М
Мортиша
Гост
Самовнушението и самореализацията в даоизма
Даоизмът предлага два, концептуално различни пътя – ming* (нещо реално, осветено, ясно) и ching**(съзнание, есенция, същност) [25], водещи до просветление и превръщане на индивида в съвършен човек. В практиките си обаче, те не могат да бъдат строго разграничени и се преливат един в друг. Първият от тях е свързан с представата, че Дао, като абсолют, е тъждествен със своето творение - реалността. Опознавайки космическите принципи, даоистът опознава и същността на Дао. Във втория път – чинг, той се стреми да достигне до абсолютното начало Дао, опознавайки самия себе си като един микрокосмос, в който се съдържа всичко, което съществува и в макрокосмоса. Практикуването на ming се свързва с представата, че вътрешната хармония се достига, когато човек е в състояние да определи и оцени своето място и предназначение в йерархичната подредба на универсума. Следвайки пътя ming, даоистът се стреми да постигне пълно духовно сливане с реалността и да размие границата между себе си, като опознаващ субект, и опознаваните обекти. Например, за да опознае котката си, той е длъжен да погледне на реалността през нейните очи и тогава разбира, че тя го възприема като огромен великан с тромави движения, от които се излъчва непремереност, несигурност и опасност за нея. Поучавайки се от това и концентрирайки се върху самия себе си, в стремежа си да се освободи от излишната си напрегнатост и да прецизира и омекоти движенията си той се поставя в положението на неин ученик. Прилагайки подобна гледна точка не само към котката си, но и към света изобщо, даоистът започва да извлича поука от всяко нещо. След като е открил разликите, свързани с гледната точка, той се стреми да открие и онова, което нещата са сами по себе си, извън субекта, и разбира, че във “всички неща се съдържа една и съща истина” (КЧД 2). Така, изучавайки различията и приликите, даоистът достига до идеята, че всички съществуващи неща във вселената са единство от размиващи се противоположности. Той постепенно опознава предназначението на
живите същества, на природните форми, на всичко видимо и невидимо. Размиване на границата, която отделя Аза от природните форми, се описва в следния епизод от книгата на Чуанг Дзъ:
“Веднъж аз сънувах, че съм пеперуда, летяща от цвят на цвят; истинска пеперуда. Аз се радвах на свободата си, без да подозирам, че съм философът Чоу. Изведнъж се събудих и се изненадах, че отново съм аз. Но се замислих, дали аз съм наистина Чоу, който се сънуваше като пеперуда, или съм пеперуда, която сега се сънува като философа Чоу. Между Чоу и пеперудата трябва да има някаква разлика, а в този сън те се сляха.” (КЧД 2)
Сливане на Аза с природата се описва и от даоисткия поет Tao Chien (ІV в.) [25]:
“Аз набрах букет от хризантеми от източната алея и се загледах в осветените склонове на южната планина. Когато слънцето залязва, планинският въздух е като балсам за душата. Птиците на ята се завръщат, за да пренощуват в гнездата си. В тези обикновени неща се съдържа същността на живота, но когато се опитам да я изкажа, аз не намирам точните думи”.
