Авторегресията-Пътят към същността на Душата от миналото към бъдещето

[Гласът на истината]

След като направих първата си авторегресия няколко дни не можах да си намеря място-просто не знаех дали това, което съм видял е било истина или не. Бях изключително привлечен от чувството, което изпитах докато бях в това съсътояние на духа, но същевременно не бързах със заключенията за да не стане някоя грешка. Никога не съм се отдавал на поривите на емоциите си и въпреки, че ги приемам и дори търся, никога не съм се ръководил от тях. Съветвм Ви и Вие да постъпвате така-колкото повече успеете да подтиснете порива на емоциите си толкова по-дълго ще издържите в онова състояние което Ви позволява просто да виждате. Та, минаха няколко дни на редуване на периоди на екстаз от това, което съм постигнал и на дълбоко съмнение в него и реших, че ще трябва да опитам да се вкарам там отново. Проблема беше, че както казах бях посред сесия и имах доста неща за вършене. Така, че се отказах от първоначалния си ентусиазъм и реших да се концентрирам върху изпитите. А и не исках да правя нещо подобно докато все още имах един куп задачи. Но любопитството ме гризеше отвътре-това мечта ли беше или реалност-докъде можех да стигна? Исках да знам повече за онзи свят, който ми се откри тогава, но просто все още не знаех кога, къде и как да правя практиките си за да го достигна. И така минаха няколко дни на усмотрение докато една вечер не реших да опитам отново-отново да се концентрирам върху мисълта за онова, което видях предходния път, да се впусна в мислите си и да поискам да го видя отново. От началото не стана-трябваше си доста време и концентрация-всякакви мисли ми минаваха през главата-влкючително и тези, че съм луд и нищо от това не е истина, докато накрая-отново след полунощ пак щях да се предам и да заспя. Бях се отказал вече и решил да почета малко когато светкавица мина през ума ми-спомен, или поне фрагмент от спомен от света между световете се появи в съзнанието ми и се загнезди там. Видях се не като човек, а като нематериален дух, който общува с други такива духове. Няма да забравя приповдигнатото чувство, което отново изпитах тогава-нещо се беше промъкнало от подсъзнанието ми отново в напълно будното ми съзнание и аз бях си спомнил, да фрагмент и едвам едвам задържим спомен, на границата на просто чувство, но все пак спомен. Спомен, който ме преследва през остатъка от нощта. Бях отворил отново онази врата в подсъзнанието си където се криеше океан от информация-преживявания, спомени и цял куп познания, които аз исках да видя, но просто нямаше как. До онзи момент. След като се видях като нематериален дух усетих какво е да имаш десетки, ако ли не и стотици сетива-да усещаш предметите "отвътре" все едно ги сканираш със сонар, да "виждаш" топлина и енергия, а не само светлината, или пък да се "къпеш" в духа на другите. Изведнъж си спомних какво означават всички тези сетива и как се "вижда" през тях. Трябва да Ви кажа, че усещането е неповторимо-това изведнъж да се докоснеш до всичките сетива на духът си е нещо което може само да се преживее, но не и да се опише. Не смятам, че на български има думи, които могат да опишат дори една малка част от сетивата, до които един дух има достъп. Може само да се каже-изживей го и ще разбереш. Та, този момент и това чувство, което изпитах ме жегна да продължа да медитирам и да развивам практиката си-да достигна до такова състояние, при което да мога волево да влизам в регресия, а не само да разчитам на случайни обстоятелства, които да ми позволяват да се "докопам" до нещо. Това бе стъпка в правилната посока, но тогава също така разбрах, че имам още много да уча. И Вас бих Ви посъветвал да внимавате с практиките си дори след успешна първа регресия-нужно е време, упорство и най-вече много много упражнения за да се усъвършенствате в тази способност. Необходимо е да практикувате отново и отново-поне в началото-само и само за да получите откъслечни фрагменти от преживяното в предишни животи. Не бързайте и не се отчайвайте от неуспехи. Ето както Ви описах чрез своята собствена история два примера-един за много успешна регресия от първия път, и един за едва едва достигнат спомен. Първият път успях да си задържа концентрацията и да изкарам нещо уникално като преживяване, докато втория път едва се впуснах в спомена и той изчезна, зашото бях запленен от него и ведната изгубих концентрация. Та, ето Ви два коренно противоположни резултата при почти еднакви условия. Не се надявайте и при Вас да е по-различно-можете и да успеете да задържите концентрация и да видите нещо, но това, поне в началото, ще е повече въпрос на късмет, а не на практика. Поне такъв е моя личен опит.

 

[Гласът на истината]

Минаха още няколко дни и аз отнотво и отново се опитвах да достигна до "нещо". Можеше и да е съвсем мъничко, но исках пак да се поставя в състоянието, при което просто да виждам. Исках да отворя едва открехнатата врата и да погледна колкото се може по-дълбоко в нея за да видя себе си, за да открия отговорите на най-дълбоките си въпроси, които измъчват човека още от началото на неговото съществуване-Кой съм аз?, Каква е съдбата ми? и Защо въобвще съществувам?. С всеки изминал опит натрувах все повече вяра в себе си и разпилявах съмненията около постигнатото. Казвах си, че не може всичко да е измислица и не може просто да е било сън-първо, бях буден през цялото време, и второ-чувствах се по такъв начин, че просто нямаше как да пренебрегна видяното. Сърцето ми знаеше, че е истина, дори когато разумът ми говореше другояче. Та, минаха още няколко дни и споменът от онази първа вечер вече се "поуталожи" в съзнанието ми-можех да мисля рационално и да погледна на случилото се с други очи. Медитирах често, най-вече вечер и през нощта, с надеждата спомена да се повтори, но това така и не се случи. Мислите за сесията съперничеха на тези за видяното и аз полека-лека се връщах обратно към старото си аз, към старата рутина. Сесията напредваше и нещата не вървяха много добре за мен. Имаше нужда умът ми да е другаде, а не в някой предишен живот. Но аз така и не се отказах от опитите си да се върна обратно в онова състояние на яснота, когато виждах цялото си минало-когато пътувах през времето и просто попадах на информация за това кой съм бил и какво се е случило тогава. Да, за известно време нямах много резултати и спомените ми се поуталожиха, но аз все пак не се отказах да се опитвам да достигна до нещо всяка вечер и да се напрягам колкото мога за да го достигна. Но нямах особени резултати и всяка вечер просто свършвах уморен до откат и приятно заспал вместо медитирал. Но тогава дойде един ден когато трябваше да свърша една работа във факултета и ми се налагаше да пътувам от Студентски град в София до центъра на града. Денят започна рутинно-трябваше да стана по-рано за да си свърша работата, за която говорих и станах леко уморен, защото пак бях стоял до много късно през нощта. Но този път нещо беше различно, нещо ми подсказваше, че деня няма да е същия като предходните. Събудих се с натрапчиви мисли за спомените си-през цялото време мислех само за тях не успявайки да се концентрирам върху нищо друго-изглеждаше ми сякаш умът ми сам се беше "навил" да мисли само за тези неща и не искаше да отклонява вниманието си другаде. Да, чувството беше много странно, но постепенно позаглъхна след като се наядох, облякох и приготвих за тръгване. Качих се в автобуса...и се почна! Неповикани и неканени, но незаглъхващи, мислите ми започнаха да се реят в една единствена посока-назад във времето към това кой съм бил и какво се е случило с мене. Започна още в автобуса и аз едвам се довлякох до факултета. Трябваше да свърша една административна задача-дори вече не помна какво точно трябваше да взема или подам, но помня, че беше важно за завършването ми. Но то изискваше да се наредя на опашка и да пазя ред. И досега помня как всякакви "откачени" мисли ми минаваха през главата докато седях на тази опашка. Сънувах наяве...няма по-добър начин да се изрази това, което изпитвах. Онзи ден завинаги ще се запази в съзнанието ми. Това Ви го казвам за да знаете, че понякога резултатите от тези медитации не са видими по начало и може да се стигне до доста "странни" ситуации, ако продължавате да настоявате да получите отговорите на въпросите си и натоварвате ума си постоянно с тях. При мен се получи точно така-десетки дни суша, само едно малко споменче (или по-скоро фрагмент от споменче за живота ми като чист дух) и изведнъж точно когато трябваше да съм концентриран с друго, точно когато трябваше да мисля по коренно различни теми и дори бях готов да се откажа-потоп, и то по най-неподходящото време и на най-неподходящи места. Но такъв е реалния живот и с течение на времето се научих, че наистина не можеш да контролираш кога, къде и какво ти се случва, а трябва просто да имаш търпението, и умението, когато настъпи момента и подсъзнанието ти е готово да "изплюе камъчето" да имаш волята да го задържиш. Та, точно така се случи онзи ден....

 

[Гласът на истината]

