Софийският квартал Слатина

[делфин-хадзапи]

Името на Слатина се споменава още 1420 г. в исторически документи като име Ислатина, 1576 г. като Ислатине, Ислатене, 1728 г. като Ислатъна. През 17 в. в Боянския поменик и през 1762 г. се споменава вече като СЛАТИНА.
Името може би идва от "Слат", което значи "солен", "извор, чиято вода не блика".
(от сайта на читалище "Светлина 1921")

За пра-пра-пра-пра дядо ЦЕНЕ, освен името и приблизително кога може би е роден - около 1825 - 1830 г., друго няма като данни.
За сина му ПЕНКО ЦЕНЕВ се знае, че е бил сред ктиторите (дарителите
за построяването на Слатинската църква 1870-1872 г. Тя се е казвала "Свети Терапонт".
Ето какво пише за нея като история на табло, вътре в църквата:
"Църквата "Свети Мина" се издига над Слатина, построена през Възраждането в 1872 г. Нейната цел е била да се задоволяват религиозните нужди на населението.
Храмът е еднокорабен, дълъг е 23 м., широк е 7,50 м.
Строен е на 3 пъти.
Негови майстори са участвали кой с каквото омже: с работа, дарения. Камъните са били докарани от Стара планина, от река Искър и от село Бистрица.
Преди това религиозните обреди са се извършвали на открито при глоговия храст, който се е намирал на височината. Черквата е построена на това място.
Съществува предание, че тук е бил Свети Терапонт Софийски.
Иконописец на иконостасните икони е Хаджи Иванчо Поплазаров от село Сестримо, 1873 г.
Има предание, че в черквата се е укривал Васил Левски.
Дарители на църквата са:
Георги Пешов,
Веле Тодоров,
Йоне Младенов,
поп Манол Пешев,
ПЕНКО ЦЕНЕВ - нашият пра-пра-пра дядо,
Коце Маринков,
Караджовия род
и др. "
(написано от Антоанета Велинова на 31.10.2001 г.)

Църквата има и допълнителна част, която е строена 1934 г.

Пра-пра-прадядо ПЕНКО ЦЕНЕВ е бил сред основателите на Слатинския Таен Революционен комитет, основан от Васил Левски 1870/71 г.



"Има предание, че в Слатинската църква се е образувал този комитет. Някога до църквата имало стар храм, където също отсядал и се крил Васил Левски, идвал тук да провежда тайните си срещи със слатински съмишленици."
(От книга на Дора Николова - "С въглен в сърцето")

За основаването на Слатинския комитетима спомени, че станало в хана на Стоян Божилов от Слатина. В този хан Стоян довежда Васил Левски, придружаван от доверено лице.
Били са също съсед на Стоян Божилов - Лазо Тонков, ПЕНКО ЦЕНЕВ КЕЛЕШКИ, Боте Пасков, Митко Шиков, Христо Митов и още един човек от местност Дуняците.
Бил поканен и човек от Софийския революционен комитет, но то не дошъл.
Били 7 души. Срещата с Васил Левски станала в странична стая в хана. Не е известно за какво са говорили, заклели са се над Библията, с кръстосано отгоре оръжие.
(От книгата "Кратка история на Слатина")




Още за СЛАТИНСКАТА ЦЪРКВА

В началото на 20 век до 1954 г. носи името "СВета Троица". После е преименувана на "Свети Мина".
Тя е единственият от 19 век на територията на София паметник на културата.
Камбаната й е отлята в Русия 1867 г. в град Ярославъл и е поставена при черквата след Освобождението.
На мястото на старата Слатинска църква е имало някога - около 265 г. МАНАСТИР, известен и днес като НАЙ-СТАРИЯ в България.
Цар Борис ІІІ е подпомагал храма, като за това е имало паметни плочи.
(По материали, публичен достъп от интернет)


Други комитети, основани от ВАСИЛ ЛЕВСКИ в селата около София преди Освобождението, е имало в Долни Богров, Враждебна, Биримирци (днес кв. "Бенковски"), там е и единствения музей на Васил Левски на територията на София, който за съжаление е затворен от години) и на др. места.


За дейността на Левски и комитета в Слатина има писано в книгата "Левски в светлина", издание от 1943 г., от Любомир Дойчев


Имало план за Освобождението на Васил Левски от Слатинци, но който, уви, не се осъществява, защото Васил Левски го обесват в покрайнините на тогавашна София.
За това има писано в книгата "В народно читалище "Пробуда" от Петър Ангелов, стр. 14, издание от 1962 г.


Родовете КЕЛЕШЕТЕ, КАРАДАЦИТЕ и МИХАЙЛОВИТЕ са от ЕДИН ПЪРВОНАЧАЛЕН РОД, но не е известно точно кой.
От сайта на читалище "Светлина 1921"


Пра-пра дядо МАНОЛ ПЕНКОВ ЦЕНЕВ (КЕЛЕШКИ) е роден 1876 г., син на ПЕНКО ЦЕНЕВ КЕЛЕШКИ.
Той е бил с демократични политически убеждения - за това се споменава в книгата за Слатина.
Жени се за пра-пра баба МЛАДЕНКА ЦЕНЕВА, род 1870 г., поч. 1952 г. на 82/83 г. - за съжаление няма повече данни за нея запазени.
Те имат 5 деца -
ЦВЕТАНКА
ИВАНКА
МИХАИЛ (МИЛКО)
ПЕНКО
ЙОРДАНКА

ЦВЕТАНКА МАНОЛОВА е родена на 05.02.1900 г. Кръстена е в Слатинската църква на 06.02.1900 г., кръстник й е бил ТОШЕ ПЕНКОВ (може би брат на баща й МАНОЛ). Записана е в регистъра за 1900 г. на църквата под №5.
Цветанка се омъжва за СТОЯН КРЪСТЕВ ТАСЕВ (син на Кръстьо и Никулица)

ИВАНКА МАНОЛОВА е родена на 01.01.1902 г. Кръстена е на 06.01.1902 г. от Петър Георгиев. В регистра на църквата за 1902 г. е записана под №1.
Иванка се омъжва за ЙОРДАН (ДАНО) ТАСКОВ ИВАНЧЕВ (ГАНГАРСКИ) от род Таласъмите.

МИХАИЛ (МИЛКО) МАНОЛОВ е роден на 18.08.1904 г. Кръстен е от Петър Георгиев на 22.08.1904 г.. В регистъра на църквата за 1904 г. е записан под №38. Казвали са му МИЛКО.
Бил е женен 2 пъти. 2-ят му брак е с ЙОРДАНКА.
Починал е 70-те год. на 20 в.. За него не се знае нищо повече от посоченото в родословието.

ПЕНКО МАНОЛОВ е роден 15.10.1908 г. Кръстен е на 19.10.1908 г. от Лазар Петров.
Починал е в началото на 50-те год. на 20 в. Бил е женен, имал е деца, но нищо повече не се знае за него.

ЙОРДАНКА МАНОЛОВА е родена на 10.10.1912 г.
Омъжва се на 22.11.1931 г. в Слатинската църква за ГАВРИЛ ВЕСЕЛИНОВ ПЕТРОВ, родом от с. Враждебна, но майка му Цвета, родом от с. Бусманци, се омъжва в Слатина за 2-ри път след като 1-ят й съпруг Веселин умира.


СПОМЕНИ ЗА ЦВЕТАНКА МАНОЛОВА ТАСЕВА и съпругът й СТОЯН КРЪСТЕВ ТАСЕВ от МАРГАРИТА ДОЙЧИНОВА тяхна внучка (дъщеря на сина им ПЕТЪР СТОЯНОВ КРЪСТЕВ):
"Баба Цветанка беше много набожна. Водеше ме по църкви и манастири.
Дядо Стоян събираше цялото семейство - деца, внуци, зетьове, снахи - на всички големи празници - Коледа, Бъдни вечер, Великден, Гергьовден.
На Бъдни вечер се събирахме всички. Според обичаите тогава, на черга върху слама се редяха постните ястия.
Дядо Стоян прекадяваше къщата, после разчупваше питката, оставяше парче от нея за Богородица, после даваше на всички - първо на големите, после по ред до най-малките.
Погачата баба Цветанка я правеше с украса на различни животни. Вътре слагаше паричка, дрянова пръчица за здраве и различни клечици, всяка от които се наричаше за различни неща - за къща, за овце, за кокошки, зайци и др.
За Великден се боядисваха яйца. В четвъртък само червените яйца се боядисваха.
Козунаци се месеха в събота.
В двора на къщата имаше пещ. Тогава идваха лелите ми, две сестри на дядо Стоян - Ангелина и Виолета, които нямаха пещ. Уговаряха се с баба Цветанка кой кога ще пече козунаците в пещта.
В съботата на Великден вечерта ходех с баба Цветанка в църквата на литургията. Минавахме под масата с плащеницата, после обикаляхме отвън църквата.
Баба Цветанка докосваше с червено яйце челата на децата във формата на кръст за здраве.
Живеехме в къща-близнак. В единия вход беше нашето семейство - баща ми Петър Кръстев и майка ми Зинита Георгиева Кръстева, брат ми Ангел Петров Кръстев и аз - Маргарита.
В другия вход живееше чичо Васил Стоянов Кръстев (брат на баща ми Петър) със своето семейство. Чичо Васил почина на 62 г., леля Боянка почина на около 75-76 г.
Баща ми Петър почина на 80 г.
Баба Цветанка се занимаваше с домакинството, по нивите, градините - садене, жънене, прибиране на реколтата.
Дядо Стоян беше военен фелдшер. Той имаше портрети на родителите си - прабаба Никулица и прадядо Кръстьо.
Баба и дядо имаха овце в двора, също и кабриолет. Караха овче мляко с кабриолета в София на заможни клиенти."


СПОМЕНИ ЗА ЦВЕТАНКА МАНОЛОВА ТАСЕВА и съпругът й СТОЯН КРЪСТЕВ ТАСЕВ от внука им СТОЯН ВОЙКОВ КОСТОВ, син на дъщеря им ВИОЛЕТКА СТОЯНОВА, по мъж ВАНЕВА:
"Кръстен съм на дядо ми Стоян. Той беше военен фелдшер. Имаше много познати лекари.
Дядо беше много културен, възпитан, образован. Мълчалив човек.
Баба Цветанка беше стриктна жена, мълчалива, не много общителна.
Винаги на празници дядо и баба ни събираха.
Гледаха крави и овце.
Когато се женех със съпругата ми Ана Петрова Костова - 1967 г., се събрахме при дядо и баба.
В деня, когато дядо Стоян почина - на 31.05.1974 г. се роди неговата внучка, моята дъщеря Магдалена. Тя се роди в 12,00 ч. на обяд, а дядо почина в 14,30 ч., все едно е изчакал тя да се роди и тогава да си замине.
Баба Цветанка почина на 14.02. 1986 г..
А прабаба Младенка Ценева почина на 82-83 год., през 1952 г."

СТОЯН КРЪСТЕВ ТАСЕВ е бил пазач на ТКЗС-то на Слатина по време на социализма (това е информация от книгата за Слатина).
Къщата на баба Цветанка Манолова Тасева и дядо Стоян Кръстев Тасев е била на ул. "Владово"№5, зад читалището.


Пра-пра-пра дядо ни ПЕНКО ЦЕНЕВ (КЕЛЕШКИ) е имал и син СТЕФАН ПЕНКОВ, брат на пра-пра дядо МАНОЛ.
Пра-пра дядо МАНОЛ ПЕНКОВ ЦЕНЕВ (КЕЛЕШКИ) е роден 1876 г.
На 13.12.1907 г. пра-пра дядо Манол купува 2 имота, в землището на Слатина - нива в местността "Празна Секуля" от 1,8 декара, при съседи Стефан Пенков (негов брат) и Таска Лазова и още една нива в местност "Миразо" от 1,6 декара, при съседи брат му Стефан Пенков, Георги Тодоров и Петър Караджов. За тези покупки има издадени 2 броя крепостни акта за право на собственост, установено чрез удостоверение на Слатинско селско общинско управление.
По времето, когато избухва Първата Световна война и когато пра-пра дядо Манол вече е мобилизиран в армията - на 23.09.1915 г. пра-пра-пра баба ни (неизвестно име) Ценева (Келешка), майка му и пра-пра-пра дядо ни Пенко Ценев (Келешки), баща му - вече са починали.

Пра-пра дядо МАНОЛ е редник в 41-ви Пехотен полк, 12-та рота към 1-ва Софийска Пехотна Шопска (Желязната) дивизия, в състава на 1-ва армия.

На 01.10.1915 г. България обявява война на Сърбия и с този акт правителството на Васил Радославов и цар Фердинанд - главнокомандващ армията - се присъединяват на страната на Германия и Австро-Унгария.
По това време българската войска наброява около 530 000 души.
До 14.10.1915 г. българските войски влизат в Зайчар, Княжевац и Пирот.
10.10.1915 г. в София е сформиран 41-ви Пехотен Софийски полк, влизащ в състава на 1-ви пехотен софийски полк и 6-ти пехотен търновски полк, на 3-та бригада на 1-ва Пехотна Софийска дивизия, наричана още Шопската Желязна дивизия.
Полка има, при намесата във войната:
офицери - 52
чиновници - 3
подофицери и войници - 3231
коне - 438
волове - 48
коли обоз - 52
пушки и карабини - 2829
картечници - 4
като числен състав.
Командир на полка е подполковник Петър Рачев и полковник Хараламби Тошков.
Началник на 1-ва Пехотна Софийска дивизия тогава е генерал-майор Янко Драганов.
Командири на 3-та бригада са полковник Кирил Кирилов и полковник Атила Зафиров.
Началник на Щаба на бригадата от Генералния Щаб е майор Григор Преславски.

В настъпленията срещу Сърбия през октомври-ноември 1915 г. 1-ва Софийска (Шопската Желязна) дивизия е включена в състава на 1-ва армия, като участва в Моравската настъпателна операция и в Косовската операция.
На 01.-13.10.1915 г. 1-ва дивизия атакува сръбските части в района на укрепения пункт Пирот. При силно укрепения връх Дрянова глава сърбите оказват ожесточена съпротива.
Срещу него настъпват 1-ва и 3-та дружина от 1-ви пехотен полк. Дружините достигат телените мрежи, но тук са приковани от силния огън на противника. Настъпват мъчителни мигове.
Броят на убитите и ранените се увеличава непрекъснато. Войниците започват с ножици, лопати, ножове и саби да разкъсват телената мрежа, с голи ръце да разклащат дървените й колове и да ги отскубват. Но така се губи много време.
Тогава изкарват напред една тежка картечница. Като огнен трион тя започва да пречупва един след друг дървените колове. Картечарят пада убит, но друг го замества. Пада и той, но и неговото място се заема от трети храбрец. Коловете падат един върху друг, заплетени във валма бодлива тел.
Когато настъпва нощта, командирът на 1-ва дивизия вдига войниците в атака. С лопати, приклади, ножове и голи ръце, облени в кръв, те успяват да открият проход там, където картечницата е прекършила дървените колове.
Минават телената мрежа, но пред настъпващите се изпречва втора телена мрежа. Противникът засилва огъня си.

И тук се случва нещо уникално. Наблизо е позицията на една планинска батарея.
Под огъня на противника няколко пехотинци се връщат назад, разглобяват едно оръдие и на части (всяка една от тях тежи десетки килограми) по стръмния връх, сред свирещите куршуми и експлодиращи ръчни гранати го изнасят до самата телена мрежа, сглобяват го на най-предния рубеж на настъплението и откриват огън с него по сръбската батарея, прикриваща участъка, макар че никога не са обучавани да действат като артилерия.
Гранатите вдигат във въздуха колове и бодлива тел и ги разкъсват. Помага й картечницата.
Направен е пробив. През него пехотинците нахлуват в неприятелската позиция и я превземат.
Но кои са храбреците, които със смелост и съобразителност откриват пътя към победата. За съжаление, никой от свидетелите на този подвиг не се е сетил да запише имената им и да ги завещае на потомците.
И след успешното преминаване на позицията, на 14.10.1915 г. Шопската дивизия влиза в Пирот.

До 20.10.1915 г. сръбските войски са напълно изтласкани от граничната зона и се изтеглят към Нишкия укрепен район.
На 21.10.1915 г. 9-та Плевенска дивизия, заедно с части от 1-ва Софийска Шопска и 8-ма дивизии, достигат до редутите на Ниш (където се е оттеглило сръбското правителство след падането на Белград).
На 26.10.1915 г. 1-ва Софийска дивизия превзема Лясковац, след едноседмични сражения.

Преследването на сърбите се забавя след изтеглянето им зад Морава, защото единствено 1-ва Софийска Шопска дивизия разполага с понтонен мост.
На 27.10.1915 г. 3-та бригада, в която влиза и 41-ви Пехотен полк, в състава на който е пра-пра дядо МАНОЛ ЦЕНЕВ, първа преминава по понтонния мост през Пуста река, но срещу нея генерал Степанович хвърля силите на 3 дивизии и след тежки боеве и загуби, както и невъзможност да получи помощ от другите части, чакащи зад понтона, 3-та бригада е принудена да се върне обратно.
След като на 1-ва дивизия й пристигат подкрепления от 8-ма Тунджанска дивизия, на 29.-30.10.1915 г. 3-та бригада отново преминава придошлата река Пуста.

За извънредно кървавия и героичен бой при река Пуста, ето трогателни редове от писмото на наш офицер:
"Далеч! Западно от Лясковац, около бреговете на река Пуста, червено петно е разляно - свещена кръв на българските храбри синове.
Там пак е пусто и спокойно и нито една сълза не се смеси с морето кръв.
Там бе страшен бой: сръбското желязо се срещаше с българските железни гърди, а българското "Ура" заглушаваше трясъка на 20-те сръбски батареи.
Там взводове атакуваха и обръщаха в бяг дружини.
Кой ще оплаче героите, които със своите трупове покриха пустите върхове около река Пуста!"
След като преминават реката, започва нова българска офанзива.
Всички сръбски сили отстъпват на югозапад към Косово. Започва Косовската настъпателна операция.


На 29.10.1915 г. при тези кървави ожесточени боеве край река Пуста загива (води се дълго време за безследно изчезнал) пра-пра дядо МАНОЛ ПЕНКОВ ЦЕНЕВ (КЕЛЕШКИ), вече с чин младши подофицер.
Пуста река днес се намира в пределите на Македония, община Крушево, област Горен Демир Хисар.

В сраженията при река Пуста 41-ви пехотен полк и 42-ри пехотен полк понасят тежки загуби.
Общо загубите на 1-ва Софийска Желязна дивизия по време на настъплението в Сърбия до края на ноември 1915 г. са:
убити: офицери - 26, подофицери - 26, войници - 776
безследно изчезнали: офицери - 2, подофицери - 18, войници - 497
ранени: офицери - 89, подофицери - 345, войници - 4255

Материалите са от Уикипедия, от книгата "Векове от слава", том 2 на Борис Чапанов, стр. 174-175 и др.

СТИХОТВОРЕНИЕ НА ИВАН ВАЗОВ ЗА БОЕВЕТЕ ОТ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

ПУСТА! Черна - битки люти!
Криволак! - погроми грозни!
Прищина! - бой, да се срути
царството на вечни козни!

Косово! - нов гроб отворен,
за тиранина съборен,
втора негова провала.
Призрен - съдбоносна хала.

