М
Мортиша
Гост
Тяло—дом—Космос
Отбелязахме, че религиозният човек живее в „отворен“ Космос и че е „отворен“ към Света. Под това трябва да се разбира: а) че той общува с боговете; б) че участва в сакралността на Света. Анализирайки структурата на свещеното пространство, установихме, че религиозният човек може да живее само в един „отворен“ свят: индивидът желае да се разположи в „центъра“, там, където съществува възможност за общуване с боговете. Жилището му е микрокосмос; тялото му впрочем също. Уподобяването къща-тяло-Космос се е наложило твърде рано. Ще се спрем малко повече на него, защото ни показва в каква насока архаичните религиозни стойности могат да бъдат интерпретирани от по-късните религии и дори философии.
Индийската религиозна мисъл нашироко е използвала това традиционно уподобяване — къща-Космос-човешко тяло, и обяснимо защо тялото, както и Космосът, е в крайна сметка „ситуация“, система от приети обуславяния. Гръбначният стълб се уподобява на космическия Стълб (скамбха) или на Планината Меру, дъхът се отъждествява с вятъра, пъпът или сърцето — с „Центъра на Света“ и т.н. Но уподобяване се прави и между човешкото тяло и като цяло ритуала: мястото за жертвоприношение, съдовете и жертвените жестове се оприличават на различните физиологични органи и функции. Човешкото тяло, ритуално уподобено на Космоса или на ведическия олтар (който е imago mundi), се възприема също и като къща.
Това, което бе казано за символиката тяло—къща и антропокосмическите уподобявания, свързани с нея, далеч не може да изчерпи невероятното богатство на темата: просто трябваше да се ограничим с някои от многото и страни. „Къщата“ едновременно imago mundi и копие на човешкото тяло — играе значителна роля в ритуалите и митологиите. В някои култури (предисторически Китай, Етрурия и др.) погребалните урни имат формата на къща: те са с отвор отгоре, които позволява на душата на мъртвия да влиза и да излиза. Урната къща в известен смисъл се превръща в ново „тяло“ за покойния. Но митичният Прародител също е излязъл от къщичка с формата на калпак и пак в такава къща-урна-калпак нощем Слънцето се скрива, за да излезе сутринта. Следователно има структурна връзка между различните видове преминаване: от тъмнината Към светлината (Слънцето), от пред-съществуването на човешката раса към нейната поява (митичният Прародител), от Живота към Смъртта и към новото съществуване post mortem[1] (душата).
Многократно подчертахме, че всяка форма на „Космос“ — Вселената, Храмът, къщата, човешкото тяло — притежава горен „отвор“. Сега можем по-добре да разберем значението на тази символика: отворът дава възможност за преминаване от един начин на съществуване в друг, от една екзистенциална ситуация в друга. Всяко космическо съществуване е предопределено за „преход“: човек преминава от пред-живота в живота и накрая в смъртта, както митичният Прародител е преминал от пред-съществуването в съществуването и Слънцето — от тъмнината в светлината. Трябва да се отбележи, че този тип „преминаване“ се вписва в една по-сложна система, чиито основни страни разгледахме, когато говорихме за Луната като архетип на космическото развитие, за растителността като символ на всеобщото обновление и най-вече за множеството начини на ритуално повтаряне на космогонията, тоест примерно преминаване от виртуално към формално. Уместно е да уточним, че всички ритуали и символики на „преминаването“ изразяват специфично схващане за човешкото съществуване: веднъж роден, човекът още не е завършен; трябва да се роди повторно, духовно; той става завършен човек, като преминава от несъвършено, ембрионално състояние към съвършеното състояние на възрастен. С една дума, може да се каже, че човешкото съществуване достига своята цялост чрез серия от ритуали за преминаване, всъщност последователни инициации.
