Създателят на звездите

[Странник]

Създателят на звездите


Тук следва превод от книгата на Олаф Степлдон - "Создатель звезд"

От корицата на книгата -

" Какво е това нещо човекът? Какво е разумът и каква е неговата цел? Какво е духът? В какво се състои смисълът на съществуването и има ли то смисъл? Що за сила е създала нашият свят, другите светове, галактиките, космосът? Сила на Доброто или сила на Злото? Какво е било в началото и какво ни чака занапред?
Своята версия на отговорите на тези и други извечни въпроси известният философ Олаф Степлдон е облякъл в оригинална форма на философско-фантастично повествование. Той ни кани на среща със СЪЗДАТЕЛЯ НА ЗВЕЗДИТЕ."


Глава 13 - "НАЧАЛОТО И КРАЯТ" ("Моментът на истината и след него")


В момента на истината за космоса, АЗ, космическият разум, се оказах пред източника и целта на всички смъртни същества.

Разбира се, в този момент аз не възприемах безсмъртният дух - Създателят на Звездите в категориите на чувственото възприятие. Ако се говори за чувственото възприятие, о, тук нищо не се промени: аз както преди усещах само гъстонаселените празни сфери на умиращите звездни светове. Но, благодарение на това, което в тази книга се нарича телепатия, аз бях способен на духовно възприятие. Аз почувствах непосредственото присъствие на Създателя на Звездите. Аз вече споменавах, че малко преди това мен ме завладя непреодолимо усещане на скрито присъствие на някакво същество, различно от мен, различно от моето космическо тяло и осъзнаващ разум, различно от моите живи съставни части, различно от множеството отдали цялата си топлина звезди. Но сега окото на мисълта видя, как покровът се заколеба и стана полупрозрачен. Източникът и целта на всичко - Създателят на Звездите - застана пред мен в смътната форма на същество, действително различно от моето осъзнато "аз", и в същото време, намиращо се дълбоко вътре в мене. В същност това беше моето "аз", само че безкрайно по-голямо, отколкото моето "аз".

На мен ми се стори, че видях Създателят на Звездите в два аспекта: като особена, творяща форма на духа, дала живот на мен, космоса, нещо, внушаващо най-голям ужас, нещо по-величествено от творчеството, тоест, установеното един път и завинаги съвършенство на абсолютния дух.

Безкрайно жалки и банални думи. Но в самото усещане нямаше нищо жалко.

Виждайки този безкрай, тоест нещо, което не може да се обхване, Аз, космическият разум, цветът на всички звезди и планети, - изпаднах в такъв ужас, в който изпада дивакът при блясъккът на мълнията и тътенът на гръмотевицата. И когато аз паднах ничком пред Създателя на Звездите, моят разум го погълна пълноводие от образи. Отново пред мен изникна неизброима тълпа измислени божества от всички времена, народи и светове - символи на величие и нежност, на безжалостна сила, сляпо творчество и всевиждаща мъдрост. И въпреки че тези образи не бяха нищо друго от фантазиите на сътворените разуми, на мен ми се стори, че всеки от тях, взети заедно, действително се явяват въплъщение на образа, оставен от Създателя на Звездите на сътворените от него същества.

Когато аз съзерцавах тази армия от божества, издигаща се към мен от различни светове, сякаш облачен дим, - в разумът ми проникна нов образ на безсмъртния дух. Този образ беше породен от моето космическо въображение, и в същото време нещо повече, отколкото бях самият аз. В паметта на автара на тази книга, човека, останаха само остатъци от това видение, което така го потресе и развълнува, когато той беше космически разум. И все пак аз съм длъжен да се стремя да хвана това усещане в много нездрава мрежа от думи.

На мен ми се стори, че аз извърших пътешествие във времето в обратна посока до самият момент на сътворението. Аз наблюдавах раждането на космоса.

Духът беше потънал в печални размисли. Бидейки безкраен и вечен, той сам се е ограничил в крайното и временно битие и сега размишляваше за миналото, което не му харесваше. Той не беше удовлетворен от някакво творение в миналото, неизвестно за мен; и беше неудовлетворен също и от сегашната си временна природа. Тази неудовлетвореност подтикна духа към ново творение.

И ето, в съответствие с възникналата в моя космически разум фантазия, абсолютния дух, ограничаващ себе си в името на творчеството, изтръгна от себе си атом на своя безкраен потенциал.

Този микрокосмос носи в себе си зародиша на пространството, времето и всички видове космически същества.

Вътре в този точков космос многобройните, но неизброими, центрове на физическа енергия, които човекът смътно си представя като електрони, протони и прочее, отначало съвпадаха един с друг. И те пребиваваха в състояние на покой. В състояние на покой се намираше събраната в една точка материя на десетки милиони галактики.

След това Създателят на Звездите каза:"Да бъде светлина". И стана светлина.

Представляващите единно цяло центрове на енергия излъчваха ослепителна светлина. Космосът се взриви, реализирайки своя потенциал в пространството и времето. Центровете от енергия се разлетяха на различни страни, сякаш парчета от разкъсана бомба. Но всеки център запази паметта за единния дух на цялото и желанието да се върне към него; и всеки център беше отражение на същността на всички останали центрове; разхвърляни във времето и пространството.

Преставайки да бъде точков, космосът се превърна в обем невъобразимо плътна материя и силно излъчване, и постоянно се разширяваше. Той беше спящ и безкрайно разединен духом.


Но да се каже, че космосът се разширява, все едно да се каже - неговите краища се съкращават. Центровете на абсолютна енергия, поначало съвпадащи с точковия космос, сега сами генерираха космическо пространство, отделяйки се един от друг. Разширяването на космоса, като цяло, не беше нишо друго от свиване на неговите физически съставни части и неговите светлинни вълни.

Въпреки, че размерите на космоса винаги са били крайни, той нямаше нито граници, нито център на малките си светлинни вълни. Както при разширяващата се сфера отсъстват граници и център, така и при разширяващия се обем на космоса отсъстваха граници и център. но ако центърът на сферична повърхност се явява точка, разположена извън тази повърхност - в "трето измерение", то и центърът на обема на космоса ще се намира извън него - в "четвърто измерение".

Плътното взривяващо се огнено кълбо наедря до размерите на планета, след това до размерите на звезда, след това до размерите на галактика, а после и до размерите на десетки милиони галактики. И по размера на своето нарастване то ставаше по-тънко, по-малко ослепително, по-малко безспокойно.

След това космическият облак се разруши в резултат на противоречие между неговата тенденция към разширяване и притеглянето на съставляващите го части. То се разтури на множество милиони облачета, превърнали се в рояк огромни мъглявини.

За известно време мъглявините се разполагаха толкова близо езна до друга, като облаци на буреносно небе. Но пролуките между тях се разширяваха, докато не станаха толкова обособени, както цветята на храста, както пчелите в летящия рояк, както птиците в мигриращото ято, както корабите в морето. Те се отдалечаваха една от друга с все по нарастваща скорост; едновременно с това всяко облаче се свиваше, превръщайки се отначало в топче пух, след това във въртяща се леща, а след това в добре познатото ни въртене на звездните потоци.

А космосът все се разширяваше, и най-отдалечените една от друга галактики се разлетяваха на различни посоки с такава скорост, че пълзящата със скорост на костенурка космическа светлина, вече не можеше да преодолее разстоянието между тях.


Но аз във въображението си ги виждах всичките. Имах усещането, че всичсо е осветено с някаква друга, вътрешна, свръхкосмическа и свръхскоростна светлина, чийто източник се намира извън пределите на космоса.

Отново, но вече в новата, хладна, всепроникваща светлина, пред мен преминаваха животите на всичките звезди, светове, галактически съобщества и маят собствен живот плътно до самият момент, когато аз застанах пред безкрайността, която хората наричат Бог и си я представят в образ, съответстащ на техните човешки желания.

Сега Аз самият се опитвах да си представя този безкраен дух - Създателят на Звездите, в образ, роден от моята космична, но все пак смъртна природа. Защото сега ми се струваше, че аз неочаквано съм излезнал извън пределите на триизмерното виждане, свойствено на всички създания и видях физическият облик на Създателя на Звездите. Аз видях, наистина зад пределите на космическото пространство, сияещ източник от свръхкосмическа светлина. Той представляваше непоносимо ярка точка, звезда, слънце, по-мощно, от всички слънца взети заедно. Стори ми се , че тази лъчезарна звезда е центърът на четириизмерна сфера, чиято огъната повърхност се явяваше триизмерният космос. Тази звръхзвезда, която беше Създателят на Звездите, беше видяна от мен, сътвореното от нея космическо създание само за един кратък миг, преди нейното сияние да ми изгори "очите". И в този момент аз разбрах, че действително съм видял истинският източник на цялата космическа светлина, живот и разум, а също и още много друго, за което Аз нямах никаква представа.

