КОАН
Загадки и диалози
* * *
ЕДИН МОНАХ запитал учител, който живеел в планината като отшелник:
— Къде е пътят?
— Колко хубава е планината — казал учителят.
— Не Ви питам за планината, а за пътя.
— Докато не минеш отвъд планината, сине мой, пътят няма да се открие пред теб — отговори учителят.
* * *
ЕДИН ЛЮБОПИТЕН МОНАХ запитал учителя си:
— Кой е Пътят?
— Той е пред очите ти — отговорил учителят.
— А защо не го виждам?
— Защото мислиш за себе си.
— А Вие? Вие виждате ли го?
— Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки „аз не виждам“ и „ти виждаш“, погледът ти няма да се промени — отвърнал учителят.
— Значи пътят може да се види, когато няма нито „аз“, нито „ти“?
— Е, когато няма нито „аз“, нито „ти“, кой е този, който ще иска да го види?
* * *
БУДА разказвал следната притча:
Един пътник, търтил в бяг пред преследващ го тигър, тичал, докато стигнал до ръба на една скала. Там се вкопчил в дебела лоза и увиснал над пропастта.
Над него тигърът изръмжал. Отдолу отекнал свиреп рев и, о, ужас — друг тигър гледал нагоре към него. Човекът висял на лозата, по средата между двата тигъра.
Две мишки, бяла и черна, започнали да прегризват лозата. Явно бързо напредвали. Тогава пред себе си на скалата човекът съзрял чепка с едро, сочно грозде. Захванат само с една ръка, той протегнал другата и откъснал едно зърно.
Колко сладко грозде!
* * *
Кой е Буда? Ето някои от отговорите на този въпрос, дадени от различни учители:
Нещо от глина, цялото в позлата.
Онзи там в залата.
Той не е Буда.
Планините се извисяват над морето.
Вижте онова трикрако магаре.
Изсъхнало лайно.
Устата е излаз на тъгата.
И най-добрият художник не знае как да го нарисува.
Бамбуковата горичка зад манастира.
* * *
СУБХУТИ, ученик на Буда, бил осенен от Просветлението за голямата Пустота, където вечното и действителното се сливат с преходното и недействителното. Докато седял под едно дърво в своето Просветление, той забелязал, че отгоре му се сипе цвят. И чул гласове:
— Колко красноречиво говориш за Пустотата! — възхваляли го те, подобно божии гласове.
— Но аз не съм говорил за Пустотата! — промълвил Субхути.
— Не си говорил. Ние не сме те чули. Това е тя, истинската Пустота — шепнели гласовете, а цветовете завалели като дъжд.
* * *
ДЕВЕТ години Бодхидхарма проседял в размисъл с лице към стената. По едно време при него дошъл да се учи конфуциански монах. Но Бодхидхарма продължил да седи неподвижен и безмълвен цели седем дни и нощи, докато монахът молел за вниманието му. Накрая монахът не издържал и като доказателство на своята искреност взел голям меч, отсякъл ръката си и я занесъл на Бодхидхарма.
Казал му:
— Ето знак за моята искреност. Дълги години търся мир за душата си и зная, че Вие можете да ми покажете как да го намеря.
Бодхидхарма казал:
— Не ми носи ръката си. Донеси ми душата си, за да мога да й дам мир, както желаеш.
— Там е бедата — отвърнал монахът, — че не мога да хвана душата си, нито дори да я открия, а камо ли да Ви я донеса.
— Виждаш ли — казал Бодхидхарма, — аз вече дадох мир на душата ти.
* * *
БОДХИДХАРМА завещал робата и паницата си на избрания от него приемник и оттогава насетне всеки следващ учител ги предавал на монаха, когото избирал за следовник. Гунин бил петият поред учител по Дзен. Един ден той оповестил, че ще го замести онзи, който напише най-хубавия стих, изразяващ истината за тяхната секта. Тогава ученият настоятел от манастира на Гунин взел четка и туш и написал с изящни йероглифи:
Тялото е дървото Бодхи[1],
духът е сияйно огледало.
С учение ще му придаваш блясък,
иначе прах ще го замъгли.
Никой от другите монаси не посмял да си съперничи с настоятеля на манастира. Но привечер Йено, скромен послушник, който работел в кухнята, минал през залата, където бил окачен стихът. След като го прочел, взел четчицата, която била наблизо, и с грубата си ръка добавил под горния стих:
Бодхи не е дърво;
и няма сияйно огледало.