Ти, Прокупле! Ниш! Ти, Враня!
И ти Пирот страховити,
чули дивните стенанья
на пълчищата разбити.

И вий още толкоз други
кървави полета бойни:
чуки, долове, яруги -
зрители на сили знойни.

На напори урагански,
на усилия титански
на юнаците ни славни,
чудни, кат легенди давни,

спомени светли и чисти
вечно в паметта остали,
нови имена заристи
във народните скрижали.

Имена, кат младост пресни
и безсмъртни, кат идея
вековечна - дивни песни
от велика епопея.

12.1915 г. Иван Вазов


СЛАТИНСКОТО ЗЕМЛИЩЕ се е простирало в следните днешни квартали на София - "Гео Милев", "Христо Смирненски" (същинското село СЛАТИНА, "Христо Ботев", "Борисовата градина (старо име Пипиниерата), летището и земите около него, "Дружба", "Слатински редут", "Младост 1", "Младост-Мусагеница", "Младост-Полигона", "Изток", "Яворов", "Орлов мост" и около него, "Дианабад", "Изгрев", може би и днешната Гара Искър.

Април 1938 г. СЛАТИНА и Дървеница преминават към Слатинската голяма община - 6-то кметско представителство с център Слатина, към град София и влиза в пределите на столицата.
Сградата на бившата вече община си съществува и днес - началото на 21 в., тя е долепена до читалище "Светлина 1921".
В тази сграда е имало и детска градина, и здравен пункт, и училище.

На ул. "Гео Милев", западно от днешния блок 47 е имало Старата чешма, ползвана много от слатинци.


От род КЕЛЕШЕТЕ има още един участник в 1-та Световна война. Това е племенникът на пра-прадядо Манол Пенков Ценев, син на брат му СТЕФАН ПЕНКОВ - ЦВЕТАН СТЕФАНОВ ПЕНКОВ. Починал е на 13.13-1917 г. в Село Секирани. Погребан е в село Беранци.



ОТКЪС от книгата "СОФИЯ ОТ ЗАВЧЕРА" на Петър Мирчев
"Борисовата градина бе уредена само в най-предната си част.
Нататък имаше алеи, ливадки и пътеки през боровата гора, та чак до края (бирария Танушев).
Гледката от края на гората бе различна от днешната.
Погледът на дясно обхващаше цяла Витоша със зелените й поли, а напред ливади и ОРНОТО ПОЛЕ НА СЕЛО СЛАТИНА.
Непосредствено до края на гората имаше НИВИ, които СЛАТИНЧАНИ оряха с дървените си рала. В тази част имаше само няколко къщурки с навеси.
В ляво се виждаше СЛАТИНСКИЯТ РЕДУТ и зад него веригата на Стара планина.
Днес непосредствено до гората са най-хубавите слънчеви квартали на София!"

 

[делфин-хадзапи]

ОТ сайта на МУЗЕЯ НА ИСТОРИЯ НА СОФИЯ

"На 22.03.1938 г. Министерският съвет на България приема Наредба-закон за Столична голяма община (Голяма София). Тя е утвърдена с указ на цар Борис ІІІ от 6 април 1938 г.
Общите разпоредби на този законодателен акт постановяват присъединяването към София на 8 от най-големите села - Бояна, Княжево, Красно село, Горна баня, Надежда, СЛАТИНА, Дървеница и Драгалевци.
Един от най-съществените законодателни мотиви за тази промяна е създаването на условия за правилното прилагане на общия градоустройствен план, изработен от професор Адолф Мусман.
Определят се структурата на градската управа и задължението на отделните служби. Специално внимание се отделя на кмета, помощниците му и висшите общински служители.
Броени дни по-късно кметът на София, инженер Иван Иванов издава заповед за практическото реализиране на предвидените промени.
Започват посещения в посочените села, които имат служебен характер. Целта е общинското ръководство да се запознае на място с актуалните проблеми и да се дадат наставления за съгласуване на бъдещите действия под шапката на Столичната община.
На 13 април 1938 г. кметската управа посещава СЛАТИНСКАТА ОБЩИНА, към която са селата СЛАТИНА и Драгалевци.
В СЛАТИНА живеят около 10 000 жители (явно става въпрос за живущите в цялата община), които се занимават предимно със земеделие, скотовъдство и млекарство.
Дървеница е с по-малки мащаби. Тя е популярна с предлагането на момичета на пазара за набиране на слугини.
Пред СЛАТИНСКИЯ общински дом кметът и придружаващите го лица са акламирани с приветствия. Двете страни коментират приоритетни проблеми, свързани с бита и ежедневието на местните.
СЛАТИНЧАНИ имат най-голяма нужда от павиране на улиците, свързващи СЛАТИНА със София.
В Дървеница е необходимо построяването на сграда за основно училище.
Следват традиционните обещания от страна на кмета. Той успокоява присъстващите и подчертава доброто желание и усърдие на Столичната община за реализиране на техните искания.
Досегашните селски кметове се именуват вече кметски представители.
След създаването на Столична голяма община населението се увеличава през 1939 г. на 401 000 души, а строителната площ се увеличава до 45 кв. км.
Новите градски части запазват имената си в градско отношение: СЛАТИНА, София, Бояна и т.н.


От сайта на ЧИТАЛИЩЕ "СВЕТЛИНА 1921" ЗА СЛАТИНСКОТО УЧИЛИЩЕ:
През 60-те и 70-те год. на 19 в. две десетилетия преди Освобождението 1878 г. в Слатина е имало училище.
Обучението се водело в слатинските ханове, тайно от административните власти. В много случаи то е било на нивото на килийното - обучавали са се да четат Часослова и Псалтира.
Старият турски хамбар, който се е намирал на мястото на бившата вече сграда на Слатинската община на ул. "Гео Милев" е бил преустроен на училище, сградата е направена 1899 г. След 1930 г. е построен 2-я етаж.
Училището е носило името на "Васил Левски", по-късно 1939 г. е преименувано на "Ген. Даниил Николаев", а в по-ново време става 74-то основно училище до закриването му.
Сега има изцяло ново училище 148-мо основно "Проф. Любомир Милетич" и в тази сграда има и 157-ма гимназия за изучаване на чужди езици "Сесар Вайехо", на ул. "Слатинска"5. В гимназията се изучава испански език като основен, втори език е английски, прием след 7-ми клас.



ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ от сайта на Читалище "Светлина 1921", записано от ДОРА ВУЧКОВА:
Малцина знаят, че СЛАТИНА е била убежище на хайдути и пропускателен пункт на куриери на Васил Левски, място, където и той самият е намирал сигурно скривалище в олтара на черквата "Св. Мина" и в самото село.
Било по коситба - Стоян Божилов, ханджия от СЛАТИНА, тръгнал с колата и двамата си сина Спас и Христо от вечерта за полето. Там трябмало да се срещне с Васил Левски, в местността "Трояно".
Тъкмо преминавали брода на Слатинската река и насреща им се появил турският поляк Садико (Садък). С дрезгав глас извикал:
- Брей, Стояне, накъде така, всите се събуждат, а ти излизаш?
- Требе, аго, да събираме сеното, ютре по-рано, оти през деньо ни се не работи от жегата. Пък и биволете да попасат.
А Садико не останал доволен от думите на Стоян. Изглежда знаел нещо за връзките на Стоян с комитета и искал да го проследи и казал:
- Е, щом е така, и аз ке дойдем с тебе!
- Па нищо, аго, барем да си имаме дружина - шеговито подхвърлил Стоян и щом Садико се качил, потеглили.
На ритлите се поклащали дисагите, пълни с два самуна хляб и захлупци със сирене.
През нощта Стоян го издебнал и щом Садико заспал, отишъл да се срещне с Васил Левски. Предал му храната, а дисагите и захлупците хвърлил.
След като се разделили, Левски започнал да прескача по няколко разкрача в житната нива, та да не остави диря, че е минал човек, и се отдалечил в тъмнината към Враждебна, където отседнал във Вълчовото ханче.
Разкритията на турските власти не стигнали до местния комитет в СЛАТИНА - нямало сред тях предатели, той се запазил и продължил дейността си. Мнозина от членовете му участват в Освободителната Руско-турска война.


ОТ сайта на ЧИТАЛИЩЕ "СВЕТЛИНА 1921" и от книгата "КРАТКА ИСТОРИЯ НА СЕЛО СЛАТИНА":
В СЛАТИНА по късна доба - разказва преди да почина 92-годишната баба Цона Младжова - дядо ми Стоян Божилов, заедно с баща ми Спас, често са посрещали в хана ни Васил Левски.
Там се основава и тайният революционен комитет. Една нощ през задните плетища в хана дошли членовете на комитета Боте Пасков, Лазо Тонков, Мите Шишков, ПЕНКО ЦЕНЕВ КЕЛЕШКИ и попа на Слатинската черква "Св. Терапонт" (днес "Св. Мина) и се заклеват в името на свободата и революцията.
От този момент ханът става център на нелегалната дейност на комитетските хора.
Църквата се превръща в убежище на Апостола.
Негови съмишленици и куриери са се крили в тайно скривалище за оръжие, в мазето на Слатинския хан на Стоян Божилов. Създаването на Слатинския революционен комитет е станало 1870-1871 г.
Левски често се отбивал в СЛАТИНА, преспивал в селото или в олтара на малката черква, а хората от революционния комитет се срещали с куриерите на другите комитети, които минавали през София.
Левски използвал СЛАТИНА като междинен пункт, за да се укрие от преследвачите си.
Предрешен в хана като въглищар, той прокарвал магарето и изчезвал към Горубляне. Оттам бързо се прехвърлял в стария манастир в горите край село Кокаляне, където игуменът му бил ятак. Левски имал в Кокалянския манастир стая, от която можело да се контролира целия път край река Искър и близките странични пътеки. Тази стая е запазена и до днес.
СЛАТИНСКИЯТ комитет изготвил план за спасяването на заловения Левски. Когато научили за залавянето му и довеждането му в София, членовете на комитета се събрали на тайно заседание в олтара на СЛАТИНСКАТА черква.
Стоян Божилов и Лазо Тонков разработват план за нападение на конвоя по пътя при отвеждането му в Цариград. Пуснали съгледвачи в София да събират сведения за пътя, по който ще отведат Апостола. Решават да блокират стария римски път, като поставят на много места патрулни двойки.
Турците обаче променят намеренията си и осъждат о обесват Васил Левски в София. И поради това заговорът не успява.
Стоян Божилов и Боте Пасков организират разузнавателна група и подпомагат руските войски при освобождението на София.
Давали са нощем сигнални огньове от височината на местността "Бахчите" - да виждат руските офицери и артилеристи на кое място се намира турската табия.
Турчинът Садико и в тези последни дни на робството продължава да следи хората от комитета. Но и те не се страхували.

Цена Младжова (Петкана Стоянова) разказва:
"Кога руснаците се били с турците на Враждебския мост, дедо Стоян Божилов се напълнил саде слама у чеширете под кошулята и през деньо така по неколко пъти преносил слама, а през нощта я пали горе при "Брескето" - Редута, да видят руснаците дека е табията, та да бият. Кога пошел сам каде църквата и отвътре под дреите бил напълнен със слама, през деньо го срещнал Садико.
А дедо Стоян го изпреварил и казал:
- Е, аго, болен съм, по алалем.
И Садико, доста изплашен, го попитал:
- Стояне, що е това къде доле, така пака, пака! (т.е. гърми).
- Е, аго, това що пака, кде е пошло, да се не връща."
По-сетне Садико е сред избягалите от Слатина турци.
...
Била люта зима, дебел сняг, точно преди Божич (Коледа.
В ранно утро, всички в СЛАТИНА чули турската тръба на "Бахчите" че свири за отбой, тревога. Още не се било разсъмнало, всички избягали и оставили всичко в безпорядък.
На 04.01.1878 г. руските войски влизат в София в 14,00 ч. следобед.
Сутринта същия ден при Големите могили СЛАТИНЦИ виждат руски конници. Натам се спуснали Лазо Тонков, Стоян Божилов, Никола Шиков, ИГНАТКО КЕЛЕШКИ, Божил Циганчерев и др.
Конниците били снажни и попитали на руски:
- Где Кукла бара? - опасно и трудно проходимо естествено препятствие на изток от Слатина, затрудняващи подстъпа към редута. Слатинци им обяснили, че турците са избягали.
Те не повярвали и слатинци ги отвели над селото, за да се уверят, че турските позиции са изоставени.
Начело били хората от комитета и други будни жители на Слатина.
Въвели ги в черквата "Св. Терапонт".
Същия ден - 04.01.1878 г. посрещнали и други руски части оттатък Куклина бара. Превели ги и те продължили към София. Когато минавали конниците през селото, пиките им стърчали над къщите.


СБОРНО ОТ ИСТОРИЯТА НА СЛАТИНА
На олтарната стена на старата СЛАТИНСКА църква "Св. Мина" са споменати имената на дарители - ктитори: ПЕНКО ЦЕНЕВ - нашия пра-пра-пра дядо, Коце Маринков, Петър Андреев, Манол Пешев - в лято 1873 г.
В Сръбско-българската война има 34 участници от СЛАТИНА. Имената им са написани на подарена от тях икона в църквата, на 08.11.1885 г.
През 2-та Световна война, бомбоубежището на Слатина се намирало пред църквата "Св. Мина".

Бай Цене, роден 1921 г. разказва за СЛАТИНСКАТА РЕКА:
"Край реката се редяха реки и бари, обрасли с папур. Имаше диви гъски и патици. Ловях риба дори във вадата на слатинската воденица. Хиляди жаби огласяха околността и идваха много щъркели. При големи наводнения на река Искър, се наводняваше цялото пространство от Гара Искър до Слатинската река, където се оттичаше водата."

В по-древно минало е имало бобри по реката - има открити останки, имало миди, сравнително едри риби. Много места били обрасли с дъбови гори, в които имало елени, глигани, диво говедо тур.


В СЛАТИНА, - землището на селото (от 1938 г. квартал на София) - е открито СЛАТИНСКОТО НЕОЛИТНО СЕЛИЩЕ, датирано от 6 000 г. пр. н.е., най-древното на територията на София. Ползвано е повече от 5 000 години.
Открито е през 50-те год. на 20 в. Площ 80 декара.
От 1985 г. селището се проучва. Сега са останали само около 8 декара от него.
Така наречената ГОЛЯМА КЪЩА от 1985 г., 117 кв. м. в СЛАТИНА, влезе в учебниците по праистория. За нея е писано на много езици. Преподава се в Германия, Франция и чак в далечна Япония.
НЯМА ДРУГА ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА с толкова РАННО НЕОЛИТНО СЕЛИЩЕ, освен СОФИЯ, както и ГОЛЯМАТА НЕОЛИТНА КЪЩА също Е НАЙ-ГОЛЯМАТА ОТ ТОЗИ ПЕРИОД НА ТЕРИТОРИЯТА НА ЕВРОПА, - казва ръководителят на археологическите разкопки проф. Васил Николов.


На ЛАЗАРОВДЕН в СЛАТИНА, лазарките пеели в дом, където има пчели, наловени на хоро около кошничката или кошера следната песен:
Челице медна илядна,
Чела се вива возвива
около круша китуша,
та й медеца береше,
та го на пчели носеше,
да правят гъсти медове.

 

[делфин-хадзапи]

КОИ СА ТЕЗИ ШОПИ?

От в-к "168 часа" от 25.08.2018 г., Георги-Момчил Попов
Обяснението на стари хора за тази дума е:
- При разни битки през вековете, нашите прадеди не отстъпвали от фронта никога, защото щом се свършвали копия, стрели, боздугани или даже на Желязната Шопска дивизия мунициите, те грабвали сопите и продължавали боя. Ето защо от нашите СОПИ, сме получили ИМЕТО "ШОПИ".
В ръкописна история от Хилендарския манастир, през 1921 г. собственост на Стоян Аргиров от София със заглавие "История о царствие Болгарское от любородци в кратце от многих и старии собравшихся", е казано:
"В 1522 г. Цариградският патриарх повдигнал Селима І - турски султан, срещу българите и тако що ги зароби у Ниш, у Радомирско засели, а ШОПИ се зоват, по турски СОПА(тояга), да пазят воскрилия кога са бият и днес кадя ходят, и тоягите си носят и ся зоват ШОПИ..."
Т.е. Селим І преселил в Радомир ШОПИТЕ, които били войска около 1522 г. (по А. Монеджикова, "София през вековете", 1946 г.)



Защо наричат Софийското поле ШОПЛУК?

На ШОПИТЕ, на тяхното скрито оръжие - СОПИТЕ...
На опасността от бойните им тояги през Средновековието.
Около София бродят ШОПИ СЪС СОПИ. Потомствени воини! Не замръквайте под открито небе, че няма и да осъмнете читави... - това предупреждава султан Селим І през 1522 г. търговци, пътници, странници, кервани.
За още по-сигурно разселва част от най-буйните шопи от Софийско по Радомирско и Трънско, чак до Ниш.


От сайта "Българска история" и сайта "Читател.нет"
Шопите по характера си са хора добродушни, ала при това недоверчиви, понякога вироглави.
Раздразнени стават много зли. В последните турски времена убивали са тайно отделни черкези из полетата с дълги дебели сопи, без които българският селянин не ходи вън от селото.
Носенето на тези големи сопи според свидетелството на рицаря Дерншвам е било общо в България още през 16 век.
Софийските селяни със свирепи буйства вдъхнали такъв страх на гръцките епископи, че последният от тях Доротей, който бил българин от Копривщица, набързо побягнал в Берковица и вече не се върнал в София.


НАЙ-БЪРЗОТО хоро на Балканите е засечено в Софийско.

ШОПЪТ се е научил да танцува уникално. Хем бързо, хем с някакво странно "натрисане", което прави както женското, така и мъжкото хоро темпераментно и неповторимо.
В песните трудно може да се намери история с тъжен край, повечето им песни са оптимистични, с поставен в началото проблем, който се разрешава в края.
В цялото шопско землище има една мелодия, използвана от всички. Това е т.нар. "Марковска" мелодия.


В последно време траколозите установиха, че в Софийското поле и оградните му планини е живяло ТРАКИЙСКОТО ПЛЕМЕ СЕРДИ, което по-късно се смесва със славяните, като запазва свои отлики в бита, културата и говора.
НАСЛЕДНИЦИ НА ТОВА ПЛЕМЕ СЕРДИ СА ДНЕШНИТЕ ШОПИ. (Маринов, 1978 г.)


ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ за шопите:
"Шопът е любопитен и чрез своя характер, и чрез своето облекло, и чрез своя живот.
Шопите почти всякога са разположени да се присмиват един другиму, да се посмеят, да измислят някоя хитрост и прочее.
...
В народните предания съществува някакъв кръстат орел, когото ШОПИТЕ наричат КРЪСТАШ.
Тоя орел лети по-високо от всичките други птици и често дохожда при бога. Чрез него бог изпроважда на земните жители ветрове, мълнии и гръмотевици. Тоя орел има четири криле, защото двете са недостатъчни за неговата служба по небесните височини. Своите небесни криле, които са опърлени по краевете от горещото слънце, той крие от хората. Кръстатият орел не яде мърцина, но хваща животните и изпива кръвта им. Тоя орел в множество приказници и предания помага на вихрушката или на самодивите да произвождат ветрове. В някои предания се говори даже, че той духа сам."
Из "Записки за България и българите" 1874 г.