Но този образ, този символ, постигнат от моя космически разум в резултат на стрес, предизвикан от непостижимо усещане, - се разруши и трансформира вече в самия процес на постижение, толкова неадекватен беше той спрямо самото усещане. Когато ми се върна "зрението", аз разбрах, че тази звезда, която беше Създателят на Звездите е постоянният център на цялото битие. Аз я възприех като гледаща към мен, нейното творение, от висотата на нейното безсмъртие. Когато видях Създателя на Звездите, Аз разтворих жалките крила на своя дух и полетях към него, за да се изгоря, ослепя и да рухна долу. На мен ми се стори, че в момента на видението ми всички надежди на всички смъртни духовни същества, заедно с безсмъртния дух станаха силата на моите криле. Стори ми се, че Звездата, моят Създател, трябва да се наклони насреща ми, да ме вдигне и ме прегърне с лъчите си. Защото ми се стори, че Аз, духът на толкова светове, цветът на толкова епохи, бях Космическа Църква, достойна най-накрая да стана Божия невеста. Но вместо това аз бях изгорен, ослепен и низвергнат с ужасна светлина.

Но не само физически нетърпимо ярката светлина ме съкруши в момента на истината на моя живот. В този момент аз се досетих, в какво настроение се намира безсмъртният дух, създал космоса, постоянно поддържащ неговата жизнена дейност и следящ за развитието му, изпълнено с мъчения. Ето това откритие ме и съкруши.

Защото аз се натъкнах не на доброжелателство, нежност и любов, а със съвършенно друг дух. И Аз веднага разбрах, че Създателят на Звездите ме е създал не за това, да му бъда "невеста", негово любимо чадо, а със съвсем други намерения.

Стори ми се, че той ме гледа от висотата на своята божественост с нека и да е страстно, но с надменното внимание на художник, оценяващ завършеното си произведение. Художник, спокойно наслаждаващ се на своето произведение, но забелязал най-накрая, непоправимите недостатъци на изначалната концепция, и вече жадуващ за ново творение.

Той ме изследваше със спокойствието на майстор, отхвърляйки всичките ми недостатъци и обогатявайки ме с тези малки немногобройни прекраски черти, коита Аз бях придобил в хода на изпълнените с борба епохи.

Извън себе си от ярост, аз изпратих проклятие на моя безжалостен творец. Аз извиках, че неговото творение се е оказало по-благородно от твореца си; че творението му е обичало и жадувало любов, даже от звездата, която беше Създателят на Звездите. Но творецът, Създателят на Звездите, не обичаше и нямаше нужда от любов.

Но едва Аз, ослепял и страдащ, извиках това проклятие, се вцепених от ужас. Защото ми стана ясно, че добродетелта на твореца е различна от добродетелността на творението. Защото, ако творецът обикне творението си, той ще обикне само някаква малка част от себе си. Но творението, възхвалявайки твореца, възхвалява недостъпната за него безкрайност. Аз разбрах, че добродетелността на творението са любовта и поклонението, а добродетелите на твореца са способността към творение и безсмъртие - недостижимата и непостижима цел на всички покланящи му се творения.

И отново, но сега вече възхитено и засрамено, Аз се обърнах към своя създател. Аз казах: "На мен ми е повече от достатъчно да бъда творение на толкова страшен и толкова очарователен дух, чиито възможности са безгранични, чиято природа е недостъпна за разбирането даже на разумния космос. На мен ми е достатъчно да бъда сътворен и за някакъв миг да въплътя безсмъртният, безспокоен и творящ дух. на мен ми е повече от достатъчно да бъда използван в качеството си на груб набросък към някакво съвършено творение".

И тук върху мен се спусна странно спокойствие и странна радост.

Поглеждайки в бъдещето си, аз видях своя упадък и своята гибел, но това не ме хвърли в отчаяние, а само предизвика спокоен интерес. Аз видях, как обитателите на звездните светове все повече и повече изтощаваха източниците на съществуване на своите немощни цивилизации. Те разложиха на атоми толкова вътрешна материя на звезди, че световете им бяха готови да се разпаднат. И някои небесни тела действително се пропукаха, което доведе до гибелта на расите, обитаващи кухите им вътрешности. Повечето цивилизации не чакаха критическият момент и търпеливо разпределиха своите небесни тела на късчета, възстановявайки ги в по-малък размер. Една след друга, звездите се превърнаха в небесни тела, големи колкото планета. Размерите на някои от тях не превишаваха големината на луна. Населението им се намали в милиони пъти. То съхраняваше във вътрешността на тези кухи зърна само общият скелет на цивилизацията и водеше все по-оскъдно съществуване.


Поглеждайки в бъдещите епохи от момента на истината за космоса, Аз видях същества, които както преди напрягаха всичките си сили, за да съхранят основите на древната си култура; както преди водеха активен личен живот, постоянно намирайки в него нещо ново; както преди поддържаха телепатично общуване между световете; както преди с помощта на телепатията, деляха всичко хубаво, което имаха; както преди поддържаха истинско космическо съобщество с неговия единен космически разум. Аз видях самия себе си, с все по-голям труд запазващ яснота на съзнанието, борещ се със сънливостта и старостта. Не, за да придобия както преди неизмеримо величествено състояние, или да поднеса още един нищожен дар пред трона на Създателя на Звездите, а просто от жажда за нови усещания и вярност към духа.

Но аз нямах силите да спра разпада. Една след друга цивилизациите бяха принудени да съкращават числеността на населението си до ниво, на което вече беше невъзможно да се запази колективното мислене на расата. Цивилизацията, като дегенериращ мозъчен център, вече не можеше да изпълнява ролята си в общокосмичното възприятие.

Гледайки в бъдещето от момента на истината за космоса, Аз видях, как Аз самият, космическият разум, неотклонно се приближавам към смъртта. Но и в моята последна епоха, когато угасваха всичките ми сили, когато моето разлагащо се тяло лежеше като тежък товар върху раменете на моята пресъхнала смелост, смътният спомен за отминалата яснота на мислене, както преди ме утешаваше. Защото Аз смътно разбирах, че даже в своята последна, най-немощна епоха, Аз се намирам под внимателния, макар и равнодушен поглед на Създателя на Звездите.

Както преди, вглеждайки се в бъдещето от висотата на своята абсолютна зрелост, Аз видях смъртта си - окончателното разкъсване на телепатичните връзки, от които зависеше моето съществуване. След това няколко оцелели свята живяха в абсолютна изолация и при тези варварски условия, които ние, земяните, наричаме цивилизация. След това се разцепиха основите на материалната цивилизация - разлатане на материята на атоми и фотосинтез. Понакога ставаше случаен взрив на още останали неголеми запаси от материя, и светът се превръщаше в бързо раздуваща се, а след това изчезваща в невероятна тъмнина сфера. Понякога цивилизацията мъчително умираше от глад и студ. А след това в космоса остана само мрак и бели облачета прах, които някога бяха галактики. Изминаха безбрийни количества епохи. Постепенно всяко облаче от прашинки се свиваше по силата на гравитационното въздействие на една към друга негови части; накрая, въпреки че работата не мина без стълкновение между блуждаещите зрънца, материята на всяко облаче се концентрира в една плътна топка. Налягането на външната среда нагорещи центърът на всяка топка до бяло, а понякога и до кипене. Но постепенно последните сили на космоса напуснаха изстиващите отломки, и във вечно "разширяващия се" космос останаха само камъни и слабички потоци от излъчване, разпространяващи се във всички посоки толкова бавно, че те вече не можеха да преодолеят разстоянията между самотните късчета камък.

При това, тъй като всичките тези каменни сфери, някога бивши галактики, не оказваха една на друга никакво физическо въздействие, и на тях нямаше разум, който можеше да поддържа между тях телепатични контакти, - всяка такава сфера представляваше сама за себе си отделна вселена. А тъй като всяка пустинна вселена не претърпява никакви промени, то и времето в тях също спря.

Тъй като това беше самият този "вечен покой", Аз отново обърнах своя уморен поглед към момента на истината, който беше моето настоящо, а, навярно и моето неотдавнашно минало. И, напрягайки цялата си сила на своя зрял разум, Аз се опитах по-ясно да си представя, какво съм видял в това свое неотдавнашно минало. Защото в момента, в който Аз видях ослепителната звезда, която беше Създателя на Звездите, Аз, за някаква част от секундата, забелязах в самия център на това величествено същество откриваща се странна перспектива: сякаш във вечните дълбини на свръхкосмическото минало и свръхкосмическото бъдеще след един космос следваше друг, и така в безкрая до безкрай.

