Дзенкс App
How to install the app on iOS
Follow along with the video below to see how to install our site as a web app on your home screen.
Note: This feature may not be available in some browsers.
- • Пътят на Познанието – "Какво откривам?"
- Вдъхновяващи творби и ресурси
- Искри Мъдрост: Притчи, коани, цитати
You are using an out of date browser. It may not display this or other websites correctly.
You should upgrade or use an alternative browser.
You should upgrade or use an alternative browser.
Любовни притчи и приказки
- Thread starter DarkSun
- Start date
Един човек отишъл при свещения Рамануджа и казал:
— Искам да намеря пътя към Бога. Помогни ми!
Рамануджа внимателно го погледнал и попитал:
— Кажи ми най-напред, ти обичал ли си някого?
Мъжът му отвърнал:
— Аз не се интересувам от светски работи, любов и прочие. Аз искам да стигна до Бога!
— Моля те, помисли още веднъж. В своя живот обичал ли си жена, дете или който и да е друг?
— Аз вече ти казах, че не съм обикновен мирянин. Аз съм човек, който иска да познае Бога. Всичко останало не ме интересува. Не съм обичал никого.
Очите на Рамануджа се изпълнили с дълбока тъга и той отговорил:
— Тогава това е невъзможно. Отначало ти трябва да научиш какво е това да обичаш някого истински.Това ще бъде първото стъпало към Бога. Питаш ме за последното стъпало, а ти самият още не си стъпил на първото. Иди и обикни някого!
Приказка за морската звезда
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:
- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!
— Искам да намеря пътя към Бога. Помогни ми!
Рамануджа внимателно го погледнал и попитал:
— Кажи ми най-напред, ти обичал ли си някого?
Мъжът му отвърнал:
— Аз не се интересувам от светски работи, любов и прочие. Аз искам да стигна до Бога!
— Моля те, помисли още веднъж. В своя живот обичал ли си жена, дете или който и да е друг?
— Аз вече ти казах, че не съм обикновен мирянин. Аз съм човек, който иска да познае Бога. Всичко останало не ме интересува. Не съм обичал никого.
Очите на Рамануджа се изпълнили с дълбока тъга и той отговорил:
— Тогава това е невъзможно. Отначало ти трябва да научиш какво е това да обичаш някого истински.Това ще бъде първото стъпало към Бога. Питаш ме за последното стъпало, а ти самият още не си стъпил на първото. Иди и обикни някого!
Приказка за морската звезда
Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:
- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!
Събрали се души на съвещание преди въплъщението си на Земята. И Бог попитал една от тях:
-Защо искаш да се въплътиш?
-Искам да се науча да прощавам.
-На кого се каниш да прощаваш? Погледни душите какви са чистички, светли, любящи. Те толкова те обичат, че не могат да направят нищо такова, заради което да се налага да им прощаваш.
Натъжила се Душата, но повторила:
-Аз така искам да се науча да прощавам!
Тогава до нея се приближила друга Душа и й казала:
-Не тъжи, аз те обичам толкова много, че ще бъда с теб на Земята и ще ти помогна да изпиташ опрощението. Ще бъда твой мъж, ще ти изневерявам и ти ще трябва да ми прощаваш.
Приближила се друга Душа и казала:
-Аз също те обичам много. Ще дойда с теб и ще бъда твоята майка, която ще те наказва, ще се меси в живота ти и ти ще се учиш да прощаваш.
Още една Душа се приближила и казала:
-Аз ще бъда твоят началник и от любов към теб ще се отнасям към теб грубо и несправедливо, така че да изпиташ какво е да се прощава.
Друга една Душа предложила да й бъде най-добрата приятелка и да я предаде, друга да й бъде злата и несправедлива свекърва и т. н. По този начин се събрала група от обичащи се души, измислили си сценария на своя живот на Земята и се въплътили.
Но се оказало, че да си спомнят за Себе си е сложно и трудно и те всички забравили своя договор. Повечето приели на сериозно живота си, започнали да се обиждат и гневят един на друг, забравяйки че сами са си съставили този сценарий и забравяйки най-важното – че те всички се обичат един друг!
За монахът
Живял монах, който бил много набожен и един път дяволът се заял с него. Той му казал: „Хайде да се хванем на бас, че аз ще вляза в твоята килия на всяка цена.” Монахът отговорил: „Не! Аз няма никога да те пусна.”
Един ден монахът отворил вратата на килията си и видял на прага врана със счупено крило. Когато я занесъл в килията си, тя се превърнала в дявол и той казал: „Ето, видя ли, аз спечелих баса. Сега си избери наказание. Имаш три варианта. Първия вариант – да се напиеш. Втория – да прелюбодействаш с омъжени жени и третия – да убиеш човек”.
Замислил се монахът. Ако убие човек, ще погуби две души. Ако прелюбодейства – също. А ако се напие, ще погуби само една душа – своята. Така и решил. Взел, че се напил. Но, когато се напил, започнал да прелюбодейства, а когато влязъл съпругът на жената, в пиянска свада го убил. Така малкият на пръв поглед грях се превърнал в голяма трагедия
-Защо искаш да се въплътиш?
-Искам да се науча да прощавам.
-На кого се каниш да прощаваш? Погледни душите какви са чистички, светли, любящи. Те толкова те обичат, че не могат да направят нищо такова, заради което да се налага да им прощаваш.
Натъжила се Душата, но повторила:
-Аз така искам да се науча да прощавам!
Тогава до нея се приближила друга Душа и й казала:
-Не тъжи, аз те обичам толкова много, че ще бъда с теб на Земята и ще ти помогна да изпиташ опрощението. Ще бъда твой мъж, ще ти изневерявам и ти ще трябва да ми прощаваш.
Приближила се друга Душа и казала:
-Аз също те обичам много. Ще дойда с теб и ще бъда твоята майка, която ще те наказва, ще се меси в живота ти и ти ще се учиш да прощаваш.
Още една Душа се приближила и казала:
-Аз ще бъда твоят началник и от любов към теб ще се отнасям към теб грубо и несправедливо, така че да изпиташ какво е да се прощава.
Друга една Душа предложила да й бъде най-добрата приятелка и да я предаде, друга да й бъде злата и несправедлива свекърва и т. н. По този начин се събрала група от обичащи се души, измислили си сценария на своя живот на Земята и се въплътили.
Но се оказало, че да си спомнят за Себе си е сложно и трудно и те всички забравили своя договор. Повечето приели на сериозно живота си, започнали да се обиждат и гневят един на друг, забравяйки че сами са си съставили този сценарий и забравяйки най-важното – че те всички се обичат един друг!
За монахът
Живял монах, който бил много набожен и един път дяволът се заял с него. Той му казал: „Хайде да се хванем на бас, че аз ще вляза в твоята килия на всяка цена.” Монахът отговорил: „Не! Аз няма никога да те пусна.”
Един ден монахът отворил вратата на килията си и видял на прага врана със счупено крило. Когато я занесъл в килията си, тя се превърнала в дявол и той казал: „Ето, видя ли, аз спечелих баса. Сега си избери наказание. Имаш три варианта. Първия вариант – да се напиеш. Втория – да прелюбодействаш с омъжени жени и третия – да убиеш човек”.
Замислил се монахът. Ако убие човек, ще погуби две души. Ако прелюбодейства – също. А ако се напие, ще погуби само една душа – своята. Така и решил. Взел, че се напил. Но, когато се напил, започнал да прелюбодейства, а когато влязъл съпругът на жената, в пиянска свада го убил. Така малкият на пръв поглед грях се превърнал в голяма трагедия
Притча за любовта.
Живеела на света Любов. И имала, както се полага, Предмет на Любовта.
Било им добре заедно. Предметът гледал Любовта с влюбени очи и и казвал:"Обичам те!" Тя разцъфвала от тези думи и била за своя Предмет най-въплътената Любов.
Но времето минавало и Предметът все по-рядко гледал Любовта така, както преди. Сега и се налагало сама да пита:"Обичаш ли ме?"
"Какво?-отвръщал Предметът.-А, ти за това ... Разбира се. Не вярваш ли?"
Любовта разбира се вярвала. И доверчиво притискала бузата си до рамото на своя Предмет.
Така Любовта станала Вяра.
Тя вярвала безогледно на своя Предмет, даже когато той започнал да се появява все по-рядко вкъщи, даже когато от него започнал да се носи аромат на чужди парфюми.
А след това Предметът съвсем изчезнал и не останало на кого да вярва.
От Предмета останали някакви дреболии: зъбна четка, износени пантофи, пукната халба. Вярата нищо не изхвърляла.
"Това, разбира се, е глупаво-мислела тя.-Безсмислено е даже да се надявам ... Но може би той все пак ще се върне?"
Вярата, разбира се, не може да съществува без Предмет на Вярата. Така Вярата станала Надежда. Надеждата е безпредметна.
Тя живее и чака. Живее и се надява. Тя умира последна и не умира напълно.
Тя не бива да умира, защото след нея идва Ненавистта. Надеждата трябва да се държи до последно.
Както дъб огромен в жълъда таи се,
Както чудна перла в мидата гради се,
Така на грозотата под грубата кора
Блести във сърцевината най-нежната душа
Една Семейна Приказка или Как да запазим Любовта
Те бяха съвсем младо семейство, женени едва от няколко месеца...
Но дори това кратко време им беше достатъчно, за да осъзнаят, че бракът съвсем не е това, което си бяха представяли по-рано...
Всъщност, не че не се обичаха вече. Напротив, все още изпитваха достатъчно силни чувства един към друг. Но вече все по-рядко си го казваха.
А преди... само до преди няколко месеца те сякаш се надпреварваха кой ще каже първи заветното "Обичам те!". Или кой ще го изрече повече пъти за един ден. Или кой ще го докаже по по-интересен и оригинален начин... И всичко това не им тежеше, не им омръзваше. Правеха го искрено и с желание, доставяше им неимоверно удоволствие да демонстрират чувствата си един на друг...
Но в един миг сякаш всичко коренно се промени. Дотолкова се бяха изнервили в последно време, че дори и най-малката случка или най-безобидната дума бяха достатъчен повод, за да се скарат сериозно или да се нагрубят и наранят взаимно...
Вече съвсем отчаяни и изтощени от ситуацията, една вечер решиха най-после да седнат и да обсъдят това положение. И ако могат, с общи усилия да се опитат да намерят някакво решение, задоволяващо и двамата.
Нито единият от тях не искаше да се развеждат, но и същевременно разбираха, че е невъзможно да продължават да живеят по този начин. Разбираха го, но не намираха нужните думи, за да го изкажат. Дълго стояха така мълчаливо един срещу друг, разкъсвани от противоречиви чувства и мисли, питайки се безмълвно, кое е ПРАВИЛНОТО решение за тях...
И тогава мъжът изведнъж се оживи:
- Хрумна ми нещо! - каза той с неприкрито вълнение в гласа. - Хайде да засадим едно дръвче в градината и това да бъде "нашето дръвче". Ако през следващите 3 месеца това дръвче изсъхне - да се разведем. Но ако се хване и започне да расте и да се развива - никога повече няма да допускаме дори мисълта за раздяла. А през това време двамата можем да спим в отделни стаи... Какво ще кажеш, съгласна ли си? - попита я той несигурно и впери в нея поглед, изпълнен с очакване.
В първия момент на жената и се стори странна, дори налудничава тази идея - бъдещето на брака им да зависи от някакво дърво... Но след като поразмисли малко, дори и стана весело. И прие...
На следващия ден двамата отидоха заедно до близкия разсадник и си купиха от там едно овощно дръвче. Прибраха се в къщи, избраха подходящо място за него в градината и помагайки си взаимно, го засадиха...
Мина се около месец от този ден.
Една нощ двамата се сблъскаха в тъмната градина. В погледите им първо се четеше учудване, изненада, които после преминаха в... радостен блясък.
И двамата носеха в ръцете си по една туба с вода.
Отиваха да полеят дръвчето...
Хрумна ми че има и хубави любовни историй.
Живеела на света Любов. И имала, както се полага, Предмет на Любовта.
