Авторегресията-Пътят към същността на Душата от миналото към бъдещето

[Гласът на истината]

След като направих първата си авторегресия няколко дни не можах да си намеря място-просто не знаех дали това, което съм видял е било истина или не. Бях изключително привлечен от чувството, което изпитах докато бях в това съсътояние на духа, но същевременно не бързах със заключенията за да не стане някоя грешка. Никога не съм се отдавал на поривите на емоциите си и въпреки, че ги приемам и дори търся, никога не съм се ръководил от тях. Съветвм Ви и Вие да постъпвате така-колкото повече успеете да подтиснете порива на емоциите си толкова по-дълго ще издържите в онова състояние което Ви позволява просто да виждате. Та, минаха няколко дни на редуване на периоди на екстаз от това, което съм постигнал и на дълбоко съмнение в него и реших, че ще трябва да опитам да се вкарам там отново. Проблема беше, че както казах бях посред сесия и имах доста неща за вършене. Така, че се отказах от първоначалния си ентусиазъм и реших да се концентрирам върху изпитите. А и не исках да правя нещо подобно докато все още имах един куп задачи. Но любопитството ме гризеше отвътре-това мечта ли беше или реалност-докъде можех да стигна? Исках да знам повече за онзи свят, който ми се откри тогава, но просто все още не знаех кога, къде и как да правя практиките си за да го достигна. И така минаха няколко дни на усмотрение докато една вечер не реших да опитам отново-отново да се концентрирам върху мисълта за онова, което видях предходния път, да се впусна в мислите си и да поискам да го видя отново. От началото не стана-трябваше си доста време и концентрация-всякакви мисли ми минаваха през главата-влкючително и тези, че съм луд и нищо от това не е истина, докато накрая-отново след полунощ пак щях да се предам и да заспя. Бях се отказал вече и решил да почета малко когато светкавица мина през ума ми-спомен, или поне фрагмент от спомен от света между световете се появи в съзнанието ми и се загнезди там. Видях се не като човек, а като нематериален дух, който общува с други такива духове. Няма да забравя приповдигнатото чувство, което отново изпитах тогава-нещо се беше промъкнало от подсъзнанието ми отново в напълно будното ми съзнание и аз бях си спомнил, да фрагмент и едвам едвам задържим спомен, на границата на просто чувство, но все пак спомен. Спомен, който ме преследва през остатъка от нощта. Бях отворил отново онази врата в подсъзнанието си където се криеше океан от информация-преживявания, спомени и цял куп познания, които аз исках да видя, но просто нямаше как. До онзи момент. След като се видях като нематериален дух усетих какво е да имаш десетки, ако ли не и стотици сетива-да усещаш предметите "отвътре" все едно ги сканираш със сонар, да "виждаш" топлина и енергия, а не само светлината, или пък да се "къпеш" в духа на другите. Изведнъж си спомних какво означават всички тези сетива и как се "вижда" през тях. Трябва да Ви кажа, че усещането е неповторимо-това изведнъж да се докоснеш до всичките сетива на духът си е нещо което може само да се преживее, но не и да се опише. Не смятам, че на български има думи, които могат да опишат дори една малка част от сетивата, до които един дух има достъп. Може само да се каже-изживей го и ще разбереш. Та, този момент и това чувство, което изпитах ме жегна да продължа да медитирам и да развивам практиката си-да достигна до такова състояние, при което да мога волево да влизам в регресия, а не само да разчитам на случайни обстоятелства, които да ми позволяват да се "докопам" до нещо. Това бе стъпка в правилната посока, но тогава също така разбрах, че имам още много да уча. И Вас бих Ви посъветвал да внимавате с практиките си дори след успешна първа регресия-нужно е време, упорство и най-вече много много упражнения за да се усъвършенствате в тази способност. Необходимо е да практикувате отново и отново-поне в началото-само и само за да получите откъслечни фрагменти от преживяното в предишни животи. Не бързайте и не се отчайвайте от неуспехи. Ето както Ви описах чрез своята собствена история два примера-един за много успешна регресия от първия път, и един за едва едва достигнат спомен. Първият път успях да си задържа концентрацията и да изкарам нещо уникално като преживяване, докато втория път едва се впуснах в спомена и той изчезна, зашото бях запленен от него и ведната изгубих концентрация. Та, ето Ви два коренно противоположни резултата при почти еднакви условия. Не се надявайте и при Вас да е по-различно-можете и да успеете да задържите концентрация и да видите нещо, но това, поне в началото, ще е повече въпрос на късмет, а не на практика. Поне такъв е моя личен опит.

 

[Гласът на истината]

Минаха още няколко дни и аз отнотво и отново се опитвах да достигна до "нещо". Можеше и да е съвсем мъничко, но исках пак да се поставя в състоянието, при което просто да виждам. Исках да отворя едва открехнатата врата и да погледна колкото се може по-дълбоко в нея за да видя себе си, за да открия отговорите на най-дълбоките си въпроси, които измъчват човека още от началото на неговото съществуване-Кой съм аз?, Каква е съдбата ми? и Защо въобвще съществувам?. С всеки изминал опит натрувах все повече вяра в себе си и разпилявах съмненията около постигнатото. Казвах си, че не може всичко да е измислица и не може просто да е било сън-първо, бях буден през цялото време, и второ-чувствах се по такъв начин, че просто нямаше как да пренебрегна видяното. Сърцето ми знаеше, че е истина, дори когато разумът ми говореше другояче. Та, минаха още няколко дни и споменът от онази първа вечер вече се "поуталожи" в съзнанието ми-можех да мисля рационално и да погледна на случилото се с други очи. Медитирах често, най-вече вечер и през нощта, с надеждата спомена да се повтори, но това така и не се случи. Мислите за сесията съперничеха на тези за видяното и аз полека-лека се връщах обратно към старото си аз, към старата рутина. Сесията напредваше и нещата не вървяха много добре за мен. Имаше нужда умът ми да е другаде, а не в някой предишен живот. Но аз така и не се отказах от опитите си да се върна обратно в онова състояние на яснота, когато виждах цялото си минало-когато пътувах през времето и просто попадах на информация за това кой съм бил и какво се е случило тогава. Да, за известно време нямах много резултати и спомените ми се поуталожиха, но аз все пак не се отказах да се опитвам да достигна до нещо всяка вечер и да се напрягам колкото мога за да го достигна. Но нямах особени резултати и всяка вечер просто свършвах уморен до откат и приятно заспал вместо медитирал. Но тогава дойде един ден когато трябваше да свърша една работа във факултета и ми се налагаше да пътувам от Студентски град в София до центъра на града. Денят започна рутинно-трябваше да стана по-рано за да си свърша работата, за която говорих и станах леко уморен, защото пак бях стоял до много късно през нощта. Но този път нещо беше различно, нещо ми подсказваше, че деня няма да е същия като предходните. Събудих се с натрапчиви мисли за спомените си-през цялото време мислех само за тях не успявайки да се концентрирам върху нищо друго-изглеждаше ми сякаш умът ми сам се беше "навил" да мисли само за тези неща и не искаше да отклонява вниманието си другаде. Да, чувството беше много странно, но постепенно позаглъхна след като се наядох, облякох и приготвих за тръгване. Качих се в автобуса...и се почна! Неповикани и неканени, но незаглъхващи, мислите ми започнаха да се реят в една единствена посока-назад във времето към това кой съм бил и какво се е случило с мене. Започна още в автобуса и аз едвам се довлякох до факултета. Трябваше да свърша една административна задача-дори вече не помна какво точно трябваше да взема или подам, но помня, че беше важно за завършването ми. Но то изискваше да се наредя на опашка и да пазя ред. И досега помня как всякакви "откачени" мисли ми минаваха през главата докато седях на тази опашка. Сънувах наяве...няма по-добър начин да се изрази това, което изпитвах. Онзи ден завинаги ще се запази в съзнанието ми. Това Ви го казвам за да знаете, че понякога резултатите от тези медитации не са видими по начало и може да се стигне до доста "странни" ситуации, ако продължавате да настоявате да получите отговорите на въпросите си и натоварвате ума си постоянно с тях. При мен се получи точно така-десетки дни суша, само едно малко споменче (или по-скоро фрагмент от споменче за живота ми като чист дух) и изведнъж точно когато трябваше да съм концентриран с друго, точно когато трябваше да мисля по коренно различни теми и дори бях готов да се откажа-потоп, и то по най-неподходящото време и на най-неподходящи места. Но такъв е реалния живот и с течение на времето се научих, че наистина не можеш да контролираш кога, къде и какво ти се случва, а трябва просто да имаш търпението, и умението, когато настъпи момента и подсъзнанието ти е готово да "изплюе камъчето" да имаш волята да го задържиш. Та, точно така се случи онзи ден....

