ЗА ДРАКОНИТЕ

[Мортиша]

МИТОЛОГИЧНИ ДРАКОНИ



Безспорно най-популярния звяр от приказките и легендите е дракона. Той се появява в митовете на най-различни и далечни страни, като често въплъщава различни сили.
Дали дракона е имал реален първообраз, с който хората са се сблъсквали в някакъв етап на развитието си е трудно да се каже. Учените отричат възможността да са оцелели представители на динозаврите в човешкия свят, но те отричаха и Кракен, който се оказа реално животно (гигантския калмар) или пък целаканта, риба, която според техните изчисления би трябвало да е изчезнала преди 130 милиона години, но наскоро бе уловена.
Факт е обаче, че чудовището го има в почти всички митологии и въпреки разликите в подробностите около него, то е считано за много силно и много опасно.
Всъщност думата “дракон” идва от старогръцки и означава “змия”, като най-често се има предвид “голяма, опасна змия”. Оттам и идва и представата на елините за изчадието – в техните митове то е грамадна змия с определени магически сили и често посветена на някой бог или магьосник. Най-известните гръцки дракони:

1) Питон
Този звяр е много древен и опасен. Той е избран от богиня Гея да се грижи за детето и, демона Тифон и Питон се справя доста добре – по-късно неговия питомец се опълчва на върховния гръцки бог Зевс.
И след смъртта на Тифон Питон продължава да тероризира света, докато не бива убит от бог Аполон.

2) Драконът на Арес
Това отвратително същество пази един определен извор, посветен на бога на Войната. То избива спътниците на героя Кадъм, основател на град Тива, но после бива убито от него. От зъбите му поникват войници – което е една от характерните за гръцките дракони магии.
Убийството на това създание е проклятие за Кадъм – накрая на живота си той и жена му Хармония също се превръщат в дракони.

3) Дракона на Хесперидите
Този дракон е ужасно опасен, тъй като има всичко на всичко СТО глави. Той пази златните ябълки на Хесперидите.
Всъщност може би оттук тръгва идеята дракона да пази съкровища, по-късно това става характерно за всички дракони, не само за гръцките.
Любопитно е, че драконите от митовете на съседката ни най-често нямат криле. Единствения гръцки мит с крилат дракон, за който аз се сещам е този за вещицата Медея – нейната колесница се тегли от такива създания.

С развитието на Европейската цивилизация обаче се развиват и концепциите за дракона. В немско-скандинавската митология чудовището става още по-опасно и зло. Някой по-известни “швабски” дракони са:

1) Йормунганд
Тази грамадна змия е много по-известна като Вселенския Змей – а се нарича така, защото спи, опасала се около цялата земя. Излишно е да споменавам, че всяко нейно движения предизвиква морски бури.
Убита е от Тор в Рагнарок – последната битка на боговете, н и тя също го убива с отровния си дъх.

2) Нидхьог
Още една дебела змия. Този дракон прекарва по твърде скучен начин вечността – гризе корените на Вселенското дърво. По времето на Рагнарок обаче перверзния му труд ще бъде възнаграден и света ще се срути.

3) Фафнир
Не мога да се закълна, тъй като не съм чел “Песен на Нибелунгите”, но май този дракон вече има истински атрибути – криле, лапи, огнен дъх и т.н. Поне в стария филм ги имаше…
Интригуващото при него е, че той всъщност е джудже, по-късно превърнало се в дракон, за да си присвои някой определени съкровища – като Прокълнатия Пръстен на Андвари (приликата с Толкин не е случайна – оттук ще да му идва историята)
Убит е от Зигфрид.

4) Убиецът на Беоулф
Първо трябва да обясня кой е Беоулф – най-известния датски герой, убиец на звяра Грендел и още по-зверската му майка.
Когато се среща с този дракон вече е остарял, но все пак влиза в битка с него – схватка, която се оказва последна и за двамата.
С развитието на европейската култура драконите трайно се настаняват и в съзнанието на средновековния човек и той достига крайности. Чудовищата вече имат всички екстри, за които един дракон може да си мечтае – бълване на огън, криле, лапи с остри нокти, практическа неуязвимост и т.н. Единствено Рицарите на Кръглата Маса се оправят с тях и то пак при голям риск.
Една от легендите е за червения и белия дракон на Уелс, които водели титанична битка помежду си. Друга е за една малка змия, изтървана в един кладенец в Ламбтън, Англия. По-късно змията се оказала дракон и станала огромна (това е някакъв много лош драконов обичай) и взела да разкъсва де що види някой. Естествено, отвсякъде се завтекли рицари (това им е работата) да се бият със змията. Тя обаче имала малка изненада за тях – щом я насичали, пак се съединявала и ги изяждала.
Е, накрая един млад благородник я излъгал – насекъл я в една река, където течението отнесло частите и, което довело до смъртта и.
Лично на мен любимия ми дракон е Косматия Звяр. Той се е появил във Франция, но в обноските му няма нищо изискано.
Въпросния гад бил покрит с плътна козина, която го пази от всякакви удари и, която стреля неприятни косми (отровни, че как иначе) на всички страни. Естествено, Косматия Звяр си бил и огнедишащ и според мита страната на любовта било заплашена от пълно опустошение. Накрая някой все пак се сетил да разсече незащитената опашка и урода умрял, вероятно доста потресен.
От всички тези истории западноевропейския дракон се прочул като едно много враждебно същество, което не върши нищо полезно, а само задига богатства, плюска девици и разопакова рицари.
На Изток обаче е малко по-различно. Там дракона е повелител на водните стихии, пазител на извори и слуга на боговете. На вид един уважаващ себе си китайски дракон е огромен, като змия, но с крака и мустаци. Освен това той не лети, а ходи във въздуха. Единствения му враг е Тенгю – птицата на огъня, чийто нрав е като на дракон-западняк.
В българските приказки ролята на драконите се заема от добрите змейове, които контролират времето и се грижат за дъждовете, напояващи реколтата и лошите хали и лами, които пращат градушки или суша (или крадат златни ябълки).
Сега бих искал да спомена и някои роднини на драконите:

- хидра
От гръцката митология. Представлява огромна змия с девет глави, отсечеш ли едната, нови две излизат на нейно място.
Убита от Херкулес, който изгаря шиите и.

- химера
От гръцката митология. Ужасяващ хибрид между лъв, змия и коза, огнедишащ.
Убита от героя Белерофонт и конят му Пегас.

- базилиск
Думата е гръцка, но съществото има дял в западна Европа – името му е пренесено там от кръстоносците, опустошили Византия. Няма еднозначно мнение за външността му, според едни е змия, според други – гущер, трети го описват като влечугоподобен петел.
Вкаменява с поглед.

- уивърн
Малък, агресивен дракон само с два крака.

- морски змей
Вид дракон от типа на Йормунганд. Много опасен за моряците. Описван като 20-метрова змия.

- Апофис
Или още Апоп. Древноегипетски змей, олицетворяващ хаоса. Всяка сутрин се опитва да глътне Слънцето, но бива отблъснат от Сет.
Това най-общо може да се каже за драконите. Те са любими на фентъзи-авторите, които ги използват редовно в книгите си.
Змийските имена в България са популярни. Първоначално българите нямали негативното отношение към змиите прието от християнството. И дри след поркъстването то е запазило. Змията била символ на знание, мъдрост, освен това на  дълголетие, бъзсмъртие и вечна младост, защото народът вярвал че като с сменя кожата змията отхвърля старостта и се подмладява. Като негативен символ змията не се използвала, тъй като хапе само за защита, когато е настъпена, а не напада. За това змията във фолклора поначало е добра. Българите в отношението си към змиите били като източните народи - китайци, японци и др.
Змейовете от българската митология са аналог на далекоизточните дракони и са положителни образи.
Според вярванията на старите българите змиите са закрилници на дома, домашното огнище. Змейовете пък са пазители на плодородието и реколтата - давали дъжд и прогонвали сушата.
Макар самото име на змия да не се използва за хора, българите използвали и използват много змииски имена. Народът наричал змията с много имена.
Драган - дракон
Драго, Трак - дракон
траки, драговичи - дракони
Калоян, Калиман - от хала
Кольо - от хала
Шар, Шарколия - змей(от шарената - епитет на змията, както и в гатанката: шарена тояга = змия);  Шар планина - змейска планина
краса - шарената - епитет на змията
дила - дълга, дългата  - епитет на змията
Дилян - змей, аналог на гр. Ладон; Диляна - Лада.
анаста(от гр. възстановяваща се) защото си сменя кожата с нова


Драконите (лат.draco, гръцки drákon- змия) са гигантски влечугоподобни митични създания притежаващи магически сили. В някои други легенди се е смятало че люспите му са го эащитавали от магии. Външният им вид е съчетание от елементи на различни животни  — главата и тялото са на влечуго, а крилата са на птица или ципести като на прилеп. Понякога в образа могат да влизат и части от телата на други животни като лъв, куче, риба, козел, вълк и т. н. В българските легенди техен еквивалент са змейовете или ламите - кръвожадни и огнедишащи митични същества.

Разграничават се два основни типа дракони - европейски и азиатски, но този образ се среща и в митологиите на народи от другите части на света.
Европейските дракони  [редактиране]
Семейство дракони във ВарнаТези дракони представляват огромни гущероподобни същества (въпреки че думата дракон идва от латинското dráco и означава змия), почти винаги зелени на цвят, покрити с люспи и притежаващи мощни крила. Имат способността да бълват огън и да летят.

В културата на европейските народи драконите са представяни главно като кръвожадни, зли същества, живеещи в дълбоки пещери или във високи планини. В много легенди на Стария континент се разказва за юнак, който трябва да победи разгневен дракон. В християнството е популярна легендата за Св. Георги - със своето копие той убива змей, който в Западна Европа е наричан дракон.

Китайските дракони притежават огромна мъдрост, но са съгласни да я споделят само след дълги разговори, убеждения, а понякога и подаръци.

Известни са няколко различни вида Китайски Дракони:

Рогатият Дракон се счита за най-силният.
Небесният Дракон поддържа Небесата и е защитник на Боговете.
Земният Дракон властва над цялата Земя.
Свещеният Дракон контролира ветровете и дъжда.
Съкровищният Дракон е пазач на ценните метали и скъпоценните камъни.
Крилатият Дракон е единствен имащ крила.
Спиралният Дракон живее в моретата и океаните.
Жълтият Дракон е известен с висока образованост и широки познания.

източник:http://bg.wikipedia.org

 

[Мортиша]

Според източния календар високосната 2012 г. e под знака на Дракона. Тя започва на 23 януари 2012 г. и приключва на 9 февруари 2013 г. Драконът се смята за най-могъщия знак в китайския хороскоп. Той е първият от 12-те зодиакални знаци. Затова според азиатците Годината на Дракона до би могла да определи и какви ще бъдат следващите 12 години.

Според китайската митология съществуват различни видове дракони, като всеки разполага със собствени сили и сфери на влияние. Те са общо девет. Най-известни от тях обеча са:


Крилатият, или още небесен, дракон е син или зелен. Той контролира дъждовете и наводненията и е единственият сред китайските дракони, който има крила. Смятан за пазител на боговете и на небесните дворци. Той дърпа юздите на божествените колесници.

Има дракон, който пази подземното царство, скъпоценните камъни и богатствата. Властва и над вулканите.

Приличащият на крокодил, е владетел на морските дълбини и техните обитатели.

Златистият символизират царската власт. Той е Земен дракон.

Рогатият дракон е смятан за най-силен сред “роднините си”.

През 2012 година господстващ ще бъде Водният черен дракон.

Китайските вярвания го сочат като пазител на богатството и дома. Той символ на могъществото, безгрижния живот и процъфтяващото бъдеще. За Дракона като огнено животно се смята, че е непредсказуемо, и затова и годината най-вероятно ще е такава.

Мъжете, родени в годината на Дракона, имат труден, но материално обезпечен живот, а жените са сговорчиви и трудолюбиви.

Драконът символизира още късмета и напредъка. Той носи богатство, добродетели, хармония и дълголетие. Китайците знаят добре, че тази година може да привлече като магнит в живота ви голямата любов или изобилие и богатства, но и лесно може да ви ги отнеме.

През 2012 г. е важно да се радвате и оценявате положително всичко, което ви се случва. Не бъдете егоисти или алчни и не си играйте с чуждите чувства! Не очаквайте обаче лесни пари! Преуспели ще бъдат онези, които са дипломатични, умни и досетливи. Тази година ще е успешна за творческите личности и за тези, които умеят да пестят и да работят хитро с парите си. Всичко, което правите или говорите, трябва да бъде проверено и пресметнато. Не бъдете мързеливи! Възползвайте се от това, което ви предоставя 2012 –та година!


За родените в годината на Черния воден дракон:

Под знака на Дракона са хората, родени през следните години: 1916, 1928, 1940, 1952, 1964, 1976, 1988, 2000, 2012, 2024 г.

В годината на Дракона са родени пълководци, мъдреци, творчески личности. Обичат да командват и понякога има опасност да се самозабравят. В любовта представителите на тази зодия трудно се решават на обвързване, трудно се влюбват, но пък бързо печелят симпатиите на противоположния пол.

Според азиатските народи, знакът на Дракона е символ на четирите благополучия - богатство, добродетел, хармония и могъщество. Драконът се разбира добре с Плъха и Змията, донякъде с Петела. Не е добър съюзник на Тигъра и Кучето.


Фън шуй съвети за дома и офиса:

В древен Китай черният воден дракон символизира императора – власт и могъщество. В днешни дни той е символ на щастие и успех.

За да привлечем късмета и благоденствието в дома или офиса си, е добре да го украсим с фигурки, статуетки и изображения на дракон.

