Беше точно преди 10 години. Яхнахме няколко коли и отпрашихме към Родопа. Имаме колеги от Девин. Те ни поканиха на гости за една седмица. Беше фантастично. Все едно бяхме в някаква виртуална програма, а не в реалността. Всичко бе кристално и прекрасно. Въздухът беше толкова чист, че слънцето образуваше малки сферични цветни дъги по капчиците на паяжините, опънати около пътеките на туристическите маршрути. Ходихме къде ли не. Минахме през няколко пещери. Посетихме феномена Слона. Отбихме се в разни стари крепости и параклиси – „Свети Георги”, „Свети Дух”, и скитахме по цял ден на воля из Девинския каньон под зоркия поглед на планински козли.
А за софрите да не говоря. То не бяха чевермета, то не бяха плешки от дива коза, то не бе чудо. Решихме последните две вечери да са постни. Постни, постни, ама не съвсем. Последния ден планирахме да отидем на поход около един стар римски мост на име Кемеров мост. Това е единственият запазен мост в България от римско време. Предната нощ бе валяло и се разбрахме да си наберем гъби и охлюви, които любезните домакини да ни приготвят по техни рецепти. Ура-тута, минахме в смехове и закачки четири километра и нещо. Починахме от прехода и се пръснахме в гората около моста. Всеки нарами торба и сафарито за лигавите черупчести флегматици започна. Аз понеже съм малко по-бавничък дори от флегматик и трудно догонвах охлювите, ме уволниха от длъжността преследвач на гадинките със спиралните каравани на гърба и ми дадоха снимков материал да търся гъби. Е, какво да се прави - човек не може да избяга от собствената си природа, особено ако бяга със скорост по-бавна от тази на костенурките.
Примирих се с новата си длъжност на Гъбарко. Взех сопа и се зарових из шумака. Брах каквото брах и както само аз си умея, започнах да се заплесвам по разни чудати форми около едно сухо дере на около осемстотин метра по-надолу от моста. Извадих апарата и почнах да си снимам. Щрак тук - щрак там! В един момент щрак – един голям камък, забит вероятно от порой в дънера на вековен самотен бор. Може би от болката (ако дърветата имат такава де) борът се бе разплакал и дървесните му сълзи бяха изтекли под формата на смола и засъхнали в причудливи форми във времето върху камъка. Над него малко встрани се показваше ъгълче на някакво обработено парче дърво. Дръпнах го няколко пъти – не излиза. Не знам защо, но се заинатих. Дърпах, ръчках, струвах... накрая с много усилия успях да го измъкна от смолистия му саркофаг, в който го бяха запечатали годините. Как да го опиша...? Представляваше нещо като плочка, колкото тетрадка малък формат. Макар и трудно, но се виждаше, че от едната страна е като барелеф. Имаше резбовано на ръка лице. Най-вероятно на момиче, защото извън смолата се виждаха красиви коси. На гърба беше още по-странно - имаше издълбани букви, от които се виждаха само първите. Надпис, от който личаха две букви – О, Б, и последната, която беше И. Във всяка изкопана вдлъбнатинка за буквата бе пълно с нещо, което загадъчно блестеше на слънцето. Беше видно - това бе ювелирна изработка, направена с много желание, търпение, труд и любов. Личеше си - това нещо стои доста отдавна там. Краищата, които не бяха полети със смола, имаха много състарен вид. Може би само чистият късмет го бе запазил от корояди. Опитах се да махна смолата, но не би. Нито отпред, нито отзад имах някакъв успех в това си начинание.
Прибрахме се. Половината от моите гъби бяха изхвърлени, защото така се бях отнесъл мислено по находката си, че бях брал и неядливи. Показах горския си трофей на единия от домакините и той ми разказа следното: Навремето учениците от местното средно училище в Девин имали традиция, позоваваща се на старо поверие, да хвърлят плочки с дърворезба от Кемеровия мост в реката. Правели много дърворезби, защото в училището имало такива часове, пък и извънкласни занимания за приложни практики по дърворезба – нали е балканджийски край. Та учениците идвали в полунощ, задължително при пълнолуние. Хвърляли плочките с издялкано в тях стихотворение или признание в любов в реката и вярвали, че това ще ги дари с вниманието на другата страна. През лятната ваканция, когато реката не била толкова буйна, ходели надолу по течението да ги търсят. Който намерел такава плочка, бил обявяван за щастливец в любовта. Ееее, съвсем заслужено вечерта и мен официално ме обявиха за такъв. Домакините казаха, че това било голям късмет. Приех го на доверие за вярно.
