ДА ПРЕОДОЛЕЕМ ЗАВИСТТА

[Мортиша]

Завистта е болка заради щастието на другите“

Аристотел

Завистта е страдание заради успеха  на другите или за това, което те притежават, а ние – не. Тя е силно разрушително чувство, което често прераства от скрито негодувание към гняв, омраза и агресия. Завистта се определя като порок, а Библията я посочва като един от седемте смъртни гряха. „Завистник“ се асоцира със зъл, подъл човек, способен да забие нож в гърба на приятеля си.

Въпреки това всеки човек е изпитвал завист и си е пожелавал да бъде на мястото на другия. Едва ли има някой, през главата на който да не са пробягвали мисли като – „защо не на мен?“; „защо той, а не аз, аз съм по-добър, аз също заслужавам“; „не е честно тя да има всичко,  а аз – нищо…“ и т. н. и т. н.

Обзема ни негодувание срещу „несправедливостта“ и започваме да се чувстваме ощетени, ограбени, отхвърлени, нещастни.

Обикновено завиждаме за това, което много бихме желали да имаме и за което усещаме липса. Това, че другите го получават, а ние – не ни причинява страдание.

Също така завиждаме по-скоро на хората, които са около нас, близо до нас и които смятаме, че са на и около „нашето ниво“. Ако някой учен от Америка получи награда, едва ли ще му завидим – първо защото тази награда не ни интересува, ние не се стремим към това, а  и неговото щастие не ни заплашва. На един  преуспял човек, който е получил  широко признание, ние можем да се възхищаване, да  му подражаваме и дори да го превърнем в наш идол, но по съвсем друг начин ще стои въпросът, ако този човек е нашият съсед, колега, приятел. До скоро е бил като нас, а изведнъж грабва всичко и с това заплашва да ни измести, да отнеме „нашето“.

Завистта много прилича на ревността, само дето при ревността  винаги има и трети човек.

Често са ме питали – „ако завиждам, това означава ли, че съм лош човек?“

Аз не бих казала, че човек, който завижда е лош. Завистта е по-скоро болка,  болестно състояние, което е по-разрушаващо за самия завиждащ. Ако не се преодолее, завистта може да достигне огромни размери и да причини много страдание.

Зад завистта стои човек, които копнее за щастие, любов и признание, но болката, страхът, усещането за липса и неувереността му го карат да изпитва гняв и ненавист.

Завистта може да бъде активна или пасивна.

При активната форма, завиждащият е изпълнен с омраза към „съперника“ и по всякакъв начин се опитва да му навреди и да го накара да страда.  Непрекъснато мисли как да отнеме на другия това, от което има в повече. Започва да злослови срещу него и да изопачава действителността – „едва ли е постигнал това  по честен начин, кой знае какви неща е правил, за да стигне до там“;

да омаловажава успехите му, въпреки че вътрешно се измъчва – „е, голяма работа, като е постигнал това“;

или да отрича: „не знам защо всички казват, че е  красива. Та тя е толкова грозна, сигурно прави магии на мъжете…“

При пасивната завист, човекът външно може да показва радост заради успеха на околните, но вътрешно страда и негодува. Колкото другият е по-щастлив, толкова по-нещастен и нищожен започва да се чувства той. Самосъжалява се, самочувствието му и желанието му за изява и развитие рязко спадат. На всичкото отгоре започва да се обвинява, че изпитва завист, да си мисли, че е лош човек.  И започва да се насилва да се зарадва за другите, но някак не му се отдава. Ще му се да види по- нещастен човек, за да се почувства по-добре.

И в двата случая обаче завистта е еднакво отровна за завиждащия.

Съществува и друг вид завист – така наречената благородна завист. Тя е призната завист, когато казваш – „да, завиждам ти, че получаваш толкова внимание и постигаш такъв успех, толкова бих искал и аз да го постигна“. Но в този случай самото признаване на истинските чувства, ги прави по-малко мъчителни. Нещо повече – в тези случаи завистта е като стимул да постигнеш и ти това.

Как да преодолеем завистта и да се радваме за щастието на другите?