"Нека бъде светлина- каза Създателят на звездите"
Материалите са предоставени с любезното съгласие на делфин-хадзапи

 

[Странник]

МИТЪТ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО



Пътник, заблудил се в мъглата, пешком преодоляващ планинска местност, опипом си пробива път от скала към скала, и измъквайки се от кълбетата мъгла, може неочаквано да се окаже в самият край на пропаст. Под краката си той вижда равнини и хълмове, реки и лабиринти на градове, море и острови. Над главата си вижда слънцето. Така и Аз, в момента на истината на своя космически живот, се измъкнах от мъглата на своята смъртна природа и видяф друг космос, а след него - още един, а след това - още един, и така до безкрая. И Аз видях всичко това при светлината, която озарява не само всичко истинно, но и му дава живот. И мъглата се сгъсти отново.

Едва ли аз мога да опиша това странно видение, непостижимо не само за който и да е смъртен разум, но и за разум с космически мащаби. В сегашното време, аз, жалката човешка личност съм безкрайно далече от това видение. Даже космическият разум беше потресен от видяното. И ако аз нищо не кажех за момента, увенчал моите приключения, то аз бих престъпил срещу самият дух на своето предприемане. И въпреки че човешкият език и даже човишката мисъл по силата на своята природа са неспособни да предадат метафизична истина, аз трябва да се изхитря да направя това, даже и с помощта само на едните метафори.

Аз мога да направя само едно. Прилагайки всичките си жалки човешки сили, аз мога да напиша нещо за този странен и потресаващ ефект, който имаше върху космическото ми въображение ослепилата ме светлина. Сега отчаяно се опитвам да си спомня какво представляваше. Защото ослепилото ме видение предизвика в разума ми фантастично отражение на самото себе си, ехо, символ, мит, безумна мечта, - жалко, примитивно, не съответстващо на действителността, -, и все пак, според мнението ми, имащо определено значение. Аз съм длъжен да разкажа този жалък мит, тази непретенциозна притча в този й вид, в който тя се е запазила в моят обикновен човешки разум. Повече аз нищо не мога да направя. Даже и това не мога да го направя така, както то заслужава. Много пъти във въображението си аз ссъставях описание на своя сън, а след това го отхвърлях като не отговарящо на действителността. В предчувствие на пълен провал аз в общи черти ще опиша само най-понятните му образи.

Един от аспектите на видението ми се яви във въображението ми в най-зашеметяващ и неадекватен вид. Стори ми се, че моментът на истината на моят живот, като космически разум, в същност включва във себе си самата вечност, и че в пределите на тази вечност има можество крайни, различни един от друг епизоди. Защото, въпреки че във вечността присъстват всички времена, а безсмъртният дух, бидейки съвършен, трябва да включва всички достижения на всички възможни творения, - това не би могло да бъде, ако безсмъртният и абсолютен дух не замисли и не осъществи цяла дълга серия от творения, създавайки смъртни, крайни създания. Вечният, безсмъртен дух създава време вътре във вечността и помества в неговсичките си творения.

Във фантазията ми Създателят на Звездите, вечният и абсолютен дух, безкрайно съзерцава своите творения. Но, бидейки също така и смъртен и творчески аспект на абсолютния дух, той дава живот на едно след друго свои творения във времева последователност, съответсваща на собственият му път и ръст. На всяко свое творение, на всеки космос, той даваше време, свойствено само за него, за да може цялата последователност от събития, протичащи в него, да може да се разглежда от Създателя на Звездите не само вътре в космическото време, но и извън него, - от времето, съответсващо на неговият собствен живот и време, в което съществуват всичси космически епохи.

Странната фантазия или мит, овладели моят разум, предполагаха, че смъртният и творчески аспект на Създателя на Звездите е бил, всъщност, развиващ се, пробуждащ си дух. Но при това той трябва да е съвършени непостижим за човека. Моят разум, неимоверно натоварен от свръхчовешкото видение, не можеше по друг начин да обясни сам на себе си загадката на творението.

В моята фантазия аз бях убеден, че Създателят на Звездите като вечно същество е - съвършен и абсолютен. Но в самото начало на времето, съответстващо на неговия творчески аспект, той е бил божество-дете, нетърпеливо, поривисто, могъщо, но не всемогъщо. В негово разпореждане били всичките съзидаващи сили. Той можел да създава всевъзможни вселени, различни една от друга в физическо и умствено отношение. Но в действията си е бил ограничен от логиката. Тоест, той е можел да определи най-удивителни закони в природата, но не е можел, например, да направи така, че две по две да стане пет. Освен това, в началната фаза на съществуването му е пречела незрелостта. Той е пребивавал в детско невежество. Въпреки че безсъзнателният източник на неговия разум, осъзнато търсещ и творящ, не е бил нищо друго, освен неговата вечна същност, - съзнанието му поначало е било напълно подчинено на сляпата жажда за творение.

В началото веднага се е заел да изпитва своите възможности. Той отделил от себе си с определена цел, част от безсъзнателната си субстанция, за да стане тя оръдие на неговото изкуство. Така той си направил множество играчки - различни видове космоси.

Но безсъзнателната творяща субстанция на Създателя на Звездите не била нищо друго, а вечен дух, - вечен и съвършен аспект на Създателя на Звездите. По такъв начин даже в периода на неговата незрелост, коггато той извличал от дълбините си грубата субстанция на космоса, тя се оказала не безформена, а наситена с определени потенциални възможности: логичеси, физически, биологически, психологически. Понякога тези възможности влизали в противоречие с осъзнатата цел на Създателя на Звездите. Той не винаги е можел да им намери предназначение, не говорейки за това, да ги реализира напълно. На мен ми се стори, че на плановете му често им пречи самата структура на създадената от него система, но тя също предполагаше появата на все повече и повече плодотворни концепции. Моята фантазия ме уверяваше, че Създателят на Звездите постоянно се учи от своето творение, и може би, надраствайки го, се стреми към осъществяването на още по-грандиозни планове. Отново и отново, забравяйки за завършения космос, той съдзава ново творение.

Когато фантазията завладя разума ми, то поначало аз нееднократно изпитвах съмнения относно целта, която преследваше Създателят на Звездите, занимавайки се с творение. Аз просто не можех да повярвам, че отначало той изобщо не е имал ясна цел. И все пак беше именно така: той постепенно беше стигнал до нейното разбиране. В мен остана такова впечатление, че често той е творил напосоки. но с настъпването на периода на зрелост той е поискал да твори с пълна сила, напълно да реализира потенциала на своето оръдие, създавайки все по-хармонично разнообразие от все по-сложни произведения. И на мен ми се стори, че според това, как целта му става по-ясна, у него се появяваше желание да създаде такива вселени, всяка от които би съдържала някакво уникално достижение в областта на познанието и неговите изражения. Защото достиженията на творенията в областта на възприятието и волеизявлението бяха явно тези инструменти, с помощта на които самият Създател на Звездите, стъпвайки по вселените като по стъпала, ще се доближи до по-ясно съзнание.

И така, създавайки последователно творенията си, Създателят на Звездите се развиваше от младенческа към зряла божественост.

По такъв начин, той в края на краищата, стана /от гледна точка на вечното същество, какъвто той е бил и в самото начало/ основата и венецът на всички неща.

Моята фантазия, с типичният ирационализъм, свойствен на всички фантазии, ми представи вечният дух, като същество, което едновременно се явява причина, и следствие на неизброимите множества смъртни същества.
И по някакъв съвършенно непостижим начин, всичко смъртно, бидейки, в същност, плод на въображението на абсолютния дух, се явяваше необходим фактор за съществуването на същият този дух. Няма ли смъртен, няма да го има и вечния дух. Но аз не мога да кажа, какво представляваха в действителност тези объркани взаимоотношения: някаква важна истина или обикновена игра на въображението.

"Нека бъде светлина- каза Създателят на звездите"
Материалите са предоставени с любезното съгласие на делфин-хадзапи

 

[Странник]

СЪЗДАТЕЛЯТ И НЕГОВИТЕ ТВОРЕНИЯ

1. НЕЗРЯЛОТО ТВОРЕНИЕ


Ако се вярва на фантазията, родила се в моя разум след изпитания от мен момент на истина, то този конкретен космос, който Аз смятах за "себе си", не принадлежеше нито към числото на първите, нито към числото на последните звена в дългата верига на сътворения. Приличаше на това, че в известен смисъл той се явяваше първата зряла работа на Създателя на Звездите. Но, в сравнение с по-късните творения, в духовно отношение той в много работи си остана "подрастващ".