Отнесох си „късмета” вкъщи. От плочката се усещаше много приятно и смесено аромат от бор, младост и любов. Не знам как се случи във времето, но това дръвче–плочка неусетно ми стана като талисман. Не се разделях с нея. Носех я винаги с мен, дори в командировките си. Имах обаче един проблем! Какво ли не опитах, за да почистя боровата смола и да видя лицето отпред на плочката или надписа отзад. Уви! За десет години какво ли не правих - не се получаваше. Имах голямо желание, но не можех да предприема радикални методи, защото ми казаха, че съм щял да повредя дърворезбата или пълнежа на буквите. Накрая стигнах до извода, че може би тайната не биваше да бъде разгадана изобщо или най–малкото не бива това да стане от мен в този момент. Всичките ми познати знаеха за моята плочка и се шегуваха, че съм обречен цял живот да търся скритото под зацапаната от кал и борови иглички лице. При единия опит да махна смолистото покритие се отчекна част от една буквичка и с лупата установих, че пълнежът е стрит на прах седеф на мида, най-вероятно речна, като се има предвид къде бях намерил плочката.
И така си ходихме с плочката десет години, без тя да пожелае да съблече смолистите си одежди пред мен и да разкрие същността на предназначението и произхода си. Нищо особено не се случваше нито с мен, нито с плочката талисман. В началото на април на две хиляди и десета година ходих за риба. Висяхме с един приятел около един язовир в една свежа трева. Времето от две седмици беше по–топло от средното за сезона. Малко релакс. Малко романтика. Природата около водоема бе красива, раззеленяваше се. Три големи стада овце пасяха наоколо и от проблейването им и звука на хлопците им се отнасях мислено в едно време далеч назад – време, което съм виждал само по филмите. Понякога обаче всяко нещо си има своята цена. Като се прибрах, се оказа, че по мен са се налепили поне пет-шест кърлежа. Отидох да ми ги извадят и изследват за лаймска болест.О|каза се, че единият е потенциален преносител. Подложиха ме на неколкомесечна терапия с някакви инжекции и хапчорлаци. От време на време се чувствах като парцал. Първото, което си помислих, беше: те ти булка Спасовден, те ти романтика, те ти красиви живи български пейзажи... И честно да си призная, малко накриво погледнах към старото ни време. Ама то е може би защото не съм знаел какво ще се случва по-нататък, затова!
Една нощ се случи нещо странно. Имах някакви кошмари. Посред нощ се стреснах и се събудих целият облян в пот. Не можех да мръдна. В началото го отдадох на лекарствата. Не знам защо, но ми се стори, че в стаята е много по-тихо от друг път. Успявах с мъка да движа само главата си. Потърсих с очи стенния часовник – беше малко след полунощ. Случайно в погледа ми попадна плочката ми талисман от Родопите. Зад нея сякаш имаше някакво сияние. Първо се появи под самата смола, където бе дърворезбата. После обгърна цялата плочка. Наблюдавах я почти час. Беше много красива гледка. Наподобяваше кадрите, които бях гледал за северното сияние. Сиянието се местеше все едно някой пипаше плочката със светлинни пръсти. Не можех да отделя поглед от нея. После се уморих да си държа главата в тази неудобна поза и съм заспал. На другата вечер бях по-добре. Помислих си - така и така имам работа и ще работя до късно - ще я наблюдавам. Нищо не се случи нито на следващата, нито по–нататък. Викам си, сигурно ми се е сторило или съм сънувал или е видение, предизвикано от медикаментите. След известно време, най–неочаквано за мен, явлението се повтори. Но тогава пък се бяхме почерпили с приятели, въпреки забраната на докторите да употребявам алкохол заради лекарствата. Пак се събудих от някакво напрежение. В стаята отново бе по–тихо от обикновено. Аз пак не можех да мръдна. Сиянието се появи по същия начин. Аз обаче бях като прикован за леглото. Може би от смесването на алкохола и лекарствата – не знам от какво, но не можех да мръдна. Този път издържах по-малко. И пак на сутринта всичко си беше, като че нищо не се е случило. Викам си - ще дебна следващата вечер. Нищо - само дето не спах. И на по следващата пак нищо – пак същата минавка. Казвам си, трябва да помисля, не може така! Ако това нещо не го сънувам или не халюцинирам, май се появява един път в месеца. Въведох датите в компа и се оказаха точно датите на пълнолуние. Ахаааа, думам си - пипнах го. Следващия месец обаче имаше облаци и си помислих, че нищо няма да се случи и не си навих алармата. Юли месец обаче твърдо реших да се занимая със сиянието. Вече не вземах лекарства, нагодих си плановете така, че да не съм зает вечерта. Навих телефона да звънне половин час преди полунощ. Пих един горещ шоколад и се запреструвах на заспал. Знам ли пък, може да е нещо живо и то също да ме наблюдава. Луната беше пълна, небето ясно. Малко след полунощ дърворезбата под смолата засия.