 

[Гласът на истината]

Та, докато си стоях на опашката във факултета най-различни мисли започнаха да ми минават през главата. Всъщност те започнаха още от автобуса, но "пламъчето" се разгоря докато стигнах до факултета. Първо, още в автобуса, се върнах към предния си живот и видях смъртта си в детайли. После се върнах още по-назад и видях и детството и юношеството си в онзи живот. Сънувах наяве. Едвам можех да се придвижвам и улучих правилната спирка. Доста е трудно едновременно да задържиш баланс между това, което имаш да правиш и заедно с това да позволиш на тези мисли да преминават през съзнанието ти. Но тогава някак си успях. Добре е, че нямах изпит онзи ден, иначе нещата щяха да излязат извън контрол... Придвижвайки се някак си до факултета вече се бях прехвърлил в по-предишния живот, тоест, отново бях "пробил" бариерата в съзнанието си, която ме държеше далеч от спомените ми и този път бях навлязъл още по-дълбоко. Минах предишния си живот и стигнах до по-предишния си. Пак бях в тялото на мъж и пак бях в Германия, но този път тялото беше значително по-слабо и болнаво от предния път. Векът не беше 20-ти, а 19-ти по времето на кайзерите и бях търговец, или поне семейството ми беше богато търговско семейство, което държеше банка или трезор-така и не можах да си възвърна напълно паметта от тогава, но си спомням ясно, че работехме с пари, и то много. Аз бях "издънката" в родата, който искаше да се занимава с литература и наука, но не помня точно каква. Важното беше, че бях в непрекъснат конфликт с баща си, който се опитваше да ме ожени за богата наследница за да увеличим парите в рода. Мисля, че се занимавахме и с продажба на оръжия за армията, защото той настояваше поне да постъпя там като не искам да имам търговска кариера. Но аз така и не се ожених онзи живот. Умрях си девствен. Дълбоко ненавиждах семейството си и се отдавах на литература, философия, наука и дори понякога се учех да рисувам. Там ми беше сърцето, но баща ми така и не ми позволи да си изкарвам прехраната от тези неща, а ме накара да завърша търговия и ми уреди накаква чиновническа работа при него. Ненавиждах я, но братята ми се справяха добре. Те държаха фирмата на крака и ми позволяваха да се мотая по цял ден четейки си или пък да се разхождам из природата. Времената бяха добри и бизнеса вървеше, но аз се чувствах някак си не на мястото си, някак си празен и без особен смисъл на съществуването си. Някак си все търсех нещо, но не намирах смисъл никъде. Така минаха 10, може би 20 години. Не знам. И тогава дойде войната. Първата световна война. И ме мобилизираха на фронта. Баща ми ме уреди на хубава чиновническа работа в щаба. Аз не трябваше да се бия. Но с течение на войната и на загубите, които Германия претърпя все повече и повече мъже от щаба бяха мобилизирани на фронта...и там посрещаха своята съдба! Знаете как е, чели сте исторически книги. Бях раздвоен между думите на баща си, вече на преклонна възраст, да си остана на работата в щаба или да се запиша доброволец за фронта. Не бях най-силния и не бях в първа младост, но всички около мен бяха обладани само от една цел-да се бият за Райха-и това ми направи огромно впечатление. Аз мечтаех да имам такава увереност и да мога така да се оттам на една единствена цел както тях. А и се чувствах виновен, че аз си седя в щаба докато хората умират по фронтовете. Затова един ден зарязах всичко, отидох при командира си и казах, че исках да отида на фронта. Не исках да умра като страхливец. Това чувство си го спомням съвсем ясно. И до ден днешен не съм изоставил спомена за себе си като някакъв богат идиот, който се опитва да живее докато останалите умират за страната си и срама, който изпитах в онзи живот. Накрая реших, че времето ми за криене е свършило и се впуснах напред. Е, трябва да призная, че не издържах дълго. Съвсем ясно си спомням момента в който излизам от един окоп-има малка височинка пред мен. Изкачвам я. Заобиколен съм от въоръжени мъже. Тишината е убийствена. Тъкмо преминавам отвъд височинката. Виждам полето пред себе си. И тогава усещам силна болка в зъбите си и нещо троши костите ми. Усещам как главата ми залита назад и губя съзнание. И в този момент си спомням цялата болка и мъка и отвращение, което изпитвах към баща си и към семейството си. Колко далечни ми бяха и колко много мразех живота си лишен от смисъл. И пак попадам в света между световете където ясен глас от искряща светлина ми казва, че желанията ми ще бъдат удовлетворени само когато поправя грешките си. И спомена прекъсна! И колкото и пъти да се връщам обратно в съзнанието си от онзи ден така и така не мога да пробия отвъд ясната светлина. Така и така не мога да получа повече информация от онова, което видях. Дори с течение на времето вече се отказах да пробвам повече. Просто приех, че явно ми е писано да видя само толкова от онзи си живот в този си живот. И така "сънят" свършва и пак се окопитих да си върша студентските задължения.