Въпреки, че ранните творения просто изразяват природата на незрялата фаза на Създателя на Звездите, в по-голямата си част те са разположени вствани от човешката мисъл, и затова сега аз вече не мога да ги опиша. В паметта ми остана само смътно усещане за множественността и разнообразието на творенията на Създателя на Звездите. Но, въпреки това, някои от отличителните им черти са достъпни за разбирането на човека, и за тях трябва да се разкаже.

Най-първият космос моето примитивно въображение ми го представи като удивително просто нещо. Представи ми се, че Създателят на Звездите, по детски разсърден от нереализирането на способностите му, измисли и реализира две свойства. С помощта на тези две свойства той си направи първата играчка - космос, представляващ пресеклив ритъм, смяна на тишина и звук. От тази първа барабанна дроб, предвестник на хиляди творения, той с детско, но божествено усърдие, разви нещо от рода на "вечерна заря", - сложен променящ се ритъм. След това, съзерцавайки простата форма на своето създание, той постигна възможността на по-сложно творение. По такъв начин, най-първото от всички създания само породи в своя създател нужда, която то изобщо не можеше да удовлетвори. И Създателят на Звездите- дете завърши създаването на първия космос. Разглеждайки този първи космос извън космическото време, което той герерираше, Създателят го възприе, като едно непрекъснато, въпреки, че се движи в една посока, настояще. И когато той спокойно оцени произведението си, то престана да му обръща внимание и се замисли над следващото си творение.

След това буйното му въображение създаваше един космос след друг, и всеки беше по-сложен и по-наситен от предишния. Приличаше, че на ранните стадии от творенията него го вълнува само физическият аспект на субстанцията, която той материализираше от себе си. Той изобщо не мислеше за психическия й потенциал. Но, в единия от космосите, принадлежащ към числото на първите творения, моделите на физическото качество, с които се забавляваше Създателят на Звездите, имитираха индивидуалност и живот, който те, в действителност, не притежаваха. А може би все пак ги имаха? С увереност може да се каже само едно: в по-късното творение истинският живот се прояви по най-странен начин. Това беше космос, който Създателят на Звездите физически възприемаше примерно така, както хората възприемат музиката. Този космос беше наситен с най-разнообразни качества. Създателят на Звездите-дете с наслада се забавляваше с тази играчка, изобретяваюки безкрайно количество мелодии и контрапунктове. Но, преди Създателят на Звездите да успее да използва всичките възможности на този малък свят от хладна математическа музика, преди да успее да наплоди повече безжизнени музикални създания, - на него му стана ясно, че някои от творенията му живеят свой собствен живот, влизащ в противоречие с неговата осъзната цел. Музикалните теми започнаха да звучат по друг начин , отколкото предписваше установения от него канон. На мен ми се стори, че той внимателно ги наблюдаваше, и това го подтикна към създаването на нови концепции, недостъпни за тези творения. Следователно, той завърши създаването на още един космос и използва за това нов метод. Той направи така, че последното състояние на този космос веднага да преминава в първо. Във временно отношение той привърза последното събитие към началното, за да образува космическото време затворена верига. Разглеждайки този плод на своя труд, той го сложи настрани и се замисли над ново творение.

В следващият космос той преднамеренно проецира част от своите възприятия и воля, правейки така, че определени модели и ритми от качества да бъдат погълнати от телата, притежаващи възприемащ разум. Както се виждаше, той предполагаше, че всичките тези създания ще се трудят заедно над хармонията на този космос; но вместо това, всяко създание се стремеше да преправи целият космос по свой образ и подобие. Създанията отчаяно се бореха едно с друго, и всяко беше уверено в правотата си. При повреда те усещаха болка. А болката представляваше нещо, което младият Създател на Звездите никога не усещаше и не създаваше. Учудуно, заинтересовано и, както ми се стори, с почти дяволско удоволствие той следеше страданията на първите си живи същества дотогава, докато запачнатата от тях борба не превърна този космос в непрестанен хаос.

От този момент Създателят на Звездите повече не игнорираше способността на своите създания да живеят свой особен живот. Но, на мен ми се стори, че много от неговите първи експерименти по създаване на живот приемаха странни извратени форми. А понякога, сякаш изпитвайки отвращение към биологията, той просто се занимаваше с физически фантазии.

Аз мога само схематично да опиша цялото огромно количество ранни творения. Достатъчно е да кажа, че това детско, но божествено въображение раждаше един след друг малки ярки разноцветни светове, - физически сложни, наситени с лирични и трагични събития, любов и ненавист, сладострастие, честолюбие и колективни стремежи на първите експериментални осъзнаващи същества, сътворени от Създателя на Звездите.

"Нека бъде светлина- каза Създателят на звездите"
Материалите са предоставени с любезното съгласие на делфин-хадзапи

 

[Странник]

Много от първите вселени, бидейки физически, при това бяха непространственни. А сред непространственните вселени имаше немалко представители на "музикалния" тип, в които пространството се заменяше от височината на тона, и който имаше милиарди различни тоналности. Съществата от тези светове се възприемаха един друг, като сложни мелодии. Те можеха да преместват своите звукови тела по скалата на тоналностите, понякога, - в други измерения, непостижими за човека. Тялото представляваше повече или по-малко постоянна тонална схема, толкова гъвкава и толкова малко подложена на промени, както човешкото тяло. Освен това, върху скалата на тоналностите телата на тези същества можеха да се пресичат едно друго, както се пресичат една друга вълните на повърхността на река. Но ако тези същества се промъкваха един през друг, то те можеха и да увреждат тоналните тъкани. И действително, някои живееха от това, че изяждаха другите; защото на по-сложните мелодии им беше необходимо да включват в себе си по-прости, които ги разсейваше из космоса самата творяща енергия на Създателя на Звездите. Разумните същества можеха за своите си интереси да манипулират елементите, откъснати от постоянния тонален ритъм на околната среда, създавайки по такъв начин, изкуственни тонални схеми. Някои от тези схеми изпълняваха ролята на инструменти, повишаващи например, ефективността на "селското стопанство", в резултат на което растеше количеството на натуралната храна. Непространствените вселени, въпреки че бяха несравнимо по-примитивни от нашия космос, все пак се оказаха достатъчно развити за това, за да създадат не само "селско стопанство", но и "занаяти", и даже някакво подобие на "чисто" изкуство, съединяващо в себе си поезията, музиката и танца. Космосът от "музикален" тип стана родоначалник на философията, която имаше тук питагорейски форми.

Моето въображение ми подсказваше, че в почти всички творения на Създателя на Звездите времето беше по-основополагащ фактор, отколкото пространството. Въпреки че в самото начало някои творения той не ги сложи във времето, материализирайки просто статична шарка, - но скоро той се отказа от такъв план. За него това беше много дребно. Повече, тъй като този план изключваше възможността за живот и разум, той беше несъвместим с по-нататъшните интереси на Създателя на Звездите.

Моето въображение утвърждаваше, че пространството е възникнало като развитие на непространственото измерение в "музикалния" космос. Населяващите този космос звукови същества можеха да се движат не само "нагоре" и "надолу" по тоналната скала, но и "встрани". Музикалните мелодии, създадени от човека, "възникват" и "изчезват", в зависимост от промените на нивата на височината и тембъра. Примерно така съществата, населяващи музикалния космос можеха да се приближават един към друг или да се отдалечават, и изобщо да излизат извън пределите на чуваемостта. Отивайки "настрани", те преминаваха през постоянно променящата се звукова околна среда. В следващия космос това движение на същества "встрани" се обогати с истински пространствени усещания.

Скоро последваха творения с няколко измерения на пространството, по "Евклид" и "не по Евклид", творения, представляващи огромно разнообразие от геометрични и физични закони. Понякога времето или пространтсво-времето, беше основополагаща реалност на космоса, и животите не бяха нищо друго от негови мимолетни модификации. По-често основополагащи се явяваха качествени събития, свързани едно с друго чрез пространството и времето. В някои случаи крайното пространство представляваше постоянна величина от относително материални атоми, съставящи космоса. А в някои, както това беше в нашия космос, то в много отношения се проявяваше като "разширяващо се" пространство. Имаше и такъв вариант -"съкращаващо" се пространство. В този случай краят на космоса, възможно гъстонаселен с разумни същества, представяше стълкновение на всичките му части, тяхното натрупване един върху друг и окончателното сливане в една точка.

В някои случаи след разширението и абсолютният покой следваха съкращение и абсолютно нови видове физическа дейност. Например, гравитацията се сменяше с антигравитация. Все по-големи сгъстявания от материя имаха тенденция да се разкъсват на парчета, а малките - да се разлитат на различни страни. В един такъв космос беше поставен надолу с главата законът за ентропията. Енергията, вместо да се разпространява равномерно из космоса, постепенно се концентрираше в абсолютно материални купчини. С времето аз започнах да подозирам, че нашият космос е последвал космоса-преобръщенец, заселен с живи същества, чиято природа би била абсолютно непостижима за човека. Впрочем това не се отнася за този момент, защото сега аз описвам по-ранните и по-прости вселени.