ЕЛИН ПЕЛИН за шопите:
"Най-веселите хора на света са ШОПИТЕ. Защото това им е в природата - да се веселят, да се смеят над слабостите си, да бъдат мъдреци. Веселият човек е мъдрец по дух. Той се надсмива над всичко старо и отживяло..."
Из "Елин Пелин - Интервюта и разговори" 1959 г.

МИХАИЛ АРНАУДОВ за шопите:
"В ШОПЛУКА има истинско народно богатство. По-чист език, по-добра лирика, по-смислен хумор, по-добър епос - няма никъде."
Из статията "Философия на шопа", в-к Поглед, бр. 7 от 1979 г.


КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК за шопите:
"ШОПЪТ е здрав и закален. По характер са добродушни, ала недоверчиви, хитри и понякога вироглави. Самите шопи носят своето име с гордост..."
Из "Пътувания из България" 1868 г.


ГЕНЧО УЗУНОВ за шопите:
"Говори се, че шопите са изпълнителни и храбри войници, легенди се носят за тяхната непоколебима твърдост по време на османското иго, но ще чуеш и за техния скептицизъм, безразличие, та дори и насмешливо отношение към всичко ново. Анекдоти се съчиняват за консерватизма им, за твърдоглавието, безхитростната им искреност.
И носиите, и песните, и езикът, и поведението им си е шопско.
Във всичко показват твърда, шопска устойчивост.
Едно обаче е сигурно - те са едни витални, скептични, смели и най-важното - весели хора, от които блика неподправен, естествен, народен хумор.
Не случайно за тях има най-много анекдоти - за коравите им глави, за закачливите им съседски взаимоотношения, за подигравчийското им отреагиране на явните глупости в живота и прочие, и прочие..."




ЖЕНСКАТА ШОПСКА НОСИЯ от Софийско се състои от черен или син сукман с гайтани, дълга риза с българска бродерия и пояс, обшит с гайтан.
Сукмана е изработен от черен или син вълнен плат с бял и червен гайтан, полата завършва с черен гайтан, а пазвата и ръкавната извивка с червен гайтан.
Ризата е с богата традиционна българска бродерия и е изработена от бял памучен плат.
Шопската риза може да се изработи и с по-малко бродерия.
Пояса е изработен от черен или син вълнен плат с бял и червен гайтан.


От книгата на НИКОЛА АНАСТАСОВ "Смехът на шопа"
Никола Анастасов за шопите:
"Много от нас са потомци на това жилаво, твърдо и понякога твърдоглаво племе. Яки като кремък мъже, весел, остроумен народ и най-важното - деликатен.
С името "ШОПИ" е била увековечена една жажда за знания, прогрес и развитие. Щом някъде ставало нещо, шопите били там първи."

Чета книга под сенчестата круша и току иззад гърба ми неусетно надниква нане Вуте.
- Па ли четеш?
- Чета разкази на Елин Пелин. Познаваш ли този писател?
- Па знам го, как да не го знам. И от е шоп, наш си е! - гордо се пъчи Нане.
- Голям писател! - възхищавам се аз.
- Е, па голем! При шопите или че е голем, или никакъв. А он е от най-големите.


На баба Миленка Столетницата казвам от де съм, що съм, задоволявам любопитството й най-подробно, а тя ме насърчава с великодушна усмивка:
- Нищо, синко, нищо! И виа, дека не сте шопье, сте ора, живейте и вие!


Учтив и деликатен е шопа. Преди да започне своите буйни танци, той се обръща към земята:
- Дръж се, земьо, шоп тъ гази!
Хем земята да разбере, че си има работа със свой човек, хем да се държи, та да не падне отговорността върху шопа, ако после стане нещо.


Получил нане Леко писмо от брат си Коле, който наскоро постъпил в казармата и решил да му върне отговор. Наплюнчил химическия молив и спокойно занизал буквите:
"Коле, пиша ти писмото бавно, оти знам, дека не можеш да четеш бърже..."


"Командири" на генерали:
В кръчмата седят на една маса Торко Благио и Борчо Мишин. Торко бърза да се похвали:
Кога бех у казармата, язе командувах сите офицере и генерале. Речем им "мирно, не шавай" и они одма зимаа войнишка стойка.
- Как така бе, Торе? - пита изненадан Борчо.
- Е па нали бех шивач у казармата...
- А па язе ги фатах за носо и дека си сакам, там можех да вода сите офицере и генерале! - хвали се на свой ред Борчо. - Нали бех бръснарин у офицерскио щаб...

 

[делфин-хадзапи]

От книгата "Улици, хора, събития" на Димо Казасов

"Вгледайте се в ШОПСКАТА ЖЕНСКА НОСИЯ! Монотоността на тъмносиния сукман е освежен с няколко изящни и паралелни бели ивици, които тук-там с благородна умереност са разнообразени с малки закривени като буквата "З" извивки. Долният ръб на сукмана завършва с тясна бяла и червена шевица. Под нея две, едва над друга, широки дантелени дипли, с които завършва скритата под сукмана риза.
И толкова!
Нищо излишно, нищо крещящо. Горе, където тупти сърцето и греят очите на селската мома, е разлята изящната красота на народния костюм: бяла риза с широки ръкави, обсипани с удивителни плетеници. Върху ризата една връхна без ръкави дреха, спусната с елегантна извивка над ханшовете и аплицирана с цветни орнаменти.
Тази дреха държи отворена пазвата, под която затворена трепти ризата с венец от шевици, 2-3 реда цветни гердани около шията, широки от синци гривни около ръцете, счесани гладко, откриващи челото коси, от които чак до колената се спуска дълга плетеница от вълнени ресни и от сребърни пари.
А в особени празнични дни над главата се извива висок като царска корона венец от най-различни цветя.
КОСТЮМЪТ НА МЪЖА контрастира на женската носия. От кръста надолу дрехата на жената е тъмна, а на мъжа, чак до цървулите е светло бяла.
Връхната дреха на мъжа - и когато е "дорамче", и когато е "долакетник", е тъмна и широка, а на жената- прибрана и ярка с апликациите си върху нея и с белотата на пазвата и ръкавите.
Поставете един до друг мъжа и жената, отдалечете се малко от тях и се вгледайте в съчетанието, което ще се открие пред вас, за да почувствате тънкия усет, който нашия народ е имал за красотата, която всеки петък огряваше ЖЕНСКИЯ пазар."


ОБЛЕКЛОТО И ДОМЪТ НА ШОПИТЕ ОТ СОФИЙСКИТЕ СЕЛА
От книгата на Райна Костенцева "Моят роден град София"

ОБЛЕКЛОТО НА ШОПИТЕ ОТ СОФИЙСКИТЕ СЕЛА се отличава от всички други носии в България.
Ръкавите бяха везани, от свила, наричаха ги СВИЛЕНИЦИ.
Някои свиленици бяха везани с вълнени конци. Ризата беше със закопчана яка, обаче с дълбок разрез. Върху нея се обличаше сукман, а върху него - МЕНТЕ. Женското менте беше дълго 3/4 и с малки ръкавчета над лакътя. На пазвата имаше бяло везмо, а сукманът бе украсен с гайтани и типична шопска орнаментика. Шиеха го от син, черен или тъмнокафяв шаяк.
На главата си ЖЕНЕНАТА жена носеше ФАКЕЛ, а МОМАТА ходеше гологлава.
Факелът представляваше един дълъг пешкир от хасе, който обвиваше главата като КАПЕ (дамска шапка), ниско над челото. Отзад в тила се свързваше, за да се оформи капето, и се спускаше до средата на гърба.
Кокетни и суетни шопкини украсяваха челната част на факела с парички, цветни карфички и др.
Зиме селянката носеше кожухче, МЪЖЪТ шоп кожух, който не сваляше и лете. Той ходеше разгърден и беше закален, не се простудяваше, кожухът го пазеше и в топло, и в студено време.
Също така шопът не сваляше и своя рунтав калпак, освен когато влезеше в църква.
Но той прехвърляше това задължение на жена си, и се залостваше в селската кръчма или кафене да бистри политиката. Самият той беше реалист, а романтиката предоставяше на жена си.
НЕОМЪЖЕНАТА шопкиня се обличаше като ОМЪЖЕНАТА, но само че БЕЗ ФАКЕЛ и с повече накити: гердани, обеци, пендари (златни или имитация), гривни, сребърни пафти на колана. Косата си сплиташе на малки плитчици, в които бяха вплетени охлювени черупчици, парички, мъниста и други украшения.
Плитчиците бяха продължавани с вълнени нишки, в зависимост от цвета на косата. Тези плитчици - наричаха ги РУБОВЕ - се събираха ниско долу в сноп, който завършваше с опашка. Когато момата играеше хоро, опашката клепаше отзад. Тази коса се казваше КОСИЧНИК.
При играенето на хора паричките, мънистата и другите металически украшения, както и герданът на шията проблясваха и звънтяха.
За косичника ива съчинени и народни песни, като следната:
... Я си момата познавам
по шума на мелпомена;
я си момата познавам
по коса, по бял косичник.
Някогашните шопи бяха белодрешковци. Техните синове пък станаха чернодрешковци: носеха дрехи от тъмен шаяк. Облеклото им се състоеше от конопена кошуля с дълбок разрез на пазвата. Не само в селото, но и в града старите софиянци носеха бели потури и беневреци.
Селяните ходеха разгърдени и за горна дреха им служеше ДЖУБЕТО им или кожухът.
Шопите и старософиянци бяха опасани с дълъг и широк пояс, тъкан с пъстра вълна. От пояса стърчеше голяма червена кърпа, която влизаше в употреба само когато трябваше да се изтрие потта от лицето.
Носна кърпа не употребяваха.
Поясът се увиваше няколко пъти около кръста и предпазваше от настинка коремната област.
Под калпака шопът носеше ПОДКАПНИК. Това беше малко плъстено червено КАПЕНЦЕ, каквото носят католическите кюрета, обаче не тъмно, а червено.
Когато мъжът си беше в къщи, не носеше калпак върху капето, пък и навън излизаше само по капенцето.
Нозете си обуваше в опинци и навуща, а в празник за хорото обуваше кондурите.
Жената от народа носеше ЧУМБЕР (шамия, забрадка). Сами шиеха и роклите, и цялото си облекло.


Трудът на селянката беше много по-тежък от труда на гражданката.
Главата на семейството повече от всичко обичаше да прекарва голяма част от времето си в кръчмата и там да бистри политиката. Често жената трябваше да бърза да свърши предопределената за деня работа без неговата помощ.
И все пак намираше време да ВЕЗЕ СВОИТЕ СВИЛЕНИЦИ.

НЕЙНИЯТ ДОМ не изискваше голяма шетня при УРЕДБАТА НА ЖИЛИЩЕТО.
СЕЛСКАТА СТАЯ беше една за цялото семейство. За да се влезе в нея, трябваше да се мине през едно ПРЕДДВЕРИЕ, което не беше по-малко от самата стая. Тук беше МУТВАКЪТ (готварницата) и едновременно СКЛАДЪТ на къщата. Тук се намираше и откритото ОГНИЩЕ. Над него висеше опушена верига, на долния край с кука, на която се закачваше бакърено котле, в окето постоянно се вареше нещо - фасул, леща, качамак и др. В жаравата се опичаха вкусни баници от черно пшенично брашно или зелници.
Селянката в целия шопски край работеше не само в къщи.
Тя ставаше рано преди зори, за да оправи къщата, да нахрани добитъка, да изчисти големия двор., а след отва отиваше на нивата или зеленчуковата градина, където оставаше наведена над лехите през целия ден.
На село хляб не се купуваше. Домакинята сама месеше хляба и го изпичаше в ДВОРНАТА ФУРНА. Малките хлябове се печаха в тази фурна, а погачите - под връшник или в подница.
Дворната фурна се палеше с върше и изсъхнала говежда тор.
В преддверието винаги имаше пушек, но това не тревожеше членовете на селската къща, които седяха върху малките си трикраки ниски столчета, за да се нахранят.
Пепелта от огнището се използваше пак за печене на разни продути. Най-вкусни ставаха картофите, когато се изпичаха в пепелта.
И зиме, и лете, все имаше какво да се изпече в нея: пуканки, диви круши, кестеви, царевица.
Преддверието се използваше и за съхраняване на селскостопанските сечива, с които си служеше селският стопанин. Тук се поставяха също тъкачният стан, даракът, нощвите, кацата със сирене, тенекето с газ.
Електричество нямаше в нито една селска къща, както и в градовете, а вечер влизаше в употреба газеничето.

(Това е за края на 19 в., началните години на 20 в.)

 

[делфин-хадзапи]

ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И ТАЙНИТЕ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТИ В СОФИЯ И ОКОЛНИТЕ СЕЛА ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА СОФИЯ
(по данни от интернет от много различни места)

По време на изграждането на Вътрешната революционна организация в България от Васил Левски, София и Софйския район заемат важно място.
Няма подробни писмени сведения и документи за Софийския революционен комитет, но името на София и няколко близки до града села често се срещат в бележника на Левски.
Според Захари Стоянов Левски посещава София 1868 г., свързва се с Христо Ковачев от Сопот, който го завежда при отец Генадий, игумен на Драгалевския манастир.
Матей Георгиев по спомени на съвременници пише, че Левски основава Софийския революционен комитет 1870 г. с председател Христо Тодоринов Стоянов, секретар Христо П. Ковачев, касиер Димитър Ножаров, членове Димитър Трайкович и Стоян Малинов. Създаден е при Третата обиколка на България от Васил Левски, която започва през май 1870 г.
Самият Левски казва на съдебния процес в София, че 3 пъти е идвал в София.
Заедно с отец Григорий обикаля околните села. Съзаклятниците се увеличават. Това са пердимно учители, свещеници, занаятчии, търговци, будни селяни.
В София са Спас Тумпаров, Димитър Димов, Димитър Х. Коцев, Митко Каймакчията, Атанас Абаджиев, Кръстю Х. Нешев. По-късно към комитетските дейци се присъединяват Никола Десов, Цвутко Рунтов, Димитър Митович, Михаил Буботинов, Тодор Песов, свещениците Теодор и Христо, хаджи Мано Стоянов. Йорданка Филаретова съхранява в къщата си в Куручешме комитетската кореспонденция и укрива Левски.
Революционният Софийски комитет най-често се събирал на Солни пазар в хана на хаджи Боне Петров или в другия му хан на Цариградско шосе (до днешния дворец Врана).
Апостола се укрива в Драгалевския манастир, в Шияковския манастир до днешния Костинброд, в Биримирци (днес кв. Бенковски), в къата на поп Георги Величков, в Подуяне в къата на дядо Димитър Данев, в СЛАТИНА - в църквата "Св. Терапонт" и в СЛАТИНСКИЯ хан на Стоян Божилов, в Юкари (днес Горна баня) в къщата на Коцев, във Вълчовия хан във Враждебна, във Владая във фабриката на търговеца Димитър Шишков и дядо Серафим, където за работници са взимали само доверени на революционния местен комитет лица, а фабриката е обслужвала комитета със средства (спиртната фабрика във Владая е била построена и открита в началото на 1870-та год. като използвала за суровина житото, преработвала голямо количество в житна каша, от която се добивал спирт. Известни са имената на двама работници - С. Дамянов и Й. Рашков, които пренасяли с коне въглища за фабриката), в Долни Богров, Панчарево, Горубляне, Герман, Бистрица, село Желява.

След обира на пощата в Арабаконак, Левски пристига в София, готов да помогне да организира освобождаването на арестуваните съзаклятници.
Края на 12.1872 г. в София съдят Димитър Общи и се извършват повсеместни арести.
На 29.12.1872 г. пристига в града вестта за залавянето на Левски.
На 04.01.1873 г. Апостола е доведен и затворен в турските казарми.
На 14.01.1873 г. е осъден на смърт. На 18.02.1873 г. го обесват и е погребан в "позорното гробище", недалеч от лобното му място.
След смъртта му Софийският революционен комитет се разпада. Много от дейците му са арестувани и осъдени на каторга и заточение за срок от 101 години - Христо Ковачев, Тоне Иванов Крайчев, поп Стоян Пенков, Стоян Младенов, Гато Стоянов, Иван Рашков, Илчо Касъмски, йеромонах Йоаникий, Никола Стоянов от Раковица, поп Стоил Драганов, Георги Стойков от село Голям Извор, Стоян Младенов-Мечката от село Желява.

СЛАТИНСКИЯТ КОМИТЕТ НЕ СЕ РАЗПАДА, ЗАЩОТО НИКОЙ НИКОГО НЕ ПРЕДАВА.

1874 г. в София е въстановен революционния комитет от учителя Игнатий Рилски, родом от Кюстендил. Но терорът и постоянните арести не дават възможност на комитетските дейци да разгърнат широка революционна дейност.
1875 г. в София има голям терор и насилие, избухват повсеместно пожари.
След потушаването на Априлското въстание софийските затвори са препълнени с въстаници.
В околностите на София цари насилие, грабежи, своеволия.
Градът е превърнах в град на опустошения и беззакония.
Около София са опожарени и ограбени 30 села.
Френският вицеконсул в София Леандър Леге съобщава за целенасочено изтребване на будните и образовани българи.

В хода на Руско-турската Освободителна война, избухнала на 30 юни 1876 г., София е претъпкана с войски и настъпва неописуем терор в града, всеки ден издигат бесилки, на които умират софиянци и селяни от околните села.
Към 22 май 1877 г. в града и околностите има 11 640 души турска армия, а есента вече е 25 табора.

Градският земен вал, наричан "Хендеко", бил най-старият от укрепленията. Наводнявал се от градската Крива река, Боянския ручей и Перловската река. На вала имало врати (капии), железни: Ломска, Пиротска, Боянска, Цариградска и Подуянска.
По време на Кримската война от 1853-1856 г. били издигнати 3 редута - Абдул Хамид (Европейската Табия), СЛАТИНСКИЯ ЛЮНЕТ (до днешната семинария, това е било Слатинско землище), СЛАТИНСКИЯ РЕДУТ АЙВА ДЕРЕ - Меджиди Табия. Редута Абдул Хамид е бил в днешния кв. Банишора и е строен ангария от евреите.

СЛАТИНСКИЯ РЕДУТ Айва дере (Меджиди Табия) е строен от турците, а СЛАТИНСКИЯ ЛЮНЕТ е строен ангария от българите.
1876 г., по време на Сръбско-Турската война са издигнати Курубагларския (Лозенски) редут и Коньовският (между Захарна фабрика и Горна баня) редут.
Има и редут Бали Ефенди (днес Княжево) по пътя за Радомир, бастион по пътя за Брезник и 2 бастиона до градския вал на пътя за Орхание (днес Ботевград).

София тогава е с население 18 000 души - 6 500 българи, 5 500 турци, 5 000 евреи, около 1000 цигани. Имало и малка колония французи, австрийци и италианци, повечето архитекти и инженери, работещи по ж.п. линията Пазарджик-София, както и поляци-емигранти - в СЛАТИНА Садико е такъв поляк-емигрант.
В София било обявено обсадно положение вследствие крайно враждебното настроение на българите. Много българи напуснали града и участвали в Освобождението на България. Над 100 души от селата и града постъпват в Българското Опълчение.
При настъпването на руските войски, турците в паника изоставят града и се оттеглят през Бали ефенди (днес Княжево), като наерението им да опожарят София е осуетено от европейските консули, които остават в града, противопоставят се на това желание на остъпващите османци и спасяват града.
На 04.01.1878 г. руските войски влизат в освободена София, начело с генерал Гурко, посрещнати с възторг от българите.

