• 👋 Добре дошъл в Дзенкс! В момента разглеждаш форума като гост.
    Истинската стойност идва, когато се включиш – тук всеки може да сподели своя опит, въпроси и прозрения.

    • Разговори от сърце, не готови рецепти
    • Общност от търсещи, не публика
    • Хора със сходен път и ценности

    ➡ Присъедини се към Пътешествието

Петя Дубарова

  • Thread starter Thread starter Мортиша
  • Start date Start date
ПАНТЕЛЕЕВ, Пейо. Звезда: Стихотворение. // П а н т е л е е в, Пейо. Малка, тъжна, нежна, грешна: Лирика. - Бургас, 1992, с. 15.
С посвещение "На Петя Дубарова". Стих. е текст на едноименната песен в изпълнение на Ваня Костова.




ЗВЕЗДА
На Петя Дубарова


Веднъж ослепи ме и падна
над мене гореща звезда
звезда искрометна и млада,
стопи се за миг в нощта -
без следа.

Прекъсна дъха ми, когато отмина,
затичах се бързо - с ръце да я стигна!
Защо ли избяга - дивна и свидна,
къде си, чия съдба нейде отнесе?

И оттогава тъгувам и викам -
къде си, къде си, звезда?...
Безкрайно далечна и земна,
остави във мен следа -
в мен следа!

По тебе ще тръгна - света ще обгърна,
ще бродя безсънно - в нощта да те върна!
Защо ли избяга - дивна и свидна,
къде си, чия съдба нейде отнесе ?...


Пейо Пантелеев
 
ХУДОЖНИК


Ти седнал си пред бялата картина
с очи дълбоки, сини и искрящи,
под твоите ръце цъфти градина
и пори въздух птицата летяща.

Рисуваш на платното ти планети,
рисуваш ти луната и звездите,
и смели хора в огнение ракети,
герои със медали на гърдите.

И може би след хиляди години,
когато вече няма да сми живи,
картините ти - цафнали градини -
ще бъдат вечно млади и красиви.

07. 08. 1974 г., Копривщица
 
ПЪТЕШЕСТВЕНИК


Той хиляди морета е преплавал,
земи далечни много той видял е,
и островите диви опознавал
и само под небето звездно спал е.

Живот му бил единствено морето
небето пък - съдбата чудновата
и все нататък плувал той, където
се сливали небето и земята.

И ето, приключенецо, аз виждам -
с лодката си пориш ти вълните,
на твоята съдба добра завиждам
и искам с теб да плавам сред водите.

03.08. 1974 г., Копривщица
 
Морето и планината

"Петя е обожавала лятото и морето. Аз обичам зимата и планината," казва Елица. Изненадва с признанието, че въпреки кармичната си връзка, не разбира морето. "Морето се държи на дистанция спрямо мен. Не ми позволява да проникна в тайните му. Аз и не искам, защото току-виж съм се удавила заради това, че не го обичам достатъчно." Елица е човек на студеното време. Живее в стая с изключено парно. "Не мога да си представя да живея в стая с парно. Може да зъзна, да ми тракат зъбите от студ, но на мен ми е хубаво." Нощем спи на отворен прозорец. Обожава планината.

Докато смело пресича бургаския булевард на червено, сякаш пророкува, че няма да я блъсне кола, че ще живее дълго и иска да посрещне смъртта си в планината. Вярва в мисълта: "Не казвай за някого, че е щастлив, преди да си видял как е умрял" и нейната щастлива смърт би била бялата. "Имам чувство, че ще бъда вечна. Не вярвам човек да изчезва след смъртта си все едно го е нямало. При белия сън просто заспиваш и духът ти се пренася в друго измерение. Някъде отвъд." Вярва в това "отвъд" човешките очи. Да го търсят учи и децата от школата за рисувана коприна и литература, при които ходи всяка неделя.

Веднъж им дала задача да разкажат история за камъка. Едно от децата разказало как камъкът го спънал. Друго - как хвърлило камък и се счупил прозорец. На следващия път едно от децата й подарило камък, намерен на плажа. Голям, колкото детско юмруче, с форма на сърце и розово-червен цвят. Децата изтръпнали, като го видели. Разбрали, че и той има свое сърце, което тупти. "А за да доловиш това туптене, трябва да имаш сетива, с които освен видимото да виждаш и невидимото," обяснила Елица на децата.

Понякога, както казва Малкият принц, невидимите неща са най-красиви. Както красотата да слееш своя видим за човешките ни очи земен път с нечий невидим, както се случва в историята за Елица и Петя.

Read more: http://www.107ou.com/vsichko-kojeto-ni-vlnuva/za-uchjenitsitje/jezik-i-litjeratura/stranichka-na-pjetja-dubarova/
 