религиозни преоценки на Луната ще ни помогне да научим какво са прочели хората в лунните ритми. Благодарение на фазите на Луната, тоест на нейното „раждане“, „смърт“ и „възкресение“, те са осъзнали своя собствен начин на съществуване в Космоса и заедно с това шансовете си за просъществуване или възкресение. Благодарение на лунната символика религиозният човек е успял да обедини големи съвкупности от факти, без видима взаимна връзка между тях, и в крайна сметка да изгради една „система“. Твърде вероятно е религиозната преоценка на лунните ритми да е направила възможни първите големи антропокосмични обобщения на примитивните народи. Благодарение на лунната символика са могли да бъдат свързани и обединени толкова различни неща, като раждането, развитието, смъртта, възкресението; водата, растенията, жената, плодовитостта, безсмъртието; космическата тъма, живота преди раждането и съществуването след смъртта, следвано от лунен тип прераждане („светлина, струяща от тъмата“); тъкането, символа „нишка на Живота“, съдбата, преходността, смъртта и т.н. По принцип повечето идеи за цикличност, за дуализъм, за полярност, за опозиция, за конфликт, но също така и за обединение на противоположностите, concidentia oppositorum, са били или открити, или уточнени благодарение на лунната символика. Може да се говори за „метафизика на Луната“ в рамките на една свързана система от „истини“, засягаща специфичния начин на съществуване на живите, на всичко, което — в Космоса — участва в Живота, тоест в развитието, растежа и смаляването, в „смъртта“ и „възкръсването“. Не трябва да забравяме: Луната разкрива на религиозния човек не само, че смъртта е неразривно свързана с Живота, но най-вече, че не е окончателна, че след нея винаги идва ново раждане.
Луната придава религиозна стойност на космическото развитие и помирява човека със Смъртта. Слънцето, обратно, разкрива друг начин на съществуване: то не участва в развитието; бидейки винаги в движение, остава непроменимо, формата му е все една и съща. Соларните йерофании се асоциират с религиозните значения на самостоятелността и на силата, на независимостта, на разума. Затова при някои култури се наблюдава процес на соларизация на върховните Същества. Както видяхме, небесните богове са подвластни на тенденция към изчезване от религиозната актуалност, но в отделни случаи тяхната структура и влияние продължават да съществуват в слънчевите божества, особено що се отнася до високоразвитите цивилизации, играли важна историческа роля (Египет, елинистичният Изток, Мексико).
Голям брой героични митологии са със соларна структура. Героят се уподобява на Слънцето, като него той се бори срещу тъмнината, слиза в царството на Смъртта и се завръща победител. Тук тъмнината не е, както в лунните митологии, един от начините на съществуване на божеството, а символизира всичко, което Бог не е, следователно — идеалния Противник. Тъмнината вече не се възприема като необходима фаза на космическия Живот; от гледна точка на соларната религия тя се противопоставя на Живота, формите и разума. Сияйните проявления на слънчевите богове в някои култури са знакът на разума. Накрая Слънце и разум се покриват до такава степен, че соларните и синкретични теологии от късната Античност се трансформират в рационалистични философии: Слънцето е обявено за разума на Света, а Макробий[1] открива в него всички богове на гръко-ориенталския свят — от Аполон и Юпитер до Озирис, Хор и Адонис („Сатурналии“, I, гл. XVII-XXXIII). В трактата „За Царя Слънце“ на император Юлиан, както и в „Химн на Слънцето“ на Прокъл[2] соларните йерофании отстъпват място на идеи и религиозността изчезва почти напълно вследствие на дългия процес на рационализиране.
Десакрализацията на соларните йерофании се вписва сред много други подобни процеси, поради които в крайна сметка Космосът се изпразва от своето религиозно съдържание. Но както видяхме, пълната секуларизация на Природата е постигната само от ограничен брой модерни люде: тези, които са лишени от всякакво религиозно чувство. Християнството е внесло дълбоки, коренни промени в религиозната преоценка на Космоса и Живота и не ги е отхвърлило. Християнски автор като Леон Блоа[3] свидетелства, че космическият живот в своята цялост още може да се усеща като божествен код: „Независимо дали е в хората, в животните, или в растенията, животът винаги е Живот и когато настъпи моментът, недоловимата точка, която наричаме смърт, Иисус е този, който се оттегля както от дървото, така и от човешкото същество.“
Но освен религиозното значение, което физиологичните дейности получават като повтарящи божествените модели, органите и техните функции са добили религиозен смисъл чрез приравняването им с различни космически области и явления. Вече приведохме един класически пример: жената, приравнена със земята за оран, сексуалният акт — с йерогамията Небе-Земя и сеитбата. Броят на подобни уподобявания на човека с Вселената е значителен. Някои, изглежда, съвсем спонтанно се налагат в съзнанието, като например уподобяването на окото със Слънцето или на двете очи със Слънцето и Луната, или на темето с пълна Луна; или пък сравняването на дъха с вятъра, на костите с камъните, на косите с тревата и т.н.Но специалистът по история на религиите среща и други уподобявания, които предполагат доста по-развита символика, цяла система от микромакрокосмически зависимости. Като сравняването на корема или матката с пещера, на червата с лабиринт, на дишането с тъкане, на вените и артериите със Слънцето и Луната, на гръбначния стълб с axis mundi и т.н. Несъмнено не за всички уподобявания между човешкото тяло и макрокосмоса намираме свидетелства при примитивните народи.