Единението с природното многообразие е едно изживяване, в което всичко се слива в едно и нищо не е само за себе си. В подобно състояние на съзерцание е възможно да се излезе извън мисловните конструкции и се надникне отвъд формата. Синтезът в “цялото” надхвърля пределите на логичното и разкрива на интуицията трансценденталната същност, която е неизразима с думи. Тя може само да се почувства като едно безформено усещане, което е извън “сега-то”, извън времето. Докато при пътя ming целта на търсещия просветление е да се слее с творенията на Дао – природата и хората, то при пътя ching е точно обратното – даоистът се стреми да се освободи от всички проблеми, свързани със съществуването и в мистичен акт да се слее с изначалния Дао. Ето две описания в книгата на Чуанг Дзъ:
“В състояние на дълбоко съзерцание, небесната светлина го изпълва. Тогава тази светлина започва да се излъчва от него. Този, който излъчва небесна светлина е открил истинското си Аз. Този, който е открил истинското си Аз, е постигнал Дао. Този, който е постигнал Дао, е освободен от човешките си качества. Той придобива небесни качества.” (КЧД 23),
“.... както изгаснало огнище е душата му. Дълбока и жива е само мъдростта му. Тя не се влияе от бремето на миналото. Недостъпен за другите е умът му и за това е неразбираем. О боже, що за човек е той?” (КЧД 22)
Описание на съвършения даоист намираме и в “Книга за Дао и Дъ”:
“... съсредоточен е сякаш преминава поток през зимата; Нерешителен е като човек, който се притеснява от съседите си; въздържан е като гостенин; внимателен е сякаш се движи по тънък лед; на външност е обикновен като недодялано дърво; необятен е като долината; непроницаем е като мътна вода.” (КДД 15)
От горните примери се вижда, че съвършеният човек следва Дъ – Логоса на вселената (КДД 23) и се отъждествява с него. Докато по пътя на ming Дъ се постига с опознаване на света, то в ching това се постига с мистично опознаване на самия себе си. Основната практика за постигането на това е медитацията:
“Изпразни съзнанието си от всичко. Отпусни се и бъди в мир със самия себе си. Безброй неща ще се родят, а други ще преминат в отвъдното, докато ти съзерцаваш. В своя цикъл те се раждат, израстват, умират и се завръщат към своето първо начало - небитието. Осъзнаването на това води до спокойствие и мъдрост. Пътят на природата е такъв, какъвто е. Той е непроменяем. До тази естествена истина се достига с прозрение. Непознаването на природата води до проблеми. Познаването на естествеността отваря съзнанието. Този, който е с отворено съзнание, е господар на съдбата си. Този който е господар на съдбата си, следва Небето и постига небесна сила. Този, който следва Небето, следва Дао. Този, който следва Дао, дори когато напусне този свят, остава свързан с Дао във вечността.” (КДД 16 в интерпретация на Gua-fu Feng [14 ]).
В част 4 от своята книга Чуанг Дзъ представя следната техника за медитация:
“Концентрирай се в обекта на медитацията. Опитай се да възприемаш звуците не с ушите си, а с душа си. След това насочи вниманието си към дъха си. Слухът ти трябва да престане да възприема звуците, а съзнанието ти да преустанови потока на мислите и възприятията. В очакване на Дао, изпразни всичко от себе си с помощта на равномерно дишане. Дао се появява само там, където всичко е изпразнено и нищо не е останало.”
Според даоизма, правилната практика означава всеки ден да губиш излишното (КЧД 22). В този смисъл, съвършената личност е онази, която е изгубила всичко излишно и няма какво повече да губи. В стремежа си към абсолютна духовна свобода, даоистът се освобождава от колективните представи и идеи, които сляпо е следвал, от обществени, фамилни и персонални задължения, в това число и от съюза между двата пола (КДД 55), дружбата и чувството за дълг. Той замества всички чувства и задължения с безкрайна симпатия към всички живи същества. Съпричастността на даоиста към небесните принципи го извеждат на едно по-високо ниво на съществуване, което го освобождава от сляпото следване на човешките правила и норми. В последните степени от развитието си той се освобождава напълно и от дуалностите: любов – омраза, добро – зло, живот – смърт, бедност – богатства, бъдеще – минало и т.н. Ето как Чуанг Дзъ описва една конкретна даоистка практика за достигане на духовна свобода:
