М
Мортиша
Гост
През гората - към слънцето
Слънчевата светлина едва прониква до ученика през пелената на мъглата, в която е потопен неговият свят. Макар че той самият смята, че вижда Слънцето, но го вижда неясно, през мъгла, въпреки че тази мъгла е много по-деликатна от предишните. Ние оприличаваме себе си с това Слънце, тъй като знаем, че то служи като олицетворение на душата ни, че то е нашият слънчев ангел, нашето истинско същностно “Аз”. Но пътят към върха на нашата собствена планина минава през зоните на тъмнината и мрака, обградени от облаци, мъгли и мъглява пелена, ето защо през по-голямата част от пътя сме принудени да бродим слепешката, без да виждаме нищо ясно около себе си. Ние можем да спорим, можем да възразяваме, доказвайки, че виждаме всичко точно и ясно, без да разбираме едно: това, което сякаш виждаме ясно, е това, което е видимо сега – и е само едно малко чисто петънце в необозримото пространство, обвито от мъглата, където нашият взор ослепява. Трябва да се разбира, че ние сме там, където сме, именно на този етап, който сами сме заслужили, и не по-високо от него.
От тази точка в пространството трябва да се движим по-нататък, както преди неуверени в яснотата на избраното направление. Сверявайки маршрута си – колкото ни е по силите, разбира се - с нашия вътрешен съветник и водач – душата, ние ще продължаваме нашето изкачване по линията на развитието ни. И не един път ще открием, че този вътрешен глас, който сме приемали за глас на душата и чиито съвети сме следвали, е бил в действителност гласът на личността, но ще забележим това едва когато видим, че отново сме се заблудили и отново вървим в кръг в собствената си гора, като ни на йота не сме се приближили до върха. Но в този момент ние не го забелязваме, тъй като се промъкваме през тъмните, мрачни, целите в мъгли дебри на нашата собствена гора. И още по-малко осъзнаваме, че сме вътре в нашата гора. А и как можем да осъзнаем това, когато още не сме го прочувствали и не сме го преживели - от гледна точка на света на цялото.
Само че ако нашето желание е осъзнато и силно, ако имаме способността да успокояваме нашето тяло на чувствата, така че то да се окаже в състояние да отразява будхичния аспект на душата, ние ще се изпълним с толкова възвишена любов и мъдрост, че чрез пламенния проблясък на интуицията ще ни озари разбирането. Едва тогава с пълно право можем да говорим за това, което знаем. И макар че веднага след това отново ще видим как стоим в гъсталака на своята гора, затова пък сега – ние знаем. В един прекрасен миг пред нас ще се открие и нашето удивително бъдеще, и нашата цел – върхът на планината, и ще почувстваме, че трябва колкото може по-бързо да се измъкнем от тази гора, която ограничава нашия поглед и ни лишава от ясната перспектива до такава степен, че се отклоняваме от пътя, губим ориентирите и се отдаваме на произвола на нашата личност – капризна и егоистична.
Стига само веднъж да преживеем този чудесен миг на озарение и всепроникващо разбиране, и над нас изведнъж ще изгрее пламтящото Слънце. То ще се издигне над върховете на най-високите дървета и в същия миг ще осъзнаем, че ние и слънцето сме едно. Ако нашата устременост е изстрадана и действително сериозна, значи можем да се издигнем по-високо от върховете на нашите собствени дървета и да станем за самите себе си Слънце – лъчисто, всеобхватно и всесилно. Чувството на безкрайно щастие ще озари нашите сърца, чувство, което – и ние прекрасно знаем това – никога не ще забравим. Но докато се намираме там, долу, в мрачния и влажен свят на гората, на нас ни е трудно да осъзнаем докрай това, което сме преживяваме. На нас ни се иска да споделим с някого преживяното, да разкажем за него, но никой не иска да ни повярва, а и ние по-добре засега да се въздържаме от възторжените оценки, за да не се поддадем на изкушението да повярваме, че сме нещо голямо и значително. Животът в неговите ежедневни прояви не е чак толкова прекрасен, тъй като в по-голямата си част това е тежък, безрадостен и уморителен дълг, където често наши съседи се оказват скръбта и нуждата и ето, благоволете да се върнете към старата “добра” рутина с всичките й негативни комплекси и да продължите от това място, където се е получило “задържане”.