Много вселени във физическо отношение бяха от постоянна течност, в която плуваха твърди същества. Други бяха вериги от концентрични сфери, заселени от различни същества. Понякога Зъздателят на Звездите създаваше космос, в който изобщо нямаше единна, обективна, физическа природа. Населяващите го същества не си оказваха един на друг никакво въздействие. В резултат на непосредственна стимулация от страна на Създателя на Звездите, всяко същество създаваше свой собствен, илюзорен, но достоверен и целесъобразен физически свят, и го заселваше със създания, плод на въображението му. Тези субективни светове математическият гений на Създателя на Звездите ги привеждаше в съвършено систематично съответствие.

Няма нужда повече да описвам появилите се във въображението ми безкрайни разнообразия от физически форми на първите творения. Достатъчно е да се каже, че всеки нов космос беше по-сложен и, в определен смисъл по-обемен от предшестващия го. Защото, в сравнение с предишния, базовите физически съставни части на всеки нов космос бяха по-малки относно неговите, като цяло, и частите на тези бяха повече. Освен това, в сравнение с предишния космос, във всеки нов имаше повече индивидуални разумни същества, които също се отличаваха с голямо разнообразие; в сравнение с предишния космос, най-пробудилите се същества на всеки нов достигаха по-голяма яснота на мислене.

В биологично и психологично отношение ранните творения бяха много разнообразни. В някои случаи място имаше известната ни биологична еволюция. Незначителна част извърши опасния подем към по-голяма индивидуалност и яснота на мислене. Видове, населявали други вселени, в биологично отношение бяха неизменни, и прогресът се състоеше в културното развитие. Имаше и направо потресаващи случаи: сътворявайки космоса, Създателят на Звездите веднага го потапяше в състояние на най-голямо просветление, а след това спокойно наблюдаваше, как постепенно изчезва това абсолютно ясно мислене.

Понякога космосът започваше като един примитивен организъм с вътрешна неорганична околна среда. След това, по пътя на деленето, той се размножаваше на все по-голямо количество все по-малки по размер и все по-индивидуални и пробудени същества. В някои такива вселени подобна еволюция продължаваше дотогава, докато съществата не ставаха много мънички за сложната органична скруктура, без която не е възможно съществуването на разума. След което Създателят на Звездите наблюдаваше как космическите съобщества отчаяно се опитват да се измъкнат от неумолимата деградация на расите им.

В някои случаи венец на достиженията на космоса беше хаосът от неразбиращи се едно друго съобщества, всяко от което се беше посветило в служба на само един от аспектите на духа и беше враждебно настроено спрямо всички други. В няко случаи висша точка в развитието на космоса беше едно "утопично" съобщество от различни разумни същества; в други случаи - един "композитен" космически разум.

Понякога на Създателя на Звездите му доставяше удоволствие да направи така, че всяко същество в космоса да стане определено изражение на въздействието на околната среда на предците си и на самото себе си. В други случаи всяко същество получаваше право на избор и малка част от творящата сила на самия Създател на Звездите. В крайна сметка, така изглеждаше в моята фантазия. Даже, бидейки във властта на фантазията, аз заподозрях,че по-внимателният наблюдател би сметнал природата на тези два типа същества в равна степен както за предопределена, така и за спонтанна, творческа.

Като правило, Създателят на Звездите, установил веднъж основополагащите принципи на космоса и съзвадайки първоначалното му състояние, за по-нататък се задоволяваше с ролята на пасивен наблюдател. Понякога той се намесваше, нарушавайки установените от самия него закони на природата и въвеждаше нови формиращи принципи или въздействаше на разума на съществата чрез директно откровение. Ако се вярва на моята фантазия, то понякога това се правеше, за да се подобри строежа на космоса. Често намесата беше предвидена от плана на Създателя.

Понякога Създателят на Звездите създаваше творение, което всъщност беше група от много, свързани една с друга вселени, изцяло различни във физическо отношение системи от различни типове, които при това бяха единно цяло, тъй като населяващите ги същества преживяваха животите си последователно във всяка вселена, приемайки форми, съответстващи на всяка среда на обитаване, но запазвайки при това слаби и често невярно тълкувани спомени за предишните си животи. Принципът на преселването се използваше и при друг случай. Даже несвързани помежду си вселени можеха да бъдат заселени със същества, в чийто разум присъстваха смътни, но настойчиви отзвуци от усещания или поведения на колегите им, населяващи някакъв друг космос.

Един след друг, Създателят на Звездите използваше един жесток метод. По-горе аз разказах, че на мен ми се стори, че Създателят ва Звездите беше възприел неуспеха на първия си биологичен експеримент с някакво дяволско удоволствие. По-нататък, осъществявайки своите творения той правеше впечатление на раздвоена личност. Всеки път, когато осъзнатият му творчески план се сриваше зарази проявата на непредвидено качество в субстанцията, която той материализираше от дълбините на своето подсъзнание, - в неговото настроение се проследяваше не само огорчение, но и някакво учудено удовлетворение, сякаш неочаквано се е сбъднало някакво негово желание, за което и самият той не е подозирал.

Тази раздвоеност даде тласък към появата на нов модел на творението. Ако се вярва на въображението ми, то настъпи нов период от развитието на Създателя на Звездите, когато той се изхитри да се раздели на два независими духа, един от които беше неговото главно "Аз", - дух, вечно жадуващ да твори живи, духовни форми и все по-ясно съзнание; другият беше метежен, разрушителен и циничен дух, който можеше само да паразитира върху резултатите от работата на основния дух.

Създавайки поредния космос, Създателят на Звездите всеки път разделяше тези две свои настроения, материализираше ги в два независими духа и им позволяваше да се борят за господството в дадения конкретен космос. Един такъв космос, състоящ се от три, свързани една с друга вселени, напомняше с нещо класическото християнство. Първата от трите вселени я населяваха поколения от същества, в определена степен надарени с възприемчивост, разум, нравствени устои. Тук двата духа се заеха да се борят за душите на тези същества. "Духът на доброто" принуждаваше, помагаше, възнаграждаваше, наказваше; "духът на злото" лъжеше, изкушаваше и унищожаваше нравствено. След смъртта съществата попадаха в една от другите две вселени, които се явяваха вечен рай и вечен ад. Там те вечно усещаха или възторжено разбиране и благоговение, или ужасни угризения на съвестта.

Когато фантазията ми нарисува тази примитивна и варварска картина, аз отначало изпаднах в ужас и отказах да повярвам в нея. Как може Създателят на Звездите, даже в периода на своята незрелост, да обрече създадените от него същества на вечни мъки заради слабост, с която той сам ги беше създал? Как можеше такова злобно божество да изисква поклонение?

Напразно уверявах себе си, че фантазията ми, може би напълно е изопачила реалността; защото бях убеден, че тя е нарисувала най-верния образ, в крайна сметка, верен в символичният смисъл. Но даже виждайки този жесток свят, даже изпитвайки отвращение, жалост и ужас, аз все пак приветствах Създателя на Звездите.

За да оправдая своето поклонение, аз си казах: тази ужасна загадка се намира далече зад пределите на моето разбиране, и даже свирепата жестокост на Създатела на Звездите трябваше да бъде праведна. Може би варварството е свойствено само за периода на незрелост на Създателя на Звездите? Може би след това, когато той напълно стане самия себе си, той ще надрасне егото си? Не! Аз бях убеден, че тази безжалостност ще се прояви при създаването и на последния космос. Може би аз не съм видял някакъв, имащ ключово значение детайл, оправдаващ тази жестокост? Може би всички създания бяха просто плод на въображението на творяща сила, и Създателят на Звездите, мъчейки създадените от него същества, мъчи самия себе си в търсене на себеизразяване? Или, може би, самият всемогъщ Създател на Звездите е бил ограничен в своето творение от определени абсолютни логични принципи, един от които е била присъстващата в едва събудените души неразривна връзка между предателството и угризенията на съвестта? Може би, сътворявайки този странен свят, той се е примирил с неизбежната ограниченост на своите възможности? А, може би, с помощта на това раздвояване, той се е опитвал да прогони от себе си злото?

На тази мисъл ме наведе странната еволюция на този космос. Тъй като разумът и нравствеността на обитателите му бяха на много ниско ниво, то адът скоро се препълни, като в същото време раят продължаваше да остава почти пуст. Но Създателят на Звездите в своето "добро" начало обичаше и жалеше създанията си. И затова "духът на доброто" се спусна на земната сфера, за да изкупи със страданията си деянията на грешниците. В резултат на което раят, най-накрая беше заселен, въпреки, че и адът не опустя.

