М
Мортиша
Гост
Несъмнено, един от най-трудните аспекти на този път на духовно изкачване е умението да се разбере как именно трябва да се разбира смисълът на думата “отговорност”. Много ученици, едва чули думата, веднага забелязват, че в тях трепва нещо неприятно. Защо тази дума предизвиква толкова негативна реакция? Защото тя напомня на нашата личност за нейните собствени недостатъци и я показва в доста неизгодна светлина. А когато нашата личност почувства своята вредност или непълноценност, тя веднага пуска в ход всичките си ресурси, с помощта на които се стреми да защити и да оправдае себе си. Мълниеносно се сгъстяват облаците: личността се стреми да спаси кожата си. Ако тази уловка не успее, тя мигновено сменя тактиката, минава от защита към нападение. Обикновено такава тактика сработва безотказно. Човек, който е подложен на внезапно нападение, като правило веднага започва да се защитава и привежда хиляди аргументи в своя защита, при това абсолютно забравяйки, че става дума не за него, а за друг човек и за неговата безотговорност.
Войната, както се казва в такива случаи, се пренася във вражеския лагер. Когато ни уличават в безотговорност, ние или се извиняваме, или започваме да се оправдаваме и хвърляме цялата вина върху някой друг (изкупителна жертва), или бързо минаваме в контраатака и обвиняваме противоположната страна в същото – в безотговорност, след което следва същата тази реакция, която току-що описахме. Защо на хората, които са вече доста напред по Пътя на Посвещението, им е толкова трудно да разберат дълбоко и да осъзнаят думата “отговорност”? Ами защото тя засяга дълбинните източници на човека, изтръгва от дъното на подсъзнанието неприятните чувства, които в по-голямата си част са потискани, свити и едва осъзнати. За да избегнем конфронтацията с тях, ние превръщаме отговорността също в своего рода изкупителна жертва, тъй като с нея са свързани само неприятни чувства – неприятни всъщност за нашата личност. Макар че пак избягваме всякаква отговорност, ние съвсем не го забелязваме, тъй като основно сме се съсредоточили върху това колкото се може по-надълбоко да скрием от себе си неприятната истина.
В навечерието на Второто Посвещение естествено вече не можем да действаме в този дух, т.е. да лъжем сами себе си. Ако действително искаме да се научим да управляваме чувствата и желанията си, ако наистина искаме да се научим да изобличаваме и разсейваме собствените си миражи, то в такъв случай трябва не да избягваме, а смело да поемаме отговорността, при това не в отделни, а във всички без изключение сфери и области на живота. Именно този последен пункт се оказва за учениците най-труден от гледна точка на неговото усвояване и разбиране. Що се отнася до отговорността в паричните дела, по въпросите за спазване на договори, обещания и съглашения, тук всичко е абсолютно наред, но само като стане дума за необходимостта да бъдем отговорни за всичките си прояви във всички сфери на живота, за голяма част от учениците това се оказва прекалено високо изискване. В живота, мислим си ние, е невъзможно без някъде да се послъже малко или да се изхитри, нали всички сме хора и това е в природата на човека, това е наше човешко право. И особено значение няма, тъй като всъщност става дума за съвсем дребни неща.
Не, именно тези така наричани „дреболии” имат за нас решаващо значение. Тук става дума не за някакъв обикновен, посредствен човек, който действително обича малко да измами, да изшмекерува или да преиначи, а за човек, който се намира на Пътя към Посвещението, през което като премине, той ще бъде един гениален плод от труда и усилията на цялото човечество, най-висшето от всички творения, каквито само то може да сътвори. На прага на Петото Посвещение този човек трябва да стане съвършен във всички отношения. Нима някой от простосмъртните ще поиска да има за Учител някой, който е слаб и несъвършен? А и въобще има ли право такъв човек да се нарече Учител? Не, не и още веднъж не. Затова процесът на обучението и школовка на ученика стават все по-интензивни в хода на приближаване към този стадий - когато той от ученик се превръща в Учител.
На прага на Второто Посвещение ученикът трябва да се научи да бъде отговорен за всичките емоционални прояви на своята чувствена натура. Та нали за всяко чувство, възникнало в него, колкото и малко или нищожно да е то, само той носи отговорността и винаги ще бъде част от неговата карма. Всяка, дори най-леката илюзорна мъгла, която възниква в неговото астрално тяло, подлежи на неговата – и само на неговата! – отговорност. Подобни състояния ученикът, който се приближава към Вратата на Посвещението, преживява в този период особено интензивно. И ако само дори в така наречената „малка отговорност” той е теглен от своята личност – една толкова типична за западния човек особеност – цялата тази фаза ще се окаже за него неимоверно сложна и трудна.
