В онзи си живот, като злополучната проститутка Мария, изживях насилствена смърт и така и не успях да достигна до спомените си. (Поне не и приживе, но за това малко по-късно.) Бях близо, много близо до пробуждане когато войниците ме убиха, но просто обстановката, при която живях тогава не ми го позволяваше. Животът ми беше много труден. Прекалено труден. Освен това богохулствах и се отричах от религиозните практики по това време, а и от духовенството като цяло. Наистина не водех много добър живот и това си оказа своето действие накрая. Помня, че изпитвах не само голяма болка когато се отделих от тялото си, а и дълбоко разочарование от света, който така и не ми даде шанса да се развия. Тъкмо намерих нещо интересно, получих някаква насока и се опитах да се превърна в нещо повече от играчка за мъжете и животът се изплъзна от тялото ми. Бях изключително разочарована от всичко това и проклинах цялото Творение. И тогава-в мига на смъртта ми-усетих как нещо се спуска към мене и просто грабва духа ми. Да, в Отвъдното има присъствия, които имат силата да докосват душите, да ги водят в желана от тях посока и най-вече да контролират техния път. Това не е зона лишена от присъствие на ред и някой сили се възползват от положението си за да въдворят техните желания като този ред. Аз научих по трудния начин този урок и на мен така и не ми беше позволено да остана само като нематериален дух, който да се развие самостоятелно след края на онзи живот. Единственото нещо, за което копнеех бе да бъда оставена сама с мислите си, да се концентрирам върху себе си и да порасна духовно за да мога да "изживея" след смъртта си това, което не успях приживе. Тоест, аз просто исках спокойствие и тишина за да мога да открия онази дълбока духовна истина, която духът ми ме тласкаше да разбера. но така и нямах възможността да я достигна приживе. Но не би...
Веднага след смъртта ми или може би по време на самата ми смърт докато още бях изпълнена с болка, разочарование и дори гняв присъствието се появи и сграбчи душата ми завличайки я далеч от този свят. Аз не исках да си тръгвам толкова бързо и просто исках да поостана още малко в този свят, тази реалност, пък било то и като безплътен дух. Но никой не ми даде възможност да избирам. Просто помня как ме сграбчиха от онази колиба и ме забиха право в земята. Изведнъж както си бях в колибата посрещайки смъртта си се оказах в пълен мрак докато нещо ме влачеше незнайно накъде. Опитах се да се отскубна, но без полза. Бях търде слаба и уморена от всичко, което ми се беше случвало онзи живот за да мога да се противопоставя, за да мога да се бия. Също така нямах никаква представа какво става с мен, което още повече хранеше страха ми и ме правеше още по-слаба. Та, умаломощена от скорошната си смърт и разочарована от цялото съществуване аз продължих да изпадам все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака докато накрая това нещо не ме отведе до някаква приглушена светлина. През цялото време то също говореше, но аз така и не разбирах думите му. Само усещах, някак си, интонацията му и тя никак не беше положителна. Накрая пристигнахме до приглушената светлина и то ме пусна измърморвайки нещо, което ми звучеше крайно негативно. И в този същия момент аз усетих пронизваща болка из цялото си тяло. Да, бях безплътен дух, но въпреки това болката беше истинска. И ОГРОМНА!!!
Цялото ми тяло, или по-скоро дух, гореше! Не, не си го измислям! Бях дух и въпреки това всичко ме болеше! Когато си припомнях този момент се дръпнах и разтърсих целия. Исках да изляза от спомена, да спре тази ужасна болка и просто да се върна обратно към реалността и да забравя. Но бях вече в много дълбока концентрация и така и не успях да спра потока от информация. Бих искал това да служи като предупреждение за всички Вас, които просто искат да се "позабавляват" като си правят авторегресии. НЕ, тези състояния могат да бъдат много много ОПАСНИ! Може да влезеш в някой спмен като този и буквално да изключиш! После ще те намерят в полусънно състояние и никой няма да знае какво ти е! Имах чувството, че ще умра когато усетих тази болка и само факта, че вече бях влязъл много надълбоко (и другия факт-че споменът свършва добре за мен) ме "отърваха" от това да си остана в стаята с тази огромна болка в душата си и тотално да изключа за съществуването на околния свят. Казвам Ви го за да знаете колко опасни могат да бъдат авторегресиите и да го имате напредвид, ако попаднете в някое затруднено положение. Да се "дърпа" навътре е добре за спомените Ви-носи повече от тях-но може да Ви коства живота, или поне адекватността към околния свят, ако отидете твърде далече в спомен, който носи твърде голям емоционален заряд и нещата не свършват добре за Вас.
