ВОИНЪТ НА СВЕТЛИНАТА

[Мортиша]

— Край плажа на изток от селото има един остров, а на него — огромен храм с много камбани — казва жената.

Момчето забеляза, че е облечена в странни дрехи, а косите й са покрити с воал. Никога преди не я беше срещало.

— Виждал ли си храма? — попита тя. — Върви да го видиш и ми кажи как го намираш!

* * *

Пленено от красотата на жената, момчето отиде до мястото, което му бе посочила. Седна на пясъка и погледна хоризонта, но не видя нищо по-различно от обичайното: синьо небе и океан.

Разочаровано, то се запъти към рибарското селище, което се намираше наблизо, и там попита за острова с храма.

— А, това е било много отдавна, по времето когато моите прадеди са живели по тези места — каза един стар рибар. — Станало земетресение и островът потънал в океана. Но макар че вече не се вижда, все още се чуват камбаните на храма, когато водата ги разлюлее на дъното.

Момчето се върна на плажа и се опита да чуе камбаните. Прекара там целият следобед, но успя да долови само шума на вълните и крясъците на чайките.

* * *

Когато се стъмни, родителите му дойдоха да го приберат. На другата сутрин то пак отиде на плажа; не можеше да допусне, че една красива жена ще говори лъжи. Ако някой ден тя се появеше отново, би могло да и каже, че не е видяло острова, но е чуло камбаните на храма да бият, разлюлени от водата.

И тъй, изминаха много месеци. Жената не се появи и момчето я забрави. Бе убедено, че трябва да открие богатствата и съкровищата на потъналия храм. Ако чуе камбаните, ще разбере местонахождението му и ще извади скритите в него съкровища.

* * *

Вече не го интересуваше нито училището, нито приятелите му. Бе се превърнало в обект на шеги от страна на другите деца, които казваха: „Той вече не е като нас. Предпочита да гледа океана, защото го е страх, че ще губи в игрите.“

И всички се смееха, щом видеха момчето да седи на плажа.

Въпреки че не успяваше да чуе старите камбани на храма, момчето постепенно научаваше най-различни неща. Започна да проумява, че след като толкова дълго е слушало шумът на вълните, те вече не са в състояние да отвличат вниманието му. Скоро след това свикна и с крясъкът на чайките, с жуженето на пчелите, с вятъра, с поклащащите се листа на палмите.

Половин година след първият разговор с жената момчето вече не позволяваше никакъв шум да отвлича вниманието му, ала все още не бе чуло камбаните на потъналия храм. Идваха рибари да си поговорят с него и казваха: „Но ние ги чуваме!“ момчето обаче не успяваше. След известно време рибарите почнаха да му говорят други неща: „Ти си твърде много зает с мисълта, че трябва да чуеш камбаните, които са на дъното. Зарежи тая работа и върви да играеш с приятелчетата си! Може би само рибарите ги чуват!“

* * *

След като измина почти цяла година, момчето си помисли: „Тези мъже сигурно са прави. Най-добре ще е да порасна, да стана рибар и да идвам всяка сутрин на този плаж, защото започна да ми харесва.“ Помисли си също така и следното: „Вероятно всичко това е някаква легенда, възможно е след земетресението камбаните да са се счупили и никога повече да не са звънели.“

Същият следобед то реши да се завърне в къщи.

Приближи се до океана, за да се сбогува с него. Погледна още веднъж пейзажа и тъй като вече не бе обсебено от камбаните, се усмихна на красивата песен на чайките, на шума на вълните, на вятъра, люлеещ листата на палмите. Дочу гласовете на приятелите си, които играеха наблизо, и се зарадва при мисълта, че ще се върне отново към детските си занимания.

Момчето бе доволно и благодари — така както само едно дете би могло да го стори — за това, че е живо. Бе убедено, че не си е загубило времето напразно, тъй като се бе научило да съзерцава природата и да благоговее пред нея.

И в този миг, заслушан в шума на океана, чайките, вятъра, листата на палмите, гласовете на приятелите си, които играеха, момчето долови за първи път звън на камбана.

След това чу още една.

И още една, докато накрая, за негова радост, забиха всички камбани на потъналия храм.