Признайте истинските си чувства – ако не пред човека, на
който завиждате, то пред себе си. Хората обикновено отричат, че завиждат. Те са по-склонни да кажат, че мразят „противника“ и да го оплюят, отколкото да признаят, че му завиждат. Вие всъщност не мразите този човек,  просто много бихте искали да имате това, което той има и усещате болка, която преминава в гняв. За да преодолеете това, първо трябва да признаете чувствата си. Не се обвинявайте, а помислете кое ви кара да завиждате, кое ви кара да се чувствате застрашени, къде усещате липса в живота си.

Открийте причините, който ви карат най-често да завиждате.
Обикновено това е страхът, че ще ви отнемат нещо, че ще ви изместят и ще останете на заден план. Знайте, че никой не може да ви отнеме това, което си е ваше. Във света има място за всеки и за всичко. Когато завиждате, вие сами отдавате силата си и не си позволявате да бъдете щастливи.

Другата честа причина е усещането за липса. Вие страдате, че нямате нещо, а ето, че приятелят ви го получава и го има дори в излишък. И усещането ви за липса става още по-голямо…Затова сменете фокуса от това, което ви липсва, към това, което имате и бъдете благодарни за него. Дайте си сметка, че се съсредоточавате само върху един аспект от живота и не виждате другото. Със сигурност вие имате много неща, които пък той няма. Със сигурност много хора биха искали да са точно на вашето място. Със сигурност вие имате свои причини да се чувствате щастливи и достойни.

Не се сравнявайте с другите. Това е главната причина, поради
която хората завиждат. „Той има по-хубава кола“, „тя е по-красива“, „той има повече“. Не измервайте щастието и успеха си спрямо другите. Всеки има свой път, свои успехи и неуспехи. Освен това вие виждате само външното – примерно, че той има по-хубава кола, но не виждате, че той страда, защото е сам, докато вие имате прекрасно семейство.

Съсредоточете се върху предимствата си.
Вие може да нямате тяло като на вашата приятелка, но пък имате красиви очи и чаровна усмивка, имате свои  качества и умения, които ви правят уникални и неповторими. Може да нямате много пари като съседа, но пък имате приятели, деца, здраве, които са по-скъпи от цялото богатство на света.

Насочете усилията към себе си  и своето развитие, а не към другите.
Живейте своя живот и престанете да следите за чуждия. Не мислете какво е постигнал другия, а какво сте постигнали вие. Илюзия е да си мислите, че ако „съперникът ви“ претърпи неуспех, вие ще бъдете по-щастливи. Вашето щастие зависи от самите вас, не от другите. Затова не хвърляйте напразни усилия да рушите чуждото щастие или да страдате заради успеха на хората. Насочете се към своето развитие, а не към осуетяването на чуждия напредък.

Позволете си да бъдете щастливи.

Когато  сте уверен и сигурен в себе си, когато имате свои приоритети и цели и се радвате на живота, успехът на околните няма да ви плаши.

Променете нагласата си към това, което изпитвате.
Вместо да се обвинявате, че завиждате и да се самосъжалявате, използвайте завистта като стимул и вие да постигнете успех. Щом човекът до вас е успял, значи и вие можете. Вместо да се измъчвате, можете да научите нещо от него.

http://sebepoznanie.com

 

[Мортиша]

В живота ни често има издигане и спад, успех и провал, печалба и загуба, радост и разочарование, болка, страдание, хаос, объркване…несигурност. И колкото и да укрепваме егото си, да развиваме увереността си и личностните си качества, ние пак си оставяме уязвими и зависими от външните обстоятелства, от хора, ситуации и събития.

Но има едно място вътре в нас, дълбоко в нас, където всичко е наред, където сме нeзависими и свободни, място, което е истинската ни същност, място, където сме „у дома си“.

Херман Хесе пише в „Сидхарта“:

„Вътре в теб има едно място на покой, едно СВЕТИЛИЩЕ, където можеш да се оттеглиш по всяко време, за да бъдеш себе си.“

И както казва един от любимите ми автори – Дийпак Чопра:

„Това светилище е простото съзнание за комфорт, което не може да бъде смутено от шумотевицата на събитията. Това място не пази спомена за  никакви травми и не съхранява болките. То е душевното пространство, което човек се опитва да намери в медитацията и което по мое мнение е една от най-смислените цели, които човек може да преследва.“

Има много видове медитация, но всеки може да намери тази, която е най-добра за него. Не е необходимо да си тибетски монах или дзен-будист , за да медитираш. Всеки може да медитира и това е най-естественото ни състояние.

