Откъс от книгата на Хорхе Букай - Трите въпроса

[Мортиша]

- Извинете, господине, аз знам кой сте вие, но можете ли да ми кажете кой съм аз?

Вярно е, че трудно бихме стигнали до подобна крайна зависимост, когато другите ни казват кои сме. И все пак ще се озовем в опасна близост до нея, ако се откажем от собствения си поглед и се виждаме само през очите на околните или се самоопределяме според тяхната представа за нас.
Наред с всичко останало, зрелостта е способността да проумеем предизвикателствата пред нас, да направим своя избор сред множеството предоставени възможности и изправени пред външни стимули, да вземаме решенията, които ни прилягат най-добре, и да сме сигурни, че са продиктувани от собствените ни убеждения, а не от нечии чужди.

И така, в тесния смисъл на думата, имбецилът е човек, който по дефиниция се нуждае от някого, който да му служи като опора, докато върви напред. Разбира се, не всички зависими индивиди са еднакви. Съществуват различни типове имбецили.

Интелектуални имбецили, които са убедени, че нямат нищо в главата си (или се боят, че ще се изхаби, ако го използват), и затова се допитват до другите: „Какъв съм аз? Какво трябва да направя? Накъде трябва да вървя?". Когато им се наложи да вземат решение, започват да разпитват наляво и надясно: „Ти какво би направил на мое място?". При всяко предизвикателство свикват екип от съветници или познати, „които разбират от тези неща", за да мислят вместо тях. Тъй като наистина са убедени в неспособността си да разсъждават, те прехвърлят отговорността за това върху другите, което само по себе си е достатъчна причина за безпокойство. Това поведение крие рискове за околните, тъй като интелектуалните имбецили твърде често оставят погрешното впечатление, че са мили, внимателни и скромни. Благодарение на способността си да събират хора около себе си, много от тези имбецили могат да спечелят популярност и да заемат отговорни длъжности, без никога да са притежавали способностите за това.
Емоционалните имбецили са тези, които постоянно зависят от това някой да им казва, че ги обича, че държи на тях, че са красиви или добри. Емоционалният имбецил непрестанно търси човек, който да му повтаря, че никога, никога, ама никога няма да престане да го обича. Всички изпитваме естественото желание да бъдем обичани от любимия човек, но то е съвсем различно от изискването той или тя да посвети живота си на това да ни уверява в любовта си.
Винаги съм вярвал, че въпреки всичко, което казват хората, ние, мъжете, сме по-склонни към емоционална имбецилност, отколкото жените. Когато при тях има подобна зависимост, тя се проявява във фактически, а не в емоционални действия.
Нека вземем хиляда отскоро разделени семейни двойки и да наблюдаваме какво се случва с тях три месеца по-късно. Деветдесет процента от мъжете съжителстват или почти съжителстват с друга жена, докато деветдесет и девет процента от жените продължават да живеят сами или с децата си. Ако разговаряме с жените, те ще кажат, че може да намерят партньор, а може това да не се случи; много от тях ще потвърдят, че понякога желаят или си мечтаят да са с някого, че мисълта да срещнат човек, с когото да споделят ежедневието си, не им е неприятна, но всички ще заявят, че трудно биха се примирили с „какъвто и да е" партньор само за да се спасят от отчаянието, обземащо ги вечер, когато се прибират в тъмната къща. Това е присъщо на мъжете.
И най-накрая...
Морални имбецили - без съмнение те са най-опасни от всички. Нуждаят се от непрекъснато одобрение от обкръжението си, за да вземат решения.
Моралният имбецил е човек, който се нуждае от другите, за да има кой да му казва дали това, което прави, е правилно или не; той е постоянно зает да сверява дали каквото иска да направи, отговаря на това, което повечето хора биха сторили. Моралният имбецил прекарва времето си в проучвания дали трябва, или не трябва да си смени колата; дали е добра идея да си купи нова къща или не; дали моментът да има дете е подходящ или не.
Не е лесно да се защитим от набезите на моралните имбецили. Можем просто да се опитаме да не отговаряме на въпросите им за това как например трябва да се прегъва тоалетната хартия; но мисля, че в дългосрочен план е най-добре да... ги избягваме.