 

[делфин-хадзапи]

ВОЙНАТА НА СЛАТИНЦИ СРЕЩУ ЦАР ФЕРДИНАНД

От сайта на читалище "Светлина 1921", раздел "Йошевите 2:Войната на сратинци срещу цар Фердинанд през 1903 г." и от сайта на Музея на София от статия на д-р Александър Мирков "Истории от София. Бунтът на Слатинските шопи"

През 1882 г. СЛАТИНСКАТА кория е присъединена към ботаническата градина, наречена по-късно Борисовата градина.
Изграждането на парковата част започва през 1882 г. по времето на кмета на София Иван Хаджиенов. За общински градинар е назначен швейцарецът Даниел Нееф, уредник на кралските градини и паркове в Букурещ. Той създава разсадник до Перловската река в близост до Орлов мост, а през 1886 г. оформя 30 хектара градина, наречена Пепиниера. През следващите години тя е разширена териториално, изградени са 4 основни алеи, Рибното и Голямото езеро.
Засадени са хиляди фиданки, направени са лехи с цветя, а целият терен е заграден с жив плет от дъб и глог. Освен по протежение на Цариградското шосе паркът се разраства и в югозапазна посока.
През 1895 г. той е наречен княз Борисовата градина.
Междувременно Пепиниерата започва да се разпростира и по посока на близкото село СЛАТИНА. А това поставя началото на драматични събития.
Създаването на градината предизвиква негативната реакция на слатинци. Те се чувстват ограбени и ощетени, тъй като от десетилетия приемат Борисовата градина за пасище, където отглеждат добитъка си.

20 години слатинци се опитват да си върнат корията, защото няма къде да пасат животните им, а и пристовяването й, става без никакво обезщетение към тях. Повечето слатинци имат османски фермани за собственост.
И слатинци продължават да пасат добитъка си на бащината си мера. Унищожени са обаче стотици фиданки.
Тогава правителството на Стефан Стамболов публикува в пресата наредба, в която се определя 1000 лева глоба за стадо хванато в парка, и конфискуване на животните. Дава се право на горските пазачи да стрелят по нарушителите.
В района са изпратени войнишки части. Никой не е санкциониран.
Слатинци обаче продължават мълчаливия си протест. През следващите години не се стига до сблъсъци с държавните и общински институции.

През 1903 г., януари, в Народната библиотека е открит турски документ, в който се посочва, че оспорвания терен бил собственост на град София.
Слатинци не приемат това. Следват непрекъснати разправии с Градския съвет.
Слатинци отново започват да влизат в Борисовата градина и са готови да преустановят залесяването й и да окажат отпор на охраната. Няколко пъти общински работници се опитват да продължат разораването на мерата. Но слатинци ги посрещат ожестовено. Нападат ги с вили, камъни, тояги, прибират им плуговете.
По това време кмет на Слатина е Цветан Белев, който има ханче на 4-ти километър и е сред най-верните поддръжници на управляващата тогава в България Прогресивно Либерална партия. Но и той е на страната на съселяните си и ги подкрепя.
Привечер на 25.02.1903 г. кмета на София Велю Маринов изпраща в подкрепа на охраната на Пепинерията 40 конни стражари. Но и това не дава резултат.

Слатинци ги прогонват. Отстояват храбро един от шопските девизи: "Чуждото не поглеждам, своето си не давам".
Тогава лично Фердинанд разпорежда непокорните да бъдат спрени с цената на всичко.

В селото пристига ескадрон от Първи Кавалерийски полк под командването на майор Константин Радулов.
На Слатнския редут по заповед на цар Фердинанд е разположено ордие до църквата "Св. Троица". При пореден провал на войниците, трябвало да се открие огън по слатинци.
Конната част спира пред кметството, където се е стекло цялото село. Майор Радулов провежда разговор с десетина избрани парламентьори. Дълго увещава слатинци да върнат плуговете и да не оказват съпротива.
Слатинци отказват. Тогава Радулов издава заповед да ги арестуват. С вили, сопи, лопати нападат слатинци войниците. Открива се и стрелба.
Лазо Йошев Маринков от Слатина губи едното си око. Ковандирът на ескадрона пък е ударен с камък в устата. Наранявания получават още трима офицери и един фелдфебел.
Настъпва трагичния миг. Кавалеристите отправят три последователни залпа. Първите два във въздуха, а третияв в тълпата.

Ефектът е ужасен.
На място падат убити Стоян Йонев и Яна Стойнева. Ранени са 7 души. Сградата на кметството е надупчена от куршуми. Пострадалите са прибрани и превързани от фелдшера на ескадрона.
Слатинци се разбягват, а плуговете са прибрани от войниците. Оръдието не е използвано.
Това е краят на слатинския бунт срещу Пепинерията и цар Фердинанд.

На 26-27.02.1903 г. в Слатина пристигат прокурор и съдебен следовател. Арестувани са 20 слатинци, начело с кмета Цветан Белев. Обвинени са в незаконни действия срещу силите на реда. Конфискувано е притежаването от слатинци оръжие.
Кървавият сблъсък в село СЛАТИНА дава болезнен отзвук в цялата страна.
Все пак български войници стрелят срещу български граждани. Отправят се остри критики към министъра на вътрешните работи Александър Люцканов, че не успял да се справи със ситуацията и да предприеме адекватни мерки за предотвратяването на нещастното развитие на събитията.
Той дава обяснения пред депутатите в Народното събрание, които хвърлят допълнителна светлина върху нещата.
Известният журналист Симеон Радев публикува във вестник "Вечерна поща" обзорна статия. В нея анализира кървавата драма в село Слатина. Отправя критика и към държавните институции и към състоянието на селския дух и традиции на непокорство.

Войната за фиданките в Пепиниерата е спечелена от Софийска община и Фердинанд. През следващите години в парка мащабно се засаждат широколистни дървета от Пасарелската и Кокалянската гора и иглолистни дървесни видове от Рила планина. Оформени са алеи от кестени.
Създават се Розариума и многобройни цветарници и парници.
Но слатинци не отстъпили лесно. В крайна сметка цар Фердинанд е принуден да издаде декрет за замяна на Слатинската кория за същата квадратура земя в полите на Витоша, над землището на село Драгалевци.
Страстите се успокояват.
След окоо 35 години настъпва промяна и в административното състояние на Слатина - април 1938 г. се присъединява, заедно с още 7 близки селища към София и се създава Столична голяма община.

През 90-те години на 20 век инициативен комитет от Слатинци, в който участва и Иван Петров Стефанов започват постъпки по възстановяване на землището над Драгалевци, дадено на слатинци от цар Фердинанд, но тогавашният кмет на Слатина - Пошев, - не проявява интерес и така въпреки дадените жерстви Слатинската кория остава безвъзвратно загубена за слатинци.
След национализацията след 09.09.1944 г. слатинци губат и голяма част от земите си.

Викали една нощ слатинци по списък в околийското като за разпит. Сядали на стол един по един пред празна маса, на която всеки бил принуждаван да подпише документи да продажба на свои имоти на цена 1 кв. м. колкото трамваен билет.
Ако някой откажел, го биели. Имало и безследво изчезнали.



От статия във вестник "Сега" от 03.12.2005 г.
СЛАТИНА е ЕДНО ОТ НАЙ-ДРЕВНИТЕ СЕЛИЩА В СТРАНАТА. Свидетелства за съществуването му са открити още преди 8 000 години, твърди Георги Тахов. Селото е почти толкова старо, колкото и самият град София.
Името СЛАТИНА е от славянски произход - 6-7 в. и се е запазило и до днес.
Заради разположението на - височина над София, Слатина се е превърнала във входна врата към града.
Специалисти дори смятат, че Слатина е била средище на покланящи се към култа на Великата Богиня-Майка. Заемайки място в посока към Слънцето, Слатина е била навярно място, което като оброчище се е почитало и по-късно, пише Георги Тахов. Според него в Слатина е намерено и най-древното копче в българската история - с диаметър 3 см. и от глина.
Дори по време на Възраждането, за Слатина се говорело като за ЗЕМЯТА НА СТАРИТЕ СВЕТИЛИЩА.



Георги Илиев - кмет на район "Слатина", 2020 г.
"Христо Смирненски" е жилищен комплекс и квартал, затова има номера и на улици и на блокове. Той е разположен върху старото село СЛАТИНА, което е дало името на района ни, който включва още летището и кварталите "Христо Ботев", "Слатински редут", "Гео Милев", източната част на Слатина.
Землището на село Слатина се е простирало от полите на Витоша до село Враждебна, Борисовата градина е била Слатинска ливада. При отнемането й за тази цел е имало въжръжена съпротива от страна на слатинци и има жертви. Селото става част от София през април 1938 г.
Горните факти са причината да не се учудвам, че много днешни слатинци, дори и без да са преки наследници на онези отпреди 100 години, са толкова непокорни и безразсъдни.
Възхищавам се на старите слатинци, че са бранили собствеността си.
Орлов мост е било ниви в землището на село СЛАТИНА. През март 1878 г. софийското гражданство излиза на това място, за да посрещне българските революционери от София от въстанията от 1850-те години, изпратени в Диарбекир.
През 1891 г. се издига моста с 4 орела с разперени криле. На откриването му се събират Княза, правителството, военни, дипломати, гвардейци, старософиянци, от околните села (все още е било в землището на Слатина, но Борисовата градина (тогава Пепинерия) вече са започнали да я създават).
На първа линия тогава са заточениците от Диарбекир, ветераните-опълченци от Шипка, поборниците за свободата на България."


Ева Стоянова, Слатина
"Цялата ми фамилия е от Слатина. Единственото място, което не сме загубили с годините на разграбване и одържавяване е в квартала и е собственост на дедите ми от 1800 и някоя година. Винаги сме смятали Христо Смирненски за "циганския квартал". Сега стана някакво общо название за квартал."


Лилия Фичева, Слатина
"Баща ми разправяше, че слатинци са били против Борисовата градина и пращали добитъка си да пасе прясно засадените фиданки. Имало е поне двама убити и няколко ранени."

Ивайло Йовев, Елисавета Мартинска, Румен Танев
"Ние, старите робовдолци, които значително намаляхме знаем, че до старата детска градина е Слатина, от нея до Лидл е Робов дол (сега Христо Смирненски). Учеше се в сградата до читалище "Светлина", после се построи 109 у-ще, на което място беше гора.
Циганската махала е с името Абисиния."

Юлиана Дешева
"Землището на Слатина е стигало до Австрийското посолство."


Маринова от читалище "Светлина 1921"
"Виолена Златанова е внучка на Зимитър Дюлгеров, известен като майстор Митал - строил черквата "Св. Мина"."


Антоанета Царева
"По време на Втората Световна война по преданията на стари слатинци, са виждали пред храма "Св. Мина" как самия Св. Мина развява бяло знаме и пази местността и хората."

 

[делфин-хадзапи]

ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НА СЛАТИНА и Дървеница КЪМ СТОЛИЧНА ГОЛЯМА ОБЩИНА
От списание "Сердика", книга 4, 1938 г.
Взето от сайта на Стара София блогспот.ком

На 13 април 1938 г. в 15,00 часа кметът, заедно с придружаващите го лица, бе пред общинското управление на село СЛАТИНА, гдето бяха излезли да го посрещнат кметът на селото г-н Владимир Димитров, общински съветници, учащите се и почти всички жители на селото.
Кметът на София, заедно с господа помощниците и господа градските началници на служби при Столична община, посетиха кметството и в беседа с кмета, дотогавашните общински съветници и явилите се на срещата граждани, разгледаха по-подробно всички въпроси, свързани със СЛАТИНА.
Общинският дом на селото е новопостроено здание, твърде добре обзаведено.
През последните години общината е намерила средства, за да построи един хубав и здрав мост над реката в селото.
За днес най-голяма нужда слатинчани чувстват от павиране на улиците, които свързват селото им с града. Това са 2 улици, едната от които следва да ги свърже с ул. "Черковна" в "Подуяне", а другата - с ул. "Иван Асен ІІ".
Училищата им са недостатъчни, чувства се нужда от построяване на специални здания за училища в с. Дървеница и в 4-те квартала зад Борисовата градина.
Във финансово отношение общината не стои зле и досегашната нейна управа е имала мисълта да сключи заем, за да построи 4 училищни сгради в различните квартали.

Слатинчани имат нужда и от добра връзка с Цариградското шосе.
Те изказаха и своята голяма готовност всеки от тях, чрез доброволна трудова повинност да подпомогне работите по отводняване на улиците, по направата на канавки за оттичане на водата и по редица други благоустройствени мероприятия.
Слатинчани отдавна имат електричество, но електропроводната им мрежа днес има доста повреди и те са загрижени за нейната по-скорошна поправка.
В самото село СЛАТИНА водоснабдяването стои зле. Слатинчани изказаха готовността си за понесат разходите по водопроводната мрежа, за да добият в скоро време едно добро водоснабдяване на селището си.
Слатинска община се състои от село Слатина, застроено непосредствено източно в полите на Слатинския редут, от село Дървеница и от 5 квартала застроени напоследък източно от Борисовата градина, а именно кварталите: "Цар Борис ІІІ", "Царица Йоанна" (днес "Изток"), "Княз Кирил", "Христо Ботев" и "Дианабад".

Граници на Слатинското землище са: от изток землищата на селата Враждебна, Бусманзи и Горубляне; граничната линия сече Цариградското шосе при 7-мия километър и оттам се насочва на юг край Американския колеж, Симеоновско землище и до река Средорека стига Драгалевско землище при местността Дрангазица, а оттам през Канзоверица до Драгалевска река, в западна посока границата върви по Дървенишкото шосе до възвишението на 5-ти километър, през местността Мусагеница стига Георговия чифлик, минава повторно Цариградското шосе към 5-я километър и тангирайки старото землище на Софийска община, се свързва с началната точка при село Враждебна.
В тия си граници Слатинската община е имала 21 000 декара работна земя, от които парцелирани са около 5 000 декара.
Сега общината има 13 000 декара работна земя.
Слатинска община има 10 000 жители, главните занятия на които са: млекарство, земледелие, скотовъдство и песъкчийство.

Напоследък песъкчийството, като занятие на слатинци, е съвършено отслабнало, вследствие тясноколейната линия, построена специално, за да се доставя необходимия пясък за строежите на София.
В новозастроените квартали "Цар Борис ІІІ", "Царица Йоанна", "Княз Кирил", "Христо Ботев" и "Дианабад", поселниците са главно дребни чиновници, дребни търговци и общи работници, които изкарват препитанието си в София.
В Слатинска община има 1 400 дойни крави, 1 200 глави друг едър и дребен добитък, а извън това още и 2 800 овце.
В землището на Слатина, поради близостта му до София, са отчуждени много места за държавни нужди.
Така, за нуждите на Ветеринарно-медицинския факултет са отчуждени около 70 декара и там са построени вече 3 големи сгради за нуждите на факултета.
Институтът по овощарство при Агрономическия факултет също има голямо землище за своите опити.
Други 360 декара са отчуждени за казарми на гвардейския полк. 500 декара са отчуждени за цивилно летище, има определено място за автоматическа телефонна централа към телефонната станция при Дирекция на пощите, за ентомологически институт при Министерството на Земледелието - 50 декара, върху които е построено необходимото за целта здание.

В района на общината има 7 училища, но само това в село Слатина има своя собствена училищна сграда. Останалите ученици се помещават в наети здания и оттук произлиза нуждата от строеж на хигиенични сгради за училищата на слатинчани.
Към своите училища в миналото слатинчани са имали 2 училищни трапезарии, а през тази година (1938), са открити още 3.
Училищното настоятелство е открило и един детски дневен дом, който се посещава от деца на заети в работа през деня родители.
В СЛатинската община има и 2 църковни сгради: едната в село Слатина - църквата "Св. Троица" (бивша "Св. Терапонт", днес 2021 г. "Св. Мина"), а другата в село Дървеница - църквата "Св. Георги".

Слатинчани имат и 2 манастира: манастирът "Св. Троица" е при село Слатина, а манастирът "Св. Илия" е при село Дървеница.
Както Слатина, така и Дървеница са отдавна електрифицирани; те получават електрическа енергия от А.Д. "Гранитоид" и едничкото неудобство за слатинчани е, че купуват енергията на твърде високи цени, поради което стремежът им е да могат след изтичане на договора им с "Гранитоид" да се снабдят с енергия от електропроизводните централи на Столичната община.



В един от многото дефтери на Народната библиотека (№7, стр. 43, 59, 83, 94, 97, 102, 103 и др.), произхождащ от 1683/1684 година ние срещаме и днес добре познати имена, на села из Софийско: Горни Лозен, Долни Лозен, СЛАТИНА, Враждебна, Бусманци, Казичане, Кокаляне, Панчарево, Посто Пасарел и др.


1935 г., според "Пътеводител на София", съставен от Смил Ангелов в столицата е имало 10 полицейски участъка, към които били придадени и близките до града села.

Към V-ти полицейски участък са предадени селата: Враждебна, Нова Враждебна, СЛАТИНА и Дървеница. Подучастъка, към който е била СЛАТИНА, се намирал на ул. "Орханийска"№20.

На картата на побицейските участъци, на районирането им, Слатина е посочена като Предградие СЛАТИНА - 1935 г.
На мястото на Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев" - 1935 г. са били кавалерийски казарми.

1939 г. е имало вече трамвайна линия до СЛАТИНА - от Паметника Левски до Слатина (където днес са спирките на автобусите за Лозен, Герман и Пасарел) №4, с протежение 2,128 км.

На празника на "Св. Троица" в Слатина имаше събор, наричан още "Св. Дух".

СЛАТИНА е имала своя пожарна охррана и команда, която от 1938 г., с влизането на Слатина в пределите на Софийска голяма община, преминава към Столичната Пожарна команда.
От сайта на "Стара София блогспот.ком"

 

[делфин-хадзапи]

СПОМЕНИ от Верка Гаврилова Веселинова, правнучка на Пенко Ценев от Слатинския революционен комитет, основан от Васил Левски, внучка на Манол Пенков Ценев (загинал в Първата Световна война в кървавата битка при река Пуста) и Младенка Ценева, дъщеря на Йорданка Манолова и Гаврил Веселинов Петрови за СЛАТИНА и за роднини

За прабаба МЛАДЕНКА - "Баба Младенка гонеше другите деца да не влизат в двора. Имаше прекрасна градина, не искаше някое дете да й изпотъпче цветята.
Със сестра ми Цеца (Цветанка) веднъж обрахме ябълките още зелени и ги сложихме в торби.
Баба Младенка викаше:
- Кой ми обра ябълките?
А ние мълчахме. Тя до последно не разбра, че ние сме сторили това. Иначе щеше да ни се стъжни много.

Друг път, баба Младенка дала на сестра ми Цеца 1 лев, за да купи тя олио. Но, вместо олио, сестра ми взела за баба лимонада, а за себе си бонбонки.
Баба сипала лимонадата докато готвела и като запращяла тази лимонада в тенджерата....
Бях на 8 години, когато баба Младенка почина през 1952 г."