„Ето гоооо!” – пошепнах си наум аз. После сиянието се увеличи и обвхвана плочката както и предните два пъти. Бе много красиво. Интересното е, че всеки път сияеше по различен начин. И пак бях някак обездвижен. Нещо като в унес, но с много усилия на волята излязох от това състояние. Станах тромаво и се приближих. Застанах между лунните лъчи и плочката, но засенчването не му попречи. Светлината идваше от вътрешността на плочката, а не беше отражение на лунните лъчи. Те явно имаха някаква вторична функция. Не зная докога щеше да продължи това, но аз - нали съм титко-любопитко, посегнах, пипнах плочката и всичко изчезна. Помислих си - значи е било истина. Бях се притеснил, че изкуквам с този мой талисман. Вече знаех, че повече няма да се пови този месец. Но бях установил - явлението си съществува и се появява в полунощ при пълнолуние. И другото - движи се по плочката, сякаш някой я пипа с пръсти.
Отидох да се консултирам с една моя позната, занимаваща се с разни там медитации, концентрации, релаксации и всякакви други разни ации. Тя ми разясни, че или този, който я е направил, си я търси много настойчиво и ползва някаква духовна практика за това, или навремето в плочката е имало вложен някакъв времеви смисъл. Сега това време е дошло и тя се задейства със сиянието си като вид аларма. А пълнолунието може би е като катализатор за явлението. Не било изключено и това, което е трябвало да стане или е ставало, да е ставало по време на пълнолуние. А на въпроса защо точно сега се появява това нещо, отговорът беше, че досега за толкова години или не съм обърнал внимание на явлението, или е настанал момент нещо да става с тази плочка и това е форма на енергийно-информационен сигнал за това, което ще става. А и не било невъзможно токсините от кърлежите и лечението с медикаменти да са отключили някакви мои по-специални осезания и възприятия. Относно асоциацията, че по нея се разхождат светлини пръсти, жената ми поясни: „ Има хора със силна импулсна енергия в ръцете и каквото те измайсторят или държат достатъчно дълго, му предават част от специфичния си енергиен потенциал и после при определени обстоятелства тази енергия импулс може да бъде излъчена от предмета по най-различни начини.” После ме посъветва, ако се страхувам от явлението, най-добре да си върна плочката там, откъдето съм я взел или намерил. Близко беше до ума на всеки разумен човек - плочката не бе направена или предназначена за мен.
След разговора с тази жена, от който схванах твърде малко, ми стана още по-любопитно. Отговорът беше колкото многозначителен и абстрактен, толкова и далеч от моя начин на мислене и естеството на нещата, с които се занимавах в ежедневието си. Честно - не знам после какво ми стана, но ме обзе неистово желание да повторим фантастичното си гости в Девин. Честно си признавам, не знам какво ми стана!
Споделих преживяванията си и импулса да се върна по онези места с приятелите си. Казаха ми: „Ти да не си врътнал?” Но все пак навих компанията и решихме отново да се съберем в Девин. Щяхме да бъдем почти същата тумба, само че с някоя друга съпруга и съпруг в повече. Обадихме се на колегите балканджии и стана точно както преди десет години. Месец по-късно след обаждането направихме автодесант в това райско българско планинско кътче. Домакините - хора ангели по душа, отново ни посрещнаха повече от сърдечно. Заредиха се тежки софраджийски нощи и още по-тежки (може би от килцата и егенетата ни) разходки из планината. Плочката, станала вече моя емблема, беше в Девин с мен. До този момент нищо не се случваше. Аз обаче специално бях планирал посещението така, че да сме там по време на пълнолуние. Само дето от емоциите около купоните, фантастичното настроение и атмосферата, която цареше, забравих точно кой ден се падаше то. И ако съм откровен в момента, изобщо бях изключил, че съм там и за разследването си.
Предпоследната вечер съседите по къща дойдоха да ни известят, че при тях също ще има събиране и да се извинят за притеснението. Щели да се събират випуска да празнуват тридесет години от завършване на средното им образование.
Вечерта в съседите се превърна в малък фест на музиката от осемдесетте. Ние спряхме нашата и тези колеги от компанията, които са били ученици по онези времена, се отдадоха на спомени, слушайки веселбата в двора до нас. Започна се със здраво диско, накъсвано от единични парчета як рок от старите времена. В по-късните часове се заредиха тежки блусове. В общата гълчава се открояваха няколко гласа. Два кудкудякащи на някакви жени и един, който си го кръстих Гърления тембър. Със сигурност танцуваха на шапка, защото другите го подкачаха - бил танцувал само с някаква Ели. Той обаче отговаряше, че сега му се е паднало и не я отстъпваше на никого.
