Рицарството,идеали,традиционна историческа интерпретация

[Porsha]

Ти си дамата на сърцето ми! Ако бях рицар щях да нося кърпичката с избродираното ти име винаги до сърцето си. Ще да ти доведа трубадури, които да възпеят красотата ти и благородството ти. Щях да се сражавам храбро и да умра щастлив, ако само веднъж дори отвърнеш на любовта ми.
В очите ти виждам красотата, за която жалее сърцето ми и нежността, която омагьосва душата ми. И тогава мога да изляза навън сред хилядите безлики хора, да се кача на моторния звяр, за да отида на работа и да прекарам часове в безсмисленост. Мога го, защото съм белязан от теб. От красотата ти, от вълшебната ти любов.​

Рицарството (от нем. Ritter – „ездач”, „конник”) е феномен, характерен преди всичко за феодална Средновековна Западна Европа, възникнал първоначално при франките като професионално военно-земеделско съсловие, впоследствие получил значително развитие, усъвършенствуване и нови, включително и съвременни, смислови измерения и значения[1].
В своята традиционна историческа интерпретация рицарството има поне три основни измерения, а именно военно, социално и религиозно.

Рицарските доблести —
мъжество (pronesse)
вярност(loyauté)
щедрост (largesse)
благоразумие (le sens, в смисъл умеренност)
изтънчена общителност, куртуазност (courtoisie)
чувство за чест (honneur)
Средновоковието е бил изпъстрен с религиозни представи, то не само идеалите на рицарството напълно естествено са били пропити от тези представи, но дори на свой ред самите религиозни представи са попадали под омайващото влияние на идеите на рицарството, във връзка с което героичната схватка на Архангел Михаил е обрисувана като имаща характера на „военен подвиг” и „рицарска храброст”, а самият Архангел Михаил е представен като „родоначалник на рицарството”; вътрешната връзка между религиозното преживяване и посвещаването в рицарство е представена като религиозно тайнство, равнопоставено на тайнството на кръщението или на брака.
Някога в далечни времена по земните друми бродели храбри рицари. Влизали смело в бой и не се предавали до последната си капка кръв. Силата им идвала от необикновената любов, която изпитвали към своята дама. Носели я винаги в сърцето си и вярвали, че смъртта си струва, щом защитават честта й!
Кавалерство или рицарство е термин, свързан с средновековното рицарско съсловие, което притежава военна подготовка и служи на представителите на по-висшите съсловия. Кавалерството се свързва с идеали като рицарски добродетели (смелост, справедливост, милосърдие, щедрост, благородие, целомъдрие), чест и куртоазия. Името идва от френското chevalerie, което пък идва от chevalier, което означава рицар, което пък идва от cheval (кон).
Днес думите „кавалерство“ и „кавалер“ описват куртоазно поведение у някой човек, особено на мъж към жена.
С думата кавалерство се обозначават духът или състоянието на ума, което предизвиква хората да правят героични дела и ги доближава до всичко красиво и възвишено в интелектуалния и морален свят.


Цитати из реални разговори с един съвременен Рицар
"За любовта бих си дал живота. За свободата - любовта."
Шандор Петьофи
"А аз се сещам за един филм, в който двамата врагове накрая като се разделяха, и единия си отиваше, другия му извика: "And,remember, you can't go alone. Nobody can..."
"А също и...врага, който "мразиш с любов" или "обичаш с омраза"...не знам как точно става това. Врага е такъв именно защото го мразиш. Ако го обичаш, независимо по кой начин, няма да ти е враг."




Рицарят без броня

Имало едно време една Принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна. Тя живеела в най-високата кула на замъка си, далеч от хорската суета и близо до залеза. Толкова близо до залеза, че известно време това била единствената топлина, която очите на Принцесата срещали. И добре, че било така, иначе не само частица от сърцето й щяло да се превърне в стъкленица…
Минало известно време, преди Принцесата да свикне с мисълта и усещането, че част от сърцето й било затворено в стъкленица. Тревожела се всеки път, когато й се налагало да го ползва – когато помиришела цвете, или когато чуела завладяваща песен, или когато съзерцавала небето… Притеснявала се, защото не знаела, дали стъкленицата, която носела в сърцето си, ще издържи. Принцесата се страхувала, че ако стъкленицата се счупи, тя отново ще стане тъжна, неочарователна и очакваща… А тя не се харесвала такава и затова толкова много внимавала.
Докато внимавала обаче, изведнъж се изплашила, че ако продължава да внимава толкова много, може сърцето й да забрави да усеща, да забрави да харесва и най-страшното – да забрави да обича! Принцесата не можела да си позволи да спре да чувства – та това би означавало ходенето боса по тревата да не й носи радост, красивите песни да не могат да извикат сълзи в очите й, и дори залезът да не може да й донесе очакване!
Затова Принцесата решила, че е време да отвори отново сърцето си и да си стане пак същата – очарователна, пленителна и омайна, усмихната и лъчезарна, радваща се и създаваща радост, обичана и раздаваща обич…
Рицарят без броня се появил сякаш от никъде, точно когато Принцесата си пожелала да си бъде такава, каквато била преди. И сякаш, за да сбъдне точно това желание, той поканил цялото царство на бал. Ама наистина цялото царство – всеки, който имал желаниe, можел да отиде.
Тази идея се харесала на Принцесата. Даже нещо повече – тя решила да отиде на бала облечена като непринцеса и да наблюдава света отстрани. Отстрани… Но грешала…
Рицарят я разпознал сред тълпата, веднага щом я зърнал. В очите й открил отминаваща тъга, видял дълбоко сърце, с всичките му тъмни кътчета и дори вълшебна стъкленица в едно от тях. Рицарят знаел, че най-лесният начин да достигнеш най-закътаните ъгълчета на принцесешко сърце, е да го понесеш във вихрен танц. Рицарят поканил Принцесата на танц и тя приела.
Докато се носели сред облаци от звук и пламък, Принцесата промълвила, почти без глас, само на себе си:  „Аз съм истинска Принцеса…” и тогава чула Рицарят да казва „Знам, видях го в очите ти…”



Принцесата, която очаквала завръщането на Рицаря, който бил загубил думите

Живяла някога една принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна! Живее и сега – в Царство, далеч от хорската и дворцова суетня. Царство, в което нямало нищо друго освен трева, поточета, небе, замък (няма как без замък) и една кула. Кула, от която Принцесата гледала залеза.
Всяка вечер, тя се изкачвала до най-високото място в кулата и впервала поглед в далечината. Слънцето постепенно се скривало зад хоризонта, а очите на Принцесата постепенно свиквали с тъмнината и тя продължавала да се взира дори когато навън настанел непрогледен мрак.
Принцесата прекарвала толкова дълго време в кулата и се взирала така дълго в тъмата, че била свикнала да разпознава трепета на листата и полюшването на клоните, причинени от преминаването на хора и животни през гората.
Седяла Принцесата в кулата, наблюдавала и чакала.
Чакала Рицарят да се върне. Той й бил обещал, в мига, в който бил намерил загубените думи и я бил прегърнал. Рицарите винаги изпълняват обещанията си.
Чакала и си повтаряла всичко, което искала да му каже, когато той се върне. Повтаряла го, защото се страхувала да не го забрави. Искала да му разкаже за шепотът на вятъра, които бил пропуснал да чуе, за облаците, които бил пропуснал да види, за приятелството, което бил пропуснал да преживее…
С всеки изминал ден й ставало все по-трудно да си спомни.
Когато затворела очи, отново виждала светлинката в тъжните му очите и топлината в дълбокия му глас, но не можела да си позволи да затвори очи.
Страхувала се да не пропусне завръщането му. Страхувала се, че той може да мине покрай нея незабелязано. Страхувала се и се взирала.
Всеки трепет на листата, всяко полюшване на клонките, й носели надежда.
Всяко разочарование й причинявало усещането, че част от нея бавно се превръща в стъкло.
Тогава тя тихичко заплаквала и горещите й сълзи не позволявали на разочарованието да застине и да затвори душата й в стъклен саркофаг…
Времето минавало. Залезите се сменяли с изгреви, а те отново със залези…
Принцесата постепенно спряла да плаче и един ден усетила как частица от сърцето й се откъсва и се превръща в стъкло. Но не точно в стъкло… А в стъкленица.
Малка крехка стъкленица, в която и до днес частица от сърцето на Принцесата очаква завръщането на Рицаря.



Рицарят, който бил загубил думите

Тогава Рицарят решил отново да тръгне на път.
Тръгнал бързо. Нямал нужда от специални приготовления, защото не притежавал нищо. Имал единствено усмивката на сияйната принцеса от сънищата си, която така или иначе винаги носел със себе си.
Сега обаче поел по най-дългия път – този, който започвал точно пред краката му. Бил чувал да говорят, че този път е възможно най-трудният, защото докато вървиш напред срещаш себе си. Рицарят знаел, че този път извежда право под Дървото на Любовта. Бил чувал също, че малцина се осмелявали да тръгнат по него и още по-малко се завръщали, но той нямал нищо за губене.
Тръгнал без да се сбогува, без да отрони и дума дори, сякаш думите отново се били изгубили…
Надявал се да се върне бързо. Надявал се да носи със себе си отговорите, които крие Дървото на Любовта в короната си. Надявал се да донесе неувехнал цвят на своята принцеса…
Тръгнал на зазоряване. Оставил бронята и доспехите си. Мечът също. Взел само черният си непокорен кон. Подкарал го толкова бясно, че самият Мрак отстъпвал под копитата му. Дори Мракът е безсилен на зазоряване!
Принцесата чула само ехото от отдалечаващия се тропот… Това я натъжило. Не била готова да се лиши толкова бързо и така внезапно от присъствието на Рицаря, но знаела, че рицарите винаги постъпват правилно. Знаела го и си го повтаряла. Знаела, че когато намери това, което търси, той отново ще се върне при нея – не толкова мрачен и не толкова тъжен, като при първата им среща. Но нещо я тревожело – дали тя ще бъде същата, когато той се върне? Дали ще е сияйна, прелестна и омайна каквато е била преди или очакването ще я направи тъжна, самотна и неспокойна? Надявала се Рицарят да й донесе отговора и на този въпрос.
Никой в Царството не забелязал липсата на Рицаря, също както никой не бил забелязал и присъствието му. Само се питали откъде се е взел новият навик на принцесата да гледа залеза…
Залезът… Той бил единственият й спомен от Рицаря… Принцесата не знаела дали Рицарят е стигнал до Дървото на Любовта, какво е срещнал по пътя си, какво е открил в неговия край…
Принцесата нямало как да знае, че Рицарят никога няма да се върне.
Рицарят стигнал до Дървото на Любовта много по-бързо отколкото очаквал, защото мисълта за прелестната принцеса осветявал пътя му. Пристигнал и протегнал ръка към Дървото. Искал да откъсне за нея най-красивия цвят, да го скрие близо до сърцето си и бързо да се върне по обратния път. Но Дървото не му позволявало да го стори. Всеки път, когато протегнел ръка, то се отдръпвало. Рицарят се борел, но Дървото мятало клони и пускало тръни, които го наранявали. Той усещал, но не обръщал внимание. След няколко опита му се сторило, че с всяка капка от неговата кръв, Дървото ставало все по-голямо, а цветовете му все по-красиви…
Тогава си спомнил, че бил чувал да разказват, че Дървото на Любовта се храни с кръвта и сълзите на смели рицари, пожелали да дадат сърцето си на принцеса, която не би могла да им отвърне със същата сила и отдаденост. Затова и малцина се връщали оттам. Стигайки до там, те откривали грешката си. Но откривали и нещо друго: Любовта е красива и одухотворява всеки, когото докосне. Тя помага на Мрачните Рицари да захвърлят черните си доспехи и непробиваеми щитове и да погледнат с отворени сърца към света.
Рицарят седнал под Дървото на Любовта и заплакал.
Заплакал от цялото си сърце, но не защото разбрал, че няма път обратно.
Заплакал, защото се надявал сълзите му да направят Дървото толкова голямо, че Принцесата да успее да го зърне при залез слънце чак от Двореца и да разбере, че Рицарят продължава по своя път напред, носейки спомена за нея скрит дълбоко в сърцето си.


източник  интернет: Приказки за Рицари

Posted by LeeAnn

 

[Porsha]