Къщата ни беше, където е сега градинката пред ресторанта до реката. Сега там има скулптура на гимнастичка. И отпред е ул. "Гео Милев", отсреща е селския площад. Училището, здравната служба и общината бяха в една сграда, имаше също и детска градина там. До нея, прилепено е читалището.
Къщата беше стара, строена от дядо Манол. В нея баба Цветанка, след смъртта на дядо, отглежда децата си.
Моята майка Йорданка не познава баща си Манол, била е на 2 години, когато той отива на война и повече не се връща.
Майка ми и баща ми Гаврил живеят, след венчавката си при баба Младенка (майка ми е най-малкото дете) и дядовата и бабина къща е и нашият роден дом - на мен и по-големите ми сестри - Магдалина и Цветанка.

1968 г. събориха всички къщи там. Около нас имаше други къщи на роднини - от РОД с прякор ЧОВЕЧЕТАТА, Шаламанови.
На мястото на днешния ресторант беше къщата на чичо Стоян, братовчед на майка ми Йорданка.
Спомням си имена на роднини: бате Данчо, дядо Ангел, дядо Алексо.
Пред къщата ни, си спомням две дървета, където синът ми Иван караше като малък колело.
Къщата ни беше от коридор, кухня и две стаи и двор.

1968 г. построиха зала "Фестивална" специално за Световен Младежки Фестивал в София. Ресторанта го направиха, да се хранят в него участниците във Фестивала.
Преди това мястото на залата беше поле.

70-те години на 20 век в църквата "Св. Мина" имаше жена да се грижи уж за нея, но тя си гледаше там кокошки. И я махнаха.

Леля Иванка Манолова, втората дъщеря на дядо Манол и баба Младенка, ми беше любимата леля. Като млада тя остана вдовица и повече не се омъжи. Беше много добра. Синът ми Иван също много я обичаше. Тя почина 1967 г.
Братовчед ми Райко, син на леля Иванка, участваше в пиеси в читалището на Слатина, вече като женен. Той почина млад.

Като деца сме играли на топчета, криеница, гоненица. Беряхме зелени сливи от дърветата. С кукли не съм играла.
Основно образование завършихме всички в Слатинското училище, което беше пред къщата ни, оттатък на улицата "Гео Милев".

Като млада ходех на забава в Културния дом в "Дружба", тогава там имаше само около десетина малки тухлени блокчета. Останалото беше ливади.
Езерото в "Дружба" се появи след копане за чакъл. Там слатинци му казваха "МОЧУРИЩЕТО".
Чакъла го вадиха доста време, но спряха заради водата. И така си остана езеро.

Към летището бяха градини, ниви със зеленчуци, плодове, жито, царевица. Там беше ТКЗС-то.
Като сезонни работници сме ходили да берем ягоди, малини, домати и др.
Обичах да ходя там и да работя. Събирахме се момчета и момичета и събота и неделя през лятото ходехме.
Отглеждаха се и дини и пъпеши. Овошки обаче не гледаха там.

На Робов дол - това е местност, където сега е магазин "Лидл" - имаше читалище "Христо Смирненски". Там имаше таксита "Свилен Русев". В съседство беше Триажна гара "Подуяне", сега е само гара Подуяне.

На "Червено знаме" имахме градина. В този район (днес там е зала "Арена Армеец") бяха частни градини. Гледахме чушки, лук, домати, картофи и др.

СЛАТИНА е ПЪРВИЯТ софийски квартал - БИВШЕ СЕЛО, със светофари.

До зала "Фестивална" имаше стрелбище, построено върху старото Слатинско гробище, което беше премахнато и разчистено.

Гледахме прасе, кокошки, коза. Имахме кучета - Роска, Буба.
Имах коза Румянка. Пасях я на ливадите на днешния квартал "Дружба". Козата роди яренце, заклаха го, аз не ядох и плаках много за него. После продадоха Румянка в Робов дол.

В Робов дол ме пращаха да купувам вкусен селски хляб. Купувах по 4 хляба и докато се прибера в Слатина, единия го изяждах.


На празници в СЛАТИНА се събираха роднини.
За ВАСИЛОВДЕН майка правеше Месник - печени кори и между тях сварено месо от глава на прасе. Това е обичай в Слатина, както и в Бусманци и в Казичене.
Имаше на този ден в Слатина обичай "НАРИЧАНЕ С ПРЪСТЕНИ". Това е момичешки обред за брачния късмет на момите, също и за плодовитостта през Новата година.
На 31 декември се топяха пръстените в котел, пълен с вода.
На Първи януари - Василовден - ги вадеха и ги наричаха - всеки пръстен за отделно момиче, както и за други неща.
Свещеници освещаваха пръстените.


На ИВАНОВДЕН къпеха момите в реката.
Момите се криеха в къщите си. А ергените бутат вратата на къщата, момите се дърпат назад да не я разбият - и ергените ги взимат. И ги водят да ги къпят. Бащите може да стоят навън през това време.
Ако мома не искаше сама да си натопи лицето във водата, ергените я хващаха и топяха.
Сестра ми Магдалина също я къпеха така на този ден с другите моми.
Този ден поповете минаваха и правеха водосвет по къщите.
Ако е минала една година от сватбата на някой, на този ден кумовете отиваха при младите и им сипваха вино във вратовете - а всяка по-следваща година им сипваха вода. И кумовете им постояваха малко на гости.


На ЙОРДАНОВДЕН се хвърляше кръста в реката, от моста при читалището и днешния ресторант.

През зимата от реката вадеха лед и го увиваха в слама. Слагаха го в хранилище, за да се запази за лятото за сладоледа и напитки.

На СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ (ПРОШКА), майка посрещаше кръщелниците си. Готвеше се постно - яйца на очи, мляко с ориз, баница с яйца и сирене. В някои къщи връзваха и бяла халва на конец - ламкане. Майка ми Йорданка не го правеше.
Кръщелниците идваха с шише греяна ракия, целуваха ръка на майка ми и баща ми Гаврил за прошка.


За ВЕЛИКДЕН се купуваше агнешко бутче и се печеше. Месеха се козунаци, боядисваха се яйца.
Събирахме се при леля Иванка (любимата ми леля), те имаха фурна. Тя беше пещ за хляб, зидана, кръгла отгоре, на въглища. Първо се опалваше, изчистваше се от жарта, редеше се вътре хляб или готовите втасали вече козунаци. Слагаха се козунаците вечерта на слаб огън, на сутринта ги вадеха. Редяха тавите по пода и не даваха на нас, децата, да си отчупим, казваха да сме чакали Великден, не можело по-рано.
Събота вечер ходехме на църква в "Свети Мина", по-късно в новата църква "Св. Троица".

За мястото на днешната църква "СВЕТА ТРОИЦА", горе на върха при Слатинския редут - една жена от Слатина - БАБА СПАСА ГАЛЕВА (1834-1919 г.), сънувала и казвала, че трябва там да се направи храм.
Тогава на това място наоколо било поле. Баба Спаса стояла (живеела) там, в малка къщичка. Децата й няколко пъти я прибирали в къщи, но тя отново отивала в къщичката си горе.
А наоколо тогава се срещали вълци.
Баба Спаса е погребана в двора на църквата. Все още нейната къщичка я има там, в двора на църквата "Св. Троица".


В Слатина е имало и прочута врачка БАБА ЛИНКА. Тя ни е била роднина, но каква точно - нямам спомен.
Била силно вярваща, гледала на икони.
При нея идвали от цяла България. Много е познавала.
На слатинци е гледала само за животни, никога за хора, за да няма кавги. Но на другите, които идвали при нея, е гледала и за хора.
През деня баба Линка не е сядала - стояла права - права стои, права се храни. Само през нощта лягала.
Права е и гледала.
Пред нея винаги е имало магданоз, който тя много е консумирала.
Баба Линка също е погребана в двора на църквата "Св. Троица". Гробовете - нейния и на баба Спаса - са от лявата страна, до централния вход на църквата.

В СЛАТИНА за всички празници имаше жива музика - оркестър с акордеон, гайда, тъпан.
На площада пред читалището се играеха хора.

На 1 МАЙ, слатинци се събираха, облечени в носии (50-те-60-те год. на 20 в.) и с музика тръгваха на манифестация до Мавзолея на Георги Димитров, минаваха и се връщаха.
После до късно вечерта пак музика и хора звучаха на площада.


На 24 МАЙ, децата от училището минаваха през цяла Слатина със знаменца и пионерски униформи, после в двора на училището имаше празненство, пак с музика.

На много празници в Слатина свиреха ИБРО ЛОЛОВ, БОРИС КАРЛОВ. Канеха ги от кметството.
Ибро Лолов беше приятел на баща ми Гаврил Веселинов Петров. Често идваше в къщата ни в Слатина.
Мой колега Мони, словослагател в "Издателството на БАН", се ожени за дъщерята на Борис Карлов.


Първа се омъжи сестра ми Цветанка Гаврилова Петрова. Тя е средната ми сестра. Омъжи се за Борис Кирилов Йорданов от село Лозен - София, беше сватбата им в края на 1958 г.
Малко след нея се омъжи и най-голямата ми сестра - Магдалина Гаврилова Петрова. Тя се омъжи за Пенко Стайков Велинов от кв. "Изток" - на 22.02.1959 г.
Аз се омъжих за Борислав Крумов Николов от село Багренци, Кюстендилско. В Слатина нямаше за кого да се омъжа, всички ни бяха някакви роднини.

В ЖП училището учеха младежи от цяла България. Много от студентите бяха на квартири в Слатина и за да останат в София, заради софийското жителство тогава, мнозина от тях се ожениха за момичета от Слатина.
Мъжът ми Борислав също завърши ЖП училището.

СЛАТИНСКОТО УЧИЛИЩЕ беше точно срещу къщата ни, на 2-я етаж в сградата до читалището. Там беше и ЗДРАВНАТА СЛУЖБА, където като хигиенист работеше майка ми Йорданка Манолова Петрова.
Също в тази сграда беше и СЪВЕТА (Общината), както и ДЕТСКАТА ГРАДИНА, в която ходех и аз.

Майка ми Йорданка е работила във ФАБРИКАТА ЗА ПЛАТОВЕ "СЛАТИНА", по-късно наречена "ЛИЛЯНА ДИМИТРОВА", като тъкачка на машините, правели са памучни дочени платове.
Работила е и в кухнята на РЕСТОРАНТ "БЪЛГАРИЯ" , в едноименния ХОТЕЛ, който съществува и днес - началото на 21 век. Там тя се и пенсионира.
Много обичах да ходя там и да ям сладолед, правен от ГЛАВНИЯ СЛАДКАР НЕДЯЛКО, - най-хубавия млечен сладолед.
А ГЛАВЕН ГОТВАЧ беше ПОПИНСКИ, от него майка беше научила много неща. Той я беше избрал тя да му помага. Майка ми готвеше много вкусно - от нищо нещо правеше.

В СЛАТИНА имаше и голям СЪБОР, на "СВЕТИ ДУХ" (ПЕТДЕСЯТНИЦА)."

 

[делфин-хадзапи]

СПОМЕНИ на Добринка Пенкова Велинова, дъщеря на Магдалина Гаврилова Петрова (по мъж Велинова) и Пенко Стайков Велинов, внучка на Йорданка Манолова и Гаврил Веселинов Петрови, правнучка на Манол Пенков Ценев и Младенка Ценева, пра пра внучка на Пенко Ценев, пра пра пра внучка на Цене от СЛАТИНА.

Баба Йорданка ми е казвала, че Слатина била защитена от СУЛТАНСКИ ФЕРМАН по време на турското робство (Османската империя). Никой турчин не е имал право да остава да нощува в пределите на селото, само да преминават.

Веднъж през Слатина минавала карета с бременна кадъна. Стигнали до центъра на селото и кадъната започнала да ражда. Но... имало султански ферман и не можели да спрат и да влезе тя в къща и да роди.
Спрели кочията (каретата) покрай пътя - пътят за Цариград от София минавал бил през центъра на Слатина. Пазещите я турци отишли до къща наблизо и помолили за помощ и топла вода. Няколко слатинки излезнали и помогнали при раждането. Турските слуги донесли гореща вода и се оттеглили настрани.
След като кадъната родила в кочията, веднага продължили за София.

Казвала ми е също и че днешното Горубляне били пришълци. Наричаше ги "горубци". Някога в земите на днешното Горубляне открили глина, която ставала за направата на съдове и др. неща. Грънчари попитали Слатинци дали могат да се заселят там и те им разрешили (било тогава тяхно землище). Грънчарите били няколко семейства. Постепенно Горубляне се разраснало и се замогнали.


Баба още ми каза и за комитета в Слатина, основан от Васил Левски и че негови ръководители били двама мъже и една жена. Единия от мъжете е нейния дядо Пенко Ценев - мой пра-пра дядо - баща на нейния баща Манол Пенков Ценев загинал в Първата Световна война, името му го има на паметника, посветен на загиналите във войните, но там, незнайно защо е записан с името Манол П. Келешев). Баба ми е била на 2, 5 години, когато дядо Манол отива на овйната и повече не се връща. Никога не го е виждала.
Майка й, пра баба Младенка, остава вдовица и сама доотглежда децата си, 5 на брой. Взимала е малка вдовишка пенсия, които правителството отпуска на вдовиците на загиналите във войните, докато пораснат децата им.
Били много тежки, бедни и отрудени години.

Също ми е казвала, че Слатина била богато село преди Девети септември 1944 г. и че когато се раждало дете, му се давали по 3 декара земя. Как е ставало точно това, не ми каза.

Слатина била на разстояние само на 3 километра от София и пътя за Цариград минавал през центъра й.


Още ми е казвала, че когато се оженили с дядо ни Гаврил, са започнали да градят семейството си само с една лъжица и една паница - образно казано. Ходили са да слугуват на свекър и свекърва. Майката на дядо Гаврил останала млада вдовица, неговия баща Веселин е от Враждебна, и когато починал, майка му - прабаба Цвета, се прибрала с децата си - Гаврил и сестра му Стойна в село Бусманци, откъдето тя е родом. После се омъжила за втори път в Слатина и децата й дошли с нея.
И дядо, в Слатина се запознава с баба и на 22.11.1931 г. сключват брак в църквата "Св. Троица", тогава така се е наричала старата Слатинска църква, днес е "Св. Мина", наричат я така по-късно, когато е построена горе черквата на Слатински редут, за да не се бъркат двете църкви.

В двора на църквата горе на Редута, "Св. Троица" настоятелят отец Йоан ми каза, че при разкопки в двора е открит манастирски печат, на който пишело "Св. Троица".

Баба имаше традиция да пости всяка седмица - от чевтъртък на обяд до петък на обяд. В четвъртък обядваше и после чак на обяд в петък се хранеше. И така през целия й живот.

След като навърши 80 години ми казваше, че всеки ден след тази годишнина й е дар от Бога.

Когато ходех при нея в "Дружба" (къщата им в Слатина са я отчуждили още през 1968 г.) и им бяха дали под наем там жилище, аз си стоях при нея в кухнята. Тя винаги се занимаваше с нещо. Казвала ми е, че има само второ отделение образование, но беше много мъдра жена. Аз съм най-малката й внучка и за съжаление нямам много спомени с нея. А бях на 8 години, когато дядо ми Гаврил е починал и за него нямам никакъв спомен.

Майка ми Магдалина Гаврилова Петрова е родена на 12.06.1933 г. Учи в училището, което е било срещу къщата на баба и дядо (която е къщата, строена още от прадядо Манол и прабаба Младенка), в тази къща са родени майка, леля ми Цветанка и леля ми Верка. Имало е и друго дете - леля Василка, която починала като бебе на 10 месеца от скарлатина.Баба Йорданка ми е казвала, че съжалява, че не си е родила още 1-2 деца.
Майка Магдалина, след завършване на основното си образование започва работа като книговезка в Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев". Била е на 16 години. Ходила е пеша до печатницата. Тя е играла и в танцов състав за народни танци към Военния дом. Там се запознала с баща ми Пенко Стайков Велинов, който също е работил в Полиграф. комбинат "Димитър Благоев". Сключват брак на 22.02.1959 г.


Казвали са ми, че Слатинската река е била много чиста, ловели са риба в нея. Имало е и златотърсачи, които откривали златен пясък, била е и златоносна.

 

[делфин-хадзапи]

ДАДЕНИТЕ ПО-НАДОЛУ СПОМЕНИ СА ОТ ПОТОМЦИ НА СТАРИТЕ СЛАТИНСКИ РОДОВЕ, които се отзоваха на молбата ми, която пуснах във Фейсбук грепата "Столичен район Слатина" за информация относно БАБА СПАСА (КОЯТО Е В ОСНОВАТА НА СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА "СВ. ТРОИЦА" на Слатинския редут); за БАБА ЛИНКА - ПРОЧУТАТА СЛАТИНСКА ВРАЧКА; за ОСМАНСКИЯ ФЕРМАН, за ЖИВОТА В СЛАТИНА - ОБИЧАИ, ТРАДИЦИИ

ГОЛЕМИ БРАГОДАРНОСТИ ЗА ОТЗИВЧИВОСТТА НА СПОДЕЛИЛИТЕ СПОМЕНИ.


МИРОСЛАВ АНГЕЛОВ:
"От сестрата на моя дядо, която се спомина преди около 12 години (сега е 2021 г.), съм чувал за СЛАТИНСКАТА ВРАЧКА.
По нейни думи тя била нещо като Ванга. Търсена е била от много хора, но не всеки е приемала.
Гледала е на захар, върху която е преспивано от даден човек. Не е гадаела в четвъртък и в неделя.
Това ми е като спомен от нея, защото тя е ходила при Слатинската врачка по ред причини.
Дядо ми е Митко Ботев, а сестра му Спаска Ботева, по мъж Овнарова. От нея зная, че едната част на Слатина се е наричала Робов дол и там някъде е била Слатинската врачка."

ОТ пожелала анонимност слатинка:
"На баба Линка внучките са живи - Цецка и Величка. Аз съм от голям род, Караджовите, но от 50 години не живея в Слатина (сега е 2021 г.). Но в Слатина бяхме комшии с баба Линка и играехме с внучките й. Величка е родена 1950 г., аз съм 1949 г.
Майка ми Цеца Караджова почина преди 13 години (днес е 2021 г.) и оттогава не ходя в Слатина, но ми е родно място и милея за него.
С внучките на баба Линка си играехме в техния двор под една огромна круша. Двора винаги беше пълен с хора, някои нощуваха там.
Баба Линка беше хубава, с чисто бяла коса, с плитка и винаги стоеше на прозореца. Майка за всичко ходеше при нея - като бяхме болни, като се страхуваше от нещо и тя ни баеше и пускаше кръстчета в чаша вода и всичко минаваше.
Майка ми е разказвала, че е помагала на всички бедни. Каквото й оставяли хората, всичко раздавала. Баща ми е Иван Славов.
Баба Линка е имала един син Любен и това е простреляния човек, Той е бил на покрива на къщата и е оправял разместени керемиди. В това време през двора претичал човек. Любен попитал какво търси в двора му и онзи вади пистолет и стреля. Същия човек преди това е участвал в страхотен скандал в читалището. Това го знам от майка."


ЦВЕТАНКА ВУЧЕВА:
"Това за Слатинската врачка, че била много известна, е вярно! При нея са идвали и политици. Има и такава история, 1952 г. При нея имало известни политици и е прострелян смъртоносно невинно момче, чакащо на спирката."