Прекомерната зависимост
С течение на времето зависимият развива склонност да съсредоточава своята зависимост - била тя морална, интелектуална или емоционална - в един-единствен човек от обкръжението си. Чувства, че от този човек зависи не само дали ще продължи напред, но дали изобщо ще съществува. Когато това се случи, зависимостта престава да бъде симптом или поведение и се превръща в заболяване. Зависимият индивид започва убедено да вярва, че не може да оцелее без другия.
Развитието на тези случаи е напълно предвидимо. Под влияние на заблудата си зависимият започва да подчинява всяко свое действие на патологичната връзка. Тя нерядко предизвиква у него противоречиви чувства, тъй като в нея вижда както своето избавление, така и мъчението си. Всичко, което прави, е вдъхновено, направлявано, подтиквано или посветено на това да ласкае, разгневява, съблазнява, награждава или наказва човека, от когото зависи.
Съвременната психология е обособила този вид нездрави връзки в отделна категория под общото наименование „отношения на съзависимост"(1).
С оглед на диагностицирането и лечението на съзависимостта съвременната психотерапия разглежда заболяването като пристрастеност към определена връзка и го приравнява към другите видове зависимост. Симптомите и проявленията на съзависимостта са сходни с тези на останалите зависимости, като единствената (и несъществена) разлика е, че при съзависимия функцията на „наркотик" бива изпълнявана от определен тип хора или конкретен човек.
Точно както при синдрома на наркоманията, и тук има заложена склонност към пристрастяване. Ако тя се развие, индивидът може да прибегне към почти или напълно ирационални действия, за да се снабди с „наркотика" си. Подобно на повечето пристрастявания, ако пациентът изведнъж се окаже лишен от наркотика си и не успее да си го набави, може да изпадне в отчаяние, в което терапевтите, работещи с алкохолици, биха разпознали началните прояви на абстиненция. Във всеки случай следва да поясним още в началото, че при съзависимостта се случва същото, както при останалите пристрастявания: независимо от сериозността или продължителността на състоянието, ако е налице искрено желание за преодоляване на заболяването, то може да бъде излекувано.
В много отношения съзависимостта представлява най-висшата степен на патологична зависимост. Най-вече когато пристрастяването бива замаскирано като силна любов, а зависимото поведение се представя пред другия под лъжливия претекст: „Не мога да живея без теб", или преувеличената потребност от присъствието на любимия човек, представяна като: „Аз съм нищо, ако ти не си до мен".
Твърде често много от пациентите - както мъже, така и жени - казват:
- Но ако обичам някого, и то с цялото си сърце... Чувството, че не мога да живея без него, не е ли съвсем истинско и дори здравословно?
Винаги отговарям:
- Не. Никога не е здравословно... И най-лошото е, че не е и истинско.
Понякога, в пристъп на жестокост, добавям:
- Все пак може би не това е най-лошото. Най-лошото е, че няма нищо вярно в думите на някого, че НЕ може да живее без теб, въпреки че се кълне в противното. Съжалявам.
И пояснявам, че наистина съжалявам, макар да знам, че - както се пееше в една песен - „истината нивга не е тъжна, само е непоправима".
Неизбежната и тъжна истина е, че винаги, винаги може да живеем без другия... Винаги! И има двама души, които трябва да са наясно с това:
Аз и този, който е до мен



Откъс от книгата на Хорхе Букай - Трите въпроса​

 

[Мортиша]

"Някой е спрял да те мами, а не да те обича. Защо тогава страдаш, сякаш любовта му си загубил?" 

Ужасяващо е да планирам да заживея с някого, който е убеден, че съм незаменим в живота му.

Ужасно е някой да вярва, че не мога да живея без него или нея.

Любовта винаги е положителна и прекрасна, в нея няма нищо отрицателно. И все пак в отношенията на съзависимост любовта бива използвана като извинение за нещо толкова нездраво, каквото е пристрастеността към другия. Тук обаче не става дума просто за недоразумение, а за лъжлив претекст. Истината е, че съзависимият не обича. Той се нуждае, изисква, зависи... но не обича.