ИЗ РОМАНА    "ВИХЪР ОТ МЕЧОВЕ"
Джордж Р. Р. Мартин



БРАН

По витите планински долини, където вървяха сега, нямаше пътища. Между сивите каменни склонове се виждаха тихи сини езера — дълги, дълбоки и тесни, и зеленият сумрак на безкрайните борови гори. Червеното и златното на есенните листа все по-рядко се срещаше, след като оставиха вълчия лес и започнаха да се изкачват между старите кремъчни хълмове, и съвсем изчезна, когато хълмовете преминаха в планински върхове. Сега около тях се издигаха гигантски смърчове, елхи и стройни борове. Растителността под тях беше рядка, а земята беше застлана с килим от борови иглички.
Когато изгубеха пътя си, а това се случваше често, трябваше само да изчакат настъпването на ясна студена нощ, когато облаците не пречат, и да потърсят горе в небето Ледения дракон. Синята звезда в окото на дракона сочеше пътя на север, както му беше казала веднъж Оша. Щом се сети за Оша. Бран се зачуди къде ли е тя сега. Представяше си, че е стигнала жива и здрава в Бял залив с Рикон и Рошльо и че сега се хранят до насита със змиорки и варени раци при дебелия лорд Мандърли. Или че може би се топлят в Последно огнище пред огньовете на Големия Джон. Но животът на Бран се бе превърнал в безкрайни мразовити дни в кошницата на гърба на Ходор.
— Нагоре и надолу — въздъхваше понякога Мийра по пътя, — после надолу и пак нагоре. Нагоре и после пак надолу. Мразя ги тези ваши тъпи планини, принц Бран.
— Вчера каза, че ги обичаш.
— О, да. Милорд баща ни ми е разказвал за планините, но досега не бях виждала нито една. Обичам ги неизразимо.
Бран я изгледа кисело.
— Но нали току-що каза, че ги мразиш!
— А не може ли да бъде и двете? — Мийра посегна нагоре да го ощипе по носа.
— Защото са различни — настоя той. — Като нощта и деня, или като лед и огън.
— Щом ледът може да гори — каза строго Джойен, — значи любов и омраза могат да се съчетаят. Планина или блато — все едно е. Земята е една.
— Една е — съгласи се сестра му. — Само че е набръчкана. Стръмните клисури рядко им правеха добрината да вървят точно на север, така че те често изминаваха много левги в грешна посока и понякога се принуждаваха да се връщат по пътя, по който бяха дошли.
— Ако бяхме хванали кралския път, щяхме вече да сме на Вала — напомняше в такива случаи Бран на Тръстиките. Искаше да намери триоката врана, за да може да се научи да лети. Сто пъти вече го беше казвал, докато Мийра не започна да го дразни, повтаряйки го заедно с него още щом отвореше уста.
— Ако бяхме хванали кралския път, нямаше и да сме толкова гладни — промени тогава той думите си.
Долу сред хълмовете храна не им беше липсвала. Мийра беше добра ловкиня, а още по-добра беше в ловенето на риба от потоците с нейното тривърхо копие за жаби. Бран обичаше да я гледа, да се възхищава на бързината й, как мяташе късото копие и после го издърпваше с пляскащата на зъбите му сребриста пъстърва. А Лято също им ловеше дивеч. Вълчището изчезваше почти всяка вечер, след като слънцето се скриеше, но винаги се връщаше преди изгрев, най-често с нещо в челюстите си, било то катерица или някой заек.
Но тук в планините потоците бяха по-малки и по-заледени, а плячката — по-рядка. Мийра все пак хващаше по нещо, но беше по-трудно, а в някои нощи Лято не успяваше да намери плячка. Най-често лягаха да спят с празни стомаси.
Но въпреки всичко Джойен си оставаше упорито решен да продължават далече от пътищата.
— Където има път, има и пътници — казваше той с разсъдливия си като на старец тон, — а пътниците имат очи да гледат и уста да пускат мълвата за сакатото момче, за неговия великан и за вълка, който върви до тях. — Никой не можеше да се мери по упоритост с Джойен, затова продължаваха да се мъчат през горската пустош, всеки ден да се изкачват малко по-нависоко и малко по малко да се придвижват на север.
В някои дни валеше, в други духаше вятър, а веднъж ги хвана буря с лапавица, толкова свирепа, че даже Ходор зарева от отчаяние. В ясните дни често изглеждаше, че петимата са единствените останали живи същества на целия свят.
— Никой ли не живее тук? — запита веднъж Мийра Тръстиката, докато заобикаляха една гранитна канара с размерите за Зимен хребет.
— Има хора — отвърна й Бран. — Ъмбърите са повече на изток от кралския път, но пасат тук овцете си по високите ливади лете. На запад покрай Леден залив са хората на Вул, тия на Харклей се падат зад нас в хълмовете, а тук по високите места са Кнот, Лидъл, Норей, има и от Флинт, кремъчните хора. — Прабаба му, майката на майката на баща му, бе от кремъчните планинци, Флинт. Баба Нан веднъж бе казала — още преди той да падне, — че тъкмо нейната кръв направила от Бран такъв глупак, все да се катери. Тя обаче беше умряла много години преди Бран да се роди, дори преди баща му да се роди.
— Вул ли? — каза Мийра. — Джойен, нямаше ли един Вул с татко по време на войната?
— Тео Вул. — Джойен се беше задъхал от тежкото изкачване. — Викаха му „Ведрата“.
— Това им е гербът — каза Бран. — Три кафяви ведра на синьо поле, обкръжено от бели и сиви карета. Лорд Вул дойде веднъж в Зимен хребет да потвърди васалството си и да поговори с татко, носеше ведрата на щита си. Само че той не е истински лорд. Е, лорд е, но го наричат просто Вул, същото е и с Кнот, с Норей и Лидъл. В Зимен хребет ние ги наричаме лордове, но хората им — не. Джойен Тръстиката спря да си поеме дъх.
— Мислиш ли, че тези планинци знаят, че сме тук?
— Знаят. — Бран беше видял как ги следят. Не със собствените си очи, а с по-острия поглед на Лято, на който почти нищо не убягваше. — Но няма да ни безпокоят, стига да не посягаме на техните кози или коне.
И не посягаха. Само веднъж се натъкнаха на планинци, когато внезапно завалелият мразовит дъжд ги накара да си потърсят убежище. Намери им го Лято, който надуши плитка пещера зад сиво-зелените клони на един гигантски смърч, но когато Ходор се приведе под каменната издатина, Бран зърна в дъното оранжевия блясък на огъня и разбра, че не са сами.
— Влезте и се стоплете — прикани ги мъжки глас. — Има достатъчно камък да опази главите на всички ни от дъжда.
Предложи им овесени питки, кървавица и глътка ейл от кожения си мях, но името си не каза, нито ги попита за техните. Бран реши, че е от хората на Лидъл. Закопчалката, която стягаше наметалото му от къртича кожа, беше от злато и бронз, изкована с формата на борова шишарка, а Лидъл носеха борови шишарки върху бялата половина на зелено-белите си щитове.
— Далече ли е до Вала? — попита го Бран, докато чакаха дъждът да спре.
— Гарванът лети и до по-далече — отвърна им човекът на Лидъл, стига да беше такъв. — Но за тия, дето нямат крила, е далечко.
— Бас слагам, че щяхме вече да сме стигнали, ако… — почна Бран.
— … бяхме хванали кралския път — довърши с него Мийра. Лидъл извади един нож и задялка пръчка.
— Когато в Зимен хребет имаше Старки, всяко девойче можеше да тръгне по кралския път в празничната си рокличка и никой да не го закачи, а пътниците намираха огън, хляб и сол в много крайпътни ханове и селски твърдини. Но нощите сега са по-студени, а вратите — затворени. Октоподи се въдят сега из вълчия лес и одрани мъже бродят по кралския път и питат за странници.
Тръстиките се спогледаха.
— Одрани мъже ли? — възкликна Джойен.
— Аха. Момчетата на Копелето. Беше умрял, ама сега не е. Чува се, че плащал добро сребро за вълчи кожи, и може би злато за някои други възкръснали мъртъвци. — Като каза това, погледна Бран и просналия се до него Лято. — Колкото за Вала — продължи мъжът, — точно за натам аз не бих тръгнал. Стария мечок отведе Стража в Гората на духовете и се върнаха само гарваните му, без едно съобщение поне. „Тъмни криле, тъмни думи“, викаше майка ми, ама когато птиците долетят мълчаливи, според мен работата е още по-тъмна. — Мъжът разбърка въглените с пръчката. — Друго беше, когато си имаше по някой Старк в Зимен хребет. Но Стария вълк умря, Младия тръгна на юг да си играе играта на тронове, а за нас останаха само призраците.
— Вълците пак ще се върнат — заяви мрачно Джойен.
— Ти пък откъде знаеш, момче?
— Сънувах го.
— Някой път и аз сънувам майчицата ми, дето я погребах преди девет години — рече мъжът, — ама като се събудя, виждам, че не се е върнала.
— Има сънища и сънища, милорд.
— Ходор — каза Ходор.
Нея нощ прекараха заедно, защото дъждът спря чак по тъмно, и като че ли само Лято искаше да напусне пещерата. Щом огънят догоря до жарава, Бран го пусна. Вълчището не усещаше влагата като хората и нощта отвън го зовеше. Лунната светлина рисуваше по мокрите дървета сребристи сенки и придаваше на сивите скални ридове снежна белота. Бухали бухаха в тъмното и прелитаха тихо между боровете, а по планинските склонове притичваха бели кози. Бран затвори очи и се отдаде на вълчия сън, на нощните миризми и звуци.
Когато на следващата заран се събуди, огънят беше изтлял и Лидъл си беше отишъл, но им беше оставил от кървавицата и дузина овесени питки, грижливо увити в парче плат на зелени и бели ивици. В някои от питките имаше изпечени семена от борови шишарки, в други — боровинки. Бран опита и от двете, но не можа да реши кои му харесват повече. Един ден пак щеше да има Старки, каза си той, и тогава той щеше да повика Лидъл и стократно да плати за всяко семенце от шишарка и за всяка боровинка.

 

[Porsha]

Пътят този ден беше по-лек, а някъде по обед слънцето се промуши през облаците. Бран седеше изправил гръб в кошницата си на гърба на Ходор и се чувстваше почти доволен. После подремна малко, унесен от плавното полюшване и тихото тананикане на едрото конярче. Мийра го събуди, като го докосна леко по ръката.
— Виж — каза тя и посочи небето с жабарското си копие. — Орел. Бран вдигна глава и го видя, разперил широко сивите си криле и понесъл се с вятъра. Проследи го с очи как се завъртя в кръг и се издигна по-високо и се зачуди какво ли щеше да е и той да можеше така леко да се рее над света. „По-хубаво щеше да е дори от катеренето.“ Опита се да се домогне до орела, да изостави това свое глупаво сакато тяло, да се издигне до небето и да се слее с него, както се сливаше с Лято. „Зеленозрящите са могли да го правят. Би трябвало и аз да мога.“ Опитваше и опитваше, докато орелът не се скри в златистата мъгла на следобеда.
— Отиде си — въздъхна той разочарован.
— Ще видим и други — каза Мийра. — Те живеят тук, горе.
— Знам.
— Ходор — каза Ходор.
— Ходор — съгласи се Бран.
Джойен подритна една шишарка.
— На Ходор май му харесва, когато му казваш името.
— Това не е истинското име на Ходор — обясни Бран. — Това е само думата, която той казва. Истинското му име е Уолдър, така ми каза баба Нан. Тя му беше прапрабаба. — Мисълта за баба Нан го натъжи. — Мислите ли, че железните хора са я убили? — Не бяха видели тялото й в Зимен хребет. Сега като си спомни, всъщност не бе видял убити жени. — Тя на никого не е причинила зло, дори на Теон. Тя само разказваше приказки. Теон не би могъл да убие човек като нея. Нали?
— Някои хора убиват други само защото могат — каза Джойен.
— И освен това не Теон извърши убийствата в Зимен хребет — каза Мийра. — Твърде много от убитите бяха железни хора. — Мийра премести жабарското си копие в другата ръка. — Помни приказките на баба Нан, Бран. Помни как ги е разказвала, как звучеше гласът й. Докато помниш, част от нея винаги ще е жива у теб.
— Ще помня — обеща той. Продължиха дълго да се изкачват, без да говорят, следвайки кривата пътека на дивеча през високата седловина между двата каменни върха. По склоновете около тях се бяха впили жилави смърчове. Далеч напред Бран виждаше ледения блясък на някакъв поток, свличащ се по стръмнината. Усети, че се вслушва в дъха на Джойен и в пращенето на боровите иглички под краката на Ходор. — Вие знаете ли приказки? — изведнъж попита той Тръстиките.
Мийра се засмя.
— О, доста.
— Доста — призна брат й.
— Ходор — рече Ходор и продължи да си тананика.
— Защо не разкажете някоя? — подкани ги Бран. — Докато вървим. Ходор обича истории за рицари. Аз също.
— На Шийката няма рицари — каза Джойен.
— Над водата — поправи го сестра му. — Иначе блатата са пълни с мъртви рицари.
— Това е вярно — каза Джойен. — Андали и железни хора, Фрей и други глупаци, всички онези храбри воини, тръгнали да завоюват Сива вода. Никой от тях не е могъл да я намери. Навлизат в Шийката, но не могат да излязат. И рано или късно нагазват в блатата, затъват от тежестта на толкова стомана и се давят с доспехите си.
Бран потръпна при мисълта за удавените рицари. Но не възрази. Тръпката му харесваше.
— Имало един рицар някога — каза Мийра, — в годината на лъжеп-ролетта. Рицаря на Смеещото се дърво, така го наричали. Трябва да е бил от езерните хора.
— Може и да не е бил. — Лицето на Джойен бе помръкнало, нашарено със зелени сенки. — Сигурен съм, че принц Бран е чувал тази приказка сто пъти.
— Не — каза Бран. — Не съм. А и да съм я чувал, все едно. Понякога баба Нан ни разказваше история, която ни беше разказвала и преди, но ние не се сърдехме, стига историята да беше добра. Старите приказки са като стари приятели, обичаше да казва тя. Човек трябва да им гостува от време на време.
— Така е. — Мийра вървеше с щита си на гърба и избутваше клонките пред себе си с жабарското си копие. И тъкмо когато Бран реши, че в края на краищата тя няма да разкаже историята, момичето започна. — Имало някога едно много любопитно момче, което живеело на Шийката. Като всички езерни хора, и то било дребно, но също така — храбро, умно и силно. Докато растяло, станало добър ловец, рибар и катерач по дърветата, и се научило на всички вълшебства на моя народ.
Бран беше почти сигурен, че никога не е чувал тази история.
— Имал ли е зелени сънища като Джойен?
— Не — каза Мийра, — но е могъл да диша в тинята и да тича по листата, и да превръща пръстта във вода и водата в пръст, само прошепвайки по някоя дума. Можел е да говори с дърветата и да заприда думите, и да прави така, че замъци да се появяват и да изчезват.
— Жалко, че не мога като него — каза с тъга Бран. — Кога се среща с Рицаря на дървото?
Мийра сбърчи лице.
— Скоро, ако един принц помълчи малко.
— Само попитах.
— Момчето знаело вълшебствата на езерата — продължи тя, — но му се искало още. Нашите хора рядко пътуват далече от дома, знаеш. Ние сме малък народ и обичаите ни изглеждат странни за някои, затова големите хора не винаги се държат добре с нас. Но този момък бил много храбър и един ден, когато възмъжал, решил да напусне езерата и да посети Острова на ликовете.
— Никой не може да посети Острова на ликовете — възрази Бран. — Там живеят зелените човеци.
— Тъкмо зелените човеци искал да намери той. Затова си облякъл риза, обшита с бронзови плочки, като моята, взел си един кожен щит и тривърхо копие, като моите, и поел с една малка кожена лодка надолу по Зелена вилка.
Бран притвори очи и се помъчи да си представи човека в неговата малка кожена лодка. В главата му езерният човек приличаше на Джойен, само че по-голям, по-силен и облечен като Мийра.
— Под Близнаците той минал през нощта, така че Фрей не могли да го нападнат, а когато стигнал Тризъбеца, излязъл от реката, вдигнал лодката над главата си и тръгнал пеш. Вървял така много дни, но накрая стигнал Окото на Боговете, хвърлил лодката си в езерото и шляп-шляп, та до Острова на ликовете.
— Срещнал ли зелените човеци?
— Да — каза Мийра, — но това е друга история и няма да ти я разказвам. Моят принц ме помоли за рицари.
— Зелените човеци също са добри.
— Така е — съгласи се Мийра, но нищо повече не каза за тях. — През цялата зима езерният мъж останал на острова, но когато пукнала пролетта, чул как го зове широкият свят и разбрал, че е време да си тръгва. Кожената му лодка си стояла там, където я бил оставил, така че той се сбогувал и заплувал към брега. Гребал и гребал, и накрая видял далечните кули на замък, който се издигал край езерото. Колкото повече приближавал, кулите ставали все по-високи, докато накрая не разбрал, че това трябва да е най-големият замък в целия свят.
— Харънхъл! — веднага позна Бран. — Било е Харънхъл! Мийра се усмихна.
— Нима? Под стените му видял шатри с най-различни цветове, ярки знамена, плющящи на вятъра, и рицари в ризници, брони и на коне с тежки сбруи. Замирисало му на печени меса и чул звуци на смях и ек на тръби и викове на херолди. Свикан бил велик турнир и шампиони от всички земи се стекли да се сразят за голямата награда. Там бил и самият крал, със своя син, Драконовия принц. Дошли и Белите мечове, за да приемат в редиците си нов брат. Присъствал Повелителят на бурите, както и Господарят на розата. Великият лъв на скалата се бил скарал с краля и останал настрана, но много от неговите знаменосци и рицари все пак дошли. Човекът от езерата никога в живота си не бил виждал такова пищно зрелище и знаел, че може би никога повече няма да го види. Страшно му се приискало и той да стане участник в него.
Бран много добре познаваше това чувство. Като малък най-много сънуваше как ще стане рицар. Но това беше преди да падне и да загуби краката си.
— Дъщерята на големия замък царувала като кралица на любовта и красотата при откриването на турнира. Петима шампиони се заклели да бранят нейната корона: нейните четирима братя и прочутият й чичо, бял рицар от Кралската гвардия.
— Хубава девица ли е била?
— Хубава — каза Мийра и прескочи един камък, — но имало и по-хубави от нея. Една от тях била жената на Драконовия принц, тя довела със себе си дузина дами да я придружават. Всички рицари ги молели за благосклонността им да вържат техните панделки на пиките си.
— Това да не излезе някоя любовна история? — попита Бран със съмнение. — Ходор не ги обича много.
— Ходор — съгласи се Ходор.
— Той обича историите, в които рицарите се бият с чудовища.
— Понякога самите рицари се оказват чудовища, Бран. Та вървял си нашият дребничък езерен човек из полето, радвал се на топлия пролетен ден и на никого нищо лошо не правел, когато се натъкнал на трима скуайъри. Те не били на повече от петнадесет години, и тримата. Това бил техният свят, така както го разбирали, и там нямало място за такива като него. Издърпали му копието, съборили го на земята и започнали да го ругаят, че е жабар.
— Уолдъри ли са били? — Много му заприлича на нещо, което може да направи Малкия Уолдър Фрей.
— Никой не си казал името, но той запомнил добре лицата им, за да може да си отмъсти по-късно. Бутали го всеки път щом се опитвал да стане, ритали го, когато се свивал на земята. Но след това чули рев.
— Вие ритате човек на баща ми — ревнала вълчицата.
— Четирикрака вълчица или двукрака?
— Двукрака — каза Мийра. — Вълчицата връхлетяла върху тримата скуайъри с турнирен меч и ги пръснала. Езерният човек бил целият в кръв и подутини, затова тя го отвела в леговището си, за да почисти раните му и да ги превърже с лен. Там той срещнал братята й от глутницата: Дивия вълк, който ги предвождал, Кроткия до него и Палето, което било най-малкото от четиримата.
— Същата вечер в Харънхъл щяло да има пиршество, за да се отбележи откриването на турнира. Вълчицата настояла момъкът да присъства — продължи тя. — Неговият род също бил знатен и той имал също толкова право на място на пира, колкото и всеки друг. Не било лесно да се откаже на Вълчата дева, затова той позволил на Палето да му намери дрехи, подходящи за кралския пир, и отишъл в големия замък. И под покрива на Харън ял и пил той с вълците, както и с много от техните заклети мечове, хора от хълмовете и горяни, мечки и крайморски жители. Драконовият принц изпял една толкова тъжна песен, че Вълчата дева заподсмърчала, но когато братчето й, Палето, я подразнил, че плаче, тя изляла виното си върху главата му. Един черен брат заговорил и помолил рицарите да се включат в Нощния страж. Повелителят на бурята надпил Рицаря на черепите и целувките във винен двубой. Езерният човек видял как една засмяна девица с пурпурни очи танцувала с Белия меч, с Червената змия и с Господаря на грифоните, а накрая с Кроткия вълк… но едва след като Дивия вълк поговорил с нея от името на брат си, който бил толкова свенлив, че едва го убедили да стане от пейката.
— И посред цялата тази веселба малкият езерен човек зърнал тримата скуайъри, които го нападнали — продължи Мийра. — Единият служел на Рицаря на вилата, друг — на Язовеца, а третият придружавал рицар с две кули на палтото, знак, който всички езерни хора добре познавали.
— Знакът на Фрей — каза Бран. — Фрей, господарите на Брода.
— Тогава, както и сега — съгласи се тя. — Вълчата дева също ги видяла и ги посочила на братята си.
— Мога да ти купя кон и някакви доспехи, които да ти станат — предложил Палето.
— Мъничкият езерен човек му благодарил, но не отговорил. Сърцето му се късало. Езерните хора са по-дребни от останалите, но също толкова горди. Момъкът не бил рицар, нямало рицари в неговия народ. Ние повече седим в лодките си, отколкото на кон, а земите ни са създадени за гребла, не за пики. Колкото и да му се искало да получи възмездие, той се боял, че само ще се изложи и ще посрами народа си. Нея нощ Кроткия вълк предложил на малкия езерен човек място в шатрата си, но преди да заспи той коленичил на езерния бряг, загледан във водата, където трябвало да се намира Острова на ликовете, и изрекъл молитва към старите богове на севера и на Шийката…
— Не си ли чувал тази приказка от баща си? — попита Джайен.
— Приказките ги разказваше баба Нан. Мийра, продължавай, не можеш да спреш точно тук.
Ходор сигурно изпита същото.
— Ходор — каза той, а после: — Ходор ходор ходор ходор.
— Добре — каза Мийра. — Ако искате да чуете останалото…
— Да! Разказвай!
— За двубоите били определени пет дни — каза тя. — Имало също така и голямо меле със седем противни страни, стрелба с лък и хвърляне на брадви, конно надбягване и турнир на певци…
— Това за певците го пропусни. — Бран се завъртя нетърпеливо в коша си на гърба на Ходор. — Разкажи за двубоите.
— Както заповяда моят принц. Дъщерята на замъка била кралицата на любовта и красотата, короната й бранели четиримата й братя и чичо й, но и четиримата синове на Харънхъл били победени още на първия ден. Победителите им се задържали за кратко като шампиони, докато и те не били надвити. Случило се така, че в края на първия ден Рицарят на язовеца си спечелил място сред шампионите, а на заранта на втория ден Рицарят на вилата и Рицарят на двете кули също станали победители. Но в късния следобед на втория ден, когато сенките се удължили, се появил загадъчен рицар.
Бран кимна вещо. На турнирите често се появяваха загадъчни рицари, чиито шлемове крият лицата им, а щитовете им са или без знак, или с някакви странни гербове. Понякога те се оказваха предрешени прочути шампиони. Драконовият рицар веднъж бе спечелил турнир като Рицаря на сълзите, за да може да провъзгласи своята сестра за кралица на любовта и красотата на мястото на кралската любовница. А Баристан Храбрия на два пъти беше навличал доспехи на загадъчен рицар, първия път — когато бил едва десетгодишен.
— Обзалагам се, че е бил малкият езерен човек.
— Никой не знаел — каза Мийра, — но загадъчният рицар бил нисък на ръст и облечен в неугледни доспехи, сглобени от най-различни части и парчета. Знакът на неговия щит бил дърво на сърцето на старите богове, бяло язово дърво със смеещо се червено лице.
— Може пък да е дошъл от Острова на ликовете — каза Бран. — Зелен ли е бил? — В историите на баба Нан бранителите на острова имаха тъмнозелени кожи и листа вместо коса. Понякога имаха и рога, но Бран не виждаше как загадъчният рицар е могъл да носи шлем, ако е имал рога. — Бас държа, че са го изпратили боговете.
— Може би. Загадъчният рицар снишил пиката си пред краля и подкарал коня към края на пистата, където били павилионите на петимата шампиони. Сещаш се кои трима е предизвикал.
— Рицаря на язовеца, Рицаря на вилата и Рицаря на близначните кули. — Бран беше слушал достатъчно истории с рицари, за да го затрудни това. — Казах ти, че е бил малкият езерен човек.
— Който и да е бил, старите богове влели сила в мишците му. Рицарят на язовеца паднал първи, след него Рицарят на вилата, а накрая — Рицарят на двете кули. Никой от тях не се радвал на голяма обич, затова тълпата радушно поздравила Рицаря на Смеещото се дърво, както скоро нарекли новия шампион. Когато победените му противници поискали да си откупят конете и броните, Рицарят на Смеещото се дърво проговорил с гръмовен глас през своя шлем и казал: „Научете своите скуайъри на уважение и чест, това ще е достатъчен откуп“. След като победените рицари наказали сурово своите скуайъри, им върнали конете и доспехите. Така на молитвата на малкия езерен човек се отвърнало… дали от зелените човеци, или от старите богове, или от горските чеда, кой знае?
Историята беше хубава, реши Бран, след като помисли малко.
— А след това какво станало? Дали Рицарят на Смеещото се дърво е спечелил турнира и се е оженил за принцесата?
— Не — отвърна Мийра. — Същата нощ в големия замък Повелителят на бурята и Рицарят на черепите и целувките се заклели поотделно, че ще свалят маската му, а и самият крал ги насърчил да го предизвикат, като заявил, че лицето зад този шлем не е на негов приятел. Но на другата сутрин, когато херолдите надули тръбите и кралят заел мястото си, се появили само двама шампиони. Рицаря на Смеещото се дърво го нямало. Кралят се разгневил и дори пратил своя син, Драконовия принц, да го потърси, но намерили само нарисувания му щит да виси от клона на едно дърво. Накрая този турнир го спечелил Драконовият принц.
— О. — Бран размисли още веднъж над разказа. — Все пак историята беше хубава. Но трябваше тримата рицари да го унизят, а не техните скуайъри. Тогава малкият езерен човек е щял да може да ги убие. А онова за откупа беше глупаво. И загадъчният рицар трябваше да спечели турнира, да победи всички противници и да провъзгласи Вълчата дева за кралица на любовта и красотата.
— Тя е била — каза Мийра, — но историята с нея е по-тъжна.
— Сигурен ли си, че никога не си чувал тази история преди, Бран? — попита Джойен. — Лорд баща ти никога ли не ти я е разказвал?
Бран поклати глава. Денят застаряваше вече, сенките пълзяха по планинските склонове и провираха черни пръсти между боровете. „Щом малкият езерен човек е могъл да посети Острова на ликовете, и аз бих могъл.“ Навярно те можеха да му помогнат да тръгне сам отново, дори да го превърнат в рицар. „Превърнали са малкия езерен човек в рицар, макар и само за един ден — помисли той. — Един ден стига.“