 

[Гласът на истината]

След тази случка развих нов навик. Започнах да се разхождам около Студентски град всеки ден за да събера мислите си. Някак си движението на краката ми докато мисълта ми се рееше из Безкрая ме успокояваше. Обичах да вървя из улиците на Студентски град та чак до Дианабад, в парка близо до него и дори до квартал Дървеница правейки си "кръгчета" около Техническия и Лесотехническия университети. Докато се разхождах освобождавах мислите си и можех на воля да се опитвам да достигна до спомените си. Нямах същия комфорт в къщи и се усещах, че имах нуждата краката ми просто да се движат за да мога да поддържам вътрешния си баланс. Честно казано и до ден днешен обичам да се разхождам докато си правя авторегресии или се опитвам просто да медитирам, да се освободя от товара на ежедневието и да остана сам със себе си, съвсем сам. Та, докато се разхождах постепенно се научих как да фиксирам съзнанието си върху определена мисъл докато краката ми се движат. Усещането е много странно, но можеш да се научиш да освобождаваш напълно съзнанието си докато се разхождаш. Преминаваш в състояние когато игнорираш целия околен свят и движението на краката ти става напълно автоматично. Тогава вече можеш да влезеш надълбоко и тогава именно ти се получават нещата. През онези дни именно се научих на първите си уроци по дълбока медитация и Сливане със самия себе си докато правех онези дълги разходки из Студентски. В началото нямах особен успех и помня само как се концентрирах все по-дълбоко и все по-дълбоко опитвайки се "да хвана нещо", но не успявайки да задържа необходимата концентрация за това. Така минаха седмици, може би месеци в дълбоки опити да се концентрирам достатъчно за да премина още един път през невидимата бариера, която ме делеше от спомените ми. Но не успявах. Докато един ден не ми се "получи". Макар и за кратко и макар частично успях да пробия-видях се в предишен живот, в някакво племе или нещо подобно-някакво много примитивно общество което живееше в зелени гори. Зима нямаше. Аз бях обикновенно момче, което беше на прислуга при някакъв занаятчия. Не помня точно какво правихме, но помня, че бях изключително уморен от тежък физически труд. Караха ме да работя непрекъснато и злоупотребяваха с труда ми. Помня само как се чувствах, но не и какво правех. А това чувство беше, че съм направо убит от труд и въпреки всичко човека, за който работя, ме кара да давам още и още от себе си без да се вижда някаква награда. Просто ме използват. Чувства на умора и разочарование изпълват душата ми. Един ден минавам през центъра на селото и виждам един идол-проста дървена стуетка, но прибрана в специално изградена за това колиба където хората минават и ѝ се покланят. Също така правят ритуали с нея. Аз се смея на глупостта им. Вярвам, че Бог е навсякъде и е много глупаво да се опитваш да го "вкараш" в някакви рамки, особено пък в някаква статуетка, която после да почиташ като свещенна, че и да правиш ритуали с нея. Надигам глас и се смея. Но някой от сарейшините ме чува. Идва до мен и ме пита защо не уважавам тяхната свещенна скулптура. Аз отговарям, че не вярвам, че тя има сила. Той се разбеснява и ме пребива. Изморен и омаломощен цялото село се събира около мен. Старейшините идват и ме питат от всички страни дали не вярвам, че тази скулптура има сила? Аз повтарям, че не вярвам и някак си достигам до мисълта, че Бог живее навсякъде и го има във всички неща. Че не можеш да вкараш цялата сила на Бога в рамките на едно единствено парче дърво и да очакваш да получиш всичко само защото го почиташ. Опитвам се да обясня всичко това, а тълпата около мен само побеснява все повече и повече искайки кръвта ми. Накрая някой изважда острие, чувствам силна болка във врата си, омаломощен съм...и се виждам от отгоре как кръвта ми боядисва дървената скулптура в червено. Хората ликуват...Изведнъж съзнанието ми прескача на коренно различно място. На кораб съм, дървен кораб. Бия хора заключени с окови без пощада. Нещо вътре в мен силно ги мрази, но не знам откъде идва това чувство. Объркан съм. Искам силно да изкрещя през времето и пространството и да покажа на онова си Аз, на кораба, спомена от селото, но не мога. Твърде немощен съм за това. Просто затварям очи и се пренасям пак в настоящето...вървя по улиците на Студентски и сънувам наяве.

 

[Гласът на истината]

Постепенно се научих как да контролирам съзнанието си по време на разходките така, че да мога да достигам до все повече и повече спомени. Виждах се и като мъж, и като жена. Но спомените бяха откъслечни и спорадични. Нямаше я същата дълбочина, същия детайл както когато се бях видял в предишния си живот, или пък когато се видях като това момче, което беше заклано пред дървения идол. Просто я нямаше съответната дълбочина, а едвам едвам хващах по някой детайл от пресекулки на концентрация и деконцентрация, които изпитвах често, но не и винаги.

Сесията вече беше отминала и трябваше да се пише дипломна работа, но аз бях все така обладан от нещата, които виждах, че някак си намирах време всеки ден да се разхождам и просто съзнанието ми да прониква все по-надълбоко във въртешния свят, който се откриваше пред мен. И така попадах на парченца тук и там, които ми говореха, че от доста време съм на Земята и доста неща са се случили с мен. Помнех най-вече негативните-жестоки убийства, които съм изпитал на свой гръб, невежеството на хората рефлектирало върху мен или просто празнотата, която много животи съм изпитвал търсейки смисъла на съществуването си. Различни чувства просто преминаваха през мен като мълнии докато се разхождах и изчезваха също толкова бързо разпилявайки се в потока на мислите ми без те никога да могат да достигнат до съзнанието ми и да открият пълен спомен-оставах само с чувството, че това вече съм го изживял, но без да знам кога, къде и как.

Та, съветвам Ви и Вие когато си изберете някаква практика чрез която да можете да се концентрирате-без значение дали ще е чрез разходка в парка, или пък работенето на някаква механична деиност, или просто седенето в тъмна стая-за да се научите как да "отприщвате" мисълта си така, че тя да може да Ви води към скритото познание от подсъзнанието Ви. При мен разходките помогнаха много да обуча съзнанието си да може да достига до тези спомени все по лесно и по-лесно, но за Вас подобна практика може да е много различна-все пак не съм казал, че това, което важи за мен, ще важи и за всички останали.

Но да се върна върху себе си и историята, която разказвам. Няколко седмици след като бях започнал да се разхождам редовно и съзнанието ми свикна на това упражнение ми се случи още едно необикновено преживяване. То се получи една вечер (или може би късно през нощта, но не толкова късно колкото първата ми авторегресия) след упорита работа над учебниците. Тогава реших отново да попробвам да се концентрирам и...бум, направо щях да припадна от нивото на концентрация, което достигнах и от потока на спомените, който се появи. Още от самото начало усетих, че това ще е дълбоко-много по-дълбоко от "обичайните" ми състояния и първата ми мисъл беше нека успея да го задържа максимално дълго-нека успея да стигна до самия край на спомена, нека просто издържа, а не се пречупя и разконцентрирам, както преди ми се случваше. И, да, аз наистина издържах!