Било им добре заедно. Предметът гледал Любовта с влюбени очи и и казвал:"Обичам те!" Тя разцъфвала от тези думи и била за своя Предмет най-въплътената Любов.
Но времето минавало и Предметът все по-рядко гледал Любовта така, както преди. Сега и се налагало сама да пита:"Обичаш ли ме?"
"Какво?-отвръщал Предметът.-А, ти за това ... Разбира се. Не вярваш ли?"
Любовта разбира се вярвала. И доверчиво притискала бузата си до рамото на своя Предмет.
Така Любовта станала Вяра.
Тя вярвала безогледно на своя Предмет, даже когато той започнал да се появява все по-рядко вкъщи, даже когато от него започнал да се носи аромат на чужди парфюми.
А след това Предметът съвсем изчезнал и не останало на кого да вярва.
От Предмета останали някакви дреболии: зъбна четка, износени пантофи, пукната халба. Вярата нищо не изхвърляла.
"Това, разбира се, е глупаво-мислела тя.-Безсмислено е даже да се надявам ... Но може би той все пак ще се върне?"
Вярата, разбира се, не може да съществува без Предмет на Вярата. Така Вярата станала Надежда. Надеждата е безпредметна.
Тя живее и чака. Живее и се надява. Тя умира последна и не умира напълно.
Тя не бива да умира, защото след нея идва Ненавистта. Надеждата трябва да се държи до последно.
Както дъб огромен в жълъда таи се,
Както чудна перла в мидата гради се,
Така на грозотата под грубата кора
Блести във сърцевината най-нежната душа
Една Семейна Приказка или Как да запазим Любовта
Те бяха съвсем младо семейство, женени едва от няколко месеца...
Но дори това кратко време им беше достатъчно, за да осъзнаят, че бракът съвсем не е това, което си бяха представяли по-рано...
Всъщност, не че не се обичаха вече. Напротив, все още изпитваха достатъчно силни чувства един към друг. Но вече все по-рядко си го казваха.
А преди... само до преди няколко месеца те сякаш се надпреварваха кой ще каже първи заветното "Обичам те!". Или кой ще го изрече повече пъти за един ден. Или кой ще го докаже по по-интересен и оригинален начин... И всичко това не им тежеше, не им омръзваше. Правеха го искрено и с желание, доставяше им неимоверно удоволствие да демонстрират чувствата си един на друг...
Но в един миг сякаш всичко коренно се промени. Дотолкова се бяха изнервили в последно време, че дори и най-малката случка или най-безобидната дума бяха достатъчен повод, за да се скарат сериозно или да се нагрубят и наранят взаимно...
Вече съвсем отчаяни и изтощени от ситуацията, една вечер решиха най-после да седнат и да обсъдят това положение. И ако могат, с общи усилия да се опитат да намерят някакво решение, задоволяващо и двамата.
Нито единият от тях не искаше да се развеждат, но и същевременно разбираха, че е невъзможно да продължават да живеят по този начин. Разбираха го, но не намираха нужните думи, за да го изкажат. Дълго стояха така мълчаливо един срещу друг, разкъсвани от противоречиви чувства и мисли, питайки се безмълвно, кое е ПРАВИЛНОТО решение за тях...
И тогава мъжът изведнъж се оживи:
- Хрумна ми нещо! - каза той с неприкрито вълнение в гласа. - Хайде да засадим едно дръвче в градината и това да бъде "нашето дръвче". Ако през следващите 3 месеца това дръвче изсъхне - да се разведем. Но ако се хване и започне да расте и да се развива - никога повече няма да допускаме дори мисълта за раздяла. А през това време двамата можем да спим в отделни стаи... Какво ще кажеш, съгласна ли си? - попита я той несигурно и впери в нея поглед, изпълнен с очакване.
В първия момент на жената и се стори странна, дори налудничава тази идея - бъдещето на брака им да зависи от някакво дърво... Но след като поразмисли малко, дори и стана весело. И прие...
На следващия ден двамата отидоха заедно до близкия разсадник и си купиха от там едно овощно дръвче. Прибраха се в къщи, избраха подходящо място за него в градината и помагайки си взаимно, го засадиха...
Мина се около месец от този ден.
Една нощ двамата се сблъскаха в тъмната градина. В погледите им първо се четеше учудване, изненада, които после преминаха в... радостен блясък.
И двамата носеха в ръцете си по една туба с вода.
Отиваха да полеят дръвчето...
Хрумна ми че има и хубави любовни историй.
Какво сънува снощи,ще ми кажеш ли?Усети ли милувката,която ти изпратих?Целувах те насън,докосвах те...А после..те догонвах в мислите.Протегнах се в съня си,странно...нали уж беше някъде до мен....!?Тогава се събудих-затърсих те с поглед,но...те нямаше,било е само сън,от който не исках да се събуждам..!
Не,не гледай в моите очи,там за тебе истината крия!Там ще видиш моите сълзи,всичко,всичко ще разкриеш!Не,не гледай в моите очи и със поглед ти не ги разпитвай!Знаеш,че от истината най-боли, и повярвай,там ще я откриеш!Не,не гледай в моите очи!Много болка там е скрита!Там ,във тях са моите мечти,там надеждата е още жива!Не,не гледай в моите очи-там за тебе истината крия!!
Поисках да те имам до сърцето ,от устните ти сладкото да пия!Поисках те,поисках да си с мене,да те усещам всеки ден и час!Поисках болката ми да отнемеш,да няма тайни между нас!Да вярвам ли на думите,да вярвам ли на всеки поглед,нежно галещ ме...?!Да вярвам ли,че във съня си тайно любиш ме?Да вярвам ли-не зная вече,не искам пак да ме боли?!!!!Да вярвам ли,кажи да зная,дали ще спре да ми горчи?!!!
Понякога и щастието страда, понякога и любовта скърби, понякога сълзите са преграда между две близки души, понякога и мъката е радост, понякога мълчанието е зов, понякога сълзите са молитва за искрена и истинска любов. Понякога е болка да обичаш, понякога е мъка да простиш, понякога е трудно да повярваш, че в любовта си с някого грешиш.
Не винаги под слънцето се скиташ, не винаги живота ти е песен, но винаги е нужно да се питаш: Живот ли щеше да е, ако беше лесен. Не винаги преглъща се вината, не винаги времето лекува, но винаги заплаща се цената и винаги безумно много струва!
Ще извикам луната,гласът ми ще бъде задавен от мъка,но ще и кажа че не мога без теб!Ще погледна към слънцето,очите ми тъжни ще блеснат в лъчите му и то ще узнае,че не мога без теб!Ще изкрещя пред звездите,те ще се стреснат от моята болка и ще усетят,че не мога без теб!Ще докосна морето,мойте горчиви сълзи ще се слеят с водите му и то ще познае,че не мога без теб!Ще викам,ще плача,ще крещя пред вселената и тя ще узнае,че не мога без теб!Не мога!
Мойсей ( от shining_star )
Един ден Мойсей влязал в синагогата, и там имало един беден обущар, който се молел. Мойсей се приближил до него и се заслушал:
- ...ако само можех да се приближа до тебе Боже. Аз съм обущар, правя хубави обувки. Ще ти направя едни обувки. Мога и да готвя, ще ти готвя. А ако се разболееш, ден и нощ ще стоя до тебе, Боже, и ще се грижа за тебе. Само ако ми позволиш да се приближа до тебе...
Мойсей много се учудил. Помислил си: "Но какво говори той?!"
Отишъл при човека и го попитал:
- Кой ти каза така да се молиш?
- Никой...аз съм много беден, не ходя на църква. Кажи ми как да се моля.
Мойсей му казал:
- Слушай, така не трябва да се молиш. Ще ти кажа една молитва... И му казал.
Човека казал на Мойсей:
- Благодаря ти, че ме научи. Аз съм прост човек, не знаех...вече така ще се моля.
Мойсей излязал от синагогата, много доволен от себе си.Погледнал към небето, да види Бог какво мисли по въпроса. Бог бил много ядосан, и му казал:
- Изпратих те там да приближаваш хората към мене, а ти какво? Отдалечаваш ги... Сега този човек ще бъде перфектен изпълнител на закона, но никога няма да може да се приближи към мене, никога вече.
Не,не гледай в моите очи,там за тебе истината крия!Там ще видиш моите сълзи,всичко,всичко ще разкриеш!Не,не гледай в моите очи и със поглед ти не ги разпитвай!Знаеш,че от истината най-боли, и повярвай,там ще я откриеш!Не,не гледай в моите очи!Много болка там е скрита!Там ,във тях са моите мечти,там надеждата е още жива!Не,не гледай в моите очи-там за тебе истината крия!!
Поисках да те имам до сърцето ,от устните ти сладкото да пия!Поисках те,поисках да си с мене,да те усещам всеки ден и час!Поисках болката ми да отнемеш,да няма тайни между нас!Да вярвам ли на думите,да вярвам ли на всеки поглед,нежно галещ ме...?!Да вярвам ли,че във съня си тайно любиш ме?Да вярвам ли-не зная вече,не искам пак да ме боли?!!!!Да вярвам ли,кажи да зная,дали ще спре да ми горчи?!!!
Понякога и щастието страда, понякога и любовта скърби, понякога сълзите са преграда между две близки души, понякога и мъката е радост, понякога мълчанието е зов, понякога сълзите са молитва за искрена и истинска любов. Понякога е болка да обичаш, понякога е мъка да простиш, понякога е трудно да повярваш, че в любовта си с някого грешиш.
Не винаги под слънцето се скиташ, не винаги живота ти е песен, но винаги е нужно да се питаш: Живот ли щеше да е, ако беше лесен. Не винаги преглъща се вината, не винаги времето лекува, но винаги заплаща се цената и винаги безумно много струва!
Ще извикам луната,гласът ми ще бъде задавен от мъка,но ще и кажа че не мога без теб!Ще погледна към слънцето,очите ми тъжни ще блеснат в лъчите му и то ще узнае,че не мога без теб!Ще изкрещя пред звездите,те ще се стреснат от моята болка и ще усетят,че не мога без теб!Ще докосна морето,мойте горчиви сълзи ще се слеят с водите му и то ще познае,че не мога без теб!Ще викам,ще плача,ще крещя пред вселената и тя ще узнае,че не мога без теб!Не мога!
Мойсей ( от shining_star )
Един ден Мойсей влязал в синагогата, и там имало един беден обущар, който се молел. Мойсей се приближил до него и се заслушал:
- ...ако само можех да се приближа до тебе Боже. Аз съм обущар, правя хубави обувки. Ще ти направя едни обувки. Мога и да готвя, ще ти готвя. А ако се разболееш, ден и нощ ще стоя до тебе, Боже, и ще се грижа за тебе. Само ако ми позволиш да се приближа до тебе...
Мойсей много се учудил. Помислил си: "Но какво говори той?!"
Отишъл при човека и го попитал:
- Кой ти каза така да се молиш?
- Никой...аз съм много беден, не ходя на църква. Кажи ми как да се моля.
Мойсей му казал:
- Слушай, така не трябва да се молиш. Ще ти кажа една молитва... И му казал.
Човека казал на Мойсей:
- Благодаря ти, че ме научи. Аз съм прост човек, не знаех...вече така ще се моля.
Мойсей излязал от синагогата, много доволен от себе си.Погледнал към небето, да види Бог какво мисли по въпроса. Бог бил много ядосан, и му казал:
- Изпратих те там да приближаваш хората към мене, а ти какво? Отдалечаваш ги... Сега този човек ще бъде перфектен изпълнител на закона, но никога няма да може да се приближи към мене, никога вече.
Притча за любовта ( от небесеният ангел )
Едно време, на далечен остров, живели всички чувства: Щастието, Тъгата, Знанието и останалите. И разбира се – Любовта. Един ден всички те разбрали, че островът е на път да потъне, така че решили да построят кораб и да го напуснат. Всички без Любовта.
Любовта била единствената, която останала. Тя толкова обичала този остров, че искала да бъде там, с него до края му, до последния възможен момент.