ИЗ РОМАНА:

Вихър от мечове

Джордж Р. Р. Мартин

 

[Porsha]

Кентърбърийски разкази

Джефри Чосър

Европейска средновековна и ренесансова литература





Разказът на Рицаря

Тук започва Разказът на Рицаря[1].
Известно е от не един скрижал,
че някога във Атина живял
Тезей — владетел тъй могъщ и славен,
че нийде на земята нямал равен
по блясъка на своите палати.
Той покорил безброй царства богати,
бил пълководец храбър и умел.
Разказват, че и Скития превзел,
а Хиполита — нейната царица,
взел силом в бойната си колесница
и я откарал в своята страна,
защото я харесал за жена.
Взел също и Емилия, сестра й.
В дома му според всички обичаи
се готвели със радост най-гореща
да го посрещнат, както се посреща
цар — победител. Тъй със свойта рат
Тезей се връщал в родния си град.
Да имах време, щях да ви разкажа
как са нахлули те в земята вража
на амазонките, как Хиполита —
царицата със вярната си свита,
попаднала в обсада, после в плен и
как са били в двубоя разгромени
войските й със ум и мъжество,
как подир сватбеното пиршество
морето щяло с грозните си бури
за малко кораба да прекатури.
За всичко бих разправил, но не бива —
аз имам да ора голяма нива,
а воловете ми не са тъй здрави.
Свой разказ всеки трябва да разправи,
а моят не е къс. Забивам плуг
веднага, че попреча ли на друг
наградата да вземе, ще е грях.
Ще продължа оттам, където спрях.
Херцогът, за когото става реч,
след битката се връщал отдалеч
и вече влизал в своята държава,
венчан с величие и бойна слава.
Но в миг видял пред градските стени
тълпа от коленичили жени.
Облекли до една одежди черни,
със вопли тъй ужасни, тъй безмерни
в прахта пред него паднали жените
и хванали на коня му юздите,
че поразен от тяхната печал,
Тезей объркан насред пътя спрял.
„Кои сте вие, дето с плач тъй жален
смрачихте моя поход триумфален? —
попитал той. — Защо сте толкоз бледи?
От завист ли за моите победи?
А може би обида ви терзае?
Ако е тъй, кажете ми каква е.
В одеждата ви скръб долавям аз.“
Най-старата пристъпила тогаз
към него с тъй измъчено лице,
че болка свила храброто сърце.
Тя казала: „О, княже на князете,
победите са дар от боговете.
Затуй не завист ни е наскърбила —
дойдохме да те молим за закрила.
Опора ни бъди в бедата тежка
и нека добротата ти човешка
със милостта си топла осени
нас, бедните, изстрадали жени.
Ний бяхме все царици и княгини,
а ето ни днес — клети просякини.
Върти Фортуна свойто колело[2] —
доброто си отива, идва зло.
Във Клементининия храм свещен
очаквахме отдавна този ден —
да се завърнеш в своите палати,
та с вопли да изпросим помощта ти.
Виж мене, клетницата, о Тезей.
Аз бях жена на царя Капаней,
от кръвожаден враг съсечен в Тива.
Погледай свитата ми жалостива,
облечена във черно — всяка тук
загуби славен и добър съпруг
в обсадата. И старият Креон
обсеби Капанеевия трон.
Тиранин той е с безпощаден нрав,
неукротим и страшен в своя гняв,
и кървави са неговите лаври.
Насилникът реши да се погаври
на скъпите ни мъртъвци с телата.
Натрупа ги накуп под небесата
и не допуска да се приближим,
да ги заровим или изгорим,
остави ги — курбан за гладни псета.“
Пред конника се спуснала тя, клета,
на колене и всички подир нея
заплакали, замолили Тезея:
„Смили се, рицарю, над горестта ни.“
В сърцето на Тезей кървели рани.
Той бил сломен от гледката жестока:
жени от потекло със власт висока
да паднат повалени в кал и прах.
И скочил от седлото между тях,
с ръцете си ги вдигнал, след това
ги утешил със ласкави слова
и думата си рицарска им дал,
че на Креон без милост и без жал
ще отмъсти за техния позор и
навред из Гърция ще се говори
как с меча си поучил е Тезей
свирепия тиранин и злодей.
А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си към Тива.
Дори не пожелал да се отбива
да си отдъхне в Атина. Дългът
го призовал — Тезей поел на път.
Но Хиполита, своята царица,
и младата й, хубава сестрица
Емилия в града изпратил той,
да найдат във палатите покой.
Поел Тезей. На знамето му бяло
червеното лице на Марс блестяло,
под него — дълго копие и щит,
а Минотавърът, съсечен в Крит,
искрял върху щандарта — цял в позлата.
От този блясък пламвали полята,
които прекосил херцогът смел,
цвета на свойто рицарство повел.
Накрая спрял току пред Тива, дето
решил да почне боя сред полето.
Накратко — в тази страшна бран деспота
се разделил навеки със живота —
във рицарски двубой Тезей сразил
Креон и войнството му разгромил,
а после срутил кулите, зида
и като вихър връхлетял в града.
Тогава във купчината жените
открили костите на мъртъвците
и ги погребали по обичая.
Не ще описвам ни плача, ни тая
печална глъч край жертвената клада,
която съпровождала обряда.
Не ще описвам почестите славни,
с които той изпратил като равни
вдовиците. За туй ще трябва време,
та по-добре ще е дотук да спреме.
И тъй, добрият атински властител
сразил Креон и като победител
напуснал Тива, сред полето спал
и цялата държава завладял.
Когато боевете отшумели,
разбойниците с обир се заели —
преровили купчината мъртвешка
за остър меч или кесия тежка
и ето че във същата купчина
намерили те юноши двамина
с дълбоки рани, във доспехи сходни
на рицари със титли благородни.
Единият се казвал Паламон,
а другият — Арсита. Чул се стон
от мястото, където те лежали
един до друг. Наоколо разбрали,
че в двамата животът още тлее,
че царска кръв от раните се лее,
че те са синове на две сестри
от потеклото на Креон. В зори
ги вкарали в Тезеевия шатър
и той ги пратил със попътен вятър
в тъмницата, без много да се мае —
за откуп не поискал и да знае.
След всичко туй достойният херцог
се върнал в своя атински чертог,
с победните си лаври увенчан
и до смъртта си там живял без бран,
с душа доволна, радостна и ясна.
А пленниците му в килия тясна
лежали — нито злато, ни сребро
не може да им донесе добро.
Тъй излетяла не една година,
но ето че през росната градина
веднъж през май преминала Емилия
по-прелестна от разцъфтяла лилия,
по-свежа и от май, от пролетта.
Лицето й сияело с цвета,
за който даже розите мечтаят.
В зори — тъй както бил й обичаят —
тя станала. Че месец май в зори
разбужда и сънливците дори.