“В продължение на три дни той осъществява физическо откъсване от света. През следващите седем дни съзнанието му се стреми да се освободи от мисли, възприятия и чувства към обекти, отнасящи се за външния свят. През следващите девет дни той се освобождава и от всичко, свързано със самия него. Изчистен от всички свои вътрешни замърсявания, даоистът започва да се концентрира върху представата за изгряващото слънце и да медитира върху идеята за единение с него. Тогава той заличава границата между минало и бъдеще, добро и зло и изпада в състояние, в което нито е жив, нито е мъртъв. Така той заличава границата между живота и смъртта и разбира, че между хаоса и хармонията няма разлика, че раждането не води до живот и смъртта не е прекъсване на живота.” (КЧД 6)
Излизайки от противоположностите, даоистът не излиза от света, а унищожава психическата стена, която отделя реалността от отвъдното. Той започва да вижда тези два свята в съвършено нова светлина – в тяхното единство. Съществува известен паралел между горния откъс от книгата на Чуанг Дзъ и мисълта на Платон (Πλάτων, 427 пр.н.е. - 347 пр.н.е.) в произведението му “Федон”, че животът и смъртта са две крайни състояния, между които съществуват междинни състояния, които не са нито смърт, нито живот. Според Платон мъдрецът “е застанал на пътеката, която отделя живота от смъртта, и не мисли за телесните радости.........Очистването на душата се състои в това, тя да се затваря сама в себе си, да се съсредоточава сама в себе си и да живее, доколкото е възможно и сега, и в бъдеще, насаме със себе си, освободена от тялото като от окови”. Според даоизма физическите, дихателните упражнения и медитацията са много полезни, но те не са в състояние да предизвикат просветление. Спонтанното събуждане на истинския Аз се осъществява в най-дълбоките слоеве на човешката душевност и това не се контролира от положените усилия, а представлява мистичен акт. Все пак съществуват насочващи принципи и традиционни практики. Фундаментална в това отношение е класиката “Медитация върху различията и единството” (T’san-t’ung-ch’I) на даоисткия автор Wei-Pe-yang, станала известна на света благодарение на коментарите на Chu His (XII в.) и Yu Yen (XIII в.). В нея се развива идеята, че човекът има космическо предназначение да бъде посредник между Небето и Земята и ако осъзнае това си предназначение, той може да съществува в състояние на идеална хармония с природата и нейните сили. Нещо повече, той може непрекъснато да се зарежда от нея с енергия и Логос, с т.нар. вътрешен елексир. Тук това понятие е аналог на понятието прана в класическата йога. Идеите и практиките за зареждането с вътрешен елексир са описани в книгата на Wei-Pe-yang. Те се основават върху следните три принципа: ching (есенция ), ch’i (дъх) и shen (дух). В учението за вътрешния елексир се приема, че тези принципи имат двойствена природа. От една страна притежават материална и сетивна изява, но от друга страна притежават и фина, нематериална, невидима изява като посредници на космическите сили. В книгата на Wei-Pe-yang ching e елексир, който от една страна е реалната сперма, която в човешкото тяло е носител на биологическа енергия, осигуряваща жизнена активност и продължителен живот, а от друга страна е нематериална космическа сперма, необходима за съществуването на живота в универсума. Нейните нематериални източници в космоса са слънцето и луната, но не в техния материален аспект, а като абсолютни идеални същности, свързани с мъжкото и женското начало. За да съхрани телесната си сперма, даоистът ограничава сексуалните си контакти и дори забравя за
влечението между половете, а за да се запаси с космическа сперма, медитира върху телесния център wei-lu, намиращ се в областта на най- долните прешлени на гръбначния стълб, малко над ануса. Изхождайки от презумпцията, че човекът е копие на космоса, даоистът се стреми да почувства местоположението на слънцето и луната в собственото си тяло и да придобие контрол върху женската и мъжката енергии. Основна техника за това е медитацията върху дванайсет телесни центрове, разположени на различни височини по гръбначния стълб. Най- често мъжете се концентрират върху цетнъра wei-lu в основата на гръбначния стълб и ch’i-hai – малко под пъпа, а жените върху t’ang-chung, областта на слънчевия сплитък. Древната китайска поза за медитация е на колене, с изправен торс, лежащ върху стъпалата, които са в положение шпиц. Използват се и позите лотос и полу-лотос. Материалната изява на ch’i е дишането, в смисъла на вдишване и издишване. За натрупване на телесна енергия се практикува ритмично дишане.