Та, докато си стоях на опашката във факултета най-различни мисли започнаха да ми минават през главата. Всъщност те започнаха още от автобуса, но "пламъчето" се разгоря докато стигнах до факултета. Първо, още в автобуса, се върнах към предния си живот и видях смъртта си в детайли. После се върнах още по-назад и видях и детството и юношеството си в онзи живот. Сънувах наяве. Едвам можех да се придвижвам и улучих правилната спирка. Доста е трудно едновременно да задържиш баланс между това, което имаш да правиш и заедно с това да позволиш на тези мисли да преминават през съзнанието ти. Но тогава някак си успях. Добре е, че нямах изпит онзи ден, иначе нещата щяха да излязат извън контрол... Придвижвайки се някак си до факултета вече се бях прехвърлил в по-предишния живот, тоест, отново бях "пробил" бариерата в съзнанието си, която ме държеше далеч от спомените ми и този път бях навлязъл още по-дълбоко. Минах предишния си живот и стигнах до по-предишния си. Пак бях в тялото на мъж и пак бях в Германия, но този път тялото беше значително по-слабо и болнаво от предния път. Векът не беше 20-ти, а 19-ти по времето на кайзерите и бях търговец, или поне семейството ми беше богато търговско семейство, което държеше банка или трезор-така и не можах да си възвърна напълно паметта от тогава, но си спомням ясно, че работехме с пари, и то много. Аз бях "издънката" в родата, който искаше да се занимава с литература и наука, но не помня точно каква. Важното беше, че бях в непрекъснат конфликт с баща си, който се опитваше да ме ожени за богата наследница за да увеличим парите в рода. Мисля, че се занимавахме и с продажба на оръжия за армията, защото той настояваше поне да постъпя там като не искам да имам търговска кариера. Но аз така и не се ожених онзи живот. Умрях си девствен. Дълбоко ненавиждах семейството си и се отдавах на литература, философия, наука и дори понякога се учех да рисувам. Там ми беше сърцето, но баща ми така и не ми позволи да си изкарвам прехраната от тези неща, а ме накара да завърша търговия и ми уреди накаква чиновническа работа при него. Ненавиждах я, но братята ми се справяха добре. Те държаха фирмата на крака и ми позволяваха да се мотая по цял ден четейки си или пък да се разхождам из природата. Времената бяха добри и бизнеса вървеше, но аз се чувствах някак си не на мястото си, някак си празен и без особен смисъл на съществуването си. Някак си все търсех нещо, но не намирах смисъл никъде. Така минаха 10, може би 20 години. Не знам. И тогава дойде войната. Първата световна война. И ме мобилизираха на фронта. Баща ми ме уреди на хубава чиновническа работа в щаба. Аз не трябваше да се бия. Но с течение на войната и на загубите, които Германия претърпя все повече и повече мъже от щаба бяха мобилизирани на фронта...и там посрещаха своята съдба! Знаете как е, чели сте исторически книги. Бях раздвоен между думите на баща си, вече на преклонна възраст, да си остана на работата в щаба или да се запиша доброволец за фронта. Не бях най-силния и не бях в първа младост, но всички около мен бяха обладани само от една цел-да се бият за Райха-и това ми направи огромно впечатление. Аз мечтаех да имам такава увереност и да мога така да се оттам на една единствена цел както тях. А и се чувствах виновен, че аз си седя в щаба докато хората умират по фронтовете. Затова един ден зарязах всичко, отидох при командира си и казах, че исках да отида на фронта. Не исках да умра като страхливец. Това чувство си го спомням съвсем ясно. И до ден днешен не съм изоставил спомена за себе си като някакъв богат идиот, който се опитва да живее докато останалите умират за страната си и срама, който изпитах в онзи живот. Накрая реших, че времето ми за криене е свършило и се впуснах напред. Е, трябва да призная, че не издържах дълго. Съвсем ясно си спомням момента в който излизам от един окоп-има малка височинка пред мен. Изкачвам я. Заобиколен съм от въоръжени мъже. Тишината е убийствена. Тъкмо преминавам отвъд височинката. Виждам полето пред себе си. И тогава усещам силна болка в зъбите си и нещо троши костите ми. Усещам как главата ми залита назад и губя съзнание. И в този момент си спомням цялата болка и мъка и отвращение, което изпитвах към баща си и към семейството си. Колко далечни ми бяха и колко много мразех живота си лишен от смисъл. И пак попадам в света между световете където ясен глас от искряща светлина ми казва, че желанията ми ще бъдат удовлетворени само когато поправя грешките си. И спомена прекъсна! И колкото и пъти да се връщам обратно в съзнанието си от онзи ден така и така не мога да пробия отвъд ясната светлина. Така и така не мога да получа повече информация от онова, което видях. Дори с течение на времето вече се отказах да пробвам повече. Просто приех, че явно ми е писано да видя само толкова от онзи си живот в този си живот. И така "сънят" свършва и пак се окопитих да си върша студентските задължения.

 

[Гласът на истината]

След тази случка развих нов навик. Започнах да се разхождам около Студентски град всеки ден за да събера мислите си. Някак си движението на краката ми докато мисълта ми се рееше из Безкрая ме успокояваше. Обичах да вървя из улиците на Студентски град та чак до Дианабад, в парка близо до него и дори до квартал Дървеница правейки си "кръгчета" около Техническия и Лесотехническия университети. Докато се разхождах освобождавах мислите си и можех на воля да се опитвам да достигна до спомените си. Нямах същия комфорт в къщи и се усещах, че имах нуждата краката ми просто да се движат за да мога да поддържам вътрешния си баланс. Честно казано и до ден днешен обичам да се разхождам докато си правя авторегресии или се опитвам просто да медитирам, да се освободя от товара на ежедневието и да остана сам със себе си, съвсем сам. Та, докато се разхождах постепенно се научих как да фиксирам съзнанието си върху определена мисъл докато краката ми се движат. Усещането е много странно, но можеш да се научиш да освобождаваш напълно съзнанието си докато се разхождаш. Преминаваш в състояние когато игнорираш целия околен свят и движението на краката ти става напълно автоматично. Тогава вече можеш да влезеш надълбоко и тогава именно ти се получават нещата. През онези дни именно се научих на първите си уроци по дълбока медитация и Сливане със самия себе си докато правех онези дълги разходки из Студентски. В началото нямах особен успех и помня само как се концентрирах все по-дълбоко и все по-дълбоко опитвайки се "да хвана нещо", но не успявайки да задържа необходимата концентрация за това. Така минаха седмици, може би месеци в дълбоки опити да се концентрирам достатъчно за да премина още един път през невидимата бариера, която ме делеше от спомените ми. Но не успявах. Докато един ден не ми се "получи". Макар и за кратко и макар частично успях да пробия-видях се в предишен живот, в някакво племе или нещо подобно-някакво много примитивно общество което живееше в зелени гори. Зима нямаше. Аз бях обикновенно момче, което беше на прислуга при някакъв занаятчия. Не помня точно какво правихме, но помня, че бях изключително уморен от тежък физически труд. Караха ме да работя непрекъснато и злоупотребяваха с труда ми. Помня само как се чувствах, но не и какво правех. А това чувство беше, че съм направо убит от труд и въпреки всичко човека, за който работя, ме кара да давам още и още от себе си без да се вижда някаква награда. Просто ме използват. Чувства на умора и разочарование изпълват душата ми. Един ден минавам през центъра на селото и виждам един идол-проста дървена стуетка, но прибрана в специално изградена за това колиба където хората минават и ѝ се покланят. Също така правят ритуали с нея. Аз се смея на глупостта им. Вярвам, че Бог е навсякъде и е много глупаво да се опитваш да го "вкараш" в някакви рамки, особено пък в някаква статуетка, която после да почиташ като свещенна, че и да правиш ритуали с нея. Надигам глас и се смея. Но някой от сарейшините ме чува. Идва до мен и ме пита защо не уважавам тяхната свещенна скулптура. Аз отговарям, че не вярвам, че тя има сила. Той се разбеснява и ме пребива. Изморен и омаломощен цялото село се събира около мен. Старейшините идват и ме питат от всички страни дали не вярвам, че тази скулптура има сила? Аз повтарям, че не вярвам и някак си достигам до мисълта, че Бог живее навсякъде и го има във всички неща. Че не можеш да вкараш цялата сила на Бога в рамките на едно единствено парче дърво и да очакваш да получиш всичко само защото го почиташ. Опитвам се да обясня всичко това, а тълпата около мен само побеснява все повече и повече искайки кръвта ми. Накрая някой изважда острие, чувствам силна болка във врата си, омаломощен съм...и се виждам от отгоре как кръвта ми боядисва дървената скулптура в червено. Хората ликуват...Изведнъж съзнанието ми прескача на коренно различно място. На кораб съм, дървен кораб. Бия хора заключени с окови без пощада. Нещо вътре в мен силно ги мрази, но не знам откъде идва това чувство. Объркан съм. Искам силно да изкрещя през времето и пространството и да покажа на онова си Аз, на кораба, спомена от селото, но не мога. Твърде немощен съм за това. Просто затварям очи и се пренасям пак в настоящето...вървя по улиците на Студентски и сънувам наяве.

 

[Гласът на истината]

Постепенно се научих как да контролирам съзнанието си по време на разходките така, че да мога да достигам до все повече и повече спомени. Виждах се и като мъж, и като жена. Но спомените бяха откъслечни и спорадични. Нямаше я същата дълбочина, същия детайл както когато се бях видял в предишния си живот, или пък когато се видях като това момче, което беше заклано пред дървения идол. Просто я нямаше съответната дълбочина, а едвам едвам хващах по някой детайл от пресекулки на концентрация и деконцентрация, които изпитвах често, но не и винаги.

Сесията вече беше отминала и трябваше да се пише дипломна работа, но аз бях все така обладан от нещата, които виждах, че някак си намирах време всеки ден да се разхождам и просто съзнанието ми да прониква все по-надълбоко във въртешния свят, който се откриваше пред мен. И така попадах на парченца тук и там, които ми говореха, че от доста време съм на Земята и доста неща са се случили с мен. Помнех най-вече негативните-жестоки убийства, които съм изпитал на свой гръб, невежеството на хората рефлектирало върху мен или просто празнотата, която много животи съм изпитвал търсейки смисъла на съществуването си. Различни чувства просто преминаваха през мен като мълнии докато се разхождах и изчезваха също толкова бързо разпилявайки се в потока на мислите ми без те никога да могат да достигнат до съзнанието ми и да открият пълен спомен-оставах само с чувството, че това вече съм го изживял, но без да знам кога, къде и как.

Та, съветвам Ви и Вие когато си изберете някаква практика чрез която да можете да се концентрирате-без значение дали ще е чрез разходка в парка, или пък работенето на някаква механична деиност, или просто седенето в тъмна стая-за да се научите как да "отприщвате" мисълта си така, че тя да може да Ви води към скритото познание от подсъзнанието Ви. При мен разходките помогнаха много да обуча съзнанието си да може да достига до тези спомени все по лесно и по-лесно, но за Вас подобна практика може да е много различна-все пак не съм казал, че това, което важи за мен, ще важи и за всички останали.

Но да се върна върху себе си и историята, която разказвам. Няколко седмици след като бях започнал да се разхождам редовно и съзнанието ми свикна на това упражнение ми се случи още едно необикновено преживяване. То се получи една вечер (или може би късно през нощта, но не толкова късно колкото първата ми авторегресия) след упорита работа над учебниците. Тогава реших отново да попробвам да се концентрирам и...бум, направо щях да припадна от нивото на концентрация, което достигнах и от потока на спомените, който се появи. Още от самото начало усетих, че това ще е дълбоко-много по-дълбоко от "обичайните" ми състояния и първата ми мисъл беше нека успея да го задържа максимално дълго-нека успея да стигна до самия край на спомена, нека просто издържа, а не се пречупя и разконцентрирам, както преди ми се случваше. И, да, аз наистина издържах!

Видях се в тялото на жена, в един много мръсен град. Говорех италиански или нещо, което звучеше много близко до италианския език-разтеглени звуци и изявени ударения. Почти съм сигурен, че името ми беше Мария или нещо, което започваше с буквата м. Не помня името на страната, в която бях родена, но ясно виждах замъци и масивни каменни къщи. Спомних се, че от малка бях недохранена, защото семейството ми нямаше много пари и живеехме като бедни наемни работници по полетата. Това ме и тласна по много лош път. Научих се още от малка да продавам тялото си, а не само трудът си и така припечелвах по някоя и друга пара за да мога да се изхранвам. Децата си оставях на църквата, в сиропиталища. Бях известна в няколко града и околните им села и се местих често. Жените ме ненавиждаха, а мъжете само копнееха за моето тяло. Също така не бях особено религиозна и проклинах Бог за съдбата, която ме е оставил да живея.