 

[Porsha]

Преди настъпването на деня
той гони от сърцата ни съня
и казва: „Хайде, време е, стани
и утринния си обряд почни.“
Затуй Емилия тъй подранила.
Като русалка тя се пременила,
на златна плитка сплела си косите
и с изгрева поела през тревите
да срещне слънцето и във росата
на май да си измие стъпалата.
Цветя набрала, свила си венец
червен и бял и с нежния гласец
на ангел или херувим небесен
запяла утринна щастлива песен.
А кулата, между чиито хладни
стени през дни и нощи безотрадни
копнеели за свойта свобода
младежите, стърчала до зида,
край който се разхождала Емилия.
Било тъй ведро утрото, че милия
затворник Паламон по навик стар
се изкачил със своя тъмничар
чак на върха на кулата, отдето
се виждал и града насред полето,
и китната градина, из която
вървяла сред разцъфващото лято
Емилия. Нещастен и унил,
със мъка Паламон се изкачил
в най-горната килия и отчаян
напред-назад по пътя обичаен
с терзание в сърцето взел да крачи.
Но изведнъж се случило така, че
през малкото прозорче, преградено
със пречки от желязо закалено,
нещастникът Емилия съзрял
и в миг извикал: „А!“ и пребледнял,
като че някой с меч го е съсекъл.
Чул този вик, Арсита се притекъл
и го попитал: „Как си, братовчеде?
Защо страните ти са толкоз бледи?
Защо извика? Кой те нагруби?
За бога, разума си не губи,
пази докрая самообладание.
Фортуна ни изпрати изпитание.
Сатурн ведно с враждебните съзвездия
е виноват за нашите премеждия.
Не ще помогнат клетви озлобени —
с такава орис ние сме родени.
Търпението само ни остава.“
А Паламон отвърнал тъй тогава:
„О, братовчеде мой, това съмнение
е плод на твоето въображение.
Не от страха пред вечния затвор
бе този стон. През ясния ми взор
една стрела в сърцето ми се впи.
С неземната си хубост ме опи
девойката от китната градина —
за мойта скръб едничката причина.
Богиня ли е тя или хетера,
или самата прелестна Венера?“
И той на колене се спуснал с вик:
„Венера, ако ти във този лик
преобразена си дошла при мен,
да разведриш най-мрачния ми ден,
бъди добра, върни ни свободата.
Ако пък тъй решила е съдбата —
до смърт да гнием в нашия зандан,
ти пожали рода ни поруган
и стъпкан от тиранина без жал.“
Арсита до прозореца стоял,
във гостенката непозната вгледан
със поглед неподвижен, смъртнобледен
и със сърце, пронизано от болка,
от Паламоновата по-дълбока.
И казал той, задавен от ридания:
„О, тази хубост — извор на страдания!
Ако не се смили над мойта мъка
красавицата и ако в разлъка
от днес ще трябва ден след ден да крея,
аз повече не искам да живея.“
А Паламон извикал начаса
с ненавист и презрение в гласа:
„Надсмиваш се над раната ми скрита?“
„Не, бога ми! — отвърнал му Арсита. —
Сега не ми е до шеги и глуми.“
И сбърчил чело, с ядовити думи
пак викнал Паламон: „Ти свойта чест
потъпка, о предателю зловещ,
и със коварната си реч почерни
свещената ни клетва да сме верни
един на друг и никога — дори
на ада огъня да ни гори —
да не враждуваме ни в любовта,
ни за каквото да било в света,
да си помагаме във труден час,
доде смъртта застане между нас.
Спомни си клетвените ни слова.
Ще дръзнеш ли да отречеш това?
За мен ти бе съветник и приятел.
Защо тогава като зъл предател
протягаш днес грабителски ръце
към дамата на моето сърце?
Арсита, тя на мене се полага.
Аз първи я обикнах и веднага
ти поверих като на брат заклет
скръбта си — търсех помощ и съвет.
И ако ти си рицар и държиш
на клетвата си, ще ме подкрепиш.
А инак си измамник нечестив.“
Арсита казал с поглед горделив:
„Измамникът си ти, защото няма
от твоята измяна по-голяма.
Аз в нея par amour[3] се влюбих пръв.
Дали е тя жена от плът и кръв
или богиня, ти си в двоумение.
Божествено е твойто увлечение,
а моето — любов към жива твар —
и аз я споделих пред теб със жар,
защото ти си моя братовчед.
Обикнал си я, казваш, по-напред,
ала спомни си тази мъдра мисъл:
«Закон за влюбените кой е писал?»
Та любовта самата е закон,
по-силен и от клетви, и от трон.
Тя хорските закони не признава
и всеки божи ден ги нарушава.
Дори да знае, че ще се погуби,
човек не ще се спре, ако залюби
мома, вдовица, нечия жена.
Ти знаеш сам, че с каменна стена
от нейната любов си разделен
до гроба си. Така е и със мен.
Ще гнием тук навеки в мрак и скръб.
Не ни спасява даже откуп скъп.
Ний с теб сме като двете псета, дето,
настръхнали и зли, насред полето
цял ден се ръфали за кокал гол,
а им го грабнал някакъв сокол.
В двореца, братко, никой няма ближен,
там всеки е за себе си загрижен.
Люби я, ако искаш. Аз самия
ще я обичам винаги — не крия.
Но нека тук, в затвора, като братя
покорно да си чакаме съдбата.“
Те дълго спорели разгорещено.
Но времето за всички ни е ценно,
затуй ще ви разкажа по-нататък
какво се случило. Ще бъда кратък.

 

[Porsha]

Един херцог на име Перотей,
приятел на безстрашния Тезей,
делил със него радостите прости
на дните детски, му дошъл на гости,
за да си поговорят, да се видят.
И боговете могат да завидят
на тази тяхна дружба задушевна,
описана във всяка книга древна.
Разказват, че единият от тях
подир смъртта на другия без страх
се спуснал в ада чак да го открие.
Но не затуй сега говорим ние.
Арсита бил другар на Перотея
и гостът настоявал пред Тезея
да пусне своя пленник под небето.
Накрая той се съгласил и ето,
младежът от тъмницата излязъл.
Не бързайте — не всичко съм ви казал.
Получил свободата си Арсита,
но при условие: ако опита
кога да е, дори и след години
да мине сам или пък със дружини
през някое Тезеево владение,
според подписаното съглашение
със меч главата му ще отсекат.
За него бил затворен всеки път
освен един — към родния му край.
(Главата мила му била комай!)
Печал терзала този рицар млад,
в сърцето му се вгнездил смъртен хлад,
той дълго плакал, вайкал се, ридал,
да се убие даже пожелал.
И казал: „О, затворът ми сегашен
от прежния е сто пъти по-страшен.
В чистилището бях, сега във ада
навеки моята душа ще страда.
Ако не бях другар на Перотей,
аз можех да остана при Тезей
завинаги. Във старите окови
не бих изпитал тези мъки нови.
Да виждам таз, пред чийто лик треперя,
макар до гроба си да не намеря
благоволение — това ми стига.
О, клети братко, с твоята верига
спечели ти във нашия двубой.
Живей в затвора в радост и покой.
В затвора ли? Не, в рая! Като цар!
Съдбата ти изпрати този дар.
Насън аз ще я виждам, ти — наяве.
Ти си достоен рицар с крепко здраве.
Изменчив е светът и участта ти
навярно сгоден случай ще ти прати,
за да се сбъдне твоето желание.
А аз ще чезна вечно във изгнание,
отчаян, смазан в своята беда.
Земя и въздух, огън и вода[4],
ни тварите, които те съставят,
не могат от скръбта да ме избавят.
До смърт несретата ще ме гнети.
Любов и радост, и живот, прости!
Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а в къщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим. Тъй пияният се връща —
добре си спомня той, че има къща,
но все не може пътя да открие —
ту ще се плъзне, ту встрани ще свие.
Ний ден след ден се лутаме в живота,
след щастието тичаме с охота,
но свиваме от пътя всеки ден.
Така е с всички, тъй е и със мен.
Защото аз бях сигурен, не крия,
че щом напусна тясната килия,
ще бъда весел и честит навред,
а ето ме сега — изгнаник блед.
Емилия, щом ти си тъй далече,
смъртта ми, значи, е наблизо вече.“
В туй време Паламон с душа разбита,
разбрал, че ще се раздели с Арсита,
застенал тъй, че в каменната кула
вред жалбата му горестна се чула.
Веригите му бляскали, облени
от сълзите му жарки и солени.
„Уви! — продумал той. — Арсита, братко,
плодът е твой от бурната ни схватка.
Сега на воля ще се върнеш в Тива
и ще забравиш мойта скръб горчива.
Със твоя ум и с твоето достойнство
ти там ще събереш могъщо войнство,
ще разгромиш Тезеевия род
и с договор или с друг ловък ход
ще вземеш за съпруга тази фея,
а аз в тъмница ще умра за нея.
Така ще бъде. В Тива на простор,
далече от жестокия затвор
ще бъдеш властник ти, а аз във клетка
ще крея зад желязната решетка.
В килията ще плача, ще ридая,
измъчен, тук ще си дочакам края
и с болката на моята любов
ще бъде той по-тежък и суров.“
В гърдите му в миг ревността се свила,
с отровна жлъч наляла всяка жила
и мълком Паламон й се предал,
смразен и като пепел посивял.
И викнал: „О, жестоки божества,
света владеят вашите слова!
Върху елмазна плоча са вдълбани
от вас посоките на участта ни.
Вий гоните човечеството клето
като безправно стадо из полето,
убивате човека като звяр,
в затвора хвърляте и млад, и стар,
наказвате със болест и страдания
дори и най-невинните създания.
Нима призванието на властта
е да се гаври със невинността?
Но още по-нещастен е човека,
защото, бедният, от памтивека
все съблюдава божия закон,
а звярът следва своя груб нагон,
но след смъртта си никога не страда.
Човекът само се измъчва в ада,
макар че е живял в робия тежка.
Уви! Такваз е ориста човешка!
Защо е тъй, да каже богословът.
Аз знам едно — че страшни мъки тровят
живота ни. Крадецът и змията
терзаят праведните на земята
и се разхождат пак на свобода,
а мен обрекоха ме на беда
Сатурн и завистливата Юнона,
която моя род лиши от трона
и разруши в гнева си цяла Тива,
а ето и Венера ме убива
със страх и ревност — о мъждене жалко!“
Но да оставим Паламон за малко
във неговата кула страховита
и да последваме сега Арсита.
Били безкрайни есенните нощи
и станало страданието още
по-горестно за този пленник влюбен.
Оплаквал той живота си погубен.
И кой бил по-нещастният, не знам.
В затвора Паламон навеки сам
в окови до смъртта си щял да крета.
Арсита също заживял в несрета,
прогонен да отиде надалече
и дамата си да не види вече.
Кажете вие, влюбени в разлъка
кое е по-непоносима мъка —
да можеш да я виждаш всеки ден,
ала с решетка да си ограден,
или, където искаш, там да свърнеш,
но дамата си вече да не зърнеш.
Аз тази гатанка на вас оставям
и разказа нататък продължавам.

И тъй, Арсита в Тива заживял,
обезумял и смазан от печал
при мисълта, че до смъртта си няма
да види своята прекрасна дама.
Такава остра болка и тъга
не е изпитвал никой досега.
Не си помислял за вода и хляб,
не мигвал нощем, станал сух и слаб
като стрела, в очите — с поглед див,
изпосталял и като пепел сив.
Все ходил сам във някаква замая,
а вечер скришом стенел в свойта стая
и песен или струна щом прозвънне,
той плачел дълго в нощите безсънни.
Отпаднал духом, станал зъл, потаен,
гласът му вече бил неузнаваем,
речта му — приглушена и отровна.
Изглежда, редом с болестта любовна
го връхлетели другите страдания —
измъчвала го меланхолна мания,
на лудостта подобна, породена
в килията му, тъй уединена.
Накратко, от нещастната любов,
от жребия си тежък и суров
Арсита бил изцяло променен.
Но стига за това. Тъй ден след ден
изминала година или две.
В терзания и болки, в плачове
живял той в Тива мудно и бездейно.
Ала веднъж в съня му ненадейно
крилатият Меркурий се явил
и казал: „Хайде, не бъди унил!“
Със светли къдри, с шапка на главата,
с вълшебния си жезъл във ръката —
досущ така изглеждал този бог,
когато хвърлил Аргус в сън дълбок.
И пак продумал: „В Атина, не в Тива
ще дойде краят на скръбта горчива.“
Чул тези думи, скочил в миг Арсита
и викнал: „Тук се мъчих до насита.
Към Атина ще тръгна призори,
не ще се спра и пред смъртта дори.
Любимата си дама, за да видя,
готов съм и във ада да отида.“
Той взел едно голямо огледало
и се огледал — колко побледняло
и чуждо му било това лице!
В миг трепнало нещастното сърце:
„Тъй променен от болестта си страшна,
предрешен в просешка одежда прашна,
аз в Атина ще мога всеки час
да гледам свойта дама до захлас
и непознат за всички да остана.“
На беден ратай в дрехата съдрана
се преоблякъл мигом и поел
на път с един оръженосец смел
и посветен във неговата тайна,
предрешен като него — в бедност крайна.
Вървели двамата по пътя пряк
и в Атина — в града се спрели чак.
Тогава пред палата взел Арсита
прислугата за работа да пита.
Готов бил да се хване с труд най-чер.
И не след дълго станал камерхер
в покоите на чудната Емилия,
защото с ум и с хитрост без усилия
със всички се сближил. Покрай това
той ходил за вода и за дърва.
Бил млад и силен, със широка кост,
работил там като прислужник прост
наред със другите слуги, слугини.
Тъй минали навярно две години.
Той служил при Емилия, познат
под новото си име — Филострат.
И нямало в двореца друг по-личен
от него, по-приятен, по-обичан,
друг тъй възпитан и така любезен,
тъй работлив и толкова полезен.
Говорили, че много ще сгреши
херцогът, ако го не повиши
и длъжност почетна не му предложи,
в която той душата си да вложи.
Прочул се този момък надалеч
с делата си, с изящната си реч,
така че сам Тезей го взел за паж,
направил го дори доверен страж
и го дарил богато — пребогато.
От Тива всяка есен тежко злато
васалите му носели потайно,
но той живеел както обичайно
и в никого не будел подозрения.
Изкарал три години без лишения,
и на война, и в мир бил вечно пръв.
Тезей го тачил като своя кръв.

