Някои христолюбци пожелаха да отидат при светеца и да получат неговото благоволение. Някой си човек, от много години смущаван тежко от нечист дух, като видя да отиват, тръгна след тях с желанието да се освободи от своя недъг. И когато бяха на около едно поприще далеч от светеца, веднага го стресе нечистия дух и викаше: „Огън ме гори и не мога да вървя напред!“ Тогава те го вързаха и го влачеха насила. Като стигнаха при преподобния, паднаха на земята да му се поклонят и просеха неговото благословение. Той изпълни молбата им и ги попита за причината на посещението им. Те му разказаха за себе си и за бесноватия, като му се кланяха и се молеха да го излекува от недъга му. Но Иван никак не се надяваше на себе си, а на Бога, Който животвори мъртвите и ги нарича несъществуващото като съществуващо, затова рече: „Тази работа не е за нас, чеда мои, защото само Бог може да изгонва демоните. А ние сме като вас човеци и сме обременени със същата немощ!“ Защото следваше гласа на Господа, който заповяда: „Когато изпълните всичко вам заповядано, казвайте: «ние сме слуги негодни».“ Но те твърде много настояваха в молбата си. Като ги видя толкова настойчиви и неотслабно да го принуждават, падна на земята облян в сълзи, въздъхна от дулбините на сърцето си и рече: „Боже, Комуто се покланяме в Света Троица, Който си сътворил всичко видимо и невидимо, от Когото всичко се бои и трепери, помилвай Своето създание, Господи, и не поради нашата праведност, но поради Твоята благост и щедрост не оставяй този човек още дълго да бъде измъчван! Не съм достоен благий Господи, да произнеса твоето пречисто име с моите нечисти и скверни устни, обаче призовавам Те на помощ, като се надявам на Твоята благост! Защото Сам си обещал с клетва на устата на Твоите слуги пророците, че не искаш смъртта на грешника. Затова всички припадаме пред Тебе и Те молим: Послушай ни от Твоето небе, защото си благословен във вечни векове амин.“ Като се помоли така, веднага демонът излезе от човека и той стана здрав и славеше и хвалеше Бога. Спътниците му, като видяха това, бяха обхванати от ужас, и придобиха още по-голяма вяра към светеца, и го молеха да останат с него. Но той не позволи, а като ги нсатави подробно и ги нагости достатъчно от своя сланутък, ги отпрати у дома им и им забрани вече да идват при него. Те се завърнаха, като имаха за свой благополучен спътник бившия бесноват. Оттогава тръгна славата за негопо цялата онази страна и всички хвалеха Бога, като питаеха голяма любов и ревност към него.
А смиреномъдрият Иван, като виждаше всичко това, замина оттам, понеже се боеше от човешката слава, а държеше на божествената, и сладко си пееше: „А мене е добре да се приближавам към Бога! На Господа Бога възложих упованието си!“ И като намери една много висока скала, веднага възлезе на нея, както някога Моисей боговидецът възлезе на Синайската планина в незаходимия мрак на боговидението. И този получи като него богописани заповеди, само че не на каменни скрижали, а върху скрижалите на сърцето, оросяваше скалата със сълзите си, а с всенощните бдения и въздишки принасяше стократен плод от своите трудове, като сам беседваше със Самия Бог и с леки криле шестваше към небето, като търпеше нощния мраз и дневната жега. Незаспиващото Око, като гледаше това негово доблестно търпение, му даваше невидимо сила и издържливост. Дяволът пък, който ненавижда доброто, не изтърпя дълго този героизъм на преподобния, а като взе със себе си легион демони, жестоко го нападнаха и какво ли не му направиха: биеха го, влачеха го, хвърлиха го от скалата и си отидоха, като го мислиха вече за мъртъв. Светият, като полежа там доста време и като дойде на себе си, стенеше и изнемогваше, тъжеше и си говореше: „Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? Уповавай се на Бога, защото аз още ще славя Него, моя Спасител и моя Бог.