Подобно на всички останали, и аз съм щастлив, когато хората, които обичам, също ме обичат и когато тези, които обичам най-силно, ми отвръщат със същото. В случай че не ме обичат, предпочитам да ми го кажат и да си тръгнат. А ако не се осмелят да ми го съобщят, нека си идат в мълчание. В това мое искане няма злонамереност, нито обида - чисто и просто не желая да съм край хора, които не искат да бъдат с мен...
Аз също предпочитам да избегна разочарованието от откритието, че човекът, когото обичам, не ми отвръща със същото. Знам обаче, че НЕ искам да избягам от болката по пътя на самозаблудата или като се преструвам на жертва и така манипулирам другия, за да остане до мен.
Но какво би станало, ако моят най-незрял, зависим и невротичен Аз вземе нещата в свои ръце и реши да не приеме твоето заминаване?Тогава ще започна да се спускам надолу по стълбата, водеща към най-лошото у мен, ще потъвам във все по-непрогледна тъмнина с увереността, че търся светлината, която ще ми донесе срещата с теб.
Първото стъпало е да се опитам да се превърна в необходимост за теб.
Започвам да ти давам всичко, което поискаш, стремя се да ти угаждам, поставям се на твое безусловно разположение, опитвам се да те направя зависим от мен. Целта ми е да създам отношения на пристрастяване и така замествам желанието си да бъда обичан с това да бъда необходим. Защото понякога чувството, че съм необходим, толкова много прилича на чувството, че съм обичан... Ако се нуждаеш от мен, ти ме търсиш, молиш ме за нещо, възлагаш ми задача и току-виж съм повярвал, че ме обичаш...
Но понякога, независимо от всички мои усилия да те накарам да изпиташ нужда от мен, изглежда, че не съм ти необходим. Какво правя тогава? Слизам едно стъпало по-ниско.
Опитвам се да предизвикам съжалението ти...
Защото съжалението също прилича донякъде на любовта...
И така, ако се престоря на жертва („Толкова те обичам, а ти нехаеш за мен..."), може би...
Твърде често минаваме по този път. Истината е, че по един или друг начин всички сме играли на тази игра. Може би не сме стигали толкова далече, че да предизвикаме нечие съжаление, но кой не е казвал: „Как можеш да ми причиняваш това?", „Не съм го очаквал от теб, толкова съм разочарован... Толкова ме боли...", „Няма значение, че не ме обичаш... Аз те обичам".
Но слизането надолу продължава...
Ами ако не получа твоето съжаление? Какво правя? Ще се примиря ли с безразличието ти?
Никога!
Така и така съм стигнал дотам, ще се опитам поне да те накарам да ме мразиш.
Понякога човек пропуска някой от тези етапи... Взема две стъпала наведнъж и от стремежа да бъде необходим скача направо на омразата, като пропуска междинните стадии. Защото това, което не може да понесе, е безразличието.
Понякога човек се натъква на лоши хора, толкова лоши, че... дори не искат да ни мразят! Ама че подлеци, нали?!
Колкото до мен, не стига че съм отприщил най-лошото в себе си и искам поне да ме намразиш, но така и не го постигам.
Тогава какво?...
Спуснал съм се почти до подножието на стълбата. Какво правя?
Тъй като завися от теб и от това как гледаш на мен, отново решавам, че ще направя всичко, само и само да не се налага да понасям безразличието ти. С тази мисъл слизам по последното стъпало в опита си да ти вменя зависимост: опитвам се да те накарам да се страхуваш от мен.
Да се страхуваш от това, което мога да причиня на някого другиго или на себе си (размечтавам се как ти насаждам чувство на вина и те принуждавам да мислиш за мен...).
Това напомня на сцена от филма Фатално привличане, когато Глен Клоуз казва на Майкъл Дъглас: „След като не успях да направя така, че да се почувствам обичана или нужна, след като отказа да се погрижиш за мен от съжаление, след като дори не можах да те накарам да ме намразиш, ще трябва да ме забележиш, независимо от това дали искаш или не, защото отсега нататък ще те накарам да се страхуваш от мен".
По един или друг начин всички ние сме минавали по този зловещ път, макар много от нас да не стигат до финала му. По същия път минават и някои от силовите групировки в цял свят... Как стоят нещата при тях?
Подрастващи младежи, малцинства, групи на аутсайдери или цели държави не успяват да постигнат търсеното признание; усещат или знаят, че никой не ги обича, не се нуждае от тях, не им обръща внимание, не съчувства на страданието им... Тогава, след като изминат приблизително същия път, за който стана дума, решават да вдъхнат омраза, а се оказва, че предизвикват страх. Научили са, че страхът, който всяват около себе си, е единственият възможен заместител на липсващото признание и на обичта, която не са успели да получат. Не ги оправдавам, а се опитвам да разбера процесите, протичащи в стотиците улични банди в големите градове, които по някакъв начин изискват да им се обърне внимание... Много от тях (или всички, ако зовът им остане пренебрегнат) впоследствие ще загубят посоката. Някой ще ги убеди, че единственият начин да получат признание е да се сдобият с власт, и ще ги тласне към престъпността и наркотиците, от които понякога няма спасение. Но нека не забравяме първопричината за тяхното падение: липсата на обич.
Да се върнем на нашия случай. Когато търсенето на нечий поглед се превърне в зависимост, любовта се трансформира в борба за власт и тогава се поддаваме на изкушението да се поставим в служба на другия, да манипулираме мъничко съжалението му, да предизвикваме гнева му, дори да заплашваме с изоставяне, тормоз или със собственото ни страдание...
Толкова болезнено е да приема, че не ме обичаш, но това винаги ще е по-добро от мисълта, че оставаш до мен с цената на измама.