Луната в хороскопа
Като първа от неблагоприятните
планети също привлича вниманието към проблемите на дома в хороскопа, в който попада. Но в за разлика от Слънцето, тя не само че не обещава успех, а обратно, препятства го. В делата на дома, където се намира Луната, не трябва да разчитаме на много, а само на най-необходимият и достатъчен минимум. Затова можем да разрешим тези проблеми само чрез смирение и покорност към съдбата, а главното е чрез липса на желания да достигнем нещо, каквото и да е в делата на този дом. Щом изчезне желанието, делата се нормализират от само себе си. Щом желанието се появи отново, ви се отнема даже най-необходимото. Колкото по-силно е желанието, толкова повече ви се отнема.
Слънце в хороскопа
Като първа благоприятна планета привлича вниманието на личността към проблемите на дома от хороскопа, в който се намира, пробужда желание за преуспяване в делата, но при това не обещава безусловен успех. За да имаме резултат в делата на дома, в който се намира Слънцето е необходимо или да имаме в този дом други благоприятни планети, или да положим определени усилия. Ако в този дом се окажат негативни планети, то целият живот ще бъде стремеж към недостижима цел. Във всеки случай положението на Слънцето в хороскопа показва, какво пове-че от всичко му се иска на неговия притежател.
Отбелязахме, че религиозният човек живее в „отворен“ Космос и че е „отворен“ към Света. Под това трябва да се разбира: а) че той общува с боговете; б) че участва в сакралността на Света. Анализирайки структурата на свещеното пространство, установихме, че религиозният човек може да живее само в един „отворен“ свят: индивидът желае да се разположи в „центъра“, там, където съществува възможност за общуване с боговете. Жилището му е микрокосмос; тялото му впрочем също. Уподобяването къща-тяло-Космос се е наложило твърде рано. Ще се спрем малко повече на него, защото ни показва в каква насока архаичните религиозни стойности могат да бъдат интерпретирани от по-късните религии и дори философии.
Индийската религиозна мисъл нашироко е използвала това традиционно уподобяване — къща-Космос-човешко тяло, и обяснимо защо тялото, както и Космосът, е в крайна сметка „ситуация“, система от приети обуславяния. Гръбначният стълб се уподобява на космическия Стълб (скамбха) или на Планината Меру, дъхът се отъждествява с вятъра, пъпът или сърцето — с „Центъра на Света“ и т.н. Но уподобяване се прави и между човешкото тяло и като цяло ритуала: мястото за жертвоприношение, съдовете и жертвените жестове се оприличават на различните физиологични органи и функции. Човешкото тяло, ритуално уподобено на Космоса или на ведическия олтар (който е imago mundi), се възприема също и като къща.
Това, което бе казано за символиката тяло—къща и антропокосмическите уподобявания, свързани с нея, далеч не може да изчерпи невероятното богатство на темата: просто трябваше да се ограничим с някои от многото и страни. „Къщата“ едновременно imago mundi и копие на човешкото тяло — играе значителна роля в ритуалите и митологиите. В някои култури (предисторически Китай, Етрурия и др.) погребалните урни имат формата на къща: те са с отвор отгоре, които позволява на душата на мъртвия да влиза и да излиза. Урната къща в известен смисъл се превръща в ново „тяло“ за покойния. Но митичният Прародител също е излязъл от къщичка с формата на калпак и пак в такава къща-урна-калпак нощем Слънцето се скрива, за да излезе сутринта. Следователно има структурна връзка между различните видове преминаване: от тъмнината Към светлината (Слънцето), от пред-съществуването на човешката раса към нейната поява (митичният Прародител), от Живота към Смъртта и към новото съществуване post mortem[1] (душата).