“ И като стана, пак се изкачи върху скалата и продължаваше да изпълнява първото си правило, след като положи Всевишния за свое прибежище. А Този, Който поглежда към земята и я прави да трепери, погледна с милостиво око на Своя угодник и заповяда на Своя ангел да му носи храна всеки ден. Така и над него се изпълни писаното: „Хляб ангелски яде човек.“
Тогава се понесе слух за него, както казахме, та чак царят чу и пожела да го види. Тогавашният благочестив цар Петър, който държеше скиптъра на българското царство, дойде в град Средец (София) и като чу за преподобния, изпрати девет опитни ловци да го издирят, като им заповяда да не се връщат, докато не го намерят. Като получиха царската заповед, те по-бърже от словото пристигнаха в Рила, много дни обикаляха и нищо не намериха, изтощиха се от глад и бяха в недоумение: защото нито смееха да се върнат при царя, нито пък можеха да се скитат гладни по пустинната планина. Но страхът превъзмогваше глада и не преставаха да търсят. Твърде късно по едно време намериха някакъв знак, по който стигнаха до пребиваването на преподобния, като попросиха неговото благословение. Той им даде благословението си, попита ги за причината за тяхното дохождане и те всичко му откриха. Понеже с окото на душата си видя, че не са яли от пет дни, предложи им трапеза и с един малък хляб любезно ги нагости, който насити пет хиляди души с пет хляба, Той и тук насити девет души с един хляб! И, о чудо, както там останаха доста трохи, така и тук остана половин хляб! Това като видяха ловците, бяха удивени: в началото помислиха, че един цял хляб няма да им стигне, а след като се наситиха, остана половината. И като се завърнаха, подробно разказаха всичко на царя.
Той се разпали от ревност и радост и се затече като елен по жетва към водни извори: взе със себе си своите най-приближени и бързо се устреми към планината. Но като стигнаха до Рила, се натъкнаха на много висока и нперистъпна скалаи се върнаха, понеже не можаха да преминат по-нататък. И веднага се възкачиха на друга висока планина, която околното население наричаше Книшава, а оттам му показаха планината и скалата, където живееше преподобният. Но царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото, а изпрати двама от своите любимци да го молят и да го поканят, за да се сподоби с неговото благословение: защото твърде много желаеше да го види. Момците приеха царската заповед, скоро отидоха там и всичко откриха на светеца. Но той каза, че това не може да бъде: „Обаче, чеда мои, кажете на царя: Положеният труд и решителност са принесени на Бога като благоуханно кадило и са приети. Ти обаче бързо си иди оттам, понеже мястото е стръмно, за да не би да пострадаш със своите спътници. А наше смирение не ще можеш да видиш в настоящото време, а в бъдещето непременно ще се видим един друг и ще се насладим на тамошната неизречена радост, ако своевременно препратим там плодове, достойни за покаяние. Но постави шатрата си навръх планината, за да я видя, и аз ще произведа дим, за да го видиш ти: само така да се видим един друг е заповядано засега!“ Светият отец направи дим като стълб до небето, цар Петър видя неговия знак, а светецът погледна шатрата на царя и двамата прославиха Бога, и се поклониха един на друг.