Та, една вечер сводника ми забра мен и още няколко момичета и ни каза, че ще трябва да забавляваме много важни гости. Моите клиенти до тогава бяха предимно обикновени мъже-не твърде богати, известни или високо в социалната йерархия. Тогава за пръв път ми се отдаде възможност да отида в цитаделата, или както там се нарича най-центранлата част на замъка на града. Бяхме няколко момичета, които нямаха опит с такива клиенти. Аз обаче вътрешно усещах, че нещо не е наред и това не са обикновенни клиенти. Бяхме довлечени до елита на тогавшната управа и те искаха да се възползват от телата ни. До тогава нещо постепенно се натрупваше в мен-бях започнала не просто да ненавиждам религията по онова време, а активно да търся обяснения за света, в който живея самостоятелно. Прекарвах дълги часове през нощите когато нямаше клиенти в размишления над себе си и това какво е Душата и откъде идваме всички. Поведението на църквата никак не ми харесваше и исках все по-силно да навляза в други обяснения за света около мен. Все още не се беше стигнало до напълно оформени спомени, но имах чувството, че църквата греши и че живота след смъртта не е като това, което ни се описва от свещениците. И тъкмо бях попаднала в това състояние на мисълта и се появи важната среща в цитаделата на замъка.

Преди никога не бяхме влизали вътре-ние въртяхме нашата търговия отвъд градските стени, в купторите на града, а понякога ходихме и по селата. Но да влезеш в цитаделата, насред замъка, това си беше привилегия за обикновени момичета като нас. Но когато стигнахме до едно тъмно подземие разбрахме, че това което ще правим няма да е само съвокупление. Там имаше няколко мъже облечени в скъпи, но оскъдни дрехи и книги които те четяха на свещи. Не разбирах езика им но от поведението им си личеше, че не просто искаха да пренощуват с нас, а да ни използват в някакъв ритуал, който ние не разбирахме. Наредиха ни по специален начин-всяка си имаше определено място на което да застане-и започнаха да се съвокупляват с нас. Издържаха доста дълго време-повече от обикновенните клиенти и често пееха някакви странни песни на непознати езици докато ни използваха. Атмосферата беше най-малкото странна, но на мен някак си ми хареса. Не бях участвала в такова нещо преди и ми се стори дори приятно. Те свършха с нас но ни оставиха да спим до тях. Аз обаче не спах онази нощ-последното нещо, което ми се правеше беше да спя. Докато всички бяха заспали аз се облякох и отидох до масата където имаше една книга и една купчина злато. Подвуомях се дали да не всема златото, но истината беше, че в торбата ми нямаше място и за двете. И въпреки, че не можех да я прочета, реших да взема книгата. Толкова силно впечатление ми беше направила тя. Излязох от стаята и тръгнах по тъмния коридор, който водеше извън цитаделата. За мое щастие охраната пред вратата също беше заспала и успях някак си да стигна до главния вход на замъка носейки книгата в торбата си. Някак си стигнах до охраната там незабелязана и им казах, че искам да се върна при сводника си. Те не занимаха особено с мен и ме пуснаха да си вървя. Но аз така и не отидох до сводника си. Дори не се приближих до бордея си. Вместо това на следващата сутрин се измъкнах от града тайно носейки книгата със себе си и тръгнах към селата-колкото се може по-далече от града.

Познавах района добре и имах няколко клиенти, които ми бяха редовни. Сред тях беше и един ловец или поне охранител на ловните полета на благородниците, който имаше достъп до една къщурка насред гората. По-точно колиба. Намерих го и предложих тялото си и верността си в замяна на това той да ме скрие. Странното е, че го направи и така се установих в порутената колиба насред горите в планините около града. Там отворих книгата и започнах да я разучавам. Не знаех какво пишеше в нея, но излъчването от нея просто ме обгръщаше цялата. Не можех да си намеря покой докато не разуча и най-фините чертички, с които беше написана. Но щастието ми не продължи дълго. Един ден по пътеката се зададоха непознати. Бяха войници. Аз се опитах да избягам в момента в който осъзнах, че не се приближава ловеца, а някой друг, но вече беше късно. Така и не можах да се измъкна жива от колибата. Извадих нож или нещо остро когато влязоха, но те на мига ме пропобоха с оръжията си. Но това, което стана после ме остави наистина втрещен докато изживявах отново този спомен....

 

[Гласът на истината]

В онзи си живот, като злополучната проститутка Мария, изживях насилствена смърт и така и не успях да достигна до спомените си. (Поне не и приживе, но за това малко по-късно.) Бях близо, много близо до пробуждане когато войниците ме убиха, но просто обстановката, при която живях тогава не ми го позволяваше. Животът ми беше много труден. Прекалено труден. Освен това богохулствах и се отричах от религиозните практики по това време, а и от духовенството като цяло. Наистина не водех много добър живот и това си оказа своето действие накрая. Помня, че изпитвах не само голяма болка когато се отделих от тялото си, а и дълбоко разочарование от света, който така и не ми даде шанса да се развия. Тъкмо намерих нещо интересно, получих някаква насока и се опитах да се превърна в нещо повече от играчка за мъжете и животът се изплъзна от тялото ми. Бях изключително разочарована от всичко това и проклинах цялото Творение. И тогава-в мига на смъртта ми-усетих как нещо се спуска към мене и просто грабва духа ми. Да, в Отвъдното има присъствия, които имат силата да докосват душите, да ги водят в желана от тях посока и най-вече да контролират техния път. Това не е зона лишена от присъствие на ред и някой сили се възползват от положението си за да въдворят техните желания като този ред. Аз научих по трудния начин този урок и на мен така и не ми беше позволено да остана само като нематериален дух, който да се развие самостоятелно след края на онзи живот. Единственото нещо, за което копнеех бе да бъда оставена сама с мислите си, да се концентрирам върху себе си и да порасна духовно за да мога да "изживея" след смъртта си това, което не успях приживе. Тоест, аз просто исках спокойствие и тишина за да мога да открия онази дълбока духовна истина, която духът ми ме тласкаше да разбера. но така и нямах възможността да я достигна приживе. Но не би...

Веднага след смъртта ми или може би по време на самата ми смърт докато още бях изпълнена с болка, разочарование и дори гняв присъствието се появи и сграбчи душата ми завличайки я далеч от този свят. Аз не исках да си тръгвам толкова бързо и просто исках да поостана още малко в този свят, тази реалност, пък било то и като безплътен дух. Но никой не ми даде възможност да избирам. Просто помня как ме сграбчиха от онази колиба и ме забиха право в земята. Изведнъж както си бях в колибата посрещайки смъртта си се оказах в пълен мрак докато нещо ме влачеше незнайно накъде. Опитах се да се отскубна, но без полза. Бях търде слаба и уморена от всичко, което ми се беше случвало онзи живот за да мога да се противопоставя, за да мога да се бия. Също така нямах никаква представа какво става с мен, което още повече хранеше страха ми и ме правеше още по-слаба. Та, умаломощена от скорошната си смърт и разочарована от цялото съществуване аз продължих да изпадам все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака докато накрая това нещо не ме отведе до някаква приглушена светлина. През цялото време то също говореше, но аз така и не разбирах думите му. Само усещах, някак си, интонацията му и тя никак не беше положителна. Накрая пристигнахме до приглушената светлина и то ме пусна измърморвайки нещо, което ми звучеше крайно негативно. И в този същия момент аз усетих пронизваща болка из цялото си тяло. Да, бях безплътен дух, но въпреки това болката беше истинска. И ОГРОМНА!!!

Цялото ми тяло, или по-скоро дух, гореше! Не, не си го измислям! Бях дух и въпреки това всичко ме болеше! Когато си припомнях този момент се дръпнах и разтърсих целия. Исках да изляза от спомена, да спре тази ужасна болка и просто да се върна обратно към реалността и да забравя. Но бях вече в много дълбока концентрация и така и не успях да спра потока от информация. Бих искал това да служи като предупреждение за всички Вас, които просто искат да се "позабавляват" като си правят авторегресии. НЕ, тези състояния могат да бъдат много много ОПАСНИ! Може да влезеш в някой спмен като този и буквално да изключиш! После ще те намерят в полусънно състояние и никой няма да знае какво ти е! Имах чувството, че ще умра когато усетих тази болка и само факта, че вече бях влязъл много надълбоко (и другия факт-че споменът свършва добре за мен) ме "отърваха" от това да си остана в стаята с тази огромна болка в душата си и тотално да изключа за съществуването на околния свят. Казвам Ви го за да знаете колко опасни могат да бъдат авторегресиите и да го имате напредвид, ако попаднете в някое затруднено положение. Да се "дърпа" навътре е добре за спомените Ви-носи повече от тях-но може да Ви коства живота, или поне адекватността към околния свят, ако отидете твърде далече в спомен, който носи твърде голям емоционален заряд и нещата не свършват добре за Вас.

Та, да се върна на разказа си-мигом ме удари всепронизваща болка като че ли цялото ми тяло гореше. По-точно-духът ми гореше, колкото и странно да звучи това. Каквото и да беше онова място болката беше навсякъде, и нямаше накъде да избягаш! То действаше по-много странен начин на духа-постепенно болката обхващаше цялата ти същност докато не можеш да мислиш за нищо друго освен за нея. Малко по малко губиш разсъдъка си-цяло чудо си е, че все още имам спомени от там. И докато го губиш всичко избледнява-всеки спомен който си имал, всяко чувство, което си изпитал, всичко преживяно просто става на едно и се заменя от една остра болка, която направо разкъсва душата ти и от която не можеш лесно да се отървеш. Дори въобвще не можеш да се отървеш. И когато болката ме прониза в онзи момент аз също започнах да си губя разсъдъка. Остротата ѝ замени всяка друга мисъл в съзнанието ми. Всяка мисъл освен една. Любопитството, или по-скоро жаждата за познание, за това каква е истината за този свят, за всичко, което бях изпитала дотогава остана. Някак си когато бях поставена в състояние да трябва да избера между всичките си мисли, когато бях напрегната на максимума си и точно когато бях лишена от всяка надежда да се измъкна от онова място в мен остана порива да узная повече, да не загубя истината-да разбера коя съм. И това ме спаси!

Както казах онова място действаше смазващо на душите. Болката раздираше цялото ти съзнание докато не го изгубиш. Но това не беше края. Навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в същността ти болката заменя всяка друга мисъл, всяко друго чувство, всеки един спомен съществувал преди това. Тя заменя всичко докато не остане само мисълта, че те боли и това няма да престане докато не се откажеш от себе си-докато не ЗАБРАВИШ кой си. Да, това е място където освен, че са изпратени да страдат душите също така и ЗАБРАВЯТ кои са-просто болката не ти оставя друг избор. Усещането е странно и много тежко, но това място действа като универсално почистващо средство за паметта на душите. Веднъж попаднал там, освен ако нямаш някакви "специални" обстоятелства чрез които да задържиш разсъдъка си (каквито аз след онзи живот имах), постепенно губиш всяка една мисъл, всеки един спомен освен този за болката, но дори и той избледнява, докато не се превърнеш в абсолютно чисто табло (tabula rasa) лишено от всякакви спомени и същност. На практика това място е като една универсална "изтривалка" за същността на душата, от която не можеш да се измъкнеш докато не се откажеш от самата си същност. Освен...