Неусетно се приближихме във времето към полунощ. Часовникът на стената започна да отброява числото преди онова в най-горната част на циферблата, с удари на равни интервали. Бях се отпуснал в някакъв ретро унес. Слушах едновременно разговорите на нашата маса, боботенето на Гърления тембър, танцуващ току до гърба ми, но от другата страна на оградата, и солото на някаква песен, в която се пееше за неизвестен за мен хотел „Калифорния”. Не знам защо започнах да броя ударите на часовника. Погледът ми блуждаеше из небето. Тъкмо открих съзвездие Касиопея, и един самолет бавно и нахално мина през него, оставяйки с обозначителните си светлини мигащо мечтание за далечни чуждоземни разходки. И когато стигнах до единадесетия удар, съжалих: ех, защо няма още поне един, за да продължи да ме унася... Нещо топло ме покапа, парвайки ме по ръката. Замириса на гора и на Коледа. В галимациите по приготовленията на вечертанякой бе преместил моя талисман в близост до комина на пещта над барбекюто и смолата обилно се топеше. Скочих и не можех да повярвам на очите си. Вярно, че там беше топло, но аз колко пъти съм опитвал с топлина, а не ми се е получавало. Всички започнаха да ме майтапят, че най-сетне Розетския камък ще бъде разчетен. Грабнах плочката. Много интересно - сякаш дървото се бе нагряло някак си отвътре. От десет години чаках да видя лицето на момичето и надписа под него, както и седефения надпис на гърба на талисмана. Беше ми много любопитно. Гледах на плочката едва ли не като на запечатан с нещо артефакт. Внимателно доизчистих смолата отпред. Показа се прецизна дърворезба и едно наистина красиво лице на усмихнато момиче. Надписът отдолу гласеше „С обич! – Обърни!” Задната част на клеясалото покритие обаче се държеше, въпреки че смолата много се беше нагряла.
Подпийнал елемент при съседите се бе развеселил или разбуйствал повече от нормалното, защото шапката от танците там току прелетя оградата и тупна в скута ми. Нашите хора се изсмяха и казаха: „ Ето ти го късмета от плочката! Хайде, сега тичай в комшиите да си поканиш някого!” Докато се суетях какво да правя, някой от другата страна се покатери на бетонния фундамент и се показа над дървената част на ограда. Досущ в ухото си чух не кой да е друг, ами точно Гърления тембър:
Много се извинявам, мъжки, ще ми подадеш ли този цукалообразен парчоляк от плат, дето се кипри в скута ти, че тука някои напористи нахалитети се канят да ми задигнат смисъла на живота под носа.
Нищо не разбрах от репликата, но казах:
- Заповядай! - После се представих по име и проявих усмихнатата си учтивост, докато му я подавах.
- Благодаря! Аз съм Станимир, приятно ми е и на мен. Не се сърди! Това с шапката стана случайно - после се обърна към единия от домакините, когото явно познаваше. – Ааа, защо така сте се окумили бре, комшии. Забравихте ли? Тази вечер е пълнолуние! Хайде с нас в полунощ на Кемеровия мост да пускаме в Девинска река дървени плочки за любов...
Нашата компания избухна в смях и някой се провикна.
- Стъни, ти май никога няма да пораснеш! Виж, ние сме старички вече за тези работи, може и да не дойдем, но този, дето ти подава шапката, ще дойде със сигурност. Той сега е на твоя акъл. И на него не му давайте плочка - той си има отколе такава! - през смях заобяснява домакинът ни на Станимир.
Гърления тембър се ухили до уши и на свой ред авторитетно заяви:
- Щом си е научил уроците и си е написал дървеното домашно, да идва с нас. Пък вий тук, заспалите, ще видите щастлива любов, ама друг път – и направи неприличен жест, но не със среден пръст, ами с кутре и после се обърна към мен: - Идваш ли, мъжки? Остави ги ти тези бастуни, те са се предали вече! Каня те официално за мой гост на похода до Кемеров мост!
- Що пък да не отида – отговорих аз и си помислих, че много навреме този мъжага ме подсети за пълната луна тази вечер и довърших с аргумент, и то не по-малко авторитетно от него: – Щом е в името на щастливата любов - тръгвам...!
Тогава се присетих и за забравените си изследвания по сиянието на плочката. Взех си талисмана, грабнах и един прожектор по препоръка на домакините и се приготвих да ходя с веселяците от другия двор на моста на любовта. Станимир ме запозна с останалите и каза, че съм негов гост за похода. Качих се в една от колите. Докато пътувахме в колата, се обсъждаха доста неща, а между тях и някаква нелепата ситуация по раздялата на някой си Станимир и Ели. Помислих си - това ще да е моят човек. Идеше реч за това и за някакъв стих и някаква вина. Но от музиката в колата не дочух точно кой е по-виновен и защо. Само ми стана ясно, че коментиращите съжаляват обсъжданите, че не са се събрали в семейна двойка, иначе и двамата били много готини!