Драконът е свободолюбиво същество. Той обича пространството и свободата. Затова неговото изображение трябва да се постави в близост до или в отворено пространство. Броят на фигурките в дома да не е повече от пет. Всяка от тях трябва да има достатъчно свободно пространство и да е поставена на нивото на очите. Тематичната украса на дома и офиса можем да допълним и със символи на водата – миди, раковини, водорасли, риби.

Подходящите цветове са черно, синьо, зелено, но и червено и жълто, тъй като драконът обича пищността и ярките цветове.

Източник: chinesefortunecalendar.com

 

[Мортиша]

 

[Мортиша]

Всички древни митологии съдържат безброй истории за змейове и дракони. Как е възникнал образът на тези странни същества и защо почти навсякъде ги описват като “цивилизатори на човечеството”?

От времето на Шлиман насам древните легенди и митове привличат вниманието на сериозни учени и изследователи, опитващи се да открият зад сюжетите и персонажите от преданията реални прототипи и събития в човешката история. А сред най-екзотичните герои на легендите от древността безспорно са змейовете и драконите – за мнозина подобно невероятно съчетание на външни данни и невероятни способности изглежда изцяло плод на фантазията. Дали обаче не съществува връзка между тези екзотични същества и действителни събития от най-старата история на човешкия род?

Най-разпространената легенда

Известно е, че древните хора почти повсеместно са почитали змиите като свещени. В Древен Египет, две змии с царски корони символизират единството между северната и южната части на страната. На юг, в полумитичното царство Куш, се кланяли на крилатата змия. В Тибет и Непал свещените тръби на местните будистки монаси са украсени с фигури на змии, в съседна Индия пък върховният бог Вишну нерядко е изобразен върху трон от живи змии. Странни, подобни на змии, същества са били обожествявани в Шумер, Асирия и Вавилон, а “пернатата змия” Кетцалкоатъл се смята за създател на ацтекската империя в Мексико. Почти по същия начин изглежда и най-великият бог на древните маи – Кукулкан.

На пръв поглед, в това няма нищо необикновено – за свещени животни в една или друга стари цивилизации са се смятали и котката, и мечката и дори кравата. Интересно е обаче, че култът към змията в прастарите човешки култури не е свързан с реално съществуващото в природата влечуго, а то по-скоро символизира друго, при това изключително загадъчно същество - Змеят или Драконът, присъстващи буквално във всички по-значителни епоси на Стария свят.

Като започнем от “хилядоглавия змей” Шаша, носещ на гърба си бог Вишну и свършим с Питон, оракулът на Дракона от общоелинското светилище в Делфи, тези същества почти винаги се описват като носители на някакво “висше знание”, което са предали и на хората. Независимо от разликите в описанията на змейовете и драконите, още през ХІХ век известната руска окултистка и специалист по древната източна митология Елена Блаватска отбелязва, че всъщност зад многото имена се крие една същност. В египетските и халдейски митове, както и в легендата за мексиканския полубог Вотан, се твърди, че драконите се появили на Земята от тайнствени проходи, свързващи нашата планета с други подобни светове, намиращи се в небесата. В най-древните китайски книги също се споменава, че драконите идват от “странни места, намиращи се отвъд небесните предели”.

В древноиндийският епос се подчертава, че хилядоглавият змей Шаша предава познанията си по астрономия на първия индийски астроном – легендарният Харга, както и, че Шаша имал способността “да променя времето”. Учител на хората е и героят от легендите на ацтеките Кетцалкоатъл - “пернатата змия”. Според британския учен Роулинсън, в почти всички древни митове, драконите са носители на цялото тогавашно познание и родоначалници на повечето науки. Неслучайно статуите на древногръцкия бог Ескулап винаги го изобразяват държащ чаша, около която се увива свещената змия. “Драконът, макар че е свещено и достойно за почит създание, притежава далеч по-могъща от останалите божествена същност, характерът на която е по-добре да остане тайна за простосмъртните” – твърди римлянинът Еланий в своята “De Natura Animalum”.

Внимателният анализ на откъслечните сведения, съдържащи се в древните митове, показва и още нещо, много интересно. Оказва се, че драконите са същества, предшестващи в хода на еволюцията не само появата на хората, но и на човекоподобните богове. Нещо повече, в момента на появата на последните, драконите вече са достигнали високо ниво на знания и мъдрост, част от която предават и на боговете с човешки облик. Последователност и приемственост, доста наподобяваща онази между следващите една след друга цивилизации.

Не по-малко интересно е, че в по-късните митове, в които човекопободните богове вече играят най-важната роля, драконите постепенно се сдобиват с все по-ясно изразени отрицателни черти и нерядко влизат в пряк сблъсък със своите наследници в божествения свят. Така най-големият подвиг на древноиндийския митичен герой Индра е тъкмо победата му над чудовищния змей Вритрой, всички славянски божества активно участват в битката на върховният бог Перун със Змея, Йехова се справя с митичния Лефиатан, а (вече в християнската религия) Свети Георги побеждава Дракона. В крайна сметка, нещата стигат дотам, че в повечето съвременни религии, злото, т.е. Дяволът, нерядко придобива много от външните признаци на Змея-Дракон.

Какво се крие зад старите митове?

В митологичния образ на Дракона поразява не само отсъствието на реален жив прототип, но и значителната прилика на това митично същество с отдавна измрелите динозаври. На първо място, става въпрос за чисто външното сходство, на второ за това, че в най-древните култури Драконът се свързна със змиите и крокодилите, т.е. с влечугите. А нали и динозаврите са древни влечуги. Сходство се наблюдава и по чисто еволюционните параметри, доколкото според древните космогонии, човекоподоните богове (предшестващи обикновените хора) се появяват след драконите. Но и човек се появява много след динозаврите. В прастарите легенди част от драконите се появяват от дълбините на океана, пак също като динозаврите. Може ли обаче образът на Дракона по такъв пряк и тривиален начин да е свързан с този на динозаврите?

Според повечето хипотези, легендата за змейовете и драконите възниква благодарение на намерените от първобитните хора кости на измрели динозаври. Тези легенди обаче са разпространени из цялата планета, а върху повърхността на земята кости на древните влечуги могат да се открият само в пустините на Централна Азия. Освен това драконите от различните митове много си приличат, което звучи странно на фона на огромното разнообразие от остатъци от най-различни видове

Съществували някога огромни влечуги

Да не говорим, че не изглежда възможно древните хора да са били в състояние да възстановят облика на гигантските животни по техните кости, както го правят днес палеонтолозите! И, накрая, откъде идва всеобщото убеждение, че драконите са били символ на мъдрост и носители на знания, след като в животинския свят има предостатъчно други претенденти за тази роля?

Да се върнем към динозаврите. Съвременната наука все по-малко е склонна да ги смята за абсолютно примитивни същества, напротив - напоследък се твърди, че някои видове динозаври са създавали семейства, стада или ята, което само по себе си е мощен фактор за развитие на съзнанието, доколкото изисква усъвършенстване на средствата за общуване и приспособяване към колективните форми на поведение. Т.е. определени предпоставки за “пробив” към по-висши форми на съзнание у динозаврите са съществували. А за еволюцията формата (влечуги, земноводни или млекопитаещи) не е чак толкова важна – в природата доминира само общата тенденция за развитие на живия организъм към усложняване на съзнанието.

Динозаврите обаче, изчезват почти внезапно преди 65 милиона години (още една причина човекът никога да не се е срещал с тези твари и, съответно, да не може да ги боготвори макар и под формата на дракони). Най-разпространената днес хипотеза е, че това става поради рязката промяна в климатичните условия, предизвикана от падането на гигантски метеорит в района на днешно Мексико. Огромната част от динозаврите измрели още тогава, другите ги последвали по-късно, тъй като, в резултат от променените условия, от яйцата им започнали да се излюпват малки само от един и същи пол.

Според неколцина работещи независимо американски и руски учени обаче, напълно възможно е на една друга планета, избягнала подобна катастрофа, до висша форма на съзнание да са достигнали тъкмо онези, които по външния си вид са били по-близо до влечугите и земноводните, отколкото до хуманоидите. И, ако продължим логическата верига, тези същества на някаква фаза от развитието си, биха могли да полетят в открития космос, стигайки и до нашата Земя. Хипотезата действително е фантастична, но поне не страда от логически противоречия. Тя косвено се потвърждава от факта, че най-древните митове ясно посочват

Небесния произход на Драконите

Макар внимателният анализ да показва, че появата им на Земята е била по-скоро принудителна. И християнските “откровения” и китайските легенди разказват за жестоки схватки в небето между “силите на доброто” и Драконите, в резултат от които последните били заставени да “кацнат” на нашата планета. В някои от митовете дори се загатва, че Драконите се разбунтували срещу реда в “небесната империя”, били разгромени в последвалите схватки с нейните управници и, търсейки убежище, се отзовали на Земята.

В един древноиндийски текст пък посочва и мястото на космическата битка. Там се твърди, че сблъсъкът между боговете, начело с Вишну и асурите и демоните (т.е. драконите) се е състоял някъде “в северната част на Млечния океан”. Навремето Елена Блаватска предположила, че става въпрос за Атлантическия океан. Някои съвременни учени обаче смятат, че под това име спокойно би могла да фигурира нашата Галактика, видимата част от която още от най-дълбока древност се нарича Млечен път.

В митовете не е трудно да се проследи и еволюцията в отношенията между низвергнатите дракони и с хората. В самото начало (и в най-древните легенди) Драконите еднозначно били възприемани като “цивилизатори, учители” и, съответно, богове на човечеството. В по-късните митове обаче се появяват нови божлюцията в отношенията между низвергнатите дракони и с хората. В самото начало (и в най-древните легенди) Драконите еднозначно били възприемани като “цивилизатори, учители” и, съответно, богове на човечеството. В по-късните митове обаче се появяват нови божлюцията в отношенисрещу “силите на Злото”.

Възможно е войната да е завършила с катастрофа, изстрила следите от създадената с помощта на Драконите древна човешка цивилизация. Макар че е вероятно и, с течение на времето, Драконите, които и без това са били малобройни, да са деградирали сериозно, ставайки уязвими за своите ученици, които в крайна сметка са ги унищожили напълно. Споменът за контакта постепенно се изтрил от съзнанието на хората, макар че в подсъзнанието им той вероятно все още съществува. Иначе защо в повечето фантастични филми и романи извънземните притежават толкова черти на легендарните Дракони?

Стоян ПЕТРОВ

 

[Мортиша]

Това е карта на Източно Джоу (770 - 221 BC).
Прилича на дракон. Главата му е джоуската територия, окото е Джоу. Шията се очертава от контурите на моретата: Бохайско, Жълто, Източнокитайско и Южнокитайско.

 

[Мортиша]

http://inews.bg/%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/%D0%92%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%B2%D1%8A%D0%B2-%D0%92%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%82-_l.a_c.3992_i.147041.html

 

[Мортиша]

Фениксът (древногръцки: Φοῖνιξ; персийски: ققنوس; арабски: العنقاء أو طائر الفينيق; китайски: 鳳凰 или 不死鳥; иврит:פניקס) е митична свещена огнена птица, легенди за която могат да се открият в персийската, гръцката, римската, египетската, китайската, японската, корейската, индийска, славянска и други митологии.
На латински името ѝ се изписва по следния начин: Phoenix, но се среща и като: Feniex, Fénis, Fenix, Phénix.



Китайската митология гласи, че птицата живее далеч от хората, високо в планините Кунлун, където свива гнездо върху масивните дървета wu t'ung. Появява се за пръви път по времето на императора Хуанг Ти (около 2600г. пр. н. е).
Легендите (китайски, японски, корейски) разказват, че огнената птица олицетворява Огъня, от който се е родила майката Земя. В азиатската митология Фениксът е един от четирите свещени пазителя на света.



Четирите свещени пазителя (известни още като четирите небесни краля / воина) са:

Костенурката-змия - Пазител на Севера и елемента Вода, нейният сезон е Зимата, цветът - черен.

Белият тигър - Пазител на Запада и елемента Метал (или стихията Земя) , сезон - Есен, цвят - бял

Драконът - Пазител на Изтока и елемента Дърво (или стихията Въздух) , сезон - Пролет, цвят - син/ зелен

Фениксът - Пазител на Юга и елемента Огън, сезон - Лято, цвят - червен

Тук е моментът да отбележим, че в китайското изкуство Фениксът е изобразяван понякога и с окраска, преливаща в цветовете бяло, черно, синьо, зелено и червено - тоест всички багри и на останалите 3 пазителя. Което на свой ред още веднъж потвърждава преданието, че Фениксът е най-силният пазител.




Китайските легенди разказват, че първоначално това са били две птици - мъжка и женска. Женската е носела името Huang и е символизирала лунния цикъл, а мъжката - Feng: лятото и слънцето. Едно от древните имена на Феникса е именно FengHuang. В последствие боговете завинаги свързват мъжкия и женския Феникси, като ги превръщат в една единствена птица, която става символ на Ин и Ян, на грацията, мира и Любовта.
Корейската митология гласи, че Фениксът има два духа - този на огнената птица, пазител на Света, но същевременно и Черния Феникс, олицетворяващ същинската, безгранична ярост, способна да изгори в пламъци Земята.

Всяка отделна част на свещената птица символизира нещо:
главата - целомъдрието, но доблестта
крилата - отговорността, но и свободата
гърба - благоприличието и сигурността
корема - вярата
гърдите - милостта и състраданието.



Японските предания гласят, че огнената птица (при тях изобразявана със златни пера и украсено със скъпоценности чело) се появява на Земята винаги и само с цел да помогне на хората. Появата ѝ се свързва с началото на нова ера. Символ е на Слънцето, верността и Любовта.
При корейците птицата е изцяло огнена, създадена от пламъци и олицетворява Жената - като символ на безграничната обич на майката Земя към чедата си. Драконът е бил изцяло отдаден и влюбен във Феникса.