* * *

Изминаха години. Момчето — вече мъж — се върна в селото и отиде на плажа на своето детство. Нямаше никакво намерение да вади съкровища от дъното на морето; може би всичко е било плод само на въображението му и той въобще не е чул потъналите камбани през онзи далечен следобед от детството му. Въпреки това реши да се разходи, за да послуша шума на вятъра и песента на чайките.

Каква бе изненадата му, когато видя на пясъка да седи жената, която му бе говорила за острова с храма!

— Какво правиш тук? — попита той.

— Чаках те — отвърна тя.

Той забеляза, че въпреки многото години, които бяха изминали, жената изобщо не се бе променила; дори и воалът, покриващ косите й, не беше избелял с времето.

Тя му подаде една синя тетрадка с бели листове.

— Пиши: „Воинът на светлината се вглежда в очите на едно дете. Защото децата умеят да гледат на света без горчивина. Когато иска да разбере дали човекът до него заслужава доверие, воинът се опитва да погледне на него през очите на дете.“

— Какво представлява воинът на светлината?

— Ти знаеш — отвърна тя, усмихвайки се. — Човек, който е в състояние да разбере чудото на живота, да се бори докрай за нещо, в което вярва, и — поради това — да чуе камбаните, които звънят на дъното на океана.

Никога не се бе възприемал като воин на светлината. Жената сякаш отгатна мисълта му.

— Всички са способни на това. И никой не се възприема като воин на светлината, въпреки че всички са такива.

Той погледна страниците на тетрадката. Жената отново се усмихна.

— Пиши за воина! — каза тя.




Воинът на светлината никога не забравя да благодари.

По време на битката ангелите са му помогнали, небесните сили са поставили всяко нещо на мястото му и са позволили той да даде най-доброто нещо от себе си.

Другарите му отбелязват: „Има голям късмет!“ И наистина, понякога воинът успява да постигне много повече, отколкото му позволяват възможностите.

Ето защо, при залез слънце той коленичи и благодари на всички свои небесни покровители.

Благодарността му обаче не се ограничава само с духовния свят; той никога не забравя приятелите си, защото тяхната кръв се е смесила с неговата на бойното поле.

Не е нужно някой да напомня на воина за помощта, която другите са му оказали; той сам се сеща за нея и разделя с тях наградата.





Всички пътища на света водят към сърцето на воина; той се гмурва без колебание в реката от страсти, която пресича целия му живот.

Воинът знае, че е свободен да избере каквото пожелае; той взема решенията си смело, независимо и — понякога — с известна доза лудост.

Приема своите страсти и ги изживява пълноценно. Знае, че не е нужно да подтиска стремежа си към нови завоевания; те са част от живота и доставят радост на всички, които участват в тях.

Той обаче никога не губи от поглед трайните неща и връзките, заздравени от времето.

Воинът умее да различава преходното от устойчивото.





Воинът на светлината не разчита само на собствените си сили; използва също така и енергията на противника си. В началото на битката той не разполага с нищо друго, освен с ентусиазма си и с ударите, които е усвоил, докато е тренирал; сражавайки се обаче, открива че ентусиазмът и тренировките не са достатъчни: нужен е опит.

И тогава той отваря сърцето си за Вселената и моли Бог да го вдъхнови, така че всеки удар на врага да се превърне за него в урок по защита. Другарите му отбелязват: „Колко е суеверен! Излезе от битката, за да се моли. Бои се от ловкостта на противника.“

Воинът не отвръща на тези провокации. Знае, че без вдъхновение и опит никоя тренировка няма да даде резултат.





Воинът на светлината никога не си служи с измама, но умее да отвлича вниманието на противника си.

Колкото и да е напрегнат, той използва всички стратегически средства, за да постигне целта си. Когато усеща, че силите му се изчерпват, кара противника си да мисли, че не бърза. Когато трябва да нанесе удар по десния фланг, отвежда войските си на левия фланг. Ако иска да влезе в битка незабавно, преструва се, че му се спи и се приготвя за сън.

Другарите му отбелязват: „Вижте, ентусиазмът му се стопи!“ Той обаче не обръща внимание на забележките, защото неговите другари не познават бойната му тактика.

Воинът на светлината знае какво иска. И не е нужно да обяснява.