Попаднала там болката ме раздираше и аз също чувствах как постепенно губя разсъдъка си. Нямаше други мисли, които да ме водят освен тази за истината-истината защо съм тук, истината какво не съм направила както трябва с живота си, истината за това съществуване изобщо. И докато останалите души биха се разкъсали от болка докато не забравят всичко, то аз се разкъсвах от едно безбрежно "любопитство" за това какво има отвъд това място и коя съм аз. Знам, че "любопитство" не е най-точната дума, която да опише поривите на духа ми в онзи момемнт, но просто не мога да изкажа с други думи онова огромно желание просто да узная какво има отвъд всички отвъд и коя съм аз, което беше започнало още приживе, но беше достигнало своя апогей когато попаднах на това място. И докато останалите души биха се отказали и биха изгубили цялата си същност само и само за да притъпят болката, то аз реших да я приема и изтърпя, но не и да загубя желанието да узная отговорите на въпросите си. И това ме накара да направя нещо спонтанно.

Аз не бях сама на това място. Всъщност бях заобиколена от души, които също се мъчеха като мене. И докато губеха разсъдъка си крещяха от болка. Всеки се опитваше да се измъкне от това място и да достигне до точка, в която болката е най-малко. Но не и аз. Разкъсвана от болка, но с все още запазен разсъдък и неутолимо желание просто да ЗНАЯ аз съвсем волево ИЗБРАХ да отида там където болката е най-голяма! Казах си (и това е най-съществената част от спомена ми):
-Нека ме боли, но нека да разбера ЗАЩО ме боли! Нека книгата на живота ми се отвори и ми покаже ЗАЩО съм тук! Нека горя, но поне да знам ЗАЩО горя!

И в същия момент когато тези мисли минаха през съзнанието ми някой като че ли започна да шепти случка след случка от живота ми където аз не бях постъпвала правилно, където аз просто грешах. В онова място насред изпепеляващия огън за пръв път през онзи живот (или по-точно след края му) аз отоврих съзнанието си за да видя коя съм и да разбера какви са грешките ми. И Бог даде знание!

Изведнъж разбрах всичките си грешки, всичките си недостатъци, всички пропуски и съзнателни злини които ми се бяха случили онзи живот. Най-просто бих го описал като да ти прожектират живота като на кинолента, но с коментар свише. Няма правдоподобна аналогия за онова което изживях спомняйки си онзи живот и онова място, но сякаш направих контакт със себе си, контакт през времето и пространството и отново влязох в мислите на онази бедна измъчена уличница, която изведнъж разбра, че има Бог на най-неочакваното от всички места! И това което видях още нещо, което ме покърти.

Аз си помислих:
-Нека всеки, който е готов да се изправи срещу ИСТИНАТА за това какво е правил да ме последва.

И още недоисказала тези думи хиляди и хиляди, като че ли безброй души се вкопчиха в мен и усещах как ме раздират. Нямах тяло, а усещах тяхните тела като зъби които се впиват в плътта ми. Усещането е много странно и не мога да го предам с думи, но то е като да влезе някой в тялото ти и да остане в него докато ти кървиш от раната си. И това хиляди и хиляди пъти. Само за момент. Душите просто се нахвърлиха върху мен като удавник за сламка и ме сграбчиха. И тогава аз казах:
-Ще вървим надолу към истината, ше отидем там където болката е най-голяма за да се изправим срещу себе си и делата, които сме извършили.

И усетих как натежавам и се спускам надолу, не нагоре където има шанс да попаднеш на някакво местенце, където болката ще е една миниатюрна степен по-малко, а НАДОЛУ до мястото където тя ще е най-силна, но ще можеш да видиш и истината за себе си. Поне това си помислих тогава. И на това се надявах.

Увързана с хиляди и хилади души впити в мен и с едва едва поддържаща разсъдъка си от искряща БОЛКА, болка която не знам дали някой някога е изпитвал аз поех право надолу с единствената надежда да видя ИСТИНАТА за това коя съм и какво съм направила и ако ли не стане друго то поне да си горя с НЕЯ!

Но точно когато потънах най-надолу, когато болката беше най-силна и когато информацията преминаваща през съзнанието ми беше най-много, в този същия момент аз осъзнах, че нещо не ми достига, че имам нуждата от още нещо, от още малко, но важно. И аз бях готова да се откажа от разсъдъка си и да спра всичко това което бях започнала, но реших да направя един последен напън на съзнанието си, напън произтичащ дълбоко от душата ми. И тогава чух една единствена дума:
-Аурисия!

Ярка светлина се появи пред мене и хилядите души, които бяха впити в мен и изведнъж провидях цялата информация за себе си. Виждах и миналото, и бъдещето си по начин по който не мога сега, и не зная дали някога ще мога да повторя същото чувство. Засиях. Събрах абсолютно цялата си сила, всичкото си отчаяние и разочарование предадох и се установих САМО в светлина. И пробих!

 

[Гласът на истината]

Появиха се няколко светлини. Болката спря. Вече не се намирах на същото място. Паметта ми беше пълна. Най-накрая просто разбрах отговорите на всичките си въпроси. Бях в едно с Вселената. Узнах, че Душата не живее само веднъж и имах кристален поглед върху предишните си животи. И бъдещите такива. Просто прозирах през всичко. Вече не бях просто духа на онази злощастна уличница, която бе попаднала в това ужасно място. Бях се превърнала в нещо много много по-голямо, мъдро и мощно. И тогава чух гласове от светлините:
-Аурисия, какво направи? Ти проби Огненото езеро.

Усещах емоциите на светлините. Те бяха раздвоени между изненада и почит към това, което бях направила. Но духът на онази уличнаца беше изчезнал. На негово място се бе появило едно цяло от всички минали и бъдещи животи, които бях изживяла и щях да изживея. Дори светлините бяха объркани след като ме видяха. Зачудени какво ще правят с мене и хилядите и хиляди, които ме бяха последвали, те отстъпиха и аз отново чух глас, или по-скоро получих информация, която премина през съзнанието ми като светкавица:
-Ще бъдете опростени! А ти Аурисия ще трябва да се погрижиш за душите, които току що измъкна от Огненото езеро. Те ще бъдат твоя народ.

Този глас беше много много по-мощен от останалите светлини. Имах чувството, че говоря със самия Създател. И до ден днешен потръпвам когато се сетя за този спомен.

Но аз не бях готова за онова, което светлините искаха от мен. Не бях готова и аз самата да се превърна в такава светлина, която да напътства останалите към Създателя. Бях твърде твърде далеч от това. Просто исках да узная онова, което ми се изплъзна приживе. Просто исках да имам възможността да бъда себе си, да раста, да съществувам, а не да се страхувам за живота си на всяка стъпка извън това, което се очакваше от мене и да бъда играчка в ръцете на мъжете. Аз просто не бях готова за отговорността, която искаха да възложат на плещите ми.

Нямах нищо против да се изправя срещу себе си за да узная къде греша, нямах нищо против да се променя, нямах нищо против дори да се измъчвам в това Огнено езеро стига да виждам смисъла защо го правя, стига да достигам до нови и нови знания за себе си, а ако помогна и на някой друг докато го правя още по-добре.Исках просто да знам, да раста, да бъда, но не и да поемама отговорност за хиляди и хиляди души, на които съм помогнала. Наистина не знаех какво да направя, как да продължа. Разкъсвана от очакванията сега вече възложени на мен и вътрешната ми неготовност да поема контрола върху ситуацията аз се отпуснах и загубих много много от силата, която бях придобила пробивайки това Огнено езеро.

Заедно със силата си отиде и онова състояние на всепознание, което бях постигнала и онази яснота какво трябва да направя завбъдеще. Вече не виждах събитията с онази кристална яснота, която придобих когато пробих Огненото езеро. Загувих и онази информация, която получих тогава. Информацията за миналото и бъдещето ми просто си отиде, заедно със сиянието ми. Върнах се обратно към онази уличница, която изгуби живота си в онази колиба. Все пак нещо остана. Вече знаех, че душата не живее само веднъж и имах достъп до спомени простиращи се хилядолетия назад. Знаех, че съм реинкарнация на Аурисия, каквото и да значеше това.

След пробива и връщането ми обратно в моето не чак толкова силно състояние се съгласих да помагам на душите, които се бяха измъкнали от езерото заедно с мен. Поне привично се съгласих с нововъзложената ми отговорност. Но истината беше, че мястото на което ме водеха не беше за мен. Помня, че имаше ярки светлини, много любов-всеприиждаща любов и чувството, че се грижиш за някой друг и съответно се грижат за теб. Не искам да използвам думата рай без да осъзнавам значението ѝ, но онва място беше определено обратното на езерото, където ме бяха хвърлили. Душите там всъщност се интересуваха една от друга и се грижеха помежду си. Но усещах, че и това място не е за мен. Просто не исках това бреме, което ми бяха възложили и дори чувствах, че в езерото ми беше по-добре стига само и само да продължавах да откривам по нещо за себе си, да продължавам да раста.

Останах известно време там, но ми се стори,че то беше къде къде по-кратко в сравнение с времето, което прекарах в езерото. Или поне така го усещах. Исках просто да се върна на Земята. Намразих както това място, така и езерото. Те бяха две крайностти, от които просто исках да избягам. Не бях за този свят.

Та, използвах първата възможност да сляза до Земята като безплътен дух съпровождан от други подобни безплътни духове. Имаше такава възможност иаз я сграбчих. Там, на Земята открих една двойка, която силно се обичаха, но родителите и обстоятелствата им пречеха да се оженят. Тук спомена става блед...не мога да пробия по нататък, дори и най-силната ми концентрация не помага...но си спомням, че направих нещо. Нещо, което не беше съвсем "небесно". Но си беше едно малко чудо. Чудо, което позволи на двойката да се събере. Те се ожениха и аз веднага се възползвах от възможността да им стана дъщеря! Още при първото си слизане на Земята реших да зае*а всичките задължения, които искаха да ми възложат и просто да бъда човек. И го карах така в продължение на много животи-може би в продължение на последните няколко такива...

Излязох от регресията целия потен. Това беше най-силната и емоционалната ми регресия до тогава. Въобвще една от най-емоционалните регресии, които някога съм изпитвал! И я помна в детайли и до ден днешен. Целия треперех след тази регресия. Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да направя от тук нататък. Не знаех дали всичко това е истина или съвсем съм си изгубил ума? И до ден днешен не знам. Мога само да Ви споделя какво видях тогава, а решението дали ще ми вярвате или не си е изцяло Ваше. Просто бях слисан от този епизод и реших, че от тук нататък ще искам да се концентрирам върху историята на тази Аурисия. Да, разбера повече за нея за да мога да знам повече и за мен самия. Реших, че това е единствения плодотворен път напред за мене. И така се започна....