Неговата личност ще реагира на това крайно отрицателно, противопоставяйки се на всички опити да бъде лишена от тези “неприкосновени” свободи, с които тя така се е сродила. С отговорността от по-голяма величина, където се засягат по-сериозни, значителни проблеми, на ученика сякаш всичко му е наред, но какво да се направи с малката отговорност, която засяга ежедневните и наглед съвсем незначителни въпроси? Нима този аспект наистина е толкова важен? Несъмнено, колкото и да се опитва личността да се оправдава и да удържа последните си астрални “права”, ученикът в душата си прекрасно разбира, че всичко това е много справедливо. Разбира – не това е думата, тъй като неговата връзка с душата към този период е толкова силна и здрава, че той знае това. От друга страна, действително е трудно да се променят старите шаблони на мислене в ежедневието и незначителните сфери на дейност в живота, нямащи от гледна точка на чисто духовния подход някакво съществено значение. Ето защо този период може да се окаже доста продължителен, особено ако личността е силна и способна да отлага времето на коренната промяна толкова, колкото си иска. Само че рано или късно настъпва един момент, когато душата казва решително ”стига” и властно заявява на личността, че трябва и е необходимо да станеш отговорен във всяка една сфера на живота и битието. Когато това време настъпи, като правило скоро след това идва и Второто Посвещение.
Противно на очакванията, първото което изпитва обновената личност след приключването му – това е състоянието на безкрайно щастие, което й се струва нещо много удивително. Угризения на съвестта вече не я мъчат, негативните енергии са изчезнали, остава само състояние близко до блаженството, което й се струва невероятно. Тя възприема това време като божествена ваканция, като приказна почивка след тежка работа, когато е трябвало без умора да се защитава, когато постоянно се е нуждаела в намирането на виновник, за да прехвърли върху него цялата отговорност, когато е трябвало да измисля оправдания, да съчинява правдоподобни истории и т.н. и т.н. Накратко казано, след този кошмар личността се отдава на сладостен покой и вкусва новите за нея усещания.
Само че, както мислещият читател най-вероятно разбира, това състояние не е вечно. Новият стадий на тренировки и обучение – това е стадий ментален, имащ отношение към менталното тяло и точно тук също трябва да бъде отговорен за всичките си прояви – както в големите, глобалните, така и в малките, незначителните въпроси. Ето защо личността много бързо се търкулва назад, към старите шаблони на поведение, и много скоро забелязва, че тя както преди има много сила и власт и че както преди може да удържа победи над душата, след което влиза в старата утъпкана пътека и напълно забравя за периода на краткото щастие, като отново се услажда с илюзиите и всячески пренебрегва менталната отговорност, заради което това веднага преминава в хроническа безотговорност, макар и в малък мащаб.
За щастие, ученикът скоро вижда и разбира същността на случващото се. Действително в началните етапи, които са непосредствено след Второто Посвещение, той изпитва такава гордост, че за първи път в живота си може да управлява чувствата си, и се преизпълва с такова опияняващо чувство на щастие, че практически престава да отделя необходимото внимание на менталния аспект. Но след периода на щастие неизменно идва период на конфронтация. Наистина, справедливо е да отбележим, че тази степен на ментална отговорност, с която сега се сблъсква ученикът, не е толкова голяма и разнообразна, както по-рано. По принцип, той е вече толкова развит в морално отношение, че отговорно подхожда към всички свои намерения и постъпки във всички области на живота. Наистина, остават още дребни мисли, мотиви и подбуди. И какво да прави с тях? Ето защо той трябва да се научи да вижда, че приписвайки на друг човек дори най-малкия негативен подбуждащ мотив, той трябва да носи отговорност и за това. Тъй като всяка малка мисъл, всяка съвсем нищожна подбуда са тясно свързани с част от неговата кармична отговорност.
Миражите и мъглата на самоилюзиите сега обграждат ученика не толкова плътно като преди и той вижда доста ясно, но има още много фини, деликатни илюзии, зад които може и да не види, че отговорността за малките, обикновените мисли съвсем не е по-малка от отговорността за глобалните мисли, още повече, че и личността прави всичко, което зависи от нея, за да задържи и колкото може по-дълго тези илюзии на границата на реалността и да не им даде да посърнат: “Голяма работа, е, наистина допуснах тази мисъл, но нали това не е сериозно, а и самата мисъл е съвсем безвредна; макар че, трябва да си признаем, той се държа не толкова добре” и т.н. Ученикът нито за минута не трябва да губи бдителността си. Да, той вече е способен навреме да види и разобличи миражите на съблазънта, но илюзиите, които го причакват на този етап, още не са му познати, а личността, разбира се, не дреме и успява да набере голям аванс, настойчиво внушавайки на ученика, че тези малки свободи и глезотийки, които той й позволява, не се броят.