Откъс от книгата на Хорхе Букай - Трите въпроса

 

[Wolfgar]

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш… че днес можеш да разчиташ на мен…
Безусловно.

Хорхе Букай

 

[ioana66]

От доста време се каня да прочета някоя негова книга, но след прочита на този откъс вече със сигурност ще го направя.

 

[Jean]

- Извинете, господине, аз знам кой сте вие, но можете ли да ми кажете кой съм аз?

Вярно е, че трудно бихме стигнали до подобна крайна зависимост, когато другите ни казват кои сме. И все пак ще се озовем в опасна близост до нея, ако се откажем от собствения си поглед и се виждаме само през очите на околните или се самоопределяме според тяхната представа за нас.
Наред с всичко останало, зрелостта е способността да проумеем предизвикателствата пред нас, да направим своя избор сред множеството предоставени възможности и изправени пред външни стимули, да вземаме решенията, които ни прилягат най-добре, и да сме сигурни, че са продиктувани от собствените ни убеждения, а не от нечии чужди.

И така, в тесния смисъл на думата, имбецилът е човек, който по дефиниция се нуждае от някого, който да му служи като опора, докато върви напред. Разбира се, не всички зависими индивиди са еднакви. Съществуват различни типове имбецили.

Интелектуални имбецили, които са убедени, че нямат нищо в главата си (или се боят, че ще се изхаби, ако го използват), и затова се допитват до другите: „Какъв съм аз? Какво трябва да направя? Накъде трябва да вървя?". Когато им се наложи да вземат решение, започват да разпитват наляво и надясно: „Ти какво би направил на мое място?". При всяко предизвикателство свикват екип от съветници или познати, „които разбират от тези неща", за да мислят вместо тях. Тъй като наистина са убедени в неспособността си да разсъждават, те прехвърлят отговорността за това върху другите, което само по себе си е достатъчна причина за безпокойство. Това поведение крие рискове за околните, тъй като интелектуалните имбецили твърде често оставят погрешното впечатление, че са мили, внимателни и скромни. Благодарение на способността си да събират хора около себе си, много от тези имбецили могат да спечелят популярност и да заемат отговорни длъжности, без никога да са притежавали способностите за това.
Емоционалните имбецили са тези, които постоянно зависят от това някой да им казва, че ги обича, че държи на тях, че са красиви или добри. Емоционалният имбецил непрестанно търси човек, който да му повтаря, че никога, никога, ама никога няма да престане да го обича. Всички изпитваме естественото желание да бъдем обичани от любимия човек, но то е съвсем различно от изискването той или тя да посвети живота си на това да ни уверява в любовта си.
Винаги съм вярвал, че въпреки всичко, което казват хората, ние, мъжете, сме по-склонни към емоционална имбецилност, отколкото жените. Когато при тях има подобна зависимост, тя се проявява във фактически, а не в емоционални действия.
Нека вземем хиляда отскоро разделени семейни двойки и да наблюдаваме какво се случва с тях три месеца по-късно. Деветдесет процента от мъжете съжителстват или почти съжителстват с друга жена, докато деветдесет и девет процента от жените продължават да живеят сами или с децата си. Ако разговаряме с жените, те ще кажат, че може да намерят партньор, а може това да не се случи; много от тях ще потвърдят, че понякога желаят или си мечтаят да са с някого, че мисълта да срещнат човек, с когото да споделят ежедневието си, не им е неприятна, но всички ще заявят, че трудно биха се примирили с „какъвто и да е" партньор само за да се спасят от отчаянието, обземащо ги вечер, когато се прибират в тъмната къща. Това е присъщо на мъжете.
И най-накрая...
Морални имбецили - без съмнение те са най-опасни от всички. Нуждаят се от непрекъснато одобрение от обкръжението си, за да вземат решения.
Моралният имбецил е човек, който се нуждае от другите, за да има кой да му казва дали това, което прави, е правилно или не; той е постоянно зает да сверява дали каквото иска да направи, отговаря на това, което повечето хора биха сторили. Моралният имбецил прекарва времето си в проучвания дали трябва, или не трябва да си смени колата; дали е добра идея да си купи нова къща или не; дали моментът да има дете е подходящ или не.
Не е лесно да се защитим от набезите на моралните имбецили. Можем просто да се опитаме да не отговаряме на въпросите им за това как например трябва да се прегъва тоалетната хартия; но мисля, че в дългосрочен план е най-добре да... ги избягваме.