Всички митологии гласят, че птицата може да се преражда в жив човек, който може да изживее цял един живот, без тя да се 'активира'.
На Земята винаги може да има само един Феникс, едва когато той избухне в пламъци и се прероди от пепелта се появява нов.



В Древен Египет Фениксът е свещеният бог Bennu (или Benu), обикновено изобразяван като чапла или паун с красиви огнени (или златни) пера. Неговият истински дом е бил в Арабия. Но на всеки 500 години птицата е идвала върху парчето скала Бен-Бен, намиращо се в Храма на Слънцето, Египет, за да изгори и се прероди в пламъците на Свещеното Дърво.
Очаквайки изгрева и първите слънчеви лъчи, възпламеняващи Дървото, Бену е пеел своята приказно красива и единствена песен, звуците от която карали целия свят да притихва в захлас.
Египетският Феникс символизира прераждането, благоденствието и слънцето. Безсмъртието му е дар от Озирис, за да може птицата да служи вечно на хората, олицетворявайки живота и силата на съзиданието.





Персийският аналог на Феникса е simurgh ( ققنوس ). В тяхната култура изобразяван като голяма, силна, сребърна птица с огнени метални криле, опашка на паун, нокти на лъв и глава на куче. Домът ѝ (гнездото) се намирал в Дървото на познанието, което понякога птицата разклащала толкова силно, че семената му се понасяли във всички земни посоки. Древните перси са смятали, че simurgh живее във всеки един човек.

В Талмуда евреите наричат своя Феникс „Milcham” или „Хол”. Според легендата, когато Ева е изяла плода от Дървото на познанието, била обзета от завист заради безсмъртието и чистотата на останалите райски създания. По тази причина ги убедила и те да ядат от плода, за да станат като нея. Всички с изключение на Milcham я послушали. Господ го възнаградил като го поставил в опасан с високи стени град, където да живее в мир 1 000 години. В края на тези хиляда години всички негови пера окапват и той се свива до размера на яйце, от което се преражда. Наричат Milcham Пазител на земната твърд. Той следва слънцето по неговата орбита, улавяйки слънчевите лъчи с разперените си красиви криле. Без него животът на Земята би бил невъзможен. На дясното му крило са изписани думите: „Не съм роден нито от Небето, нито от Земята. Роден съм от огън.”


Славяните и по-точно руснаците наричат Феникс, Жар-птица. Описват я като вълшебна птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птица обитава короната на Свещеното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способността да прелита между света на боговете Прав и света на хората Яв. Огнената птица охранява и плода на живота — златната ябълка, която расте по клоните на Дървото. Когато Жар-птицата умре, тя се превръща в пепел, след което се възражда от нея.



Класическият Феникс (въпреки, че самото име най-вероятно е с асирийски произход) е (може би), роден от гръцки мит, който до голяма степен обединява елементи от всички изброени дотук култури, като в по-голямата си част стъпва върху египетската легенда.
Фениксът е красива птица, подобна на паун или орел с огнено-златисто оперение. Гърците са вярвали, че Феникс живее в Арабия край прохладен извор. Всяка сутрин при пукването на зората тя се къпе в извора и пее толкова прекрасно, че Аполон, запленен от гласа ѝ, спира колесницата си (Слънцето), за да се наслади на песента ѝ. Фениксът се храни с утринна роса. Циклите на прераждане варират между 500, 1 461 и 12 594 години. Птицата е надарена със способността да се регенерира и поради това не може да бъде наранена. Но е самотна... В един отрязък от време може да съществува само една птица, тъй като се възражда от собствената си пепел. След изтичането на поредния жизнен цикъл Феникс си построява гнездо от най-благоуханна дървесина, канелени клонки и мирта и се самозапалва в него. Птицата и гнездото горят заедно, превръщайки се в пепел. От пепелта след три дни се възражда новата Феникс, млада и силна. Тя събира останалата пепел в яйце от смирна и отлита до Хелиополис, където полага яйцето на олтара на бога на Слънцето. За гърците Феникс е символ на възкресението (прераждането), безсмъртието, живота след смъртта, триумфа над бедствията, на огъня и живота, на новото начало, на божественотои Любовта.

Почти няма народ, който да не е разказвал и пази легенди за Феникса. Тук са само някои от най-популярните, но огнената птица присъства и в индианската, филипинската, скандинавската и мн. други митологии.
Стотици автори - и съвременни, и древни са били запленени от мистичната аура на Феникса и са го изобразявали с думи или по приложен начин.
Независимо от различията ни - цвят на кожата, религия, местоположение, обичаи и т.н., легендата за Феникса обединява определени характеристики и е доказателство, че ние сме просто хора, изповядващи едни и същи непроменливи във времето ценности и идеали - Любовта, Божественото, Знанието, Вярата в доброто, Чистата сила, Състраданието, Благоденствието.
Във всички предания Фениксът е символ на Любовта, а не е ли именно Тя чувството способно да ни изпепели и прероди отново?

Аз имам моя Феникс и тя винаги ще живее в мен!

 

[Мортиша]

 

[Мортиша]

SLADKO DRAKONCHE BE

 

[Мортиша]

В ЗАЩИТА НА МОРСКИТЕ ЗМЕЙОВЕ

Греъм Макюън

Преди няколкостотин години много животни, за които днес се знае с положителност, че съществуват, били само легенда, но с течение на времето, макар и бавно и почти винаги с нежелание, различни чудновати и невероятни създания бяха признати от официалната наука. Много от тези същества обитават моретата; едно от най-впечатляващите между тях е гигантският калмар, който до средата на XIX век в повечето случаи бил смятан за митично животно. Тази книга се основава на шестстотин случая от последните двеста години, в които били забелязвани и наблюдавани непознати морски животни, известни на много хора просто като морски змейове. Като се изключат измислиците и мистификациите (те се разпознават лесно), а също — грешките и съмнителните описания, остават почти четиристотин очевидно достоверни съобщения. Те заслужават доверие не само заради явната добросъвестност и благонадеждност на очевидците, а и поради постоянството при описанието на събитията, в които едни и същи подробности се повтарят година след година и век след век. Често пъти животните били наблюдавани едновременно от много хора; така е в случаите с екипажи на отделни кораби или пътници на борда на големи параходи, чиито разкази съвпадат в общи линии.

Продължителността на наблюденията била различна — от няколко минути до половин час, а понякога и повече. Очевидците не могат да бъдат обвинени в склонност към сензации, тъй като много от тях премълчавали за срещите си с морски змейове в продължение на години, опасявайки се, и то с пълно право, че могат да бъдат осмени. Наистина, разказите на онези, които споделяли своите преживелици, често пъти били посрещани с насмешка.

Дори тези, които не оспорвали съществуването на морски змейове, нерядко обърквали нещата, като противно на доказателствата поддържали, че има само един вид от тези чудовища и обикновено настоявали, че това е оцеляло гигантско влечуго от по-стара епоха. Както ще видим, фактите говорят за съществуването на няколко вида морски змейове, характерните черти на повечето от които ги определят като бозайници. В същност привържениците на първата теза отслабвали собствените си позиции, тъй като търсели опора в една биологична, научно неиздържана основа.

Повечето хора не знаят за множеството срещи с морски змейове, както не знаех и аз, преди да изследвам въпроса. Голяма част от разказите на очевидците се намират из стари книги, малки областни вестници и някогашни списания по естествена история: за жалост, най-съмнителните от тях — между които и някои досадни измислици — често пъти се радвали на най-широка известност.

Правени са и опити за отминаване на описаните случаи — като вече познати явления. Читателят скоро ще вникне сам в несъстоятелността на подобни обяснения, но за предпочитане е да сме предупредени още от самото начало. Има предположения, че животното, описано като морски змей, е в същност голяма сухоземна змия, отдалечила се с плуване от сушата. Змиите са наистина добри плувци и се знае, че някои от по-големите видове правят недалечни пътешествия в крайбрежните води. Един деветметров питон сред морето е наистина внушителна гледка, а дължината му лесно може да бъде преувеличена. Независимо дали са на сушата, или във водата обаче, змиите могат да се движат само като извиват тялото си в хоризонтална плоскост. Това странично придвижване е характерно за студенокръвни същества като рибите и влечугите. А всички морски чудовища, забелязани да плуват чрез извивания на тялото, са правили тези движения във вертикална плоскост — нещо, характерно за бозайниците. Двата различни начина на придвижване се определят от основните отличителни белези в анатомичния строеж на студенокръвните и на топлокръвните животни, но важността на този факт често не се отчита. Освен това твърде невероятно е сухоземни змии да успеят да стигнат до средата на океаните, където са били забелязани много от чудовищата.

Според едно друго предположение за морски змей може да бъде взето по погрешка и стадо морски свини (вид делфини), които плуват в редица. Много очевидци казват, че именно такава мисъл им хрумвала в първия миг, но те я отхвърляли веднага след като забелязвали дългата шия, проточена на около 4,5 метра над водата, или редица свързани помежду си гърбици.

Според една от най-разпространените теории морският змей е в същност риба-ремък. Това е голяма змиеобразна риба с две дълги гръдни перки, оформени като гребла. Тя е слабо позната, тъй като излиза рядко на повърхността, и повечето сведения за нея са получени благодарение на екземпляри, изхвърлени на брега по време на буря. Най-голямата досега риба-ремък била изхвърлена в Нюпорт Бийч, Калифорния, през 1901 година; тя е била дълга 6,3 метра, а това се случва рядко. Подобно на всички риби тя се движи, като извива тялото си наляво и надясно и следователно не спада към морските змейове.

Това са най-смислените идеи, предложени за обяснение на забелязаните морски чудовища. В едно или друго време почти всяко голямо морско животно, независимо от неговата форма, е било предлагано като обяснение на загадката. Според някои теории става дума за полет на птици в близост до повърхността на водата и дори за купища водорасли с удължена форма. И все пак всички тези теории, които биха могли да обяснят някои от по-съмнителните случаи, не хвърлят никаква светлина върху неведнъж описвани факти — дълги вратове, щръкнали високо над водата, вълнообразно движение на тялото във вертикална плоскост, низ от гърбици, а не на последно място и бързото придвижване на животните, оставящи след себе си диря, която се забелязва отдалече.

Класическият довод на скептиците е: „Ние ще приемем съществуването на морския змей тогава, когато разполагаме с тялото му.“ А в действителност, с течение на времето са се натрупали множество случаи, при които били улавяни непознати животни или труповете им били изхвърляни на брега; и макар че повечето се оказали останки от вече познати същества, някои са неидентифицирани и до днес.

Нещо повече. Много обитатели на моретата станали известни само чрез един или два забелязани екземпляра от техния вид, а някои (предимно от разред Китообразни) са познати само от разкази на очевидци, но това не е пречка да бъдат признати от науката. Ето подробности за няколко такива случая:

В началото на XIX век естественикът Самюел Константин Рафинеск публикува сведение за непознат представител на разред Китообразни с два гръбни плавника. Този твърде странен случай бил наблюдаван от естествоизпитателя Антонино Монгиторе. По-късно сведението било потвърдено от Гемар и Кой, които забелязали цяло стадо такива китове между Сандвичевите острови и Нови Южен Уелс. Никой не успял да улови екземпляр от тях; не са виждани и изхвърлени останки, но учените приели, че това е делфин от вида Delphinus rhinoceros.

Постепенно се натрупали сведения и за непознат на науката вид кит с много висок гръбен плавник, забелязан около Шетландските острови. Един от очевидците бил Робърт Сиболд, познавач на китовете. Животното било определено като кит от семейство Кашалотови (Physefer tursio), дълъг около 18 метра, и досега никой не е успял да се сдобие дори с късче от него.

Прочутият естественик Филип Гос наблюдавал в продължение на часове непознат вид китове в северната част на Атлантическия океан. Животните били дълги почти по 9 метра и имали розови муцуни. И от тях няма уловен екземпляр, но Гос не бил наречен лъжец или глупак, навярно защото китовете са „уважавано“ семейство за разлика от морските змейове.

Позицията на много правоверни учени се променила през 1939 година, когато бил уловен жив представител на вида Coelacanth; това е голяма хищна риба, за която се смятало, че е изчезнала преди 70 милиона години, тъй като не са намерени нейни вкаменени останки от по-късен период. Много учени изразили открито недоверието си към професор Дж.Л.Б. Смит, който огледал рибата и установил нейната принадлежност; те дори не си направили труда да отидат и да видят останките, а един от тях направо заявил, че става въпрос за обикновена треска с обезобразена опашка. Оттогава са уловени много риби от този вид; една от тях била хваната с обикновена въдица на дълбочина от 15 метра, а това опровергало общоприетата заблуда, че неизвестните същества живеят само в дълбините. След като тази риба успяла да оцелее през толкова ери, защо същото да не е станало и с други същества от тази или от следващите епохи; при това знае се, че морето е една от най-благоприятните жизнени среди, променила се така малко в течение на милиони години.

В някои от разказите на очевидци се говори за морски змейове с дължина до 75 метра и макар че цифрата сигурно е преувеличена, подобни размери не са невъзможни. Най-големите китове са дълги трийсетина метра и тежат около 160 тона. Морско същество с по-тънко тяло, чиято дължина е от порядъка на 75 метра, трябва да тежи по-малко, а морето е подходяща среда за гигантите. Много от най-големите морски животни са открити сравнително скоро и са все още загадка.

Най-голямата известна риба — китовата акула — достига 18-метрова дължина и била открита едва през 1829 година.

Най-големият скат не бил познат до 1830 година; широчината му достига 7,2 метра.

Кашалотът-джудже от семейство Кашалотови бил описан по скелетни останки през 1846 година. Дължината на тялото му е 3 метра. От него не е срещан нито един жив екземпляр.