Който поне веднъж е успял да надникне в света на собствената си душа, той никога не ще забрави това и може да живеем по законите на обществото, може послушно да следваме реда и правилата, но въпреки това, в нас както преди ще живее вътрешното, сърдечно желание отново да преживеем този удивителен миг на приобщаване към висшето блаженство. Дълго ни измъчва това желание – докато вътрешният стремеж не стане толкова силен, че решаваме да престъпим всички правила и ред, и веднъж, в един прекрасен момент, ние съвсем ясно осъзнаваме, че именно така трябва да бъде.
Когато вземем това решение и го вземем сами, без чуждо подсказване и воля, всичко около нас решително се променя и всичките тези промени преследват една единствена цел – да ни водят по-нататък по Пътя на Посвещението. Това е удивително време, време, когато срещаме нужните хора, когато в ръцете ни попадат нужните книги, когато получаваме именно онова образование, което ни е толкова необходимо или получаваме достъп до нужните ни хора, в нужните кръгове, в нужното общество и т.н. в този дух. Целият ни живот се променя радикално и се променя само защото ние сме се променили. Всичко около нас е Светлина и щастие, тъй като най-накрая сме се озовали на дългоочаквания и желан Път, който ни води право към върха на планината.
В началото всичко е една идилия и щастие, но трудностите не закъсняват. Изведнъж, най-неочаквано, този Път, по който вървим, ни отвежда не към върха, а надолу. Тези удивителни и прекрасни хора, срещата с които някога толкова ни е радвала, се превръщат изведнъж в най-обикновени, посредствени хора, способни като всички останали да се дразнят и гневят, което направо ни обърква. Ако се попитаме какво сме направили не както трябва, то – при условие, че ще ни провърви макар и за малко да възстановим тънката вътрешна връзка с душата – ние ще разберем, че това е едно естествено състояние и че никой не може да постигне Посвещение, без да бъде подложен по своя път на изпитания, разочарования, страдание, болки и кризи. Но повечето от учениците, като не полагат поне малко усилие да разберат ситуацията, се чувстват най-често несправедливо обидени и изливат своя гняв. Те, видите ли, са дошли тук със своята тъга и мъчително състояние с надеждата да намерят щастие, а другите – виж какво правят. Такива хора много бързо ще се оттеглят настрана, ще скъсат всякакви отношения и ще започнат да търсят нови приятели, ново общество, нов кръг от познати, докато в скоро време не видят, че и този път завършва по същия начин.
Опарили се по този начин няколко пъти, е възможно да си зададат въпроса: а защо всичко при тях не става така, както те биха искали? И ако не са съвсем глухи за гласа на душата си, те ще получат точен и ясен отговор: че щастието всеки носи в себе си. Щастието е там, където хората сами го сътворяват. Щастието е невъзможно да се намери и да се вземе като петак от пътя, то може само да се твори и да се създава от самите нас. Само така – чрез конфликти и проблеми, като смело се сблъсква с тях и ги разрешава ги и ги урежда – човек влиза в хармония със света, с радостта и щастието в живота.
За мнозинството от хората осъзнаването на тази елементарна истина понякога отнема невероятно много време, но рано или късно всички хора осъзнават това. Дори за човека, който е стъпил по Пътя на Посвещението и върви по него, никак не му е лесно да се научи да разбира тази истина. Животът е такъв, какъвто ние си го направим. Каквото сеем, такова ще пожънем. Ако изпускаме гнева си или се държим агресивно, точно тези качества ще възприемаме и от околните, при това съвсем заслужено, тъй като ние самите правим всичко възможно, за да пожънем точно тези плодове. И тогава може би за първи път ще се замислим сериозно над това, че би било много целесъобразно, ако започнем да сеем и излъчваме около себе си любов и радост. И когато най-накрая разберем това и се ръководим в живота си от него, то и самият ни живот рязко ще се промени и с учудване ще забележим, че сме заобиколени само от хора, които също като нас носят светлина, любов и радост на околните, и нашият живот ще стане факел на любовта и приятелството, защото самите ние сме станали такъв факел. Но когато носим в себе си тъга и съмнения, рано или късно тези състояния непременно ще преминат от нас към другите хора; ето защо не трябва да се учудваме, че в този случай ще видим около себе си хора, които с лихва ще ни върнат същите чувства. Този процес се проточва безкрайно дълго, докато ученикът не разбере и не осъзнае същността на проблема.