Многократно подчертахме, че всяка форма на „Космос“ — Вселената, Храмът, къщата, човешкото тяло — притежава горен „отвор“. Сега можем по-добре да разберем значението на тази символика: отворът дава възможност за преминаване от един начин на съществуване в друг, от една екзистенциална ситуация в друга. Всяко космическо съществуване е предопределено за „преход“: човек преминава от пред-живота в живота и накрая в смъртта, както митичният Прародител е преминал от пред-съществуването в съществуването и Слънцето — от тъмнината в светлината. Трябва да се отбележи, че този тип „преминаване“ се вписва в една по-сложна система, чиито основни страни разгледахме, когато говорихме за Луната като архетип на космическото развитие, за растителността като символ на всеобщото обновление и най-вече за множеството начини на ритуално повтаряне на космогонията, тоест примерно преминаване от виртуално към формално. Уместно е да уточним, че всички ритуали и символики на „преминаването“ изразяват специфично схващане за човешкото съществуване: веднъж роден, човекът още не е завършен; трябва да се роди повторно, духовно; той става завършен човек, като преминава от несъвършено, ембрионално състояние към съвършеното състояние на възрастен. С една дума, може да се каже, че човешкото съществуване достига своята цялост чрез серия от ритуали за преминаване, всъщност последователни инициации.
религиозни преоценки на Луната ще ни помогне да научим какво са прочели хората в лунните ритми. Благодарение на фазите на Луната, тоест на нейното „раждане“, „смърт“ и „възкресение“, те са осъзнали своя собствен начин на съществуване в Космоса и заедно с това шансовете си за просъществуване или възкресение. Благодарение на лунната символика религиозният човек е успял да обедини големи съвкупности от факти, без видима взаимна връзка между тях, и в крайна сметка да изгради една „система“. Твърде вероятно е религиозната преоценка на лунните ритми да е направила възможни първите големи антропокосмични обобщения на примитивните народи. Благодарение на лунната символика са могли да бъдат свързани и обединени толкова различни неща, като раждането, развитието, смъртта, възкресението; водата, растенията, жената, плодовитостта, безсмъртието; космическата тъма, живота преди раждането и съществуването след смъртта, следвано от лунен тип прераждане („светлина, струяща от тъмата“); тъкането, символа „нишка на Живота“, съдбата, преходността, смъртта и т.н. По принцип повечето идеи за цикличност, за дуализъм, за полярност, за опозиция, за конфликт, но също така и за обединение на противоположностите, concidentia oppositorum, са били или открити, или уточнени благодарение на лунната символика. Може да се говори за „метафизика на Луната“ в рамките на една свързана система от „истини“, засягаща специфичния начин на съществуване на живите, на всичко, което — в Космоса — участва в Живота, тоест в развитието, растежа и смаляването, в „смъртта“ и „възкръсването“. Не трябва да забравяме: Луната разкрива на религиозния човек не само, че смъртта е неразривно свързана с Живота, но най-вече, че не е окончателна, че след нея винаги идва ново раждане.
Луната придава религиозна стойност на космическото развитие и помирява човека със Смъртта. Слънцето, обратно, разкрива друг начин на съществуване: то не участва в развитието; бидейки винаги в движение, остава непроменимо, формата му е все една и съща. Соларните йерофании се асоциират с религиозните значения на самостоятелността и на силата, на независимостта, на разума. Затова при някои култури се наблюдава процес на соларизация на върховните Същества. Както видяхме, небесните богове са подвластни на тенденция към изчезване от религиозната актуалност, но в отделни случаи тяхната структура и влияние продължават да съществуват в слънчевите божества, особено що се отнася до високоразвитите цивилизации, играли важна историческа роля (Египет, елинистичният Изток, Мексико).