Независимо от името си, малкият кит (пигмей) може да стигне до 18 метра на дължина. Той се среща много рядко и не бил познат до 1864 година.

Слабо познати са и клюномуцунестите китове (Ziphiidae).

През 1937 година се наложило да бъде въведен нов техен род, когато три екземпляра от непознат дотогава вид били изхвърлени на новозеландския бряг. Дължината им била по около 9 метра. През 1851 година бил описан за пръв път и китът на Арну от семейството на клюномуцунестите, а китът на Беърд се споменава едва през 1883 година. Тези два вида са дълги по около 12 метра. Китът на Беърд има щръкнали зъби, разположени в хрущялни торбички, което е съвсем неприсъщо за бозайниците. Един от най-рядко срещаните в тази група китове е китът на Жерве, от който са намерени само шест екземпляра.

Независимо от големия напредък във всички клонове на науката, все още се знае относително малко за морето, чиято средна дълбочина е 3300 метра, но на места дъното се спуска до 9–9,5 километра. То покрива 3/5 от земната повърхност, а корабите посещават малка част от Световния океан, тъй като се движат по определени морски пътища. В същото време почти всички риболовни флотилии се намират в северното полукълбо, а уловът на риба в южното полукълбо, където е разположена по-голямата част от Световния океан, е почти незначителен. Самият характер на този огромен воден котел затруднява изследванията и дори ги прави невъзможни, което неминуемо ограничава нашето познание върху съвсем малка част от неговата фауна.

 

[Мортиша]

По всяка вероятност едно от първите сведения за морските змейове принадлежи на Аристотел. Той пише за животни в морето, които:



не могат да бъдат определени по вид, тъй като се срещат твърде рядко. Някои от рибарите с дългогодишен опит разказват, че са виждали в морето животни, подобни на греди: черни, с кръгла форма и еднакво дебели по цялата дължина на тялото. Други пък са като щитове: говори се, че са оцветени в червено и имат множество перки.



Аристотел е също така първият от учените, правили дисекция на сепии, и той говори за гигантски сепии, за които ще стане дума по-нататък. След неговите сведения се срещат само отделни объркани и неясни разкази, в които често пъти се смесват по най-фантастичен начин реални и митични същества. Няма съмнение, че много от по-ранните разкази на очевидци са изгубени. Нещата не се променят до втората половина на осемнайсти век, когато светът „отваря врати“ пред пътешествениците и търговците, а с това нараства броят на срещите. И освен това на въпроса започва да се гледа строго научно.

Ще подхвана своя разказ от началото на XIX век, когато във водите на Нова Англия — от залива Глостър, Масачузетс, до Лонг Айлънд — редовно се срещат морски змейове. През 1817 година тези срещи стават често, почти всекидневно събитие; между първите очевидци са две жени и неколцина рибари, които на 6 август видели огромно същество с множество гърбици на север от глостърския рейд в пристанището при нос Ан. След четири дни същото или подобно на него животно се появило близо до остров Тен Паунд, където било забелязано от моряка Еймос Стори от брега. На 14 август трийсетина души, между които се намирал и мировият съдия Лонсън Наш, наблюдавали съществото. След това то било виждано още много пъти, а местният бостънски вестник „Уйкли Месинджър“ публикувал оживени разисквания и поредица от подробни описания. Слухът стигнал скоро до Дружеството на последователите на Линей (известният учен естествоизпитател Карл Линей. — Б. пр.) в Нова Англия, които се събрали в Бостън, за да основат анкетна комисия. В нея влизали трима членове — съдията Джон Дейвис, доктор Джейкъб Бигълоу и естественикът Франсис Грей. Комисията поискала от Лонсън Наш да събере клетвени показания от онези, които видели добре чудовището.

Наш се заел със своята работа, а през това време съществото продължило да се появява. На 16 август от брега го забелязали полковник Паркин и господин Лий; то било наблюдавано и от един минаващ наблизо кораб. Виждали го многократно от различни кораби и по-навътре в морето; между тях било и едно от корабчетата на митническата полиция. Работата на Наш била обстойна и обективна, като най-напред той поискал от очевидците да опишат онова, което били видели, и записал техните показания, а след това им задавал серия въпроси, подготвени от Дружеството на последователите на Линей. Били събрани единайсет писмени декларации — осем от Глостър и три от Бостън.

Показанията били съвсем логични и от тях може да се съди за външния вид на животното. То било дълго около 19,5 метра, широко малко повече от 30 сантиметра, а на гърба си имало поредица от гърбици, чийто брой не бил посочен съвсем точно. Можело да се движи изключително бързо — споменати били скорости между 30 и 70 възла, но последната цифра очевидно е преувеличена, тъй като е доста трудно да се съди за скоростта във водна среда. Изглежда, близостта на хората не го смущавала, дори когато някой стрелял по него.

През следващата година животното се появило отново в залива Глостър. То било забелязано няколко пъти, а на 29 юли лодка, чийто екипаж бил въоръжен с мускети, тръгнала да го преследва. Изглежда, то си играело на повърхността на водата. Не показвало ни най-леко безпокойство, когато го прострелвали. На следния ден капитан Уебър се приближил на 2–3 метра от него и го замерил с харпун. Оръжието отскочило, а животното се потопило мигновено, при което едва не обърнало лодката. След това чудовището напуснало областта за известно време, но било забелязано от няколко души в Салем, на около 19 километра по-далече. Наскоро то се върнало в залива Глостър и на 12 август го видели четирима мъже, които се намирали в една лодка само на 9 метра от него. Ето техния съвсем точен разказ:



Главата му се издигаше на 1–1,5 метра; разстоянието от врата до първата издутина (гърбица) беше около 1,8 метра и ние преброихме дванайсет издутини, за които пресметнахме, че са отдалечени на около 1,5 метра една от друга, а цялата му дължина не можеше да бъде по-малко от 36 метра… Главата му беше тъмнокафява, оформена като главата на тюлен и лъщеше като полирана…

Тялото му бе широко колкото буре от шейсет или осемдесет галона (американският галон е мярка за течност, равна на 3,78 литра. Б. пр.), а главата му имаше големина на бъчва, тъй като продължавахме да я виждаме и след като животното се отдалечи на около четири мили от нас. Вярваме, че то е съвсем безобидно и може да бъде уловено лесно… По него не видяхме нищо подобно на перки или хриле. Не забелязахме опашка. Частите от тялото, които видяхме, вибрираха бързо; това навярно му позволява да плува бързо.



На 19 август чудовището се появило близо до фара Скуеъм в Глостърския залив и няколко китоловни съда тръгнали да го преследват. Те го гонили в продължение на няколко часа, докато накрая капитан Рич го ударил с харпун, когато то минавало под неговата лодка. То веднага се втурнало напред и влачило лодката със себе си, докато успяло да се освободи от харпуна.

През лятото на следващата 1819 година морският змей се върнал в Масачузетс. На 13 август го наблюдавала тълпа от около 200 души, един от които, районният съдия-изпълнител Джеймз Принс, направил следното описание: „Главата му се появи на около един метър от повърхността на водата; аз преброих тринайсет издутини на гърба му, а според моето семейство те са били петнайсет… стори ми се, че е дълго около петнайсет метра и не повече от осемнайсет.“

Негово преподобие Чийвър Фелч изпратил на бостънския вестник „Сентинъл“ описанието на чудовище, което той видял от шхуната „Сайънс“, когато на 26 август сутринта обикалял залива Глостър:



Виждахме го много добре с изключение на краткия период от половин час, когато остана под водата. На цвят е тъмнокафяво с бяло под гърлото. Не можахме да определим точните му размери, но главата му има обиколка около метър, плоска е и е много по-малка от тялото. Не видяхме опашката му, но от края на главата до най-отдалечената издутина имаше почти трийсет метра. Говоря с достатъчна сигурност, тъй като съм свикнал да измервам и да давам преценка за разстояния и дължини. Преброих четиринайсет издутини по гърба му; първата бе на около 3,5 метра от главата, а останалите следваха през около два метра. Големината им намаляваше към опашката. Преброихме няколко пъти изпъкналите части както с далекоглед, така и с просто око. Господин Малбоун преброи тринайсет, господин Блейк — тринайсет и четиринайсет, колкото бяха и според собственика на шхуната. Понякога то се движеше много бързо, а в други моменти лежеше почти неподвижно. Обърна се с бавен завой, за което му бе необходима значителна площ. От време на време се стрелваше с много голяма скорост под водата, сякаш за да сграбчи някаква плячка. Издутините по тялото му не бяха оптическа измама, породена от движенията, тъй като не се изменяха в зависимост от скоростта.



Съгласно това описание гърбиците по гърба на морския змей от Нова Англия са твърде малки и твърде многобройни, за да бъдат предизвикани от вълнообразни движения на гръбначния стълб. Те са неподвижни и очевидно са изградени от твърдо вещество.

Морският змей бил наблюдаван във водите около Нова Англия, предимно недалеч от бреговете на Масачузетс, в продължение на няколко години след първоначалното му появяване в Глостърския залив. В 1820 година Андрю Рейнълдс и трима негови приятели го забелязват от Филипс Бийч, Суомпскот, Масачузетс, и успяват да се приближат с гребна лодка до него на разстояние от 27 метра.



Главата му беше дълга около шейсет сантиметра, имаше форма на яйце и стоеше над водата, когато той се движеше. По гърба му имаше няколко издутини, най-високата точка на които бе на около двайсет сантиметра от нивото на водата. Беше напълно черен.



Един от разказите за морски змей с множество гърбици датира от юли 1823 година и е особено интересен с една забележка за отвесните вълнообразни движения на животното: „То криволичеше със скорост от пет мили в час в източна посока, като извиваше вълнообразно тялото си подобно на гъсеница.“ Вълнообразните движения във вертикална плоскост, които се срещат и при някои безгръбначни животни, са характерен белег на бозайниците. Всички влечуги, риби и земноводни извиват телата си в хоризонтална плоскост.

Макар че морските змейове с множество гърбици се появяват редовно около американския бряг, известни са разкази за чудовища и от другата страна на Атлантика — във водите и фиордите на Норвегия. Тези животни били наблюдавани още през XVIII век, но сведенията са неточни и в много случаи — примесени със суеверия, въпреки че Ханс Егеде и пастор Бинг са ни оставили интересна скица на чудовище, което те видели недалеч от Гренландия през 1734 година. И все пак от началото на XIX век са останали десет недвусмислени разказа, събрани старателно от сър Артър де Капеле Брук, който трупал всички възможни сведения за морски змейове по време на своето пътуване през Норвегия. Той разказва за много подробности в своята чудесна книга „Пътуване през Норвегия, Швеция и Финландия през лятото на 1820 година“, публикувана в 1823 година.

Един от първите очевидци, с които се срещнал сър Артър, бил капитан Шилдеруп. Той разказал за животно, появило се недалеч от остров Отерзун, Хордаланд, през 1819 година. Тази година лятото било необикновено горещо и задушно и животното се появявало всеки ден на повърхността на водата, където очевидно се припичало на слънце. Цялото население на Отерзун, около трийсет души, се събирало да гледа необикновеното същество, което според Шилдеруп било дълго повече от трийсет метра, а над водата се виждали няколко извивки от голямото му тяло. През август, когато то се появило във Вегафьорд, Нордланд, рибарят Йон Грегор описал как голямото му сиво тяло се показвало на няколко места над водата. На два пъти била видяна двойка такива същества — най-напред от епископа на Нордланд и Финмарк, забелязал няколко години по-рано двете животни да плуват около Трондхейм, Трьонделаг. Според него те били дълги по около трийсет метра, а цветът им бил тъмносив. Подобна двойка била забелязана през 1820 година от капитана на малък риболовен кораб недалече от Хундхолм, Трьонделаг. И той, също като останалите очевидци, ги описал като сивокожи същества, които показвали над водата няколко големи извивки от змиевидните си тела.

От горните описания се вижда, че този морски змей се различава твърде много от животното, забелязано около Северна Америка. Той е много по-голям: дължината му често надхвърля трийсетте метра; окраската му е сива, а не тъмнокафява, както на американския му събрат, и от тялото му се виждат няколко големи извивки над водата. Тези извивки са предизвикани от вълнообразното движение на гъвкавия гръбначен стълб и се различават значително от неподвижните гърбици по тялото на морския змей от Нова Англия. Сър Артър обобщава:



Дребните факти говорят за следното: прекосявайки площ от цели 700 мили покрай брега, до най-северната му част, аз чух от много хора разкази за животното, наречено от тях морски змей. Това само по себе си предполага известно доверие, а когато и някои подробности, засягащи общия вид на животното, неговите размери, атмосферните условия по време на срещите и други подобни се потвърждават и съвпадат, всеки разумен човек ще повярва в главния факт. Между другото, много от хората, предоставили сведенията, са високо образовани личности и заемат важни места в обществената йерархия, така че мненията на лица като господин Стеен от Карсльо, губернатор на Финмарк, като Деинболт от Вадсьо, старши свещеник на областта, и като епископа на Нордланд и Финмарк, който даже е очевидец, не могат да бъдат пренебрегнати. Липсва и най-малката вероятност, а дори и възможност за объркване с друго морско животно, познато по норвежкото крайбрежие.



Макар че срещите с морски змейове в скандинавски води продължават, сведенията стават неясни и откъслечни. По-чести и подробни са вестите от североамериканското крайбрежие. На 23 март 1830 година шхуната „Ийгъл“ среща странно животно на около миля от залива Саймън в Южна Каролина. Към 11 часа сутринта капитан Деланд зърва на около 270 метра от кораба огромно животно и се приближава на 22 метра от него.