Царят се опечали, като смяташе че е изгубил нещо велико, и си отиде с много тъга и скръб. И щом влезе в двореца, веднага му изпрати за благословение доста злато заедно с разни овошки, каквито подобава на монаси. Изпрати също и следното писмо: „Цар Петър до всечестния пустинножител Иван. Чух за боголюбивия нрав на твоята душа, за поселяването ти в пустинната планина, за безплътното ти ангелско житие, за решителното ти напускане на света и твърде много желаех да видя твое преподобие и да с енасладя на твоите медоточиви слова, като смятах, че ще получа голяма полза, ако бих видял твоето лице. Понеже желанието за богатство и празна слава и сладости не оставят такива като нас, блуждаещите в морето на тоя суетен живот, да вдигнем очи към чистото и безплътно житие, защото душевните ни очи се помрачиха от светски скърби и метежи, ето сега, като събуден от някакъв дълбок сън, пожелах да видя твоя светиня. Но понеже аз, окаяният, бях лишен и от тази благодат поради множеството мнои грехове, покланям се пред твое преподобие и те моля да ни изпратиш някаква утешителна отрада, за да прохладиш зноя на нашата печал.! Защото твое преподобие знае какви светски бури и какви метежни облаци обикновено вълнуват царските сърца!“
Блаженият Иван склони към тази молба и към постническите храни, за да смири гордостта, но към златото никак, и му отговори: „Бедният Иван до благочестивия самодържец на българския скиптър, цар Петър. Цялото твое прошение да изпълня, няма да ми бъде полезно. Но заради твоята вяра и усърдие към мене приемам постническите храни, а златото сам си го имай, защото то много вреди на монасите, а най-вече на живеещите в пусти и безутешни места. И защо ли му трябва злато на оня, който нито хляб приема до насита, нито вода за погасяване на жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта — придобивка. А на твоята държава то е потребно. Обаче и ти, който си украсен с диадема, не трябва да намираш наслада в него, защото е казано: «кога се увеличи богатството, не привързвай сърце към него». И макар да е писано: «Държавата на царя е богатството», но то е да го употребява за оръжие и войнство, не за своите сладости — а най-вече за сакатите и бедните, за голите и бездомните. Затова, ако искаш да наследиш и небесното царство заедно със земното, бъди щедър, както нашият небесен Отец е щедър! Не се уповавай на неправдата, не желай грабителство! Бъди кротък, тих и достъпен, имайки отворено очите си за всички! Елеят на твоята милост да се лее над всички, «нека лявата ти ръйа не знае, какво прави дясната»! Бедните да излизат радостни от твоята палата! Твоите князе да носят похвали на езиците си! Твои чеда да бъдат въздишките и сълзите! Споменът за смъртта винаги да посещава ума ти! Твоята мисъл безленостно да мечтае за въжделеното царство! Валяй се в нозете на твоята майка църквата, усърдно припадай и върха си прекланяй пред нейните първопрестолници, та Царят на царете и Господ на господарите, като види това твое усърдие, да ти даде благата, които око не е видяло, ухо не е слушало и човеку на ум не са идвали, и които Бог е приготвил за ония, които го обичат.“
Това като прочете, царят смяташе, че е получил нещо велико, и с любов целуна това писмо и го носеше в пазвата си като някакво скъпо съкровище и като го прочиташе честичко, прогонваше от себе си тъмата на светския шум.
Блаженият Иоан преживя на това място всичко седем години и четири месеца, без да си позволи леност или униние нито за един час, а по скоро прибавяше ревност към ревността и усърдие към усърдието, или, накратко казано — в старческата си възраст проявяваше юношески устрем. Мнозина идваха при него, като носеха своите болни, по неговите молитви ги получаваха здрави и си отиваха. Понеже неговата голяма слава се разнесе по цялата оная земя, мнозина поревнуваха на неговото добродетелно житие, пожелаха да живеят с него, построиха църква в близката пещера и създадоха манастир. А той добре се грижеше за своето стадо, мнозина доведе при Господа, извърши големи и преславни чудеса и стигна до дълбока старост. Като разбра за своето преселение при Господа, се отдаде на молитва, като проливаше горещи сълзи от очите си и коленичил на земята, казваше: „Боже Вседържителю, приеми ме, грешния и недостоен Твой раб, и ме причисли по Своята милост към ликовете на Твоите избраници, защото нищо добро не извърших на земята, благий ми Боже! Заради това моля Твоята благост да ми изпрати добър ангел, за да не ми попречат на възхода лукавите духове!“ Повика и своите ученици и много ги поучи, като им заповяда да пазят устава: „И подир моята смърт да не страдате безутешно, защото няма да ви оставя, а невидимо ще бъда с вас!“ Заповяда им да бъдат прилежни в постническите трудове, всички подред разцелува, причасти се с божествените Христови Тайни, легна на земята, вдигна ръце към небето и като рече: „Отче, в твоите ръце предавам духа си“, веднага предаде духа си в Божиите ръце, след като преживя около 70 години, в 946 г. от въплъщението на Бога Слово, на 18 август, в царствот на благочестивия български цар Петър и византийския император Константин Багрянородни, сина на император Лъв премъдри.