Ето какво казва един китайски мъдрец за стратегиите на воина на светлината: „Накарай врага си да повярва, че няма да спечели кой знае какво ако реши да те нападне; по този начин ще охладиш ентусиазма му.“

„Не се срамувай да се оттеглиш временно от бойното поле, щом разбереш, че врагът е по-силен; важна е не отделната битка, а краят на войната.“

„Дори и да си достатъчно силен, не се срамувай да се престориш на слаб; това ще направи врагът ти непредпазлив и ще го накара да те нападне преждевременно“

„В една война ключът към победата е умението да изненадаш противника си.“





„Колко интересно! — казва си воинът на светлината. — Срещнах толкова хора, които при първият удобен случай се опитват да покажат най-лошото от себе си. Крият вътрешната си сила зад агресивност, маскират своя страх от самотата, придавайки си вид на независими. Не вярват в собствените си способности, а непрекъснато изтъкват добродетелите си“



Воинът на светлината открива тези недостатъци у много от мъжете и жените, които познава. Никога не се оставя да бъде подведен от външността и упорито запазва мълчание, когато се опитват да го впечатлят. Възползва се от случая, за да поправи собствените си грешки — другите винаги са добро огледало за самия него.

Воинът използва всяка предоставила му се възможност, за да се учи.

 

[Мортиша]

Воинът на светлината не се бои от това, че ще го вземат за луд.

Той разговаря на глас със самият себе си, когато е сам. Някой му е казал, че това е най-добрият начин да общува с ангелите, и той се опитва да осъществи този контакт.

Отначало му се струва много трудно. Мисли, че няма какво да каже, че повтаря безсмислици Въпреки това воинът не се отказва. По цял ден разговаря със сърцето си. Казва неща, с които не е съгласен, говори глупости.

Един ден обаче забелязва промяна в гласа си. И разбира, че е започнал да натрупва мъдрост.

Воинът прилича на луд, но това е само маска.





Един поет е казал: „Воинът на светлината си спомня един откъс от «Пътя на поклонника» на Джон Бъниан: «Въпреки че съм преминал през какво ли не, не съжалявам за неприятностите, в които се забърках, защото именно те ме доведоха до там, където исках да стигна. Сега сабята ми е единственото, което имам, и съм готов да я дам на всеки, който реши да следва своя път. Нося със себе си следите и белезите от битките — те са свидетелство за преживяното от мен и награда за това, което завоювах.

Тези скъпи за мен следи и белези ще ми отворят вратите на Рая. Беше време, когато живеех, за да слушам истории за храбростта. Беше време, когато живеех само защото трябваше да живея. Но сега живея, защото съм Воин на светлината и защото един ден искам да съм при този, заради когото толкова много се борих.»“


От сега нататък в разстояние на стотици години Вселената ще помага на Воините на светлината и ще осуетява действията на онези, които са изпълнени с предразсъдъци

Енергията на земята се нуждае от обновление.

Новите идеи се нуждаят от пространство.

Тялото и душата се нуждаят от нови предизвикателства.

Бъдещето се повърна в настояще и всички мечти — с изключение на тези, които се основават на предразсъдъци — ще имат шанс да се осъществят.

Важното ще остане; ненужното ще изчезне. Впрочем не влиза в задълженията на воина да съди мечтите на ближния, затова той не си губи времето да критикува чуждите решения.

За да вярва в собствения си път, не е нужно да доказва, че пътя на другия е погрешен.





Воинът на светлината много внимателно проучва позицията, която възнамерява да завоюва.

Колкото и да е трудна за постигане целта, винаги има начин препятствията да бъдат преодолени. Той проверява други възможни пътища, точи сабята си, стреми се да зареди сърцето си с постоянството, което ще му е необходимо, за да се справи с предизвикателството.

Но вървейки напред, воинът си дава сметка за съществуването на трудности, които не е предвидил.

Ако реши да спре, за да изчака идеалният момент, той никога няма да помръдне от мястото си; нужна му е малко лудост, за да направи следващата крачка.

И воинът проявява малко лудост. Защото в една война — както и в любовта — не е възможно всичко да бъде предвидено.





Воинът на светлината знае недостатъците си. Знае също така и качествата си.