Отговорността – това е обет, доброволно задължение, и такова тя винаги си е оставала в продължение на множество животи, макар че през всичкото това време тя ни е изтормозвала и дотягала, привикнали сме да я разглеждаме като неприятен дълг, като тежък и обременителен труд, с който нямаме никакво желание да се занимаваме. Ние самите сме си я направили бреме, тъй като нашата личност е поискала час по-скоро да се освободи от този товар на отговорността. В този момент може би това да е било най-удобният и приемлив изход, но по-късно, когато е дошло времето за разплащане и ни се е наложило да заплатим за това с горчивите плодове на празните животи, ние за първи път сме направили опит да заживеем с товара на тази отговорност върху раменете си. Защо тогава на учениците им е толкова трудно да разберат, че отговорността, в съчетание с положителни чувства, ще ни доставя от другите точно толкова позитивна отговорност и не по-малко добри чувства? Всичко това е толкова просто, че по-просто няма накъде да е – но разбира се, само когато го разберем! Но въпросът е точно в това: дали го разбираме?
Много от учениците, несъмнено, ще започнат веднага да твърдят и да доказват какви отговорни хора са те и колко сериозно подхождат към въпроса за отговорността, но има ли това в действителност някакво отношение към истинската отговорност? Какво е това истинска отговорност? Това е отговорността за всяка дума и действие, за всяка малка постъпка, за всяко най-малко чувство или мисъл. Колко са тези от учениците, които поемат върху себе си подобна отговорност? Бъдете честни, скъпи братя и сестри на Пътя! Честност и още веднъж честност. Вие сте омотани в илюзионните мъгли на самозаблуждението. Вие сте изгубили способността да виждате ясно. Вие смятате, че изцяло сте поели отговорността за своя живот, но тази отговорност не отива по-далеч от една-две нейни страни. Помнете: никой от вас няма да достигне до прага на Третото Посвещение, докато не се научи изцяло да бъде отговорен във всички области на живота. Помислете добре върху казаното.
Слънчевата светлина едва прониква до ученика през пелената на мъглата, в която е потопен неговият свят. Макар че той самият смята, че вижда Слънцето, но го вижда неясно, през мъгла, въпреки че тази мъгла е много по-деликатна от предишните. Ние оприличаваме себе си с това Слънце, тъй като знаем, че то служи като олицетворение на душата ни, че то е нашият слънчев ангел, нашето истинско същностно “Аз”. Но пътят към върха на нашата собствена планина минава през зоните на тъмнината и мрака, обградени от облаци, мъгли и мъглява пелена, ето защо през по-голямата част от пътя сме принудени да бродим слепешката, без да виждаме нищо ясно около себе си. Ние можем да спорим, можем да възразяваме, доказвайки, че виждаме всичко точно и ясно, без да разбираме едно: това, което сякаш виждаме ясно, е това, което е видимо сега – и е само едно малко чисто петънце в необозримото пространство, обвито от мъглата, където нашият взор ослепява. Трябва да се разбира, че ние сме там, където сме, именно на този етап, който сами сме заслужили, и не по-високо от него.
От тази точка в пространството трябва да се движим по-нататък, както преди неуверени в яснотата на избраното направление. Сверявайки маршрута си – колкото ни е по силите, разбира се - с нашия вътрешен съветник и водач – душата, ние ще продължаваме нашето изкачване по линията на развитието ни. И не един път ще открием, че този вътрешен глас, който сме приемали за глас на душата и чиито съвети сме следвали, е бил в действителност гласът на личността, но ще забележим това едва когато видим, че отново сме се заблудили и отново вървим в кръг в собствената си гора, като ни на йота не сме се приближили до върха. Но в този момент ние не го забелязваме, тъй като се промъкваме през тъмните, мрачни, целите в мъгли дебри на нашата собствена гора. И още по-малко осъзнаваме, че сме вътре в нашата гора. А и как можем да осъзнаем това, когато още не сме го прочувствали и не сме го преживели - от гледна точка на света на цялото.