Капитанът стрелял с мускет в животното, което, обезпокоено, веднага се гмурнало под кораба, нанасяйки удари с опашката си. Капитанът и целият екипаж го видели добре: било дълго около 21 метра, тъмно на цвят и имало ред от гърбици по горната част на тялото. Недалече мъжете забелязали друг, по-малък екземпляр, към който се приближило по-голямото животно, очевидно незасегнато от изстрела. В немския научен вестник „Нотицен аус дем Гебите дер Натур унд Хайлкунде“ било публикувано описание на случката, което показва, че известността и доверието към американските морски змейове се били увеличили.

През март 1835 година бригантината „Манджиън“ дошла в пристанището Глостър и екипажът разказал за морско чудовище, забелязано на около 16 километра от фара на Рейс Пойнт. Капитан Шибълс заявил, че главата на животното, голяма колкото бъчва, се намирала на около 2,5 метра над водата, а на врата му имало нещо като грива. Очите му били огромни. Може да се каже, че гривата и изпъкналите очи разграничават това същество от типичния морски змей от Нова Англия, за който оставил сведение и геологът Дж.У.Досън.

През 1846 година Досън пътувал из САЩ заедно с известния геолог сър Чарлз Лайъл и описал случая с появяването на морски змей около бреговете на Арисейг, Нова Шотландия, през октомври 1844 година. Очевидецът бил господин Бари, механик, чийто разказ е поместен в книгата на сър Чарлз „Второ посещение на Северноамериканските съединени щати“, публикувана през 1850 година. Бари казал на господин Досън, че бил на 36 метра от животното, при което преценил, че дължината му е около 18 метра, а дебелината на тялото — около метър. По гърба му се виждали гърбици, които изглеждали много малки и твърде близо една до друга, за да бъдат възприети като извивки на тялото. Животното се придвижвало с дълги вълнообразни премествания, в които се включвали повечето от по-малките гърбици. Като следствие от тези движения, главата и тялото му ту изчезвали от погледа, ту се появявали едновременно над водата… Главата била закръглена и тъпа отпред и не се подавала повече от трийсет сантиметра над повърхността.



Ето още един свидетел, според който гърбиците на северноамериканския морски змей са твърде малки и многобройни, за да бъдат предизвикани от извивания на гръбнака, а тялото прави размерни вълнообразни движения във вертикална плоскост.

През лятото на 1846 година животното с гривата и изпъкналите очи се появило отново при драматични обстоятелства. За този случай свидетелствували Джеймз Уйлсън и Джеймз Боунър, които по това време се намирали на борда на шхуна в залива Сейнт Маргърет, Нова Шотландия. Те разказали за случката на негово преподобие Джон Амброуз, който прочел съобщение в Института по естествена история в Нова Шотландия:



Те забелязали, че обектът е огромна змия, чиято глава била с размери на буре, тялото съответствувало пропорционално на тези размери, а по шията се спускало нещо подобно на грива. Главата била леко наклонена напред. Към шхуната се приближил рибар от заливчето Мил, който гребял с последни сили: едва пристъпил на борда, той изгубил съзнание от преживения ужас.

Според Уйлсън животното било дълго между двайсет и един и трийсет метра.



От същата година е и сведението на капитан Крисмъс, който срещнал морски змей между Исландия и Ферьорските острови. Капитанът разказал за случая на Стивън Кейв, член на парламента от Шорхъм, а той го споделил с Филип Гос, видния естественик, който се интересувал живо от подобни случки.



При силен вятър Крисмъс бил застанал в дрейф с командуваната от него фрегата, когато огромно стадо морски свини се втурнало покрай кораба и ето че съзрял някакво същество, чийто врат се извивал като шия на лебед, бил дебел колкото талията на човек и завършвал с глава на кон; то се появило с лениво изящество от дълбочините, но още в мига, щом зърнало кораба, изчезнало отново с главата напред, подобно на гмуркаща се патица. Капитан Крисмъс го видял само за няколко секунди: дължината на появилата се над водата част била около 5,5 метра. Капитанът е твърде интелигентен човек и не би позволил господството на своето въображение.



Ето как един „твърде интелигентен човек“ дава първото точно сведение за класическия морски змей с дълъг змиевиден врат и малка глава.

През 1848 година станала една от най-прочутите и съмнителни срещи с морски змей. На 4 октомври фрегатата „Дийдълъс“ пристигнала в Плимът от Източна Индия и наскоро плъзнали слухове за морски змей, който капитанът и екипажът видели между нос Добра Надежда и остров Света Елена. Разказът се появил в няколко вестника, между които и „Таймс“ от 10 октомври. Адмиралтейството изпратило писмо до Питър М’Куий, капитан на „Дийдълъс“, с което поискало отчет за срещата, и получило следния отговор:



Сър, в отговор на Вашето писмо с днешна дата, в което настоявате за сведения по истинското положение във връзка със съобщението във вестник „Таймс“, засягащо морски змей с необикновени размери, видян от …„Дийдълъс“ … по време на пътуването му от Източна Индия насам, аз имам честта да Ви уведомя, а така също и Военноморското министерство, че в 5 часа следобед на шести август миналата година, намирайки се на 24 градуса 44 минути южна ширина и на 9 градуса 22 минути източна дължина, при тъмно и облачно време, студен северозападен вятър отляво и високи вълни от югозапад… флотският курсант господин Сарторис забелязал нещо твърде необикновено, което се приближавало челно към нас. Той докладва веднага на дежурния офицер, лейтенант Едгър Дръмънд, който заедно с мен и господин Уйлям Барет се разхождаше по горната палуба. Екипажът беше на вечеря.

 

[Мортиша]

След като вниманието ни бе привлечено от обекта, разбрахме, че това е огромна змия; главата и шията й се намираха непрекъснато на около 1,2 метра над повърхността на морето; макар и с приближение, ние сравнихме дължината на животното с вероятната дължина на рейката на гротмарсела във водата и преценихме, че от него a fleur d’eau (на повърхността (от френски). — Б.пр.) се виждаха най-малко 18 метра, но доколкото успяхме да забележим, то не ползваше тялото си за придвижване във водата и не правеше нито хоризонтални, нито вертикални вълнообразни движения. Животното премина бързо, но толкова близо до подветрената страна на кърмата, че за човек с моя опит не бе трудно да долови отличителните му белези с невъоръжено око; то не се отклони от своя курс в югозападна посока, нито докато приближаваше кораба, нито след като пресече нашия килватер, като се движеше със скорост от 12 до 15 мили в час и очевидно имаше определена цел.

Диаметърът на змията непосредствено зад главата й беше 33–35 см; без съмнение това беше глава на змия, а през двайсетте минути, докато се виждаше през далекогледите ни, главата не се потопи нито веднъж под водата; цветът на змията беше тъмнокафяв с жълтеникавобяло около гърлото. Животното нямаше плавници, а на гърба му се виждаше нещо подобно на конска грива или на голям кичур разпилени морски водорасли. Освен от мен и от споменатите по-горе, то бе видяно от старши-кърмчията, помощник-боцмана и кърмчията. Разполагам с рисунка на змията, която направих от скица, непосредствено след като видях животното, и се надявам, че ще мога да я изпратя на Военноморското министерство с утрешната поща.



Писмото било публикувано във в. „Таймс“ на 13 октомври и възбудило любопитството на мнозина. На 28 октомври сп. „Илъстрейтид Лъндън Нюз“ поместило рисунките, обещани от капитан М’Куий. Докладът на капитана бил потвърден от съобщение на лейтенант Дръмънд, публикувано като статия в списание „Зоолъджист“.

Един от хората, хвърлили се най-енергично във възникналите спорове, бил сър Ричърд Оуън. Макар и способен естествоизпитател, сър Ричърд бил отявлен реакционер (той например изцяло отричал еволюционната теория) и отказвал да приеме всякаква възможност за съществуването на морски змейове. По повод на случая с „Дийдълъс“ той написал на свой приятел писмо, част от което била отпечатана по-късно в „Таймс“. Смисълът на писмото бил, че животното, видяно от хората на „Дийдълъс“, било всъщност морски слон, чиято дължина достига 6 метра, а капитанът и екипажът са преувеличили дължината на животното с близо 12 метра. Оуън аргументирал тезата си много умело, но не трябвало в стремежа си да обезличи описаната среща да стига дотам, че да изрази съмнение в посочените размери. Освен това той настоявал, че отчетът на капитана е изопачен от предубедеността в съществуването на морски змейове. Писмото на Оуън предизвикало хапливия отговор на капитан М’Куий, който гневно отрекъл да е преувеличил дължината на животното, заявявайки, че той и екипажът му имат многогодишен опит в преценките си за дължина на предмети във водата. Също тъй той отричал упорито за себе си всякакви предубеждения спрямо морските чудовища.

Оуън има право, като мисли, че описанието подхожда повече на бозайник, отколкото на змия, но капитанът описва съвсем честно онова, което видял, свързвайки го със змиите, тъй като навярно те били единствените животни с дълго тяло и малка глава, с които той можел да сравни видяното. Морският змей от рисунката на капитан М’Куий е по всяка вероятност от онзи вид, който се отличава с дългия си врат. От рисунката личи ясно, че „гривата“ по гърба на животното е по-скоро козина, отколкото дълги кичури по врата, които са характерни за друга разновидност на морския змей.

Моментът е подходящ за преценка на положението. С течение на времето разказите на очевидци стават все по-чести, а привържениците и скептиците стигат до все по-пълна непримиримост. И до крайности. Привържениците са твърдо убедени в съществуването на един единствен вид морски змейове — някакво оцеляло гигантско влечуго от Мезозойската ера. Плезиозаврите са най-предпочитания кандидат. Отчасти това становище е отзвук на откритите по това време вкаменени останки от огромни влечуги, обитавали мезозойското море, някои от които изглеждали много сходно с морски змейове. Но, както правилно отбелязват скептиците, по-голямата част от посочените характерни белези са типични за бозайниците, поради което разказите за онези срещи, които не са плод на измислици и зрителни измами, представляват погрешни и преувеличени описания на вече познати морски бозайници. Непредубеденият човек, който чете съобщенията за срещи с морски змейове, ще забележи, че става дума за няколко различни вида и по всяка вероятност ще стигне до заключението, че повечето от тези видове са непознати на науката гигантски бозайници. Такова заключение е компромисно и предоставя изход и за двете страни, но до него се стигнало много по-късно, така че противниковите крила не успели да сключат примирие.

А сега да се върнем към съобщенията за срещите. През 1856 година екипажът на „Принсес“ забелязал морски змей недалеч от крайбрежието на Южна Африка. Ето какво записал капитан Тремиърн в корабния дневник:



Вторник, 8 юли 1856 година. Точно на 34 градуса 56 минути южна ширина и 18 градуса 14 минути източна дължина. В един часа следобед видях много голяма риба; в главата приличаше на морж и имаше дванайсет перки, подобни на перките на гриндата (голямо китообразно с черна окраска от семейството на делфините. — Б. пр.), само че обърнати обратно. Гърбът й беше дълъг от 6 до 9 метра; опашката беше също много дълга. Възможно е това чудовище да е било взето за големия морски змей. Стреляхме и го ударихме близо до главата.



Това е едно наистина странно съобщение, но за подобни същества споменават и естественици от по-старо време. Аристотел пише за непознати морски същества с много перки. Естествоизпитателят от III век Елиан споменава в своята книга „За природата на животните“ за „голяма морска стоножка“. В своята „Пълна история на рибите“ от XVI век Гийом Рондле говори за „китообразна стоножка“ с много крака, подобни на „гребла, с които тя се придвижва“. Засега не може да се каже много за този вид морски змейове, но по-нататък следват по-подробни описания.

През 1860 година У.Х. Маршъл написва книга, озаглавена „Четири години в Бирма“, в която разказва за чудовище, срещнато в Индийския океан.



„Немисис“ продължава пътя си към нашата цел, а вниманието ни е насочено към огромен алигатор, който плува покрай нас срещу прилива (твърде силен по тези места) с наистина учудваща скорост. Не съм виждал никога такова животно. То премина много близо до нас, като главата и почти половината му тяло бяха извън водата. Склонен съм да вярвам, че животното беше не по-късо от четиринайсет метра… и съм убеден, че то се движеше с поне трийсет мили в час.



Човек може да предположи, че това е бил обикновен представител на семейството на крокодилите и че очевидецът е преувеличил размерите му. Съществуват обаче няколко достоверни описания на това същество, в които се споменава същата дължина, а тя е повече от два пъти по-голяма от дължината на най-едрия морски крокодил.

Следващото описание се отнася за един по-известен вид морски змейове, който има грива и големи очи. На 6 май 1863 година пощенският параход „Атиниън“ правел преход между Тенериф и Батърст. Към 7 часа сутринта старши-кърмчията Джон Чапъл видял нещо да плува към кораба. Един от офицерите описал случката в писмо до свой приятел; част от писмото се появила в „Зоолъджист“ и „Илъстрейтид Лъндън Нюз“



То привлякло вниманието на негово преподобие Смит и на един друг пътник, които били по това време на палубата. Когато наближили, оказало се, че това е огромна змия, дълга около 30 метра, с тъмнокафяв цвят; главата и опашката й били извън водата, а тялото — леко потопено. По главата на животното имало нещо като грива или морски водорасли.



През 1872 година се появило съобщение за някакво същество, подобно на гигантска змиорка, което било забелязано от капитан III ранг Дайър от борда на военния кораб „Торч“. Това станало на 26 юли недалеч от Гана: „Една огромна, тъмнокафява змиеподобна риба със светъл корем издигна главата си шест-девет метра във въздуха и се отпусна със силен плясък във водата“. Изглежда сигурно, че това същество е било риба, тъй като окраската и изправеният стоеж над водата са типични за някои видове змиорки.