Когато островът почти потънал, Любовта решила, че е време да потърси помощ.
Богатството минало покрай Любовта в огромен, луксозен кораб. Любовта попитала: “Богатство, ще ме вземеш ли с теб?”.
Богатството отговорило: “Не, не мога. Имам толкова много злато и сребро на кораба, че на него просто няма место за теб”.
Любовта решила да пита Суетата, която също минавала наоколо в голям кораб. “Суета, моля те, помогни ми!”
“Не мога да ти помогна, Любов. Ти си мокра цялата, ще изпоцапаш новият ми кораб, ще стане целият в петна.”
Тъгата била наблизо и тя. “Тъга, нека дойда с теб”, помолила Любовта.
“Ох, Любов, толкова съм тъжна, че имам нужда да бъда насаме”
Щастието минало покрай Любовта, но то било толкова щастливо, че въобще не чуло, че Любовта го вика.
Изведнъв Любовта чула глас: “Ела с мен, Любов, аз ще те взема”. Гласът бил на един старец. Любовта била толкова доволна от спасението си, че въобще забравила да пита кой е нейния спасител. Когато пристигнали в новата земя, старецът се обърнал и се изгубил в далечината. Осъзнавайки колко е задължена на спасителя си, Любовта попитала Познанието, един друг такъв старец “Кой беше този, който ме спаси?”
“Това беше Време”, отговорило Познанието.
“Време? Но защо точно Времето ми помогна?”, попитала отново Любовта.
Познанието се усмихнало с усмивка, зад която личала дълбоката му мъдрост. “Защото единствено Време знае каква е цената на любовта”.
1. Никога не чакайте нещата просто да се случат – борете се за това. Не очаквайте нещо да ви се даде наготово, създавайте го, търсете го, бъдете активни.
2. Ако капка вода падне в езерото, губи идентичността си и изчезва. Но ако тя падне върху лист от лотос, тя ще блести като перла. Винаги има начин и вие да заблестите.
3. Когато паднеш, все още не си победен. Истински победен си тогава, когато откажеш да станеш и да пробваш отново.
4. Закотвен в пристанището, корабът е на най-сигурното възможно место… но неговото предназначение не е той да стои там.
5. Когато имате успех, имате много доброжелатели. Когато обаче го загубите, тогава наистина разбирате кои са вашите доброжелателите.
6. Иска се много доверие, за да споделиш недостатъците си с приятел. Иска се обаче много повече, за да споделиш неговите.
Никога не приемайте някой просто за даденост. Прегърнете го близко до сърцето си, защото може да дойде момент, в който да разберете, че сте загубиил диамант, докато сте били твърде заети да колекционирате камъни.
Едно време, на далечен остров, живели всички чувства: Щастието, Тъгата, Знанието и останалите. И разбира се – Любовта. Един ден всички те разбрали, че островът е на път да потъне, така че решили да построят кораб и да го напуснат. Всички без Любовта.
Любовта била единствената, която останала. Тя толкова обичала този остров, че искала да бъде там, с него до края му, до последния възможен момент.
Когато островът почти потънал, Любовта решила, че е време да потърси помощ.
Богатството минало покрай Любовта в огромен, луксозен кораб. Любовта попитала: “Богатство, ще ме вземеш ли с теб?”.
Богатството отговорило: “Не, не мога. Имам толкова много злато и сребро на кораба, че на него просто няма место за теб”.
Любовта решила да пита Суетата, която също минавала наоколо в голям кораб. “Суета, моля те, помогни ми!”
“Не мога да ти помогна, Любов. Ти си мокра цялата, ще изпоцапаш новият ми кораб, ще стане целият в петна.”
Тъгата била наблизо и тя. “Тъга, нека дойда с теб”, помолила Любовта.
“Ох, Любов, толкова съм тъжна, че имам нужда да бъда насаме”
Щастието минало покрай Любовта, но то било толкова щастливо, че въобще не чуло, че Любовта го вика.
Изведнъв Любовта чула глас: “Ела с мен, Любов, аз ще те взема”. Гласът бил на един старец. Любовта била толкова доволна от спасението си, че въобще забравила да пита кой е нейния спасител. Когато пристигнали в новата земя, старецът се обърнал и се изгубил в далечината. Осъзнавайки колко е задължена на спасителя си, Любовта попитала Познанието, един друг такъв старец “Кой беше този, който ме спаси?”
“Това беше Време”, отговорило Познанието.
“Време? Но защо точно Времето ми помогна?”, попитала отново Любовта.
Познанието се усмихнало с усмивка, зад която личала дълбоката му мъдрост. “Защото единствено Време знае каква е цената на любовта”.
1. Никога не чакайте нещата просто да се случат – борете се за това. Не очаквайте нещо да ви се даде наготово, създавайте го, търсете го, бъдете активни.
2. Ако капка вода падне в езерото, губи идентичността си и изчезва. Но ако тя падне върху лист от лотос, тя ще блести като перла. Винаги има начин и вие да заблестите.
3. Когато паднеш, все още не си победен. Истински победен си тогава, когато откажеш да станеш и да пробваш отново.
4. Закотвен в пристанището, корабът е на най-сигурното възможно место… но неговото предназначение не е той да стои там.
5. Когато имате успех, имате много доброжелатели. Когато обаче го загубите, тогава наистина разбирате кои са вашите доброжелателите.
6. Иска се много доверие, за да споделиш недостатъците си с приятел. Иска се обаче много повече, за да споделиш неговите.
Никога не приемайте някой просто за даденост. Прегърнете го близко до сърцето си, защото може да дойде момент, в който да разберете, че сте загубиил диамант, докато сте били твърде заети да колекционирате камъни.
За доверието
Имало едно време трима верни и неразделни другари. Казвали се Любов, Приятелство и Доверие... Когато били тримата заедно, всичко било прекрасно. И така било, докато не се наложило един ден Любовта да замине по работа. Нямало как, дългът я зовял. Но преди да се раздели с приятелите си, тя ги уверила:
- Когато ви домъчнее много за мен, потърсете ме, аз няма да съм чак толкова далече. Там където видите някоя двойка да се гледа с желание и копнеж в очите, знайте, че там ще съм и аз – рекла Любовта и тръгнала...
- Е щом е така, добре ще е и аз да поема към моите задължения – казало след малко Приятелството на Доверието. – Но ти не се притеснявай, когато имаш нужда от мен, лесно ще ме намериш. Там където видиш двама човека, които и в плача, и в смеха си са заедно, знай че с тях съм и аз...
Доверието отворило уста и понечило да каже нещо на сбогуване, но... Приятелството вече си било тръгнало, без да чуе последните думи на другаря си. И заминало надалече...
Тогава Доверието, останало съвсем само, тихичко прошепнало сякаш повече на себе си:
- Мен веднъж загубите ли ме, повече не можете да ме намерите..
Униксите
Униксите бяха малки човечета, направени от дърво. Всички те бяха издялани от един майстор резбар на име Елий. Неговата работилница се намираше на големия хълм край селцето, в което живееха дървените човечета. Всеки уникс се различаваше от останалите. Някои имаха дълги носове, а други – големи очи. Едни бяха високи, а други – ниски. Едни носеха шапки, а други се обличаха с костюми. Но всички те бяха издялани от един и същ дърводелец и всички живееха в едно и също градче.
И всеки ден униксите имаха едно и също занимание. Те си подаряваха един на друг лепенки. Всеки уникс си имаше две кутийки, пълни с лепенки. В едната кутийка имаше златисти звездички, а в другата – тъмни точки.
По-хубавите уникси, чието дърво беше гладко и чиито багри бяха красиви, винаги получаваха звездички. А тези, чието дърво беше грапаво или чиято боя се беше олющила, получаваха точки. По-талантливите уникси също получаваха звездички. Някои от тях можеха да вдигнат голяма пръчка високо над главата си, а други умееха да прескачат грамадни кутии. Трети пък знаеха дълги думи или пееха прекрасни песни. На тях всички им залепваха златисти звездички. Някои уникси бяха покрити със звездички от глава до пети! Всеки път, когато някой им залепеше нова звездичка, те бяха много доволни! И им се искаше да направят още нещо, за да получат нова лепенка.
Други уникси обаче не умееха да правят почти нищо. Те получаваха тъмни точки. Един от тях беше Пънчинело. Той се опитваше да скача високо като другите, но винаги падаше на земята. А когато паднеше, останалите се събираха около него и го облепваха с точки. Понякога при падането той си одраскваше дървеното тяло и тогава околните му залепваха още точки. А когато се опитваше да обясни защо е паднал, все казваше нещо глупаво. Тогава другите залепваха по него още точки. С времето Пънчинело събра толкова много точки, че изобщо не искаше да се покаже навън. Боеше се, че пак ще направи нещо недодялано, като например да си забрави някъде шапката или да стъпи в някоя локва, и тогава останалите щеха да му залепят още точки. Всъщност по него имаше толкова много тъмни точки, че понякога околните му лепваха нова точка ей-така, без причина.
- Сам си е заслужил да има толкова много точки – си шушукаха дървените човечета. – Той не е добър уникс.
С времето Пънчинело започна да мисли като тях. „Аз не съм добър уникс” – си казваше той. През редките случаи, когато все пак излизаше навън, той дружеше с други уникси, които също имаха много точки. Сред тях Пънчинело се чувстваше по-добре.
Веднъж той се запозна с едно момиче, което не приличаше на никой друг уникс. По нейното дървено тяло нямаше залепени нито звездички, нито точки! Тя се казваше Лусия. Не че другите не се опитваха да й дават лепенки. Просто лепенките никога не залепваха по нея. Някои уникси се възхищаваха от това, че тя няма никакви точки. Те я догонваха и й подаряваха златна звездичка. Но звездичките падаха на земята. Други пък я укоряваха за това, че няма нито една звездичка. Те отиваха при нея и й лепваха тъмна точка. Ала точките също не залепваха по нея.
„Ето така искам да бъда и аз! – си помисли Пънчинело. - Не искам никой да лепи нищо по мен!” – Затова той отиде при момичето без лепенки и я попита каква е нейната тайна.
- Не е трудно – отговори Лусия. – Всеки ден отивам да си говоря с Елий.
– С Елий?
- Да, с Елий. Майсторът на уникси. Всеки ден отивам да поседя при него в работилницата.
- Защо?
– Защо не провериш сам? Иди горе на хълма. Той е там. - С тези думи момичето без никакви лепенки се обърна и весело заподскача към своята къща.
- А той ще иска ли да ме види? – извика Пънчинело, но Лусия не го чу.
И така, Пънчинело се прибра у дома. Той седна до прозореца и се загледа как останалите уникси се суетяха насам-натам и си лепяха един на друг звездички и точки.
„Това не трябва да е така!” – си промърмори той на глас. После реши, че трябва непременно да отиде и да види Елий.
На другия ден той се изкачи по тясната пътечка до върха на хълма и пристъпи в огромната работилница. Като видя колко грамадно е всичко вътре, дървените му очи се разшириха от удивление. Столовете там бяха високи колкото самия него! Трябваше да се изправи на пръсти, за да надзърне какво има на работната маса. А чукът беше дълъг колкото цялата му ръка! Пънчинело преглътна дълбоко. „А-а това място не е за мен!” си каза той и се обърна да си ходи. Тогава чу своето име.
- Пънчинело? – гласът беше дълбок и могъщ.
Пънчинело се спря.
- Пънчинело! Толкова се радвам да те видя! Ела тук, нека те погледна от близо!
Пънчинело се обърна бавно и вдигна очи към огромния брадат майстор.
- Ти знаеш името ми? – промълви малкият уникс.
- Разбира се! Аз съм те направил.
Елий се наведе, вдигна Пънчинело и го постави на масата до себе си.
- Хм-м-м... - продума замислено майсторът, докато разглеждаше тъмните точки. – Май си понатрупал доста слаби оценки.
- Без да искам, Елий! Наистиина много се старах!
- О, няма нужда да се оправдаваш пред мен, детето ми. Аз не се интересувам какво мислят другите уникси.
- Наистина ли?