Видях се в тялото на жена, в един много мръсен град. Говорех италиански или нещо, което звучеше много близко до италианския език-разтеглени звуци и изявени ударения. Почти съм сигурен, че името ми беше Мария или нещо, което започваше с буквата м. Не помня името на страната, в която бях родена, но ясно виждах замъци и масивни каменни къщи. Спомних се, че от малка бях недохранена, защото семейството ми нямаше много пари и живеехме като бедни наемни работници по полетата. Това ме и тласна по много лош път. Научих се още от малка да продавам тялото си, а не само трудът си и така припечелвах по някоя и друга пара за да мога да се изхранвам. Децата си оставях на църквата, в сиропиталища. Бях известна в няколко града и околните им села и се местих често. Жените ме ненавиждаха, а мъжете само копнееха за моето тяло. Също така не бях особено религиозна и проклинах Бог за съдбата, която ме е оставил да живея.

Та, една вечер сводника ми забра мен и още няколко момичета и ни каза, че ще трябва да забавляваме много важни гости. Моите клиенти до тогава бяха предимно обикновени мъже-не твърде богати, известни или високо в социалната йерархия. Тогава за пръв път ми се отдаде възможност да отида в цитаделата, или както там се нарича най-центранлата част на замъка на града. Бяхме няколко момичета, които нямаха опит с такива клиенти. Аз обаче вътрешно усещах, че нещо не е наред и това не са обикновенни клиенти. Бяхме довлечени до елита на тогавшната управа и те искаха да се възползват от телата ни. До тогава нещо постепенно се натрупваше в мен-бях започнала не просто да ненавиждам религията по онова време, а активно да търся обяснения за света, в който живея самостоятелно. Прекарвах дълги часове през нощите когато нямаше клиенти в размишления над себе си и това какво е Душата и откъде идваме всички. Поведението на църквата никак не ми харесваше и исках все по-силно да навляза в други обяснения за света около мен. Все още не се беше стигнало до напълно оформени спомени, но имах чувството, че църквата греши и че живота след смъртта не е като това, което ни се описва от свещениците. И тъкмо бях попаднала в това състояние на мисълта и се появи важната среща в цитаделата на замъка.

Преди никога не бяхме влизали вътре-ние въртяхме нашата търговия отвъд градските стени, в купторите на града, а понякога ходихме и по селата. Но да влезеш в цитаделата, насред замъка, това си беше привилегия за обикновени момичета като нас. Но когато стигнахме до едно тъмно подземие разбрахме, че това което ще правим няма да е само съвокупление. Там имаше няколко мъже облечени в скъпи, но оскъдни дрехи и книги които те четяха на свещи. Не разбирах езика им но от поведението им си личеше, че не просто искаха да пренощуват с нас, а да ни използват в някакъв ритуал, който ние не разбирахме. Наредиха ни по специален начин-всяка си имаше определено място на което да застане-и започнаха да се съвокупляват с нас. Издържаха доста дълго време-повече от обикновенните клиенти и често пееха някакви странни песни на непознати езици докато ни използваха. Атмосферата беше най-малкото странна, но на мен някак си ми хареса. Не бях участвала в такова нещо преди и ми се стори дори приятно. Те свършха с нас но ни оставиха да спим до тях. Аз обаче не спах онази нощ-последното нещо, което ми се правеше беше да спя. Докато всички бяха заспали аз се облякох и отидох до масата където имаше една книга и една купчина злато. Подвуомях се дали да не всема златото, но истината беше, че в торбата ми нямаше място и за двете. И въпреки, че не можех да я прочета, реших да взема книгата. Толкова силно впечатление ми беше направила тя. Излязох от стаята и тръгнах по тъмния коридор, който водеше извън цитаделата. За мое щастие охраната пред вратата също беше заспала и успях някак си да стигна до главния вход на замъка носейки книгата в торбата си. Някак си стигнах до охраната там незабелязана и им казах, че искам да се върна при сводника си. Те не занимаха особено с мен и ме пуснаха да си вървя. Но аз така и не отидох до сводника си. Дори не се приближих до бордея си. Вместо това на следващата сутрин се измъкнах от града тайно носейки книгата със себе си и тръгнах към селата-колкото се може по-далече от града.

Познавах района добре и имах няколко клиенти, които ми бяха редовни. Сред тях беше и един ловец или поне охранител на ловните полета на благородниците, който имаше достъп до една къщурка насред гората. По-точно колиба. Намерих го и предложих тялото си и верността си в замяна на това той да ме скрие. Странното е, че го направи и така се установих в порутената колиба насред горите в планините около града. Там отворих книгата и започнах да я разучавам. Не знаех какво пишеше в нея, но излъчването от нея просто ме обгръщаше цялата. Не можех да си намеря покой докато не разуча и най-фините чертички, с които беше написана. Но щастието ми не продължи дълго. Един ден по пътеката се зададоха непознати. Бяха войници. Аз се опитах да избягам в момента в който осъзнах, че не се приближава ловеца, а някой друг, но вече беше късно. Така и не можах да се измъкна жива от колибата. Извадих нож или нещо остро когато влязоха, но те на мига ме пропобоха с оръжията си. Но това, което стана после ме остави наистина втрещен докато изживявах отново този спомен....

 

[Гласът на истината]

В онзи си живот, като злополучната проститутка Мария, изживях насилствена смърт и така и не успях да достигна до спомените си. (Поне не и приживе, но за това малко по-късно.) Бях близо, много близо до пробуждане когато войниците ме убиха, но просто обстановката, при която живях тогава не ми го позволяваше. Животът ми беше много труден. Прекалено труден. Освен това богохулствах и се отричах от религиозните практики по това време, а и от духовенството като цяло. Наистина не водех много добър живот и това си оказа своето действие накрая. Помня, че изпитвах не само голяма болка когато се отделих от тялото си, а и дълбоко разочарование от света, който така и не ми даде шанса да се развия. Тъкмо намерих нещо интересно, получих някаква насока и се опитах да се превърна в нещо повече от играчка за мъжете и животът се изплъзна от тялото ми. Бях изключително разочарована от всичко това и проклинах цялото Творение. И тогава-в мига на смъртта ми-усетих как нещо се спуска към мене и просто грабва духа ми. Да, в Отвъдното има присъствия, които имат силата да докосват душите, да ги водят в желана от тях посока и най-вече да контролират техния път. Това не е зона лишена от присъствие на ред и някой сили се възползват от положението си за да въдворят техните желания като този ред. Аз научих по трудния начин този урок и на мен така и не ми беше позволено да остана само като нематериален дух, който да се развие самостоятелно след края на онзи живот. Единственото нещо, за което копнеех бе да бъда оставена сама с мислите си, да се концентрирам върху себе си и да порасна духовно за да мога да "изживея" след смъртта си това, което не успях приживе. Тоест, аз просто исках спокойствие и тишина за да мога да открия онази дълбока духовна истина, която духът ми ме тласкаше да разбера. но така и нямах възможността да я достигна приживе. Но не би...