Само пълната и всестранна отговорност може да бъде гаранция, че върхът на планината ще бъде достигнат, и просветленият ученик знае това. Сиянието на светлината на неговата душа се усилва и расте, диктувайки му потребността да подхожда отговорно към всички проявления на живота във всички сфери. Все някога това трябва да се случи, това обезателно ще стане, това вече става. Ученикът стъпка по стъпка става истински Посветен – същество, което с цялото си съзнание приема и въплъщава абсолютна отговорност.
Превод Руми Янкова
Редактор Руми Илиева
Войната, както се казва в такива случаи, се пренася във вражеския лагер. Когато ни уличават в безотговорност, ние или се извиняваме, или започваме да се оправдаваме и хвърляме цялата вина върху някой друг (изкупителна жертва), или бързо минаваме в контраатака и обвиняваме противоположната страна в същото – в безотговорност, след което следва същата тази реакция, която току-що описахме. Защо на хората, които са вече доста напред по Пътя на Посвещението, им е толкова трудно да разберат дълбоко и да осъзнаят думата “отговорност”? Ами защото тя засяга дълбинните източници на човека, изтръгва от дъното на подсъзнанието неприятните чувства, които в по-голямата си част са потискани, свити и едва осъзнати. За да избегнем конфронтацията с тях, ние превръщаме отговорността също в своего рода изкупителна жертва, тъй като с нея са свързани само неприятни чувства – неприятни всъщност за нашата личност. Макар че пак избягваме всякаква отговорност, ние съвсем не го забелязваме, тъй като основно сме се съсредоточили върху това колкото се може по-надълбоко да скрием от себе си неприятната истина.
В навечерието на Второто Посвещение естествено вече не можем да действаме в този дух, т.е. да лъжем сами себе си. Ако действително искаме да се научим да управляваме чувствата и желанията си, ако наистина искаме да се научим да изобличаваме и разсейваме собствените си миражи, то в такъв случай трябва не да избягваме, а смело да поемаме отговорността, при това не в отделни, а във всички без изключение сфери и области на живота. Именно този последен пункт се оказва за учениците най-труден от гледна точка на неговото усвояване и разбиране. Що се отнася до отговорността в паричните дела, по въпросите за спазване на договори, обещания и съглашения, тук всичко е абсолютно наред, но само като стане дума за необходимостта да бъдем отговорни за всичките си прояви във всички сфери на живота, за голяма част от учениците това се оказва прекалено високо изискване. В живота, мислим си ние, е невъзможно без някъде да се послъже малко или да се изхитри, нали всички сме хора и това е в природата на човека, това е наше човешко право. И особено значение няма, тъй като всъщност става дума за съвсем дребни неща.
Не, именно тези така наричани „дреболии” имат за нас решаващо значение. Тук става дума не за някакъв обикновен, посредствен човек, който действително обича малко да измами, да изшмекерува или да преиначи, а за човек, който се намира на Пътя към Посвещението, през което като премине, той ще бъде един гениален плод от труда и усилията на цялото човечество, най-висшето от всички творения, каквито само то може да сътвори. На прага на Петото Посвещение този човек трябва да стане съвършен във всички отношения. Нима някой от простосмъртните ще поиска да има за Учител някой, който е слаб и несъвършен? А и въобще има ли право такъв човек да се нарече Учител? Не, не и още веднъж не. Затова процесът на обучението и школовка на ученика стават все по-интензивни в хода на приближаване към този стадий - когато той от ученик се превръща в Учител.
На прага на Второто Посвещение ученикът трябва да се научи да бъде отговорен за всичките емоционални прояви на своята чувствена натура. Та нали за всяко чувство, възникнало в него, колкото и малко или нищожно да е то, само той носи отговорността и винаги ще бъде част от неговата карма. Всяка, дори най-леката илюзорна мъгла, която възниква в неговото астрално тяло, подлежи на неговата – и само на неговата! – отговорност. Подобни състояния ученикът, който се приближава към Вратата на Посвещението, преживява в този период особено интензивно. И ако само дори в така наречената „малка отговорност” той е теглен от своята личност – една толкова типична за западния човек особеност – цялата тази фаза ще се окаже за него неимоверно сложна и трудна.