Само че ако нашето желание е осъзнато и силно, ако имаме способността да успокояваме нашето тяло на чувствата, така че то да се окаже в състояние да отразява будхичния аспект на душата, ние ще се изпълним с толкова възвишена любов и мъдрост, че чрез пламенния проблясък на интуицията ще ни озари разбирането. Едва тогава с пълно право можем да говорим за това, което знаем. И макар че веднага след това отново ще видим как стоим в гъсталака на своята гора, затова пък сега – ние знаем. В един прекрасен миг пред нас ще се открие и нашето удивително бъдеще, и нашата цел – върхът на планината, и ще почувстваме, че трябва колкото може по-бързо да се измъкнем от тази гора, която ограничава нашия поглед и ни лишава от ясната перспектива до такава степен, че се отклоняваме от пътя, губим ориентирите и се отдаваме на произвола на нашата личност – капризна и егоистична.
Стига само веднъж да преживеем този чудесен миг на озарение и всепроникващо разбиране, и над нас изведнъж ще изгрее пламтящото Слънце. То ще се издигне над върховете на най-високите дървета и в същия миг ще осъзнаем, че ние и слънцето сме едно. Ако нашата устременост е изстрадана и действително сериозна, значи можем да се издигнем по-високо от върховете на нашите собствени дървета и да станем за самите себе си Слънце – лъчисто, всеобхватно и всесилно. Чувството на безкрайно щастие ще озари нашите сърца, чувство, което – и ние прекрасно знаем това – никога не ще забравим. Но докато се намираме там, долу, в мрачния и влажен свят на гората, на нас ни е трудно да осъзнаем докрай това, което сме преживяваме. На нас ни се иска да споделим с някого преживяното, да разкажем за него, но никой не иска да ни повярва, а и ние по-добре засега да се въздържаме от възторжените оценки, за да не се поддадем на изкушението да повярваме, че сме нещо голямо и значително. Животът в неговите ежедневни прояви не е чак толкова прекрасен, тъй като в по-голямата си част това е тежък, безрадостен и уморителен дълг, където често наши съседи се оказват скръбта и нуждата и ето, благоволете да се върнете към старата “добра” рутина с всичките й негативни комплекси и да продължите от това място, където се е получило “задържане”.
Който поне веднъж е успял да надникне в света на собствената си душа, той никога не ще забрави това и може да живеем по законите на обществото, може послушно да следваме реда и правилата, но въпреки това, в нас както преди ще живее вътрешното, сърдечно желание отново да преживеем този удивителен миг на приобщаване към висшето блаженство. Дълго ни измъчва това желание – докато вътрешният стремеж не стане толкова силен, че решаваме да престъпим всички правила и ред, и веднъж, в един прекрасен момент, ние съвсем ясно осъзнаваме, че именно така трябва да бъде.
Когато вземем това решение и го вземем сами, без чуждо подсказване и воля, всичко около нас решително се променя и всичките тези промени преследват една единствена цел – да ни водят по-нататък по Пътя на Посвещението. Това е удивително време, време, когато срещаме нужните хора, когато в ръцете ни попадат нужните книги, когато получаваме именно онова образование, което ни е толкова необходимо или получаваме достъп до нужните ни хора, в нужните кръгове, в нужното общество и т.н. в този дух. Целият ни живот се променя радикално и се променя само защото ние сме се променили. Всичко около нас е Светлина и щастие, тъй като най-накрая сме се озовали на дългоочаквания и желан Път, който ни води право към върха на планината.
В началото всичко е една идилия и щастие, но трудностите не закъсняват. Изведнъж, най-неочаквано, този Път, по който вървим, ни отвежда не към върха, а надолу. Тези удивителни и прекрасни хора, срещата с които някога толкова ни е радвала, се превръщат изведнъж в най-обикновени, посредствени хора, способни като всички останали да се дразнят и гневят, което направо ни обърква. Ако се попитаме какво сме направили не както трябва, то – при условие, че ще ни провърви макар и за малко да възстановим тънката вътрешна връзка с душата – ние ще разберем, че това е едно естествено състояние и че никой не може да постигне Посвещение, без да бъде подложен по своя път на изпитания, разочарования, страдание, болки и кризи. Но повечето от учениците, като не полагат поне малко усилие да разберат ситуацията, се чувстват най-често несправедливо обидени и изливат своя гняв. Те, видите ли, са дошли тук със своята тъга и мъчително състояние с надеждата да намерят щастие, а другите – виж какво правят. Такива хора много бързо ще се оттеглят настрана, ще скъсат всякакви отношения и ще започнат да търсят нови приятели, ново общество, нов кръг от познати, докато в скоро време не видят, че и този път завършва по същия начин.