Значи ли това, че покланяйки се на Създателя на Звездите, аз действително се покланях само на "доброто" му начало? Не! Ирационално, но убедено, аз се покланях на двете начала, съставляващи природата на Създателя на Звездите, "доброто" и "злото", нежността и жестокостта, идеалите на хуманизъм и съвършено непостижимата безчовечност. Подобно на това, как много влюбеният отказва да види или оправдава явните недостатъци на своята любима, така и аз се стремях да намаля безчовечността на Създателя на Звездите, че какво - аз й се възхищавах. Тогава, може би, определена жестокост е била присъща на природата ми? Или моето сърце смътно се досещаше, че любовта - най- висшата добродетел на създанията - за създателя не се явява висша?

"Нека бъде светлина- каза Създателят на звездите"
Материалите са предоставени с любезното съгласие на делфин-хадзапи

 

[Странник]

Този ужасен и неразрешим проблем отново и отново заставаше пред мен. Например, беше създадена вселена, в която двата духа получиха възможност да се борят един с друг по нов начин и по-изящно. В началната фаза на историята на този космос, той проявяваше само физически признаци; но Създателят на звездите направи така, че жизненият потенциал на този космос постепенно изрази себе си в различни видове живи създания, които, поколение след поколение, прокарваха път от чисто физическо състояние до състояние разумно, а после и да състояние на яснота на духа. В този космос Създателят позволи на двата духа, "добрия" и "злия", да се съревновават даже в самото съзнание на съществата.

В продължение на много векове от ранния период на историята, духовете се бореха за контрол над еволюцията на безбройните видове. "Духът на доброто" работеше над съзнанието на съществата, които биха били високо организирани, индивидуални, внимателно отнасящи се към околната среда, ловки, добре разбиращи своя свят, самите себе си и другите същества. "Духът на злото" се опитваше да му попречи в това.

Конфликтът между двата духа се проявяваше в структурата на органите и тъканите на всички видове същества. Понякога, на "духът на злото" му се отдаваше да придаде на съществата външно неизпъкващи, но коварни и смъртоносни качества, които ставаха причина за гибелта им. Природата на съществата се отличаваше с особеното свойство да привличат паразити, слаба система на храносмилане, определена нестабилност на нервната система. В други случаи "духът на злото" даряваше някакви видове, намиращи се на ниско ниво на развитие, със способност да унищожават съществата, вървящи в авангарда на еволюцията, и те ставаха жертва или на някакво болест, или на нашествие на някакви паразити, или на по-жестоки представители на този вид.

Понякога "духът на злото" с голям успех реализираше още по-изобретателен план. Когато "духът на доброто" намираше някакво интересно решение и от самото начало развиваше у избраните от него видове нова органична структура или стил на поведевие, - "духът на злото" се изхитряваше да направи така, че процесът на еволюция да продължава и след като тя беше вече отдавна удовлетворила потребностите на съществата. Зъбите израстваха толкова големи, че да се яде можеше само с голям труд, защитната обвивка ставаше толкова тежка, че стесняваше свободата на движение, рогата се огъваха толкова, че се врязваха в мозъка, стремежът към индивидуална свобода придобиваше такава сила, че разрушаваше обществото, стадното чувство ставаше толкова всепобеждаващо, че унищожаваше личността.

По такъв начин, в един космос, който по сложност значително превъзхождаше всички, които бяха създадени преди него, съществуването на почти всеки вид рано или късно завършваше с трагедия. Но в някои светове отделни видове достигаха "човешко" ниво на мислене и духовно развитие. Подобно съчетание би трябвало да ги направи неуязвими за каквото и да е нападение. Но "духът на злото " майсторски извращаваше както разума, така и духовността. Защото, въпреки че по природа те се допълваха един друг, между тях можеше да се разпали конфликт. Имаше и друг вариант: разумът или духовността можеха да приемат такива хипертрофирани форми, че ставаха смъртно опасни, като прекалено огънати рога или големите зъби на ранните видове. Например, разумът, ставайки много сложен и подчинявайки на себе си физическите сили, можеше да стане причина за катастрофа. Покоряването на физическите сили често довеждаше до маниакална жажда за власт и разслоение на обществото на две враждебни класи - собственици и роби. Усложненият разум можеше да породи маниакален стремеж към анализ и абстракция, и към пълно пренебрежение към всичко, което разумът не беше в състояние да изтълкува. Но ако духовността отричаше критическият аспект на разума и насъщните потребности, то тя можеше да затъне в безсмислени мечти.



ЗРЯЛОТО ТВОРЕНИЕ


Ако се вярва на родилата се в моя разум фантазия, след случилото се със мен "в момента на истината", Създателят на Звездите, най-накрая, влезна в състояние на дълбока медитация, по време на което собствената му натура претърпя радикални промени. В крайна сметка, реших аз, творческата му дейност силно се измени.

След като той погледна плодовете на своя труд с нови очи, той уважително и, заедно с това, нетърпеливо ги отложи настрани и забеляза, че в него зрее нова концепция.

Космосът, който той създаде след това, беше същият този космос, в който живеят авторът и читателите на тази книта. Създавайки нашият кодмос, той използва, но вече с голямо майсторство, много принципи, вече използвани в по-ранните творения; Създателят ги обедини, за да ги образува в по-сложно и имащо големи възможности единство.

На мен ми се стори, че това ново дело той е замислил с друго настроение. По-рано той осъзнато създаваше космос след космос, за да въплъщава всеки от тях определени физически, биологически, психологически принципи. Тогава, както аз вече казах, често възникваше конфликт между неговия замисъл и грубата природа на създанията, която той извличаше от дълбините на своето собствено непонятно същество. Но, този път методите на неговото творчество бяха по-внимателни. Грубият духовен "материал", който Създателят материализираше от своите непостижими дълбини, за да създава ново същество, той, в съответствие с неговият недоуточнен все още до края замисъл, го надари с по-милосърден разум, по-голямо уважение към своята природа и своите възможности, и по-голяма сдържаност спрямо своите по-екстравагантни потребности.

Да се говори така за всемирният творящ дух, значи по детски да го "очовечаваме". Защото животът на такъв дух, ако той въобще съществува, няма нищо общо с човешкият начин на мислене и е съвършенно непостижим за човека. Но не по-малко този детски символизъм неотлъчно ме преследва и аз съм принуден да предам своите усещания по такъв начин. Може би , такова описание действително отразява истината, пък даже тя да е и в изопачен вид.

В периода на създаване на новото творение се образува странно несъвпадение между времето на Създателя на Звездите и времето на космоса. Въпреки че Създателя можеше да излезе зад пределите на космическото време, когато историята на космоса приближаваше към края, и да разглежда всичките векове като истинско време, - до сега, той не можеше да създава по-късни стадии от развитието на космоса, преди да е създал по-ранните. В дадения случай той не беше стеснен от такова ограничение.

И въпреки че този нов космос беше моят роден космос, аз го разглеждах от удивителна гледна точка. Той вече не изглеждаше като верига от исторически събития, започнала с физически взрив и завършваа с всеобща гибел. Сега аз разглеждах космоса не от вътре от потока на космическото време, а от изцяло друга позиция. Аз наблюдавах създаването на космоса от времето на Създателя на Звездите; и последователността на осъществяваните от него актове на творение изобщо не приличаше на последователост на исторически събития.

За начало той извлече от дълбините на своето същество нещо /нито разум, нито материя/, имащо огромни възможности и активно стимулиращо творческото му въображение. Дълго време той размишляваше над тази чудесна субстанция. Това беше среда, в която единицата и можеството трябваше напълно да зависят едни от други; среда, отличаваща се със взаимопроникване на всичките й съставни части и отличителни черти; среда, в която всеки предмет трябваше да бъде не нещо друго, а част от всички други предмети; в която цялото не можеше да бъде нищо друго от сбор от всички свои съставни части, а всяка съставна част - нищо друго от неотнимаем признак на цялото.

Ето от тази необичайно сложна субстанция Създателят на Звездите издяла грубите общи форми на космоса. Той създаде все още не получило определение и изобщо необяснимо от геометрията пространство-време; аморфна физическа величина, нямаща нито ярко изразени качества, нито посока, нито сложни физически закони; по-отчетливо Създателят обозначи посоката на развитие на живота и епическите приключения на разума; и удивително точно той посочи висшата точка на духовно развитие. Тази точка се намираше в най-късната фаза на космическото време, но ако трябва да се говори за последователност на творението, то тя получи ясни очертания много по-рано от който и да е друг фактор на космоса. И на мен ми се стори, че това стана така, защото първоначалната субстанция сама явно продемонстрира възможностите си в областта на създаване на духовни форми. И Създателят на Звездите отначало почти изцяло забрави за физическите аспекти на създанието си, почти цялото си изкуство той насочи към формиране на духовния връх на цялото си творение.