 

[Amaya]

Имам въпроси.
Когато си спомняхте минали животи, дали в тези минали животи вярвахте или бяхте последовател на някоя религия?
В онези времена, за които си спомняте, религиите същите ли бяха като днес?
А в този живот, последовател ли сте на някоя религия и доколко добре сте запознат с религиите?

 

[Гласът на истината]

Винаги съм се интересувал от "духовните" въпроси, но специално за религия не бях чел преди да започнат "преживяванията" ми. Например за Огненото езеро чух за пръв път по време на регресията. Наистина преди това не знаех за него! Също така преди да започнат регресиите ми не бях много добре запознат нито с хиндуизма, нито с християнството, нито с юдаизма. Започнах да чета усилено по тези тематики едва след като преживях тези случки, които сега описвам. Преди това просто си гледах живота, следването и въобвще не бях на ти с тази тематика. Не че не ми беше интересна, но просто имах други приоритети в живота си и ги бях поставил с предимство.

Да, в предишни животи си спомням, че бях последовател на религии. Имам чувството, че преди живота като тази проститутка съм бил монах, но дори като монах не обръщах особено внимание на Библията или религиозните ритуали. Просто гледах да се наям добре и да си минават дните в охолство и безгрижие. В живота, който описах преди последния си живот, тоест в Германия преди Първата световна война съм почти напълно убеден, че бях евреин, а в живота на тази проститутка, която проби през Огненото езеро бях християнка. Доколкото мога да преценя, без да мога да си спомня детайли, разбира се, да, религиите бяха същите като тези, които се изповядват днес.

Трябва да Ви споделя и още нещо-все още не съм говорил за това, но скоро след като напуснах Студентски град-някъде лятото на онази година-започнаха не само регресии, а и комуникации със същностти, които населяват духовния свят. Да, знам, че можете да ме помислите за луд за тези думи, но започнах да изпитвам моменти когато нещо просто ти "влиза в главата" и започва да ти говори. Или пък получаваш информация, която не би могъл да знаеш иначе. Част от тези същностти се представяха като духове-пазители от някой от световните религии-комуникирал съм както с тези, които могат да се опишат като "ангели" така и с онези, които могат да се опишат като "деви". Случвало се е дори те направо да ми кажат за пасаж от Библията на който да отворя и да прочета за да си обясня случки от духовния ми живот. Всичко това е много странно и искам да го опиша някой път, но може би в друга тема по нататък. Та, причината да го споменавам е, че те ми как да се изразя "преподаваха" доктрината на съвременните религии и ми обясняваха това и онова какво значи. На практика ми тълкуваха религиозни текстове като Библията и ми обясняваха връзката им с онзи свят, на Туатауаните, който помнех. Но с течение на времето настъпи разрив между мен и тях. Чувствах ги повече като наставници и поробители, отколкото като истински духовни водачи. Никога не съм харесвал да бъда контролиран, а те настояваха да си затварям устата и тази информация, включително това, което написах във форума, никога да не излиза наяве. Поне през този ми живот, и поне някой от тях. Заплашван съм, че ше има "последствия" ако проговоря, но въпреки това реших да го карам през просото пък да става каквото ще! От няколко години спрях да им обръщам внимание и активно ги блокирам. Но що се отнася до религиите-трябва да си призная, че научих много неща от тях и ако ме попитате какво изповядвам отговорът ще бъде една смесица между това, което помня от времето на Тиахуанопана и това, което научих от тях.

Ето това накратко е моята история и разбирайки, че можете да ме помислите за луд Ви я споделям с желанието да ме приемете насериозно. Тези същностти наистина съществуват и наистина се опитват да обсебят съдбата на човечеството за техни си цели, които не винаги се припокриват с нашите интереси. Но ако искате да Ви говоря повече за тях и това, на което са ме учили ще го споделя по нататък или направо в друга тема. Така става ли?

 

[Amaya]

Но ако искате да Ви говоря повече за тях и това, на което са ме учили

На какво са ви учили?

 

[Гласът на истината]

Общо взето на това какво е записано в свещенните книги на основните религиозни традиции на Земята. Тълкували са ми тези текстове, учиха ме кои са основните йерархии, които управляват и са управлявали света през последните хилядолетия и ми обясняваха техните цели и планове. Искаха да стана техен последовател и да ме направят монах или гуру (в зависимост от уклона им) и най-вече да се откажа да преследвам Безкрая по начина по който го правя, защото това вредяло на плановете им. Също така искаха да се присъединя към йерархиите им след като умра. Още приживе ме подготвяха да стана член на тяхния път към Създателя. Но аз най-добре си знам кое е най-доброто за мен самия и отказах. Предпочитам да се задържа в спомените си и да следвам собствения си път отколкото да стана член на техните движения и да съм просто пионка в плановете им. Това е накратко историята ми и тяхната намеса в нея.

 

[Гласът на истината]

За да се върнем към темата бих искал да продължа с описание на това, което се случи след тази умопомрачителна регресия.

От онзи ден нататък аз вече бях фиксиран само върху една цел що се отнасяше до духовното ми развитие-да науча коя е тази Аурисия и каква е нейната история! Бях запленен от способностите, които тя е притежавала и от уважението, което онези души, които бяха под формата на светлини след като излязох от Огненото езеро, ѝ засвидетелстваха. Имаше и още нещо-след онази вечер като че ли регресиите ми ставаха все по-лесни и по-лесни. Имах усещането, че бях преодолял някаква бариера в ума си отвъд която имах все повече и повече достъп до информация от предишните си животи. Ставаше ми по-лесно да се концентрирам и информацията течеше много по-гладко-особено що се отнасяше до преражданията ми като Аурисия и преди това като член от народа, към който принадлежеше. Също така ми се наложи скоро след това да напусна Студентски град и да завърша следването си. Промених обстановката като се върнах в родния си град след престоя ми в София. В началото нямах пари за квартира и си помислих, че да се прибера обратно в родната си къща ще е най-доброто решение. Проблема беше, че нямаше работа по специалността ми в родното ми място и бях принуден да работя каквото намеря, а то не беше много. Това беше скоро след голямата криза от 2008-2009 година така че възможностите ми бяха силно ограничени-работа нямаше почти никъде, дори и в големите градове и човек бе принуден да хване първата работа, която види. Така дойде и лятото. Онова лято, което никога няма да забравя...надявам се.

Още по времето когато бях в Студентски град, скоро след онази вечер, си направих още една регресия с цел да разбера коя е Аурисия. Не получих много, но една дума остана в съзнанието ми-Туатауан. Разбирах, че Аурисия и Туатауан са някак си свързани едни с други, но не можех да разбера точно как. Отне ми малко време да "свържа точките".

През същите онези мои финални дни в Студентски град обаче ми се случи още една странна случка. Бях стоял цяла нощ буден поради което ми се наложи да си легна чак на сутринта. Исках да прекарам целия ден спейки. Но не успях. По някое време през ранния следобед се разбудих. Абсолютно сигурен съм, че бях буден. Можете да ме обвинявате в това, че съм бил заспал колкото си искате, но истината е, че ме събуди глас. В ума ми. Глас идващ от много много далече. Слаб и едвам доловим глас, но въпреки всичко го чух. Гласът идваше отвътре, в ума ми, а не от околния свят. За пръв път изпитвах подобно нещо. Не знаех от къде идва гласът, но със сигурност беше от доста далече. Той каза едно единствено изречение:
-Вышмуаншут тдага пасока?

Най-странното е, че на мига го преведох:
-Помниш ли времето?

И аз не знаех как успявам да го разбера, но умът ми беше кристално ясен по онова време. Не съм пил, друсал се или нещо подобно-сетивата ми бяха кристално ясни. И умът ми разбираше какво иска да каже гласа. В същия миг видях и образ-слаба, но жилава жена с дълга черна коса, издължено лице и искрящо жълта кожа облечена в жълтокафява "рокля" без ръкави или яка достигаща чак до колената държаща тъмно червена "тояга" обла откъм двата края. Тя се опитваше да проникне в ума ми и някак си успяваше. Изпитах чувства на тъга, но примесени с комфорт, че най-накрая я усещам и на носталгия към нещо, което отдавна съм загубил. Тя искаше да продължи контакта, да влезе по-дълбоко в съзнанието ми и съм сигурен, че имаше нещо да ми каже, или по скоро покаже, но аз така и не можах да продължа "разговора". Не знаех какво правя. Бях твърде неопитен в тези работи. Затова и "връзката" се разпадна почти мигновенно след онези думи. Загубих контакта с нея и никога повече не успях да си го върна. Това бе и първия случай когато изпитах чуждо съзнание да се опитва да "влезе" в ума ми и да ми говори. Аз някак си, на подсъзнателно ниво знаех, че намеренията на тази жена са добри и исках да продължа "разговора" си с нея, но така и не ми се отдаде възможност да го направя. Остана само това кратко видение запечатано в паметта ми.

След това постепенно съзнанието ми се облекчи и скоро след това видях следното:
В предишен живот съм. Намирам се на сухо и прашно място. Там няма толкова пясък колкото прах и напукана от суша земя. Двама мъже се бият със същите "тояги" с обли краища. Направени са от мед или нещо, което съдържа мед и са доста тежки. Мъжете са на границата на изтощението си. Те едвам отлепят тежките медни "тояги" от земята и ги засилват един към друг. Чува се звънът от метал удрящ се в метал и постепенно той оттеква във въздуха. Мъжете се опитват да се повалят един с друг и всеки да нанесе фаталния удар. Мъжете изглеждат по същия начин като жената от видението ми-слаби и не твърде мускулести, но жилави, много жилави. Кожата им е жълта, с цвета на слънчевите лъчи, а лицата им са издължени. Забелязвам, че около главата-от челото нагоре до гърба на черепа и от средата на очната кухина и скулите пак до гърба на черепа има задебеляване. Костта е твърда и образува нещо като костен "гребен" който обикаля цялата мозъчна кухина. Косите са черни и дълги. Очите също са черни. Мъжете искат да се избият един с друг, но не се мразят. Дори са много добри приятели. Чувството е странно. Заобиколени за от други хора, които изглеждат по същия начин-слаби, но жилави с дълги черни коси и жълта кожа. Всички те гледат дуела застанали в кръг около биещите се мъже. Сред тях има други мъже, жени и дори деца. Всички очакват края на дуела. Спомена се губи...

Излизам от регресията с чувството, че аз съм единия от тези мъже. Това, което трябва да направим е тежко и трудно-на никой не му се умира, но е напълно необходимо за добруването на народа ни, за бъдещето ни. Такава е Божията воля. Искам да плача...