 

[Porsha]

Блажен бил той. Но нека го оставим
и пак към Паламон да се отправим.
В затвора мрачен, в скърби и печал,
години седем Паламон лежал
с душа изстрадала и неспокойна.
Кой друг познава тази болка двойна!
От любовта останал без покой,
щял разума си да изгуби той.
Терзала го и вечната тъмница —
не виждал в бъдещето ни искрица
надежда. Туй страдание, за бога,
кой с думи ще опише? Аз не мога
и затова нататък ще премина.
През месец май на седмата година
в нощта на трети (както в старо време
са писали по книгите големи),
дали случайно или по внушение
на висшето всесилно провидение,
среднощ избягал този пленник млад
от кулата на вражеския град.
Помогнал му един добър другар.
Той дал на неговия тъмничар
чудесно вино с опиум от Тива —
отпиеш ли, веднага те приспива.
И след като си сръбнал, нищо чудно,
захъркал тъмничарят непробудно.
Нощта си тръгвала, настъпвал ден,
а Паламон, спасен от своя плен,
като излитнала от клетка птица
се втурнал в недалечната горица —
до заник слънце щял да чака там.
Той план такъв си бил измислил сам:
до вечерта в гората да остане,
след туй по тъмно пътя пак да хване
към Тива, там да събере другари,
Тезей със тяхна помощ да удари,
Емилия да вземе за жена
или да падне храбро на война
и тъй съдбата своя да изпита.
Но нека да се върнем при Арсита.
Не знаел още той, че мъка нова
му готви участта така сурова.
В небето чучулига се извила
и утрото със песен поздравила,
а Феб отворил огнени очи,
облял земята с радостни лъчи
и пресушил сребристата роса
по трепетните листи на леса.
Арсита, който на херцога славен
в палата бил оръженосец главен,
развеселен от този ден тъй светъл,
за своето желание се сетил —
на май да стори най-дълбок поклон —
и скочил върху своя вихрогон.
Опиянен от тази шир, жребеца
изминал две-три мили от двореца
и свърнал към горицата, където
се криел Паламон със страх в сърцето.
Арсита искал като майски жрец
да си сплете от клончета венец.
Той срещнал слънцето със песен звучна:
„С цветята пъстри и с тревата тучна
бъди благословен, прекрасен май,
и клонки за венеца свеж ми дай.“
След туй от коня скочил на земята
и презглава се втурнал към гората.
Една пътека водила случайно
до онова скривалище потайно,
където Паламон лежал в гъстака,
уплашен, че жестока смърт го чака.
Не знаел той, че е дошъл Арсита —
отде да разбере, кого да пита!
Ала мъдреца древен не греши:
дърветата и те са със уши.
Добре е да си винаги нащрек —
какво ли се не случва на човек!
Арсита и не подозирал даже,
че всяка думица, която каже,
ще чуе друг, сред храстите стаен.
Най-сетне, от играта уморен,
рондела[5] си от край до край изпял,
Арсита в миг изпаднал във печал.
Тъй влюбените ту летят в небето,
ту падат сред трънаците в полето.
Ведрата в кладенците тъй по нас
се качват, но се спущат пак завчас.
Така е в петък[6] — слънце, после дъжд.
Венера помрачава изведнъж
на своите поклонници сърцата.
Тя час по час си сменя облеклата
и петък ту се смее, ту се въси.
Едва изпял докрая песента си,
Арсита седнал мрачен и унил
с въздишка: „О, защо съм се родил!
И ти, Юнона, тъй немилостива,
кога ще спреш гнева си срещу Тива?
Уви, ведно със царския им трон
погубва се родът на Амфион
и Кадъм. Кадъм, който нявга сам
издигна този град и първи там
бе увенчан със златната корона;
от който ние наследихме трона;
чиято кръв тече във мен сега,
в мен — този жалък и презрян слуга,
оръженосец верен и покорен
в палатите на своя враг злосторен.
Но на Юнона и това терзание
не стигаше. От име и от звание
се аз отрекох. Казвах се Арсита,
а днес съм Филострат — душа разбита.
Марс, ти си победен. Юнона гневно
срази рода ни с потекло тъй древно.
И не пожали нито моя брат,
обречен на тъмница в този град,
ни мене — жертвата на любовта.
В сърцето ми, преляло от скръбта,
тя с огнена стрела ме устрели
и там смъртта навеки се всели.
Емилия, ти с поглед порази ме.
Умирам на уста със твойто име.
Знай, всяка друга мъка и лишение
за мене нямат никакво значение,
щом с нещо мога да съм ти угоден.“
Тогава паднал той като прободен,
разтърсен от неудържими тръпки.
Но изведнъж го сепнал шум на стъпки
ранен в сърцето, полудял от гняв,
пред него Паламон застанал прав.
Щом чул историята на Арсита,
обезумял от болката си скрита,
от храсталака той изскочил блед
и викнал: „О, изменнико проклет,
ти дръзна да залюбиш тази дама,
която аз обичам в мъка няма.
А си от мойта кръв и обеща ми
да си ми брат. Ти, който ме измами!
Ти, който си подвел дори Тезей
с лъжливо име — като върл злодей!
Един от нас ще трябва да умре.
Ти нямаш право, разбери добре!
Единствен аз Емилия ще любя
и теб, врага си смъртен, ще погубя.
Макар че тук не съм въоръжен
(по чудо от затвора съм спасен),
не се боя от тебе. Ще умреш
или от нея ще се отречеш.
Избирай. Ти си в моите ръце.“
Арсита с пламнало от гняв сърце
познал лицето му, чул тази реч
и като лъв свиреп извадил меч
и викнал гръмко: „Бог ми е свидетел,
че ако ти не беше ме подсетил,
че си побъркан вече от любов
и че не носиш меч, аз бях готов
тук незабавно да те съсека.
Не се срамувам да се отрека
дори от клетвата си благородна.
Та любовта, глупецо, е свободна.
И аз напук на теб ще я обичам.
Но ако с право още те наричам
достоен рицар, нека утре тук
да се сразим. Не ще узнае друг
за нашия двубой. В зори в леса
две снаряжения ще донеса —
това, което си харесаш сам,
ти обещавам него да ти дам.
А пък завивки меки и вечеря,
додето мръкне, все ще ти намеря.
Ако гърдите ми пронижеш в боя,
тогава дамата ще бъде твоя —
но само ако аз съм труп безгласен.“
И отговорил Паламон: „Съгласен!“
Тъй на раздяла те си дали слово
в зори да се намерят там отново.
О, Купидон, мъчител на сърцата!
О, царство, във което няма братя!
Нима случайно хората роптаят:
любов и власт приятелство не знаят!
Изпитали са туй и Паламон,
и брат му. Яхнал своя вихрогон,
Арсита стигнал в Атина. В зори
за двамата приготвил най-добри
доспехи, със които на простор
във битка да довършат своя спор.
Тъй с коня и с товара си грамаден
се върнал той във онзи кът прохладен,
където Паламон в часа уречен
го срещнал вече буден и облечен.
И двамата внезапно пребледнели.
Така из Тракия ловците смели
със тежки копия във теснините
са чакали със смътен страх в душите,
додето мечката или лъвът
трошели клоните по своя път,
и мислели: „Врагът си чувам аз.
Ще падне тук единият от нас.
Ако не го пронижа, той самия
ще ме разкъса. Трябва да се бия.“
Тъй двамата съперници в леса
цвета си променили начаса,
когато там се срещнали в мълчание.
Уж като родни братя с прилежание
един на друг доспехите навлекли,
но думица дори не си изрекли.
А после почнал дългият двубой.
Те с копията удари безброй
си разменили. Паламон със стръв
се хвърлял срещу брат си като лъв,
Арсита — като тигър разярен.
Така се бият с ярост нощ и ден
глиганите със пяна на уста,
до колена нагазили в кръвта.
Но стига толкова. Ще ги оставя
и за Тезей сега ще ви разправя.
Съдбата, пратеничеството древно
на провидението, всекидневно
в света прокарва волята на бога.
Със часове да се кълна, аз мога,
че нещо тъй и тъй ще стане точно,
а да не стане като че нарочно,
макар че тъй е ставало от века.
Вражда ли, обич ли горят в човека,
война ли иска, мир ли, чуйте мене,
за всичко той отгоре вдъхновен е.
Тезей е хубав пример за това.
Бил пристрастен херцогът към лова —
най-вече на елените през май.
А ни веднъж не съмнало комай,
преди с ловци и хрътки, с тежък рог
да е потеглил нашият херцог.
Изпитвал истински възторг, когато
с ръката си животното рогато
повалял върху някоя поляна.
Освен на Марс той служил на Диан
Бил ясен този ден, и приветлив.
Тезей възседнал коня си щастлив,
а Иполита, светлата царица,
го следвала със своята сестрица
Емилия, в зелено пременена.
И към гората също тъй зелена
те свърнали, защото там стаен
живеел някакъв голям елен.
Поели всички дружно след ловеца
към тайната бърлога на самеца.
През буйния поток открили брод
и през леса след хрътките в обход
преминали със царствената свита.
Излязъл на поляната открита,
Тезей видял учуден как, подобни
на зверове, безмилостни и злобни,
младежите се бият разлютени,
а мечовете бляскат, извисени,
и тъй се стрелкат, че един замах
би сторил всеки бук на пух и прах.
Кои са те, владетелят не знаел.
Но коня си пришпорил, не изтраял,
застанал между двамата завчас,
издигнал меч и викнал с гневен глас:
„Хей, ако ви е мил животът, спрете!
Кълна се в Марс, кълна се в боговете,
че който пръв удари, ще умре.
Кои сте вий, кажете по-добре,
та се погубвате така без жал,
и нямате ни съдник, ни маршал,
а сякаш че сте на турнир придворен?“
И Паламон, навел глава, покорен,
отвърнал: „Ще разкажа всичко, сър.
Ний заслужаваме сурова смърт.
Дотегна ни проклетият живот,
безрадостен и зъл като хомот.
Затуй ти съдник справедлив бъди,
безмилостно и строго ни съди.
Да падне първо моята глава,
ала и неговата след това,
или почни със него най-напред,
защото той е твоят враг заклет
Арсита, от земята ти пропъден
и от самия теб на смърт осъден.
Пред прага на палата ти богат
той сам се е нарекъл Филострат,
години те е мамил тъй преправен
и станал твой оръженосец главен.
Той в светлата Емилия е влюбен.
Часът настъпи. Знам, че съм загубен,
затуй ще ти призная със поклон,
че аз съм онзи скръбен Паламон,
избягал от тъмницата с измама.
Твой смъртен враг съм аз, а мойта дама
Емилия запали в мен любов
тъй жарка, че на всичко съм готов.
О, моля те, на смърт ни осъди, та
да си отдъхнем най-подир с Арсита.
Ний двамата заслужихме смъртта си.“
Високият херцог сдържал гнева си
и казал: „Ето моето решение.
Осъдихте се вий без снизхождение.
Изповедта ви няма да забравя
и от мъчения ще ви избавя,
но ще умрете, в Марс ви се кълна.“
Царицата, нали си е жена,
заплакала, прекрасната Емилия
и всички други дами обкръжили я
и заридали скръбни, неспокойни,
че двама рицари така достойни
ще бъдат покосени от смъртта,
и не за друго, а за любовта.
А щом видели раните им, в миг
от устните им се изтръгнал вик:
„Смили се, о Тезей, над нас поне!“
И всички паднали на колене,
нозете му целунали и ето,
размекнало се на Тезей сърцето —
той бил човек със благороден нрав.
В началото треперел цял от гняв,
но после зърнал като на картина
простъпката и нейната причина.
И ето че гневът му обвинявал,
а пък разсъдъкът ги оправдавал
и му говорел: всеки мъж ще стори
каквото може, за да се пребори
за любовта си и за свободата.
И жалост му изпълнила душата,
когато слушал женското ридание.
Сърцето трепнало от състрадание
и той си казал: „Срамно е за цар
да бъде безпощаден като звяр,
да се отнася също тъй жестоко
към грешника, разкаял се дълбоко,
като към онзи, който горделив
си крачи пак по пътя нечестив.
Ако владетелят не различава
смиреността от гордостта, тогава
не може с много ум да се похвали.“
Гневът му сякаш мигом излетял и
със светнали очи и с чело ясно
херцогът им отвърнал гръмогласно
„О бог на любовта благословен!
Ний всички сме във неговия плен.
Преградите той срутва начаса,
твори неземни, славни чудеса,
а със сърцата людски си играе
и ден и нощ, тъй както пожелае.
Та вижте Паламон или Арсита —
спасени от затвора, с царска свита
във Тива биха заживели пак.
Те знаят — аз съм техен смъртен враг,
животът им е в моя власт. Но ето
че любовта, възпламнала в сърцето,
на гибел тук сега ги е довела
и сякаш лудостта ги е обзела.
Залюби ли, човек е като луд.
За бога, вижте във двубоя лют
със колко рани ги е украсил
бог Купидон. Добре им е платил
за службата им предана и вярна!
Но те, с душа за всичко благодарна,
навеки ще му служат безпогрешно.
Нима не е безсмислено и смешно!
Емилия за тези им игри
не може и да им благодари —
за тях и заекът, в леса стаен,
е по-добре от нея известен.
Но любовта — магьосница могъща —
в безумци всички възрасти превръща.
Добре ми е известно туй сега,
защото нявга сам й бях слуга.
Познати са ми раните любовни,
аз помня нейните стрели отровни,
в капаните й неведнъж съм падал.
Ще ви простя, защото сам съм страдал.
За вас ме молят светлата царица
и нейната тъй прелестна сестрица.
Но клетва дайте, че не ще вредите
на моята страна, не ще решите
пак да раздухвате враждите стари,
а ще ми бъдете добри другари —
и аз ще ви простя греха веднага.“
Заклели му се, както се полага,
той за васали ги провъзгласил
и словото си после продължил:
„Родът ви царски, знам, ще се хареса
не на една княгиня и принцеса.
За всекиго от вас ще дойде време
девица знатна за жена да вземе.
Но ний сега говорим за Емилия.
Защо хабите толкова усилия?
Дори борбата ви и край да няма,
нима ще се омъжи тя за двама?
Единият от вас ще си остане
пак изигран — каквото и да стане.
Напразни са гневът и ревността —
не може с двама да живее тя.
Затуй Фортуна нека да ви съди —
каквото ви е писано, да бъде!
Но нека да изпитаме с борба
каква ще бъде вашата съдба.
Покорно чуйте моето решение
и приемете го без възражение.
Харесва ли ви, или не — това е.

 

[Porsha]

Да иде всеки, гдето пожелае,
без откуп и без стражи опустели,
но точно подир петдесет недели
да доведе сто рицари, които
в единоборство гордо и открито
с кръвта си спора ви да разрешат.
И обещавам ви за сетен път
(повярвайте на рицарското слово),
че щом се съберете тук отново,
тоз, който във двубоя надделее
и другия да повали успее
със сила мъжка или с хитрина,
Емилия ще вземе за жена —
избраник на съдбата и съпруг.
Арената ще бъде точно тук.
И както бог над мен, така над вас
ще бъда съдник безпристрастен аз.
А спорът ви ще бъде разрешен
едва когато някой падне в плен
или загине. Ако ви се нрави
решението, тръгвайте със здраве.
И знайте — мойта дума е закон.“
Как засиял от радост Паламон!
И как подскочил като луд Арсита!
О, кой, за бога, кой ще се опита
със слово да опише радостта,
която на херцога милостта
разпалила на двамата в сърцата!
Те коленичили върху тревата
и топло на Тезей благодарили.
Тъй, окрилени, пълни с нови сили,
тивяните се върнали назад
във своя укрепен старинен град.