Та, да се върна на разказа си-мигом ме удари всепронизваща болка като че ли цялото ми тяло гореше. По-точно-духът ми гореше, колкото и странно да звучи това. Каквото и да беше онова място болката беше навсякъде, и нямаше накъде да избягаш! То действаше по-много странен начин на духа-постепенно болката обхващаше цялата ти същност докато не можеш да мислиш за нищо друго освен за нея. Малко по малко губиш разсъдъка си-цяло чудо си е, че все още имам спомени от там. И докато го губиш всичко избледнява-всеки спомен който си имал, всяко чувство, което си изпитал, всичко преживяно просто става на едно и се заменя от една остра болка, която направо разкъсва душата ти и от която не можеш лесно да се отървеш. Дори въобвще не можеш да се отървеш. И когато болката ме прониза в онзи момент аз също започнах да си губя разсъдъка. Остротата ѝ замени всяка друга мисъл в съзнанието ми. Всяка мисъл освен една. Любопитството, или по-скоро жаждата за познание, за това каква е истината за този свят, за всичко, което бях изпитала дотогава остана. Някак си когато бях поставена в състояние да трябва да избера между всичките си мисли, когато бях напрегната на максимума си и точно когато бях лишена от всяка надежда да се измъкна от онова място в мен остана порива да узная повече, да не загубя истината-да разбера коя съм. И това ме спаси!
Както казах онова място действаше смазващо на душите. Болката раздираше цялото ти съзнание докато не го изгубиш. Но това не беше края. Навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в същността ти болката заменя всяка друга мисъл, всяко друго чувство, всеки един спомен съществувал преди това. Тя заменя всичко докато не остане само мисълта, че те боли и това няма да престане докато не се откажеш от себе си-докато не ЗАБРАВИШ кой си. Да, това е място където освен, че са изпратени да страдат душите също така и ЗАБРАВЯТ кои са-просто болката не ти оставя друг избор. Усещането е странно и много тежко, но това място действа като универсално почистващо средство за паметта на душите. Веднъж попаднал там, освен ако нямаш някакви "специални" обстоятелства чрез които да задържиш разсъдъка си (каквито аз след онзи живот имах), постепенно губиш всяка една мисъл, всеки един спомен освен този за болката, но дори и той избледнява, докато не се превърнеш в абсолютно чисто табло (tabula rasa) лишено от всякакви спомени и същност. На практика това място е като една универсална "изтривалка" за същността на душата, от която не можеш да се измъкнеш докато не се откажеш от самата си същност. Освен...
Попаднала там болката ме раздираше и аз също чувствах как постепенно губя разсъдъка си. Нямаше други мисли, които да ме водят освен тази за истината-истината защо съм тук, истината какво не съм направила както трябва с живота си, истината за това съществуване изобщо. И докато останалите души биха се разкъсали от болка докато не забравят всичко, то аз се разкъсвах от едно безбрежно "любопитство" за това какво има отвъд това място и коя съм аз. Знам, че "любопитство" не е най-точната дума, която да опише поривите на духа ми в онзи момемнт, но просто не мога да изкажа с други думи онова огромно желание просто да узная какво има отвъд всички отвъд и коя съм аз, което беше започнало още приживе, но беше достигнало своя апогей когато попаднах на това място. И докато останалите души биха се отказали и биха изгубили цялата си същност само и само за да притъпят болката, то аз реших да я приема и изтърпя, но не и да загубя желанието да узная отговорите на въпросите си. И това ме накара да направя нещо спонтанно.