Стигнахме докъдето можеше с кола. После продължихме пеша някъде около двадесетина минути. Сигурен бях – походът бе в програмата, защото всички бяха преоблечени с удобни за случая обувки и повечето жени носеха панталони или дънки. Беше хубаво. Двайсет и осем или и девет човека на средна възраст вървяха по планинска пътека в гората и също толкова прожектора шареха около нас и из короните на заспалите дървета. Като във филм.
А за софрите да не говоря. То не бяха чевермета, то не бяха плешки от дива коза, то не бе чудо. Решихме последните две вечери да са постни. Постни, постни, ама не съвсем. Последния ден планирахме да отидем на поход около един стар римски мост на име Кемеров мост. Това е единственият запазен мост в България от римско време. Предната нощ бе валяло и се разбрахме да си наберем гъби и охлюви, които любезните домакини да ни приготвят по техни рецепти. Ура-тута, минахме в смехове и закачки четири километра и нещо. Починахме от прехода и се пръснахме в гората около моста. Всеки нарами торба и сафарито за лигавите черупчести флегматици започна. Аз понеже съм малко по-бавничък дори от флегматик и трудно догонвах охлювите, ме уволниха от длъжността преследвач на гадинките със спиралните каравани на гърба и ми дадоха снимков материал да търся гъби. Е, какво да се прави - човек не може да избяга от собствената си природа, особено ако бяга със скорост по-бавна от тази на костенурките.
Примирих се с новата си длъжност на Гъбарко. Взех сопа и се зарових из шумака. Брах каквото брах и както само аз си умея, започнах да се заплесвам по разни чудати форми около едно сухо дере на около осемстотин метра по-надолу от моста. Извадих апарата и почнах да си снимам. Щрак тук - щрак там! В един момент щрак – един голям камък, забит вероятно от порой в дънера на вековен самотен бор. Може би от болката (ако дърветата имат такава де) борът се бе разплакал и дървесните му сълзи бяха изтекли под формата на смола и засъхнали в причудливи форми във времето върху камъка. Над него малко встрани се показваше ъгълче на някакво обработено парче дърво. Дръпнах го няколко пъти – не излиза. Не знам защо, но се заинатих. Дърпах, ръчках, струвах... накрая с много усилия успях да го измъкна от смолистия му саркофаг, в който го бяха запечатали годините. Как да го опиша...? Представляваше нещо като плочка, колкото тетрадка малък формат. Макар и трудно, но се виждаше, че от едната страна е като барелеф. Имаше резбовано на ръка лице. Най-вероятно на момиче, защото извън смолата се виждаха красиви коси. На гърба беше още по-странно - имаше издълбани букви, от които се виждаха само първите. Надпис, от който личаха две букви – О, Б, и последната, която беше И. Във всяка изкопана вдлъбнатинка за буквата бе пълно с нещо, което загадъчно блестеше на слънцето. Беше видно - това бе ювелирна изработка, направена с много желание, търпение, труд и любов. Личеше си - това нещо стои доста отдавна там. Краищата, които не бяха полети със смола, имаха много състарен вид. Може би само чистият късмет го бе запазил от корояди. Опитах се да махна смолата, но не би. Нито отпред, нито отзад имах някакъв успех в това си начинание.
Прибрахме се. Половината от моите гъби бяха изхвърлени, защото така се бях отнесъл мислено по находката си, че бях брал и неядливи. Показах горския си трофей на единия от домакините и той ми разказа следното: Навремето учениците от местното средно училище в Девин имали традиция, позоваваща се на старо поверие, да хвърлят плочки с дърворезба от Кемеровия мост в реката. Правели много дърворезби, защото в училището имало такива часове, пък и извънкласни занимания за приложни практики по дърворезба – нали е балканджийски край. Та учениците идвали в полунощ, задължително при пълнолуние. Хвърляли плочките с издялкано в тях стихотворение или признание в любов в реката и вярвали, че това ще ги дари с вниманието на другата страна. През лятната ваканция, когато реката не била толкова буйна, ходели надолу по течението да ги търсят. Който намерел такава плочка, бил обявяван за щастливец в любовта. Ееее, съвсем заслужено вечерта и мен официално ме обявиха за такъв. Домакините казаха, че това било голям късмет. Приех го на доверие за вярно.
Отнесох си „късмета” вкъщи. От плочката се усещаше много приятно и смесено аромат от бор, младост и любов. Не знам как се случи във времето, но това дръвче–плочка неусетно ми стана като талисман. Не се разделях с нея. Носех я винаги с мен, дори в командировките си. Имах обаче един проблем! Какво ли не опитах, за да почистя боровата смола и да видя лицето отпред на плочката или надписа отзад. Уви! За десет години какво ли не правих - не се получаваше. Имах голямо желание, но не можех да предприема радикални методи, защото ми казаха, че съм щял да повредя дърворезбата или пълнежа на буквите. Накрая стигнах до извода, че може би тайната не биваше да бъде разгадана изобщо или най–малкото не бива това да стане от мен в този момент. Всичките ми познати знаеха за моята плочка и се шегуваха, че съм обречен цял живот да търся скритото под зацапаната от кал и борови иглички лице. При единия опит да махна смолистото покритие се отчекна част от една буквичка и с лупата установих, че пълнежът е стрит на прах седеф на мида, най-вероятно речна, като се има предвид къде бях намерил плочката.
