Черният обелиск”
- Защо умират деца, Рудолф?
- Не зная.
- Защо се раждат, щом веднага трябва да умрат.
- Трябва да питаш един мой приятел. Той твърди, че бог си води книга за всеки косъм, който пада от някоя човешка глава, че и във всичко има смисъл и назидание.
- Бог си води книга? За кого? За себе си? Защо? Нали знае всичко.
- Да. Той е всезнаещ, справедлив, всеблаг, любвеобилен...При все това умират деца и майките, от които те се нуждаят, и никой не зане защо има толкова много нещастие по света.
- Защо хората не са чисто и просто щастливи, Рудолф?
- Не зная. Може би защото иначе бог щеше да скучае.
- Не. Не затова.
- Тогава защо?
- Защото го е страх.
- Страх? От какво?
- Ако всички бяха щастливи, нямаше да имат нужда от бог. Той съществува само заради нещастието. Тогана човек има нужда от него и му се моли. Затова го създава.
- Има и хора, които се молят на бога, защото са щастливи.
- Така ли? В такъв случай те се молят, защото ги е страх, че няма да останат щастливи. Всичко е страх, Рудолф, нима не знаеш това? Страхуваш ли се, Рудолф?
- Не зная. Струва ми се да. Много често се страхувах през войната.
- Не искам да кажа това. Този страх е разумен. Аз имам пред вид безименния струх.
- Кой? Страха от живота?
- НЕ. Преди него.
- От смъртта?
- Не. Защо не говориш?
- Какво са думите?
- Много нежо. Ти страхуваш ли се от тях?
- Навярно всички се страхуваме по малко от големите думи. С тях се еръгало така ужасно много. Може би се боим и от своите чувства. Не им се доверяваме вече.
- Но човек се нуждае от тях, любими.... Страх ли те е от мене?
„Не – мисля аз и клатя глава.- ТИ си единственият човек, от когото не ме е страх. Дори и когато казвам думи. Пред тебе те никога не са прекалено големи, нито смешни. Ти винаги ме разбираш, защото все още живееш в един свят, в който между думите и чувствата няма разлика, а лъжата и миражът са едно и също нещо.”
- Защо мълчиш?
- Някой път човек не може да каже нищо, Изабела. Често е трудно да дадеш свобода...
- На какво да дадеш свобода?
- На самия себе си. Чувстваш силна съпротива.
- Ножът не може сам да се пореже, Рудолф. Защо те естрах?
- Не зная, Изабела.
- Не чакай много дълго, любими. Иначе ще бъде много късно. Човек се нуждае от думи – прошепна тя. Срещу страха, Рудолф, те са като лампи. Помагат. Виждаш ли, как всичко става сиво? Сега вече никоя кръв не е червена. Защо не ми помогнеш?
- Ти сладко, чуждо и любимо сърце. Само да можех да ти помогна!