ВИКТОР ЕФРЕМОВ:
"Запознат съм с родното си място, чувал съм всичко за фермана, но истината е друга. Според много слатински приказки, някои казват, че тук е било езеро с много удавени от турците хора.
Свещеник Спиридон е отговарял за местността Робов дол, която после отива към община Слатина. Тук е било плодородна земя повечето, но имало и езеро. Повечето от нашите прадеди и прабаби са били сираци и свещеник Спиридон се е грижил за тях.

Ето една притча за тези стари времена:
"Те бяха деца, но само аз ли го съзрях това. Седяха и времето с насълзени очи брояха. Колко още ще продължи болката от това, че добротата ни горчи.
Те бяха есенни листа, отхвърлени от вятъра и капеха по грубата земя."


САВА ГЕРГИНОВ:
"Доколкото знам Робов дол се е наричало това около реката, защото там са прекарвали робите за пазара през турско."

ТАНЯ БОЖИЛОВА:
"Моя баща беше ръководител на народни танци в читалището на Робов дол "Христо Смирненски", също и в Слатина. Казваше се Йордан Божилов. Имаше и драм. състав, той също беше ръководител."

 

[делфин-хадзапи]

СПОМЕНИ ЗА СЛАТИНА, за БАБА СПАСА, за църквата "Св. Троица", за празници и др. от пожелало анонимност лице:

"Аз съм софиянка, но се омъжих в Слатина, в два рода. Заварих живи свидетели на миналото - баби и дядовци и като новодошла, а не от квартала, роднините ми разказваха и така съхраних техните спомени.
Единият род на дядо Коста, живял е 98 г. и баба Найда - живяла е 97 г. - не зная техните прародители как са се казвали, къщата им беше точно, където сега е зала "Армеец".
Разказвали са ми, че по техните земи е идвал цар Борис ІІІ и бил много дружелюбен, обхождал земите им и разговарял с тях, разпитвал ги за живота им. Идвал на кон.
Повечето истински слатинци са само няколко рода или повечето са роднини.
Другият род е на Младен Младенов, еднорък работяга, също стар род слатинци. Моят съпруг, покойник вече, беше от двата рода. Младенови са живели съвсем в центъра на Слатина.
Още щом се омъжих, сякаш нова страница се отвори за тези два рода. Дойде снаха, която не е от Слатина (нали са се женели по съседски). Никога не съм имала село или друг град, а мечтаех да имам село. Идвайки тук, беше типично село и аз попивах всичко, което ми кажеха или покажеха.
От рода Младенови научих много неща за Слатина и най-вече за църквата на Слативския редут "Св. Троица" и БАБА СПАСА.
Било е турско време, баба Спаса сънувала сън, че трябва да се построи църква горе на високото, на Редута. В съня й е обяснено как може това да стане.
И тя започнала да ходи от къща на къща да разказва съня си и да моли за помощ. Това продължило дълго, докато накрая се оформила група, която взима присърце този сън и те започват да обикалят и да събират пари.
Били бедни времена, но всеки заделял по нещо. Когато сумата започнала да набъбва, решили да почнат по малко да купуват материали. Започнали с тухли и така... щом съберат някаква сума пак купували - пясък, камъни, тухли...

Започнали да строят уж къща за живеене на баба Спаса. Строили те, но как да я скрият църквата от турците. Решили да е без купол и камбанария, а с обикновен покрив. За църквата вътре всеки донесъл каквито иконки съхранило семейството му през вековете. Започнали да се събират тайно и тихо в новата си църква.
Така минало време и баба Спаса я обикнало цялото села. Никой никого не предал, били задружни. Когато умира баба Спаса са я погребали до църквата. Казано ми е, когато ходя там, да посещавам гроба с благодарности ако искам да я питам нещо, тя щяла да зи отговори. Е, точно това малко ме усъмни, тя, светица, да отговори на мен, но то се случи. Бях в беда, не можех в църквата да вляза и да поплача, беше претъпкано вътре. Тогава отидох на гроба й и си изплаках мъката на спокойствие. Запалих свещица. И през нощта чух в съня си гласа й и отговори на болката ми. Това се повтори и потрети.

Аз съм в Слатина от 1962 г. Обичах селския живот. Имаше крави, прасета, овце, кози, зайци, кокошки, кучета, котки, патици, коне. И разказите за това село ми бяха интересни.
Например, бабата на съпруга ми, БАБА ЦОНА от Младеновия род, много ме обикна. Когато й ходех на гости, все нещо ми разказваше. Така и за ВАСИЛ ЛЕВСКИ и за СЛАТИНСКИЯ КОМИТЕТ ми разказа, а след време писаха интервю с нейните спомени в Слатински вестник, който се пази в библиотеката на читалище "Светлина 1921", като издание той отдавна не съществува. Бба Цона почина на около 96 години.

Разказаха ми и за малката църква "СВ. МИНА", но като че ли по-разсеяно съм слушала. Помня, че била зарината, така че все едно няма постройка. Така са правили много селища, закопавали са ги, за да ги пазят от турците.

Колкото до църквата на БАБА СПАСА, купола и камбанарията ги построиха след падането на БКП от власт 10.11.1989 г., по време на уж демокрацията започнаха изрисуване вътре на тавана и стените.

Мъжът ми ми е разказвал, че дядо Младжо - Младен Младенов - е бил с една ръка от войната. Реката в Слатина била пълноводна и имало риба. Дядото ловял риба с една ръка, махал им главите и ги давал на баба Цона да свари чорба за семейството, внуците на двамата им сина. А телата на рибите дядо Младжо ги продавал на пазара.

Свекърва ми ми е разказвала, че ходели на реката да си мият косите и по брега имало хума, с която се миели и си носили в къщи. Това бил техният сапун.

Още ми е разказвано - на кръстовището на ул. "Гео Милев" преди имаше павилиони, аптека, хлебарница и магазин за дрехи. Зад тях е имало къща на семейство с момиченце. При бомбардировките на София през Втората Световна война, паднала бомба върху къщата, когато майката и дъщерята били на вратата и ги убила.

Имаше една ъглова къща нагоре по ул. "Гео Милев", стоеше неестествено там. В двора й имаше чешма, която за слатинци беше с историческо значение. На всяка сватба булката са я водили в този двор да се измие или да налее вода, след като отмине веселбата. И я водят вече в новия й дом.

Мен, родена в центъра на София, ме впечатляваше всичко в Слатина. Научих се да садя домати, да бера плодове. Слатина беше невероятно хубава.
Когато живеех в центъра на София не знаех нищо нито за Бъдни вечер, нито за Коледа. Аз съм от онова поколение, на което не даваха да ходим на църква.
Но като дойдох в Слатина научих всичко. Въведоха ме в правилата на празнуване, тихичко ми говореха при влизане в църква какво се прави там. Разказаха ми и за баба Спаса.
Още първата година, когато дойдох в Слатина, ме научиха да празнувам БЪДНИ ВЕЧЕР. Първо трябваше да изчистя къщата. Ако съм шила, плела, да завърша всичко или да извадя куките от недовършената плетка. И до днес не знам защо се правеше това, но го изпълнявах
Научиха ме да готвя сарми, боб, ошаф, баница с тиква (тиквеник), греяна ракия, червено вино, содена питка. Веднъж роднини ми показаха как са бъднували върху слама. За Коледа не помня да са ми разказвали, но имаше нещо, че датите за празнуване бяха други.

На Нова година, на Първи януари, ВАСИЛОВДЕН, тръгваха малки деца - коледари.

Имаше един празник, който така и не го разбрах какъв е точно. По улицата, пред всяка къща, палеха огньове. Сякаш този празник отшумя.

На ЦВЕТНИЦА се слагаха върби в църквата и имаше много именици, по няколко в семейство. Сутрин се ходеше на църква, а вечер се посрещаха гости в къщи.

На празник СВЕТИ ДУХ винагие имало събор и беше много хубаво. Всички се събираха пред читалището. Тогава ресторанта още го нямаше, нямаше и движение по шосето. Имаше няколко музиканта и силен тъпан. Извиваше се голямо хоро.

Имаше една БАБА ВЕСА, държеше магазин за плод и зеленчук, после и други обекти. Тя беше бизнес-дамата на Слатина. И баба Веса винаги повеждаше хорото. И все си мислех, че тя беше организаторът на събора. Но на Свети Дух не се палеха огньове. Когато се палеха огньовете, всеки си стоеше до огъня да го пази, да го прескача, не се ходеше никъде да не стане пожар.
Западането на събора на Св. Дух стана много бавно. Постепенно в Слатина идваха все повече хора да живеят и не се вписваха в обичаите, баба Веса остаря и нямаше кой да я смени и накрая останаха само няколко човека.
Вече и ресторанта беше построен и сядаха хората там да се почерпят, да се видят с роднини и приятели и така изчезна този празник, който беше много хубав.

В слатинските семейства са се раждали по 5-6 деца, че и повече. Аз обичах родовете на мъжа ми. Свекърва ми е пето, последно дете в семейството. Била е на 6 години, когато е започнала да меси хляба на голямото си семейство. Баща й рекъл и отсякъл:
- Цветанка няма да ходи на училище, а ще меси хляба на семейството.
Тя остава неграмотна и когато моя съпруг отива войник и й пише писма, тя не можела нито да ги прочете, нито да му отговори. Това много я огорчило и започнала чрез малкия си син да учи буквите. Много трудно й се четяха писмата, нямаше правила. Всяко писмо нейно беше много дълго и самостоятелно изречение. Виждала съм нейни писма.
Милата, това много й тежеше. Тя беше много добър човек, говореше на шопски диалект, а аз се радвах да чуя тази реч. И днес помня как ми говореше тя. Нейния живот е бил ад, но беше запазила любовта и добротата."

 

[делфин-хадзапи]

СПОМЕНИ НА ГЕРИ АЛЕКСАНДРОВА ЗА БАБА СПАСА:

"Аз съм от пра-пра-пра внуците на БАБА СПАСА.
Това, което знам е, че е от рода на Караджовите.
Историята за откриването на манастира (защото в къщи така го наричаха) е, че баба Спаса й се присънва няколко пъти, че на мястото има икони. Кара мъжете от селото да ходят да копаят, но нищо не намират. Сънищата продължават да я тормозят и пак моли да ходят.
Този път обаче не се отказват и намират иконите дълбоко в земята. След което правят дървена построяка, в която полагат намерените икони. Баба Спаса остава да живее там сама. Дори случката е толкова необяснима, че е напуснала и оставила децата и мъжа си, за да седи в колибата с икони. Носели и хляб и вода.
Казват, че когато излизала ставала на пришки, демек пъпки и се обривала, а когато се върне обратно при иконите, била добре. Силата, която я карала да остави семейството си и да събира дарения, за да построят храма, бил Бог. Гробът й е преместен в черквата на "Гео Милев".
За съжаление храмът "Св. Мина" преди години се отваряше поне веднъж в седмицата и то за час, тогава съм ходила, но вече не..."



ОТ Фейсбук групата "СТОЛИЧЕН КВАРТАЛ СЛАТИНА" материали, събрани от коментари под стари постове, в които е писано за СЛАТИНА:


ДАНИЕЛА ПЕТРОВА - "Майка ни ми е разказвала как нашия прадядо е загубил едното си око в битката с войниците за борбата за Борисовата градина." Леди глави са били слатинци."

САРА НИКОЛОВА - "Аз съм от рода Йонковите и живеехме близо до ЖП института. Особена порода са всички, дори и сегашните млади слатинци. Но старите хора бяха истински шопи."

ЦВЕТАНКА ВУЧЕВА - "Така наречената Борисова градина, е мерата на имоти на Слатина и Дървеница. Водени са овйни за мерата. Народното събрание е в Слатински ниви."

ИВАН ДЕЧЕВ - "Под храма "Св. Мина" е копано безразборно, когато са правели бункерите. Вероятно затова е нестабилно. А какъв боб съм ял там на курбан..."

КРАСИМИР ПАВЛОВ - "Хубав ни е квартала. БАЙ ДЕЛЧО, Бог да го прости, водеше хубави събори навремето до ресторанта и обясняваше историята на Слатина. И БАБА ВЕСА с мазните банички; мазни, ама вкусни, и в сладкарницата кадаиф и боза."

СВЕТЛАНА РАНГЕЛОВА - "А в "ЛИМОНЧЕТО" имаше вкусна скара и наливна бира."


С ник ЗЕУС СТРИКЕР:
"Слатинец е дарител на земите, на които е построен Парламента.
За швейцареца с Пепиниерата се говорело, че злоупотребявал с общински средства.
Светла й памет на пра-пра баба Суса, живееше зад училището, с лице към реката. Тя казваше:
- Непокорство за слатинец е като да плашиш куче със салам. Кой на кво му е, ще се разбере."
На пра-пра баба Суса не й е минавало онова с Пепиниерата, а не са им липсвали цветя в Слатина. Отглеждаха ги за Женския пазар, дори по социалистическо време. Някъде 60-те - 70-те години на 20 век, са казвали на Слатинските дворове "МАЛКАТА ХОЛАНДИЯ".

Много важно беше да се унищожат Слатинските родове, които са традиционни поддържници на земеделските партии след Освобождението от турско робство, въпреки че е имало сред тях и либерали, и ремсисти, и какво ли още не.
Земите, добитъка и селскостопанските инструменти на Слатинци са били национализирани като средство за изплащане на репарации във войните, в които е участвала България, освен за нуждата на ТКЗС при социализма.

Емлячния регистър е съществувал още от времето на турското робство. Безстопанствена земя в София няма от векове и се е купувала със злато.
В Слатина казваме: "Дошла въшка, навирила опашка!"
За земята и за ползването на селската мера, всеки е плащал данък срещу името си. По време на турското робство, мерата се е водела обща или зачислена на името на най-големия чорбаджия в селото.

Разказвали са ми, че турците ги било страх да влизат в селото сами, че идвали като на конак. Било ги страх от хората, мъжете са били кибритлии и доста снажни.
Слатина е издържала с продукцията си целия турски акчер и самите турци не са били съвсем главорези като родопчанските.

Най-голямата поразия прави една ремсистка хайка, която изгаря църковния регистър на църквата "Св. Мина".

Всеки Слатински род е правел завещания (с разделения на земя) различно. В едни родове не давали земя на момичетата, а само пари. Земята се разпределяла между бащата и живите синове. Момичетата наследявали дела на баща, само когато почине.
В други родове всичко се е делило по равно между всички, независимо от пола.
А децата ставали "възрастни", когато се "заженели" (обикновено над 20 годишни)."

 

[делфин-хадзапи]

СПОМЕНИ ЗА БАБА ЛИНКА, НАРИЧАНА СЛАТИНСКАТА ВРАЧКА, ОТ ВНУЧКИТЕ Й ЦВЕТА И ВЕЛИКА

Баба Линка Велева Манчева е родена 1880 г. в село Пролеша, Софийско. Майка й умира, когато тя е малка и баща й се оженва втори път. Мащеха й се е отнасяла много зле с нея. Бащата на баба Линка се е казвал Вельо Манчев. На майка й не се знае името.

Баба Линка се омъжва много рано. На 14 години сключва брак с Гале (Гальо) Галев от село Слатина. Било е 1894 г. И идва да живее в Слатина.
Със съпруга й не могат да имат деца и си осиновяват момченце през 1908 г. на име Любен, от село Ботунец, Софийско. Той е роден 1906 г. и баба Линка и дядо Гальо си го взимат, когато той е на 2 години. Баща ни е бил сираче.
Дядо Гале се е грижил повече за сина им Любен (нашия баща), поради заетостта на баба Линка с хората, идващи при нея за помощ, подкрепа и надежда.

Отначало баба не е гледала. Но... идват две жени от Горубляне да им каже къде са се загубили техни животни. Тя ги върнала. Но... те пак дошли, били настоятелни и баба им помогнала. Така започнала да гледа.
Дядо Гале починал.

Баба се венчава втори път за дядо Кольо (Никола) Тодоров. За него само знаем, че е бил ловджия. Колко време са живели с дядо Кольо, не знаем. И той си заминава от този свят.
Баба повече не се омъжва.

Кмета на Слатина, дядо Лазо, дава на нашия баща Любен, място в кв. "Христо Ботев". Слатинци помагат на баща ни кой с каквото може - с тухли, керемиди, греди, труд, финансови средства и му построяват къща, в която той живее след венчавката с майка ни Йорданка. В тази къща се раждаме ние - Цвета през 1939 г. и Велика през 1950 г.
Майка ни се грижеше за домакинството на баба Линка в къщата, където тя живееже и приемаше дошлите за помощ посетители.
Нашият баща загива трагично през 1952 г.
Пред читалището на Слатина имало забава. Младеж на 20 години се сгодява за любимото си момиче Гина. Един Стефан от село Сталийска махала, Ломско за нещо искал да влиза мътре в читалището, показвайки фалшива карта на служител на ДС. Георги, който също бил от ДС, нещо заподозрял и не го допуснал.
Стефан побягва, Георги го подгонва, заедно с други хора, но онзи извадил пистолет и го застрелял. Георги умира на място.
Стефан продължил да бяга от преследвачите си. Минал през нашия двор.
Баща ни Любен работел по двора. Попитал го какво прави там, но Стефан обаче го прострелва с пистолета си, ранява баща ни и избягва.
Баща ни живя още 14 дни и почина в болницата, в "Пирогов". Не осъдиха убиеца Стефан. Спомняме си, че майка ни ходи до Ломско.
Бог сигурно го е осъдил за стореното зло.
След смъртата на баща ни, отидохме всички да живеем при баба Линка в Слатина.

Майка ни, бременна със Велика - 1949 г. - стояла до шкафче в къщата на баба, още не сме живели при нея, и майка готвела нещо (помагаше на баба в домакинството). И баба, застанала при нея и й казала:
- Ти си трудна. Искаш момче, но ще е момиче и 2 години, след като се роди, ще остане сираче.
Така и стана, както каза.

От дядо Никола Тодоров баба Линка имаше къща, от новата черква "Св. Троица" надолу и след като дядо почина, тя я дари на църквата. Тогава свещеник е отец Николай.

Баба е била два пъти на Божи гроб в Ерусалим на хаджилък. Иконите в стаята й бяха почти всички донесени от Божи гроб. Както и имаше много, подарени й от благодарни хора.

Двора ни беше препълнен с народ, голям двор. Баба излизаше навън и казваше:
- Ти, ти, ти..., отивай си, няма да ти гледам. Като идвахте тук, псувахте! - и те си тръгваха.

Вечер баба заставаше на прозореца на стаята си и раздаваше на бедни това, което е получила като подаръци. А на сутринта отиваше да запали свещичка в църквата и подаряваше там всичко, което е останало от подаръците.
Баба гледаше на восък. Не казваше на хората лоши неща, подминаваше ги, за да не ги наранява. Беше силна като баба Ванга, може би и повече от нея. Имаше народен характер, не задържаше пари в себе си, раздаваше ги.

Много добра, всеотдайна. Понякога се караше на хора, говорили лоши работи, иначе беше блага. Нямаше образование, много млада, почти дете се е омъжила за дядо Гале. С пъстри очи, средна на ръст, светла кожа, широко лице, средно тегло.
Ходеше с черна забрадка. Носеше рокли от плътен плат - дефтин, тъмни на цвят, но не бяха черни.