И така си ходихме с плочката десет години, без тя да пожелае да съблече смолистите си одежди пред мен и да разкрие същността на предназначението и произхода си. Нищо особено не се случваше нито с мен, нито с плочката талисман. В началото на април на две хиляди и десета година ходих за риба. Висяхме с един приятел около един язовир в една свежа трева. Времето от две седмици беше по–топло от средното за сезона. Малко релакс. Малко романтика. Природата около водоема бе красива, раззеленяваше се. Три големи стада овце пасяха наоколо и от проблейването им и звука на хлопците им се отнасях мислено в едно време далеч назад – време, което съм виждал само по филмите. Понякога обаче всяко нещо си има своята цена. Като се прибрах, се оказа, че по мен са се налепили поне пет-шест кърлежа. Отидох да ми ги извадят и изследват за лаймска болест.О|каза се, че единият е потенциален преносител. Подложиха ме на неколкомесечна терапия с някакви инжекции и хапчорлаци. От време на време се чувствах като парцал. Първото, което си помислих, беше: те ти булка Спасовден, те ти романтика, те ти красиви живи български пейзажи... И честно да си призная, малко накриво погледнах към старото ни време. Ама то е може би защото не съм знаел какво ще се случва по-нататък, затова!
Една нощ се случи нещо странно. Имах някакви кошмари. Посред нощ се стреснах и се събудих целият облян в пот. Не можех да мръдна. В началото го отдадох на лекарствата. Не знам защо, но ми се стори, че в стаята е много по-тихо от друг път. Успявах с мъка да движа само главата си. Потърсих с очи стенния часовник – беше малко след полунощ. Случайно в погледа ми попадна плочката ми талисман от Родопите. Зад нея сякаш имаше някакво сияние. Първо се появи под самата смола, където бе дърворезбата. После обгърна цялата плочка. Наблюдавах я почти час. Беше много красива гледка. Наподобяваше кадрите, които бях гледал за северното сияние. Сиянието се местеше все едно някой пипаше плочката със светлинни пръсти. Не можех да отделя поглед от нея. После се уморих да си държа главата в тази неудобна поза и съм заспал. На другата вечер бях по-добре. Помислих си - така и така имам работа и ще работя до късно - ще я наблюдавам. Нищо не се случи нито на следващата, нито по–нататък. Викам си, сигурно ми се е сторило или съм сънувал или е видение, предизвикано от медикаментите. След известно време, най–неочаквано за мен, явлението се повтори. Но тогава пък се бяхме почерпили с приятели, въпреки забраната на докторите да употребявам алкохол заради лекарствата. Пак се събудих от някакво напрежение. В стаята отново бе по–тихо от обикновено. Аз пак не можех да мръдна. Сиянието се появи по същия начин. Аз обаче бях като прикован за леглото. Може би от смесването на алкохола и лекарствата – не знам от какво, но не можех да мръдна. Този път издържах по-малко. И пак на сутринта всичко си беше, като че нищо не се е случило. Викам си - ще дебна следващата вечер. Нищо - само дето не спах. И на по следващата пак нищо – пак същата минавка. Казвам си, трябва да помисля, не може така! Ако това нещо не го сънувам или не халюцинирам, май се появява един път в месеца. Въведох датите в компа и се оказаха точно датите на пълнолуние. Ахаааа, думам си - пипнах го. Следващия месец обаче имаше облаци и си помислих, че нищо няма да се случи и не си навих алармата. Юли месец обаче твърдо реших да се занимая със сиянието. Вече не вземах лекарства, нагодих си плановете така, че да не съм зает вечерта. Навих телефона да звънне половин час преди полунощ. Пих един горещ шоколад и се запреструвах на заспал. Знам ли пък, може да е нещо живо и то също да ме наблюдава. Луната беше пълна, небето ясно. Малко след полунощ дърворезбата под смолата засия.
