Власти
Духовен Търсач
Понеже живея в блок намиращ се на такова място, че всеки път когато искам да паркирам то трябва да паркирам от срещуположната страна на улицата.
Когато идвам от страната на паркинга, то нямам проблеми да завия надясно и да паркирам, но когато шофирам от страната на блока, то трябва да спра, с включени аварийни светлини, да пропусна трафика и след това да завия към паркинга. Улицата е разделена от непрекъсната линия, което означава, че правя забранена маневра.
Често, когато спра за да пропусна трафика за да завия наляво към паркинга, то винаги, голяма част от колите, минават на сантиметри от моята кола.
Дори когато другата лента е напълно свободна, те пак се разминават на сантиметри от мен.
Първоначално си мислех, че шофьорите го правят нарочно, понеже съм с регистрация от друг град и малко или много това ги дразни и един вид искат да ме подтиснат разминавайки се на сантиметри. Понеже съм го забелязал при други житейски ситуации, че някои хора това, че човек не е местен ги дразни.
Но заглеждайки се в хората, в един момент осъзнах какво става:
Понеже линията между платната е непрекъсната и преминаването през нея е забранено (по закон), то голяма част от шофьорите дори не се замислят за тяхната (камо ли за моята) безопасност и са по склонни да блъснат колата си, отколкото да престъпят чертата.
Черти.
Голяма част от хората са така във всички аспекти на живота си - праволинейни и (себе)ограничени от удобно начертаните ни граници. Понякога невидими граници - чисто ментални, понякога физически и ясно видими черти.
Веднъж ходех по една квартална улица в много силна снежна буря. Понеже улицата няма тротоари и имаше единствено коловози от преди миналите коли. Улицата е слабо натоварена и съответно аз спокойно вървях в коловозите, докато в един момент инстинктивно се обърнах и видях една кола, която вървеше с около 30км в час и беше на около 2-3 метра от мен, без никаква идея да спре.
Успях да отскоча в преспите отстрани, като отскачайки ударих силно с ръка по прозореца на задната врата с идеята да го счупя.
Не успях да го счупя.
Колата спря и от нея едни хора, на около 50 годишна възраст и започнаха да се разправят защо съм ходел по пътя им.
Реално те щяха да ме блъснат само защото бях "отвъд" чертата - в съзнанието им улицата е място за коли и това е. Точка. Няма никакво значение, че има буря, че колата им не се чува, че реално за да се придвижи човек покрай пътя означава да гази в един метър сняг.
Ако хората не бяха ограничени от границата в съзнанието им, че пътя е само за коли, то най-спокойно можеха да намалят, да ми бибипнат, аз да се отместя в преспата отстрани и да се разминем, всеки по Пътя си.
Черти...
Граници, които ние хората дори не осъзнаваме, че съществуват, камо ли да можем да си представим, че можем да надскочим.
Те съществуват във всички аспекти на нашето съществуване. Граници, които ние трябва съзнателно да търсим и когато ги намерим, да осмислим, дали те са реални. Дали ние самите или някой друг ги е поставил там.
Преди години си мислех, че за да се събуди човек и да Осъзнае духовният свят, то трябва просто да му се предостави необходимата информация и набор от лични свидетелства (от други хора), които вече са доказали за себе си реалността на Духовното и Бог-Абсолют. Мислех, че хората ще искат да търсят този контакт с Бога... тази Мъдрост и Любов.
Жестоко подценявах човешките ни ограничения. Граници често напълно невидими... напълно несъзнавани...
Бях си поставил лична граница на разбиранията относно гледната точка, на голяма част от човечеството.
Една гледна точка, която аз напълно разбирам и не осъждам, преживял съм я лично, но нали знаете - човек си мисли, че когато той е разбрал нещо, то за другите същото осъзнаване е напълно ясно прожектирано. Голяма илюзия и игра на ума.
Хората тръгнали по Духовният път трябва да се себенаблюдаваме и себеанализираме.
Без страх.
Без осъждане.
Да се вглеждаме вътре в себе си и да си даваме ясната представа какви са нашите моментни граници и дали са реални или са илюзия в която сме се самоубедили.
Дали нашите разбирания и граници, не са ни просто удобни за момента. Дали прескачането им, не би ни донесло болка, щастие, свобода. Дали всъщност реално знаем какво би ни донесло едно прескачане или пък това е илюзия в Илюзията.
Дали пък не сме се подлъгали под ограниченията на някого, който от своя страна сам си е поставил граници и ни ги е представил много убедително.
Самонаблюдение.