Следващите дни и месеци по време на последните ми дни в Студентски град и на първите ми дни обратно в родното ми място направих още десетки регресии като тези и постепенно "сглобих" историята на Аурисия и на Туатауаните, която се опитвам да разкажа и в този форум. Бяха много интензивни дни когато получавах спомен след спомен по време на лятото докато завършвах и после си търсех работа. Не мога да опиша всичко, което получих през онези дни, но ще се опитам да разкажа каквото мога. Просто е толкова...много. Почти всеки ден имах поне по две-три регресии и запълвах "дупките в пъзела" на Туатауаните и тяхната история. Това продължи чак до септември когато ми се наложи да "поуталожа" практиките си. Животът ме принуди да пренасоча интересите си другаде. Но до септември вече си бях възвърнал достатъчно спомени за да знам кой съм, откъде идвам и какво съм правил в минали животи.

В следващите постове ще се опитам да Ви разкрия какво видях през онова лято...

 

[Гласът на истината]

Трябва да Ви кажа, че от тук нататък през следващите няколко поста ще се опитам да предам историята на Аурисия и на Туатауаните в детайли така както си я спомних онова лято, но няма да "цитирам" преживявания по отделно така както го правех досега. Тоест, искам да предам един "блок" от познание, до което достигнах тогава без да посочвам отделните дни и практики чрез които го достигнах. Затова пиша този пост. Тук искам да споделя, че практиката, която използвах не беше много по различна от това, което вече обясних до тук. А именно концентрация върху определена мисъл докато тя напълно обсеби умът ми, и дори отвъд това, с цел да се извлече дори само единица познание за обекта върху който съм се концентрирал. Правех тези "упражнения" по два-три пъти на ден след като напуснах Студентски град и преди да си намеря работа (тогава разполагах с времето да практикувам) за около два-три часа всеки път и понякога (но не винаги) достигах до информация под формата на "видение", тоест образи или дори кратък "отрязък като на филм" от мое поведение в предишен живот, звук (тоест фрагменти от езика ни) или просто мисъл, която те "пробожда" отключвайки нахлуването на нови и нови спомени за това кой си бил, какво си правил и защо си го правил. Ще се опитам да Ви опиша разултата от сумирането на тези преживявания в следващите си постове.

 

[Гласът на истината]

Първо, бих искал да заявя, че практиките ми ме доведоха до отделни "парченца" от познание, което бих искал да Ви предам обобщено и в хронологичен ред в следващите постове. Тоест, почти всеки ден имаше по нещо ново, което стъпваше на досега предадената тук история и я допълваше по един или друг начин. Тоест, аз не достигнах до това, което сега се намира на края на историята ми последно, нито пък до онова, което сега се намира в началото на историята ми първо. Всъщност "нещата" си идваха в абсолютно хаотичен ред достигайки до парченце тук и там и те така докато накрая имах достатъчно да "сглобя" това, което предстои да Ви разкажа. Истината е, че получавам нова и нова информация за онези времена и до ден днешен и все още не съм насно с всеки един дребен детайл от тази история. Но основните части ги научих онова лято и предстои да Ви ги опиша сега.

В началото спомените не бяха много ясни-спомних си основните битки, в които сме участвали, какво съм си мислил (и най-вече чувствал/а) тогава, къде съм бил/а и какво съм решил/а по времето на нашата цивилизация-Тиахуанопан-ът-и от времената преди нея когато това, което се нарича Туатауани бе оформено-но с времето получавах все повече и повече детайли докато накрая имах пълна представа за това за какво говоря. Не беше лесно (и все още не е), но също така постепенно достигнах до все повече и повече думи на хуасаут-нашия език по време на тази цивилизация и започнах да го разбирам. Не, по време на регресиите ми не говорих на хуасаут (и все още не говоря)-той е доста богат и сложен език и обхваща твърде много думи, които аз все още не знам, но поне основите разбрах. Все още се мъча да проговоря истински хуасаут, защото има толкова много начини на подредба на отделните срички, които съставят думите, че ми е трудно да разбера кои са правилните с моя съвременен мозък свикнал твърде много с Индоевропейските езици. Също така постепенно сглобявах все по ясна и по ясна картина за това кои сме били и какво сме правили докато накрая не ми беше проблем да мога да се потопя в онзи свят и да се "докопам" до още повече и повече спомени така както си спомням детството си например. Бях се озовал в един свят много различен от днешния, но имах всичко необходимо за да мога да се ориентирам в него. Предполагам, че всеки би могъл да достигне до подобно състояние на мисълта, ако наистина се концентрира върху спомените от предишен живот и усилено работи върху тях.

Коренът на успеха ми със спомените от Туатауанско време за разлика от по-скорошните ми спомени, или пък онези преди това е, че по време на последните стадии на развитие на цивилизацията ни-Тиахуанопанът-ние развихме система наречена бадахуан, която ни позволяваше да "увързваме" спомените си един с друг докато се създаде единна "среда", в която можеш да се потопиш и почти мигновено да получиш достъп до цялата информация която те интересува, да достигнеш до своето аз от предходни животи и да се превърнеш отново в човека, който си бил тогава. Всъщност бадахуанът не е само система от практики насочени към това да си спомняш предходните прераждания, а е начин по който всички души на Туатауани се "увързват" едни с други, но един от ефектите му е точно много по-лесното възвръщане на спомените от предишните животи. Основата на бадахуанът е усещането за близост и цялост с останалите Туатауани, което с течение на времето се превръща във водещо чувство за целия живот на индивида. Когато се пректикува "правилно" (което аз през този си живот така и не успях да направя) бадахуана означава всеразпростираща се връзка с останалите Туатауани до степен в която ти буквално не можеш да различиш собствения си аз от този на останалите. Това се придружава не само от засилена памет към миналите животи когато си бил Туатауан, но и от ясновидски способностти насочени към общото ни съзнание, телепатия (много силна) помежду ни и не на последно място-споделени способностти като всички могат да получат способност на която един от нас се е научил. Бадахуанът позволява и още много "интересни" неща, но за това ще говоря по-късно. Важното е да се знае, че достигането до бадахуанът отключва много познание свързано с Туатауаните едновременно. И това не е познание само за историята ни. То включва познание за естествените закони на Вселената, духовни практики, технологично познание и още какаво ли не. Всъщност всичко необходимо ти да можеш да живееш сред останалите Туатауани и да познаваш културата им отвътре ти идва едновременно-като буря от ясно небе и те обхваща целия изпълвайки умът ти с толкова много познание, че ти едвам можеш да го обхванеш. И до ден днешен основните въпроси над които медитирам когато си правя регресии са свързани предимно с това да извличам полезно познание от Туатауанската "база данни"-неща като строежа на Вселената, фундаменталните закони на физиката, напреднали технологии, с които тогава разполагахме и прочее, което идва от подсъзнанието ми. Благодарение на тях всъщност се и развивам в това, което правя през сегашния си живот. Оказва се, че познанието на Туатауаните ми е много полезно през сегашното ми съществуване. Но бадахуанът далеч не е предназначен само да изпълва ползвателите си със знание. Това е система, която ни позволява като Туатауани да действаме заедно и да се подкрепяме един с друг във всичко, което правим. Истината е, че при правилно прилагане тя определя целия ти живот от раждането до смъртта и свързва самата същност на душата ти с тази на останалите Туатауани. Започва се "обучение" още от най-ранна детска възраст като "връзката" между съзнанията се установява още от тогава и тя само расте през живота на индивида. Расте подхранвана от общи език, култура, мисли...Дух докато индивида може да се "загуби" в единното цяло наречено Туатауан. Ах, как ми липсва онази близост, която някога изпитвах....

 

[Гласът на истината]

Развитието на Туатауаните преминава през три условно наречени "етапа". Първо е "древната" история на Туатуаните когато ние се оформихме като народ, а и като отделна раса от останалите обитаващи Земята (да, ние далеч не бяхме единствените, които "обикаляха" по Земята по това време). Тя включва развитието на Туатауан като нещо отделно от всички останали народи обитаващи един не малък земен масив наречен Традарак, заселването ни по земите където се разви народа ни, постепенното оформяне на траурутите-обществените "елементи" на които живеехме, борбата ни с "жаждата", тоест на какво бяхме способни за да се справим с честото безводие, което сполетяваше земите ни, и не на последно място-развитието на "ключовите елементи", на "стълбовете", на по-късната ни цивилизация, които ни отличаваха от всички останали народи на Земята-нашите собствени език, писменост, религия и така нататък. Характерно е, че през този първи етап от развитието си не бяхме особено напреднали нито като култура, нито като духовност, а най-малкото като технологии, но именно тогава се разви онзи "комплекс от характеристики", който по-късно обуслови онова, което ще се нарече Туатауан, от всичко останало съществуващо на Земята. Тоест, началото на историята ни далеч не е толкова "блестящо" или "напреднало"-ние буквално започнахме като племена разпилени из пустощта, но именно там се крие ключа към по нататъшното разбиране за силите, които ни водеха като цивилизация.

За съжаление тъкмо когато ние започнахме да се обособяваме като отделна цивилизация-със своите собствени език, култура, пименост, обществена организация и така нататък, тоест тъкмо дойде момента, в който ние можехме гордо да се изправим като Туатауани преодолели своите ограничения, и най-вече тежките суши, които климатът ни налагаше, и ние бяхме вероломно нападнати от нашите северни съседи-народът (или по-скоро народите от цивилизацията) Тенгкчуа. Ние загубихме войната с тях и бяхме поробени. Това робство продължи хилядолетия и през периоди когато самите Тенгкчуа бяха ту обединявани под мъдрото ръководство на способни царе, ту разединени и в непрекъснати битки помежду си. Различни техни цивилизации на различно ниво на развитие ту се възцаряваха над целия Традарак (а и отвъд него), ту се разпадаха в хаос и безвремие. Така ние изкарахме няколко цивилизационни цикъла под "ботуша" на Тенгкчуа, при което народа ни едва не загина. Мразени, преследвани и отритнати до най-нисшите работи в обществото ние едвам оцелявахме. Тенгкчуа ненавиждаха траурутите ни, нашата религия и философия, начина по който се държахме и въобвще всичко в нас. Бяхме принудени да извършваме безброй престъпления, да се крием и бягаме в най-отдалечените места на Традарака и да се отричаме от всичко Туатауанско на много пъти през историята си, но някак си оцеляхме, някака си останахме заедно и това ни спаси. Благодарение най-вече на неразрушимата връзка помежду ни и на огромно упорство ние съхранихме онова, което ни правеше Туатауани-език, писменост, религия, обществено устройство и така нататък през този мъчителен период на съществуването ни когато едва не бяхме унищожени или претопени от външна сила.