Някои от приятелите му през цялото време се оплакват: „Другите имат по-вече късмет от нас.“

Може би са прави; истинският воин обаче не позволява на тази мисъл да го парализира; той се старае да използва в максимална степен своите добродетели.

Знае, че силата на газелата е в бързината на краката й. Силата на чайката е в точното и прицелване в рибата. Разбрал е, че тигърът не се бои от хиената, защото осъзнава силата си.

Тогава воинът се опитва да прецени на какво може да разчита. И никога не забравя да провери снаряжението си, което се състои от три неща: вяра, надежда и любов.

Ако притежава и трите, той не се колебае и продължава напред.





Воинът на светлината знае, че никой не е глупак и че животът учи всекиго — дори това да изисква много време. Той винаги дава най-доброто от себе си и от другите. Освен това благородно се опитва да покаже на останалите на какво е способен всеки един.

Някои от другарите му отбелязват: „Има неблагодарни хора.“

Това не може да разколебае воина. Той продължава да насърчава ближния си, защото по този начин насърчава самия себе си.





Няма воин на светлината, който да не се е боял да влезе в битка.

Няма воин на светлината, който да не е предавал и да не е лъгал в миналото.

Няма воин на светлината, който да не е тръгвал по чужди пътища.

Няма воин на светлината, който да не е страдал за маловажни неща.

Няма воин на светлината, който да не е смятал, че не е воин на светлината.

Няма воин на светлината, който да не е пропускал да изпълни моралните си задължения.

Няма воин на светлината, който да не е казвал „да“, когато всъщност е искал да каже „не“.

Няма воин на светлината, който да не е наранявал този, когото обича.

Затова е и воин на светлината; защото е минал през всичко това и въпреки всичко не е изгубил надеждата да стане по-добър.

 

[Мортиша]

Воинът на светлината знае колко е важна интуицията.

В разгара на битката той няма време да обмисля ударите на противника и тогава се осланя на инстинкта си, подчинява се на своя ангел.

В мирно време той тълкува поличбите, които Бог му изпраща.

Хората казват: „Луд е!“

Или пък: „Живее в някакъв си измислен свят.“

Или: „Как може да вярва в неща, които са нелогични!“

Воинът обаче знае, че интуицията — това е Божията азбука, и затова продължава да се вслушва във вятъра и да разговаря със звездите.

„Да — чува воинът някого да казва. — Трябва да си изясня всичко, преди да взема решение. Искам да разполагам със свободата да променям намеренията си.“ Воинът посреща с недоверие подобни фрази. И той разполага със същата свобода, но това не му пречи да поеме ангажименти, дори и да не му е съвсем ясно защо го прави.

Воинът на светлината взема решения. Душата му е свободна като облаците на небето, но той е обвързан с мечтата си. По пътя, който той самия е избрал, на воина му се налага да става рано, въпреки че не обича да го прави, да води разговори, които с нищо няма да го обогатят, да прави саможертви.

Приятелите му отбелязват: „Ти не си свободен!“

Войнът е свободен. Но знае, че в отворена пещ хляб не се пече.


За воина не съществува невъзможна любов.

Той не се бои от мълчанието, от безразличието, от това че ще бъде отблъснат. Знае, че зад леденостудения вид, който хората си предават, се крие огнено сърце.

Затова воинът рискува по-често от другите. Той непрестанно търси нечия любов — дори и да се наложи да чуе много пъти думата „не“, да се завърне у дома победен, да се почувства отхвърлен физически и душевно.

Воинът не се поддава на страха, когато търси нещо, от което се нуждае. Без любов той е нищо.


Воинът на светлината е разбрал, че е най-добре да следва светлината. Той е предавал, лъгал е, отклонявал се е от пътя си, обръщал се е към силите на мрака. И въпреки това е постигнал успех във всичко — сякаш нищо не се е случвало.

В даден момент пред него неочаквано зейва пропаст; може да си направил хиляда сигурни крачки и една-единствена да разруши всичко Тогава воинът спира, преди да се е самоунищожил.