„Ето гоооо!” – пошепнах си наум аз. После сиянието се увеличи и обвхвана плочката както и предните два пъти. Бе много красиво. Интересното е, че всеки път сияеше по различен начин. И пак бях някак обездвижен. Нещо като в унес, но с много усилия на волята излязох от това състояние. Станах тромаво и се приближих. Застанах между лунните лъчи и плочката, но засенчването не му попречи. Светлината идваше от вътрешността на плочката, а не беше отражение на лунните лъчи. Те явно имаха някаква вторична функция. Не зная докога щеше да продължи това, но аз - нали съм титко-любопитко, посегнах, пипнах плочката и всичко изчезна. Помислих си - значи е било истина. Бях се притеснил, че изкуквам с този мой талисман. Вече знаех, че повече няма да се пови този месец. Но бях установил - явлението си съществува и се появява в полунощ при пълнолуние. И другото - движи се по плочката, сякаш някой я пипа с пръсти.
Отидох да се консултирам с една моя позната, занимаваща се с разни там медитации, концентрации, релаксации и всякакви други разни ации. Тя ми разясни, че или този, който я е направил, си я търси много настойчиво и ползва някаква духовна практика за това, или навремето в плочката е имало вложен някакъв времеви смисъл. Сега това време е дошло и тя се задейства със сиянието си като вид аларма. А пълнолунието може би е като катализатор за явлението. Не било изключено и това, което е трябвало да стане или е ставало, да е ставало по време на пълнолуние. А на въпроса защо точно сега се появява това нещо, отговорът беше, че досега за толкова години или не съм обърнал внимание на явлението, или е настанал момент нещо да става с тази плочка и това е форма на енергийно-информационен сигнал за това, което ще става. А и не било невъзможно токсините от кърлежите и лечението с медикаменти да са отключили някакви мои по-специални осезания и възприятия. Относно асоциацията, че по нея се разхождат светлини пръсти, жената ми поясни: „ Има хора със силна импулсна енергия в ръцете и каквото те измайсторят или държат достатъчно дълго, му предават част от специфичния си енергиен потенциал и после при определени обстоятелства тази енергия импулс може да бъде излъчена от предмета по най-различни начини.” После ме посъветва, ако се страхувам от явлението, най-добре да си върна плочката там, откъдето съм я взел или намерил. Близко беше до ума на всеки разумен човек - плочката не бе направена или предназначена за мен.
След разговора с тази жена, от който схванах твърде малко, ми стана още по-любопитно. Отговорът беше колкото многозначителен и абстрактен, толкова и далеч от моя начин на мислене и естеството на нещата, с които се занимавах в ежедневието си. Честно - не знам после какво ми стана, но ме обзе неистово желание да повторим фантастичното си гости в Девин. Честно си признавам, не знам какво ми стана!
Споделих преживяванията си и импулса да се върна по онези места с приятелите си. Казаха ми: „Ти да не си врътнал?” Но все пак навих компанията и решихме отново да се съберем в Девин. Щяхме да бъдем почти същата тумба, само че с някоя друга съпруга и съпруг в повече. Обадихме се на колегите балканджии и стана точно както преди десет години. Месец по-късно след обаждането направихме автодесант в това райско българско планинско кътче. Домакините - хора ангели по душа, отново ни посрещнаха повече от сърдечно. Заредиха се тежки софраджийски нощи и още по-тежки (може би от килцата и егенетата ни) разходки из планината. Плочката, станала вече моя емблема, беше в Девин с мен. До този момент нищо не се случваше. Аз обаче специално бях планирал посещението така, че да сме там по време на пълнолуние. Само дето от емоциите около купоните, фантастичното настроение и атмосферата, която цареше, забравих точно кой ден се падаше то. И ако съм откровен в момента, изобщо бях изключил, че съм там и за разследването си.
Предпоследната вечер съседите по къща дойдоха да ни известят, че при тях също ще има събиране и да се извинят за притеснението. Щели да се събират випуска да празнуват тридесет години от завършване на средното им образование.
Вечерта в съседите се превърна в малък фест на музиката от осемдесетте. Ние спряхме нашата и тези колеги от компанията, които са били ученици по онези времена, се отдадоха на спомени, слушайки веселбата в двора до нас. Започна се със здраво диско, накъсвано от единични парчета як рок от старите времена. В по-късните часове се заредиха тежки блусове. В общата гълчава се открояваха няколко гласа. Два кудкудякащи на някакви жени и един, който си го кръстих Гърления тембър. Със сигурност танцуваха на шапка, защото другите го подкачаха - бил танцувал само с някаква Ели. Той обаче отговаряше, че сега му се е паднало и не я отстъпваше на никого.
