Е, това ще бъде моята първа творба тука, дано не е последната. Надявам се да ви хареса. Смесена работа е - има и истина, има и художествена измислица, абе, баш работа Николай Калоянов е - знаеш за какво става въпрос, ама дотам.. та, нека започнем (написано е в "Аз" форма, голям егоцентрик е тоя автор, ей...)
Търся си аз това, което търся, ама дали го намирам - това е друга тема. Какво търся - ами много работи. Ама не ги намирам. И продължавам да търся, какво да се прави. Дали намирам това, което съм си задал за цел... не ми се отговаря. Поне засега. Абе, стара мечта ми е да стана велик човек и ще стана един ден. Без да си направил това, което си си поставил, няма да стане. И тръгнах по своя път - щастливия път. Гладък, като ледена пързалка, и ми беше добре. Е, ако знаех, че ще се спъна и ще се пребия не един или два пъти, нямаше да тръгна по него, но пак го направих. Дали ще се мъчиш да изкачваш планина, или да се пързаляш по леда, и в двата случая се изисква умение. Аз не го показах и, мислейки си, че ще успея "ей така", се спънах многократно. Но това не ме спря, защото бях потеглил - да намеря себе си. Очаквах да намеря много работи всъщност, но освен цицини по главата, комбинирани със сини колена и някой друг косъм от краката, паднал в жертва при падането, май друго не стана. Но аз не се отказах до последния момент. Годините минаваха, времето ме притискаше, а работа - колкото щеш. Сметките и те вървят, няма начин. Данъците и смъртта са единствените сигурни неща, ама като че ли второто е по-приятно, поне ти се случва само веднъж. Мислейки си как да победя този живот, стигнах до извода, че освен да си загубя времето напразно, друго няма да постигна.. и се оказах прав. Затова се насочих там, където искам, и побегнах. И още тичам, спирам да си поема дъх и продължавам. Животът е изпълнен с предизвикателства, няма време да се огледаш и да кажеш: "Браво бе, добре съм се правил", всъщност, възможно е, но обичайно стигаш дотам, защото за по-напред място няма, другите не се отказват така лесно. Тоя живот може да е всичко, но не и скучен. Той е едно своеобразно състезание - бориш се със себе си, бориш се срещу другите, срещу семейството си, мъчиш се да победиш всичко и всички и накрая губиш както почти всички останали - умираш. Но защо почти всички, а не всички? Нима всички умират? Не, не умират. Някои хора остават в историята, постигнали велики дела, победили света, а други... те побеждават себе си. Е, навярно, драги ми читателю, ще се зачудиш защо пък тези, които победят себе си, да са наравно с тези, които са надвили мнозина? Ами, всеки човек е един своеобразен свят, да си по-силен от себе си значи да си по-добър от света! Затова и най-трудната битка я водим със самите нас, но малцина успяват да устоят на най-различните изпитания - да избереш между милион работи не е по-лесно от това да избереш измежду само едно. Именно тези пътечки, нашите съдбовни решения - точно те правят разликата между тези, които оставят значима диря и другите - обитаващите същества. Цялото ни създание се върти около това да сме първи сред равните.. а някога мислил ли си, читателю, дали да си равен сред първите не по-добре? Да не изпъкваш, за да не ти завиждат, за да не се опитват да те дезориентират или отклонят от пътя? Някога в съзнанието изниквалата ти е най-тежката битка в историята на човечеството? Втората световна война или пък Ватерло? Битката на Спарта срещу Персия? Кое те е впечатлило? Всъщност това е Африка - битката с всичко и всички. Да си аутсайдер за мнозина значи "дали ще загубя, или спечеля, е все тая", но дали това не значи потъпкани достойнства, разбит морал и едно нечовешко съществуване? Не значи ли битка със света? Това, което ти ядеш, за да влизаш в битките за големите пари, това е войната половината свят. А сега замисляш ли се?
Търся си аз това, което търся, ама дали го намирам - това е друга тема. Какво търся - ами много работи. Ама не ги намирам. И продължавам да търся, какво да се прави. Дали намирам това, което съм си задал за цел... не ми се отговаря. Поне засега. Абе, стара мечта ми е да стана велик човек и ще стана един ден. Без да си направил това, което си си поставил, няма да стане. И тръгнах по своя път - щастливия път. Гладък, като ледена пързалка, и ми беше добре. Е, ако знаех, че ще се спъна и ще се пребия не един или два пъти, нямаше да тръгна по него, но пак го направих. Дали ще се мъчиш да изкачваш планина, или да се пързаляш по леда, и в двата случая се изисква умение. Аз не го показах и, мислейки си, че ще успея "ей така", се спънах многократно. Но това не ме спря, защото бях потеглил - да намеря себе си. Очаквах да намеря много работи всъщност, но освен цицини по главата, комбинирани със сини колена и някой друг косъм от краката, паднал в жертва при падането, май друго не стана. Но аз не се отказах до последния момент. Годините минаваха, времето ме притискаше, а работа - колкото щеш. Сметките и те вървят, няма начин. Данъците и смъртта са единствените сигурни неща, ама като че ли второто е по-приятно, поне ти се случва само веднъж. Мислейки си как да победя този живот, стигнах до извода, че освен да си загубя времето напразно, друго няма да постигна.. и се оказах прав. Затова се насочих там, където искам, и побегнах. И още тичам, спирам да си поема дъх и продължавам. Животът е изпълнен с предизвикателства, няма време да се огледаш и да кажеш: "Браво бе, добре съм се правил", всъщност, възможно е, но обичайно стигаш дотам, защото за по-напред място няма, другите не се отказват така лесно. Тоя живот може да е всичко, но не и скучен. Той е едно своеобразно състезание - бориш се със себе си, бориш се срещу другите, срещу семейството си, мъчиш се да победиш всичко и всички и накрая губиш както почти всички останали - умираш. Но защо почти всички, а не всички? Нима всички умират? Не, не умират. Някои хора остават в историята, постигнали велики дела, победили света, а други... те побеждават себе си. Е, навярно, драги ми читателю, ще се зачудиш защо пък тези, които победят себе си, да са наравно с тези, които са надвили мнозина? Ами, всеки човек е един своеобразен свят, да си по-силен от себе си значи да си по-добър от света! Затова и най-трудната битка я водим със самите нас, но малцина успяват да устоят на най-различните изпитания - да избереш между милион работи не е по-лесно от това да избереш измежду само едно. Именно тези пътечки, нашите съдбовни решения - точно те правят разликата между тези, които оставят значима диря и другите - обитаващите същества. Цялото ни създание се върти около това да сме първи сред равните.. а някога мислил ли си, читателю, дали да си равен сред първите не по-добре? Да не изпъкваш, за да не ти завиждат, за да не се опитват да те дезориентират или отклонят от пътя? Някога в съзнанието изниквалата ти е най-тежката битка в историята на човечеството? Втората световна война или пък Ватерло? Битката на Спарта срещу Персия? Кое те е впечатлило? Всъщност това е Африка - битката с всичко и всички. Да си аутсайдер за мнозина значи "дали ще загубя, или спечеля, е все тая", но дали това не значи потъпкани достойнства, разбит морал и едно нечовешко съществуване? Не значи ли битка със света? Това, което ти ядеш, за да влизаш в битките за големите пари, това е войната половината свят. А сега замисляш ли се?