Голям брой героични митологии са със соларна структура. Героят се уподобява на Слънцето, като него той се бори срещу тъмнината, слиза в царството на Смъртта и се завръща победител. Тук тъмнината не е, както в лунните митологии, един от начините на съществуване на божеството, а символизира всичко, което Бог не е, следователно — идеалния Противник. Тъмнината вече не се възприема като необходима фаза на космическия Живот; от гледна точка на соларната религия тя се противопоставя на Живота, формите и разума. Сияйните проявления на слънчевите богове в някои култури са знакът на разума. Накрая Слънце и разум се покриват до такава степен, че соларните и синкретични теологии от късната Античност се трансформират в рационалистични философии: Слънцето е обявено за разума на Света, а Макробий[1] открива в него всички богове на гръко-ориенталския свят — от Аполон и Юпитер до Озирис, Хор и Адонис („Сатурналии“, I, гл. XVII-XXXIII). В трактата „За Царя Слънце“ на император Юлиан, както и в „Химн на Слънцето“ на Прокъл[2] соларните йерофании отстъпват място на идеи и религиозността изчезва почти напълно вследствие на дългия процес на рационализиране.
Десакрализацията на соларните йерофании се вписва сред много други подобни процеси, поради които в крайна сметка Космосът се изпразва от своето религиозно съдържание. Но както видяхме, пълната секуларизация на Природата е постигната само от ограничен брой модерни люде: тези, които са лишени от всякакво религиозно чувство. Християнството е внесло дълбоки, коренни промени в религиозната преоценка на Космоса и Живота и не ги е отхвърлило. Християнски автор като Леон Блоа[3] свидетелства, че космическият живот в своята цялост още може да се усеща като божествен код: „Независимо дали е в хората, в животните, или в растенията, животът винаги е Живот и когато настъпи моментът, недоловимата точка, която наричаме смърт, Иисус е този, който се оттегля както от дървото, така и от човешкото същество.“
Но освен религиозното значение, което физиологичните дейности получават като повтарящи божествените модели, органите и техните функции са добили религиозен смисъл чрез приравняването им с различни космически области и явления. Вече приведохме един класически пример: жената, приравнена със земята за оран, сексуалният акт — с йерогамията Небе-Земя и сеитбата. Броят на подобни уподобявания на човека с Вселената е значителен. Някои, изглежда, съвсем спонтанно се налагат в съзнанието, като например уподобяването на окото със Слънцето или на двете очи със Слънцето и Луната, или на темето с пълна Луна; или пък сравняването на дъха с вятъра, на костите с камъните, на косите с тревата и т.н.Но специалистът по история на религиите среща и други уподобявания, които предполагат доста по-развита символика, цяла система от микромакрокосмически зависимости. Като сравняването на корема или матката с пещера, на червата с лабиринт, на дишането с тъкане, на вените и артериите със Слънцето и Луната, на гръбначния стълб с axis mundi и т.н. Несъмнено не за всички уподобявания между човешкото тяло и макрокосмоса намираме свидетелства при примитивните народи.
Луната в хороскопа
Като първа от неблагоприятните
планети също привлича вниманието към проблемите на дома в хороскопа, в който попада. Но в за разлика от Слънцето, тя не само че не обещава успех, а обратно, препятства го. В делата на дома, където се намира Луната, не трябва да разчитаме на много, а само на най-необходимият и достатъчен минимум. Затова можем да разрешим тези проблеми само чрез смирение и покорност към съдбата, а главното е чрез липса на желания да достигнем нещо, каквото и да е в делата на този дом. Щом изчезне желанието, делата се нормализират от само себе си. Щом желанието се появи отново, ви се отнема даже най-необходимото. Колкото по-силно е желанието, толкова повече ви се отнема.
Слънце в хороскопа
Като първа благоприятна планета привлича вниманието на личността към проблемите на дома от хороскопа, в който се намира, пробужда желание за преуспяване в делата, но при това не обещава безусловен успех. За да имаме резултат в делата на дома, в който се намира Слънцето е необходимо или да имаме в този дом други благоприятни планети, или да положим определени усилия. Ако в този дом се окажат негативни планети, то целият живот ще бъде стремеж към недостижима цел. Във всеки случай положението на Слънцето в хороскопа показва, какво пове-че от всичко му се иска на неговия притежател.