ИНТУИЦИЯТА ОТЛИТА,
ЩОМ РАЗУМЪТ ПРЕКРАЧИ ПРАГА.
В живота си човек обикновено взема решения и действа, воден от разума или от интуитивни послания. Често гласът на разума и шепотът на интуицията се разминават, а понякога изобщо не можем да си „преведем“ смътните послания, които достигат до нас. В повечето случаи сме склонни да се доверим на „здравия“разум, а не на неясните ни усещания. Но дали това, което ни повелява разумът е най-доброто, правилно, креативно?
Какво всъщност е разумът, а какво интуицията? Доколко разумът ни дава точна представа за света и „правилните“ решения? Откъде идват интуитивните знания? На кое можем да се доверим? А може би трябва да съчетаем и двете – разум и интуиция? Възможно ли е това? Къде е истината?
Разумът
Философът Декарт е казал : „Мисля, следователно съществувам.“
Но дали това е така? Нима мисленето се отъждествява със съществуването, с нашата истинска същност? Какво е нашия ум?
Нашият ум е средство, инструмент – много добър и полезен инструмент. С него решаваме различни задачи, анализираме, запомняме. Но разумът борави с познати неща, с определения, понятия, епитети, образи, думи. За да създаде нещо ново, разумът просто подрежда познати неща по различен начин, но не може да създаде нещо съвсем ново.
Принципно новите открития в науката и изкуството не се правят в резултат на логически разсъждения или точна техника, а в резултат на озарение, вдъхновение. Истински новото се създава, когато разумът се е „разсеял“, когато си почиваме, когато не мислим за нищо – съзерцаваме природата или просто сме вглъбени в себе си. Сякаш тогава се отключва някаква врата, от която влиза мъдрост, знания, идеи. Тази врата се „охранява“ от разума. Защото разумът мисли, анализира, търси доказателства, търси логика, обяснение, опитва се всичко да „вкара“ в определени понятия, рамки, да му сложи епитет, да го сравни с нещо, да го определи като добро или лошо, красиво или грозно. Съзнанието ни е твърде обременено от външни влияния, определени очаквания, представи, нагласи, общественото мнение, средата и т. н. и това ни пречи да достигнем до истинската Мъдрост.
Излиза, че ние сме затворници на собствения си ум.
Това е така, защото ние се идентифицираме с него. Но ние не сме нашия Ум. Той е само инструмент, който използваме, той е просто етап в развитието ни. Както казва Екхарт Толе:
„Отвъд мисълта се крие цяло царство от интелект и мисълта е само мъничка част от него.“
„Мисленето не е синоним на съзнанието. То е само една от неговите страни. Мисълта не може да съществува без съзнание, но съзнанието няма нужда от мислене.“
Мисълта има реална сила и нашето мислене твори съдбата ни, но ако се идентифицираме с мисленето си, с ума си, той става наш господар, ние се превръщаме в затворници и сме зависими от него. А всъщност ние трябва да ръководим своя ум като се издигнем над мисълта…
Когато започнем да се отграничаваме от ума си, това е първата стъпка към Просветлението.
„Просветление означава да се издигнем над мисълта, а не да паднем обратно под мисълта – равнището на едно животно или растение. В просветленото състояние вие продължавате да използвате своя мислещ ум, но много по-съсредоточено и ефективно от преди.“
Когато контролът на разума отслабне, към съзнанието ни си пробиват път интуитивните знания.
Интуиция
Интуицията е като смътен глас, тя ни носи знания сякаш от никъде… Интуицията е ръководство на душата, тя е средството на нашето подсъзнание да ни свърже с нещата, които търсим. Нашето подсъзнание, освен че пази спомени от всичко преживяно, е във връзка с Универсалната енергия, то съдържа информация за всичко и има достъп до всички знания, до цялата Мъдрост. Морган Скот Пек в „Изкуството да бъдеш Бог“, пише:
„Допирната точка между Бога и човека се помещава поне частично там, където се докосват нашето съзнание и подсъзнание. Казано по-точно, нашето подсъзнание е Богът, Богът вътре в нас.“
Интуицията винаги действа в наша полза. И тъй като тя е гласът на душата, интуитивните знания идват като предчувствие, като усещане за комфорт или дискомфорт, като знание, което не знаем откъде е дошло, но го знаем. Има една китайска поговорка, която много харесвам:
Разумът мисли, душата знае.
Вадим Зеланд нарича интуицията шепот на утринните звезди – „глас без думи, размисъл без мисли, звук без сила. Разбирате нещичко, но смътно. Не мислите, а чувствате интуитивно…Просто знаете за нещо без обяснения.“
А как достигаме до тези знания, от къде се появяват тези
знания?
Според Вадим Зеланд принципно новото се намира винаги в нереализиран вариант. Както и друг път съм писала, той говори за пространство на варианти - информационно поле, което съдържа информация за всичко, което е било, е, и ще бъде. Материалният свят са реализираните варианти, но в пространството на варианти има всичко и именно там – в нереализираните варианти е новото. Съзнанието ни няма достъп до тях, но подсъзнанието – да. Именно от там се вземат предчувствията, предсказанията, откритията, шедьоврите.
Колко и да мислим, честотата на мисловното ни излъчване най-лесно се настройва на честотата на реализираните сектори… А как точно се настройваме на честотата на нереализирани сектори – Зеланд не може да даде отговор, но душата ни определено има достъп до тях. Тя не мисли и не анализира, не борави с понятия, но по някакъв начин „вижда“ напред в нереализираните, но приближаващи към нас сектори. Тя не може да обозначи това, което знае с думи, затова разумът често не разбира какво се опитва да ни каже. И тъй като душата знае какво я очаква в някой нереализиран сектор – приятно или неприятно, тя се опитва да предаде информация на разума чрез усещането за комфорт или некомфорт. Разумът обаче понякога изобщо не разбира посланието. Ако все пак успее да долови какво се опитва да предаде душата, се получава озарение или се ражда ново откритие.
Лао Дзъ казва:
„За да придобиеш знание, всеки ден прибавяй по нещо. За да придобиеш мъдрост, всеки ден изхвърляй по нещо.“
Разбира се, в никакъв случай не отричам ролята на разума. За да постигаме нещата, които искаме, трябва да има синхрон между душата и разума.
Смятам, че е много важно често да медитираме или просто да
спираме вътрешния си диалог, за да се отвори (както казва Дийпак Чопра) – пролуката, празнината в мисловния поток, тихото пространство между мислите, където достигаме до своята истинска същност и имаме достъп до Мъдростта.
Да обръщаме внимание на усещанията си, на състоянието на
комфорт и дискомфорт.
Да сме осъзнати и да следим за различните синхроничности и
послания.
И все пак ще завърша с една мисъл на Питър Сендж:
„Хората с високо равнище на лично овладяване не могат да си позволят да избират между разума и интуицията или между главата и сърцето, защото не биха избрали да се ограничават до ходенето с един крак или гледането с едно око. „