- Наистина. И ти също не трябва да ги слушаш. Кои са те, че да могат да раздават звездички или точки? Та те са уникси точно като самия теб, Пънчинело. Какво мислят те, няма значение. Важното е какво мисля аз. А според мен ти си дори много скъпоценен!
Пънчинело се разсмя:
- Аз – скъпоценен? Че защо? Не мога да ходя бързо. Не мога да скачам. Боята ми се лющи. Какво толкова виждаш в мен?
- Елий погледна Пънчинело, постави длани върху неговите малки дървени рамене и му каза много бавно:
- Ти си мой, Пънчинело. Ето това виждам в теб. - Пънчинело никога не бе усещал някой да го гледа по такъв начин, още по-малко пък неговия създател. Той не знаеше какво да каже.
- Толкова дълго се надявах да дойдеш при мен – каза Елий.
- Дойдох, защото се запознах с едно момиче, което нямаше никакви лепенки – обясни Пънчинело.
- Знам, тя ми разказа за теб.
- А защо лепенките не се залепват по нея?
Майсторът отговори меко:
- Защото тя е взела решение, че е по-важно какво мисля аз, а не какво мислят те. Лепенките залепват по теб само ако ти им позволяваш.
- Как така?
- Леппенките залепват по теб само, ако имат значение за теб. Колкото повече се доверяваш на моята обич към теб, толкова по-малко ще се притесняваш от техните лепенки.
- Не знам дали разбирам...
Елий се усмихна:
- Ще разбереш, но ще ти трябва малко време. По теб има доста лепенки. Засега просто идвай да се виждаш с мен всеки ден, а аз ще ти припомням, колко много те обичам.
Елий взе Пънчинело от масата и го постави обратно на земята.
- И не забравяй – добави Елий, докато дървеното човече излизаше през голямата врата,- ти си скъпоценен, понеже съм те изработил аз. А аз не правя грешки.
Пънчинело не се спря, но за миг си помисли: „Може би наистина е прав...”
И когато си помисли това, една точка се отлепи от него и падна на земята...
Имало едно време трима верни и неразделни другари. Казвали се Любов, Приятелство и Доверие... Когато били тримата заедно, всичко било прекрасно. И така било, докато не се наложило един ден Любовта да замине по работа. Нямало как, дългът я зовял. Но преди да се раздели с приятелите си, тя ги уверила:
- Когато ви домъчнее много за мен, потърсете ме, аз няма да съм чак толкова далече. Там където видите някоя двойка да се гледа с желание и копнеж в очите, знайте, че там ще съм и аз – рекла Любовта и тръгнала...
- Е щом е така, добре ще е и аз да поема към моите задължения – казало след малко Приятелството на Доверието. – Но ти не се притеснявай, когато имаш нужда от мен, лесно ще ме намериш. Там където видиш двама човека, които и в плача, и в смеха си са заедно, знай че с тях съм и аз...
Доверието отворило уста и понечило да каже нещо на сбогуване, но... Приятелството вече си било тръгнало, без да чуе последните думи на другаря си. И заминало надалече...
Тогава Доверието, останало съвсем само, тихичко прошепнало сякаш повече на себе си:
- Мен веднъж загубите ли ме, повече не можете да ме намерите..
Униксите
Униксите бяха малки човечета, направени от дърво. Всички те бяха издялани от един майстор резбар на име Елий. Неговата работилница се намираше на големия хълм край селцето, в което живееха дървените човечета. Всеки уникс се различаваше от останалите. Някои имаха дълги носове, а други – големи очи. Едни бяха високи, а други – ниски. Едни носеха шапки, а други се обличаха с костюми. Но всички те бяха издялани от един и същ дърводелец и всички живееха в едно и също градче.
И всеки ден униксите имаха едно и също занимание. Те си подаряваха един на друг лепенки. Всеки уникс си имаше две кутийки, пълни с лепенки. В едната кутийка имаше златисти звездички, а в другата – тъмни точки.
По-хубавите уникси, чието дърво беше гладко и чиито багри бяха красиви, винаги получаваха звездички. А тези, чието дърво беше грапаво или чиято боя се беше олющила, получаваха точки. По-талантливите уникси също получаваха звездички. Някои от тях можеха да вдигнат голяма пръчка високо над главата си, а други умееха да прескачат грамадни кутии. Трети пък знаеха дълги думи или пееха прекрасни песни. На тях всички им залепваха златисти звездички. Някои уникси бяха покрити със звездички от глава до пети! Всеки път, когато някой им залепеше нова звездичка, те бяха много доволни! И им се искаше да направят още нещо, за да получат нова лепенка.
Други уникси обаче не умееха да правят почти нищо. Те получаваха тъмни точки. Един от тях беше Пънчинело. Той се опитваше да скача високо като другите, но винаги падаше на земята. А когато паднеше, останалите се събираха около него и го облепваха с точки. Понякога при падането той си одраскваше дървеното тяло и тогава околните му залепваха още точки. А когато се опитваше да обясни защо е паднал, все казваше нещо глупаво. Тогава другите залепваха по него още точки. С времето Пънчинело събра толкова много точки, че изобщо не искаше да се покаже навън. Боеше се, че пак ще направи нещо недодялано, като например да си забрави някъде шапката или да стъпи в някоя локва, и тогава останалите щеха да му залепят още точки. Всъщност по него имаше толкова много тъмни точки, че понякога околните му лепваха нова точка ей-така, без причина.
- Сам си е заслужил да има толкова много точки – си шушукаха дървените човечета. – Той не е добър уникс.
С времето Пънчинело започна да мисли като тях. „Аз не съм добър уникс” – си казваше той. През редките случаи, когато все пак излизаше навън, той дружеше с други уникси, които също имаха много точки. Сред тях Пънчинело се чувстваше по-добре.
Веднъж той се запозна с едно момиче, което не приличаше на никой друг уникс. По нейното дървено тяло нямаше залепени нито звездички, нито точки! Тя се казваше Лусия. Не че другите не се опитваха да й дават лепенки. Просто лепенките никога не залепваха по нея. Някои уникси се възхищаваха от това, че тя няма никакви точки. Те я догонваха и й подаряваха златна звездичка. Но звездичките падаха на земята. Други пък я укоряваха за това, че няма нито една звездичка. Те отиваха при нея и й лепваха тъмна точка. Ала точките също не залепваха по нея.
„Ето така искам да бъда и аз! – си помисли Пънчинело. - Не искам никой да лепи нищо по мен!” – Затова той отиде при момичето без лепенки и я попита каква е нейната тайна.
- Не е трудно – отговори Лусия. – Всеки ден отивам да си говоря с Елий.
– С Елий?
- Да, с Елий. Майсторът на уникси. Всеки ден отивам да поседя при него в работилницата.
- Защо?
– Защо не провериш сам? Иди горе на хълма. Той е там. - С тези думи момичето без никакви лепенки се обърна и весело заподскача към своята къща.
- А той ще иска ли да ме види? – извика Пънчинело, но Лусия не го чу.
И така, Пънчинело се прибра у дома. Той седна до прозореца и се загледа как останалите уникси се суетяха насам-натам и си лепяха един на друг звездички и точки.
„Това не трябва да е така!” – си промърмори той на глас. После реши, че трябва непременно да отиде и да види Елий.
На другия ден той се изкачи по тясната пътечка до върха на хълма и пристъпи в огромната работилница. Като видя колко грамадно е всичко вътре, дървените му очи се разшириха от удивление. Столовете там бяха високи колкото самия него! Трябваше да се изправи на пръсти, за да надзърне какво има на работната маса. А чукът беше дълъг колкото цялата му ръка! Пънчинело преглътна дълбоко. „А-а това място не е за мен!” си каза той и се обърна да си ходи. Тогава чу своето име.
- Пънчинело? – гласът беше дълбок и могъщ.
Пънчинело се спря.
- Пънчинело! Толкова се радвам да те видя! Ела тук, нека те погледна от близо!
Пънчинело се обърна бавно и вдигна очи към огромния брадат майстор.
- Ти знаеш името ми? – промълви малкият уникс.
- Разбира се! Аз съм те направил.
Елий се наведе, вдигна Пънчинело и го постави на масата до себе си.
- Хм-м-м... - продума замислено майсторът, докато разглеждаше тъмните точки. – Май си понатрупал доста слаби оценки.
- Без да искам, Елий! Наистиина много се старах!
- О, няма нужда да се оправдаваш пред мен, детето ми. Аз не се интересувам какво мислят другите уникси.
- Наистина ли?
- Наистина. И ти също не трябва да ги слушаш. Кои са те, че да могат да раздават звездички или точки? Та те са уникси точно като самия теб, Пънчинело. Какво мислят те, няма значение. Важното е какво мисля аз. А според мен ти си дори много скъпоценен!
Пънчинело се разсмя:
- Аз – скъпоценен? Че защо? Не мога да ходя бързо. Не мога да скачам. Боята ми се лющи. Какво толкова виждаш в мен?
- Елий погледна Пънчинело, постави длани върху неговите малки дървени рамене и му каза много бавно:
- Ти си мой, Пънчинело. Ето това виждам в теб. - Пънчинело никога не бе усещал някой да го гледа по такъв начин, още по-малко пък неговия създател. Той не знаеше какво да каже.
- Толкова дълго се надявах да дойдеш при мен – каза Елий.
- Дойдох, защото се запознах с едно момиче, което нямаше никакви лепенки – обясни Пънчинело.
- Знам, тя ми разказа за теб.
- А защо лепенките не се залепват по нея?
Майсторът отговори меко:
- Защото тя е взела решение, че е по-важно какво мисля аз, а не какво мислят те. Лепенките залепват по теб само ако ти им позволяваш.
- Как така?
- Леппенките залепват по теб само, ако имат значение за теб. Колкото повече се доверяваш на моята обич към теб, толкова по-малко ще се притесняваш от техните лепенки.
- Не знам дали разбирам...
Елий се усмихна:
- Ще разбереш, но ще ти трябва малко време. По теб има доста лепенки. Засега просто идвай да се виждаш с мен всеки ден, а аз ще ти припомням, колко много те обичам.
Елий взе Пънчинело от масата и го постави обратно на земята.
- И не забравяй – добави Елий, докато дървеното човече излизаше през голямата врата,- ти си скъпоценен, понеже съм те изработил аз. А аз не правя грешки.
Пънчинело не се спря, но за миг си помисли: „Може би наистина е прав...”
И когато си помисли това, една точка се отлепи от него и падна на земята...
Вървяла по пътя девойка, прекрасна като фея. Изведнъж забелязала, че след нея върви един мъж. Тя се обърнала и го попитала:
— Кажи ми, защо вървиш след мен?
Мъжът отговорил:
— О, господарке на сърцето ми, твоята красота е така неотразима, че ми заповяда да вървя след теб. Казват, че свиря прекрасно, че за мен няма тайни в поетичното изкуство и че умея да пробуждам в женските сърца любовна мъка. Но аз искам да ти направя любовно признание, защото ти плени сърцето ми!
Красавицата мълчаливо го гледала известно време и след това му казала:
— Как така се влюби в мен? Моята по-малка сестра е много по-красива и привлекателна от мен. Погледни я, тя върви след мен...
Мъжът се спрял, после се обърнал, но видял само една безобразна, дрипава старица. Тогава той закрачил по-бързо, за да догони девойката. И свеждайки поглед, я попитал с примирен глас:
— Кажи ми, как се откъсна от езика ти такава лъжа?
Девойката се усмихнала и отвърнала:
— Ти, приятелю, също не ми каза истината, когато се кълнеше в любов към мен. Ти знаеш всички правила в любовта и даваш вид, че твоето сърце гори от любов към мен. Как можа тогава да се обърнеш, за да погледнеш друга жена?
Това е история стара, колкото света...
Едно пътешествие, което няма начало и няма край.
Една любов - искрена и чиста като самата природа.
Любовта между Вълната и Брега...Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка...
И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом Брегът потъне в солената прегръдка на Вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...
Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...
Една вечер, докато Брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият Бряг. И той я почувства близка! Почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...
Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата. И Брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капчици, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват вътре в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...
Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи Тя! Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, Тя идваше към него, за да го дари с болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, Брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А Вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...
И в мига, в който Вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато Брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше Вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята Вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло! Две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...
Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка ласка, всяка изречена дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...
Просто Вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му. Той се качи отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...
Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето и сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.
— Кажи ми, защо вървиш след мен?
Мъжът отговорил:
— О, господарке на сърцето ми, твоята красота е така неотразима, че ми заповяда да вървя след теб. Казват, че свиря прекрасно, че за мен няма тайни в поетичното изкуство и че умея да пробуждам в женските сърца любовна мъка. Но аз искам да ти направя любовно признание, защото ти плени сърцето ми!
Красавицата мълчаливо го гледала известно време и след това му казала:
— Как така се влюби в мен? Моята по-малка сестра е много по-красива и привлекателна от мен. Погледни я, тя върви след мен...
Мъжът се спрял, после се обърнал, но видял само една безобразна, дрипава старица. Тогава той закрачил по-бързо, за да догони девойката. И свеждайки поглед, я попитал с примирен глас:
— Кажи ми, как се откъсна от езика ти такава лъжа?
Девойката се усмихнала и отвърнала:
— Ти, приятелю, също не ми каза истината, когато се кълнеше в любов към мен. Ти знаеш всички правила в любовта и даваш вид, че твоето сърце гори от любов към мен. Как можа тогава да се обърнеш, за да погледнеш друга жена?
Това е история стара, колкото света...
Едно пътешествие, което няма начало и няма край.
Една любов - искрена и чиста като самата природа.
Любовта между Вълната и Брега...Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка...
И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом Брегът потъне в солената прегръдка на Вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...
Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...
Една вечер, докато Брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият Бряг. И той я почувства близка! Почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...
Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата. И Брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капчици, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват вътре в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...
Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи Тя! Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, Тя идваше към него, за да го дари с болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, Брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А Вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...
И в мига, в който Вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато Брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше Вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята Вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло! Две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...
Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка ласка, всяка изречена дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...
Просто Вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му. Той се качи отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...
Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето и сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.
Не си спомням първия път, когато ме прегърна.
Или когато за първи път чух твоя глас.
Но от първия момент, в който ме пое в ръцете си,
Ти направи своя най-безкористен избор...
Без нито миг на съмнение или колебание,
Ти реши да замениш своя забързан и безгрижен живот,
За да се отдадеш на мен, полагайки началото на моя живот,
Въпреки че това ти донесе куп проблеми и сериозни отговорности...
Ти бе моят най-сигурен подслон от бурите и от дъжда,
И ми доказа че на теб мога да разчитам винаги за всичко...
Ти всеки път хвъщаше ръката ми, когато аз се страхувах,
Вдъхваше ми смелост, връщаше ми вярата,
И възкресяваше отново изгубените ми надежди...
Помагаше ми не веднъж да излекувам разбитото си от огорчения сърце.
Превързваше раните ми, бършеше сълзите ми.
И всеки път ме изправяше отново на крака, когато аз паднех...
И през цялото време, ти ме обичаше безусловно,
Независимо какви пакости и лудории вършех аз.
Приемаше ме с всичките ми недостатъци и слаби страни,
Без никакви въпроси и обвинения.
Именно с това успя да ме превърнеш
От малко, неориентирано и плахо момиче
В зряла, улегнала и уверена в себе си жена!
Твоята любов не може да се сравни с нищо друго!
Затова благодаря на Бог всеки ден
За най-големия и безценен дар в моя живот -
За това, че точно ТИ си моята майка!
В стари, прастари времена имало едно племе, което се наричало Любов и всеки негов член също се наричал Любов. Една Любов била скромна и кротка, друга-яростна и ревнива, трета-силна и дълбока, много били в племето, всичките различни.
От племето Любов обичали да наблюдават хората, било им жал за тях. Хората безцелно блуждаели по света, правели грешки и не се учели от тях. Не умеели да се учат.
Веднъж една мъдра Любов казала:"Да идем при хората и да ги научим да обичат и да живеят". Идеята допаднала на останалите. Така всички хора получили Любов, всекиму своя.
Когато при човека дошла Любовта, тя видяла, че в сърцето му са се заселили представители на много други племена. Вътре били Страхът, Подлостта, Гневът, Лъжата, Глупостта, Предателството, Съмнението, Отчаянието, кого ли нямало там.
Те отчаяно се борили да владеят човешкото сърце, но Любовта победила и помогнала на човека да изгони всички неприятни обитатели. Сега безграничната Любов властвала в човешкото сърце.
Но един ден Любовта се затъжила. Тя искала да тръгне да търси Щастието и казала за това на човека. Той помълчал и отговорил:
"Как без теб ще успея да опазя сърцето си от узурпатори?" Любовта се замислила и казала:"Ние ще построим в сърцето ти висока стена и на тайно място в нея ще направим врата. Когато намеря Щастието и се върна с него, ще си отворя с моя ключ. Дотогава никой не може да попадне в сърцето ти."
Човекът се съгласил и помолил Любовта да се връща бързо. Любовта се страхувала, че човекът ще я забрави и затова оставила в сърцето му Тъга.
Любовта бродела по света, срещала свои съплеменници, които също търсели своето Щастие. По целия път Любовта била преследвана от изгонените от човешкото сърце Отчаяние, Съмнение и прочие чувства, те ходели по петите и и се опитвали да я сломят.
Веднъж, когато Отчаянието почти било завладяло Любовта, тя била на брега на океана. И тогава видяла Щастието. Веднага разбрала, че това е то. Седяло на пясъка, гледало залеза, любувало се на лъчите на захождащото слънце във водата и на преливащите се вълни. Любовта седнала до Щастието.
"Чаках те!"-казало то ...
Така се намерили и събрали Щастието и Любовта. Родили им се деца. Но враговете им не ги оставили на мира. Проклели целия им род със слепота. Това не пречело на Щастието, Любовта и децата им, защото те били заедно.
Но един ден Любовта се сетила, че оставила някъде там един човек с Тъга в сърцето, който я чака да се върне. Щастието и Любовта се хванали ръка за ръка и тръгнали да търсят човека.
Търсят го и днес. Понякога измамници крадат ключа и в човешкото сърце се промъкват имитатори-Радост, Възторг, Надежда. Понякога Любовта и Щастието се натъкват на стената в човешкото сърце, но не могат да намерят вратата, нали са слепи ...
Никога не се предават, бродят по света и търсят човека.
Когато почукат в твоето, помогни им да да намерят вратата, ключ те си имат.
Или когато за първи път чух твоя глас.
Но от първия момент, в който ме пое в ръцете си,
Ти направи своя най-безкористен избор...
Без нито миг на съмнение или колебание,
Ти реши да замениш своя забързан и безгрижен живот,
За да се отдадеш на мен, полагайки началото на моя живот,
Въпреки че това ти донесе куп проблеми и сериозни отговорности...
Ти бе моят най-сигурен подслон от бурите и от дъжда,
И ми доказа че на теб мога да разчитам винаги за всичко...
Ти всеки път хвъщаше ръката ми, когато аз се страхувах,
Вдъхваше ми смелост, връщаше ми вярата,
И възкресяваше отново изгубените ми надежди...
Помагаше ми не веднъж да излекувам разбитото си от огорчения сърце.
Превързваше раните ми, бършеше сълзите ми.
И всеки път ме изправяше отново на крака, когато аз паднех...
И през цялото време, ти ме обичаше безусловно,
Независимо какви пакости и лудории вършех аз.
Приемаше ме с всичките ми недостатъци и слаби страни,
Без никакви въпроси и обвинения.
Именно с това успя да ме превърнеш
От малко, неориентирано и плахо момиче
В зряла, улегнала и уверена в себе си жена!
Твоята любов не може да се сравни с нищо друго!
Затова благодаря на Бог всеки ден
За най-големия и безценен дар в моя живот -
За това, че точно ТИ си моята майка!
В стари, прастари времена имало едно племе, което се наричало Любов и всеки негов член също се наричал Любов. Една Любов била скромна и кротка, друга-яростна и ревнива, трета-силна и дълбока, много били в племето, всичките различни.
От племето Любов обичали да наблюдават хората, било им жал за тях. Хората безцелно блуждаели по света, правели грешки и не се учели от тях. Не умеели да се учат.
Веднъж една мъдра Любов казала:"Да идем при хората и да ги научим да обичат и да живеят". Идеята допаднала на останалите. Така всички хора получили Любов, всекиму своя.
Когато при човека дошла Любовта, тя видяла, че в сърцето му са се заселили представители на много други племена. Вътре били Страхът, Подлостта, Гневът, Лъжата, Глупостта, Предателството, Съмнението, Отчаянието, кого ли нямало там.
Те отчаяно се борили да владеят човешкото сърце, но Любовта победила и помогнала на човека да изгони всички неприятни обитатели. Сега безграничната Любов властвала в човешкото сърце.
Но един ден Любовта се затъжила. Тя искала да тръгне да търси Щастието и казала за това на човека. Той помълчал и отговорил:
"Как без теб ще успея да опазя сърцето си от узурпатори?" Любовта се замислила и казала:"Ние ще построим в сърцето ти висока стена и на тайно място в нея ще направим врата. Когато намеря Щастието и се върна с него, ще си отворя с моя ключ. Дотогава никой не може да попадне в сърцето ти."
Човекът се съгласил и помолил Любовта да се връща бързо. Любовта се страхувала, че човекът ще я забрави и затова оставила в сърцето му Тъга.
Любовта бродела по света, срещала свои съплеменници, които също търсели своето Щастие. По целия път Любовта била преследвана от изгонените от човешкото сърце Отчаяние, Съмнение и прочие чувства, те ходели по петите и и се опитвали да я сломят.
Веднъж, когато Отчаянието почти било завладяло Любовта, тя била на брега на океана. И тогава видяла Щастието. Веднага разбрала, че това е то. Седяло на пясъка, гледало залеза, любувало се на лъчите на захождащото слънце във водата и на преливащите се вълни. Любовта седнала до Щастието.
"Чаках те!"-казало то ...
Така се намерили и събрали Щастието и Любовта. Родили им се деца. Но враговете им не ги оставили на мира. Проклели целия им род със слепота. Това не пречело на Щастието, Любовта и децата им, защото те били заедно.
Но един ден Любовта се сетила, че оставила някъде там един човек с Тъга в сърцето, който я чака да се върне. Щастието и Любовта се хванали ръка за ръка и тръгнали да търсят човека.
Търсят го и днес. Понякога измамници крадат ключа и в човешкото сърце се промъкват имитатори-Радост, Възторг, Надежда. Понякога Любовта и Щастието се натъкват на стената в човешкото сърце, но не могат да намерят вратата, нали са слепи ...
Никога не се предават, бродят по света и търсят човека.
Когато почукат в твоето, помогни им да да намерят вратата, ключ те си имат.
Лъжата, в която не мога да спра да вярвам
Тази история може би е най-важната история в живота ми.
Една вечер се бяхме събрали със приятели и пих повече отколкото трябва. Целунах едно момче което дори не харесвах. Рядко си говорехме и знаех че има приятелка от 2 години.
Дори не си и помислих че нещо може да се случи между нас след тази целувка. Купона си продължаваше но след известно време той дойде при мен говорехме си и пак си замина. След още десетина минути пак се появи аз бях легнала на дивана в моята стая той легна до мен и започна да ме прегръща. На мен ми беше ясно какво цели и му повтарях че не е редно защото си има приятелка и то от дълго време. Той беше много настоятелен и накрая се предадох и го целувах отново и отново...
Не търсих нищо сериозно и си мислех че всичко между нас ще приключи съвсем скоро. В следващите дни като излизахме с компанията и се виждахме той винаги се държеше много мило с мен обръщаше ми внимание. След няколко разговора с него насаме осъзнах че харесвам повече отколкото си мислех.