Щом всичко води началото си от Нищо,
где ще се събира прахът?
Късно вечерта Гунин, петият от учителите, повикал Йено в стаята си:
— Прочетох стихотворението ти — споделил той, — и те избрах за мой приемник. Ето: вземи робата и паницата ми. Но настоятелят и другите ще ти завидят и могат да ти сторят зло. Ето защо искам да напуснеш манастира още тази нощ, докато другите спят. Сутринта настоятелят научил новината и веднага се спуснал след Йено. По обед го застигнал и, без да каже дума взел да дърпа робата и паницата от ръцете му.
Йено сложил робата и паницата на един камък край пътя.
— Това са само неща, които не са нищо повече от символи — казал той. — Ако толкова много ги желаете, моля, вземете ги.
Монахът алчно посегнал и ги сграбчил. Но не могъл да ги помръдне. Те били станали тежки като планина.
— Простете ми — проговорил той най-сетне. — Аз Всъщност желая познанието, а не предметите. Ще ме учите ли?
Йено отговорил:
— Спри да мислиш „това е мое“ и „това не е мое“.
После ми кажи, къде си ти. Кажи ми още как е изглеждало лицето ти, преди твоите родители да се родят.
* * *
ЕТО ЕДНА ИСТОРИЯ, която учителите по Дзен понякога разказвали:
— Имало една старица, която била родена в града на Буда, но още от малка се страхувала да застане пред него, макар всички да я уверявали, че е много свят човек. Всеки път, когато се опасявала, че може да го срещне по пътя си, минавала от другаде. Един ден, както вървяла към града, насреща й се задал благочестив мъж в оранжева роба. Той бил Буда. Старицата се ужасила. Не можела да избяга, но не искала да го погледне. Закрила очи с ръцете си — но, о, чудо на чудесата! Колкото по-здраво притискала своите очи, толкова по-ясно виждала Буда между стиснатите си пръсти. Коя е била тази старица?
* * *
УЧЕНИКЪТ Токусан имал обичай да посещава вечер учителя Рютан, за да задава въпроси и слуша отговорите му. Една вечер станало много късно, а той продължавал да пита.
— Защо не отидеш да си легнеш? — запитал Рютан.
Токусан се поклонил и тръгнал да излиза.
— В коридора е много тъмно — казал той.
— Ето, Вземи тази свещ — отговорил Рютан и му запалил свещта.
Токусан посегнал да я вземе.
Рютан се навел и я духнал.
* * *
МОНАХЪТ Дзуиган обикновено започвал деня, като се обръщал на висок глас към себе си: „Учителю, тук ли си?“
И си отговарял: „Да, ти, който питаш, тук съм!“
После казвал: „А сега ела на себе си!“
И пак си отговарял: „Тутакси ще се съвзема!“
После казвал: „И отсега внимавай! Не се оставяй да те въвеждат в заблуждение!“
И отговарял: „О, няма да се оставя, няма!“
* * *
ПО ПОВОД на известната Дзен-истина: „Буда проповядвал цели четиридесет и девет години, без да отвори уста“ учителят Генша казал:
„Набожните проповедници твърдят, че учението на Буда всякак помага; но помислете: как може то да помогне на слепия, глухия или немия. Слепият не вижда вдигнатата пред него тояга на учителя. Глухият не чува думите на учителя, независимо колко са мъдри. Немият не може да задава въпроси или да изрази своите мисли. И така, след като не сме в състояние да помогнем на тези хора, как можем да твърдим, че учението на Буда всякак помага? Каква полза от него?“
След много лета един монах помолил учителя Умон да обясни тези думи на Генша. Умон първо накарал молителя да се просне пред него, сетне да се изправи, а накрая понечил да го мушне с тоягата си. Монахът бързо се отдръпнал.
— Аха! — казал Умон. — Виждам, че не си сляп.
След това наредил на монаха да пристъпи напред, което той и сторил.
— Аха! — рекъл Умон. — Виждам, че не си и глух.
Тогава той запитал монаха дали разбира за какво е всичко това. Монахът отговорил, че не разбира.
— Аха! — завършил Умон. — Виждам, че не си ням.