ДВЕТЕ ЦАРСТВА


Там далеч - зад хиляди живи и мъртви води, когато слънцето плете своята златна кошница - живееше гора. Млада беше тя - млада и хубава. И дърветата й бяха млади. Само един стар бор стърчеше настрани и многото му очи - шишарките - стрелкаха сърдито тези, които вечер допираха стеблата си, шушнеха си нещо и не му позволяваха да спи. Друг път, когато младите ставаха твърде дръзки, бедният старик се чудеше накъде да се обърне, за да не гледа, но те - дърветата - нямат гръб като нас хората и накъдето и да се обърнеше, той чуваше тихите им думи, чувстваше нежният досег на смолистия им ствол.
В тази гора живееха Той и Тя. Ех, че щастливо живееха! Тя беше малко по-ниска от него и когато вечер паднеше мрак, а луната не бързаше да изплува, той се навеждаше над нея. Другите дървета нищо не виждаха - беше тъмно, - но чуваха как пука младата му снага и неведнъж от нея падаше откършено клонче.
Денем те цели часове се съзерцаваха и нали бяха близо, той протягаше зелена вейка към нея, но тя се дръпваше засрамено, че и двамата бяха млади, млади... Слънцето им беше обещало да ги венчае, когато падне първия сняг, а зимата беше така далече.
Обичаха ги другите дървета, е, и малко им завиждаха. "Искам да ме обичаш както той нея" - нерядко казваше някоя малка хубавица, чувайки вечер своя любим да въздиша, потопен в размисли. "Ах, виж тя как го гледа! Колко го обича! А ти обичаш ли ме така?" - прошепваше друг и вперваше изпитателен поглед в своята любима. Тя трепваше и двамата задърпваха корените си, разклоняваха ги, мъчеха се да ги докоснат, защото под земята никой нищо не вижда. Но друго беше в долното царство - царството на корените. Тук няма слънце и златни мостове, няма светлина. Няма любопитни погледи на съседи, защото пръстта не е прозрачна като въздуха. Тя е влажна и тъмна, пълна с животворен сок, вода, топлина и истина. И в това царство живееха Неговият и Нейният корен - в царството на истината.
"Ах! Колко си груб и брадясъл! Пиеш сок от моята пръст! Чуваш ли? Махни се!"
"Не ме докосвай! Грозна си като коса на вещица!" - отвърщаше на обидата Неговият корен.
Те трепереха, а пръстта се ронеше. Тя ставаше рехава като пясък.
Но какво се случи тогава в горното царство? От някъде пристигнаха Бурята и Нощта.
"Е-е-е! Горице-е-е!" - ревнаха те, а ехото уплашено заповтаря неистовия им смях.
Дърветата изтръпнаха и станаха още по-зелени.
"Сега ще се преборим! Чу-у-вате ли-и?" - викаха двете и запретваха черни лъкави! Стана страшно. Студени ветрове блъскаха земята. Заогъваха се дърветата, запукаха смолистите им тела. Но млади, силни бяха корените им. Дълбоко почиваха те в топлата почва. Запрегръщаха се Той и Тя, защото сега никой не ги гледаше, всеки мислеше за страшното. Единствен самотен беше старият бор. О, как геройски се мъчеше той да устои на вятъра, макар че снагата му - костелива и суха, отдавна бе загубила младежката си сила. А в царството на истината Нейният и Неговият корени не знаеха нищо за Бурята и Нощта. Те отдавна бяха престанали да се интересуват от своите надземни части...
"Грозна и глупава..."
"Крадец! Ти дишаш моя въздух, пиеш моята влага!" Те съскаха и се задъхваха, а пръстта скриптеше между тях, ронеше се.
"Дръж се здраво за мене! Не гледай!" - шепнеше Той.
"Страх ме е! Сякаш това е последната ни нощ!" - отвръщаше Тя.
"Но ние сме млади. Ние трябва да живеем!"
"Не чувствам корена си! Защо пръстта под нас се рони? Аз падам! Помощ!"
Той протегна зелени клони към нея. Ех, как напрягаше мъжките си сили да я задържи, но усети, че земята под него се рони, той се разлюля и двамата, млади и хубави, паднаха върху тревата.
"А-а-а-а!" - извика Нощта. Тя бе победена! Повлече черна опашка на запад! Дълго се кикоти Бурята, пияна от своята победа, събра ветровете си и омаломощените си светкавици и се повлече към небето да отпирува победата. Слънцето отново изплете своята светла кошница. Страшното беше отминало. Дърветата отвориха очи шишарки, заоглеждаха се уплашени, треперещи.
И чудо - върху цветната поляна лежаха мъртви Тя и Той, а до изтръгнатите им корени зееха като кладенци две черни дупки. А някъде към края на гората уморен, задъхан, с измачкани иглички, стоеше старият бор и шишарките му очи сякаш бяха пораснали за една нощ. А може би той ги бе разширил от ужас. Мълчаха дърветата, мигаха с ресници - борови иглички: "Той беше стар и самотен, а оцеля. А те - какво се случи с тях, - те бяха млади, обичаха се" - мислеха си те.
"Ех, деца мои!" - прошепна старецът и по сбръчкания му ствол се затъркаляха една след друга мътни капки.
"Млади бяха! Млади и хубави! Но в корените, в корените е истината, там долу, откъдето тръгваме ние нагоре - към свотлото!" Затрепераха дърветата - и как се мъчеха да докоснат под земята корените си!
А земята - търпелива и благородна, - може би всичко би изтърпяла, отново би дала живот на двата корена, но там, долу, е царството на топлината, радостта и истината...
 
Мои часове
Петя Дубарова
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.
Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.
 
52 години от рождението нa Петя Дубaровa

http://www.socbg.com/2014/02/17.html
 
Петя Дубарова – страданието й носеше щастие...
"В дневника си, в една от последните си изповеди Петя е написала:
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”
„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”;"
 
Една много добра авторка. Произведенията й са кристален образ на таланта й.
 
Back
Top