Даоизмът предлага два, концептуално различни пътя – ming* (нещо реално, осветено, ясно) и ching**(съзнание, есенция, същност) [25], водещи до просветление и превръщане на индивида в съвършен човек. В практиките си обаче, те не могат да бъдат строго разграничени и се преливат един в друг. Първият от тях е свързан с представата, че Дао, като абсолют, е тъждествен със своето творение - реалността. Опознавайки космическите принципи, даоистът опознава и същността на Дао. Във втория път – чинг, той се стреми да достигне до абсолютното начало Дао, опознавайки самия себе си като един микрокосмос, в който се съдържа всичко, което съществува и в макрокосмоса. Практикуването на ming се свързва с представата, че вътрешната хармония се достига, когато човек е в състояние да определи и оцени своето място и предназначение в йерархичната подредба на универсума. Следвайки пътя ming, даоистът се стреми да постигне пълно духовно сливане с реалността и да размие границата между себе си, като опознаващ субект, и опознаваните обекти. Например, за да опознае котката си, той е длъжен да погледне на реалността през нейните очи и тогава разбира, че тя го възприема като огромен великан с тромави движения, от които се излъчва непремереност, несигурност и опасност за нея. Поучавайки се от това и концентрирайки се върху самия себе си, в стремежа си да се освободи от излишната си напрегнатост и да прецизира и омекоти движенията си той се поставя в положението на неин ученик. Прилагайки подобна гледна точка не само към котката си, но и към света изобщо, даоистът започва да извлича поука от всяко нещо. След като е открил разликите, свързани с гледната точка, той се стреми да открие и онова, което нещата са сами по себе си, извън субекта, и разбира, че във “всички неща се съдържа една и съща истина” (КЧД 2). Така, изучавайки различията и приликите, даоистът достига до идеята, че всички съществуващи неща във вселената са единство от размиващи се противоположности. Той постепенно опознава предназначението на
живите същества, на природните форми, на всичко видимо и невидимо. Размиване на границата, която отделя Аза от природните форми, се описва в следния епизод от книгата на Чуанг Дзъ:
“Веднъж аз сънувах, че съм пеперуда, летяща от цвят на цвят; истинска пеперуда. Аз се радвах на свободата си, без да подозирам, че съм философът Чоу. Изведнъж се събудих и се изненадах, че отново съм аз. Но се замислих, дали аз съм наистина Чоу, който се сънуваше като пеперуда, или съм пеперуда, която сега се сънува като философа Чоу. Между Чоу и пеперудата трябва да има някаква разлика, а в този сън те се сляха.” (КЧД 2)
Сливане на Аза с природата се описва и от даоисткия поет Tao Chien (ІV в.) [25]:
“Аз набрах букет от хризантеми от източната алея и се загледах в осветените склонове на южната планина. Когато слънцето залязва, планинският въздух е като балсам за душата. Птиците на ята се завръщат, за да пренощуват в гнездата си. В тези обикновени неща се съдържа същността на живота, но когато се опитам да я изкажа, аз не намирам точните думи”.