Учениците му с много сълзи обливаха нозете му, обвиваха в плащаница свещеното му тяло и го положиха в дървен ковчег. И веднага бързо узнаха навсякъде за смъртта на преподобния и всички се стичаха на гроба му да видят свръхестествено видение: тялото му без никакво изменение изглеждаше като заспало и издаваше неизречено благоухание. Недъгавите се молеха, просеха изцеление и се радваха, като се освобождаваха от своите болести. След като минаха 40 дни, светецът се яви на старшия си ученик насън, като заповяда да погребат тялото му в земята. Като стана от сън, той изпълни на дело заповедта. И оттогава скъпият гроб се превърна в извор на чудеса за пристъпващите с вяра. Като мина известно време, от гроба на светеца започна да излиза неописуемо благоухание, пък и сам се яви на учениците си насън и заповяда да пренесат мощите му в град Средец (София). Тогава отвориха ковчега и видяха тялото му цяло. Незасегнато от никакво тление, то изпущаше хубаво благоухание, и насърчаваше всички към божествена ревност. Като извършиха обикновеното богослужение, с почести пренесоха честните му мощи в славния град Средец (София) и ги положиха в църквата „Свети евангелист Лука“, както се предполага в 980 г. Отпосле някой си благочестив човек от Пеонските планини на име Грудас съгради църква на светеца, в която бяха пренесени честните мощи, продължаващи да вършат дивни и преславни чудеса. Георги Скилица например, който беше грък по рождение и управител на Средец. Понеже тогава цяла България се намираше под византийско робство, и който впоследствие написа житие на преподобния, с вода от честните мощи получи изцеление на своята нетърпима болест, която карийно беше изтощила естествената му сила. Но и самият византийски император Мануил Комнин, който по същото време се намираше в град Средец поради някои държавни дела, чрез помазване с елей от кандилото пред ковчега на преподобния получи съвършено изцеление от болестта, която му се появи в мишцата, сгърчи жилите му и го мъчеше, като не му даваше и нощно време да затвори очи за сън.
При царуването на византийския император Андроник Комнин унгарски войски начело със своя крал Белла Трети плениха чак до град Средец българската земя, която тогава се намираше по гръцко иго, и всичко покориха под свои нозе. Тогава взеха със себе си и мощите на преподобния и ги откараха в своята страна: понеже карлят беше чувал за дивните чудеса на преподобния, затова заповяда честните му мощи да бъдат положени в град Остригом, където те също така вършеха дивни и преславни чудеса, като прогонваха от човеците всеки недъг и всяка болест. След като се разнесе слух по цялата онази страна и всички се стичаха там, дяволът, който ненавижда доброто, не търпеше дълго да се слави преподобния, а рани сърцето на епископа в оня град със стрелата на неверието, и нито той пожела да дойде на поклонениепред мощите на преподдобния, нито пък на другите позволяваше да дохождат, като казваше: „Аз много добре зная всички светци и никъде не намирам тогова със светците!“ и веднага Божият праведен съд наложи юзда на езика му и той онемя напълно, като не можеше да говори. Които видяха това чудо, се изплашиха, а той махаше с ръце и си оставаше ням, както Предтечевия баща Захария. Като се опомни и поразсъди за причината на своето онемяване, той разбра, че пострада поради неверието си в светеца. Затова бързо се затече към ковчега на светеца и като го обля с горещи сълзи, прояви сърдечно съкрушение. А Божият угодник и във всичко Христов подражател Иван не пожела дълго да го измъчва, а скоро развърза връзките на езика му и го направи да говори хубаво. Получил това, епископът изливаше своята непрестанна благодарност към Бога и Неговия угодник. Които чуха и видяха това, проявяваха още по-голяма вяра и усърдие към светеца. И много други дивни чудеса извърши преподобният в унгарската земя, които не бихме имали време да разкажем подробно. Когато кралят узна всичко това, го обхвана страх и ужас. Затова украси със злато и сребро ковчега на светеца, благоговейно целуна честните му мощи и с големи почести ги върна пак в Средец и ги положи в църквата на неговото име през 1187 г.