След като вземе това решение е възможно да чуе четири типа забележки: „Действията ти винаги са били погрешни. Твърде стар си, за да се променяш. Не си достатъчно добър. Не заслужаваш това.“

Той поглежда към небето. И някакъв глас му казва: „Драги мой, всеки е грешил. Прощавам ти, но не мога да те накарам насила да приемеш опрощението. Трябва сам да решиш.“

Истинският воинът на светлината приема опрощението.





Воинът на светлината непрестанно се стреми да стане по-добър.

Всеки удар със сабята крие в себе си векове на мъдрост и медитация. Всеки удар трябва да притежава силата и сръчността на воините от миналото, които и досега продължават да благославят борбата. Всеки ход на битката е съобразен с ходовете, които предишните поколения са се опитвали да предадат чрез традицията. Воинът усъвършенства красотата н своите удари.

 

[Мортиша]

Започвайки своята битка, воинът на светлината твърди: „Имам мечти.“ След като изминат няколко години, той разбира, че е възможно да стигне там, където е тръгнал; знае, че ще бъде възнаграден.

И в този момент се натъжава. Сблъсква се с чуждото нещастие, със самотата, неудовлетвореността, която изпитва голяма част от човечеството, и смята, че той самият не заслужава това, което получава.

Неговият ангел му пошепва: „Дай всичко!“ Воинът коленичи и подарява своите завоевания на Бога.

Това себераздаване кара воина да спре да задава глупави въпроси и му помага да преодолее чувството на вина.





Воинът на светлината държи сабята в ръцете си.

Той решава какво ще направи и какво няма да направи при никакви обстоятелства.

В някои моменти от живота си той изпада в криза; принуден е да се раздели с неща, които винаги е обичал. Тогава воинът размишлява. Преценява дали изпълнява Божията воля, или действа само от егоистични подбуди. В случай, че раздялата наистина е застанала на пътя му, той я приема, без да протестира.

Но ако тази раздяла е предизвикана от чуждата жестокост, той е безпощаден в своя отговор.

Войникът държи в своите ръце и наказанието, и прошката. Умее да си служи еднакво сръчно и с двете.





Воинът на светлината не попада в капана на думата „свобода“.

Когато народът му е поробен, свободата е съвсем ясно понятие. В такива случай той използва сабята и щита, докато остане без сили или изгуби живота си. Щом има подтисничество, не е трудно да избереш какво означава свободата: те я противоположността на робството.

Понякога обаче воинът чува по-възрастните да казват: „Когато спра да работя ще бъде свободен.“ Но едва година след това те недоволстват: „Животът е само скука и еднообразие.“ В този случай е трудно да бъде разбрана свободата; тя означава липса на смисъл.

Воинът на свободата непрекъснато поема задължения. Той е роб на мечтата си, но е свободен да избира постъпките си.





Воинът на светлината не повтаря до безкрайност една и съща битка — особено в случай, че нито се придвижва напред, нито отстъпва назад.

Щом битката не напредва, той разбира, че трябва да седне с врага си и да помислят за примирие; след като и двамата са си служили изкусно със сабите, сега би трябвало да се споразумеят.

Това е един достоен жест, а не признак на малодушие. Отнася се за равновесие на силите и промяна в стратегията.

След като сътворят мирния план, воините се прибират по домовете си. Не е нужно да доказват на някого каквото и да било; участвали са в Справедливата битка и са запазили вярата си. Всеки от двамата е отстъпил по малко, като по този начин е усвоил изкуството на преговарянето.





Приятелите на воинът на светлината го питат откъде идва енергията му. Той отвръща: „От скрития враг.“

Приятелите му питат кой е той. Воинът отговаря: „Оня, когото не можем да нараним.“

Може да е някое хлапе, което го е победило при спречкване в детството, любимата му, която на единадесет години го е изоставила, учителят му, който му е доказал смелостта си.

Не мисли за отмъщение, защото скритият враг не е част от неговия живот. Мисли само как да стане по-сръчен, за да се прочуят подвизите му и да стигнат до ушите на този, който го е наранил в миналото.

Вчерашната болка на воина на светлината се превръща в сила.





За воинът на светлината винаги има втори шанс в живота.

Като всички останали мъже и жени, и той не се е родил научен как да борави със сабята си; много пъти е грешил преди да открие своята Лична легенда.