Всичко, описано дотук, наподобява необикновен паноптикум от странни животни. Оказва се все пак, че е възможно да се подредят различните видове морски змейове по отличителните им белези:



1. С множество малки гърбици

2. С няколко големи извивки на тялото над водата

3. С грива и големи изпъкнали очи

4. С дълъг врат и малка глава

5. С много плавници

6. Подобен на огромен крокодил

7. Подобен на гигантска змиорка



Така изглеждат основните видове големи непознати морски същества. Известни са още два вида, които ще бъдат разгледани подробно по-нататък:



8. Подобен на гигантска костенурка

9. Подобен на гигантска жълта попова лъжичка



За двата последни вида има съвсем малко достоверни факти. Повечето разкази, заслужаващи доверие, спадат към тези девет категории, така че списъкът с посочените характерни белези ще помогне на читателя да различи отделните видове, за които се разказва на следващите страници.

 

[Мортиша]

ЕКЗЕМПЛЯРИ, ИЗХВЪРЛЕНИ НА БРЕГА
Един често задаван от скептиците въпрос е: „Ако има морски змейове, защо никой не ги е улавял или техни останки не са изхвърляни на брега?“ Отговорът е, че загадъчни същества наистина са били улавяни в мрежите и изхвърляни на брега. Впрочем в повечето случаи това били вече известни животни, макар че някои екземпляри се оказали напълно непознати на науката и следователно могат да бъдат отнесени към морските змейове, описани в тази книга. Преди да разгледаме тези случаи обаче, трябва да се поясни как гниещите останки от някое познато същество могат да бъдат приети за останки от морско чудовище. За целта се налага да направим преглед на анатомичните особености на гигантската акула, която спада към рода Squalus.
Това е безобидна риба, която се храни с планктон и населява по-студените води на Световния океан. Достига дължина до 12 метра, но повечето екземпляри са значително по-малки. Тя се движи бавно във водата, задържайки планктона в устата си. Растителните и животински организми се задържат от костна решетка, а водата излиза през хрилете. Тъй като спада към хрущялните риби, подобно на всички останали акули и скатове в нея почти липсва костна система с изключение на дългия гръбначен стълб, който достига до горния дял на опашката; всичко останало е мека хрущялна и месна тъкан.
Когато трупът на животното се разпадне, остават само малкият череп и гръбнакът, а в отделни случаи — и гръдните перки. Хрилете, които при този род акули почти ограждат целия врат, опадват заедно с челюстите, така че останалата част от тялото напомня твърде много плезиозавър или друго подобно животно; един специалист обаче обикновено разпознава истинската й природа.
Друг озадачаващ характерен белег на разлагащата се акула от рода Squalus са особените израстъци, които донякъде приличат на косми. Всъщност тази „коса“ се състои от мускулни и месни влакна, които провисват като мустаци след изгниването на кожата.
Чак до втората половина на XVIII век голям брой естествоизпитатели правят доста наивни и преувеличени описания на флората и фауната, така, че често пъти истината се долавя трудно в техните странни съобщения. По-взискателен е естественикът епископ Ерик Лудвиксен Понтопидан от Норвегия. В своята книга „Естествена история на Норвегия“, публикувана през 1752 година, той описва хващането на едно необикновено животно:
Има съобщение, макар и не съвсем достоверно, че неколцина селяни от Зундмьор са хванали наскоро с мрежа змия, дълга около 5,5 метра, която имала четири крака и приличала донякъде на крокодил. Уплашените селяни офейкали и оставили змията да направи същото.
Както отбелязва и самият епископ, достоверността на съобщението е съмнителна, но така описаното животно напомня много морския змей, който се среща във водите около Норвегия. Относително малките размери подсказват, че навярно екземплярът е бил млад.
След това кратичко съобщение не се появява почти нищо до есента на 1808 година, когато трупът на огромно животно бил изхвърлен на брега при нос Ротисхолм на остров Стронсей, един от Оркнейските острови. Пръв го забелязва един фермер от Даунатаун на име Джон Пийс. По време на риболов вниманието му било привлечено от крясъка на птици, кръжащи над нещо, което той приел в първия момент за умрял кит. По-голямата част от трупа била все още във водата, но няколко дни по-късно бурята изхвърлила останките на брега. Много скоро се разчуло за чудовището, което имало малка глава, дълъг врат и опашка и нещо като грива. Останките бързо се разпаднали и затова Пийс скоро се върнал с Джордж Шерър и местния дърводелец Томъс Фодърингейм. Всеки от тях поотделно измерил животното: дължината му била 16,5 метра. Най-подробно е описанието на Джордж Шерър, който заявил под клетва:
Че дължината на шията била точно 4,5 метра до началото на гривата. Че той измерил възможно най-точно обиколката на животното, която се оказала около три метра; почти такава била обиколката и на останалата част от тялото при крайниците. Че долната челюст или устна липсвала, но по време на първия оглед имало нещо като кости, които вече са изчезнали. Че съществото имало по един отвор от двете страни на врата в допълнение към отвора в задната част на черепа. Че космите на гривата или израстъците били дълги около 35 сантиметра всеки, със сребрист цвят и светели в тъмното, преди да изсъхнат. Че горната част на крайниците, която отговаря на лопатката, била свързана с тялото като лопатката на крава и образувала част от трупа. Че част от опашката липсвала, пречупена случайно в самия край; виждало се последното прешленче, широко 3,6 сантиметра. Че костите били хрущялни като костите на калкана, с изключение на гръбнакът, който бил единствената твърда част на тялото. Че опашката била доста гъвкава и се завъртала във всяка посока, когато той (Шерър) я повдигал; от вида на врата по това време той преценил, че бил също така гъвкав. Че на всяка лапа се виждали по пет или шест пръста, дълги почти 22 сантиметра, които били от мека телесна тъкан, Че пръстите били отделени един от друг, а между тях… липсвала плавателна ципа; и че дължината и широчината на всяка от лапите били по около 15 сантиметра.
Фодърингейм добавил, „че при натиск кожата била еластична, със сивкав цвят и без люспи; тя била груба, когато ръката се движела към главата, но била гладка като кадифе, когато ръката се смъквала към опашката“. Вътрешностите на животното висели отвън, а след като отворили стомаха, от него се отделила червеникава зловонна течност. Накратко, била направена скица на шестоногия труп, която изпратили на Евърард Хоум, хирург и запален естествоизпитател от Лондон, заедно с писмените декларации на очевидците и части от костите и гръбначния стълб. Любопитното в случая е, че Хоум бил проучвал наскоро гигантска акула, хваната в мрежите на рибари около Хейстингз. След като прочел съобщенията, Хоум бил поразен от някои подробности, които съвпадали с белези на рибите от рода Scualus, а когато проучил останките, неговите догадки се потвърдили. Частите от тялото, предадени на скицата като крака, били в същност два чифта перки и мъжки полови органи. Полови органи от същия вид са характерен белег на акулите, скатовете и рибите химери от класа на хрущялните риби. „Гривата“ се оказала влакна от мускулна и месна тъкан. Тъй като гигантската акула се храни само с планктон, стомахът на животното от остров Стронсей бил пълен с червена втечнена маса. Неговото анатомично устройство съвпадало с устройството на гигантската акула, с изключение на огромните размери. Най-голямата известна риба от рода Scualus е дълга 12 метра и подобна дължина е рядкост. А животното от Стронсей, измерено поотделно от трима души, било дълго 16,5 метра. Друг вид — китовата акула — достига подобни размери, но тя населява само топлите води, които са на хиляди мили от Оркнейските острови. Хоум постъпил доста своеволно, пренебрегвайки посочените размери, и заявил, че останките са от екземпляр с дължина 9 метра. В действителност големите прешлени, всеки от които е широк по петнайсетина сантиметра, потвърждават първоначално посочената дължина; това може да се докаже от няколкото подобни прешлена, собственост на Шотландския кралски музей в Единбург. Хоум отишъл още по-далече и набързо класифицирал животното като обикновена акула от вида Scualus maximus, въпреки че е направо невъзможно да се посочи видът на някоя акула без наличието на зъбите и мостри от кожата, а Хоум не разполагал с тях. Почти сигурно е, че животното от Стронсей било представител на класа на хрущялните риби, но точният му вид ще остане завинаги неопределен.
През целия XIX век войнствуващите доводи за против съществуването на морските змейове изпълвали страниците на списанията по естествена история. Едното от тях било списание „Ленд енд Уотър“, което поместило в януарския си брой от 1878 година статията на доктор Андрю Уйлсън за морските чудовища. Той включил в нея съобщение за такова животно, изхвърлено на югозападния бряг на Китай през 1861 година. Капитан Бойл от шхуната „Бийвър“ отишъл да го види и записал в корабния дневник следното:
Хвърлих котва към 24 ч. миналата нощ, на около две мили от пристанището. Към 4 ч. 30 мин. сутринта слязох на брега с петима млади китайци. В селата, разположени на около три мили нагоре по реката, цареше невъобразима бъркотия. Не можех да разбера какво се бе случило и затова помислих, че бе започнала някаква поредна разправия. След малко видях да влачат нещо, но не можах да разбера какво бе то… Когато наближих, видях, че това бе някаква огромна риба. Тя още не беше мъртва… Наоколо се бяха събрали към три хиляди мъже и момчета, всички — въоръжени с пики, копия, ножове или сатъри. Повече от половината от тях режеха неумело от чудовището. Докато аз го обиколя и огледам, те успяха да отрежат около дванайсет метра откъм опашката, която приличаше на змийска опашка. Поисках да отрежат главата и им казах, че ще им дам 500 медни монети, ако ми помогнат да огледам добре устата отвътре. Предложението бе прието с радост, а в това време неколцина стояха около мен, сякаш нямаха нищо общо с усърдната работа, която бяха свършили със своите сатъри. Попитах ги как се бе появила тази риба. Те казаха, че животното излязло по собствено желание, а след като изскочило на пясъка, започнало да се мята с всички сили и да пляска в крайбрежната вода. В първия миг всички се изплашили, но някои от рибарите се осмелили да пристъпят по-близо и извикали, че това било много голяма риба и тя била тяхна. Тогава всеки грабнал каквото му попаднало под ръка и се втурнал да отреже парче и за себе си. Рибата изскочила на брега в три часа.
След известно време отрязоха главата на чудовището, но тя беше страшно обезобразена. Тогава ги накарах да я извлекат нагоре по брега и да отрежат долната челюст, така че да мога да погледна в устата. Вътрешността й приличаше по всичко на змийска уста, само че в нея имаше три реда меки зъби, които бяха толкова еднакви, колкото не би могло да бъде нищо друго. Те се движеха, тоест аз можех да ги премествам към устната и обратно. Отгоре и отдолу пред входа на гърлото забелязах някаква странна материя с форма на решетка. Тя беше покрита с нещо като червеникава плът, което ме накара да си помисля, че морското чудовище се храни със саксон (очевидно той има пред вид планктона). Муцуната беше плоска, бузата или челото стърчеше на около 70 сантиметра — почти два и половина пъти повече от дължината на моя ботуш. Кожата бе дебела едва 3–4 сантиметра, с мръсен син цвят и ужасно здрава. Навярно по чудовището бяха залепвали много тонове малки ракообразни. На мястото на отскубнато ракообразно се виждаше нечисто бяло петно. Приблизителната дължина на животното бе около 24 метра. Главата е точно копие на главата на змия, а очите бяха подобни на свински очи, особено след като смъртта настъпи напълно. Ботушите ми пропускаха вода, а и слънцето започна да пече силно, така че аз трябваше да тръгвам; в противен случай щях да остана до края на рязането и претеглянето, но не можех да си го позволя.
Това съобщение изглежда достоверно, а посочените характерни белези — плоската муцуна, тройният ред зъби, решетката при входа на гърлото, планктонът и изпъкналите очи — са типични за големите хрущялни риби, към които спада и животното, изхвърлено на брега на остров Стронсей през 1808 година. Но тъй като по общ вид то напомня повече змиорка, възможно е да е било непознат гигантски представител на този вид, привикнал към планктонова диета. Посочената дължина от 24 метра го прави значително по-голям от гигантската акула, а дори и от китовата акула, но даже да пренебрегнем размерите на животното, малко вероятно е то да е било някоя от тези акули: първата е непозната из топлите морета, а втората притежава твърде отличителен белег; жълтеникава кожа, покрита с черни петна. Както ще видим по-нататък, освен сведенията за забелязани чудовища, има и веществени доказателства в подкрепа на съществуването на гигантската змиорка.
През 1880 година в американското списание „Сий Сайд Прес“ се появява следното съобщение:
Преди два дни С.У.Хана от Пемъквд уловил в мрежите си нещо, което може да бъде наречено млад морски змей. Дължината му била около 7,5 метра, а диаметърът на най-широката част от тялото му достигал 25 сантиметра. По форма на тялото си той приличал на змиорка. Главата била сплесната, а горната й част — издадена над устата, която се оказала малка и пълна с остри зъби. Когато го намерили, той бил мъртъв.
В отговор на запитванията на много естественици капитан Хана дал допълнителни подробности:
Кожата на животното приличаше на кожата на налим (или още михалца, сладководен представител на тресковите риби. — Б.пр.) или на акула, макар че бе много по-фина. Не запазих рибата, тъй като тогава не знаех какво съм хванал. В същност за мен цялата работа беше по-скоро неприятен случай, отколкото щастлив удар, тъй като мрежите ми пострадаха твърде много и изобщо риболовът ми се осуети.
Тялото беше кръгло или почти с такава форма; цветът на гърба беше тъмносив, подобно на всички риби, а на корема — сивобелезникав. Главата наистина приличаше на глава на акула, само че някак закърняла, тоест не бе удължена като акуловата. Устата бе много малка — но по-голяма от устата на едър налим — и с фини зъби, разположени в самия край на главата…
Капитан Хана направил и скица. Известен е един вид от рода Примитивни акули (Chlamydoselachus) — преход между древните и сегашните видове — който е подобен на рибата на капитан Хана, но е дълъг едва 1,8 метра; а изпъкват и още много различия при сравняването на скицата на капитана с рисунката на въпросния вид примитивна акула. Може би това е било акула от подобен, макар и непознат, по-едър вид, а възможно е да е бил и неизвестен вид гигантска змиорка.
През 1921 година доктор А.Кремпф, директор на Индокитайската служба по океанография и риболов, съобщава за гигантски труп, изхвърлен на брега в залива Алонг, Виетнам, Самият случай, станал преди много години — 1883, — му бил описан от Тран Ван Кон, който живеел в този район и бил петдесет и шестгодишен. Главата не била при трупа, дълъг осемнайсет и широк един метър, който бил покрит с броня, разделена на сегменти, като от всеки отделен сегмент излизали по един чифт големи плавници. Тялото било черно отгоре и жълтеникаво отдолу. Останките смърдели толкова силно, че местните жители ги хвърлили обратно в морето. Описанието на трупа прилича много на съобщенията на френските офицери, които преследвали със своите военни кораби китообразни животни с множество плавници в същия район.