Веднага след смъртта ми или може би по време на самата ми смърт докато още бях изпълнена с болка, разочарование и дори гняв присъствието се появи и сграбчи душата ми завличайки я далеч от този свят. Аз не исках да си тръгвам толкова бързо и просто исках да поостана още малко в този свят, тази реалност, пък било то и като безплътен дух. Но никой не ми даде възможност да избирам. Просто помня как ме сграбчиха от онази колиба и ме забиха право в земята. Изведнъж както си бях в колибата посрещайки смъртта си се оказах в пълен мрак докато нещо ме влачеше незнайно накъде. Опитах се да се отскубна, но без полза. Бях търде слаба и уморена от всичко, което ми се беше случвало онзи живот за да мога да се противопоставя, за да мога да се бия. Също така нямах никаква представа какво става с мен, което още повече хранеше страха ми и ме правеше още по-слаба. Та, умаломощена от скорошната си смърт и разочарована от цялото съществуване аз продължих да изпадам все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака докато накрая това нещо не ме отведе до някаква приглушена светлина. През цялото време то също говореше, но аз така и не разбирах думите му. Само усещах, някак си, интонацията му и тя никак не беше положителна. Накрая пристигнахме до приглушената светлина и то ме пусна измърморвайки нещо, което ми звучеше крайно негативно. И в този същия момент аз усетих пронизваща болка из цялото си тяло. Да, бях безплътен дух, но въпреки това болката беше истинска. И ОГРОМНА!!!

Цялото ми тяло, или по-скоро дух, гореше! Не, не си го измислям! Бях дух и въпреки това всичко ме болеше! Когато си припомнях този момент се дръпнах и разтърсих целия. Исках да изляза от спомена, да спре тази ужасна болка и просто да се върна обратно към реалността и да забравя. Но бях вече в много дълбока концентрация и така и не успях да спра потока от информация. Бих искал това да служи като предупреждение за всички Вас, които просто искат да се "позабавляват" като си правят авторегресии. НЕ, тези състояния могат да бъдат много много ОПАСНИ! Може да влезеш в някой спмен като този и буквално да изключиш! После ще те намерят в полусънно състояние и никой няма да знае какво ти е! Имах чувството, че ще умра когато усетих тази болка и само факта, че вече бях влязъл много надълбоко (и другия факт-че споменът свършва добре за мен) ме "отърваха" от това да си остана в стаята с тази огромна болка в душата си и тотално да изключа за съществуването на околния свят. Казвам Ви го за да знаете колко опасни могат да бъдат авторегресиите и да го имате напредвид, ако попаднете в някое затруднено положение. Да се "дърпа" навътре е добре за спомените Ви-носи повече от тях-но може да Ви коства живота, или поне адекватността към околния свят, ако отидете твърде далече в спомен, който носи твърде голям емоционален заряд и нещата не свършват добре за Вас.

Та, да се върна на разказа си-мигом ме удари всепронизваща болка като че ли цялото ми тяло гореше. По-точно-духът ми гореше, колкото и странно да звучи това. Каквото и да беше онова място болката беше навсякъде, и нямаше накъде да избягаш! То действаше по-много странен начин на духа-постепенно болката обхващаше цялата ти същност докато не можеш да мислиш за нищо друго освен за нея. Малко по малко губиш разсъдъка си-цяло чудо си е, че все още имам спомени от там. И докато го губиш всичко избледнява-всеки спомен който си имал, всяко чувство, което си изпитал, всичко преживяно просто става на едно и се заменя от една остра болка, която направо разкъсва душата ти и от която не можеш лесно да се отървеш. Дори въобвще не можеш да се отървеш. И когато болката ме прониза в онзи момент аз също започнах да си губя разсъдъка. Остротата ѝ замени всяка друга мисъл в съзнанието ми. Всяка мисъл освен една. Любопитството, или по-скоро жаждата за познание, за това каква е истината за този свят, за всичко, което бях изпитала дотогава остана. Някак си когато бях поставена в състояние да трябва да избера между всичките си мисли, когато бях напрегната на максимума си и точно когато бях лишена от всяка надежда да се измъкна от онова място в мен остана порива да узная повече, да не загубя истината-да разбера коя съм. И това ме спаси!

Както казах онова място действаше смазващо на душите. Болката раздираше цялото ти съзнание докато не го изгубиш. Но това не беше края. Навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в същността ти болката заменя всяка друга мисъл, всяко друго чувство, всеки един спомен съществувал преди това. Тя заменя всичко докато не остане само мисълта, че те боли и това няма да престане докато не се откажеш от себе си-докато не ЗАБРАВИШ кой си. Да, това е място където освен, че са изпратени да страдат душите също така и ЗАБРАВЯТ кои са-просто болката не ти оставя друг избор. Усещането е странно и много тежко, но това място действа като универсално почистващо средство за паметта на душите. Веднъж попаднал там, освен ако нямаш някакви "специални" обстоятелства чрез които да задържиш разсъдъка си (каквито аз след онзи живот имах), постепенно губиш всяка една мисъл, всеки един спомен освен този за болката, но дори и той избледнява, докато не се превърнеш в абсолютно чисто табло (tabula rasa) лишено от всякакви спомени и същност. На практика това място е като една универсална "изтривалка" за същността на душата, от която не можеш да се измъкнеш докато не се откажеш от самата си същност. Освен...

Попаднала там болката ме раздираше и аз също чувствах как постепенно губя разсъдъка си. Нямаше други мисли, които да ме водят освен тази за истината-истината защо съм тук, истината какво не съм направила както трябва с живота си, истината за това съществуване изобщо. И докато останалите души биха се разкъсали от болка докато не забравят всичко, то аз се разкъсвах от едно безбрежно "любопитство" за това какво има отвъд това място и коя съм аз. Знам, че "любопитство" не е най-точната дума, която да опише поривите на духа ми в онзи момемнт, но просто не мога да изкажа с други думи онова огромно желание просто да узная какво има отвъд всички отвъд и коя съм аз, което беше започнало още приживе, но беше достигнало своя апогей когато попаднах на това място. И докато останалите души биха се отказали и биха изгубили цялата си същност само и само за да притъпят болката, то аз реших да я приема и изтърпя, но не и да загубя желанието да узная отговорите на въпросите си. И това ме накара да направя нещо спонтанно.

Аз не бях сама на това място. Всъщност бях заобиколена от души, които също се мъчеха като мене. И докато губеха разсъдъка си крещяха от болка. Всеки се опитваше да се измъкне от това място и да достигне до точка, в която болката е най-малко. Но не и аз. Разкъсвана от болка, но с все още запазен разсъдък и неутолимо желание просто да ЗНАЯ аз съвсем волево ИЗБРАХ да отида там където болката е най-голяма! Казах си (и това е най-съществената част от спомена ми):
-Нека ме боли, но нека да разбера ЗАЩО ме боли! Нека книгата на живота ми се отвори и ми покаже ЗАЩО съм тук! Нека горя, но поне да знам ЗАЩО горя!