Ще ме упрекнете, и то със право,
ако не ви разкажа криво-ляво
как щедро и с умение Тезей
изграждал своя царски колизей,
от който по-красив и по-богат
тогава нямало на този свят.
Обграждали го с ровове и с кръгла
стена от камък, цяла миля дълга.
Трибуна вдигнали околовръст
с около шестдесетаршинен ръст,
така, че седнеш ли на заден ред,
да виждаш над седящите отпред.
От двете главни слънчеви посоки
се влизало през две врати високи
от мрамор бял и никой по света
не бил видял такава красота.
То не останал майстор здрав и прав —
геометрик, аритметик, зограф
или ваятел, който отнапреж
Тезей за този тъй голям строеж
да не наел с пари и угощения.
А за молитви и за приношения
издигнал той над източния вход
в прослава на Венера чуден свод
с молитвеница и свещен олтар.
Над западните двери като дар
на бога Марс издигнал малък храм,
ала товари злато хвърлил там.
На север кула, здраво укрепена,
с корал и алабастър украсена,
от светлия херцог била избрана
за храм на непорочната Диана —
прекрасната богиня на лова.
Пропуснах да разкажа при това
за фреските и статуите стройни,
изваяни изкусно и достойни
и трите храма да красят навеки.
Във храма на Венера можел всеки
да види по стените тъжни сцени:
Въздишки хладни, Сънища смутени
и Жалби, Сълзи, праведни Ридания,
и Пориви на пламенни желания,
които всички влюбени познават,
и Клетвите, които те си дават,
Надежди, Радост, глупаво Упорство,
Милувки, Младост, Красота, Притворство,
Ласкателство, Богатство, Чар и Сила,
и Ревността, безброй сърца сразила,
със златна диадема на царица,
в ръката си с печална кукувица.
И пирове, и лютни, танци, песни,
премени, похот — дарове известни
на любовта от най-далечни дни,
изпъстряли високите стени.
Не ще ви изброявам този сонм,
защото планината Китерон[7],
на чийто връх богинята живяла,
била изписана във храма цяла
с градините си, пълни със веселие.
Тук бил вратарят — старото Безделие,
и Нарцис — този прелестен младеж,
цар Соломон със своя луд копнеж
и Херкулес — гигантът, и Цирцея,
и другата вълшебница — Медея,
и храбрият, но кръвожаден Турн,
и Крез, продаден в робство от Сатурн.
Че ни богатството, ни мъдростта,
ни красотата, нито доблестта,
ни хитростта Венера не признава.
Тя, както ще, света си управлява.
Това личало от безброй портрети —
галерия от мъченици клети.
Но стига толкова. Ще спра дотука
от страх, че може да навея скука.
Там статуята на Венера гола
из океана плувала на воля,
до пояс във вълните потопена
и скрита от водата им зелена,
със арфата си — цялата в позлата —
и със венец от рози на главата.
Високо през безкрайните предели
над нея ято гълъби летели.
Наблизо бил и Купидон, синът й —
сляп, както го рисуват често пъти,
на раменете си със две крила,
в ръката с лък изпънат и стрела.
Но нека ви опиша, както знам,
рисунките във Марсовия храм,
покрили плътно цялата стена
на ширина и на височина,
тъй както и в тракийския чертог
на този безпощаден, страшен бог,
където обкръжен от студ и мраз,
войни замислял яростният Марс.
Зографът непристъпен лес изписал,
във който ни човек, ни звяр не влизал
с дървета стари, изкривени, кухи,
с ужасни дънери и храсти сухи.
Отвътре се разнасял смъртен стон,
като че буря чупи клон след клон.
Във урвата под този мрачен рид
на кървавия бог домът бил скрит,
издигнат от стомана, с дълъг вход,
похлупен от надвисналия свод.
Фучали в него ветрове сърдити,
като листа треперели вратите.
Под тях струила бледа светлина
от север. Нито на една стена
прозорец взорът людски не намирал.
Пред портата елмазна всеки спирал.
Била тя обкована с най-кораво
желязо. За да бъде всичко здраво,
във този дом най-тъничкият стълб
бил по-дебел и от столетен дъб.
Тълпели се във Марсовото царство
Измяната и низкото Коварство,
Гневът жесток и като жар червен,
Грабежите, до тях — Страхът смразен,
Ласкателят, стаил кама под плаща,
кошарата, със черен дим горяща,
Убийството в леглото с подъл план и
откритата Война с кървящи рани,
Двубоят със заплаха и кинжал.
Бил храмът пълен с вопли и печал.
Там имало Самоубиец черен,
забил ръждясал гвоздей в своя череп.
Течала по косите му кръвта.
Край него се озъбвала Смъртта.
Седяла там и бледата Несрета
със скръбен лик, потисната и клета,
и Лудостта с безумния си смях,
и Воплите на ярост и на страх,
и труп с гръклян прерязан в храсталака,
и хиляди убити след атака,
тиранинът от плячката честит,
градът ограбен, разрушен, разбит.
Там кораби горели сред вълните
и мечките разкъсвали ловците,
свини ядели живо пеленаче,
в казана врели бедните готвачи.
Не бил забравен каруцарят, сгазен
от своята кола. В прахта премазан,
под колелата той лежал мърцина.
На Марс била тук цялата дружина:
бръснаря и месаря, и ковача,
що бойни острия кове във здрача.
На царски трон във кулата висока
почивала Победата жестока,
а на главата й, готов за сеч,
на тънка нишка бил провесен меч.
Убийствата на Юлий, на Нерон
и на Антоний — славен легион, —
преди те още да били родени,
във този храм били изобразени
и сякаш Марс предричал им съдбата.
Написано било върху стената,
тъй както върху свода звезден, кой
от обич ще умре и кой — във бой.
Но примерите са безчет. За бога,
да ги опиша всичките, не мога.
На колесницата — от мрамор цял —
със мрачен поглед богът Марс стоял.
Над него, както в старите писания,
обгърнати от ледени сияния,
се виждали Рубеус и Пуела.
И сякаш лудост го била обзела.
Пред него вълк с очи, налени с кръв,
човешка плът поглъщал с алчна стръв.
Навред изкусни четки и длета
прославяли на Марс жестокостта.
Сега за малко нека ви поканя
във храма на пречистата Диана.
Ще ви опиша фреските, с които
там всяко ъгълче било покрито —
все ловни сцени, пълни с девствен свян.
Калисто с лик, от мъка изтерзан,
която девата немилостива
превърнала от нимфа в мечка дива,
а после — във звезда, личала там.
До нея греел и синът й, сам
превърнат също във звезда студена,
и Дана, във дърво преобразена.
(Не, тук не става дума за Диана,
а за Пенеевата щерка Дана[8].)
Там Актеон се мъчил във неволя.
(Веднъж богинята той зърнал гола
и затова, превърнат във елен,
от свойте кучета бил удушен.)
Било изобразено на стената
как Аталанта гони през гората
глигана. Мелеагър, зле наказан
от горската богиня, бил показан.
И много други чудеса видях,
но няма да разказвам тук за тях.
Диана, яхнала елен, напета
и обкръжена от безброй кутрета,
стояла върху пълната луна,
мъждукаща със слаба светлина.
Била в зелена весела премяна
богинята, със сто стрели в колчана
и с лък в ръка, ала ликът й бледен
към царството Плутоново бил сведен.
Пред нея някаква жена ридала,
че да роди отдавна закъсняла.
Луцина[9] искала с молба да трогне —
тя само можела да й помогне.
Художникът не бил се поскъпил
и с пъстри багри всичко оцветил.
И тъй, когато туй било готово,
Тезей, чието благородно слово
и щедра длан прославям с преклонение
бил възхитен от своето творение.
Но някой може би ще ме попита:
какво се случи с Паламон, с Арсита?
Не бил далечен вече онзи ден,
за сетната им битка отреден.
И ето, те към Атина поели.
По сто отбрани рицаря вървели
след тях — с доспехи, с мечове — готови
за схватки съдбоносни и сурови.
Градът излязъл да им се любува.
И казал: „Откакто свят светува,
откакто бог е слязъл от небето
да сътвори земята и морето,
таквиз юнаци наедно събрани
не са вървели.“ С благородни рани
щом някой искал да се отличи,
побързвал сам при тях да отърчи
и молил се доспехи да получи.
Нима е чудно! Утре да се случи
такова нещо, всеки рицар смел,
влюбчив и силен, дързък и умел,
от Англия или от други край,
би тръгнал да се бие, то се знай,
за дама тъй прекрасна. Ben cite![10]
Изглеждали чудесно всички те.
Мнозина яздели след Паламон,
препускали по пътя кон до кон.
Били различни техните доспехи:
един бил с ризница и с леки дрехи,
друг — цял в металната си броня скрит,
едни — със кръгъл, други — с пруски щит,
едни — със наколенници ковани
и със секири, други — с боздугани.
(О, нищо ново няма под небето!)
Тук всеки бил с оръжие, което,
преди да тръгне, сам си бил избрал.
До Паламон сред първите личал
Ликург, великият тракийски цар,
с лице открито и с очи от жар —
червено-жълти живи търкала,
с брада по-черна даже от смола.
Под рошавите вежди като гриф
обгръщал всичко с погледа си див.
Той бил висок, със мускули корави,
с ръце и рамена широки, здрави.
Пътувал, по тракийската привичка,
на колесница — златокрила птичка
с четворка бели бикове във впряга.
Връз бронята му, както се полага,
висяла меча кожа, черна, стара,
със златни брошки — ноктите на звяра.
Косите му като крила на гарван
се спущали върху гърба изправен,
а над челото му венец от злато,
дебел като ръка, покрит богато
с рубини и с елмази, сякаш греел.
Край него пътят просто се белеел
от псета едри като планини
(за лов на лъвове и на сърни)
с намордници и със гердани златни.
И сто васали — господари знатни,
били дошли с Ликург, въоръжени
до зъби и от храброст окрилени.
С Арсита (туй го пише всяка книга)
видели цар Еметрий да пристига —
владетелят на Инд. Със тежка броня
и сърмен плащ му бил облечен коня.
Той яздел гордо като бога Марс
върху седло от злато, с роба, в Тарс[11]
тъкана и със бисери осяна,
а върху тази празнична премяна
си бил наметнал мантия с рубини,
червени като есенни къпини.
От слънцето по-светли и златисти,
сияели къдриците му чисти.
Той бил и светлоок, и къдрокос,
със устни кръгли и със остър нос.
Ликът му бил като зора багрян
и бил с кафяви лунички осян.
А гледал като лъв свиреп и хищен.
Бил, казват, двадесет и пет годишен.
Брадата му се посгъстила вече,
гласът му прогърмявал надалече
като тръба. Широк зелен венец
от лаври носел този хубавец.
В ръката си един орел държал —
от лилия по-питомен и бял.
Вървели с него сто васали здрави
в доспехи тежки, ала гологлави,
и всеки бил богат, красив и горд,
защото не един херцог и лорд
бил тръгнал с царя си да се сражава
за любовта и рицарската слава.
И лъвове, и леопарди кротки
ги следвали, послушни като котки.
Така че всички тези господа
пристигнали в неделя във града
и сутринта пред колизея спрели.
Тезей великодушно ги приел и,
тъй както подобава на херцог,
ги настанил в разкошния чертог,
добре ги нагостил, с тях пил и ял
и почест според ранга им отдал.
Не се е раждал, казват, в този свят
такъв стопанин — щедър и сърцат.
Прислугата и веселите песни,
подаръците скъпи и чудесни,
богатите палати на Тезея,
трапезата и гостите край нея,
известните придворни хубавици,
прекрасните танцьорки и певици,
соколите, накацали под свода,
и кучетата, легнали на пода,
възхвалите на любовта всевисша —
не мога всичко туй да ви опиша.
Надявам се, че по ще ми приляга
да мина към развръзката веднага.
В нощта срещу неделя Паламон
чул как в предутринния небосклон,
преди зората ранна да изгрее,
високо нейде чучулига пее.
И бодър, пълен със благоговение,
той станал и поел на поклонение
във чест на благодатната Китера —
достойната за почести Венера.
Във този неин час той влязъл сам
във построения за нея храм,
склонил се пред олтара й свещен
и се помолил скръбен и смирен:
„О дъще прелестна на великана
бог Юпитер, невесто на Вулкана,
цял Китерон с усмивка озарила,
в Адонис влюбена с неземна сила,
молитвата ми чуй и ми прости,
към жалбата ми милост имай ти.
Уви, богиньо, аз не зная даже
как може мойта скръб да се изкаже.
Сърцето крие своето страдание
и аз объркан крея във мълчание.
Но ти, която мислите четеш,
бедата ми сама ще разбереш.
Смили се, избави ме от скръбта
и аз, додето ме срази смъртта,
вседневно ще ти служа без умора,
със целомъдрието ще се боря.
Кълна ти се във своята съдба.
Не взех оръжието за хвалба.
Не ще те моля за победа в боя,
за славата суетна на героя,
която днес се вдига, утре пада,
а ще те моля за една награда —
Емилия да взема и до гроб
да бъда неин неизменен роб.
Прави, каквото искаш, нареди
да падне той или да победи,
но аз да я прегърна с обич свята.
Знам, знам, че Марс е богът на войната,
но твойта дума чува се навсъде —
щом ти поискаш, моя тя ще бъде.
Стори го — и навеки ще се моля
във твоя храм, курбани ще ти коля
и огън ще ти паля всеки ден.
Но ако ти не се смилиш над мен,
тогава нека с копие Арсита
да ме прониже във гръдта открита.
Ако загина в утрешния бой,
отстъпвам му я да я вземе той.
Ти чу молитвата ми най-гореща.
Любимата ми дай, богиньо веща!“
След тези думи той със вдъхновение
направил свойто жертвоприношение.
Не ще описвам скръбния обряд,
ни мислите на този рицар млад.
Но на Венера статуята бяла
в миг трепнала и знак с ръка му дала,
че думите му няма да забрави,
блаженият му час ще се забави,
но ще настъпи — чута е молбата.
И той си тръгнал с радост във душата.
Три часа след като младежът с плам
се молил във Венериния храм,
със слънцето се вдигнала Емилия.
Придворните й дами придружили я
до храма на богинята Диана.
Те носели със себе си тамяна,
покривките и урните със жар,
приготвени за жертвения дар.
Не липсвали и роговете с мед.
Съгласно обичая най-напред
те окадили храма тих и ето,
Емилия с тревога във сърцето
се къпе с бистра изворна вода.
Бих искал всичко туй да проследя,
защото гледката била прекрасна.
Тя за разумните не е опасна,
но все пак нека да не я описвам.
Не смея повече да ви залисвам.
Разресала къдриците си тя,
със свеж венец от дъбови листа
се увенчала и с дълбока вяра
два огъня наклала пред олтара.
Извършен бил от край до край обряда,
тъй както Стаций в свойта Тивиада[12]
го е описал. И в сълзи обляна,
Емилия замолила Диана:
„О девствена богиньо на гората,
ти, бдяща над морето и земята,
царице в царството на бог Плутон,
богиньо на моминството, поклон.
Ти знаеш всеки мой копнеж и мисъл.
Спаси ме от гнева си чер, орисал
бедняка Актеон така жестоко.
Богиньо, ти разбираш как дълбоко
желая аз девица да остана
и да не бъда с никого венчана
до гроба си, във твойта светла свита
да тичам, да ловувам до насита,
през лесовете ти да скитам боса,
а не дете в утробата да нося
или пък да съм нечия любима.
О дево чиста и несъкрушима,
пред твоя троен образ коленича.
Не спира Паламон да ме обича,
Арсита от любов се поболя,
но аз не мога да ги поделя,
затуй с любов и мир ги осени,
сърцата им от мене отвърни,
а жарките им пламенни желания —
причината за техните страдания —
разсей или към друга отпрати.
Ако не чуеш жалбата ми ти
и ако жребият ми е решил
един от тях да бъде моят мил,
тогова избери ми, господарко,
сърцето, на когото е по-жарко.
Виж, сълзите ми парят по страните.
Сама мома, ти пазиш нас, момите.
Опазиш ли и мен, богиньо, знай,
че ще ти служа предано докрай.“
Огньовете пламтели на олтара,
дорде Емилия с дълбока вяра
се молила, но в миг като по чудо
единият изгаснал, после лудо
отново лумнал, другият след него
угаснал. Но дордето гаснел, леко
пращял — в огнището тъй някой път
дървата мокри пукат и пращят.
От съчките във пепелта студена
започнала да капе кръв червена.
Емилия тогава пребледняла,
затръпнала от страх и заридала,
ума си щяла да загуби чак —
не знаела какъв е този знак.
Но в миг във веселата си премяна
пред нея се изправила Диана
със лък в ръка, като ловците също,
и тъй и рекла: „Успокой се, дъще.
В небето боговете са решили,
написали и с клетва потвърдили:
един от тези клетници — ергени
за теб, красавице, ще се ожени,
но кой, това не мога ти разкри.
Сега прощавай и се примири.
Огньовете, запалени във храма,
ще ти разкажат честно, без измама,
какво са ти предсказали звездите.“
При тези думи звъннали стрелите
в колчана на богинята и тя
изчезнала безследно в утринта.
Емилия, объркана и бледна,
възкликнала: „О, клетница последна,
на твойта воля се оставям аз,
на твоята защита в труден час.“
И към дома си тръгнала тогава,
където впрочем аз ще я оставя.
Дошъл часът на Марса посветен
и ето че към храма му свещен
поел Арсита с жертва, то се знай,
според езическия обичай.
И със дълбока вяра и с тъга
молитвата си почнал той така:
„О боже, властелине страховит
на Тракия във края мразовит,
ти, който с мощна длан държиш юздата
на опълченията по земята
и ги пришпорваш като господар,
вземи от мене този малък дар.