Харесва ми медитацията, при която просто седиш отпуснат в тишината и се съсредоточаваш върху дишането си или както се казва в будизма- не точно съсредоточаваш, а се сливаш с дишането си. Обръщаш внимание на всичко, което се случва с теб – като преминаваща мисъл, желание, усещане и т. н. , но нищо не се анализира, оценява, определя.

Не е необходимо да спираш мислите си или да се опитваш да овладееш реакциите си. Умът се овладява най-добре като просто се пусне на свобода.  В главата ни постоянно имаме мисли, те си текат постоянно. Умът е като палава маймунка, която скача от клон на клон и ако се опиташ да я укротиш, ще започне да скача още по-бързо. Но в медитацията, когато просто „наблюдаваш“ преминаващите мисли…те утихват, спират и между тях се появява „пролука“.

На много места се казва, че в медитацията не трябва да мислиш за нищо, да спреш мислите си. Наистина е трудно  просто да не мислиш за нищо, умът да е празен. Има един съвременен дзен-коан:

„Можеш ли да не мислиш за нищо, без изобщо да мислиш за това?“

Нали ако седиш и си мислиш – „ето не мисля за нищо, умът ми е празен“…това пак е мисъл. Затова не трябва да се опитваш да спреш мислите си и не трябва да мислиш за това, дори да не мислиш, че медитираш. Не бива да придаваш някаква тържественост на медитацията или да очакваш  твърде много от нея. Това само ще ти попречи. Просто седиш и наблюдаваш… и оставяш всичко да се случи, да Е.  Ако се появи някаква мисъл – „дали го правя правилно“ или пък се появи някаква емоция, да не се впускаш  по нея и да я оценяваш, да не се обвиняваш, да не я спираш, а да я наблюдаваш…и тогава тя отлита.

Най-добре е да си представите, че седите и наблюдавате небето – през него преминават птици – голями и малки, кресливи и тихи, минават облачета- бели или черни, буреносни или малки…Но те си летят насам натам, идват и си отиват, а просторът си остава спокоен и чист. Не може да се наруши покоя и равновесието му. Отпуснете се и не мислете дали е правилна стойката ви, освободете се от всякакви ограничения и всякакво желание за контрол. Ако се опитвате да следвате стриктно някаква технология, това само ще ви напряга. Освободете се от всичко и дори не мислете,че сте отпуснати или как трябва да се провежда медитацията, излезте от рамките на ограничаващия ум, който винаги се опитва да даде определение. Когато сте отпуснати, просто ще усетите…

„Каквито и мисли и чувства да възникнат, оставете ги да се издигнат и уталожат като вълните в океана. Каквато и мисъл да се породи, оставете я да се разсее сама без никакви ограничения. Не се вкопчвайте в нея, не я подхранвайте, не и се отдавайте, не се мъчете да я задъжите или да я затвърдите. Не следвайте мислите си, но не ги и канете – бъдете като окена, вгледан в собствените си вълни…

Каквото и да се случи, просто продължавайте да присъствате.“ из „Тибетска книга за живота и смъртта“ Согиал Ринпоче

Така, когато наблюдавате по този начин как се появяват  реакции, мисли, усещания, а после изчезват, достигате до прозрението, че всичко и Е , и Не Е. И че всичко, което се случва в нас е  преходно . Реакциите ни  се задействат от някакви процеси вътре в нас и реагираме  заучено, машинално.  Нашето съзнание е обременено от външни влияния, от предварителните ни очаквания и представи, от нагласите ни. Но в медитацията, ние минаваме отвъд това съзнание и достигаме до нашата истинска същност, където сме независими от външния свят. Като погледнем нещата от това състояние, ние разбираме, че можем да реагираме на нещата по нов начин и че всичко, което се случва е своебразна игра, илюзия, временна роля.

В Медитацията ние излизаме от тази роля и достигаме до Духа в нас. Духът в нас никога не може да бъде разклатен от  някакво външно събитие. Той е свободен от всички нужди на егото от одобрение, от контрол, от оценка, от определяне. Духът вътре в нас винаги е спокоен – както когато на повърхността на морето има вълнение, но дълбоко на дъното е спокойно и никакви бури не могат да се отразят на покоя.