И в същия момент когато тези мисли минаха през съзнанието ми някой като че ли започна да шепти случка след случка от живота ми където аз не бях постъпвала правилно, където аз просто грешах. В онова място насред изпепеляващия огън за пръв път през онзи живот (или по-точно след края му) аз отоврих съзнанието си за да видя коя съм и да разбера какви са грешките ми. И Бог даде знание!

Изведнъж разбрах всичките си грешки, всичките си недостатъци, всички пропуски и съзнателни злини които ми се бяха случили онзи живот. Най-просто бих го описал като да ти прожектират живота като на кинолента, но с коментар свише. Няма правдоподобна аналогия за онова което изживях спомняйки си онзи живот и онова място, но сякаш направих контакт със себе си, контакт през времето и пространството и отново влязох в мислите на онази бедна измъчена уличница, която изведнъж разбра, че има Бог на най-неочакваното от всички места! И това което видях още нещо, което ме покърти.

Аз си помислих:
-Нека всеки, който е готов да се изправи срещу ИСТИНАТА за това какво е правил да ме последва.

И още недоисказала тези думи хиляди и хиляди, като че ли безброй души се вкопчиха в мен и усещах как ме раздират. Нямах тяло, а усещах тяхните тела като зъби които се впиват в плътта ми. Усещането е много странно и не мога да го предам с думи, но то е като да влезе някой в тялото ти и да остане в него докато ти кървиш от раната си. И това хиляди и хиляди пъти. Само за момент. Душите просто се нахвърлиха върху мен като удавник за сламка и ме сграбчиха. И тогава аз казах:
-Ще вървим надолу към истината, ше отидем там където болката е най-голяма за да се изправим срещу себе си и делата, които сме извършили.

И усетих как натежавам и се спускам надолу, не нагоре където има шанс да попаднеш на някакво местенце, където болката ще е една миниатюрна степен по-малко, а НАДОЛУ до мястото където тя ще е най-силна, но ще можеш да видиш и истината за себе си. Поне това си помислих тогава. И на това се надявах.

Увързана с хиляди и хилади души впити в мен и с едва едва поддържаща разсъдъка си от искряща БОЛКА, болка която не знам дали някой някога е изпитвал аз поех право надолу с единствената надежда да видя ИСТИНАТА за това коя съм и какво съм направила и ако ли не стане друго то поне да си горя с НЕЯ!

Но точно когато потънах най-надолу, когато болката беше най-силна и когато информацията преминаваща през съзнанието ми беше най-много, в този същия момент аз осъзнах, че нещо не ми достига, че имам нуждата от още нещо, от още малко, но важно. И аз бях готова да се откажа от разсъдъка си и да спра всичко това което бях започнала, но реших да направя един последен напън на съзнанието си, напън произтичащ дълбоко от душата ми. И тогава чух една единствена дума:
-Аурисия!

Ярка светлина се появи пред мене и хилядите души, които бяха впити в мен и изведнъж провидях цялата информация за себе си. Виждах и миналото, и бъдещето си по начин по който не мога сега, и не зная дали някога ще мога да повторя същото чувство. Засиях. Събрах абсолютно цялата си сила, всичкото си отчаяние и разочарование предадох и се установих САМО в светлина. И пробих!

 

[Гласът на истината]

Появиха се няколко светлини. Болката спря. Вече не се намирах на същото място. Паметта ми беше пълна. Най-накрая просто разбрах отговорите на всичките си въпроси. Бях в едно с Вселената. Узнах, че Душата не живее само веднъж и имах кристален поглед върху предишните си животи. И бъдещите такива. Просто прозирах през всичко. Вече не бях просто духа на онази злощастна уличница, която бе попаднала в това ужасно място. Бях се превърнала в нещо много много по-голямо, мъдро и мощно. И тогава чух гласове от светлините:
-Аурисия, какво направи? Ти проби Огненото езеро.

Усещах емоциите на светлините. Те бяха раздвоени между изненада и почит към това, което бях направила. Но духът на онази уличнаца беше изчезнал. На негово място се бе появило едно цяло от всички минали и бъдещи животи, които бях изживяла и щях да изживея. Дори светлините бяха объркани след като ме видяха. Зачудени какво ще правят с мене и хилядите и хиляди, които ме бяха последвали, те отстъпиха и аз отново чух глас, или по-скоро получих информация, която премина през съзнанието ми като светкавица:
-Ще бъдете опростени! А ти Аурисия ще трябва да се погрижиш за душите, които току що измъкна от Огненото езеро. Те ще бъдат твоя народ.

Този глас беше много много по-мощен от останалите светлини. Имах чувството, че говоря със самия Създател. И до ден днешен потръпвам когато се сетя за този спомен.

Но аз не бях готова за онова, което светлините искаха от мен. Не бях готова и аз самата да се превърна в такава светлина, която да напътства останалите към Създателя. Бях твърде твърде далеч от това. Просто исках да узная онова, което ми се изплъзна приживе. Просто исках да имам възможността да бъда себе си, да раста, да съществувам, а не да се страхувам за живота си на всяка стъпка извън това, което се очакваше от мене и да бъда играчка в ръцете на мъжете. Аз просто не бях готова за отговорността, която искаха да възложат на плещите ми.

Нямах нищо против да се изправя срещу себе си за да узная къде греша, нямах нищо против да се променя, нямах нищо против дори да се измъчвам в това Огнено езеро стига да виждам смисъла защо го правя, стига да достигам до нови и нови знания за себе си, а ако помогна и на някой друг докато го правя още по-добре.Исках просто да знам, да раста, да бъда, но не и да поемама отговорност за хиляди и хиляди души, на които съм помогнала. Наистина не знаех какво да направя, как да продължа. Разкъсвана от очакванията сега вече възложени на мен и вътрешната ми неготовност да поема контрола върху ситуацията аз се отпуснах и загубих много много от силата, която бях придобила пробивайки това Огнено езеро.

Заедно със силата си отиде и онова състояние на всепознание, което бях постигнала и онази яснота какво трябва да направя завбъдеще. Вече не виждах събитията с онази кристална яснота, която придобих когато пробих Огненото езеро. Загувих и онази информация, която получих тогава. Информацията за миналото и бъдещето ми просто си отиде, заедно със сиянието ми. Върнах се обратно към онази уличница, която изгуби живота си в онази колиба. Все пак нещо остана. Вече знаех, че душата не живее само веднъж и имах достъп до спомени простиращи се хилядолетия назад. Знаех, че съм реинкарнация на Аурисия, каквото и да значеше това.