 

[Porsha]

И ако аз, макар тъй млад за воин,
със сила да ти служа съм достоен
и мога флага ти да нося с чест,
смили се и прати ми блага вест.
Защото пепелящото страдание,
с което нявга твоето желание
душата ти безмилостно гореше,
когато на Венера вече беше
опитал любовта така отрадна,
а подир туй в неволя зла изпадна,
от бог Вулкан в леглото й заварен
и заловен в капана му коварен,
да, тази скръб, която ти изпита,
терзае днес душата ми разбита.
Неопитен и млад съм аз, неук,
тъй както ти си бил, и никой тук
от мене по-отчаяно не люби,
защото таз, която ме погуби,
за моите страдания нехае.
Преди тя милост да ми обещае,
аз искам да я покоря със сила.
Но само с твоя помощ и закрила
ще мога тъй да я направя моя.
Затуй ти утре ме подкрепяй в боя
във името на огъня свещен,
що вчера в теб гореше, днес — във мен.
Дари ме със победа величава —
и аз ще стана жрец на твойта слава,
със почести ще кича твоя храм
и ще се трудя вред с войски и сам
в изкуството ти да се отлича,
а пред олтара ти ще закача
и знамето, и мечовете къси
на своята дружина. До смъртта си
тук огън ще поддържам свят и вечен.
Ще бъда твой слуга и роб заречен.
И в твоя чест брадата ми и тез
къдрици мои никога от днес
не ще посмее вече ни бръснача
ни ножицата остра да закача.
О, помогни ми ти, бащице мой,
победа дай ми в утрешния бой.“
Едва Арсита замълчал, халките,
провесени нагъсто по вратите,
затропали и портите — след тях.
Арсита даже пребледнял от страх.
Огньовете така се извисили,
че с ярък блясък храма осветили
и дъх сладникав плъзнал над земята.
Тогаз Арсита си прострял ръката
тамян да хвърли в жертвената клада
и без да спира, продължил обряда.
В миг бронята на мраморния Марс
прозвъннала и глухо нечий глас
„Победа!“ в тишината промълвил.
Арсита с почести се отплатил
за обещанието. Окрилен
и весел като птичка в слънчев ден,
прибрал се той със радост във сърцето.
А в същата минута на небето
Марс, яростният на войната бог,
се срещнал във двубой така жесток
с Венера, че зад крепките си двери
чак Юпитер започнал да трепери.
Но ето че намесил се студения
Сатурн. Сред своите стари приключения
намерил той такава хитрина,
че сложил край на тяхната война.
Със право казват, че във старостта
се срещат опитът и мъдростта,
защото младостта по всеки друм
ще я надмине, ала не по ум.
Сатурн бил с нрав раздорен, но сега
решил да спре свирепата кавга.
„Венера, мила дъще — казал той, —
кръгът, по който шествам без покой,
е по-могъщ, отколкото го смятат.
Вълните, дето корабите мятат,
затворниците в тюрмите студени,
безброй обесени и задушени,
раздорите, коварните отрови
са моите наказания сурови.
Но, знаеш ти, най-страшно се гневя
когато вляза в знака на Лъва.
Така разбих дворците без пощада
и срутих каменната им грамада
връз дърводелците, убих Самсона,
като съборих тежката колона.
Студени болести разнасям аз,
предателства посявам всеки час,
от погледа ми вредом пламва чума.
Възпри плача си. Аз ти давам дума,
че твоят рицар Паламон ще има
измолената си от теб любима.
На другия помага Марс безспир,
но след враждата ви ще дойде мир,
макар че няма да е дълготраен —
вий сте родени за раздор безкраен.
Повярвай ми и спри това ридание.
Ще се изпълни твоето желание.“
Но нека да оставя боговете,
със своя спор непримирим заети,
и да разкажа с реч пределно кратка
за съдбоносната последна схватка.

Във Атина бил празник, то се знай.
Прекрасен бил разцъфналият май
и в понеделник още от зори
градът осъмнал с танци и игри
в чест на богинята на любовта.
Но всеки легнал рано вечерта
да се наспи и рано да отиде
на сутринта двубоя сам да види.
Едва се сипнал над града денят —
от всеки дом на път и кръстопът
дрънчали брони, цвилели жребци
и тръгнали към светлите дворци
на кавалкади лордовете знатни,
а сбруите стоманени и златни,
от майстори изкусни изковани,
блестели по конете им отбрани.
Изнизвали се тези легиони
с искрящи шлемове, наметки, брони
и щитове — защото всеки лорд
бил придружен от многолик ескорт —
оръженосци, ратници и войни,
понесли копия и пики бойни.
И с работа били заети всички.
Конете гризли златните юздички,
облени в пяна. Със пила и чук
сновели оръжейниците тук
и там. След тях се движели с копрали
куп йомени и граждани, подбрали
тръби, тимпани, рогове, литаври,
да насърчават рицарите храбри
във боя. Пълен с хора бил палатът —
тук трима, десет там говорят, смятат
кой своя враг ще може да пребори.
Един така, друг иначе говори,
един за чернобрадия залага,
а друг — за къдравия юначага:
„Такъв лют рицар рядко се намира,
той носи двайсетфунтова секира.“
Тъй във двореца дълго след зората
гадаела и спорела тълпата.
Великият херцог Тезей, разбуден
от този шумен празник многолюден,
в покоите си царствени приел
тивяните. И двамата почел
поравно, според ранга им висок.
На трона си като същински бог
херцогът до прозореца седял.
Във залите народът се тълпял,
за да го види и с благоговение
да чуе височайшето решение.
Но ето че един херолд — левент,
изправен върху своя постамент,
щом тишина най-сетне въдворил,
Тезеевата воля възвестил:
„Херцогът ни, от мъдрост осенен,
реши, че всеки бой ожесточен
ще бъде разхищение безплодно
на кръв от потекло най-благородно.
За да избегне сеч излишна, той
изменя правилата в този бой;
ако се вмъкне някой на турнира
със прашка, самострел или секира,
ще го последва смъртно наказание;
под дрехата си, скрит без наше знание,
къс меч във боя никой да не носи
и с копия наточени и коси
да не напада, ако не реши
преди атаката да се спеши;
щом някой падне, ще го изнесат
в определен за падналите кът,
край портите, и битката ще гледа
оттам докрай — до крайната победа;
но ако в плен попадне главатарят
или пък смъртоносно го ударят,
турнирът ще се прекрати веднага.
Сега вървете. Бог да ви помага.
Вдигнете мечове и боздугани.
Така реши Тезей, така ще стане.“
Възторжен възглас стигнал небосвода —
като един възкликнал в миг народа:
„Да пази господ властелин такъв,
що не желае да се лее кръв.“
Тръби тръбили и бойците смели
веднага към арената поели
на този град по улиците чисти,
окичени със тъкани златисти.
Херцогът яздел пръв на строен кон
ведно с Арсита и със Паламон,
след тях — Емилия и Хиполита —
царицата, и царствената свита,
в която според своите заслуги
бил всеки подреден. Едни след други
те спрели пред вратите най-подир.
Преди да почне славния турнир,
Тезей и Хиполита, и Емилия,
и свитата на знатната фамилия
насядали в тържествените ложи.
След тях нахлули всички — кой как може.
Но ето че през западния вход
със ален флаг под Марсовия свод
дошъл Арсита със стоте си войни.
И в този миг с младежите си стройни
от изток под Венериния трон
със бяло знаме влязъл Паламон.
Разправят, че веднъж на сто години
се срещат на земята две дружини
от рицари, така добре подбрани,
тъй равни по достойнства, възраст, сан и
умение, че трудно ще решиш
кого подир кого да наредиш.
Те всички в две редици се строили,
след туй по списъка ги проверили,
за да е сигурно, че равен брой
противници ще влязат в този бой.
Затворили тогава двете порти
и чул се вик: „Напред, юнаци горди!“
Херолдите най-сетне се прибрали,
призивно роговете зазвучали
и копия като гора зловеща
настръхнали пред скорошната среща.
Във хълбоците стройни на жребците
се впили остри шпори, а стрелите
затрепкали по щитовете. Ето
тук пада мъж, пронизан под сърцето,
там копия във въздуха летят,
сребристобели мечове блестят
и шлемове се пръсват раздробени.
Кръвта струи на ручеи червени.
Един гръбнаци с боздуган премазва,
друг в центъра на битката се врязва,
а трети със замах жребец поваля.
Край него паднал рицар се търкаля,
друг с пиката си от седлото скача
Тук рухва конят заедно с ездача,
а там изнасят някакъв ранен
към ъгъла, нарочно ограден
за пленници по време на турнира.
Отсреща носят друг. Тезей ги спира,
за да се отморят, вода да пият.
А двамата тивяни все се бият.
Те с рани целите са украсени.
И ето ги — очи в очи, спешени.
Дори и галгофийската тигрица[13],
останала без своите дечица,
не е била тъй люта, тъй сърдита,
тъй зла като ревнивия Арсита,
към Паламона полетял със стръв.
Не е живял и в Белмария лъв,
от псета гонен или смъртно гладен,
за топла кръв от Паламон по-жаден.
По шлемовете удари без ред
се сипели от вси страни и вред
от пресни рани бликала кръвта.
Но нищо не е вечно на света.
На запад вече слънцето клонило,
когато цар Еметрий като жило
в гърба на Паламон със сила мъжка
забил внезапно меча си до дръжка.
Тогава двайсет души се притекли
и пленника към портите повлекли.
Могъщият Ликург бил повален,
но Паламон, преди да падне в плен,
така ударил цар Еметрий, щото
той полетял, отнесен от седлото,
макар със страшна сила да се славил.
Тивянинът под стража се отправил
навън — бил длъжен да се покори
и дръзката си гордост да смири
съгласно общото споразумение.
О скръбно и жестоко поражение!
О плен позорен, пълен със печал!
Когато всичко туй Тезей видял,
на рицарите храбри викнал той:
„Хей, стига вече. Край на този бой.
Присъдата по право обявявам:
Емилия на дон Арсита давам,
защото той във битка я спечели.“
От радост всички там обезумели.
От врявата за няколко минути
щял сякаш колизеят да се срути.
Венера всичко гледала отгоре.
Какво да каже тя? Какво да стори?
Богинята горчиво заридала,
със тежки сълзи Атина заляла.
И казвала: „Какъв позорен край!“
Сатурн й рекъл: „Дъще, не ридай.
На своя рицар Марс дари победа,
но иде твоят ред, царице бледа.“
С тръби и песни, с викове до бога
херолдите, избрани от херцога,
прославяли щастливият Арсита.
Но ето, пред тълпата тъй честита
се случило невероятно чудо.
Арсита в радостта си яздел лудо.
Открил лице, без шлема си да сложи,
той търсил с поглед в царствените ложи
Емилия, а тя с усмивка тиха
и дружелюбна гледала жениха.
(Кой смее да отрича, че жените
вървят на щастието по петите!)
Но в миг изпод земята се извила
зла адска фурия със страшна сила,
що бог Сатурн измолил от Плутон.
Извърнал се уплашеният кон,
отскочил, спънал се, преди да спре,
а конникът, додето разбере,
забил в пръстта откритото си теме
и там лежал безчувствен дълго време
с гръд хлътнала, строшена, изподрана,
с тъй много кръв, във челото събрана,
че въглен то напомняло на цвят.
Отнесли го във тихия палат
херолдите, от мъка занемели.
Там рицарските му доспехи снели
и на легло го сложили, че още
живот мъждукал в неговите мощи.
И все Емилия зовял Арсита.
Херцогът със блестящата си свита
тържествено се върнал във града.
Макар и да се случила беда,
той с почести прибрал се и с гълчава —
не искал другите да огорчава.
А при това надежда хранил всеки,
че раните ще се окажат леки.
Народът бил щастлив, че в този бой
не паднал мъртъв ни един герой.
Наистина, един между бойците
там бил пронизан с копие в гърдите,
но другите церили своите рани
с магии и с балсами най-отбрани.
За здравето си всички в надпревара
от горски билки пиели отвара.
А благородният херцог помагал
на всички, грижи бащински полагал
за всеки рицар и за всеки гост,
той с тях играл, пирувал цяла нощ.
И враговете в страшния турнир
сега беседвали в любов и мир.
Със всеки може да се случи злото,
сред битката да падне от седлото
или от двайсет души обкръжен,
да бъде хванат и отведен в плен,
когато той е сам, а враговете
го дърпат за ръцете и нозете
и някой йомен коня му налага
безмилостно със своята тояга.
Такова поражение безспорно
не е от страх, затуй не е позорно.
И за да може всеки да узнае
това, Тезей проводил глашатаи
да известят навред, че с равни сили
и двете групи са се отличили,
на всички дарове след туй раздал,
със тях три дни и нощи пил и ял
и сам решил царете да изпрати
на цял ден път от своите палати.
Тъй всеки гост поел на своя ред.
„На добър час!“ — се чувало отвред.
За боя толкоз. Чух, че някой пита
какво се случи с клетия Арсита.
Подули се гърдите му и ето
че язвата достигнала сърцето.
И пълно с кръв съсирена, гнояло
отвътре нараненото му тяло.
Вендузи, кръвопускане, ни блага
отвара — нищо вече не помага
Природната му животинска сила[14]
като че ли съвсем се е стопила
с отровата не може да се бори.
Подпухнали са бронхите догоре.
Един след друг разяждала гнойта
накъсаните мускули в гръдта.
Напразно мислели, че щом повърне,
той към живота пак ще се обърне.
Била строшена в него всяка част.
Природата останала без власт,
а стигне ли дотам, лекарства няма,
за упокойна го носи във храма.
За миг Арсита се съвзел с усилия
и пратил да повикат там Емилия
и брат му, с който се сдобрил отново.
Но чуйте впрочем неговото слово:
„Духът ми скръбен е безсилен даже
за мъките ми черни да разкаже
пред дамата, която обожавам.
Ала на теб едничка завещавам
духа си — да ти служи вместо мен,
защото гасне вече моя ден.
Напразна е била скръбта, напразни
на любовта ми болките ужасни.
Емилия, смъртта ме повали
и тя навеки ще ни раздели.
Уви! Царица моя и съпруга!
В живота ми тъй скъпа няма друга!
Защо е този свят и тази злоба?
Сега съм с теб, а подир малко — в гроба
самин, дори без този лик, най-милия!
Прощавай, моя хубава Емилия!
О, прегърни ме нежно и след туй,
за бога, сетните ми думи чуй.
От ревност в своята любов към теб
ний влязохме отдавна в бой свиреп
със Паламон, макар и родна кръв.
Но Юпитер обсеби мене пръв
и като негов воин и слуга
към тебе се обръщам аз сега.
Правдивост, чест и свобода, и ум,
достойнство, скромност без излишен шум —
във думите ми всичко туй живее.
Да, Юпитер душата ми владее
и аз не знам на този свят друг воин
от Паламон за обич по-достоен.
Той ще ти служи предано докрай.
Ако решиш да се омъжиш, знай,
че само Паламон те заслужава.“
Речта му вече почнала да става
по-глуха. От петите към гръдта
пълзяла хладината на смъртта,
а на ръцете жизнената мощ
се стапяла в настъпващата нощ.
Съзнанието живо, приютено
в сърцето, смъртоносно наранено,
угасвало с угасващата плът,
тъмнеел взорът, губел се дъхът,
но той към нея гледал и с усилия
последни промълвил: „Прости, Емилия!“
Духът му се преселил — где, не знам.
Аз никога не съм отивал там.
В пророческите книги на дедите
не се описва пътят на душите,
а пък и по-разумно според мене е
сега да не обсъждам всяко мнение.
Арсита свършил. Марс да го закриля!
Послушайте за неговата мила.
Емилия извикала. Със стон
пред одъра се свел и Паламон.
Херцогът я изнесъл пребледняла.
Защо да ви разказвам как ридала
красивата принцеса дълги дни?
Тъй винаги нещастните жени
скърбят за своите мъже умрели.