Единението с природното многообразие е едно изживяване, в което всичко се слива в едно и нищо не е само за себе си. В подобно състояние на съзерцание е възможно да се излезе извън мисловните конструкции и се надникне отвъд формата. Синтезът в “цялото” надхвърля пределите на логичното и разкрива на интуицията трансценденталната същност, която е неизразима с думи. Тя може само да се почувства като едно безформено усещане, което е извън “сега-то”, извън времето. Докато при пътя ming целта на търсещия просветление е да се слее с творенията на Дао – природата и хората, то при пътя ching е точно обратното – даоистът се стреми да се освободи от всички проблеми, свързани със съществуването и в мистичен акт да се слее с изначалния Дао. Ето две описания в книгата на Чуанг Дзъ:
“В състояние на дълбоко съзерцание, небесната светлина го изпълва. Тогава тази светлина започва да се излъчва от него. Този, който излъчва небесна светлина е открил истинското си Аз. Този, който е открил истинското си Аз, е постигнал Дао. Този, който е постигнал Дао, е освободен от човешките си качества. Той придобива небесни качества.” (КЧД 23),
“.... както изгаснало огнище е душата му. Дълбока и жива е само мъдростта му. Тя не се влияе от бремето на миналото. Недостъпен за другите е умът му и за това е неразбираем. О боже, що за човек е той?” (КЧД 22)
Описание на съвършения даоист намираме и в “Книга за Дао и Дъ”:
“... съсредоточен е сякаш преминава поток през зимата; Нерешителен е като човек, който се притеснява от съседите си; въздържан е като гостенин; внимателен е сякаш се движи по тънък лед; на външност е обикновен като недодялано дърво; необятен е като долината; непроницаем е като мътна вода.” (КДД 15)
От горните примери се вижда, че съвършеният човек следва Дъ – Логоса на вселената (КДД 23) и се отъждествява с него. Докато по пътя на ming Дъ се постига с опознаване на света, то в ching това се постига с мистично опознаване на самия себе си. Основната практика за постигането на това е медитацията:
“Изпразни съзнанието си от всичко. Отпусни се и бъди в мир със самия себе си. Безброй неща ще се родят, а други ще преминат в отвъдното, докато ти съзерцаваш. В своя цикъл те се раждат, израстват, умират и се завръщат към своето първо начало - небитието. Осъзнаването на това води до спокойствие и мъдрост. Пътят на природата е такъв, какъвто е. Той е непроменяем. До тази естествена истина се достига с прозрение. Непознаването на природата води до проблеми. Познаването на естествеността отваря съзнанието. Този, който е с отворено съзнание, е господар на съдбата си. Този който е господар на съдбата си, следва Небето и постига небесна сила. Този, който следва Небето, следва Дао. Този, който следва Дао, дори когато напусне този свят, остава свързан с Дао във вечността.” (КДД 16 в интерпретация на Gua-fu Feng [14 ]).
В част 4 от своята книга Чуанг Дзъ представя следната техника за медитация:
“Концентрирай се в обекта на медитацията. Опитай се да възприемаш звуците не с ушите си, а с душа си. След това насочи вниманието си към дъха си. Слухът ти трябва да престане да възприема звуците, а съзнанието ти да преустанови потока на мислите и възприятията. В очакване на Дао, изпразни всичко от себе си с помощта на равномерно дишане. Дао се появява само там, където всичко е изпразнено и нищо не е останало.”
Според даоизма, правилната практика означава всеки ден да губиш излишното (КЧД 22). В този смисъл, съвършената личност е онази, която е изгубила всичко излишно и няма какво повече да губи. В стремежа си към абсолютна духовна свобода, даоистът се освобождава от колективните представи и идеи, които сляпо е следвал, от обществени, фамилни и персонални задължения, в това число и от съюза между двата пола (КДД 55), дружбата и чувството за дълг. Той замества всички чувства и задължения с безкрайна симпатия към всички живи същества. Съпричастността на даоиста към небесните принципи го извеждат на едно по-високо ниво на съществуване, което го освобождава от сляпото следване на човешките правила и норми. В последните степени от развитието си той се освобождава напълно и от дуалностите: любов – омраза, добро – зло, живот – смърт, бедност – богатства, бъдеще – минало и т.н. Ето как Чуанг Дзъ описва една конкретна даоистка практика за достигане на духовна свобода:
“В продължение на три дни той осъществява физическо откъсване от света. През следващите седем дни съзнанието му се стреми да се освободи от мисли, възприятия и чувства към обекти, отнасящи се за външния свят. През следващите девет дни той се освобождава и от всичко, свързано със самия него. Изчистен от всички свои вътрешни замърсявания, даоистът започва да се концентрира върху представата за изгряващото слънце и да медитира върху идеята за единение с него. Тогава той заличава границата между минало и бъдеще, добро и зло и изпада в състояние, в което нито е жив, нито е мъртъв. Така той заличава границата между живота и смъртта и разбира, че между хаоса и хармонията няма разлика, че раждането не води до живот и смъртта не е прекъсване на живота.” (КЧД 6)
Излизайки от противоположностите, даоистът не излиза от света, а унищожава психическата стена, която отделя реалността от отвъдното. Той започва да вижда тези два свята в съвършено нова светлина – в тяхното единство. Съществува известен паралел между горния откъс от книгата на Чуанг Дзъ и мисълта на Платон (Πλάτων, 427 пр.н.е. - 347 пр.н.е.) в произведението му “Федон”, че животът и смъртта са две крайни състояния, между които съществуват междинни състояния, които не са нито смърт, нито живот. Според Платон мъдрецът “е застанал на пътеката, която отделя живота от смъртта, и не мисли за телесните радости.........Очистването на душата се състои в това, тя да се затваря сама в себе си, да се съсредоточава сама в себе си и да живее, доколкото е възможно и сега, и в бъдеще, насаме със себе си, освободена от тялото като от окови”. Според даоизма физическите, дихателните упражнения и медитацията са много полезни, но те не са в състояние да предизвикат просветление. Спонтанното събуждане на истинския Аз се осъществява в най-дълбоките слоеве на човешката душевност и това не се контролира от положените усилия, а представлява мистичен акт. Все пак съществуват насочващи принципи и традиционни практики. Фундаментална в това отношение е класиката “Медитация върху различията и единството” (T’san-t’ung-ch’I) на даоисткия автор Wei-Pe-yang, станала известна на света благодарение на коментарите на Chu His (XII в.) и Yu Yen (XIII в.). В нея се развива идеята, че човекът има космическо предназначение да бъде посредник между Небето и Земята и ако осъзнае това си предназначение, той може да съществува в състояние на идеална хармония с природата и нейните сили. Нещо повече, той може непрекъснато да се зарежда от нея с енергия и Логос, с т.нар. вътрешен елексир. Тук това понятие е аналог на понятието прана в класическата йога. Идеите и практиките за зареждането с вътрешен елексир са описани в книгата на Wei-Pe-yang. Те се основават върху следните три принципа: ching (есенция ), ch’i (дъх) и shen (дух). В учението за вътрешния елексир се приема, че тези принципи имат двойствена природа. От една страна притежават материална и сетивна изява, но от друга страна притежават и фина, нематериална, невидима изява като посредници на космическите сили. В книгата на Wei-Pe-yang ching e елексир, който от една страна е реалната сперма, която в човешкото тяло е носител на биологическа енергия, осигуряваща жизнена активност и продължителен живот, а от друга страна е нематериална космическа сперма, необходима за съществуването на живота в универсума. Нейните нематериални източници в космоса са слънцето и луната, но не в техния материален аспект, а като абсолютни идеални същности, свързани с мъжкото и женското начало. За да съхрани телесната си сперма, даоистът ограничава сексуалните си контакти и дори забравя за
влечението между половете, а за да се запаси с космическа сперма, медитира върху телесния център wei-lu, намиращ се в областта на най- долните прешлени на гръбначния стълб, малко над ануса. Изхождайки от презумпцията, че човекът е копие на космоса, даоистът се стреми да почувства местоположението на слънцето и луната в собственото си тяло и да придобие контрол върху женската и мъжката енергии. Основна техника за това е медитацията върху дванайсет телесни центрове, разположени на различни височини по гръбначния стълб. Най- често мъжете се концентрират върху цетнъра wei-lu в основата на гръбначния стълб и ch’i-hai – малко под пъпа, а жените върху t’ang-chung, областта на слънчевия сплитък. Древната китайска поза за медитация е на колене, с изправен торс, лежащ върху стъпалата, които са в положение шпиц. Използват се и позите лотос и полу-лотос. Материалната изява на ch’i е дишането, в смисъла на вдишване и издишване. За натрупване на телесна енергия се практикува ритмично дишане.