Няма воин, който може да седне карай огъня и да каже на другите: „Винаги съм постъпвал правилно.“ Който твърди подобно нещо или лъже, или все още не познава достатъчно добре себе си. Истинският воин на светлината е допуснал грешки в миналото.

Но след като предприема своето пътуване, той разбира, че хората, с които е постъпил несправедливо, винаги застават отново на пътя му.

Това му дава възможност да поправи злото, което е причинил.

Без да се колебае, той се възползва от този шанс.





Воинът на светлината е простодушен като гълъбите и предпазлив като змиите. Когато разговаря с някого, той не осъжда поведението на другите; знае, че силите на мрака използват невидима мрежа, за да сеят зло. Тази мрежа хваща носещата се из въздуха информация и я превръща във интрига, в злоба, която паразитира в човешката душа.

И тъй, всяко нещо, казано по отношение на някого, винаги достига до ушите на неговите врагове, но набъбнало във мрачната тежест на отровата и злобата.

Затова воинът говори за поведението на своя събрат така, сякаш присъства на разговора и чува онова, което се казва.

 

[Мортиша]

Воинът знае, че най-важните думи във всеки език са съвсем кратки.

Да. Любов. Бог.

Това са думи, които излизат лесно от устата ни, а запълват огромни празни пространства.

Но съществува една дума — тя също е съвсем кратка, — която много хора се затрудняват да изрекат: не.

Този, който никога не казва „не“, се мисли за благороден, толерантен, възпитан; защото „не“-то има репутацията на лошо, егоистично, недостатъчно духовно.

Воинът не се хваща в този капан. Има моменти, когато той, казвайки „да“ на другите, казва „не“ на самия себе си.

Ето защо той никога не казва „да“ с устните си, щом сърцето му казва „не“.




В заводите на мисълта се произвежда и нещо, което бихме могли да наречем емоционален боклук. Това са отминали страдания, които вече са безполезни. Това е предпазливостта, която е заемала важно място в миналото, но в настоящето не може да послужи за нищо.

Воинът има своите спомени, но успява да отдели полезното от ненужното: изхвърля емоционалния си боклук.

Негов другар твърди: „Но това е част от моята история. Защо трябва да забравям чувствата, които са сложили отпечатък върху съществуването ми?“

Воинът се усмихва, но не се стреми да изпитва нещо, което вече не чувства. Той се променя и иска чувствата му да се променят заедно с него.


Воинът на светлината се вслушва в Лао Дзъ, който казва, че трябва да мислим по-малко за дните и часовете, за да можем да се съсредоточим още по-силно върху минутата.

Само по този начин воинът успява да разреши някои проблеми, преди те да са се появили; концентрирайки се върху дребните неща, той успява да избегне големите нещастия.

Но да размишлява върху дребните неща не означава да си дребнав в мислите си. Когато си прекалено загрижен за нещо, накрая от живота ти ще изчезне всякаква радост.

Воинът знае, че една голяма мечта се състои от много и различни неща, така както слънцето е съвкупност от милиони лъчи.





Има моменти, в които пътят на воина преминава през периоди на еднообразие.

Тогава той следва съвета на полския равин Нахман де Брацлов: „Когато не успяваш да медитираш, достатъчно е да повтаряш само една съвсем обикновена дума, защото това ще успокои душата ти. Не казвай нищо друго, а повтаряй тази дума непрекъснато, безброй пъти. Накрая тя ще изгуби своя собствен смисъл и ще придобие ново значение. Бог ще отвори вратите и ти, служейки си със тази съвсем обикновена дума, ще можеш да изкажеш всичко, което искаш.“

Когато е принуден да върши една и съща работа много пъти, воинът използва тази практика и превръща труда си в молитва.

 

[Мортиша]

Когато силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш. Воинът на светлината знае това.

Ето защо той много внимава за своите мисли. Зад добрите намерения се крият чувства, които никой не иска да признае дори и пред себе си: отмъстителност, самоунищожение, вина, страх от победата, злорадстване над чуждото нещастие.

Вселената не ни съди: тя само ни съдейства да постигнем онова, което желаем. Ето защо воинът има смелостта да погледне в сенчестите кътчета на душата си, за да разбере дали не иска за себе си нещо, което е грешно.

Той винаги обръща внимание на мислите си.