Неусетно се приближихме във времето към полунощ. Часовникът на стената започна да отброява числото преди онова в най-горната част на циферблата, с удари на равни интервали. Бях се отпуснал в някакъв ретро унес. Слушах едновременно разговорите на нашата маса, боботенето на Гърления тембър, танцуващ току до гърба ми, но от другата страна на оградата, и солото на някаква песен, в която се пееше за неизвестен за мен хотел „Калифорния”. Не знам защо започнах да броя ударите на часовника. Погледът ми блуждаеше из небето. Тъкмо открих съзвездие Касиопея, и един самолет бавно и нахално мина през него, оставяйки с обозначителните си светлини мигащо мечтание за далечни чуждоземни разходки. И когато стигнах до единадесетия удар, съжалих: ех, защо няма още поне един, за да продължи да ме унася... Нещо топло ме покапа, парвайки ме по ръката. Замириса на гора и на Коледа. В галимациите по приготовленията на вечертанякой бе преместил моя талисман в близост до комина на пещта над барбекюто и смолата обилно се топеше. Скочих и не можех да повярвам на очите си. Вярно, че там беше топло, но аз колко пъти съм опитвал с топлина, а не ми се е получавало. Всички започнаха да ме майтапят, че най-сетне Розетския камък ще бъде разчетен. Грабнах плочката. Много интересно - сякаш дървото се бе нагряло някак си отвътре. От десет години чаках да видя лицето на момичето и надписа под него, както и седефения надпис на гърба на талисмана. Беше ми много любопитно. Гледах на плочката едва ли не като на запечатан с нещо артефакт. Внимателно доизчистих смолата отпред. Показа се прецизна дърворезба и едно наистина красиво лице на усмихнато момиче. Надписът отдолу гласеше „С обич! – Обърни!” Задната част на клеясалото покритие обаче се държеше, въпреки че смолата много се беше нагряла.
Подпийнал елемент при съседите се бе развеселил или разбуйствал повече от нормалното, защото шапката от танците там току прелетя оградата и тупна в скута ми. Нашите хора се изсмяха и казаха: „ Ето ти го късмета от плочката! Хайде, сега тичай в комшиите да си поканиш някого!” Докато се суетях какво да правя, някой от другата страна се покатери на бетонния фундамент и се показа над дървената част на ограда. Досущ в ухото си чух не кой да е друг, ами точно Гърления тембър:
Много се извинявам, мъжки, ще ми подадеш ли този цукалообразен парчоляк от плат, дето се кипри в скута ти, че тука някои напористи нахалитети се канят да ми задигнат смисъла на живота под носа.
Нищо не разбрах от репликата, но казах:
- Заповядай! - После се представих по име и проявих усмихнатата си учтивост, докато му я подавах.
- Благодаря! Аз съм Станимир, приятно ми е и на мен. Не се сърди! Това с шапката стана случайно - после се обърна към единия от домакините, когото явно познаваше. – Ааа, защо така сте се окумили бре, комшии. Забравихте ли? Тази вечер е пълнолуние! Хайде с нас в полунощ на Кемеровия мост да пускаме в Девинска река дървени плочки за любов...
Нашата компания избухна в смях и някой се провикна.
- Стъни, ти май никога няма да пораснеш! Виж, ние сме старички вече за тези работи, може и да не дойдем, но този, дето ти подава шапката, ще дойде със сигурност. Той сега е на твоя акъл. И на него не му давайте плочка - той си има отколе такава! - през смях заобяснява домакинът ни на Станимир.
Гърления тембър се ухили до уши и на свой ред авторитетно заяви:
- Щом си е научил уроците и си е написал дървеното домашно, да идва с нас. Пък вий тук, заспалите, ще видите щастлива любов, ама друг път – и направи неприличен жест, но не със среден пръст, ами с кутре и после се обърна към мен: - Идваш ли, мъжки? Остави ги ти тези бастуни, те са се предали вече! Каня те официално за мой гост на похода до Кемеров мост!
- Що пък да не отида – отговорих аз и си помислих, че много навреме този мъжага ме подсети за пълната луна тази вечер и довърших с аргумент, и то не по-малко авторитетно от него: – Щом е в името на щастливата любов - тръгвам...!
Тогава се присетих и за забравените си изследвания по сиянието на плочката. Взех си талисмана, грабнах и един прожектор по препоръка на домакините и се приготвих да ходя с веселяците от другия двор на моста на любовта. Станимир ме запозна с останалите и каза, че съм негов гост за похода. Качих се в една от колите. Докато пътувахме в колата, се обсъждаха доста неща, а между тях и някаква нелепата ситуация по раздялата на някой си Станимир и Ели. Помислих си - това ще да е моят човек. Идеше реч за това и за някакъв стих и някаква вина. Но от музиката в колата не дочух точно кой е по-виновен и защо. Само ми стана ясно, че коментиращите съжаляват обсъжданите, че не са се събрали в семейна двойка, иначе и двамата били много готини!
Стигнахме докъдето можеше с кола. После продължихме пеша някъде около двадесетина минути. Сигурен бях – походът бе в програмата, защото всички бяха преоблечени с удобни за случая обувки и повечето жени носеха панталони или дънки. Беше хубаво. Двайсет и осем или и девет човека на средна възраст вървяха по планинска пътека в гората и също толкова прожектора шареха около нас и из короните на заспалите дървета. Като във филм.