 

[Porsha]

И цели дни и нощи — със недели
да плачат, да се вайкат, те не спират
или се поболяват и умират.
За гибелта на този рицар млад
тъгувал целият покрусен град.
Браздили сълзи бледите лица
на белобради старци и деца.
Едва ли тъй са плакали и в Троя,
когато Хектор, поразен сред боя,
бил внесен в своя град. От скръб месата
си късат с нокти, скубят си косата.
„Защо умря! — жените плачат. — Милия!
Той имаше и злато, и Емилия!“
И няма кой да утеши Тезей
освен баща му, старият Егей,
познал превратностите на света —
днес в облаците, утре в пропастта,
печал и радост, радост и печал.
Той мъдър пример на сина си дал.
„Неражданите само, драги сине,
смъртта — му рекъл — може да отмине,
но на родените, макар след време,
тя винаги живота ще отнеме.
Ний всички тук сме пътници. Светът
е нашият трънлив, неравен път.
Смъртта с край на земната несгода.“
Егей говорил дълго пред народа,
с разумната си реч да утеши
смутените, объркани души.
Тезей се мъчил да намери място
във Атина достойно, проходящо
за погребението на Арсита.
Накрая съобщил на свойта свита
решението си — там, дето той
със Паламон за пръв път влезе в бой,
на ревността и любовта отдаден, —
във онзи лес листат, зелен и хладен,
свидетел на любовните желания,
на пламенните думи и терзания
на рицаря, там нека струпат клада
за тържеството скръбно на обряда.
Изпратил той да насекат в леса
вековни дъбове и начаса
да почнат редовете да редят.
И ето, пратениците търчат
заповедта му да превърнат в дело.
В палата после бързо и умело
мъртвешко ложе майстори сглобили
и с драгоценна сърма го обвили.
Арсита бил цял в сърма пременен,
със бели ръкавици и зелен
венец от млади лаври на главата,
със острия си лъскав меч в ръката,
с лице открито, бледо и красиво.
Тезей над него заридал горчиво.
За да го видят хората, херцога
в зори оставил мъртвия в чертога
и там избухнал страшен плач и стон.
Печалният тивянин Паламон
дошъл разрошен, с пепел във косите,
цял в черно и със сълзи на очите.
Емилия след туй се приближила
разплакана, от всички най-унила.
И за да може службата прощална
да бъде по-тържествена и жална,
извели пред палатите три коня
в стоманена сребристобяла броня,
каквато носят в битките, покрита
с оръжията славни на Арсита.
Единият ездач държал в ръка
щита и копието, друг — лъка,
донесен чак от Турция, с колчан,
от чисто тежко злато изкован.
И всички, в скръб главите си навели,
едни след други към леса поели.
Най-знатните от гръцките велможи
сами понесли царственото ложе
на раменете си с очи червени
от сълзите и още навлажнени.
По улицата главна, цяла в черно,
вървели, без да бързат, равномерно.
Отдясно крачел старият Егей,
отляво — светлия херцог Тезей —
със амфори, тъй както му е ред,
налени с вино, мляко, кръв и мед.
След тях и Паламоновата свита,
Емилия, от мъката разбита,
едва вървяла с факела, запален
за ритуала скръбен и прощален.
Със много труд подготвяли обряда
и вдигнали тържествената клада
така, че тя в небето връх опряла,
на двайсет разтега ръце простряла —
така широки клоните били.
Най-първо слама струпали с коли.
Но как са наредили всеки пласт
на кладата, с какво дърво и храст
(бреза, бор, дъб, върба, топола, явор,
бряст, трепетлика, кестен, глог и лавър,
липа и бук, леска и габър), аз
не ще описвам всичко туй пред вас.
Не ще разказвам как се разгърнали
онези божества, в покой живяли
от векове сред гъсталаци диви —
русалки, фавни, нимфи, самодиви;
ни как под падащите дървеса
и звяр, и птица хукнали в леса;
ни как, несвикнала със светлината,
се плашела от слънцето земята;
ни как постлали слама, след това
как наредили сухите дърва,
как ги покрили със зелени хвойни,
със перли, сърма и треви упойни,
с венци от цветове, усърдно сбрани,
с тамян и мирт тържествено уханни;
ни как сред всичко туй лежал Арсита
в премяната си, с бисери обшита;
ни как Емилия по обичая
възпламенила кладата накрая,
как факела с отчаян стон поднесла
и как слова невнятни произнесла;
ни как в обезумелия пожар
тогава всеки хвърлил своя дар:
елмази, щитове и пики бойни,
и дрехи, за тивянина достойни;
как чаши, пълни с вино, мляко, кръв,
поглъщал огънят с безумна стръв;
как всички конници според обряда
обиколили пламналата клада
три пъти, триж издали скръбен вик и
триж вдигнали със грохот свойте пики;
как триж жените вопъл глух подели;
как у дома Емилия отвели;
как се превърнал в шепа пепел само
Арсита, как са бдели над праха му,
как се извили танците прощални —
не ще описвам тези сцени жални.
Не ще разказвам как, с масла покрити,
се вкопчили един във друг борците;
как след игрите и след тържествата
във Атина се върнала тълпата.
Търпението ви, за да не скърша,
аз дългия си разказ ще завърша
Годините тъгата утешили
и сълзите в очите пресушили.
И ето че с всеобщо одобрение
(във Атина най-важните решения
обсъждал парламент в ония дни)
било решено с някои страни
съюз да сключат, Тива да смирят
и на властта си да я покорят.
Тезей проводил пратеник на кон
да призове в двореца Паламон.
И без да знае за какво херцога
желае да го види във чертога,
във черно той пред трона му застанал.
Тогаз Тезей Емилия поканил.
Те седнали и чакали в мълчание.
Херцогът ги оглеждал със внимание,
преди да могат в неговата гръд
словата царствени да се родят.
След туй въздъхнал скръбен и унил
и волята си тъй оповестил:
„Творецът, който съгради света,
изля веригата на любовта
не за разтуха. Той заложи в нея
велика цел, божествена идея
и да обвърже с нея съумя
вода и огън, въздух и земя
в съюз свещен за векове безброй.“
И този повелител, казал той,
на всяка твар, която се роди
върху света нещастен, отреди
броени дни и месеци така, че
човек отвъд не може да прекрачи,
а може само да ги намали.
Това доказва опитът, нали?
Затуй не ще привеждам чужди мнения,
а ще ви кажа своите заключения.
Ний можем с чиста съвест да решим,
че бог е вечен и непоклатим,
че ний сме части в цялото голямо —
това ще отрече глупецът само.
И не от тези части най-напред
възникна целия световен ред,
а от основа вечна, съвършена,
която после вече стана тленна.
Чрез провидението свято Той
в природата поддържа мъдър строй:
видът запазва своето движение,
като създава ново поколение,
а не като живее векове.
Това е ясно като две и две.
Ей на, дъбът, например, толкоз време
расте, поникнал от невзрачно семе.
Животът му е много дълъг, зная,
ала изгнива дънерът накрая.
Или да вземем камъка корав,
по който ходим. Той е твърд и здрав,
но го изтриват нашите крака.
Пресъхва най-широката река.
Западат градове със име славно.
Умира всичко бързо или бавно:
Така е и със нас — мъже, жени.
На младини или на старини
слугите и могъщите царе
смъртта без разлика ще прибере —
един в постелята му, друг в морето,
а трети, знаете сами, в гюлето.
Това е краят, нищо не помага.
Смъртта, уви, ръка на всичко слага.
Тъй Юпитер, всевиждащият бог,
е наредил от трона си висок.
С десница царствена и всемогъща
даде ли нещо, скоро си го връща
и няма на света такава сила,
която в битка би го победила.
Тогава нищо друго не остава
на мъдрия, освен за своя слава
съдбата в добродетел да превърне,
щом хода й не може да обърне.
Защото всеки ропот е метеж
срещу владетеля и кух брътвеж.
А няма по-голяма чест от тази,
да паднеш във цвета на младостта си,
та името ти да не позори
другарите ти верни и добри.
Те трябва да изпитват не печал,
а гордост, щом с достойнство си умрял,
и старостта, студена като есен,
не е покрила славата ти с плесен.
Затуй за всеки рицар най-добре е
подир зенита си да не живее.
Но ако истината ви говоря,
защо е тази скръб тогава, хора,
за цветето на храбростта — Арсита,
напуснал с чест и във борба открита
презрения затвор на този свят?
Защо любимите жена и брат
оплакват жребия му тъй завиден?
Плачът им е позорен и обиден
за паметта му и за тях самите
и всуе мъка им гризе душите.
Поуката от дългата ми реч е:
тъгата нека да отстъпи вече
пред радостта и да благодарим
на Юпитер. Преди да се простим,
ще заменим страданието двойно
с блаженство дълговечно и достойно.
Тъй като аз лечител ще ви стана,
започвам с най-мъчителната рана.
Сестрице, слушай. Аз се съгласих
напълно с парламента и реших,
че твоят рицар Паламон отдавна
заслужи с верността си достославна,
със сила, с храброст и с любов гореща
да го посрещнеш, както се посреща
от булката любимия съпруг.
Ръката си подай ми още тук
и се склони пред своя господар,
защото той е племенник на цар,
но даже и да бе бедняк последен,
от толкова години ти е предан
и толкова беди за теб изстрада,
че заслужава скъпата награда
на твоята смиреност благосклонна.
Тогава казал той на Паламона:
„А тебе, бога ми, не се съмнявам,
че е излишно да те увещавам.
Ела и дай ръка на свойта дама.“
Обвързали тогава тези двама
със здравия съюз на брак свещен,
от старшия съвет благословен.
Във блясък пред Тезеевия трон
с Емилия венчал се Паламон.
Та ето тъй творецът на света
накрая му изпратил любовта,
спечелена сред мъки и печал.
Той с нея във блаженство заживял.
Емилия го любила тъй нежно,
а Паламон й служил тъй прилежно
че ни веднъж ни ревност, ни кавга
не помрачили радостта с тъга.
Сега оставям тази двойка мила
и нека в пътя бог да ни закриля!
Амин!
Тук завършва Разказът на Рицаря.


ИЗТОЧНИК:

Кентърбърийски разкази

Джефри Чосър

Европейска средновековна и ренесансова литература

 

[Porsha]

ЛЕГЕНДА ЗА БАЛДУИН ФЛАНДЪРСКИ

Над крепостните стени на Царевец се извисява кула, наречена от народа Балдуинова. Вече седем века от уста на уста се предава тъжна легенда, разказваща историята на тази кула – за невярната българска царица и смъртта на красив и юначен рицар…
Легендата започва с щастливите дни за българите по време на управлението на младия цар Иваница, наричан от гърците Калоян заради мъжката си хубост. Не една и две битки спечелил храбрият владетел, който покорявал вражеските крепости и разбивал чуждите войски. Много войници успял да плени българският предводител, но веднъж, в Търново, с преклонена глава бил доведен не кого да е, а самият император Балдуин от Фландрия – прочут войн и достoен противник. Цар Калоян уважавал смелостта на своите противници и заповядал да се отнасят към пленника почтително. Балдуин бил затворен в една от крепостните кули, под зоркото наблюдение на пазачи. Всеки ден младият мъж стоял опрян до прозореца на дебелите зидове на кулата, с ръце на гърдите, загледан в необятното, търсещ с поглед своите земи. Често го виждала българската царица, щом погледнела към кулата, а сърцето й ставало все по-неспокойно с всеки следващ ден. Цар Калоян бил зает с държавни дела и непрестанни борби на военното поле с гърци, маджари, латинци. Тъжна била царицата, самотни били и дните, и нощите й, затова погледът й от ден на ден все повече бягал към затворника в кулата, повеждайки със себе си и мислите й. А образът на Балдуин бил толкова различен, толкова примамлив. Косите на рицаря били златни като слънцето, тежки къдри падали по широките му рамене. Лицето било бяло като пълна луна, а очите сини, горди и тъжни. Наред с тази красота той изглеждал толкова юначен и мъжествен, че сърцето на младата царица се увлякло с луда страст по него. Веднъж въвели рицаря в царската зала и погледът му срещнал този на Калояновата царица. Само за секунда се погледнали двамата, но сърцето на българката било изпепелено. Не намирала покой ни денем, ни нощем, плачела от мъка и проклинала съдбата си. Скована била душата й от страх и любов, а безумни мисли бушували в неспокойния й ум. Един ден царицата се решила на непростима постъпка в името на любовта си. Решила да погази съпружеската си и царска клетва и да предложи свободата на рицаря, заедно със сърцето си. Изчакала царицата нощта да бъде най-тъмна, когато луна не хвърляла издайна светлина към кулата, преоблякла се в дрехите на прислужницата си и тръгнала към Балдуин. Пазачите я пуснали, мислейки я за прислужницата, която носи храна на пленника. Развълнувана, трепереща и задъхана царицата заговорила на рицаря за своята любов, за решението си да му дари свободата и да тръгнат заедно далече, към неговите земи.
“Дай ръка си, дай десница силна,
Търново да напуснем в този час!”
Балдуин я гледал смаян, не вярвал на очите си. След като царицата замлъкнала в очакване, надежда и копнеж да чуе думите на своя любим, той отговорил студено, кратко и категорично, че не я обича, не иска да избяга с нея, а сърцето му е отчаяно, затворено за любовта й, за още битки и измени.
На свой ред замълчала царицата. Сякаш се вкаменила от срам и отчаяние. Гледала своя любим, а очите й се променяли от обидата, правещи път на омразата, яда и отмъщението в душата й. С разбито сърце тя напуснала кулата, решена да отмъсти за погубеното си достойнство и царска чест. И тъй като добре познавала буйния нрав на своя съпруг, измислила какво точно да му каже, за да излее цялата си луда ревност върху рицаря. Коварната царица паднала в нозете на Калояна и горко заридала, разказвайки за срамните предложения на пленника и за обясненията му в любов. Бясна ярост запулсирала в главата на царя – пак предателство, пак коварство. Извикал верните си стражи и заповядал да убият Балдуин.
На сутринта над Царевец се понесла мълвата за смъртта на рицаря от Фландрия. Тайнственост обгръщала тази смърт, а търновци мълчали и поклащали глави. Незнайно откъде и как се понесла мълвата за невярната българска царица…появила се и песен..
“О, безумна, ти царице млада,
срам за целий български народ…”

Из „Легенди за Търновското царство“

Ж. Радева