодаря ти, че остана, тогава когато всички си тръгнаха.

И ако можех и аз бих така те обичала,
заслужаваш наистина.
Ако можех...бих! Но знаеш...обичам го!

Заслужаваш, вълчето ми! Заслужаваш да бъдеш щастлив!

П.П. И да не ми се разнежиш сега! Все още съм Гадина.