В медитацията достигаш до усещането, че светът  е такъв, какъвто трябва да бъде, че е  такъв, какъвто Е. И не е необходимо да се борим с него, да го оценяваме, да се оплакваме, а да го ПРИЕМЕМ. Не е нужно да контролираме света, защото несигурността е част от  еволюцията, от промяната. Но можем просто да видим света такъв, какъвто е , без да му лепваме етикети, без да интерпретираме, да го погледнем с чисти очи, без да изкривяваме гледката през призмата на нашето обременено его.

„Настоящето е такова, каквото трябва да бъде. То отразява въздесъщите закони на Природата, които са предизвикали точно тази ваша мисъл и точно тази реакция. Мигът е такъв, какъвто е, защото Вселената е такава, каквато е. Впишете се във Всемирния ред на нещата, бъдете част от него.“ Дийпак Чопра

Мястото, до което достигаме по време на медитация, е  единственото място, където можем да намерим покой, където можем да достигнем до Мъдростта, Силата, Любовта, Свободата, Радостта, която е в нас. По време на медитация можем да достигнем до прозрения, до решения, до вдъхновяващи идеи, до покой и равновесие. Защото там сме свободни от всичко, защото там е нашето “ у дома“

За това, когато търсим Силата, която да ни спаси, когато търсим Мъдрост за това как да постъпим, когато търсим Свобода, спокойствие, утеха, сигурност, равновесие, щастие…нека си спомним, че не можем да ги намерим никъде другаде, освен в себе си. А медитацията е начинът, който най-силно ни доближава до нашата същност, до това, което търсим.

И колко истина има в думите от „Цветният воал“  Съмърсет Моъм:

„ Знаете ли скъпо дете, човек не може да намери успокоение нито в работата, нито в удоволствията, нито в манастира, нито извън него, а само в собствената си душа.“

 

[Мортиша]

„Аз избирам чувствата, които изпитвам

и аз решавам каква цел да постигна.



И всяко нещо, което ми се случва,

е било поискано от мен

и съм го получил такова,

каквото съм го поискал.“

Джералд Джамполски

Тези дни в коментарите обсъждахме, че идеите от „Тайната“ сякаш зациклят. Всички знаем за силата на мисълта и закона за привличането, знаем, че ние творим съдбата си и че имаме огромен потенциал и въпреки всичко нещо ни убягва…

Питаме се: „къде бъркам, кое не правя както трябва…има ли друга тайна…?“

И продължаваме да търсим отговори, търсим някой, който да ни каже как, на къде, да ни даде ключа.

Този ключ обаче е в самите нас.

Методиките са насочване, подсказване и са само началото.

Всеки от нас има свой път и свои уроци, които да научи. Всеки преминава през различни изпитания, има свои бариери, които го спъват.

Затова, както писах и в коментарите, смятам, че пътят на всеки е много индивидуален.

Първата стъпка  е да освободим от бариерите, които ни пречат, да осъзнаем механизмите, с които сами се ограничаваме и връзваме.

Важен елемент при промяната на реалността е

Приемането.

Обикновено  с ентусиазъм примаме факта, че ние творим  съдбата си. Вярваме, че със силата на мисълта можем да реализираме желанията си, да привлечем пари, желания партньор и т. н, но отказваме да приемем, че сме привлекли и „лошото“ в живота си.

Приемаме,  че хубавото можем да създадем, а проблемите, които ни спохождат отдаваме на някакви тъмни сили или обвиняваме хората около нас, обстоятелствата, съдбата.

Но тук има противоречие – не може да творим само нещата които искаме, а другото да го творят външни сили. Защото това предполага борба. „Аз – доброто“ и „лошото“, срещу което трябва да се боря.

Аз ли творя всъщност реалността си?

Ако приемем, че ние можем да реализираме мечтите си и създаваме своята реалност, трябва да приемем, че творим и „лошото“ в нашия живот.

Приемете ролята си на създател. Да си създател е свобода, но и отговорност.

Ние искаме да сме създатели, но в същото време се съпротивляваме на това.  Отказваме да поемем  отговорност и ни е по-лесно да виним другите. Но когато ги виним, ние им отдаваме силата си.