Само след като придаде ясни очертания на фазата на най-висшето пробуждане на космическия дух, той прокара през космическото време водещи към нея разнообразни психологически пътеки. Само след като придаде ясни очертания на невероятно разнообразните форми на умствено развитие, той съсредоточи вниманието си към конструирането на сложни биологични, физични и геометрични закони, посредством които грубо направеният космически дух да може по най-добрия начин да реализира своите най-удивителни възможности.

Но, геометризирайки, той отново и отново се връщаше към духовният връх, за да го направи още по-ясен. Но, докато не бяха завършени физическите и геометричните форми на космоса, той не можеше да направи духовният връх абсолютно конкретен.

Докато той продължаваше да се труди над детайлите на безбройните, жалки индивидуални животи, над съдбите на хората, ихтиодите, наутилоидите и всички останали, - аз стигнах до убеждението, че към тези сътворени от него създания той се отнася изцяло по друг начин, отколкото към всичко друго , създадено от него преди. Не може точно да се каже, обича ли ги или е изцяло равнодушен към тях. Да, разбира се, той ги обича; но вижда се, че се е избавил от всякакви желания да ги спасява от последствията на смъртната им природа и жестокото въздействие на околната среда. Той ги обичаше, но не изпитваше към тях жалост. Защото той виждаше, че техните достойнства се заключават в смъртната им природа, в крайната им конкретност, в мъчителното им балансиране между невежеството и просветлението. Да ги спасява от всичко това, означаваше да ги убие.

След като Създателят на Звездите нанесе последните щрихи на всичките космически епохи от момента на истината до първоначалния взрив от една страна, и до всеобщата смърт - от друга, - той обхвана с поглед цялото си произведение. И остана доволен от него.

И когато той, нека и критично, но обичайки, оглеждаше нашия космос в цялото му безкрайно разнообразие в мига на пълната яснота на съзнание, - аз почувствах, че той се е преизпълнил с почитание към създанието, което беше сътворил или извлякъл от тойниците на своето същество, играейки сам на себе си ролята на акушерка. Той знаеше, че това даже просто и несъвършено създание - е обикновен плод на творческото му въображение - но в определен смисъл е по-реално, отколкото той самият. Защото, какво би бил той без това конкретно великолепие? Абстрактна творческа способност! Повече от това, от друга страна, сътвореното от него му беше наставник. Защото, когато с възторг и с благоговение той разглеждаше своето очарователно и най-сложно произведение, - то преобрази Създателя, в резултат на което той започна по-ясно да вижда своята цел. Той се ориентираше в достойнствата и недостатъците на своето произведение, и собствение му възприятие и изкуство ставаха по-зрели. В крайна сметка, това ми се стори на моя смутен, преизпълнен с благоговеен ужас разум.

Така постепенно, както това се беше случвало и преди, Създателят на Звездите надрасна творението си. Той все по-често се мръщеше на все още любимия си очарователен плод на своя труд. А след това, раздиран от противоречиви чувства на почтение и нетърпение, той сложи нашият космос в един ред заедно с всичките си останали произведения.

Отново той потъна в дълбока медитация. И отново го обхвана жажда за творение.

За много от следващите творения аз не мога да кажа почти нищо, тъй като в много отношения те се намират отвъд пределите на моето разбиране. Аз зная за тях само едно: наред със съвършено непистижими за мен черти, те имаха и такива, които бяха като фантастично въплъщение на известните ми принципи. А всичките им новости останаха зад пределите на досег на разума ми.

Да, с увереност мога да кажа, че, както и нашият космос, всичките тези творения бяха невероятно сложни и имаха невероятно големи възможности; и че във всяко творение, даже и в особена форма, присъстваха и физическият и умственият аспекти. Впрочем, в много последващи творения, физическият аспект, въпреки че имаше решаващо значение за духовното развитие, не беше по-малко изразен и по-илюзорен, отколкото в нашия космос. В някои случаи същото може да се каже и за умствения аспект, защото ограничените умствени способности на населяващите тези вселени същества не позволяваха да ги въвеждат в заблуждение и те по-добре осъзнаваха изначалното си единство.

Мога също и да изкажа предположение, че, осъществявайки всичките тези творения, Създателят на Звездите си е поставил задача да придаде на битието наситеност, дълбочина, хармоничност и изящество. Но едва ли бих могъл да обясня какво значи това. Стори ми се, че в някои случаи , както и в случая с нашия космос, той достигаше тази цел с помощта на еволюционния процес, увенчан с напълно събудил се космически разум. А разумът се стремеше да събере в себе си цялото богатство на космическото съществуване и посредством творческата дейност да увеличи това богатство. Но в много случаи за достигане на тази цел се изискваха по-малко усилия и страдания от страна на разумните същества, и работата минаваше без невероятното прахосване на огромното количество животи, довеждащи ни до такова отчаяние. Наистина, на другите вселени им се наложи да понесат страдания, в крайна сметка, не по-малки от страданията на нашия космос.

Вече в зрелостта си, Създателят на Звездите сътвори многобройни странни форми на времето. Например, някои от по-късните творения той ги направи с две или няколко времеви измерения, и животът на разумните същества представляваше последователност от събития в едното или другото времево измерение. Тези същества възприемаха своя космос по доста странен начин. Живеейки кратък живот в едното измерение, те, даже и фрагментирано и смътно, но постоянно усещаха присъствието на уникална "напречна" еволюция, протичаща в другото измерение. В някои случаи съществото водеше активен живот във всичките времеви измерения. Божествената воля направи така, че спонтанните действия на всички същества да се събират в единна система на "напречни" еволюции, далече превъзхождаща по сложност даже ранният експеримент по установяването на "предопределена хармония".

В други вселени съществото получаваше само един живот, който представляваше "зигзагообразна линия", преминаваща от едно времево измерение в друго в зависимост от това, какъв избор е направен. Ако съществото избираше нравствеността и силата на духа, то попадаше в едно измерение, ако предпочиташе слабостта и безнравствеността - в друго.

В един невъобразимо сложен космос, съществото, оказало се на кръстопът, започваше да се движи по всички пътеки едновременно, създавайки по такъв начин, различни времеви измерения и различни истории на космоса. Тъй като в хода на всяка еволюция космосът беше заселен със голямо количество същества, и всяко от тях постоянно се озоваваше на кръстопът с много пътища, а комбинацията от посоки всеки път беше различна, - то всеки миг от космическото време беше момент на раждането на безкрайно количество отделни вселени.

В някои вселени съществото можеше чувствено да възприема целият физически космос изцяло, от много пространствени гледни точки или даже от всички възможни гледни точки. Разбира се, в последния случай всичките разумни същества в пространствения смисъл имаха идентични възприятия, но се различаваха едни от други с нивото на прозорливостта или озарението. Това ниво зависеше от нивото на умственото развитие и характера на конкретните същества. Понякога тези същества притежаваха не само вездесъщо възприятие, но и воля. Те можеха да предприемат каквито и да са действия в каквато и да е област от пространството, въпреки че в този случай силата и точността на действията да зависеха от нивото на умственото им развитие. В определен смисъл те бяха безплътни духове, сражаващи се в физическия космос подобно на това, както шахматистите се сражават на шахматната дъска, или гръцките богове се сражават в Троянската война.

Имаше и такива вселени, които, въпреки че имаха физически аспект, нямаха нищо общо с познатия ни систематизиран физически космос. Физическите усещания на съществата, населяващи тези вселени, се определяха изключително от въздействията им един върху друг. Всяко същество натоварваше събратята си с чувствени образи, качеството и последователността на които се определяха от психологическите закони на въздействие на един разум върху друг.

В други вселени процесите на възприемане, запаметяване, мислене и даже желание и усещане толкова се различаваха от нашите, че представляваха всъщност начин на мислене от съвсем друг порядък. За съществата, надарени с такъв начин на мислене аз не мога да кажа практически нищо.

По-точно, аз не мога да кажа нищо за съвършенно различния психически строеж на тези същества, но един потресаващ факт аз мога да опиша. Защото колкото и непостижими да бяха за нас основата и начинът на мислене на тези същества, в едно отношение аз отчасти ги разбирах. Въпреки че те живееха изцяло друг живот, в едно отношение ми бяха близки. Защото, всички тези космически същества, стоящи на по-висока, в сравнение с мен, степен на развитие, така се отнасяха към своя живот, както и аз самият исках да се науча. Каквито и мъчителни, печални, болезнени и тежки изпитания да им подхвърляше съдбата, нейното решение те винаги възприемаха с радост. Това, че такава чиста духовност стана обща за най-различни същества, беше вероятно най-удивителното и вдъхновяващо от всичките мои космически и свръхкосмически усещания. Но скоро аз открих, че ми предстои да разбера още нещо от тази област.