След падането на една особено агресивна цивилизация на Тенгкчуа се случи нешо необикновено. От един траурут, който беше почти унищожен, се родиха двама души-мъж и жена-които имаха почти пълни спомени за предходния си живот. Толкова пълни, че след като се срещнаха отново в следващия си живот те успяха напълно да преорганизират траурута си. Тогава се роди бадахуанът-не просто като система чрез която се припомняха предишни животи, а като сиситема чрез която (до известна степен) се контролираха преражданията. Тези двама Туатауани бяха успешно преминали от другата страна и все още връзката им не беше нарушена дори след като се преродиха отново. Те ни показаха какво означава неразрушима връзка и в този, и в онзи свят. Връзка, която пробива времето и пространството само и само за да могат тези, които я притежават да останат заедно. От тях се научихме как да "вкарваме" тази връзка в употреба както в мир, така и във война. Научихме се какво всъщност е прераждането и не на последно място успяхме да изградим такава система, че целия народ на Туатауан да бъде единно цяло. Това естествено не остана незабелязано от царете на Тенгкчуа и те тръгнаха на война срещу нас. Но този път беше различно. Този път се бяхме научили на силата на Духа, който е споделен помежду ни. Цял един народ се бяха превърнали в едно цяло. И като цяло бяхме непобедими! Този път ние диктувахме правилата, а не Тенгкчуа. Въпреки, че те бяха много по-многобройни и добре въоръжени и обучени тяхната сила не можеше да се сравни с тази на нашия Дух-дух породен от взаимната ни любов един към друг, която се манифестира в способностти, на които Тенгкчуа не можеха да отговорят адекватно. Разбихме армиите им и този път ние бяхме победителите. За отмъщение за всичките злини, които ни бяха вършили, изгорихме децата им и свършихме с рода им! Всеки, които не искаше да бъде Туатауан и да се включи в бадахуанът беше с прекъсната линия. И от онзи ден нататък повече Тенгкчуа нямаше. Така се роди Тиахуанопанът.

През следващите хилядолетия Тиахуанопанът се разви неимоверно. Ние растяхме както духовно, така и технически. Успяхме да обуздаем множество сили, да развием велики технологии и не на последно място-да растем духовно. Но също така срещнахме и редица препятствия по пътя си. Наложи се да водим тежки войни с раси живеещи извън пределите на Слънчевата сиситема, да променим обществото си из основи за да може то да отговаря на вечнорастящия по мощност бадахуан и да се срещнем с йерархиите, които ни подпомагаха до онзи момент. Но ние успяхме да се справим с всичките тези задачи, които ни бяха поставени. Надрастнахме всичко. Стигнахме толкова далече, че йерархията, която ни подпомагаше поиска от нас да се отделим от тази триизмерна плътност и да пораснем като част от тях в по-висшите измерения на Творението. Поискаха от нас да станем "астрални" същества, ако мога да използвам тази дума. Бяхме изправени пред избор-да изпаднем, така както Тенгкчуа бяха изпадали, в по-ниските нива на плътност на това Творение и да загубим цивилизацията си, но да се задържим на Земята, или да продължим по нататък към сливане със самия Създател изоставяйки човешките си форми завинаги. Пророчеството, че ще загубим Тиахуанопанът си и че ще трябва да изпаднем така както Тенгкчуа бяха изпаднали ни плашеше, но още повече ни ужасяваше и съдбата да продължим като "астрални" същества докато накрая се слеем със Създателя. И в двата случая щяхме да загубим бадахуанът си-щяхме да загубим онази връзка помежду си, която ни караше да се чувстваме неуязвими. Затова нов план бе измислен-да "офейкаме" от самото Творение на този Създател и да си направим свое собствено такова-да разбием оковите на съдбата и ние самите да се превърнем в Богове. Планът не сработи както очаквахме-едновременно имаше успех и беше тотален провал. Самоунищожихме се. В процеса на "напускането" на това Творение унищожихме цивилизацията си, но и запазихме бадахуанът. Едновременно успяхме в най-важното, което целяхме-да си запазим неудържимата връзка помежду си, но се провалихме в крайната цел-да "избягаме" от това Творение като си направим свое собствено. И така раздвоени между двата Пътя-към Твореца и като Творец продължаваме да съществуваме и до ден днешен. Но за това още по-нататък.

 

[Гласът на истината]

Началото на историята на Туатауаните започва с бедствие застигнало родния ни континент-Традарака. На него не живеехме само ние Туатауаните. Истината е, че имаше раса по-стара от нас наречена Тенгкчуа, която беше преминавала през периоди на възход и падение. По време на последния си възход те бяха навлезли в забранена територия-а именно науките относно кръстосването на хората помежду им и с други видове и получаването на нови раси хора. Това бе и една от причините за падението им. Силната им империя, която тогава е държала цялата планета в хватката си, не е могла да се "оправи" с технологиите и другите сили, които е отприщила и това е довело до нейната преждевременна гибел. Но не и преди да успеят да създадат цяла плеяда от нови раси, които да могат да оцеляват при разнообразни условия. Една от тези раси са били и прародителите на Туатауаните. Раса създадена за тропически условия на живот и много слънце-телата са издължени и стройни с по-дълги крайници, косите тъмни до черни, очите също, а кожата е в най-различни оттенъци на жълтото. Така са изглеждали най-ранните Туатауани. Аз лично не съм бил на Земята по това време, тъй че не знам как са изглеждали те от личен опит, но това са ми казвали останалите-това е "заложено" в бадахуанът. Та, след ужасяващ катаклизъм, причинен от самите тях, Тенгкчуа са били принудени да се върнат обратно към примитивен начин на живот и да изгубят достиженията си. Това е било и божественото наказание за проявената дързост, както и небрежност, с която са се отнасяли към силата си. На Традарака са останали обширни площи от територия без човешко присъствие-територия, която е била "усвоена" от някой от расите, които Тенгкчуа са били създали.

Но ние, тези които живеехме като Туатауани, знаехме друга история за произхода си. Според нея в тази Вселена, в рамките на това Творение, съществуват две сили-една, която носи топлина и живот, и втора, която носи хлад и смърт. И двете се управляват от могъщи същностти, които проектират силите си през цялата Вселена и чиято мощ диктува съдбата на всичките й обитатели. Силата, която носи топлина и живот се управлява от дух наречен Ньопан, които е олицетворение на светлината и всичко, което желае да твори, да създава или пък дори само да се размножава. Силата, която носи хлад и смърт се управлява от дух наречен Гьопан, който само търси начини да "занули" всяко съществуване-да го "освободи" от тленната му форма като го тласне по пътека водеща до смъртта му. Тази смърт може и да е много сладка и желана, но си е смърт въпреки всичко. Гьопанът знае само как да убива, докато Ньопанът се интересува само от съзидание. Ние вярвахме, че Туатауаните са деца на Ньопанът изпратени тук на този свят за да спрат неизбежния уклон на всичко към смъртта му и за да поддържат живота и да раздават справедливост. Това беше и първата ни религия-първите ни стъпки по духовния път. Но истината беше другаде.

В действителност скоро след самоунищожението на последната велика цивилизация на Тенгкчуа преди нашето време участъци с огромна площ в южния край на Традарака бяха останали свободни от човешко присъствие. Там се бяха и заселили онези Туатауани, които избегнаха пълното унищожение на човечеството по време на онзи катаклизъм. Самия Традарак представляваше доста голяма земна маса с формата приблизително на триъгълник насочен с единия връх на юг. Тоест, континента се стесняваше в тънък нос достигащ до тропиците докато по-голямата част от територията му се намираше на север. В тази тясна, също триъгълна, част разположена в тропиците живеехме и ние-Туатауаните. В началото на историята ни тя е била покрита с гъсти тропически гори гъмжащи от живот и населени с най-различни зверове, но с течение на времето е настъпила рязка промяна в този пейзаж. След катаклизма нещо се е променило в климата. Равнините на запад от основната планинска верига на континента-Кхафтата-са започнали постепенно да се изсушават заменяйки гъстите тропически гори с открити полета, които разчитат на кратък дъждовен сезон за поддържането на живота в тях, откъснати от по-северните, и умерени, части на континента от обширна пустиня-мыхуанш, която е много трудно да се прекоси. В рамките на този климат живеех и аз и от там започва моята история като един от Туатауаните.

 

[Amaya]

Какви бяха къщите по време на епохата на Туатауаните? Различаваха ли се жилищата им от днешните?
С какво се хранехте тогава? Как приготвяхте храните? Имаше ли превозни средства? Имаше ли училища като днешните?

 

[Гласът на истината]

В самото начало на историята живеехме като малки групи от хора, които събираха храни от каквото намерят през дъждовния сезон и нямахме обществен ред по-сложен от родово-общинния. Тоест, живеехме като първобитни хора. Никакви училища, никакви превозни средства-нищо по-сложно от каменни сечива. След Великия катаклизъм на Традарака не беше останало много от човешката цивилизация. Трябваше да минат хилядолетия преди тя да възвърне силата си. А това означаваше десетки, ако ли не и стотици животи като рапокъсани племена изхранващи се с лов и събиране на каквато и да е храна.

 

[Гласът на истината]

Както казах в началото Туатауаните са живели в гъсти тропически гори в най-южния полуостров на Традарака. Тези земи с приблизително триъгълна форма включваха обширна равнина на запад, полупланини и хълмисти райони в централната част преминаващи във високите върхове на основната планинска верига на Традарака-Кхафтата (в превод означава Змията) на изток, която се издигаше много високо над западната равнина и включваше вулкани със заснежени през цялата година кратери. Тя след това стръмно се спускаше на изток право в морето със скални брегове осеяни с камъни или спускащи се направо в океана. Пътищата покрай морето бяха малко и все много тесни поради което връзката със северните части на континента стана изключително трудна след като тропическите гори изсъхнаха и на север от земите ни се образува обширния мыхуанш. Но преди това Традаракът е представлявал едно цяло покрито с гори от край до край-от източното до западното крайбрежие-и Туатауаните са населявали една много малка част от тях в крайния юг. Това е било времето веднага след катаклизма довел хората до ръба на оцеляването им. Но природата бързо е завзела освободената от човешка намеса територия и я е превърнала в своя. Така и са се образували гъстите гори, които първите Туатауани са нарекли свой дом. Тогава те още не са се наричали Туатауани, а езикът им е бил примитивна смесица между звуци и стонове, не много по различен от онова, което първите хора и от нашата собствена епоха са използвали. Хуасаутът не се е развил за един ден. Най-старите остатъци от онези времена всъщност са вярванията в Ньопана и Гьопана, които са проследявани чак до времето на гъстите тропически гори преди земята да изсъхне. Тогава Туатауаните са живели на не големи групи от по няколко семейства и са се прехранвали с лов и събиране на плодове, семена и изобщо всичко, което става за ядене. Това са били и добрите времена преди всичко да изсъхне.