Неговата личност ще реагира на това крайно отрицателно, противопоставяйки се на всички опити да бъде лишена от тези “неприкосновени” свободи, с които тя така се е сродила. С отговорността от по-голяма величина, където се засягат по-сериозни, значителни проблеми, на ученика сякаш всичко му е наред, но какво да се направи с малката отговорност, която засяга ежедневните и наглед съвсем незначителни въпроси? Нима този аспект наистина е толкова важен? Несъмнено, колкото и да се опитва личността да се оправдава и да удържа последните си астрални “права”, ученикът в душата си прекрасно разбира, че всичко това е много справедливо. Разбира – не това е думата, тъй като неговата връзка с душата към този период е толкова силна и здрава, че той знае това. От друга страна, действително е трудно да се променят старите шаблони на мислене в ежедневието и незначителните сфери на дейност в живота, нямащи от гледна точка на чисто духовния подход някакво съществено значение. Ето защо този период може да се окаже доста продължителен, особено ако личността е силна и способна да отлага времето на коренната промяна толкова, колкото си иска. Само че рано или късно настъпва един момент, когато душата казва решително ”стига” и властно заявява на личността, че трябва и е необходимо да станеш отговорен във всяка една сфера на живота и битието. Когато това време настъпи, като правило скоро след това идва и Второто Посвещение.
Противно на очакванията, първото което изпитва обновената личност след приключването му – това е състоянието на безкрайно щастие, което й се струва нещо много удивително. Угризения на съвестта вече не я мъчат, негативните енергии са изчезнали, остава само състояние близко до блаженството, което й се струва невероятно. Тя възприема това време като божествена ваканция, като приказна почивка след тежка работа, когато е трябвало без умора да се защитава, когато постоянно се е нуждаела в намирането на виновник, за да прехвърли върху него цялата отговорност, когато е трябвало да измисля оправдания, да съчинява правдоподобни истории и т.н. и т.н. Накратко казано, след този кошмар личността се отдава на сладостен покой и вкусва новите за нея усещания.
Само че, както мислещият читател най-вероятно разбира, това състояние не е вечно. Новият стадий на тренировки и обучение – това е стадий ментален, имащ отношение към менталното тяло и точно тук също трябва да бъде отговорен за всичките си прояви – както в големите, глобалните, така и в малките, незначителните въпроси. Ето защо личността много бързо се търкулва назад, към старите шаблони на поведение, и много скоро забелязва, че тя както преди има много сила и власт и че както преди може да удържа победи над душата, след което влиза в старата утъпкана пътека и напълно забравя за периода на краткото щастие, като отново се услажда с илюзиите и всячески пренебрегва менталната отговорност, заради което това веднага преминава в хроническа безотговорност, макар и в малък мащаб.
За щастие, ученикът скоро вижда и разбира същността на случващото се. Действително в началните етапи, които са непосредствено след Второто Посвещение, той изпитва такава гордост, че за първи път в живота си може да управлява чувствата си, и се преизпълва с такова опияняващо чувство на щастие, че практически престава да отделя необходимото внимание на менталния аспект. Но след периода на щастие неизменно идва период на конфронтация. Наистина, справедливо е да отбележим, че тази степен на ментална отговорност, с която сега се сблъсква ученикът, не е толкова голяма и разнообразна, както по-рано. По принцип, той е вече толкова развит в морално отношение, че отговорно подхожда към всички свои намерения и постъпки във всички области на живота. Наистина, остават още дребни мисли, мотиви и подбуди. И какво да прави с тях? Ето защо той трябва да се научи да вижда, че приписвайки на друг човек дори най-малкия негативен подбуждащ мотив, той трябва да носи отговорност и за това. Тъй като всяка малка мисъл, всяка съвсем нищожна подбуда са тясно свързани с част от неговата кармична отговорност.
Миражите и мъглата на самоилюзиите сега обграждат ученика не толкова плътно като преди и той вижда доста ясно, но има още много фини, деликатни илюзии, зад които може и да не види, че отговорността за малките, обикновените мисли съвсем не е по-малка от отговорността за глобалните мисли, още повече, че и личността прави всичко, което зависи от нея, за да задържи и колкото може по-дълго тези илюзии на границата на реалността и да не им даде да посърнат: “Голяма работа, е, наистина допуснах тази мисъл, но нали това не е сериозно, а и самата мисъл е съвсем безвредна; макар че, трябва да си признаем, той се държа не толкова добре” и т.н. Ученикът нито за минута не трябва да губи бдителността си. Да, той вече е способен навреме да види и разобличи миражите на съблазънта, но илюзиите, които го причакват на този етап, още не са му познати, а личността, разбира се, не дреме и успява да набере голям аванс, настойчиво внушавайки на ученика, че тези малки свободи и глезотийки, които той й позволява, не се броят.
Само пълната и всестранна отговорност може да бъде гаранция, че върхът на планината ще бъде достигнат, и просветленият ученик знае това. Сиянието на светлината на неговата душа се усилва и расте, диктувайки му потребността да подхожда отговорно към всички проявления на живота във всички сфери. Все някога това трябва да се случи, това обезателно ще стане, това вече става. Ученикът стъпка по стъпка става истински Посветен – същество, което с цялото си съзнание приема и въплъщава абсолютна отговорност.
Превод Руми Янкова
Редактор Руми Илиева