Една вечер излязох с него цяла нощ си говорехме и се целувахме беше невероятно чувствах че мога да бъда себе си докато съм с него. Но направих голямата грешка да спя с него. Случи ми се клишето което бях виждала милиони пъти след секс момчето оставя момичето на произвола на съдбата. Край на погледите вниманието и дори когато му звънях не вдигаше. В следващите 7-8 месеца той си играеше с мен а аз дори не забелязвах вярвах че не ме лъже и че има причина да не се виждаме често.
Бях се влюбила в него отчаяно и истински и се радвах толкова много като го виждах дори и да беше за десетина минути. Знаех че с приятелката му не се получава той я лъжеше къде е и изобщо за всичко. Толкова много се надявах да се разделят и да съм с него. Знаех че той щеше да лъже и мен и най-вероятно щеше да ми изневерява и освен това връзката ни нямаше да е одобрена от никой но толкова много го обичах че не ми пукаше.
Мислех че може би с времето той ще се промени че ще може някой ден наистина да ме заобича. Всичко беше лъжа и то толкова очевидна!
Дори когато знаех че е лъжа не се отказах от него не спирах да мисля за него и за всички спомени за всички откраднати моменти...
Мина много време сега той е сам, а аз имам приятел. Обичам приятеля си повече от всичко, но онова момче - той е като отрова от която не мога да се излекувам, като лудост в ума ми не искам да мисля за него, искам нищо да не се беше случвало ..той е като забит трън в сърцето ми ..
Измъчвам се постоянно и не мога да спра да вярвам в тази лъжа .. и че тя ще продължи да съществува..
Свещ и Огън - приказка за любовта
Той беше Огън, горящ пламенно и буйно. Само с едно докосване запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!
Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа. Със слабия си пламък отчаяно се опитваше да озари света около себе си...
Преди години безмилостно я бяха угасили тази Свещ и с това я бяха обрекли на болезнена тъга и горчива самота...
Това продължи дълго, много дълго време. Чак до срещата й с Огъня. До мига, в който тя му отдаде сърцето, душата, тялото си. И с цялата си същност се обрече на него...
А той... той беше безпощаден към нея. Не се поколеба да я запали, за да види как отново гори пламъкът в нея...
А тя... тя с любовния огън в сърцето си, вече светеше ярко и огряваше много по-силно от преди. И това наистина безумно я радваше! Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...
Докато в един момент тя не усети как се топи. Осъзна, че с всеки изминал миг се смалява и светлината, която излъчваше пламъчето й...
Но дори тогава Свещта не се натъжи. Напротив - беше наистина щастлива! Защото тя обичаше повече от себе си този Огън, който всъщност я унищожаваше. Осъзнаваше, че умира заради него. Но си даваше сметка, че живя истински, също благодарение на него...
Знаеше, разбираше, усещаше, че краят й е близо, че скоро ще умре. Но не от това я болеше и не затова страдаше малката Свещ. Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът..
Ден след ден, от град на град вървял един странник. Него не го привличал блясъкът и шумът за разкош и богатства. Той все търсил домът, в който да намери топлина и покой.
И ето, мръквало се вече, когато пристигнал в малкото градче и взел да търси място, където да пренощува. Тръгнал по една широка улица, спрял пред един дом. Отвътре долитала весела музика, пред огромния прозорец се мяркали силуети на красиви жени, чувал се весел смях. Опитал се да отвори и влезе, но върху него се нахвърлили два огромни песа, озъбени и зли, и той побързал да се отдалечи.
Стигнал до друг дом, но когато влязъл, лъхнало го на спарен, неприятен застоял въздух, навсякъде било мръсно и неоправено. Стопанката, навъсена и разрошена, го стрелнала със студените си очи и сякаш го попитала: “Само ти ми липсваш сега!” и той побързал да си излезе.
Така стигнал до края на града и спрял пред малка портичка, пътеката от която водела към бяла, спретната къща, чийто прозорец светел. Странникът се решил и влязъл. Когато в пролетната вечер той вървял, отстрани на пътеката сякаш го поздравявали с росните си капчици цъфналите зюмбюли, лалета и нарциси. Наоколо ухаело на цъфнали люляци. Прозорецът бил открехнат и пролетния ветрец полюшвал бялото перденце. Вътре топлите лъчи на камината огрявали лицето на млада жена и нейното дете, които вечеряли. Наоколо всичко било чисто и подредено с много вкус. Това била самотна жена – вдовица, която живеела тук със своето сираче.
Решил се скитникът и похлопал на вратата. Тя пъргаво скочила, отворила и видяла, че на прага стои ТОЙ. Тогава погледите им се срещнали, нещо в гърдите му припарило и той разбрал, че това е ТЯ. Със силните си мъжки ръце обгърнал нежното й тяло, а тя вдигнала белите си ръце и обвила шията му – толкова отдавна го е чакала...
Малкият й син притиснал телцето си о дългата, прашна дреха на странника и усетил, че този чичко е много добър човек!
А навън луната, която видяла всичко това, се усмихнала и срамежливо се скрила зад един облак. Звездите замигали още по-ярко – небето, Космосът затаили дъх, времето спряло пред тази прекрасна картина! В този щастлив час ТОЙ и ТЯ били щастливи, защото най-после душите им намерили щастието в своя дом! .
Тази история може би е най-важната история в живота ми.
Една вечер се бяхме събрали със приятели и пих повече отколкото трябва. Целунах едно момче което дори не харесвах. Рядко си говорехме и знаех че има приятелка от 2 години.
Дори не си и помислих че нещо може да се случи между нас след тази целувка. Купона си продължаваше но след известно време той дойде при мен говорехме си и пак си замина. След още десетина минути пак се появи аз бях легнала на дивана в моята стая той легна до мен и започна да ме прегръща. На мен ми беше ясно какво цели и му повтарях че не е редно защото си има приятелка и то от дълго време. Той беше много настоятелен и накрая се предадох и го целувах отново и отново...
Не търсих нищо сериозно и си мислех че всичко между нас ще приключи съвсем скоро. В следващите дни като излизахме с компанията и се виждахме той винаги се държеше много мило с мен обръщаше ми внимание. След няколко разговора с него насаме осъзнах че харесвам повече отколкото си мислех.
Една вечер излязох с него цяла нощ си говорехме и се целувахме беше невероятно чувствах че мога да бъда себе си докато съм с него. Но направих голямата грешка да спя с него. Случи ми се клишето което бях виждала милиони пъти след секс момчето оставя момичето на произвола на съдбата. Край на погледите вниманието и дори когато му звънях не вдигаше. В следващите 7-8 месеца той си играеше с мен а аз дори не забелязвах вярвах че не ме лъже и че има причина да не се виждаме често.
Бях се влюбила в него отчаяно и истински и се радвах толкова много като го виждах дори и да беше за десетина минути. Знаех че с приятелката му не се получава той я лъжеше къде е и изобщо за всичко. Толкова много се надявах да се разделят и да съм с него. Знаех че той щеше да лъже и мен и най-вероятно щеше да ми изневерява и освен това връзката ни нямаше да е одобрена от никой но толкова много го обичах че не ми пукаше.
Мислех че може би с времето той ще се промени че ще може някой ден наистина да ме заобича. Всичко беше лъжа и то толкова очевидна!
Дори когато знаех че е лъжа не се отказах от него не спирах да мисля за него и за всички спомени за всички откраднати моменти...
Мина много време сега той е сам, а аз имам приятел. Обичам приятеля си повече от всичко, но онова момче - той е като отрова от която не мога да се излекувам, като лудост в ума ми не искам да мисля за него, искам нищо да не се беше случвало ..той е като забит трън в сърцето ми ..
Измъчвам се постоянно и не мога да спра да вярвам в тази лъжа .. и че тя ще продължи да съществува..
Свещ и Огън - приказка за любовта
Той беше Огън, горящ пламенно и буйно. Само с едно докосване запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!
Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа. Със слабия си пламък отчаяно се опитваше да озари света около себе си...
Преди години безмилостно я бяха угасили тази Свещ и с това я бяха обрекли на болезнена тъга и горчива самота...
Това продължи дълго, много дълго време. Чак до срещата й с Огъня. До мига, в който тя му отдаде сърцето, душата, тялото си. И с цялата си същност се обрече на него...
А той... той беше безпощаден към нея. Не се поколеба да я запали, за да види как отново гори пламъкът в нея...
А тя... тя с любовния огън в сърцето си, вече светеше ярко и огряваше много по-силно от преди. И това наистина безумно я радваше! Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...
Докато в един момент тя не усети как се топи. Осъзна, че с всеки изминал миг се смалява и светлината, която излъчваше пламъчето й...
Но дори тогава Свещта не се натъжи. Напротив - беше наистина щастлива! Защото тя обичаше повече от себе си този Огън, който всъщност я унищожаваше. Осъзнаваше, че умира заради него. Но си даваше сметка, че живя истински, също благодарение на него...
Знаеше, разбираше, усещаше, че краят й е близо, че скоро ще умре. Но не от това я болеше и не затова страдаше малката Свещ. Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът..
Ден след ден, от град на град вървял един странник. Него не го привличал блясъкът и шумът за разкош и богатства. Той все търсил домът, в който да намери топлина и покой.
И ето, мръквало се вече, когато пристигнал в малкото градче и взел да търси място, където да пренощува. Тръгнал по една широка улица, спрял пред един дом. Отвътре долитала весела музика, пред огромния прозорец се мяркали силуети на красиви жени, чувал се весел смях. Опитал се да отвори и влезе, но върху него се нахвърлили два огромни песа, озъбени и зли, и той побързал да се отдалечи.
Стигнал до друг дом, но когато влязъл, лъхнало го на спарен, неприятен застоял въздух, навсякъде било мръсно и неоправено. Стопанката, навъсена и разрошена, го стрелнала със студените си очи и сякаш го попитала: “Само ти ми липсваш сега!” и той побързал да си излезе.
Така стигнал до края на града и спрял пред малка портичка, пътеката от която водела към бяла, спретната къща, чийто прозорец светел. Странникът се решил и влязъл. Когато в пролетната вечер той вървял, отстрани на пътеката сякаш го поздравявали с росните си капчици цъфналите зюмбюли, лалета и нарциси. Наоколо ухаело на цъфнали люляци. Прозорецът бил открехнат и пролетния ветрец полюшвал бялото перденце. Вътре топлите лъчи на камината огрявали лицето на млада жена и нейното дете, които вечеряли. Наоколо всичко било чисто и подредено с много вкус. Това била самотна жена – вдовица, която живеела тук със своето сираче.
Решил се скитникът и похлопал на вратата. Тя пъргаво скочила, отворила и видяла, че на прага стои ТОЙ. Тогава погледите им се срещнали, нещо в гърдите му припарило и той разбрал, че това е ТЯ. Със силните си мъжки ръце обгърнал нежното й тяло, а тя вдигнала белите си ръце и обвила шията му – толкова отдавна го е чакала...
Малкият й син притиснал телцето си о дългата, прашна дреха на странника и усетил, че този чичко е много добър човек!
А навън луната, която видяла всичко това, се усмихнала и срамежливо се скрила зад един облак. Звездите замигали още по-ярко – небето, Космосът затаили дъх, времето спряло пред тази прекрасна картина! В този щастлив час ТОЙ и ТЯ били щастливи, защото най-после душите им намерили щастието в своя дом! .
Една стара легенда как е възникнало съзвездието Орион: (shining_star)
Било по време на война. Градът бил под обсада и никъде нямало вода. Едно момиченце живеело там с майка си, а тя била болна. Един ден момиченцето излязло да търси вода. Случило се така, че намерило. Напълнило купата и тръгнало да се прибира.
Било страшна жега. Край пътя под едно дърво, седяла стара бабичка. Като видяла детето с купата, извикала му:
- Дай ми малко да пийна...
Детето казало:
- Нося тази вода за мама, която е болна. Ще ти кажа откъде я нося, да идеш да си налееш.
- Много съм стара, не ме държат краката. Няма да стигна в тоя пек...дай ми да пийна...