 

[Мортиша]

През пролетта на 1885 година негово преподобие Гордън от Милуоки, САЩ, посетил една отдалечена част от атлантическото крайбрежие на Флорида. В заливчето на Ню Ривър котвата му се уплела в гниещ труп на огромно животно. Дължината му била около 12,6 метра, а обиколката — 1,8 метра. На дългия фин врат нямало глава. Виждали се два предни крайника или перки. Червата се подавали от разлагащото се тяло. За да запази трупа от по-нататъшно разпадане, негово преподобие Гордън го изтеглил високо на брега, но за нещастие наскоро след това се разразила ураганна буря и стихията го отвлякла. Възможно е животното да е било голяма хрущялна риба, но в топлите води около Флорида не се срещат гигантски акули. Китовите акули са познати по тези места, но тяхната форма и окраска са така отличителни, че духовникът би ги познал в изхвърлените останки.
Във вестник „Шипинг Газет“ от 1886 година се появило съобщение за морски змей, уловен от риболовен кораб, но липсва каквото и да е заключение:
От Карабел, Флорида, съобщават, че риболовното параходче „Кресчънт Сити“ хванало морски змей, който влачил съда известно време, преди да бъде убит. Животното било дълго петнайсет метра, а обиколката му била почти 1,8 метра. Приличало на змиорка; главата му била като на акула, а опашката му имала огромни плавници. Било хванато с кука за акула, но след като се уморило, се наложило да бъде убито с изстрел.
На 1 ноември 1922 година Хю Балънс от Натал, Южна Африка, разказал на представители на пресата за една странна случка, на която бил свидетел преди няколко години.
На разстояние около 1200 метра от брега видях как две същества, които взех за китове, се биеха с някакво морско чудовище. Когато взех бинокъла, за мое голямо учудване разбрах, че това беше полярна мечка, но с наистина великански размери. Наблюдавах как това същество се изправяше на повече от шест метра от водата и удряше с нещо като опашка двата кита, но видимо, без особен резултат.
Тази необикновена история продължава. След няколкочасовата битка, наблюдавана от много хора от брега, двата кита отплували, оставяйки на повърхността мъртвото същество. На следващия ден трупът му бил изхвърлен на брега. Било дълго 14 метра, а широчината и височината му се оказали съответно 3 и 1,5 метра. То било покрито със снежнобяла козина, а в единия си край имало израстък, подобен на ствол, с дължина 1,5 метра. Съществото останало на брега няколко дни, но било отвлечено от пролетните води, преди да го видят специалисти. Трудно е да се направи заключение за този случай, макар че вече видяхме как по трупа може да се появи „козина“. По-лесно е да се даде обяснение на следващата случка.
През 1925 година списание „Уърлд Уайд“ публикувало две снимки на странен труп, изхвърлен на брега при Санта Круз, Калифорния. Главата била по-дълга от човешко тяло; на нея се виждало нещо като човка, а с тялото била свързана посредством дълга шия. Дължината на животното била 11 метра. Останките се оказали доста разложени. Калифорнийската академия на науките направила проучване на черепа и дала заключение, че животното било един изключително рядко срещан вид кит (Berardius bairdi).
Известни са множество разкази на очевидци за гигантски змиоркоподобни същества, а през 1930 година била уловена ларвовидната форма на едно от тези същества. Змиорковата ларва била дълга 1,8 метра! Тя била хваната в мрежата на кораба „Дейна“ по време на океанографска експедиция между нос Добра Надежда и остров Света Елена. Ларвата на обикновената змиорка е дълга 7,5 сантиметра, а дължината на възрастния екземпляр достига до 1,2 метра. Ларвата на един по-едър вид змиорки (Conger conger) е дълга 10 сантиметра, а възрастното животно стига до 3 метра. Следвайки тези пропорции, трябва да се очаква, че уловената гигантска ларва ще се превърне в змиорка с дължина между 30 и 54 метра. Проведените наскоро изследвания обаче показват, че въпросната гигантска ларва принадлежи на дълбоководна морска риба от вида Notocanthiformes, която не е същинска змиорка, макар да е тясно свързана с вида на змиорките. Възрастен екземпляр на тази риба е все още непознат и ние не знаем дали дължината му е толкова голяма. Ето че отново притежаваме доказателство, от което не можем да направим заключение.
През февруари 1934 година неколцина рибари открили огромен гниещ труп на брега край Керкевил, западно от Шербур. Той бил дълъг около 6 метра и имал предни перки, малка глава и дълга за острена опашка. Тялото било покрито с нещо като козина, а вътрешностите му се търкаляли на няколко метра встрани от него. Доктор Жорж Пети от Парижкия музей направил подробен оглед и решил, че това е гигантска акула.
През декември 1941 година при Дийпдейл, Оркнейските острови, бил открит някакъв гниещ труп. Първото описание било направено от господин Дж.Г.Маруик, който отишъл с брат си да види останките. Животното имало малка глава, дълъг врат, гърбици и дълга опашка. На главата му се виждали два малки, подобни на антени израстъци. Господин Маруик бил запален естествоизпитател и дошъл отново, за да запази нещо от останките. Той снел главата и един от предните крайници и ги съхранил в солен разтвор. Според него останките били от тяло на неизвестно морско животно от рода на гущерите и той бил така сигурен в своето заключение, че дори го кръстил Скапазавър (Дийпдейл се намира близо до залива Скапа флоу).
След няколко седмици подобен труп бил изхвърлен на брега при Хоупъв Хунда, на няколко мили от Дийпдейл. Били запазени само черепът, гръбнакът и няколко хрущялни плавника. И това животно, също като чудовището от Дийпдейл, имало два антеноподобни израстъка с дължина по около 10 сантиметра.
Снимки на двата трупа били изпратени в Музея по естествена история в Лондон, чиито специалисти дали заключение, че останките били от гигантска акула. Шотландският кралски музей потвърдил тяхното мнение. Това сякаш разрешило въпроса, но скоро след това господин Маруик заявил, че бил занесъл останките у един биолог от университета в Дъръм, който останал поразен и потвърдил мнението му, че това били останки от древен вид морско влечуго.
Човек може само да се зачуди на компетентността на „биолога от Дъръм“ при положение, че авторитетите били категорични. Хората от околността били недоволни от това обяснение и един от очевидците на чудовището от Дийпдейл написал писмо до „Оркейдиън“ — един от вестниците, в които се обсъждал въпросът. Той искал да знае дали посоченият вид акули притежава „антените“, които хората видели на екземплярите от Дийпдейл и Хунда. Той не получил отговор, макар че отговор има. Черепът на гигантската акула е удължен в тясна муцуна, която се подкрепя от два израстъка — хрущялите на муцуната. Именно тези хрущяли са представлявали „антените“ на чудовищата от Дийпдейл и Хунда.
През 1947 година останките на огромното животно били изхвърлени на брега близо до Ефингьм, остров Ванкувър. Трупът бил дълъг около 12 метра. Както трябва да се очаква, оказало се, че той бил на голяма гигантска акула.
А в 1957 година в „Дейли Мейл Иърбук“ се появила следната статия:
Тайнствено чудовище: Едно гигантско космато чудовище с бивни, дълги по 1,8 метра, бе изхвърлено на брега на Аляска през месец юли 1956 година. Трупът е дълъг повече от 30 метра, а обиколката му е 4,5 метра. Плътта е тъмночервена. Произходът и видът му са истинска загадка. Според специалистите то не прилича на никое от праисторическите животни, а червеникавокафявата козина с дължина 5 сантиметра, която покрива дебелата разлагаща се кожа, изключва всякаква родствена връзка с китовете. Чудовището бе открито от опитен водач на ловци в Аляска. Очевидно то е било изхвърлено на брега по време на силна буря в залива Аляска. Изследователите, дошли на мястото със самолети, казват, че чудовището има огромна глава с диаметър 1,65 метра. Очите му, широки по 23 сантиметра, били разположени на повече от метър разстояние. Зъбите били дълги по 15 сантиметра, а широчината на основата им била 12,5 сантиметра От гръбначния стълб тръгвали голям брой ребра, дълги по 1,8 метра, а подвижната горна челюст, подобна на огромна бивна кост, стърчала на метър и нещо от края на неподвижната долна челюст.
Може да се предположи, че това е бил труп на обърнат върху пясъка кашалот, чиято пълна със зъби долна челюст е взета погрешно за горна челюст, но дължината, която е чувствително по-голяма от дължината и на най-едрите кашалоти, опровергава тази хипотеза. Сините китове достигат такива размери, но те нямат зъби. Може би самото описание е преувеличено и неточно; интересно е и кои са били „изследователите“, тъй като „козината“, за която вече стана дума, често пъти се състои от мускулни влакна в разпадащата се плът. Не е съвсем сигурно, но може би бихме чули нещо повече за животното, ако е било толкова необикновено, колкото иска да ни убеди съобщението.
Макар и необикновени, почти всички трупове, за които стана дума дотук, имат все пак някаква прилика с живи същества; това обаче не може да се каже за следния случай, описан на страниците на вестник „Дейли Телеграф“ от 9 март 1962 година.
Тялото на гигантско морско чудовище, изхвърлено на пустия бряг на Южна Тасмания, слиса учените. То е дълго шест и широко пет и половина метра и по него не личат глава, очи или други сетивни органи. Предполага се, че чудовището било забелязано за пръв път на брега преди две години, но учените разбрали за него само преди няколко дни. Група учени заявиха, че по него се виждат някакви гънки и процепи, подобни на хриле. Според тях тялото се намира в напреднал стадий на разлагане, но самата плът е изключително твърда, като стъклено влакно, и очевидно е престояла на брега двайсетина месеца. Съгласно тяхната оценка живото тегло е било около осем тона. Учените вярват твърдо, че тялото не е на млекопитаещо животно. Взети са проби за химически анализ и скоро на самото място ще пристигнат още учени.
Обяснението на този случай е съвсем неинтригуващо: скоро се оказало, че „чудовището“ е в същност куп стара, гниеща китова мас, навярно изхвърлена от някой риболовен кораб. През 1965 година в австралийския вестник „Таунсвил булитин“ се появило подобно съобщение, в което се споменава за загадъчен труп, изхвърлен на брега в Оклънд, Нова Зеландия.
Загадъчната маса от козина и плът. — Оклънд, Нова Зеландия. — Властите са озадачени от някаква огромна безформена маса плът и козина, която се появила на пясъка около Муриваи.
Обектът бил забелязан от морски офицер преди около седмица. Тогава грамадата от козина и месо била дълга 9 и висока 2,4 метра. Пясъкът бавно я поглъща, но вчера дължината й все още била над шест метра. Ръководителят на катедрата по зоология при Университета в Оклънд (професор Дж.Е.Мортън) казва: „Изключено е да е кит — заради козината, а морски слон или тюлен — заради размерите.“ Обектът е покрит със здрава кожа с дебелина 6 сантиметра. Под нея се намира пласт мазнина, а отдолу е месестата плът. Цялото тяло е покрито с косми, дълги 10–15 сантиметра.
Професор Мортън или е сбъркал, или е бил цитиран погрешно, защото в катедрата по зоология скоро разбрали, че трупът бил на кит, по всяка вероятност на гърбат кит.
Макар и многобройни, срещите с морски змейове са подкрепени от отчайващо малко безспорни доказателства. От началото на XVIII век досега се знае за шейсетина случая на уловени или изхвърлени на брега животни, за които може да се предположи, че са били морски змейове. Само седем от тях обаче говорят недвусмислено за напълно известни дотогава същества. Най-интересни са: животното, уловено с мрежа в Зундмьор през 1750 година, което по всяка вероятност е било млад екземпляр от скандинавските морски змейове, и трупът, изхвърлен на брега в залива Алонг през 1883 година, който навярно е на китообразно с множество плавници. Към тази група спадат още: мъртвото тяло, изхвърлено в Стронсей; животинският труп, видян от капитан Бойл; рибата, видяна от капитан Хана; рибата, описана от „Кресчънт Сити“ и гигантската ларва. Те подсказват, че навярно съществуват няколко вида гигантски змиорки или гигантски змиоркоподобни хрущялни риби. За съжаление само два от случаите — случаят в Стронси и случаят с гигантската ларва — са подкрепени от материални доказателства за намерените образци, но този аргумент е недостатъчен, когато става дума за съществуването на морските змейове, описани в тази книга.
Една от най-изненадващите особености на въпроса за морските змейове е несъответствието между броя на срещите, от една страна, и липсата на конкретни доказателства за тях, от друга. Какво е обяснението? Навярно част от отговора е свързана с анатомическия строеж на морските змейове, тъй като тези същества са пригодени до голяма степен за живот в строго определени условия; попаднали веднъж в по-плитки води, те не могат да се върнат обратно. Такъв е случаят и с най-големите морски обитатели, познати на науката: китовете и гигантските калмари, които са напълно безпомощни извън водата. Освен това е малко вероятно морските змейове да имат желание за близост с бреговете. А честите случаи на изхвърляне на китове може да се обясни преди всичко с недостатъчната ефективност на тяхната ехолокаторна система в плитки води и с особеностите на техния строеж, който не им позволява да се изправят във водата и да се ориентират, както морските змейове. Ето защо случаите с изхвърлени непознати чудовища са толкова многобройни: те просто могат да се отдалечават съвсем лесно от опасните плитчини.
Съществува и друга, доста пресилена теория, която обяснява липсата на конкретни доказателства с факта, че очевидците описват точно видяното от тях, но то не се покрива с познатите ни явления, тъй като е част от един неизвестен свят, за който важат други мерки. Сама по себе си тази теория е интересна, но аз смятам, че е вредна, тъй като е изцяло умозрителна. Морето е достатъчно огромно, за да крие в себе си голям брой загадки, които, независимо от всичко, са част от реално съществуващия свят.