Дали Сърцето ни е Чисто или е свито от страхове, желания и илюзии...
Когато идвам от страната на паркинга, то нямам проблеми да завия надясно и да паркирам, но когато шофирам от страната на блока, то трябва да спра, с включени аварийни светлини, да пропусна трафика и след това да завия към паркинга. Улицата е разделена от непрекъсната линия, което означава, че правя забранена маневра.
Често, когато спра за да пропусна трафика за да завия наляво към паркинга, то винаги, голяма част от колите, минават на сантиметри от моята кола.
Дори когато другата лента е напълно свободна, те пак се разминават на сантиметри от мен.
Първоначално си мислех, че шофьорите го правят нарочно, понеже съм с регистрация от друг град и малко или много това ги дразни и един вид искат да ме подтиснат разминавайки се на сантиметри. Понеже съм го забелязал при други житейски ситуации, че някои хора това, че човек не е местен ги дразни.
Но заглеждайки се в хората, в един момент осъзнах какво става:
Понеже линията между платната е непрекъсната и преминаването през нея е забранено (по закон), то голяма част от шофьорите дори не се замислят за тяхната (камо ли за моята) безопасност и са по склонни да блъснат колата си, отколкото да престъпят чертата.
Черти.
Голяма част от хората са така във всички аспекти на живота си - праволинейни и (себе)ограничени от удобно начертаните ни граници. Понякога невидими граници - чисто ментални, понякога физически и ясно видими черти.
Веднъж ходех по една квартална улица в много силна снежна буря. Понеже улицата няма тротоари и имаше единствено коловози от преди миналите коли. Улицата е слабо натоварена и съответно аз спокойно вървях в коловозите, докато в един момент инстинктивно се обърнах и видях една кола, която вървеше с около 30км в час и беше на около 2-3 метра от мен, без никаква идея да спре.
Успях да отскоча в преспите отстрани, като отскачайки ударих силно с ръка по прозореца на задната врата с идеята да го счупя.
Не успях да го счупя.
Колата спря и от нея едни хора, на около 50 годишна възраст и започнаха да се разправят защо съм ходел по пътя им.
Реално те щяха да ме блъснат само защото бях "отвъд" чертата - в съзнанието им улицата е място за коли и това е. Точка. Няма никакво значение, че има буря, че колата им не се чува, че реално за да се придвижи човек покрай пътя означава да гази в един метър сняг.
Ако хората не бяха ограничени от границата в съзнанието им, че пътя е само за коли, то най-спокойно можеха да намалят, да ми бибипнат, аз да се отместя в преспата отстрани и да се разминем, всеки по Пътя си.
Черти...
Граници, които ние хората дори не осъзнаваме, че съществуват, камо ли да можем да си представим, че можем да надскочим.
Те съществуват във всички аспекти на нашето съществуване. Граници, които ние трябва съзнателно да търсим и когато ги намерим, да осмислим, дали те са реални. Дали ние самите или някой друг ги е поставил там.
Преди години си мислех, че за да се събуди човек и да Осъзнае духовният свят, то трябва просто да му се предостави необходимата информация и набор от лични свидетелства (от други хора), които вече са доказали за себе си реалността на Духовното и Бог-Абсолют. Мислех, че хората ще искат да търсят този контакт с Бога... тази Мъдрост и Любов.
Жестоко подценявах човешките ни ограничения. Граници често напълно невидими... напълно несъзнавани...
Бях си поставил лична граница на разбиранията относно гледната точка, на голяма част от човечеството.
Една гледна точка, която аз напълно разбирам и не осъждам, преживял съм я лично, но нали знаете - човек си мисли, че когато той е разбрал нещо, то за другите същото осъзнаване е напълно ясно прожектирано. Голяма илюзия и игра на ума.
Хората тръгнали по Духовният път трябва да се себенаблюдаваме и себеанализираме.
Без страх.
Без осъждане.
Да се вглеждаме вътре в себе си и да си даваме ясната представа какви са нашите моментни граници и дали са реални или са илюзия в която сме се самоубедили.
Дали нашите разбирания и граници, не са ни просто удобни за момента. Дали прескачането им, не би ни донесло болка, щастие, свобода. Дали всъщност реално знаем какво би ни донесло едно прескачане или пък това е илюзия в Илюзията.
Дали пък не сме се подлъгали под ограниченията на някого, който от своя страна сам си е поставил граници и ни ги е представил много убедително.
Самонаблюдение.
Дали Сърцето ни е Чисто или е свито от страхове, желания и илюзии...