Аз не бях сама на това място. Всъщност бях заобиколена от души, които също се мъчеха като мене. И докато губеха разсъдъка си крещяха от болка. Всеки се опитваше да се измъкне от това място и да достигне до точка, в която болката е най-малко. Но не и аз. Разкъсвана от болка, но с все още запазен разсъдък и неутолимо желание просто да ЗНАЯ аз съвсем волево ИЗБРАХ да отида там където болката е най-голяма! Казах си (и това е най-съществената част от спомена ми):
-Нека ме боли, но нека да разбера ЗАЩО ме боли! Нека книгата на живота ми се отвори и ми покаже ЗАЩО съм тук! Нека горя, но поне да знам ЗАЩО горя!
И в същия момент когато тези мисли минаха през съзнанието ми някой като че ли започна да шепти случка след случка от живота ми където аз не бях постъпвала правилно, където аз просто грешах. В онова място насред изпепеляващия огън за пръв път през онзи живот (или по-точно след края му) аз отоврих съзнанието си за да видя коя съм и да разбера какви са грешките ми. И Бог даде знание!
Изведнъж разбрах всичките си грешки, всичките си недостатъци, всички пропуски и съзнателни злини които ми се бяха случили онзи живот. Най-просто бих го описал като да ти прожектират живота като на кинолента, но с коментар свише. Няма правдоподобна аналогия за онова което изживях спомняйки си онзи живот и онова място, но сякаш направих контакт със себе си, контакт през времето и пространството и отново влязох в мислите на онази бедна измъчена уличница, която изведнъж разбра, че има Бог на най-неочакваното от всички места! И това което видях още нещо, което ме покърти.
Аз си помислих:
-Нека всеки, който е готов да се изправи срещу ИСТИНАТА за това какво е правил да ме последва.
И още недоисказала тези думи хиляди и хиляди, като че ли безброй души се вкопчиха в мен и усещах как ме раздират. Нямах тяло, а усещах тяхните тела като зъби които се впиват в плътта ми. Усещането е много странно и не мога да го предам с думи, но то е като да влезе някой в тялото ти и да остане в него докато ти кървиш от раната си. И това хиляди и хиляди пъти. Само за момент. Душите просто се нахвърлиха върху мен като удавник за сламка и ме сграбчиха. И тогава аз казах:
-Ще вървим надолу към истината, ше отидем там където болката е най-голяма за да се изправим срещу себе си и делата, които сме извършили.
И усетих как натежавам и се спускам надолу, не нагоре където има шанс да попаднеш на някакво местенце, където болката ще е една миниатюрна степен по-малко, а НАДОЛУ до мястото където тя ще е най-силна, но ще можеш да видиш и истината за себе си. Поне това си помислих тогава. И на това се надявах.
Увързана с хиляди и хилади души впити в мен и с едва едва поддържаща разсъдъка си от искряща БОЛКА, болка която не знам дали някой някога е изпитвал аз поех право надолу с единствената надежда да видя ИСТИНАТА за това коя съм и какво съм направила и ако ли не стане друго то поне да си горя с НЕЯ!
Но точно когато потънах най-надолу, когато болката беше най-силна и когато информацията преминаваща през съзнанието ми беше най-много, в този същия момент аз осъзнах, че нещо не ми достига, че имам нуждата от още нещо, от още малко, но важно. И аз бях готова да се откажа от разсъдъка си и да спра всичко това което бях започнала, но реших да направя един последен напън на съзнанието си, напън произтичащ дълбоко от душата ми. И тогава чух една единствена дума:
-Аурисия!
Ярка светлина се появи пред мене и хилядите души, които бяха впити в мен и изведнъж провидях цялата информация за себе си. Виждах и миналото, и бъдещето си по начин по който не мога сега, и не зная дали някога ще мога да повторя същото чувство. Засиях. Събрах абсолютно цялата си сила, всичкото си отчаяние и разочарование предадох и се установих САМО в светлина. И пробих!