Баба или работеше в стаята си с нейните гости, или се хранеше, или излизаше до църквата, или на разходка. Помним я с бяла коса. Всеки ден си я миеше, колкото и да е студено, даже плитката й да замръзнеше, тя всеки ден я сплиташе и отиваше на църква. Студ и мраз не я плашеха.
Връщаше се от черква и тогава закусваше и започваше да гледа на нуждаещите се. На обед спираше да обядва, почиваше си десетина минути и пак до вечерта гледаше.

Баба ядеше само постно: ориз, картофи, зеленчуци, плодове. Риба ядеше. Имаше тогава консерви с паламуд. Майка готвеше и се грижеше за домакинството изцяло - переше, чистеше, готвеше биб, леща, постни чушки, качамак постен и др.
Майка правеше за баба в тиган вкусно пържено - с лук, домати, чушки, подправки, олио. Ние, децата, много го обичахме. Имаше момче роднинско, Стоян, от рода на дядо Гале, първият съпруг на баба Линка, и сираче. И с него чакахме баба да се нахрани и да доизядем останалото, толкова ни беше вкусно, обичахме да отопим тигана.

За Бъдни вечер майка правеше каквото е по традиция. Слагаха месал (покривка) върху слама на земята и вечеряхме. Баба ни носеше орехи в дървен съд и ни даваше. Ние ги чупехме и на който се паднеше цяла ядко се смяташе, че ще бъде здрав през годината.

На Великден майка правеше кекс, нещо като козунак, постно. баба не ядеше и яйца, сирене, мляко. Само риба понякога.

Три дни преди да си замине от този свят, баба получи бележка колко данъчи дължи - тя си плащаше данъците като занаятчийска работа - непосилни за нея и тя получи удар от притеснение.
Беше казала на майка ни:
- Скоро ще се женя. Ще ми облечеш еди-коя си блуза. Няма да викаш соктор. След 3 дни аз ще си отида.
Баба почина на Цветница сутринта, на 14.04.1957 г.

Тя ни гледа 5 години, след като баща ни Любен почина. Не можем да й се отблагодарим, докато сме живи за това, което тя направи за нас.
Велика беше мъничка, много се обичаха с баба, спеше на едно легло с нея.
Баба е погребана в двора на църквата "Св. Троица", на Слатинския редут.

Баба учеше правнука си Любчо, по-големия син на Цвета, вечер да се кръсти, на вратата, и му показваше месечината.
Казвала е, че в нейния дом ще живее неродено дете (това е за по-малкия син, Илиян, на Цвета). Той живее сега там. Той е кръстен на нея и на празника Илинден.

Къщата на баба не беше много голяма. Имаше две големи стаи и нещо като преходен коридор. Пред външната врата на къщата имаше три стъпала, вътре в коридора беше прокарана чешма с вода за пиене.
Двора беше голям, около 1,5 - 2 декара, като райска приказка. Оббграден с огромни едри бели люляци. Имахме 4-5 вида люляци.
Всеки вид цвете си имаше отделна лехичка. Вечел идваше някой от съседите или от чакащите и пълнеше кофи с вода от дворната чешма с ръчна помпа и поливаха цветята.
Колко хубаво ухаеха всички цветя и дървета...
За градината баба Линка е викала да се грижат градинари от Борисовата градина.
От цветята си спомняме миризливи бели и кафеникави оранжеви кремове, парички, розови храсти, бяла ухаеща много пубаво акация, диви ароматни зюмбюли, лалета всякакви видове, 450 кокичета, хризантеми, иглика, нарциси и други видове цветя, които не си спомняме вече.
Приказен двор...
От овошките - ябълки петровки, две огромни сладки круши, много-много вкусни, не намерихме после, след като ни отчуждиха къщата и развалиха всичко - такива круши; мушмула, 3-4 сливи - в Слатина им викаха "Беловици"; дюля, череша, вишна, орех, огромни бяла и черна черници.
Пред вратата на бяло скеле имаше огромна асма, 3-4 кошера с пчели; огромно дърво, казваха му "мазия". Много лапад растеше и идваха съседи да си берат за готвене.

В двора Велика си играеше със съседските деца - Нели, Еми и много други.

Разказва Цвета: Имах приятелка в училище, също Цветанка, от род Келешете. С нея учихме до 8 клас в Слатинското училище "Данаил Николаев". Тя живееше срещу училището. Когато баща ми почина тя ме успокояваше. Но след училище загубихме връзка.

В саксии вътре в къщата на баба, нямаше цветя. Спомням си, че на прозорците баба слагаше мед със захар в чинийки и излизаха крилати мравки и тя ги хранеше.
Зеленчуци започнахме да садим в двора, след като баба почина, за да си помагаме. Докато тя беше жива, не сме садили.
Тази прекрасна градина може би баба я е създала, още когато е построила къщата. После отчуждиха имота, за да бостроят блок...
По края на двора, покрай оградата бяха малините.

На погребението на баба имаше много хора. Слатинци поискаха тя да бъде погребана в двора на църквата "Св. Троица". Свещениците поискаха разрешение от по-висока инстанция и го получиха и така баба беше погребана там.
След като разрушиха къщата ни, ние дарихме иконите на баба Линка на старата Слатинска църква "Свети Мина".

 

[делфин-хадзапи]

СЛАВЯНКА МУНДРОВА-НЕДЕЛЧЕВА:
"Майка ми е ходила при баба Линка, след два спонтанни аборта, да пита дали ще може да има деца. Тя казала:
- Ще имаш, чак ушите ти ще изядат.
И се родих аз, а после родих две внучета, огромната радост на майка ми."


РАДИ ТОДОРОВА:
"Нашата къща беше на улица "Теменуга" до 2000 г. До нас бяха Масларите, отсреща Шаламановите. От рода на Бондовите съм. Родителите ми починаха, преди 19 г. татко, преди 17 г. мама (сега е 2021 г.), тя е от Ломския край.
Баба по бащина линия е починала 1971 г., малко преди да се родя, а дядо ми през 1987 г. В къщата живеехве със семействата на двама от братята на татко. Помня добре много от родовите сбирки за празниците.
Голям род бяхме - поколение на пет братя и две сестри., всички с по две деца, само аз, на най-малкия брат съм едно дете. Родена съм 1973 г. В двора на ресторанта е минало детството ми. Учила съм в училището срещу ресторанта до 4 клас, после в новото."


ОТ сайта на читалище "Светлина 1921", за БАБА ЛИНКА, раздел "БАБА ЛИНКА - ПРОЧУТАТА ЯСНОВИДКА ОТ СЛАТИНА" - разказва ЮЛИЯ ВИЯЧЕВА, в интервю на Дора Вучкова:
"Баба Линка, ясновидката беше много добра. Играех много в нейния двор, не са ни гонели от него. Той беше винаги много пълен с хора от цялата страна - и от Македония, идваха и много руснаци, беше се прочула чак в Русия по онова време. Прииждаха с каруци много народ, спяха в каруците и чакаха реда си.
Баба Линка беше дребна женица с кърпа на главата. Живееше в малка къща с голям двор.
Баба ни Лоза отишла веднъж при баба Линка да й гледа, а тя я посрещнала от вратата с думите:
- Лозе, много си добра жена, но много си болна. Но, когато починеш няма да бъдеш болна. Имаш една иконка на свети Иван Рилски в чекмеджето на масата. Извади я и я сложи на видно място. Тя не трябва да стои там."



ОТ разказа "ДА ЛИТНЕТЕ КАТО ВОЛНИ ПТИЧКИ" от книгата "ПЪРВИТЕ И АЗ" на МАРИЯ БЪЧВАРОВА-ЧЕБУРАКОВА от 2006 г.:
"... Слатинския редут по онова време беше нещо като края на света. От низината, там където свършва днес улица "Оборище", се издигаше нагоре стръмната улица "Мара Гидик". Стигнеш ли до най-високото и се заспускаш надолу, отиваш в СЛАТИНА, прочула се нашир и надлъж със СВОЯТА ВРАЧКА...
... Живеехме заедно по липса на квартира след бомбардировките, в една от изоставените немски къщи на Слатинския редут в София (10.1949 г.)"


ОТ книгата "ЗАД СТЕНАТА. ВЪЗКРЪСНАЛА" от РОСИЦА КОПУЛОВА:
"И един спиритичен сеанс правиха за мен с духа на покойната СЛАТИНСКА ВРАЧКА, не по-малко надарена космично от леля Ванга, и, тя така ме напъти: ще издавам, но да не продавам.
Да го правя с идеална цел, ще рече, това била моя духовна дан към хората.
Правя го!"


ОТ книгата на ПЕТКО ОГОЙСКИ "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ СТРАДАНИЯ 1944 - 1989 Г." книга втора, стр. 129:
"... Цена Георгиева Китанова от село Соколово, Ловешко се омъжва в София за Илия Василев Господинов от кв. "СЛАТИНА". И двамата са от БЗНС.
Илия Господинов е многократно арестуван и в неизвестност (това е някъде 1949/1952 г., по времето на лагерите в България).
Само БАБА ЛИНКА, ПРОЧУТАТА ТОГАВА СЛАТИНСКА ГЛЕДАЧКА, й дава утехата, че е жив и ще се върне жив."


ОТ книгата на КИРИЛ ТОНЕВ "ЕДНА ПРЕЧУПЕНА СЪДБА", публикевана в сайта на "ЛИБЕРАЛЕН ПРЕГЛЕД" в раздел "Дискусии България":
"... Не питахме кой за какво е осъден. Никакви въпроси - само каквото ти кажат.
Милчо започних с голямата му вяла в СЛАТИНСКАТА ВРАЧКА БАБА ЛИНКА. Намерил начин чрез колеги затворници, които излизат вън на работа и вечер се връщат, да влезе във връзка с нея.
Беше му казала да е спокоен, да не се тревожи, защото всичко ще завърши щастливо. Ще излезе от затвора, ще се ожени за италианка и ще замине за Италия, дори някакъв срок казала, в който всичко това ще се изпълни.
Запомних предсказанието.
След няколко месеца вече бях в Шуменския затвор, научих, че Милчо е в Италия.
Всичко, което му беше предсказано, се сбъдна.
Чрез него и аз повярвах във врачките."



От интервю със СТОЯНКА МУТАФОВА със заглавие "СТОЯНКА МУТАФОВА. В БУРГАС СИ ГОВОРИХ С ПТИЦИТЕ..." от 12.08.2016 г. в сайта на "Флагман.бг":
"... На младини съм ходила при СЛАТИНСКАТА ВРАЧКА, която беше известна преди Ванга да се появи. Тогава бяха дошли на власт комунистите (значи е било между 1944-1950 г.) и моя приятел трябваше да бяга.
Той отиде в Америка, а аз много тъгувах.
Имаше много хора в двора на врачката, но тя отдалече ме извика и каза да го забравя, защото никога повече няма да го видя.
Така и стана..."


ДАНА КИРОВА:
"При БАБА ЛИНКА често ходел да се допитва за световните събития и цар Борис ІІІ. Тя го посъветвала, че може да се спаси от гибел, ако върже червена панделка на спалнята си. Въпреки че той й вярвал, незнайно защо пропуснал да изпълни заръката."

 

[делфин-хадзапи]

ЗА СЛАТИНА накратко, взето от сайта на читалище "Светлина 1921" от Викторина на СЛАТИНСКИЯ СЪБОР от 3 юни 1990 г.:
- Венедикт Курипешич минава през Слатина през 1530 г. Той е словенец, преводач на австрийско пратеничество, отивало за Одрин да води преговори.
- В днешния ж.к. "Дружба"1 местността се е наричала от Слатинци Празна Секуля.
- Във Враждебна наричали слатинци "любеничаре" поради голямото им производство на дини (любеници), които били много сладки и известни на софийския пазар.
- В местността "Дъбо", част от Слатинското землище, срещу ресторант "Искър" в "Дружба" при Завода за Медицинска апаратура, е имало дъб с орлово гнездо.
- В Слатинския говор думата "ръченица" се нарича "пешачката", а сладоледа - "ледено".
- Стария античен римски път, известен като Траянов път е минавал през част от Слатинското землище - Северната част на кв. "Христо Ботев" и летището, южно от днешната му главна сграда.
- В 15 век, през 1451 г. Слатина е била 45 домакинства и 5 вдовици (От "Извори за българската история, том 13, 1966 г., стр. 19, Бан)
- Слатинския хан, където е основан революционния Слатински комитет от Васил Левски 1870/1871 г., се е намирал на ул. "Гео Милев" и ул. "Мирково" и е бил собственост на Стоян Божилов.
- Руските войски при Освобождението от османско иго са били посрещнати от слатинци в местността "Под могилите".



ХУДОЖНИКЪТ ОТ РОДА ШИНДАРЕТЕ АСЕН НИКОЛОВ БОЖИЛОВ - ШОПА, роден 16 юли 1910 г. в СЛАТИНА, починал 16.10.1973 г. е нарисувал слатинските ливади в картината "Сенокос", има и картина "Село Слатина".

Наричан е Шопа заради това, че рисува в картините си шопския бит от 30-те и 40-те години на 20 век. Рисува пейзажи, натюрморти, портрети. От 1928 г. до 1033 г. учи живопис като частен ученик в Художествената Академия, при проф. Цено Тодоров и проф. Никола Маринов.
Негови картини са: "Пейзаж от село Слатина", рисувана около 1942 г. и се намира в Националната Художествена галерия, "Село Слатина", "Косачи", "Овчар", "Дървар", "Орач" и други.
След септември 1944 г. е арестуван и е бил в концлагер.
(взето от интернет)


От Фейсбук страницата на "ОMNIA MEA MECUM PORTO" за СЛАТИНА:
"Землището на днешния квартал СЛАТИНА в София е свързано с най-древната история на нашите земи. Следи от първите обитатели се показват в Слатинското ранно неолитно селище от 8000 г. пр.н.е. Най-древното племе е обитавало в местностите "Градини" и "Росялка".
"Росялка" се намира на левия бряг на Слатинска река. Има предание, че тук са се появявали русалки, русалии. А може би на това място са се изпълнявали русалийски обичаи.
В Слатинското раннонеолитно селище е открито най-древното копче в България. То е от глина, с диаметър 3 см.
От един поземлен документ (тимар) написан 1451 г. се срещат местни имена - сиромах Брайо, Вихне Койов, Батолин Димитров, Брайко Петков, Радой Дабижив, вдовиците Кавунка, Гонда, Сурия, Даба.
Селището не е било засегнато от чумните и холерни епидемии поради отдалечеността му от централната част на Стара София.
Слатинската река е давала възможност да има воденица, промиване на златоносен пясък, бостани, градини."


Старото СЛАТИНСКО гробище, което го премахват през 60-те години на 20 век, е изобразено на картината на Иван Мърквичка "Задушница", рисувана 1895 и 1899 г., в два варианта е рисувал.

СЛАТИНСКА РЕКА извира от склоновете на Витоша. В горното си течение е известна с имената Селска река, Аджибарица и Невачица. След вливането на река Въртопо, вече носи името Слатинска река. Дължината й е 18 км., а площта на водосборната й област е 56,25 км.



От статията "БАУЧЪР ЖИВЯЛ 32 ГОДИНИ В ХОТЕЛСКА СТАЯ" от 03.06.2010 г. от вестник "24 часа":
"В последната част на трилогията за Петър Дънов "Изгревът" писателят Атанас Славов споменава, че на 22.03.1922 г. на СЛАТИНСКАТА ЛИВАДА БАУЧЕРОВОТО в Западен Лозенец се поставя началото на комуналния живот на Бялото братство.
До Освобождението там се простирало полупустеещо пространство между днешното "Цариградско шосе" и Дианабад. Границата му стигала до тогавашното село Дървеница.
По турско време това огромно място било дадено на селяните от СЛАТИНА, за да пазят редутите срещу привилегията да не плащат данъци.
Когато София станала столица на освободена България, богати българи и чужденци си купили тук места и заформили нещо като вилна зона. Около 20 декара притежавал и Джеймс Баучър.

По-късно цар Борис ІІІ решил да насади тук гора като разширение на Бописовата градина (Софийския парк) и успял "въпреки че разярените СЛАТИНЦИ на няколко пъти гонили нахълтващите в мерата им градинари, а после и притеклата се на помощ полицейска конница, която налагат с мотики и замерват с камъни.
Не си дават мерата СЛАТИНЦИ, въпреки че местността отдавна е закупена от английския защитник на България Джеймс Баучър, който преди смъртта си през 1920 г. я подарява на прислужника си Иван от село Бистрица - пише Атанас Славов.
Още от началото на установяването си в София, Петър Дънов отивал до този гледащ на изток склон, за да посреща изгрева.
После Баучеровото станало Божествената ливада на приятелите му от Братството, а след 5-6 години я нарекли Изгрева.

Атанас Славов посочва, че Петър Дънов уредил закупуването на Баучеровото през 1921 г."


ОТ КНИГАТА "ИЗГРЕВЪТ" на АТАНАС СЛАВОВ, том 2, глава "КАК СЕ ПОСТРОИ ИЗГРЕВА":

"Старите братя се заеха да изкупуват нивите на СЛАТИНСКИТЕ селяни, за да се оформи селището, като 40 декара бяха откупени с общи средства. Най-напред купиха нива от 8 декара, която принадлежеше на английския журналист Джеймс Баучър, който я получава от правителството като подарък заради заслуги. А той я подарява на слугата си за вярна служба. След смъртта на Баучър слугата продава нивата на Бялото братство.
Като се закупи това място, то стана основа, за да се закупят и други СЛАТИНСКИ имоти наоколо.
Цялата местнос бе поле. Селяните от село СЛАТИНА сееха царевица и жито. Имаше места свободни и всеки можеше да си закупиколкото иска. По това време общо се закупиха 40 декара със средства на Братството.

От том 6, глава 2:
"През 1929 г. баща ми реши и се пресели в София с цялото си семейство. Той вземаше да обработва някои ниви от селяните от село СЛАТИНА, а ние с мама му помагахме."

От том 15, глава 100:
"Още в 1945 и 1946 г. се създаде тук у нас, в България, и приложи така наречения "Закон за едрата градска собственост". В този закон се нареждаше: Всеки гражданин, който имаше къща и други някакви покрити и непокрити имоти ги декларираше, като посочваше какво желае да задържи за свое ползване и то в размер, предвиден от закона.
Братските имоти са купени от 1922 до 1940 г.
Това бяха ниви в землището на село СЛАТИНА - Софийски имоти, които бяха по-далеч от жилищата на слатинци и неудобни за обработване от тях и най-вече заради по-добрата цена, която можеха да вземат от тях, собствениците им ги продаваха."


От том 2, глава 50:
"Ние засадим дръвчета и си заминем в града, където живеехме. Когато дойдох след няколко дни, дръвчетата ги няма.
Селяните ги отскубваха и ги пренасяха в техните дворове. Това ни изненада. Учителят нареди да посадим отново в същите дупки нови дръвчета.
След няколко дни и тези дръвчета бяха отскубнати от селяните от село СЛАТИНА. Те се бяха похвалили, че там горе, има завеяни хора, гдето садят дръвчета в пущинака.
... Учителя разреши така въпроса:
- Е, научиха се да ни отскубват дръвчетата. Е, нали ще ги посадят отново. За дръвчето е важно да бъде посадено. А за нас какво е важно? Важно е че тук трябва да има вече хора.
И оттогава, ние младежите, започнахме да преспиваме на Изгрева, отначало да пазим дръвчетата докато се разлистят и укрепнат, а след това ни хареса и свекнахме там.
Та ето кой ни засели на Изгрева. Заселиха ни СЛАТИНЦИ, които ни крадяха дръвчетата."


