Притча за блудния син
Някога, някога, когато мракът на несътвореното пространство и време обгръщал и изпълвал Нищото, Космическото яйце на живота висяло самотно, макар че как може да се определи какво е правило ТО В НИЩОТО?
Нямало минало, нямало сега, нямало бъдеще. Докато една извечна Сила разтърсила яйцето, пропукала обвивката му и от него избликнали потоци Живот, Енергия и Светлина, които обагрили Нищото в цвят и форма, и му вдъхнали живеца ДА Е СЕГА И ВИНАГИ!
Енергията на сътворения живот се разпръснала като буен поток, който набирал скорост но въртене около невидимата вселенска ос, разширявайки спираловидно заселените пространства.
Всяка искрица или капка от сътворената творяща и пораждаща форма и съдържание смес давала начало на плеяда звезди, тела и мислеща енергия.
Пустотата се взривила, а Мракът отстъпвал пред потоците от Светлина.
После се породили разумните същества, които започнали да моделират мислещата вечна смес в и за сътворената реалност. Някои поели след потоците на Сътворението, за да видят докъде ще стигнат Животът и Разумът. Други усетили тласък за творчество и моделирали тела и форми, които оживявали и поемали по своя автономен цикъл на живот.
Редом с тях експериментирал, създавал живот и форми един от най-древните породени. Избрал си издължена и изящна форма. Имал способност да дарява живот, светлина и мисъл. Ваял планети, проправял пътя на галактики, разсипвал фойерверки от разноцветни огнени искрици живот. После разпръсквал над тях Семената на живота и на оживяващия вечен Дух...
Земята, тази малка, но прекрасна с щедрата си и разнообразна повърхност планета, била звезда от млада система от няколко тела някъде в покрайнините на Вселената. Според Сеячите на живота и разума това й гарантирало автономно развитие и защита от Агресивните, които понякога всявали хаос в някои съзвездия и части на Вселената. Сеячите поверили наблюдението на младите светове и разумните им същества на своите умни помощници - машините. Някои наподобявали звезди, други се въртели около планетите като луни или спътници.
На Земята заселили човека. Създали го безполов, но с относително дълъг жизнен цикъл, за да премине през карантинен срок, в който да се адаптира към планетата и тя към него. Съществото било сътворено според представите им за разумно творение с всичко най-съвършено, което имали и те, жителите на звездите. Самите те някога били създадени от друг Мъдър и Любящ, когото всички наричали Създател.
Човекът бил надарен със способността да чува с духовните си уши и да разбира езика на растенията, животните, водите, ветровете и огъня. Тогава по Земята живеели само няколко подобни същества, разпръснати на отдалечени територии, разделени от суша и дълбоки води.
Единственият приятел на човека били нещата, от които бил заобиколен. Заспивал, а огънят му говорел да не се страхува от мрака. Водата в потока му пеела, че ако я използва разумно, ще живее дълго. Земята му казвала къде да си избере място за подслон и как да върне живота на откъснатите плодове или използваните дървета. Тревите и растенията му позсказвали кое от тях ще утоли глада му, кое ще отнеме болката или горещината на тялото му, кое става за багрило и кое не бива да се къса, защото е отровно. Дърветата му говорели и го учели по-често да се катери по върховете им, за да види простора и красотата на небето над тях. Вятърът винаги го предупреждавал да си намери място и да изчака, докато раздвижи пластовете и смени посоките на въздушните потоци. Птиците и животните също били доверчиви и споделяли с човека своите скърби, радости и открития за далечните земи... Това бил хармоничният живот на човека в Праначалото. Съществата от звездите останали доволни от сътвореното и отлетели към родните светове. И кой знае какво е щяло да бъде предопределеното бъдеще на сътворения човек, ако от дълбините на Космоса не долетял светещ диск, който увиснал в пространството над планетата.
Пришълецът бил тяло, което се движело между звездите. С него пътувал един от тези, които можели да обикалят из световете и можели сами да ги сътворяват с енергията, дарена им от Древния Единствен Създател. Той обитавал планета, която пазела тайните на сътворените светове и породения живот и разум.
Пътешественикът между звездите от доста сътворени светове таял обида и огорчение, че Единственият като че ли недооценявал деянията му и вече не го викал, за да му дава от оживяващата смес и специалния разтвор на разума и дълголетието, с който ставала спойката между моделираната материя и оживяващите я дух и мисъл.
Звездният жител решил да погледне какво са сътворили пратениците на Вечния в младия свят, който се въртял под него в пространството.
Оценил качеството на материята, вложена в планините и водите. Възхитил се от багрите и многообразието на растенията и животните. Срещнал и човека, едно младо и неопитно дете на Небето. Доверчивото същество без познание за добро и зло изкушило звездния пътешественик, който решил да покаже на Онзи от висините кой е истинският владетел на сътвореното.