Детето и подало купата с вода, бабичката се напила и детето продължило пътя си. По-нататък видяло едно куче, и то било жадно и помолило за вода. Детето дало и на него. След това - едно коте. И то помолило за вода...Детето си помислило: "Дадох на бабичката, на кучето, как да не дам и на него?"... Дало и на него.
Когато стигнало до вкъщи, детето се спряло пред входната врата .То самото също било жадно, надигнало купата, но си помислило: Ако пия и аз, за мама нищо няма да остане.
Влязло в стаята, където майка му лежала на леглото, и и подало купата:
- Ето, донесох вода.
Майката видяла, че в купата има съвсем малко вода...
- Няма да стигне и за двете...пий по-добре ти...
- Изпий водата,мамо. Открих къде има, ще отида да налея.
- Къде ще ходиш, навън се стреля, опасно е. Пий!
Тогава детето взело купата и я хвърлило на земята.Водата се разплискала, и в този момент на небето се появило съзвездието Орион. А то било майката, детето, и разляната купа с вода
От Amaranth
Имало едно време един момък, който стоял насред града, на един площад пълен с хора и твърдял, че има най-хубавото сърце на света. Всички го гледали и се възхищавали,наистина било идеално, нямало никакви дефекти!Всички били съгласни, че това е най-хубавото сърце, което са виждали някога през живота си и колкото повече говорели за това, толкова повече момъка се хвалел с прекрасното си сърце.Изведнъж, сякаш от нищото, се появил старец и казал: „Всъщност… истината е, че моето сърце е по-хубаво от твоето!”Когато го показал, всички втренчили очи в сърцето му. Да, то биело силно, но било пълно с белези. Имало места, от които липсвали парчета и били покрити с други, но не съвпадали добре, затова сърцето изглеждало като наръфано, било осеяно и с огромни дупки, зеещи празни.Всички наблюдавали стареца удивени, питайки се, как може да твърди, че сърцето му е по-красиво.Погледнал момъка на какво приличал старецът и избухнал в смях:„Сигурно се шегуваш! Сравни моето сърце с твоето. Моето е идеално, а твоето е покрито с рани и сълзи!”„Вярно е!” – съгласил се старецът. „Твоето изглежда идеално, но не бих го сменил за моето. Виждаш ли, всяка рана представлява някой човек,който съм обичал и на когото съм дарил любовта си, на когото съм дал парче от сърцето си и често другият ми е дал в замяна от неговото, за да запълня празнината в моето. Но разбира се, това което даваш никога не е съвсем същото като това, което получаваш и затова има някоя идруга гънка, но аз ги обичам. Всяка една ми напомня за споделената любов. Понякога съм давал парчета от сърцето си на хора, които на са отвръщали на любовта ми, това означават дупките. Да обичаш е рисковано,но колкото и да са болезнени тези отвори в сърцето ми, те ми напомнят за любовта, която съм изпитал към тези хора… и кой знае? Може би някой ден, ще се върнат и ще запълнят мястото, което съм запазил за тях.Разбираш ли сега, какво означава истинската любов?”След като го изслушал, момъкът погледнал сърцето си, което вече не било„най-хубавото сърце на света”, но му се струвало по-прекрасно отвсякога, защото сега любовта на стареца била в него.
Макар,че вече осъзнах ,че те изгубих,че онази раздяла бе последната,и че повече няма да се върнеш...понякога адски много ми липсваш.
Понякога изпитвам силна нужда да ти се обадя,да те видя,да поговоря с теб и дори...да поплача...в прегръдките ти,както преди...
Понякога адски много се нуждая от ласките ти,когато ми е трудно,когато ме боли,защото ти ме разбираше.
Знаеше как да ме накараш да се усмихна и неведнъж изтри сълзите ми.Истината е,че не мога да се науча да губя!
Чувствам се ужасно,когато някой ми обърне гръб и не ме последва.Може би това означава,че не съм достатъчно силна,за да продължа сама...но преди ти харесваше това в мен,защото винаги беше до мен,за да ми помогнеш...така двамата ставахме по-силни и компенсирахме слабостите си...
Аз бях твоето момиче,твоята мечта,твоето диво цвете.Тогава ти изпитваше нуждата да ме виждаш всеки ден,да ти се усмихвам...но сега вече е много по-различно...имаш си друго момиче,различни мечти,и друга усмивка за която копнееш...аз вече не съм ти нужна.
Ти знаеш,че аз съм различна от нея и може би точно това те плашеше...Знаеш ли..аз вярвах!
Вярвах,че можем да бъдем щастливи заедно.Може би през цялото онова време съм чувствала обич...толкова се страхувах самата аз да не те нараня...,ти също се страхуваше...
Затова предпочете да ми обърнеш гръб...на мен и на мечтите си.
Страхувах се от думите ти ,защото те означаваха много за мен..а сега дори не вярвам в тях...
Ако знаеш колко ми се иска да изкрещя в лицето ти колко ме нараняваш с думите и привидното ти щастие...
Може и да греша,но мисля че никой човек не е истински щастлив,когато го нараняват..
Сега,когато мина толкова време ,след като ти направи своят избор и поиска от мен да те забравя..все още си лягам с мисълта "къде сгреших?Защо избра нея?" Вървя по пътя си,но отново понякога се обръщам назад...виждам пряката в която ти спря да ме обичаш и търсиш.Онзи кръстопът на който ме остави сама-безмълвна и наранена...
Може би не е имало толкова сив и мрачен ден в живота ми.Денят в който видях как си тръгваш от мен...завинаги...
Не можех и да те спра...
Дни наред живях в надежда и безумен гняв..
Сега вече зная,че ти няма да се върнеш,дори нямам право да те виня,след цялата болка,която ти причиних...още усещам горчилката на вината...Ти тръгна по своят път,затова е време и аз да поема по моя...
Но не съжалявам,че те срещнах,не съжалявам за времето прекарано с теб.Ти бе един от малкото истински хора в живота ми.Обичах те по мой собствен начин...държах на теб,страхувах се,плачех,възхищавах ти се,критикувах те и те жадувах...Ще запазя всики прекрасни спомени за теб,за нас,за любовта и приятелството...Убедена съм ,че и ти няма да забравиш...че помниш нашите песни...
Ти ми даде много и аз го пазя дълбоко в себе си...
Искам тази нощ да е различна..искам в тази нощ да умре гневът,надеждата и всичко да свърши...завинаги..
Било по време на война. Градът бил под обсада и никъде нямало вода. Едно момиченце живеело там с майка си, а тя била болна. Един ден момиченцето излязло да търси вода. Случило се така, че намерило. Напълнило купата и тръгнало да се прибира.
Било страшна жега. Край пътя под едно дърво, седяла стара бабичка. Като видяла детето с купата, извикала му:
- Дай ми малко да пийна...
Детето казало:
- Нося тази вода за мама, която е болна. Ще ти кажа откъде я нося, да идеш да си налееш.
- Много съм стара, не ме държат краката. Няма да стигна в тоя пек...дай ми да пийна...
Детето и подало купата с вода, бабичката се напила и детето продължило пътя си. По-нататък видяло едно куче, и то било жадно и помолило за вода. Детето дало и на него. След това - едно коте. И то помолило за вода...Детето си помислило: "Дадох на бабичката, на кучето, как да не дам и на него?"... Дало и на него.
Когато стигнало до вкъщи, детето се спряло пред входната врата .То самото също било жадно, надигнало купата, но си помислило: Ако пия и аз, за мама нищо няма да остане.
Влязло в стаята, където майка му лежала на леглото, и и подало купата:
- Ето, донесох вода.
Майката видяла, че в купата има съвсем малко вода...
- Няма да стигне и за двете...пий по-добре ти...
- Изпий водата,мамо. Открих къде има, ще отида да налея.
- Къде ще ходиш, навън се стреля, опасно е. Пий!
Тогава детето взело купата и я хвърлило на земята.Водата се разплискала, и в този момент на небето се появило съзвездието Орион. А то било майката, детето, и разляната купа с вода
От Amaranth
Имало едно време един момък, който стоял насред града, на един площад пълен с хора и твърдял, че има най-хубавото сърце на света. Всички го гледали и се възхищавали,наистина било идеално, нямало никакви дефекти!Всички били съгласни, че това е най-хубавото сърце, което са виждали някога през живота си и колкото повече говорели за това, толкова повече момъка се хвалел с прекрасното си сърце.Изведнъж, сякаш от нищото, се появил старец и казал: „Всъщност… истината е, че моето сърце е по-хубаво от твоето!”Когато го показал, всички втренчили очи в сърцето му. Да, то биело силно, но било пълно с белези. Имало места, от които липсвали парчета и били покрити с други, но не съвпадали добре, затова сърцето изглеждало като наръфано, било осеяно и с огромни дупки, зеещи празни.Всички наблюдавали стареца удивени, питайки се, как може да твърди, че сърцето му е по-красиво.Погледнал момъка на какво приличал старецът и избухнал в смях:„Сигурно се шегуваш! Сравни моето сърце с твоето. Моето е идеално, а твоето е покрито с рани и сълзи!”„Вярно е!” – съгласил се старецът. „Твоето изглежда идеално, но не бих го сменил за моето. Виждаш ли, всяка рана представлява някой човек,който съм обичал и на когото съм дарил любовта си, на когото съм дал парче от сърцето си и често другият ми е дал в замяна от неговото, за да запълня празнината в моето. Но разбира се, това което даваш никога не е съвсем същото като това, което получаваш и затова има някоя идруга гънка, но аз ги обичам. Всяка една ми напомня за споделената любов. Понякога съм давал парчета от сърцето си на хора, които на са отвръщали на любовта ми, това означават дупките. Да обичаш е рисковано,но колкото и да са болезнени тези отвори в сърцето ми, те ми напомнят за любовта, която съм изпитал към тези хора… и кой знае? Може би някой ден, ще се върнат и ще запълнят мястото, което съм запазил за тях.Разбираш ли сега, какво означава истинската любов?”След като го изслушал, момъкът погледнал сърцето си, което вече не било„най-хубавото сърце на света”, но му се струвало по-прекрасно отвсякога, защото сега любовта на стареца била в него.
Макар,че вече осъзнах ,че те изгубих,че онази раздяла бе последната,и че повече няма да се върнеш...понякога адски много ми липсваш.
Понякога изпитвам силна нужда да ти се обадя,да те видя,да поговоря с теб и дори...да поплача...в прегръдките ти,както преди...
Понякога адски много се нуждая от ласките ти,когато ми е трудно,когато ме боли,защото ти ме разбираше.
Знаеше как да ме накараш да се усмихна и неведнъж изтри сълзите ми.Истината е,че не мога да се науча да губя!
Чувствам се ужасно,когато някой ми обърне гръб и не ме последва.Може би това означава,че не съм достатъчно силна,за да продължа сама...но преди ти харесваше това в мен,защото винаги беше до мен,за да ми помогнеш...така двамата ставахме по-силни и компенсирахме слабостите си...
Аз бях твоето момиче,твоята мечта,твоето диво цвете.Тогава ти изпитваше нуждата да ме виждаш всеки ден,да ти се усмихвам...но сега вече е много по-различно...имаш си друго момиче,различни мечти,и друга усмивка за която копнееш...аз вече не съм ти нужна.
Ти знаеш,че аз съм различна от нея и може би точно това те плашеше...Знаеш ли..аз вярвах!
Вярвах,че можем да бъдем щастливи заедно.Може би през цялото онова време съм чувствала обич...толкова се страхувах самата аз да не те нараня...,ти също се страхуваше...
Затова предпочете да ми обърнеш гръб...на мен и на мечтите си.
Страхувах се от думите ти ,защото те означаваха много за мен..а сега дори не вярвам в тях...
Ако знаеш колко ми се иска да изкрещя в лицето ти колко ме нараняваш с думите и привидното ти щастие...
Може и да греша,но мисля че никой човек не е истински щастлив,когато го нараняват..
Сега,когато мина толкова време ,след като ти направи своят избор и поиска от мен да те забравя..все още си лягам с мисълта "къде сгреших?Защо избра нея?" Вървя по пътя си,но отново понякога се обръщам назад...виждам пряката в която ти спря да ме обичаш и търсиш.Онзи кръстопът на който ме остави сама-безмълвна и наранена...