След пробива и връщането ми обратно в моето не чак толкова силно състояние се съгласих да помагам на душите, които се бяха измъкнали от езерото заедно с мен. Поне привично се съгласих с нововъзложената ми отговорност. Но истината беше, че мястото на което ме водеха не беше за мен. Помня, че имаше ярки светлини, много любов-всеприиждаща любов и чувството, че се грижиш за някой друг и съответно се грижат за теб. Не искам да използвам думата рай без да осъзнавам значението ѝ, но онва място беше определено обратното на езерото, където ме бяха хвърлили. Душите там всъщност се интересуваха една от друга и се грижеха помежду си. Но усещах, че и това място не е за мен. Просто не исках това бреме, което ми бяха възложили и дори чувствах, че в езерото ми беше по-добре стига само и само да продължавах да откривам по нещо за себе си, да продължавам да раста.

Останах известно време там, но ми се стори,че то беше къде къде по-кратко в сравнение с времето, което прекарах в езерото. Или поне така го усещах. Исках просто да се върна на Земята. Намразих както това място, така и езерото. Те бяха две крайностти, от които просто исках да избягам. Не бях за този свят.

Та, използвах първата възможност да сляза до Земята като безплътен дух съпровождан от други подобни безплътни духове. Имаше такава възможност иаз я сграбчих. Там, на Земята открих една двойка, която силно се обичаха, но родителите и обстоятелствата им пречеха да се оженят. Тук спомена става блед...не мога да пробия по нататък, дори и най-силната ми концентрация не помага...но си спомням, че направих нещо. Нещо, което не беше съвсем "небесно". Но си беше едно малко чудо. Чудо, което позволи на двойката да се събере. Те се ожениха и аз веднага се възползвах от възможността да им стана дъщеря! Още при първото си слизане на Земята реших да зае*а всичките задължения, които искаха да ми възложат и просто да бъда човек. И го карах така в продължение на много животи-може би в продължение на последните няколко такива...

Излязох от регресията целия потен. Това беше най-силната и емоционалната ми регресия до тогава. Въобвще една от най-емоционалните регресии, които някога съм изпитвал! И я помна в детайли и до ден днешен. Целия треперех след тази регресия. Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да направя от тук нататък. Не знаех дали всичко това е истина или съвсем съм си изгубил ума? И до ден днешен не знам. Мога само да Ви споделя какво видях тогава, а решението дали ще ми вярвате или не си е изцяло Ваше. Просто бях слисан от този епизод и реших, че от тук нататък ще искам да се концентрирам върху историята на тази Аурисия. Да, разбера повече за нея за да мога да знам повече и за мен самия. Реших, че това е единствения плодотворен път напред за мене. И така се започна....

 

[Amaya]

Имам въпроси.
Когато си спомняхте минали животи, дали в тези минали животи вярвахте или бяхте последовател на някоя религия?
В онези времена, за които си спомняте, религиите същите ли бяха като днес?
А в този живот, последовател ли сте на някоя религия и доколко добре сте запознат с религиите?

 

[Гласът на истината]

Винаги съм се интересувал от "духовните" въпроси, но специално за религия не бях чел преди да започнат "преживяванията" ми. Например за Огненото езеро чух за пръв път по време на регресията. Наистина преди това не знаех за него! Също така преди да започнат регресиите ми не бях много добре запознат нито с хиндуизма, нито с християнството, нито с юдаизма. Започнах да чета усилено по тези тематики едва след като преживях тези случки, които сега описвам. Преди това просто си гледах живота, следването и въобвще не бях на ти с тази тематика. Не че не ми беше интересна, но просто имах други приоритети в живота си и ги бях поставил с предимство.

Да, в предишни животи си спомням, че бях последовател на религии. Имам чувството, че преди живота като тази проститутка съм бил монах, но дори като монах не обръщах особено внимание на Библията или религиозните ритуали. Просто гледах да се наям добре и да си минават дните в охолство и безгрижие. В живота, който описах преди последния си живот, тоест в Германия преди Първата световна война съм почти напълно убеден, че бях евреин, а в живота на тази проститутка, която проби през Огненото езеро бях християнка. Доколкото мога да преценя, без да мога да си спомня детайли, разбира се, да, религиите бяха същите като тези, които се изповядват днес.

Трябва да Ви споделя и още нещо-все още не съм говорил за това, но скоро след като напуснах Студентски град-някъде лятото на онази година-започнаха не само регресии, а и комуникации със същностти, които населяват духовния свят. Да, знам, че можете да ме помислите за луд за тези думи, но започнах да изпитвам моменти когато нещо просто ти "влиза в главата" и започва да ти говори. Или пък получаваш информация, която не би могъл да знаеш иначе. Част от тези същностти се представяха като духове-пазители от някой от световните религии-комуникирал съм както с тези, които могат да се опишат като "ангели" така и с онези, които могат да се опишат като "деви". Случвало се е дори те направо да ми кажат за пасаж от Библията на който да отворя и да прочета за да си обясня случки от духовния ми живот. Всичко това е много странно и искам да го опиша някой път, но може би в друга тема по нататък. Та, причината да го споменавам е, че те ми как да се изразя "преподаваха" доктрината на съвременните религии и ми обясняваха това и онова какво значи. На практика ми тълкуваха религиозни текстове като Библията и ми обясняваха връзката им с онзи свят, на Туатауаните, който помнех. Но с течение на времето настъпи разрив между мен и тях. Чувствах ги повече като наставници и поробители, отколкото като истински духовни водачи. Никога не съм харесвал да бъда контролиран, а те настояваха да си затварям устата и тази информация, включително това, което написах във форума, никога да не излиза наяве. Поне през този ми живот, и поне някой от тях. Заплашван съм, че ше има "последствия" ако проговоря, но въпреки това реших да го карам през просото пък да става каквото ще! От няколко години спрях да им обръщам внимание и активно ги блокирам. Но що се отнася до религиите-трябва да си призная, че научих много неща от тях и ако ме попитате какво изповядвам отговорът ще бъде една смесица между това, което помня от времето на Тиахуанопана и това, което научих от тях.

Ето това накратко е моята история и разбирайки, че можете да ме помислите за луд Ви я споделям с желанието да ме приемете насериозно. Тези същностти наистина съществуват и наистина се опитват да обсебят съдбата на човечеството за техни си цели, които не винаги се припокриват с нашите интереси. Но ако искате да Ви говоря повече за тях и това, на което са ме учили ще го споделя по нататък или направо в друга тема. Така става ли?

 

[Amaya]

Но ако искате да Ви говоря повече за тях и това, на което са ме учили

На какво са ви учили?

 

[Гласът на истината]

Общо взето на това какво е записано в свещенните книги на основните религиозни традиции на Земята. Тълкували са ми тези текстове, учиха ме кои са основните йерархии, които управляват и са управлявали света през последните хилядолетия и ми обясняваха техните цели и планове. Искаха да стана техен последовател и да ме направят монах или гуру (в зависимост от уклона им) и най-вече да се откажа да преследвам Безкрая по начина по който го правя, защото това вредяло на плановете им. Също така искаха да се присъединя към йерархиите им след като умра. Още приживе ме подготвяха да стана член на тяхния път към Създателя. Но аз най-добре си знам кое е най-доброто за мен самия и отказах. Предпочитам да се задържа в спомените си и да следвам собствения си път отколкото да стана член на техните движения и да съм просто пионка в плановете им. Това е накратко историята ми и тяхната намеса в нея.