"Нека бъде светлина- каза Създателят на звездите"
Материалите са предоставени с любезното съгласие на делфин-хадзапи

 

[Странник]

ОКОНЧАТЕЛНИЯТ КОСМОС И ВЕЧНИЯТ ДУХ


Напразно моят уморен, измъчен ум отчаяно се опитваше да схване и разбере сложните същества, сътворени от Създателя на Звездите. Буйното му въображение създаваше космос след космос, и всеки космос притежаваше отделен дух, проявяващ се в безкрайно количество от разнообразни форми; и всеки космос във висшата точка на развитието си достигаше по-голямо просветление от предишния; и всеки беше все по-малко понятен за мен, отколкото предишния.

Накрая въображението ми ми подсказа, че Създателят на Звездите е сътворил своя окончателен, висш и най-сложен космос, в сравнение с който всички останали вселени не бяха нищо друго от внимателна подготовка. За това последно творение мога да кажа само едно: неговата органична структура включваше в себе си основните черти на всичките му предшествениции, освен това още много друго.

Невъзможно е да се изрази цялата сложност на този висш космос. Постепенно аз трябваше да повярвам, че неговата връзка с всеки предишен космос е примерно такава, както връзката на нашия космос с всяко човешко същество и даже с всеки физически атом. Всичките видени от мен вселени, се оказаха нещо като огромен биологичен вид или атоми на един елемент. Вътрешният живот на всеки космос - "атом" в такава степен се отнасяше /и в същата степен не се отнасяше/ към живота на окончателния космос, както животът на клетките на главния мозък или на единия от неговите атоми се отнасят към живота на човешкият разум. Въпреки огромните разлики между степените на тази зашеметяваща йерархия от творения, аз чувствах потресаващото тъждество на техния дух. По замисъла на Създателя на Звездите, венецът на творението трябваше да включва в себе си общност и абсолютно ясен, творчески разум.

Моят разум отчаяно се опитваше да определи поне по някакъв начин формите на окончателния космос. С възхищение и ужас аз видях само крайчеца на невероятно сложния "висш космос": планетите, плътта, духа и съобществата на най-разнообразните индивидуални същества, достигнали висша степен на самопознание и взаимно озарение. Но когато аз се опитвах по-внимателно да се вслушам в музиката на одушевените безкрайни светове, до мен достигнаха мелодии не само на неизразима радост, но и на безутешна мъка. Защото някои от тези висши същества не просто страдаха, а страдаха в мрак. Те бяха надарени със силата на абсолютното озарение, но бяха лишени от възможността да я използват. Те страдаха така, както никога не бяха страдали съществата, стоящи на по-ниски стъпала в духовното си развитие. Тези страдания бяха непоносими за мен, жалкия пришелец от по-неразвит космос. От ужас и жалост аз в отчаяние "затворих ушите" на своя разум. Аз, нищожният, отправих упрек към Създателя си, че никакво величие на вечността и абсолюта не може да бъде оправдано с такива мъчения на духовните същества. Аз закрещях, че даже ако тези страдания, чийто отзвук дойде до мен, са само черни нишки, за разнообразие вплетени в златен гоблен, а целият останал космос е само едно блаженство, - все едно не трябва да се допускат подобни мъчения на пробудили се духовни същества. Каква дяволска злобна сила , питах аз, не просто мъчеше тези величествени същества, но и ги лишаваше от най-висшата им утеха - екстаза на съзерцанието и преклонението, което се явява първородно право на всички пробудили се духовни същества?

Беше време, когато аз самият, бидейки колективен разум на слаборазвит космос, хладнокръвно се взирах върху разочарованията и тъгите на своите малки "съставни" части, осъзнавайки, че страданията на тези сънни същества - това е неголямо заплащане за просветлението, което Аз внасям в реалността. Но страдащите индивиди на окомчателния космос, според мнението ми, принадлежаха към същият космически умствен порядък, както и Аз, а не към такива крехки, смъртни същества, които внесоха своя печален принос в моето раждане. И ето това аз не можех да понеса.

И все пак аз смътно разбирах, че окончателният космос беше и очарователно произведение със съвършенни форми, и че всичките мъчения, колкото и да бяха жестоки за страдащите, в крайна сметка, влагаха своя принос в просветлението на общокосмическия дух. В крайна сметка, в този смисъл индивидуалните трагедии не бяха напразни.

Но всичко това не значеше нищо. На мен ми се стори, че през сълзите на страданието и протеста, аз виждам, как духът на окончателния и съвършен космос гледа своя Създател. Тъмната сила и светлият разум на Създателя на Звездите намира в своето творение изпълнение на желанията си. И взаимната радост на Създателя ня Звездите и окончателния космос, колкото и да е странно, даде началото на самия абсолютен дух, в който присъстваха всичките времена и цялото битие. Защото духът, който беше плод на този съюз, застана пред моят измъчен разум едновременно като причина и следствие на всички предстоящи неща.

Но това мистично и далечно съвършенство не значеше нищо за мен. Чисто по човешки скърбейки за страдащите висши същества, Аз презирах своето първородно право на възторг от това нечовешко съвършенство и отчаяно исках да се върна в своя слаборазвит космос, в своя човешки и заблуждаващ се свят, за да застана рамо до рамо с моят полуживотински вид в борбата със силите на мрака и с безразличните безжалостни тирани, чийто мисли се явяваха разумните и страдащи стветове.

Не успявайки да осмисля това предизвикателство, заключаващо се в това, че аз затворих и заключих вратата на малката тъмна килия на моето "Аз", и стените й рухнаха под натиска на ослепителна светлина, и моите незащитени очи отново бяха изгорени от неговата нетърпима яркост.

Отново? Не. Просто моето въображение ме върна към този момент на ослепително избухване, когато аз разпрострях крилата си, за да полетя към Създателя на Звездите, и бях поразен от ужасна светлина. Но този път аз по-ясно осъзнах, какво именно ме събори.

Този път, Създателят на Звездите, към когото аз действително се приближих, застана пред мен не само като творящ, и следователно, преходен дух. Този път той се представи като вечен и съвършен дух, който включва в себе си всички неща и всички времена и вечно ги съзерцава в безкрайно разнообразие. Тази ослепителна светлина, която ме вкара в състояние на сляпо поклонение, сега ми се стори мъждукане пред всепроникващото усещане на вечния дух.

С болка, ужас и в същото време, с известно признание, и даже с преклонение, аз почувствах нрава на вечния дух, когато той с един интуитивен и вечен поглед обхвана всичките ни животи. В този поглед нямаше никаква жалост, никаква помощ, никакъв намек за спасение. Или в него беше цялата жалост и цялата любов, но го владееше леден есктаз. Този поглед спокойно препарираше, оценяваше и слагаше по местата им нашите счупени животи, нашите увлечения, нашите глупости, нашите измени, нашите обречени от по-рано благородни постъпки. Да, този поглед всичко разбираше, съчувстваше и даже състрадаваше. Любовта не беше за него абсолют. Това беше съзерцанието. И въпреки че духът познаваше любовта, той познаваше и ненавистта, защото в характера му присъстваше жестоката наслада от съзерцанието на което и да е ужасно събитие и радостта от падането на достойните. Изглежда на духа бяха познати всички страсти. Над всичко стоеше кристално чистият и абсолютно леден екстаз на съзерцанието.

И ето този хладен, преценяващ поглед, не, даже не на учен или жудожник, и беше източникът на всичките ни живот! И ВСЕ ПАК АЗ МУ СЕ ПОКЛАНЯХ!

Но това не беше най-лошото. Защото, говорейки, че същността на духа беше съзерцанието, аз му приписвах усещания и емоции на смъртен човек, и сякаш се утешавах, въпреки че това беше слаба утеха. Но истината за вечния дух беше неизразима. За него не можеше да се каже нищо, което да бъде истина. Възможно е и да може да бъде назован дух, само с много голямо пресилване. Но и да не бъде назован така също би било грешка. Защото, каквото и да беше той, това беше нещо повече, отколкото духът в човешкото разбиране на тази дума. Този непонятен и страшен "голям дух" се явяваше за човека и даже за космическия разум ужасна тайна, предизвикваща възхищение.

превод: делфин

"Нека бъде светлина- каза Създателят на звездите"
Материалите са предоставени с любезното съгласие на делфин-хадзапи