С течение на времето обаче климата се променил. Това разбира се не е станало изведнъж, но за няколко стотин, може би дори хиляди, години от тучната зелена покривка на южните части на Традарака не останало и следа. Освен, може би, тънка ивица зеленина между морето и скалистите върхове по източното крайбрежие, която си остана зелена дори и по времето на "сухите години". Но тази ивичка зеленина никога не е била достатъчна да приюти всички Туатауани. Така че повечето от нас бяха принудени да свикнат с новия климат, който се установи в западната равнина, централните хълмове и по планинските долини на изток (без най-високите им части, разбира се). А той беше кратък, но силен дъждовен период през една четвърт до максимум една трета от годината, последван от ужасна суша по времето на която можеха да минат месеци без нито една капка дъжд. Природата също се приспособи към изменения климат като се образува мыхуанша на север там където преди бяха тучни равнинни гори в прехода към по-умерения климат в северните части на континента, тропическата гора в нашата част от Традарака се замени от ниски храсти и треви, които изсъхваха през сухия сезон и малки и отдалечени едни от други "горички" от дървета с бодли и дебела кора. Те станаха много по-честа гледка от гъстите тропически гори, които преди покриваха тези територии. От тях останаха само тънките ивици между облечените в сняг планински върхове и скалистите брегове на Кхафтата на юг и изток.

При този климат вече нямаше място за самостоятелни "племена", които могат да бродят из горите, да ловуват едър дивеч и да събират плодове и семена за прехрана. Храната и особено водата ставаше оскъдна за дълга част от годината, което налагаше да се трупат запаси от всичко докато още имаше дъжд. Така животът ни се промени от този на задоволени ловци, които разполагаха с достатъчно дивеч за да хранят децата си, в онзи на измъчени стопани на малки парченца земя около водоизточници пълни през цялата година, които едвам успяваха да съхранят достатъчно храна и материали за огрев за да нахранят себе си. И това не бе най-лошото. То стана когато и тези водоизточници започнаха да пресъхват. Имаше години когато точно преди дъжда да дойде всички водоизточници в района можеха да пресъхнат. Тогава оцеляването на всички Туатуани беше поставяно на изпитание. И в тези смутни времена се появиха два основни пътя, по които ние се справяхме с проблема. Първо, можеше да се стигне до оцеляването само на най-силните-всички в "племето" се биеха за последните останали парчета храна около най-постоянните водоизточници. Най-силните мъже съответно надделяваха и избиваха или просто обричаха на глад и жажда по-слабите като запазваха най-желаните жени за себе си. Това намаляваше броя на "гърлата за хранене" до ниво при което имаше достатъчно за оцелелите. Системата беше брутална, но работеше. Другия път беше точно обратния-да се даде на недохранените и жадните колкото се може повече от онези групи, които имаха повече, защото живееха до по-дълготрайни водоизточници. Така се събираше по-голяма група, която пазеше водоизточника от онези решили да го превземат със сила, да избият пазителите му и да вземат каквото искат от групата, на която той е принадлежал преди. Но големите групи създаваха много повече грижи и пак се налагаше най-слабите да бъдат убивани. Но не и от алчни ръце желаещи просто да се докоснат до колкото се може повече от това, което имаха, а от тези на най-благородните и загрижени членове на групата. Първата стратегия се предпочиташе от мъжете, втората-от жените. При първия случай оцеляваха повече мъже, които се бореха като зверове за останалите в групите им жени. Във втория случай жените вземаха контрола над водата и те започваха да решават кой колко да получи и съответно кой да живее и кой да умре. И когато някой бе твърде слаб и немощен да продължи да бъде полезен те бяха и екзекуторките. Дълго време двата подхода се съревноваваха един с друг за да определят бъдещето на Туатауаните. В крйна сметка спечели втория.

 

[Гласът на истината]

Битката между тези две стратегии за оцеляване оформи и цялото бъдеще на Туатауаните. Всъщност именно тази система ни и направи Туатауани. Преди това такова нещо не съществуваше нито като идея в душите ни, нито като дума в езика ни. Това е и горе-долу времето по което аз дойдох на този свят и започнах да се реинкарнирам на Земята. С началото на наистина продължителните суши тази система бе нееднократно поставяна на изпитание отново и отново, но тя някак си не само оцеля, но и се разви в онова нещо, което ни отличаваше от всички останали народи на Земята. Докато земите ни постепенно ставаха все по-сухи и по-сухи сред нас се установи нов принцип-всички се бият, само най-силните оцеляват. Но не се биехме просто с онези от нас, които искаха да заграбят храната и водата на останалите както описах по-рано, не, сушата налагаше групите да бъдат "намалявани" до минимум, който да гарантира оцеляването на победителите. За да стане това в началото жените организираха как да ги нарека-"дуели" между мъжете за да се определи кои от тях са най-силните. Само те имаха правото да оцелеят, а загубилите се убиваха. Но и това се оказа недостатъчно, когато сушата обхващаше все повече и повече земи за по-дълго време. Мъжете, смятам с право, недоволстваха защо само те се бият и умират докато жените се възползват от малкото останала храна и вода. Защо само те заслужават да умрат? И така и жените също започнаха да се бият помежду си и да се убиват една с друга когато сушата се задържаше. Започнеше ли това време, когато храната и водата не достигаха, цялото "племе" се събираше да гледа отчайваща гледка-първо мъжете се изправяха един срещу друг в битки до смърт за шанса поне един от тях да оцелее и да продължи рода за сметка на всички останали. След това, ако сушата все още не отстъпваше, и жените се изправяха една срещу друга в "дуели" за да разберат коя от тях заслужава да продължи рода. Системата беше брутална, но работеше. Накрая трябваше да останат само най-силния мъж и най-силната жена, които да продължат рода след като всички останали бъдат убити. От там се започна и един от най-тежките въпроси гонил ни през цялата ни история (а и все още преследващ ни като Туатауански реинкарнации)-дали партньорът трябва да се избира по чувства или по сила? Още от този етап на развитие се оформи една брутална, но работеща система-най-силния се сношава с най-силната. С течение на времето разбрахме, че това гарантира най-силното поколение. Групи заченати от най-силните измежду мъжете и жените излизаха победители срещу групи където само най-силния измежду мъжете взимаше повече от една жена и жените не се биеха помежду си. С течение на времето разбрахме, че тази стратегия води до раждането на хора, които имат най-добрите шансове за оцеляване сравнени с всички останали. Но не винаги както мъжете, така и жените искаха да я спазват...

В битки когато най-силния измежду мъжете имаше пълна доминация над своите съплеменници той много често решаваше да се възпротиви на ритуала да остави жените да се бият помежду си за да определят най-силната, която да му бъде жена. Той просто искаше да се сношава с колкото се може повече жени и спираше битките помежду им за да бъде с всичките или, още по-лошо, си избираше кои жени да вземе като той избираше кои да оцелеят и кои да умрат. При този развой на събитията се получваха малки групи от по един мъж и няколко жени, които заграбваха водоизточника и обричаха всички останали на смърт. Но се оказа, че тази система е изключително нетрайна-накрая момчетата израстваха и онези, на които им беше отказан достъп до жените се съюзяваха помежду си докато образуват група достатъчно силна за да надвие и най-силния мъж. На жените също не им харесваше да трябва да си поделят мъжа докато най-силните измежду тях бяха пренебрегвани. Тези по-силни жени започнаха да се съюзяват с по-слабите мъже за да убият онези от мъжете, които искаха да заграбят водата и с нея правото да се решава кой да живее и кой да умре. А и, както казах, групите от които излизаха най-силните деца бяха онези, които спазваха правилото най-силния да се вземе с най-силната и само те да имат деца. Вътрешните неразбории в групите където мъжете се опитваха да вземат правото да определят кой да живее и кой да умре и силните поколения, които се получаваха от онези групи, които спазваха това правило определиха и бъдещето на Туатауаните. Накрая мъжете решиха, че е не просто най-добре за цялата група, а е най-справедливо, да оставят контрола над водата и решението кой да живее и кой да умре на жените, които да се бият за това право помежду си, а мъжете да действат заедно срещу онези от тях, които искаха да използват силата си за да доминират над останалите и да заграбят водата само за тях. С тази система не само оцеляхме, но и просперирахме!

На хуасаут има дума означаваща сбор от хора, група или дори "условно"-племе. Това е думата хам. До въвеждането на системата, която описах по-горе точно това представлявахме и ние-сборове от хора разпръснати около водоизточниците, които отчаяно се опитваха да оцелеят биейки се един с друг. Когато обаче тази система се установи в хуасаута се появи нова дума-траурут. Траурутът не беше просто хам. В него имаше струтура. В него имаше закон. В него имаше живот. Траурутите включваха три групи индивиди плюс децата. Мъжете образуваха кат-група която се грижеше за добруването на целия траурут и образуваше единно цяло, което да се противопостави на желанията на отделни мъже да доминират над всички благодарение на собствената си сила или дори на хитрост-катът пазеше именно от това един мъж да се въздигне като лидер и да започне да изисква все повече и повече ресурси да бъдат насочвани към него, зашото иначе би заплашил с насилие. За лидери на целия траурут винаги бяха избирани жени и то не кои и да е жени, а именно най-силните. Те носеха титлата туатаранки и на тях именно се опираше целия траурут във времена на нужда. Туатаран означаваше най-силната измежду жените и заслужилата я имаше правото да контролира целия траурут. Катът вършеше повечето работа, но именно туатаранките избираха пътя, по който всички да поемем. Те имаха пълен контрол над това с кого ще се размножават, определяха кой ще живее и кой ще умре по време на суша и именно на тяхното ръководство разчиташе целия траурут във време на нужда. Но титлата туатаран се заслужаваше само в битка. Битка срещу всички останали жени. Туатаранките също така се биеха помежду си за да определят най-силната измежду тях. Тази, която имаше правото да ръководи целия траурут. Такава беше системата и тя работеше. Само най-силната измежду жените имаше правото да разпределя водата във времена на суша, а тя можеше да си заслужи това право само в битка. Всичко останало се приемаше за проява на страх, подлост и безхаберие. Туатаранките трябваше да могат да застанат гордо в битка за правото на живот на всички, ако това се налагаше и да бъдат достатъчно силни да оцелеят. Такъв беше законът. А онези жени, които губеха битките и не можеха да се превърнат в туатаранки ставаха техни слугини и им гледаха децата. Това бяха суатаранките-третата група съставляваща траурутите. Те имаха право на живот доколкото можеха да служат на траурута. Техните задачи бяха да гледат всички деца, да тъкат дрехи, да събират, съхраняват и приготвят храна и материали за огрев и изобщо да вършат всичко из домакинството, което туатаранките не искаха да подхващат. Туатаранките решаваха общите дела, "занимаваха" се с мъжете, биеха се помежду си и раждаха повечето деца, докато суатаранките вършеха повечето работа по отглеждането им. Казваше се, че траурутите бяха построени върху сълзите на суатаранките, но ние го приемахме за нещо обикновенно-все пак трябваше да се гарантира, че най-силните взимат най-силните за доброто на всички ни, за доброто на бъдещите поколения. Затова и никой не подаваше ръка на суатаранките, а ако някой все пак го направеше той рискуваше гнева на целия траурут.