Опарили се по този начин няколко пъти, е възможно да си зададат въпроса: а защо всичко при тях не става така, както те биха искали? И ако не са съвсем глухи за гласа на душата си, те ще получат точен и ясен отговор: че щастието всеки носи в себе си. Щастието е там, където хората сами го сътворяват. Щастието е невъзможно да се намери и да се вземе като петак от пътя, то може само да се твори и да се създава от самите нас. Само така – чрез конфликти и проблеми, като смело се сблъсква с тях и ги разрешава ги и ги урежда – човек влиза в хармония със света, с радостта и щастието в живота.
За мнозинството от хората осъзнаването на тази елементарна истина понякога отнема невероятно много време, но рано или късно всички хора осъзнават това. Дори за човека, който е стъпил по Пътя на Посвещението и върви по него, никак не му е лесно да се научи да разбира тази истина. Животът е такъв, какъвто ние си го направим. Каквото сеем, такова ще пожънем. Ако изпускаме гнева си или се държим агресивно, точно тези качества ще възприемаме и от околните, при това съвсем заслужено, тъй като ние самите правим всичко възможно, за да пожънем точно тези плодове. И тогава може би за първи път ще се замислим сериозно над това, че би било много целесъобразно, ако започнем да сеем и излъчваме около себе си любов и радост. И когато най-накрая разберем това и се ръководим в живота си от него, то и самият ни живот рязко ще се промени и с учудване ще забележим, че сме заобиколени само от хора, които също като нас носят светлина, любов и радост на околните, и нашият живот ще стане факел на любовта и приятелството, защото самите ние сме станали такъв факел. Но когато носим в себе си тъга и съмнения, рано или късно тези състояния непременно ще преминат от нас към другите хора; ето защо не трябва да се учудваме, че в този случай ще видим около себе си хора, които с лихва ще ни върнат същите чувства. Този процес се проточва безкрайно дълго, докато ученикът не разбере и не осъзнае същността на проблема.
Отговорността – това е обет, доброволно задължение, и такова тя винаги си е оставала в продължение на множество животи, макар че през всичкото това време тя ни е изтормозвала и дотягала, привикнали сме да я разглеждаме като неприятен дълг, като тежък и обременителен труд, с който нямаме никакво желание да се занимаваме. Ние самите сме си я направили бреме, тъй като нашата личност е поискала час по-скоро да се освободи от този товар на отговорността. В този момент може би това да е било най-удобният и приемлив изход, но по-късно, когато е дошло времето за разплащане и ни се е наложило да заплатим за това с горчивите плодове на празните животи, ние за първи път сме направили опит да заживеем с товара на тази отговорност върху раменете си. Защо тогава на учениците им е толкова трудно да разберат, че отговорността, в съчетание с положителни чувства, ще ни доставя от другите точно толкова позитивна отговорност и не по-малко добри чувства? Всичко това е толкова просто, че по-просто няма накъде да е – но разбира се, само когато го разберем! Но въпросът е точно в това: дали го разбираме?
Много от учениците, несъмнено, ще започнат веднага да твърдят и да доказват какви отговорни хора са те и колко сериозно подхождат към въпроса за отговорността, но има ли това в действителност някакво отношение към истинската отговорност? Какво е това истинска отговорност? Това е отговорността за всяка дума и действие, за всяка малка постъпка, за всяко най-малко чувство или мисъл. Колко са тези от учениците, които поемат върху себе си подобна отговорност? Бъдете честни, скъпи братя и сестри на Пътя! Честност и още веднъж честност. Вие сте омотани в илюзионните мъгли на самозаблуждението. Вие сте изгубили способността да виждате ясно. Вие смятате, че изцяло сте поели отговорността за своя живот, но тази отговорност не отива по-далеч от една-две нейни страни. Помнете: никой от вас няма да достигне до прага на Третото Посвещение, докато не се научи изцяло да бъде отговорен във всички области на живота. Помислете добре върху казаното.