 

[Гласът на истината]

За да се върнем към темата бих искал да продължа с описание на това, което се случи след тази умопомрачителна регресия.

От онзи ден нататък аз вече бях фиксиран само върху една цел що се отнасяше до духовното ми развитие-да науча коя е тази Аурисия и каква е нейната история! Бях запленен от способностите, които тя е притежавала и от уважението, което онези души, които бяха под формата на светлини след като излязох от Огненото езеро, ѝ засвидетелстваха. Имаше и още нещо-след онази вечер като че ли регресиите ми ставаха все по-лесни и по-лесни. Имах усещането, че бях преодолял някаква бариера в ума си отвъд която имах все повече и повече достъп до информация от предишните си животи. Ставаще ми по-лесно да се концентрирам и информацията течеше много по-гладко-особено що се отнасяше до преражданията ми като Аурисия и преди това като член от народа, към който принадлежеше. Също така ми се наложи скоро след това да напусна Студентски град и да завърша следването си. Промених обстановката като се върнах в родния си град след престоя ми в София. В началото нямах пари за квартира и си помислих, че да се прибера обратно в родната си къща ще е най-доброто решение. Проблема беше, че нямаша работа по специалността ми в родното ми място и бях приниден да работя каквото намеря, а то не беше много. Това беше скоро след голямата криза от 2008-2009 година така че възможностите ми бяха силно ограничени-работа нямаше почти никъде, дори и в големите градове и човек бе принуден да хване първата работа, която види. Така дойде и лятото. Онова лято, което никога няма да забравя...надявам се.

Още по времето когато бях в Студентски град, скоро след онази вечер, си направих още една регресия с цел да разбера коя е Аурисия. Не получих много, но една дума остана в съзнанието ми-Туатауан. Разбирах, че Аурисия и Туатауан са някак си свързани едни с други, но не можех да разбера точно как. Отне ми малко време да "свържа точките".

През същите онези мои финални дни в Студентски град обаче ми се случи още една странна случка. Бях стоял цяла нощ буден поради което ми се наложи да си легна чак на сутринта. Исках да прекарам целия ден спейки. Но не успях. По някое време през ранния следобед се разбудих. Абсолютно сигурен съм, че бях буден. Можете да ме обвинявате в това, че съм бил заспал колкото си искате, но истината е, че ме събуди глас. В ума ми. Глас идващ от много много далече. Слаб и едвам доловим глас, но въпреки всичко го чух. Гласът идваше отвътре, в ума ми, а не от околния свят. За пръв път изпитвах подобно нещо. Не знаех от къде идва гласът, но със сигурност беше от доста далече. Той каза едно единствено изречение:
-Вышмуаншут тдака пасока?

Най-странното е, че на мига го преведох:
-Помниш ли времето?

И аз не знаех как успявам да го разбера, но умът ми беше кристално ясен по онова време. Не съм пил, друсал се или нещо подобно-сетивата ми бяха кристално ясни. И умът ми разбираше какво иска да каже гласа. В съшия миг видях и образ-слаба, но жилава жена с дълга черна коса, издължено лице и искрящо жълта кожа облечена в жълтокафява "рокля" без ръкави достигаща чак до колената държаща тъмно червена "тояга" обла откъм двата края. Тя се опитваше да проникне в ума ми и някак си успяваше. Изпитах чувства на тъга, но примесени с комфорт, че най-накра я усещам и на носталгия към нещо, което отдавна съм загубил. Тя искаше да продължи контакта, да влезе по-дълбоко в съзнанието ми и съм сигурен, че имаше нещо да ми каже, или по скоро покаже, но аз така и не можах да продължа "разговора". Не знаех какво правя. Бях твърде неопитен в тези работи. Затова и "връзката" се разпадна почти мигновенно след онези думи. Загубих контакта с нея и никога повече не успях да си го върна. Това бе и първия случай когато изпитах чуждо съзнание да се опитва да "влезе" в ума ми и да ми говори. Аз някак си, на подсъзнателно ниво знаех, че намеренията на тази жена са добри и исках да продължа "разговора" си с нея, но така и не ми се отдаде възможност да го направя. Остана само това кратко видение запечатано в паметта ми.

След това постепенно съзнанието ми се облекчи и скоро след това видях следното:
В предишен живот съм. Намирам се на сухо и прашно място. Нам толкова пясък колкото прах и напукана от суша земя. Двама мъже се бият със същите "тояги" с обли краища. Направени са от мед или нещо, което съдъержа мед и са доста тежки. Мъжете са на границата на изтощението си. Те едвам отлепят тежките медни "тояги" от земята и ги засилват един към друг. Чува се звънът от метал удрящ се в метал и постепенно той оттеква във въздуха. Мъжете се опитват да се повалят един с друг и всеки да нанесе фаталния удар. Мъжете изглеждат по същия начин като жената от видението ми-слаби и не твърде мускулести, но жилави, много жилави. Кожата им е жълта, с цвета на слънчевите лъчи, а лицата им са издължени. Забелязвам, че около главата-от челото нагоре до гърба на черепа и от средата на очната кухина и скулите пак до гърба на черепа има задебеляване. Костта е твърда и образува нещо като костен "гребен" който обикаля цялата мозъчна кухина. Косите са черни и дълги. Очите също са черни. Мъжете искат да се избият един с друг, но не се мразят. Дори са много добри приятели. Чувството е странно. Заобиколени за от други хора, които изглеждат по същия начин-слаби, но жилави с дълги черни коси и жълта кожа. Всички те гледат дуела застанали в кръг около биещите се мъже. Сред тях има други мъже, жени и дори деца. Всички очакват края на дуела. Спомена се губи...

Излизам от регресията с чувството, че аз съм единия от тези мъже. Това, което трябва да направим е тежко и трудно-на никой не му се умира, но е напълно необходимо за добруването на народа ни, за бъдещето ни. Такава е Божията воля. Искам да плача...

Следващите дни и месеци по време на последните ми дни в Студентски град и на пчрвите ми дни обратно в родното ми място направих още десетки регресии като тези и постепенно "сглобих" историята на Аурисия и на Туатауаните, която се опитвам да разкажа и в този форум. Бяха много интензивни дни когато получавах спомен след спомен по време на лятото докато завършвах и после си търсех работа. Не мога да опиша всичко, което получих през онези дни, но ще се опитам да разкажа каквото мога. Просто е толкова...много. Почти всеки ден имах поне по две-три регресии и запълвах "дупките в пъзела" на Туатауаните и тяхната история. Това продължи чак до септември когато ми се наложи да "поуталожа" практиките си. Животът ме принуди да пренасоча интересите си другаде. Но до септември вече си бях възвърнал достатъчно спомени за да знам кой съм, откъде идвам и какво съм правил в минали животи.

В следващите постове ще се опитам да Ви разкрия какво видях през онова лято...