Прекомерната зависимост
С течение на времето зависимият развива склонност да съсредоточава своята зависимост - била тя морална, интелектуална или емоционална - в един-единствен човек от обкръжението си. Чувства, че от този човек зависи не само дали ще продължи напред, но дали изобщо ще съществува. Когато това се случи, зависимостта престава да бъде симптом или поведение и се превръща в заболяване. Зависимият индивид започва убедено да вярва, че не може да оцелее без другия.
Развитието на тези случаи е напълно предвидимо. Под влияние на заблудата си зависимият започва да подчинява всяко свое действие на патологичната връзка. Тя нерядко предизвиква у него противоречиви чувства, тъй като в нея вижда както своето избавление, така и мъчението си. Всичко, което прави, е вдъхновено, направлявано, подтиквано или посветено на това да ласкае, разгневява, съблазнява, награждава или наказва човека, от когото зависи.
Съвременната психология е обособила този вид нездрави връзки в отделна категория под общото наименование „отношения на съзависимост"(1).
С оглед на диагностицирането и лечението на съзависимостта съвременната психотерапия разглежда заболяването като пристрастеност към определена връзка и го приравнява към другите видове зависимост. Симптомите и проявленията на съзависимостта са сходни с тези на останалите зависимости, като единствената (и несъществена) разлика е, че при съзависимия функцията на „наркотик" бива изпълнявана от определен тип хора или конкретен човек.
Точно както при синдрома на наркоманията, и тук има заложена склонност към пристрастяване. Ако тя се развие, индивидът може да прибегне към почти или напълно ирационални действия, за да се снабди с „наркотика" си. Подобно на повечето пристрастявания, ако пациентът изведнъж се окаже лишен от наркотика си и не успее да си го набави, може да изпадне в отчаяние, в което терапевтите, работещи с алкохолици, биха разпознали началните прояви на абстиненция. Във всеки случай следва да поясним още в началото, че при съзависимостта се случва същото, както при останалите пристрастявания: независимо от сериозността или продължителността на състоянието, ако е налице искрено желание за преодоляване на заболяването, то може да бъде излекувано.
В много отношения съзависимостта представлява най-висшата степен на патологична зависимост. Най-вече когато пристрастяването бива замаскирано като силна любов, а зависимото поведение се представя пред другия под лъжливия претекст: „Не мога да живея без теб", или преувеличената потребност от присъствието на любимия човек, представяна като: „Аз съм нищо, ако ти не си до мен".
Твърде често много от пациентите - както мъже, така и жени - казват:
- Но ако обичам някого, и то с цялото си сърце... Чувството, че не мога да живея без него, не е ли съвсем истинско и дори здравословно?
Винаги отговарям:
- Не. Никога не е здравословно... И най-лошото е, че не е и истинско.
Понякога, в пристъп на жестокост, добавям:
- Все пак може би не това е най-лошото. Най-лошото е, че няма нищо вярно в думите на някого, че НЕ може да живее без теб, въпреки че се кълне в противното. Съжалявам.
И пояснявам, че наистина съжалявам, макар да знам, че - както се пееше в една песен - „истината нивга не е тъжна, само е непоправима".
Неизбежната и тъжна истина е, че винаги, винаги може да живеем без другия... Винаги! И има двама души, които трябва да са наясно с това:
Аз и този, който е до мен



Откъс от книгата на Хорхе Букай - Трите въпроса​

А аз съм просто - тук и сега!