От том 9, глава 145:
"... На другата сутрин отиваме, няма дръвчета. Някой дошъл и ги обрал.
Учителат каза:
- Е, той пак ще ги посади.
В. К.:
- Това някой от селяните трябва да е.
Е. А.:
- От селяните някой е дошъл, от СЛАТИНА някъде. Щото СЛАТИНСКА мера беше. Той харесал дръвчетата и както са пресни... Къде ще го търсим, где ще разберем. Ех, то можеше, но Учителят не даваше такива неща да се правят, тачеше слабостите на хората...."

От тов 13, глава 11:
"... Петър Беров е българин от Болград, завършил е академията руската в Москва, агрономство, и при Освобождението се връща тука да работи, в България.
Той е правил озеленяването на София. Тука всички борови гори са негово дело и той се е борил с тези от СЛАТИНА, защото е било мера на слатинчени. Той взема мерата на добитъка им. Те воюват, изскубват растенията.
Най-после става въпрос, че се намесва и армията, воюват. Сражение имало, убити хора има, докато се запази тази гора, иглолистната на Петър Беров.
Тогава той е фигурирал като горски инспектор. Той умря по път, изпълнявайки си задълженията, много делови човек..."


От "КЛУБ 50+" - "ПРАЗНИКЪТНА СВЕТИ ДУХ В СЛАТИНА" от ДАНА КИРОВА, 24.06.2013 г.:
"В софийския квартал СЛАТИНА празнуват деня на Свети Дух. Било е време, когато са се правили всенародни събори, пъстро, шумно. Празнувало се е с хора и танци, с шарени сергии, с люлки за малки и големи. Раздавали са се курбани и хляб за здраве на всички. Идвали са гости и от съседни села.
От всичко това днес е останала само датата, на която си спомнят за миналите тържества само най-възрастните.
Отивайки в църквата "Св. Троица" на храмовия празник, в този ден се раздават осветени от свещениците хлебчета и по черпак от курбан чорбата, която цяла нощ са приготвяли грижовни възрастни жени от СЛАТИНА.
На този ден винаги е било така за здраве и благоденствие на всеки.
"Да е все така от нине и до века" - изричали някога слатинци.
Празникът едва се запечатва в съзнанието на най-младите, подсилван с преразкази на възрастните и в опит да бъде възобновяван всяка година с епизодичните инициативи на общината."



От БЛОГ НА МОМЧИЛ ПОПОВ, 12.08.2016 г.:
"1997 г. В опожарена 117 кв. м. раннонеолитна къща са открити три зърнохранилища в пода. Диаметърът им средно е около 90 см. и съдържат 225 кг. запазено зърно - лимец, ечемик, леща, грах, секирче...
Проф. Николов - "Дълго време се пишеше, че през желязната епоха, някъде около 1100 години пр.н.е., се появил т.нар. кисел хляб в Европа. А се оказа, че още през 6-то хилядолетие пр.н.е. той се месел тук.
Фактически ПЪРВИЯТ КИСЕЛ ХЛЯБ в Европа е регистриран в СЛАТИНА."
...
2013 г. В последния ден на разкопките, през ноември, от софийската кал и водите на митологичните русалки се ражда ВЕНЕРАТА ОТ СЛАТИНА, НАЙ-ГОЛЯМАТА И ЕДИНСТВЕНА ОТ МРАМОР СТАТУЕТКА НА БОГИНЯТА МАЙКА ОТ ЕПОХАТА НА НЕОЛИТА.
София е НАЙ-СТАРИЯТ ЖИВ ГРАД В ЕВРОПА, на възраст повече от 8 100 години, с доказана датировка, ПРАМАЙКАТА на градската цивилизация."



От книгата "ГУНДИ - КАКЪВТО ГО ПОЗНАВАТЕ" на изд. къща "Труд", 2018 г.
ГЕОРГИ АСПАРУХОВ РАНГЕЛОВ - ГУНДИ е роден на 4 май 1943 г. на ул. "Братя Пешеви" в кв. "СЛАТИНСКИ РЕДУТ" в къщата, строена от дядо му Герасим (Геро) и баба му Иванка. Баща му е Аспарух Герасимов, майка му е Мария.
Дядо му Геро купува от СЛАТИНЕЦ парцел от 2 декара 1927 г. Строи къща от три стаи още една малка. По време на бомбардировките над София 04.01. - 01.09.1944 г. пада бомба в двора на къщата им и половината е разрушена. По-късно отново я вдигат.

 

[делфин-хадзапи]

СПОМЕНИ ОТ САРА НИКОЛОВА:
"Аз съм родена в Слатина 1953 г.! Моят род е един от най-старите родове в Слатина - Йонковите/Джоневите! Много обичах баба ми и баща ми да ми разказват за миналото! Аз мисля, че ако не познаваме миналото няма да имаме бъдеще!
В България има места, в които е нямало турци! Например капанците!
Слатинци са били много задружни и борбени! Когато бях около 7 годишна, с други деца пред читалището и през лятото там почти всеки ден седеше един 100 годишен старец, не му помня името. Ние сядахме до него и той ни разказваше за Левски и комитета му в Слатина! Крил се е Левски в старата църква и стареца е бил около 10 годишен, дете и му е носил храна там!"


МАРИАНА НИКОЛОВА:
"На Сирни Заговезни" се палят огньове и се гони злото."


ОТ СЛАТИНКА, ПОЖЕЛАЛА АНОНИМНОСТ:
"За Слатина зная такъв случай:
Била Руско-турската Освободителна война. Турците, като си тръгвали от София, минавали през Слатина. На коне били натоварили краденото от тях злато, в дисаги. Било тъмно.
Един турчин, закъсал с нещо и влезнал в една къща, близо до днешното ЖП училище. На сутринта от тази къща излязъл само коня, без стопанина си. Нямало го и златото в дисагите.
Онези хора забогатели, но ги стигнала съдбата на всяко прокълнато злато, взето брез убийство. Целият род до един се затрил, прекъснал.
На празници в Слатина - сватби, кръщенета - свирели Билал и синовете му от Абисиния (днес кв. "Христо Ботев"). На забавите в читалището свирели от ЖП училището, имали са оркестър.

За Първи май и Девети септември партийните организатори от Слатина извозвали участниците в манифестациите с камиони "Зил" със седалки и ги карали до последната спирка на трамвай №4, която била там, където днес е Румънското посолство. И оттам продължавали за площада, където са манифестирали. Това е през 50-те и 60-те години.
На 8 март се правеха банкети.

На празника на Св. Дух имаше гости във всяка къща. Този празник се падаше винаги в понеделник. В неделя беше Петдесятница, а Св. Дух веднага след нея. Беше голям празник.
Играеха се много хора. Мъжете от рода Петньови играеха много добре.
Аз бях малка. Приятел на баща ми ми беше донесъл фуста за подарък и облечена с тафтена рокля върху фустата, се радвах много как тази фуста караше роклята ми да бухне.
Имаше в центъра на Слатина малка будка. В нея леля Люба продаваше семки, захарни петлета и вафли. До павилиончето беше бира-скара "Лимончето", много чисто заведение и колко вкусно беше всичко там... Държеше го Сали.
Имаше и кръчма и сладкарница.

За 24 май правехме венци от цветя, от божур и синчец. Ходехме да събираме цветя при църквата "Св. Мина", от поляната около нея. И слагахме венците на входа на училището. После имаше тържество. Това ебше през 50-те и 60-те години на 20 век.
Баба Линка, слатинската врачка, много обичаше внучките си и снаха си, леля Йорданка. Тя беше много добра. Преди да почине вече не виждаше добре. Ние бяхме съседи с нея и си играехме с внучките й в двора.


След Девети семпетмври 1944 г. бяха гладни години. На мястото на днешната зала "Армеец" тогава имаше частни градини. Садяха се най-различни зеленчуци. Близостта на реката беше голямо удобство, от там носехме вода и поливахме засаденото.
Там имахме и ние градина. Когато нямаше нищо за ядене у дома, майка отиваше до градината, откопаваше картофи, донасяше и сготвяше ядене.

Всеки спомен ме изпълва с гордост, че съм слатинка.
Спомням си за кмет с името Мирослав - Мицо, дълги години беше кмет (дано да не бъркам името).
В Здравната служба имаше доктор Монов. Беше страхотен. Много дълги години работи в Слатина. Съпругата му беше преподавател по литература в 24-та гимназия. Много интелигентни хора, стари софиянци. Живееха в центъра.
Здравната служба и кметството бяха в една сграда до читалището, но училището винаги е било зад тях. И в момента сградата съществува, но не знам като каква. И майка ми, и баща ми, са учили там.
Детска градина не е имало, а забавачка от сутрин до обяд, в училището на 1-я етаж, с дългогодишната учителка Станимирова.

Моят син казва, смеейки се:
- Слатина се оказва, че е люлка на цивилизацията. - нали в землището на Слатина се намира откритото древно неолитно селище."


ДОН СИМЕОН:

"Израснах в подножието на Слатинския редут и помня много добре село Слатина... и нашите череши по чуждите дворове."

 

[делфин-хадзапи]

Д-Р АМИ БУЕ през 1836-1837-1838 г., Френски пътешественик, в третия си маршрут: От Ниш за Лесковац и оттам през Трън за София, а след това през Етрополе и Трнава за Варна, пише:
"... Долината, спускаща се от запад до северния подстъп към Етропол, води до един планински прелез, по-нисък от този в началото на Суа-Риека.
Това е пощенският път, най-кратък от Етропол за София през Григорево и СЛАТИНА, а именно на разстояние от 12 часа..."
ОТ книгата "Френски пътеписи за Балканите, 19 век", 1981 г., стр. 278


ОТ БЕНЕДИКТ КУРИПЕШИЧ, пътувал в България 1530-1531 г., най-вероятно словенец в описанието си "Интинерар за пътуването на посланиците Йозеф фон Ламберг и Никола Юришич през Босна, Сърбия и България за Цариград 1530 г.", споменава за СЛАТИНА:
"... На 1 октомври, събота от градеца Брезник през Грахово поле пристигнахме в една долина, наречена Клисура, а сетне в хубавото дълго Софийско поле.
Яздейки, минахме през него и през горната част на град София, като оставихме по-голямата част на града отляво.
В града хората умираха много и стигнахме в едно село СЛАТИНА (Slatino), където спряхме.
На 2 октомври, неделя, от София през Софийското поле и през няколко села пристигнахме в една горичка до едно село Вакарел..."
В глава "ДНЕВНИК и показател на милите от Рааб в Долна Австрия до Цариград", БЕНЕДИКТ КУРИПЕШИЧ дава:
"... 1 октомври, събота... От Брезник за СЛАТИНА 5 мили.
2 октомври, неделя - от СЛАТИНА за Вакарел 3 мили..."
От книгата "Немски и австрийски пътеписи за Балканите 15-16 век", 1979 г., стр. 146 и стр. 150


СПОМЕНИ ОТ Ц. (пожелала също анонимност слатинка):
"Спомням си като млада - събота и неделя слатинци излизаха на "Движение", така се казваше. "Движението"беше по главната улица от моста на реката до черквата "Св. Мина". И момичета и момчета, семейства излизаха на разходка. Младите се запознаваха.
Слатина беше много красива. Имаше къщи, с дворове, с прекрасни градини с различни цветя и дървета - а как само ухаеха, когато цъфтяха.
Пееха пойни птички, чуваха се щурчета.
На празника "Св. Дух" по обяд се събираха по къщите гости. Късно следобед излизаха на "Движението" и до късно имаше хора с гостите им, да се срещнат с роднини и приятели, да празнуват. Имаше забава, играеха се хора, имаше люлки и др.

На 24 май имаше голямо тържество с родителите и нас, децата, с музика, в училището "Данаил Николаев", зад читалището. Това беше през 50-те години на 20 век.

В читалището имаше самодейна група от гимназисти и понякога изнасяха пиеси. Имам спомен за една такава пиеса, изнасяна от тях, в която участваше и омя позната, но не си спомням нито името на пиесата, нито името на познатата ми.

Спомням си, като ученици, че по празници излизахме на манифестация по централната улица "Гео Милев" и ходехме напред-назад.
Помня, че около центъра на Слатина бяха къщи на родовете Шаламанови, Боневи, Келешете.

Също помня, че съм била пионерче. И един пионерски лагер на Костенец, била съм на 11-12 години. Тогава сестра ми беше бебе. 4 дни плаках за нея, че не мога да я виждам и ръководителката се обади на баща ми. И той дойде и ме прибра. И това ми беше лагера...
Бях щастлива, че можех да бъда отново с малката ми сестричка.

Майка ми разказваше приказки на децата ми, нейните внуци, пееше им Маркови песни - за Крали Марко. Сега помня само част от една Маркова песен:
Седят, пият у хладни меани,
седят, пият 50 юнака.
У дружина чаша постукнала (т.е. изчезнала).
Заклеа се 50 юнака
кой у сестра, кой у брата мили.
Марко нема у кой да се кълне.
Он се кълне у враната коня
и се кълне у острата сабя.
Дружина нему не верне.
Остра сабя, студено железо,
врана коня, кучешка нараня...

Приказките бяха за: тлъстата кокошчица, за баба в гората отишла за дренки и др."



Записал; събрала извадки; подредила: Добринка Пенкова Велинова

 

[делфин-хадзапи]

САРА НИКОЛОВА:
"за БЛАГОВЕЩЕНИЕ - Спомням си, че за този ден баба ми и майка ми почистваха къщата. След това се събираше шумата и съчките по двора и се запалваше, защото огънят е пречистващ!
Баба вземаше фараша /метална лопатка за печката/ и машата и започваше да ги удря и да казва: "Бягайте змии и гущери, днес е Благовец!" Така обикаляше двора, обора с животните и кокошарника!
На този ден се продупчваха и ушите на малки момиченца! Натриваха се ушичките с коприва, за да не усети детето болката, игла губерка, на която е вденат червен вълнен конец и с нея се пробива всяко ухо и червения конец се връзва на ухото! Сутрин и вечер се намокряше конеца с урина от самото дете!
Баба казваше, че продупчени ушички на Благовец най-бързо зарастват! Така до заздравяване и слагане на обички-треперушки! Сега младите се гнусят от урината, но не знаят че в миналото е служила за дезинфектант и то безотказен! Като малки деца, ако се нараниме баба казваше: "Иди да го препикаш и ще ти мине!
А баба също ми и казваше, че за всяка болка има и билка! Това са забравени традиции, запазили ни и спасили през вековете!

 

[делфин-хадзапи]

ЛАЗАРОВДЕН В СЛАТИНА

ЛА3АРИЦА
(Лазаровден)
Обичаят „Лазаруване“ е бил много разпространен в софийските села. Лазарките сякаш са олицетворение на самата пролет и чрез действията си при лазаруване изразяват радостта си от нея. Лазаруването в Софийско се характеризира с богата орнаментика и разнообразни варианти на изпълнение в отделните села. Този старинен обичай е бил много тачен и в село Слатина.

Всяка отделна лазарка изглежда като истинска царица на пролетта. Човек, който обича красотата, се възхищава от премяната на лазарката и нейната обкичена глава, а мелодиите на лазарските песни, от които блика жизненост, го завладяват и пренасят в приказен свят. В песните си лазарките възпяват изобилието, красотата, обичта и други вълнуващи моменти за щастието и благополучието
на семейството или отделен негов член.

В Слатина лазарките обикновено са били от 15- до 19-годишни момичета, а понякога и много по-малки. Те са лазарували на чети из селото, като всяка чета се състои от 6 момичета. При лазарките се отделяло голямо внимание на обкичването на главата, както и на
премяната и накитите. С голямо вълнение се очаквало да лазаруват. В петък срещу събота започват да се стягат за празника, като си изплитат косата на десетина реда. Заранта си обличат нова премяна, опасват бяла престилка, а в по-старо време зуница, обшита с маргарит, на кръста – чапрази или кован пояс. Лазарките си слагат гривни, окачват си гердан. Всяка мома гледала да се нагласи повече, за да изглежда по-хубава. За голямо умение се е смятало обкичването на лазарката.

Немалка била и грижата на майката, която има дъщеря лазарка, да ѝ приготви и накупи всичко необходимо за обичая. След като е сплетена на редета косата на лазарката, на главата ѝ поставят шапка, на челото ѝ окачват стари пари, по средата едри, а встрани – по-дребни аспри (акчета) 82. Зад ушите ѝ се закрепват двуредови нанизи от сини маниста, наречени пележки и се спускат отпред на раменете. Отзад се окачват с кукички шеветата, които са изплетени от вълна, нанизани са стари едри пари, наречени цали. Шеветата, които обхваща цялата коса надолу, се завръзват заедно с косата в едно като китка най-долу, която завършва с чемшир. Косичникът и главата са обкичени с изкуствени лалета, които са обикновено от хартия, жълти, червени, зелени, а в по-старо време са били правени от скъп плат. Над ушите са окачвали игли, наречени треперушки. Най-отгоре на главата се поставя коило, от тревата коил, която била купувана на софийския пазар.
Коилото създава завършен вид на лазарското обкичване и обогатява още повече цялата феерия от цветове. Някои лазарки бодвали в коилото и пауново перо. Тревата „коил“ е обикновено бяла със зеленикав отенък.

Накичената лазарка прилича на пъстроцветна пролетна градина. Щом тръгнели по къщите и кучетата започвали да лаят, тичали да ги посрещнат и отвардят. Във всеки дом те били очаквани с трепет. С влизането си в двора лазарките в Слатина запявали на два гласа три по три:

„Mapи Коѝло Костадѝне,
излезнàаме низ джелèпе
увлезнàаме у джелèпе.“
След като стигнели пред къщата, започвали да пеят две по две на два гласа, а две да шетат с кърпи. По думите на Траянка Христова от Слатина, която е била много пъти лазарка, обикновено се подбирала песен, която е най-подходяща за дома – на момиче, мома, ерген стопанин. Лазарските песни си приличат по сюжет с коледарските.

След като се изпее определената песен, хвърля се кърпа на рамото на момче или момиче и стопаните връзват пари. Лазарките вземат кърпата с даруваните пари и играят около кошницата с яйцата, хванати за пояса и шестте и пеят пак три по три на два гласа:

Илвàне богàте, заградѝл е Илвàн
кỳла от олòва, (2) двòри от кàнени
ке да се жèни, та ке да зѝма
цàревата чèрка (2) цàрева бàнева

или:
Игилѝко поклѝко, мàйчина отмèна
Студèна водѝца, рàно донèсена (2)
у градѝна тỳрена (2) под червен трендàфил.

Ако в някой двор имат пчелин около кошницата се
пее:
Челà се вѝва возвѝва
окòло крỳша китỳша…

Стопанката им слага яйца в кошницата и после лазарките си тръгват, като пеят пак кратката песен, с която са влезли и така обикалят по къщите до вечерта. После си разделяли събраните пари и яйца.
В обичая „Лазаруване“ прозират множества езически елементи. Според академик Петър Динеков „в лазарските обичаи се откриват следите на предхристиански пролетен празник, свързан с настъпването на пролетта и възкръсването на природата за нов живот.“

От книгата на Любен Грозданов - "Кратка история на село Слатина"