 

[Мортиша]

Настъпва на 4 февруари 2012 г. според китайския слънчев календар.
Драконът е воден не защото живее във водата (както каза един човек по българската телевизия ), а защото елементите на годината са ВОДА ЯН върху ЗЕМЯ ЯН. Елементът Вода ян идва от Небето, а елементът Земя ян идва от Земята – този елемент съответства на Дракона. Това означава, че Драконът може да е воден, дървен, огнен, земен, метален.


Такава година е имало преди 60 години. Това е година с недостиг на елемента Огън, защото Земя отслабва Огъня и Водата отслабва Огъня (виж цикъл на 5 елемента). Органът, който съответства на елемента Огън е сърцето. Съответно добре е да се погрижим за сърдечно-съдовата ни система. Шуслерови соли, хомеопатия,  Коензим Q 10, други подходящи хранителни добавки, мудри, медитация, енергийни упражнения ... кой каквото практикува, важното е да се прави нещо. Радостта и удоволствието от живота също се отнасят към елемента Огън, да не ги забравяме.


Енергиите в дома и офиса ни всяка година се променят. Някои специалисти по фън шуй изготвят ежегодна консултация с препоръки, целящи хармонизиране на енергиите. В тази статия ви предлагам няколко общи препоръки за 2012 година.

Най-неблагоприятната "звезда пета жълта" ще бъде в Югоизточния сектор на всяко пространство. Тя може да провокира различни проблеми, нещастия, травми, парични загуби. Влиянието и може да се отслаби чрез поставяне на метален вятърен чан с 6 тръбички или на кръгъл метален часовник – в югоизточния сектор на дома или офиса.

Неблагоприятната "звезда двойка черна", която може да донесе болести ще бъде в северния сектор на пространството. Може да се неутрализира чрез наниз от шест монети. Предлагам вместо китайски монети да използваме 6 броя монети по 1 лев, поставени със закрилника на българите Св. Иван Рилски нагоре.

Ако тези традиционни средства за корекция не ви допадат, може да използвате метални статуетки, поставени в съответните сектори. Важното е материалът на статуетките да е Метал. Според цикъла на 5-те елементът Металът отслабва Земята, а неблагоприятните звезди 5 и 2 се отнасят към елемента Земя.


Влиянието на тези звезди е силно, ако във въпросните сектори имаме важни части на дома като спалня или входна врата. Ако там попадат санитарни възли или складови помещения, не се тревожете – може да не правите корекции. Въздействието се усилва и ако извън дома има Ша енергия, насочена към въпросните сектори. Ако домът ви защитен от всякакви вредни енергии, едва ли ще ви навредят годишните и месечните неблагоприятни звезди (това е лично мое мнение).


Препоръчва се да не се извършват строителни работи в Югоизточния сектор, защото Великият Княз през 2012 г. е на Югоизток.


Разбира се, това са частични препоръки и анализи. И са по-скоро тенденции. За да се проявят са нужни съчетание от още фактори, касаещи околното пространство на дома и личния период на хората.

Майстор Реймонд Ло е водещ световно признат специалист в областта на ФЪН ШУЙ, китайската астрология “Четири стълба на съдбата” и И Дзин. Неговите прогнози са едни от най-точните и популярните в областта. Той предлага хората, родени в годините на Кучето и Дракона да носят талисман с Петел. Така ще отвлекат вниманието на Дракона и отслабят конфликта, който има през 2012 г. между Дракона и Кучето, Дракона със самия себе си.
Пълната прогноза на Майстор Реймонд Ло, в която има прогнози и за развитието на различните видове бизнес може да прочетете тук:
http://www.raymond-lo.com/article_details.php?id=45&s=0 - на английски

А сега – личното ми мнение извън темата фън шуй и китайска астрология.
Живеем във времена на ускорени вибрации. Земята и ние заедно с нея осъществяваме преход от 3 в 4 и 5 измерение. Това означава, че вибрациите на енергията се повишават, все по-трудно става да се живее в старата парадигма, ще трябва да я сменим. Материализацията на мислите и емоциите е все по-бърза, така че да не забравяме да сме внимателни с говора и намеренията. Състоянията на приемане, безусловна любов към себе си (на първо място) и към другите, липсата на осъждане и контрол ще помогнат преходът да е по-плавен и безболезнен. Бъдете себе си и се обичайте! И си спомнете Божественото създание, което сте! Ако въпросът е КАК – имате ми координатите, може да поговорим. Поздравявам ви със следната притча, бъдете щастливи в Любов и Светлина:

http://www.spiralata.net/kratko/articles.php?lng=bg&pg=71

 

[Мортиша]

Пътят на Дракона
Смята се, че линията на неярките звезди на Дракона, виеща се между съзвездията Голяма и Малка Мечка, е вплетена в небесния хоровод един от най-известните астрономи на древността Евдокс Книдски. Според археоастронома Едуард Кауров обаче съзвездието е на много по-преклонна възраст: На края на опашката на Дракона се е намирала в древността Полярната звезда, а култът към нея е бил един от най-важните в древнокитайската епоха Хан.

Изключителната древност на Дракона като зодиакален символ доказват паралелите между двата най-важни символа за Китай - Дао (буквално - път) и Дракона. Този образ и свързаните с него митологични сюжети носят общ смисъл - биологическата същност на човечеството, еволюцията на човешкия дух, победата над “дракона” на плътта, освобождението от земните въплъщения. Излиза, че с Дракона се движим заедно.

Митологичният образ на Дракона е синонимен на Змея, който в християнската митология е символ на злото, на изкушението, възможност за човека да победи самия себе си. Дали затова например едно от най-пагубните човешки пристрастия се нарича “зелена змия”? В същия контекст могат да се разглеждат и широко разпространени сюжети като победата на свети Георги над дракона, подвизите на легендарния Херакъл - героя, с който древните гърци свързвали и съзвездието на Дракона.

Това страшно на вид същество не винаги е смятано за отрицателен герой. Някога е било възприемано и като въплъщение на положителното начало, като помощник на човека. В древнокитайската митология крилатият дракон помага на героя Юа, основателя на династия Ся: влачейки по земята опашката си, той прокарва канали за водоснабдяване. Известен е славянският мит за двамата ковачи, които впрегнали усмирения от тях Змей в плуг, с който прокарали руслото на река Днепър. Драконът може да дарява съкровища на хората. Например при поволжкия субетнос кацкари е запазен митът за летящия Змей Получато, носещ богатство на тези, които не се боят от тежък труд. Самият Получато при това остава жив и невредим. За да примамят Змея на късмета кацкарите и досега оставят на перваза съд с мляко. Обикновено обаче в легендите и митовете змейовете предпочитат човешко месо - поглъщат цели прекрасни девици. Именно затова дълг на славянските юнаци и западноевропейските рицари винаги е било сразяването на дракона.

Велик и ужасен
Как изглеждал драконът? Запазени са древни описания на чудовището, датиращи от 600 година от новата ера: Драконът е най-голямата от змиите и въобще най-голямото от всички същества, живеещи на Земята. Има огромна паст и тесни ноздри. Драконите са изобразявани като огромни змиеподобни чудовища, които само с вида си ужасяват хората. Ревът им бил толкова силен, че земята започвала да трепери. За да се засили ужасът, драконът е изобразяван като чудовище, обединяващо няколко животни: с тяло и глава на змия или крокодил, лапи на лъв, крила на огромна птица или прилеп. това никак не е случайно: летящата змия олицетворява съединението на земното и небесно начало. Огнедишащ драконът става, като обединява в себе си противоположните символи на водата, която покровителства, и огъня. Така че нищо в митовете не е случайно - предците ни са били истински философи. Дали обаче тези образи са само плод на фантазията на древните? Докъде свършва реалността и започва измислицата?
Изследователи на Международния съюз на криптозоолозите стигнаха до неочакван извод: на герба на Москва е изобразено реално, а не митично чудовище. Конникът-змейоборец с копие се е появил на герба на Московското княжество през XV век при Иван III. Печатът на великия княз Иван от онези години е стигнал до нас - на него войн в доспехи и шлем поразява с копие малък крилат дракон. В древноруската иконопис са изобразени чудовища с различни размери. Според учените е възможно подобни същества да са населявали руските вековни гори. Създателите на многобройните епоси са ползвали хиперболизацията, но са се опирали на реални сюжети. За свирепи чудовища, напомнящи доисторически гущери разказват не само легендите и приказките, но и историческите документи. В летописи от Новгород от 1582 г. са описани са описани злобни крокодили, излезли от реката, изяли хора и всели ужас, преди да се скрият във водата. Що за твари са били това? И откъде подобни на крокодили чудовища са се появили в средна Русия? И къде са изчезнали драконите, за които разказва летописецът? А дали изобщо са изчезнали?


http://marica.bg

 

[Мортиша]

Много се знае за бруталността на руската, италианската или пък българската мафия. Но една от най-безмилостните престъпни организации е тази на китайските триади, която от векове разпростира пипалата си в цял свят.

Китайската мафия се слави със своята безкомпромисност и хладнокръвие. Бруталността е другият й отличителен белег. Китайските триади не знаят що е то прошка за допусната грешка или извършено предателство. Всичко се наказва. Но кога се създава китайският престъпен картел? Корените му могат да се търсят доста назад във времето.

Историята на "синдиката"

Китайската мафия се смята за наследник на създадените през 17 век от монаси-воини в Южен Китай влиятелни тайни организации, наречени триади. Те имали за цел да свалят Манджурската династия и да възстановят властта на владетелите Минг. Предполага се, че по-късно тези организации били приели формата на взаимоспомагателни дружества-синдикати и на политически организации със строго определена йерархична структура и различни наименования на всеки техен пласт или клан.

Смята се също така, че след създаването през 1911 година на Китайската република, с което триадите фактически били изпълнили част от мисията си, те били преструктурирани за изпълнение на нови задачи. Така например триадите помагали при потушаването на бунта на комунистите през 20-те години на миналия век. Ето защо през 50-те години Мао Цзе Дун започва систематично да издирва и екзекутира членове на триадите.

Възходът на триадите до добре организиран международен престъпен картел започва през 18 век. Тогава британските колонизатори използват мрежата на организацията за разпространение на дрога в страната, доставяна от индийските територии на кралството. Макар още тогава опиумът да е бил забранен в Китай, наркотичните вещества били търсена стока. Европейски кораби започнали да пренасят опиати, които били разменяни срещу сребро. Така британците не само дали начален тласък на организираната престъпна дейност в Китай, но и името й - думата "триада" идва от английското наименование на триъгълния символ, използван от бандите като отличителен белег. Именно търговията с дрога превръща триадите в силен престъпен картел с огромно богатство. И така духът от бутилката е пуснат на свобода.

Бруталност и мистика

В основата на йерархията и ритуалите на триадите са залегнали мистиката и китайската нумерология. Всички длъжности в картела се означават с цифри. Позициите на по-високите етажи се обозначават с трицифрено число, започващо с 4. Четворката идва от китайската митология, според която светът е обкръжен от четири морета. Така например на върха на организацията стои лидер, чието обозначение е 489. Той е известен още като "Лун Тао" (Глава на Дракона) или "Тай Луо" (Голям Брат). Под него има трима посредници - един заместник, един пазител и един церемониален майстор, които получават цифрата 483. Те са паметта на групировката.

Под тях в йерархията са бойните единици "Хун Кван" или оперативно действащите групи на триадите. Следват онези, осъществяващи връзката с другите престъпни общества, експертите по административните и финансови въпроси и най-обикновените "войници", т. нар. "Сей Коу Дзай". Те нямат ранг и се обозначават с кода "49". Не всеки член на триадите се занимава с престъпна дейност. Смята се, че само една десета от членовете на организацията е активна. Останалите членове се ползват със закрилата на организацията.

Минг на власт!

Мистиката около триадите се дължи и на поддържането на старите традиции, които често са зловещи - като ритуала по приемането на нови членове. Присъстващите е трябвало да пият кръвта на новобранците, примесена с вино. В модерните времена на болести като СПИН, триадите се виждат принудени да променят ритуала. Сега всеки пие вино, примесено със собствената му кръв.

След като китайската комунистическа партия завзема властта, триадите са изтласкани в краищата на държавата. Много от криминалните организации се устройват в Хонгконг, който по това време е бил още британска колония. Днес китайските триади оперират основно в страните от тихоокеанския регион, но все по-често са активни в САЩ и Европа. За тях е характерно, че винаги са опозиция на правителството. И в този смисъл се смятат и за политическа сила. От общо 36 клетви, които всеки новоприет член на Триадата трябва да положи, една е за възстановяването на властта на владетелите Минг.

източници: интернет
http://dariknews.bg