Някога, някога, когато мракът на несътвореното пространство и време обгръщал и изпълвал Нищото, Космическото яйце на живота висяло самотно, макар че как може да се определи какво е правило ТО В НИЩОТО?
Нямало минало, нямало сега, нямало бъдеще. Докато една извечна Сила разтърсила яйцето, пропукала обвивката му и от него избликнали потоци Живот, Енергия и Светлина, които обагрили Нищото в цвят и форма, и му вдъхнали живеца ДА Е СЕГА И ВИНАГИ!
Енергията на сътворения живот се разпръснала като буен поток, който набирал скорост но въртене около невидимата вселенска ос, разширявайки спираловидно заселените пространства.
Всяка искрица или капка от сътворената творяща и пораждаща форма и съдържание смес давала начало на плеяда звезди, тела и мислеща енергия.
Пустотата се взривила, а Мракът отстъпвал пред потоците от Светлина.
После се породили разумните същества, които започнали да моделират мислещата вечна смес в и за сътворената реалност. Някои поели след потоците на Сътворението, за да видят докъде ще стигнат Животът и Разумът. Други усетили тласък за творчество и моделирали тела и форми, които оживявали и поемали по своя автономен цикъл на живот.
Редом с тях експериментирал, създавал живот и форми един от най-древните породени. Избрал си издължена и изящна форма. Имал способност да дарява живот, светлина и мисъл. Ваял планети, проправял пътя на галактики, разсипвал фойерверки от разноцветни огнени искрици живот. После разпръсквал над тях Семената на живота и на оживяващия вечен Дух...
Земята, тази малка, но прекрасна с щедрата си и разнообразна повърхност планета, била звезда от млада система от няколко тела някъде в покрайнините на Вселената. Според Сеячите на живота и разума това й гарантирало автономно развитие и защита от Агресивните, които понякога всявали хаос в някои съзвездия и части на Вселената. Сеячите поверили наблюдението на младите светове и разумните им същества на своите умни помощници - машините. Някои наподобявали звезди, други се въртели около планетите като луни или спътници.
На Земята заселили човека. Създали го безполов, но с относително дълъг жизнен цикъл, за да премине през карантинен срок, в който да се адаптира към планетата и тя към него. Съществото било сътворено според представите им за разумно творение с всичко най-съвършено, което имали и те, жителите на звездите. Самите те някога били създадени от друг Мъдър и Любящ, когото всички наричали Създател.
Човекът бил надарен със способността да чува с духовните си уши и да разбира езика на растенията, животните, водите, ветровете и огъня. Тогава по Земята живеели само няколко подобни същества, разпръснати на отдалечени територии, разделени от суша и дълбоки води.
Единственият приятел на човека били нещата, от които бил заобиколен. Заспивал, а огънят му говорел да не се страхува от мрака. Водата в потока му пеела, че ако я използва разумно, ще живее дълго. Земята му казвала къде да си избере място за подслон и как да върне живота на откъснатите плодове или използваните дървета. Тревите и растенията му позсказвали кое от тях ще утоли глада му, кое ще отнеме болката или горещината на тялото му, кое става за багрило и кое не бива да се къса, защото е отровно. Дърветата му говорели и го учели по-често да се катери по върховете им, за да види простора и красотата на небето над тях. Вятърът винаги го предупреждавал да си намери място и да изчака, докато раздвижи пластовете и смени посоките на въздушните потоци. Птиците и животните също били доверчиви и споделяли с човека своите скърби, радости и открития за далечните земи... Това бил хармоничният живот на човека в Праначалото. Съществата от звездите останали доволни от сътвореното и отлетели към родните светове. И кой знае какво е щяло да бъде предопределеното бъдеще на сътворения човек, ако от дълбините на Космоса не долетял светещ диск, който увиснал в пространството над планетата.
Пришълецът бил тяло, което се движело между звездите. С него пътувал един от тези, които можели да обикалят из световете и можели сами да ги сътворяват с енергията, дарена им от Древния Единствен Създател. Той обитавал планета, която пазела тайните на сътворените светове и породения живот и разум.
Пътешественикът между звездите от доста сътворени светове таял обида и огорчение, че Единственият като че ли недооценявал деянията му и вече не го викал, за да му дава от оживяващата смес и специалния разтвор на разума и дълголетието, с който ставала спойката между моделираната материя и оживяващите я дух и мисъл.
Звездният жител решил да погледне какво са сътворили пратениците на Вечния в младия свят, който се въртял под него в пространството.
Оценил качеството на материята, вложена в планините и водите. Възхитил се от багрите и многообразието на растенията и животните. Срещнал и човека, едно младо и неопитно дете на Небето. Доверчивото същество без познание за добро и зло изкушило звездния пътешественик, който решил да покаже на Онзи от висините кой е истинският владетел на сътвореното.