Това разбира се, не означава да  виним себе си, че сме привлекли проблеми или че нещата не се получават. Злото всъщност не е наш враг. Често това, което ни изглежда зло, допринася много повече за развитието ни,  отколкото това, което смятаме за добро.

Тук не става въпрос да виним някого или да се борим срещу него, а да приемем себе си, другите, света, нещата, които ни се случват.

Да приемеш не означава да се  примириш, не означава да оставиш да те тъпчат или да не предприемаш нищо.

Да приемеш означава да не отричаш нещата, а да ги видиш такива, каквито са, да разбереш какво послание носят и да откриеш възможностите в тях.

Нещата, които идват в живота ти, ти дават възможността да се вгледаш в себе си и да разбереш кои са ограничаващите ти убеждения.

Когато приемеш себе си, другите, света,  такива каквито са, ти си възвръщаш силата.

Дийпак Чопра ни разкрива още една духовна тайна :

Ти не си в света, светът е теб.

За да поемем ролята на създател, трябва да осъзнаем, че светът всъщност е в нас. Хората около нас, нещата които ни се случват и които привличаме са просто огледало, което отразява това, което е в нас.

Затова няма нужда да бягаме или да се борим, а да поемем отговорност за своето отношение. Нещата, които ни се случват ни показват пътя, разкриват ни важни неща за самите нас, те са уроци, които ни водят напред.

Не е необходимо да контролираме хората и обстоятелствата, за да предизвикаме промяна. Можем променим нещата като променим своето отношение, като приемем и хубавото и лошото в живота и признаем неговата полза.

Начинът, по които възприемаме света, моделира живота ни. Ако виждаме света като арена за безкрайно състезание, ако виждаме другите като заплаха за нас, ние винаги ще живеем в страх и несигурност и ще привличаме обстоятелства, доказващи, че светът е опасен.

Когато разделяме света на „аз“ и „другите“, „добро“ и „зло“, ние се борим срещу себе си.

Но когато осъзнаем, че светът е в нас, злото няма как да бъде наш враг, а просто друг наш аспект. Всеки наш аспект има смисъл. Ако го отричаме и се борим срещу него, ние отказвазваме да се развиваме и сами се оковаваме.

Другият важен елемент при промяната е:

Търпението.

Често в началото ние сме ентусиазирани силно, но само докато се сблъскаме с  разочарование.

Помнете, че когато променяме мисленето си, отношението си, няма как всичко да се промени мигновено. В процеса на промяната има период, когато все още в живота ни идват неща, отразяващи старите ни убеждения.

Харесва ми аналогията, която прави Джон Кехоу:

„Когато гледате небето и звездите на него, вие всъщност виждате миналото, защото някои от звездите може би не съществуват вече. Това е така, тъй като звездите се намират на стотици хиляди светлинни години от нас и на светлината им, която се разпространява със скорост 300 000 км в секунда, и трябват стотици или хиляди години да достигне Земята.

Видимата светлина на звезда, отдалечена от нас на стотици светлинни години, всъщност е светлината, излъчена от нея преди стотици години.“

Така и това, което виждаме в живота си днес, отразява нашето минало и старите ни убеждения.

Необходимо е време и търпение, за да се  може новите ни убеждения  да започнат да привличат различни  неща.

Освен това, в процеса на промяната има и спадове, когато нещо се случва и ни връща обратно назад. Това е така, защото е останало още нещо неизчистено в нас, още нещо, което трябва да научим.

Другите неща, които ни теглят назад са подтисканите емоции, гнева, негодуванието, страха, чувството за вина, самокритичността, сравнението с другите и т. н. Дийпак Чопра пише:

„Всяка част от себе си, срещу която не можете да се изправите, слага бариера между вас и реалността…

Целта ви не е да изпитвате само положителни емоции. Пътят към свободата не минава през усещането, че си добре, а през усещането, че си верен на себе си. „

Споделете вашето мнение. Смятате ли че сте творец на реалността си или има и други сили, които определят съдбата ни?

Трябва ли да се борим със света или да го приемем?

Кои са бариерите, които ни спъват?

Може ли „тайната“ да бъде разкрита напълно?