Може би не е имало толкова сив и мрачен ден в живота ми.Денят в който видях как си тръгваш от мен...завинаги...
Не можех и да те спра...
Дни наред живях в надежда и безумен гняв..
Сега вече зная,че ти няма да се върнеш,дори нямам право да те виня,след цялата болка,която ти причиних...още усещам горчилката на вината...Ти тръгна по своят път,затова е време и аз да поема по моя...
Но не съжалявам,че те срещнах,не съжалявам за времето прекарано с теб.Ти бе един от малкото истински хора в живота ми.Обичах те по мой собствен начин...държах на теб,страхувах се,плачех,възхищавах ти се,критикувах те и те жадувах...Ще запазя всики прекрасни спомени за теб,за нас,за любовта и приятелството...Убедена съм ,че и ти няма да забравиш...че помниш нашите песни...
Ти ми даде много и аз го пазя дълбоко в себе си...
Искам тази нощ да е различна..искам в тази нощ да умре гневът,надеждата и всичко да свърши...завинаги..
Искам да споделя една история, на която бях свидетел:
Пролет. Слънце. И природата, и хората се събуждали за живот. На някаква спирка, някъде по света, една жена чакала автобус. Ще кажете – Какво толкова? Но не – това била жена с патерици. Все пак в някакъв момент тази жена била решила да опита като всички здрави хора да пътува с градския транспорт. Явно по лицето ù се четяло недоумение от това ù недообмислено, спонтанно решение. Просто не виждала как ще успее да се качи. Многократно се била опитвала да си представи какво и как трябва да направи. В този момент вече не била сигурна, че това е правилното решение. Тя била готова да се откаже и да се върне.
Късно. Рейсът дошъл. На спирката имало много хора и всички се бутали, забързани да се качат.
Никой не поглеждал към жената. Бутали я и се ядосвали, че трудно се разминават с това „препятствие по пътя им”. Никому не му дошла мисълта да се опита да ù помогне. Само я бутали. Сълзи се появили в края на очите ù. Тя се чувствала абсолютно безпомощна, сама и ненужна. Изпитвала желание да крещи, да се бута, но нямала сили за това. Чувствала, че краката вече не я държат и още миг и ще падне. Но в този момент на отчаяние, тя усетила две здрави ръце, които я хванали под мишниците. Изненадана, тя стиснала до болка силно патериците. И в следващия миг била във въздуха и после… в автобуса. Жената онемяла. Не можела да си представи как се случва всичко това.
В следващия момент, след като малко дошла на себе си от изненадата, тя се обърнала да благодари, но зад нея имало само един силно миришеш на алкохол човек. Не могла да повярва, че това може да е истина. Все пак тя била в рейса! Накрая тя все пак колебливо се престрашила да промълви едно „благодаря”. В отговор получила „добродушна пиянска усмивка”. На следващата спирка този човек слязъл.
Тя не можела да проумее как се е случило това.
Може би наистина е вярно, като казват, че наученото през първите седем години остава за цял живот!
Дърветата се къпеха в цвят. Розови, бели и лилави листенца валяха като порой. Вятърът сякаш рисуваше с тях по земята неразбираеми картини. Беше хладно, но първите лъчи на априлското слънце огряваха градината, в която се разхождаше Диляна. Падналите цветчета, сякаш пленници на гъстата ù къдрава коса, правеха иначе бледото ù измъчено лице да изглежда като от картина на някой романтик. Диляна дишаше дълбоко и в дробовете ù се просмукваше ароматът на градината. Вървеше бавно, като се опитваше да запомни всеки естествен нюанс на пролетта - зеленото на листата на акацията, розово-белите цветове на овощните дървета, белотата на късните кокичета, жълтия цвят на нарциса, синевата. Желаеше кожата ù да почувства полъха на вятъра, да усети дори трепета на въздуха. Жадуваше да разпознава гласовете на различните птици и да разбира тяхната песен, разказваща за места, които никога нямаше да посети. Искаше по-силни сетива, за да вижда, мирише, усеща и чува това, което досега не беше опознала - светът, какъвто трябваше да бъде от самото начало. Небето изведнъж притъмня и доби цвят на тъмносини водни боички. Диляна почувства капките дъжд по сухата си кожа. Те бяха студени като очите на докторите, с които се запозна в последните месеци. Диляна им се усмихваше, а единствено получаваше състрадателни, но хладни погледи и кухо изражение на разбиране. Капките дъжд падаха на безцветните ù устни, а тя си представяше, че са целувката на любимия, която тя така и не получи. Диляна се усмихна широко. Погледна небето, за да запомни нюанса му. Разпери ръце и се завъртя, за да усети животворната сила, която приписваха на водата. Дъждът се засили и хората около нея бягаха, за да се скрият от бурята. Диляна добре знаеше, че я мислят за луда, но това вече нямаше значение. Ничие мнение нямаше значение. Беше на 15 и умираше - това беше реалността. Застудя и Диляна реши да се прибере в болницата. Влезе в бялата си стая с легло и телевизор в онкологичното отделение и зачака вечерната визитация, която винаги започваше от нейната стая.
Бурята продължи със същата сила и през нощта - първата буря за пролетта. Диляна не доживя следващата.
Зората на новия ден озари лицето ми и обля всичко около мен с розовеещо сияние. Примигнах под лъчите на изгряващото слънце, въздъхнах и бръкнах в джоба си. Оттам извадих пакет цигари, смачкан и полупразен, и бръкнах за една тютюнева пръчица.
Така и не усетих как нощта се изтърколи покрай мен, сякаш на пръсти. Слънцето започна плахо да се подава и да прогонва мрака, докато мислите в главата ми се надпреварваха коя да нанесе повече вреда. Извадих поредната бира от торбата си – все още студена – и я погледах 10-15 секунди, преди да я отворя. Отпих дълга и жадна глътка, а мозъчните ми клетки вече не издържаха под напора на алкохолното опиянение – едновременно освобождаващо и унищожаващо. Държах цигарата в ръката си и я разглеждах, чудейки се дали да я запаля, или да я изхвърля. Почудих се още малко, бръкнах в другия си джоб, извадих запалка и възпламених тютюна. Гъстият дим пое на пътешествие през тръбичката от оризова хартия и тютюн, през устата ми, надолу по въздухопровода, дробовете, алвеолите, кръвния ми поток, докато не се сблъска с мозъка ми.
Около мен градът се пробуждаше и започваше новия си живот за този ден. Хората ме гледаха странно, отминаваха ме и ме забравяха. Замъгленото ми зрение се опитваше да изучава лицето на всеки човек и мислено си съставях истории за тях, превъртах ги в главата си и ги украсявах. Представях си, не! – мечтаех! – да разменя живота си с нечий друг. Да стана чиновник, банкер, учител, да върша едно и също всеки ден, да полирам мозъка си до степен да спра да чувствам и просто да... съществувам. Да съществувам, сякаш се рея из море на нищетата и блажена забрава. Въздъхнах отново, отпих глътка от бирата и си дръпнах от цигарата.
Цял живот си мислех, че съм хвърлен на този свят, за да върша велики и значими неща, а виж ме сега... Седя и се самосъжалявам сред облак от алкохолни и никотинови изпарения, докато хората около мен се заемаха с животите си, ковяха съдбата си и впрягаха времето в тяхна ползва. Сънят ли ни пази от самоунищожение? Това мистично нещо, което регулира нивата на серотонин и ни праща видения и спокойствие. Или пък стените около нас са толкова високи и дебели, че дори ние самите не можем да достигнем душите си? Не можем да докоснем същността на съществуването си, да го разберем и да го приемем. Тогава защо живеем? Да понасяме? Това не е живот. Трябва да има нещо друго отвъд стената... Знам, че има, но е плашещо. В момента, в който срутим стената – нашата обвивка, която, подобно на майчина утроба, ни защитава – оставаме като голи насред студенината на заобикалящия ни свят. Не е честно. Защо са ни дадени чувства, щом всичко около нас иска да потъпче тези чувства, да срине стената ни, да ни изкара на показ и да ни линчува, докато всички останали гледат – сякаш за назидание...
Изведнъж се сепнах. Две умни и влажни очи гледаха душата ми, докато тя се блъскаше във вътрешността на моето убежище. Беше куче. Гледаше ме, въртеше опашка и чакаше нещо да се случи. Това бе първото същество, което беше проявило интерес към мен за последната седмица. Очите ми се напълниха със сълзи, безсилни пред погледа на четириногото. Протегнах ръка към него, а то се приближи и положи глава на коленете ми и вдигна поглед към лицето ми. Погледът му беше толкова пронизващ, че сякаш усещах как животното вниква в мислите ми и се опитва да прогони страховете ми. Не издържах, разплаках се и прегърнах кучето. То изскимтя леко, а след това се отдалечи на метър от мен и ме погледна гордо. То знаеше всичко, усещах го.
- Марк! Хайде, Марк, тръгваме! – извика някой.
Кучето изплези език, направи последен вледеняващ поглед в същността ми, излая и се врътна по посока на собственика му.
Тишината около мен ме обгърна като опустошително цунами, завладя съзнанието ми и ме прати обратно в обвивката ми. Там, скрит от погледите на всички и всеки, кротко заплаках.”
Затворих тетрадката и хвърлих химикала върху нея. Отпуснах се назад на стола, взех си цигарите, извадих една и я запалих. Реших да си ходя от това заведение и да ида някъде другаде. Тъкмо бях прочел „451 градуса по Фаренхайт” и просто трябваше да се видя с хора, иначе рискувах да полудея. Допих малкото останала бира от шишето и се изправих. Прибрах си цигарите в джоба, запалката – в другия, тетрадката и химикала – във вътрешния джоб на дънковото си яке и го облякох. Закопчавайки копчетата му, тръгнах към изхода на заведението и казах на собственика:
- Лека вечер!
- Лека вечер, моето момче! – отвърна ми той, като ми помаха и оголи зъбите си в усмивка, над която висеше бял мустак. Косата му също беше бяла, а самият той също беше възрастен.
Прекрачих прага на помещението и се озовах на улицата, пред паркирал форд. Чувствах се странно. Сякаш целият свят е срещу мен. Имах нужда да се обърна към някого. Първият човек ме прати по дяволите, вторият също, а други не исках да виждам, така че излязох сам със себе си. Всъщност беше приятно. Странно е това чувство – искам да се видя с някого, но всъщност не знам с кого... всъщност, искам да съм сам, но искам и да съм с някого... Сигурно изперквам, не знам. Явно просто искам да се запозная с някого, да му излея всичките си негативни мисли и после да не го видя никога повече. Просто да предам на някого друг товара и да не го мисля повече. Този човек се оказа белият лист.
Студеният вятър ме блъсна в гърдите, докато закопчавах последното копче. Надхитрих го.
Пролет. Слънце. И природата, и хората се събуждали за живот. На някаква спирка, някъде по света, една жена чакала автобус. Ще кажете – Какво толкова? Но не – това била жена с патерици. Все пак в някакъв момент тази жена била решила да опита като всички здрави хора да пътува с градския транспорт. Явно по лицето ù се четяло недоумение от това ù недообмислено, спонтанно решение. Просто не виждала как ще успее да се качи. Многократно се била опитвала да си представи какво и как трябва да направи. В този момент вече не била сигурна, че това е правилното решение. Тя била готова да се откаже и да се върне.
Късно. Рейсът дошъл. На спирката имало много хора и всички се бутали, забързани да се качат.
Никой не поглеждал към жената. Бутали я и се ядосвали, че трудно се разминават с това „препятствие по пътя им”. Никому не му дошла мисълта да се опита да ù помогне. Само я бутали. Сълзи се появили в края на очите ù. Тя се чувствала абсолютно безпомощна, сама и ненужна. Изпитвала желание да крещи, да се бута, но нямала сили за това. Чувствала, че краката вече не я държат и още миг и ще падне. Но в този момент на отчаяние, тя усетила две здрави ръце, които я хванали под мишниците. Изненадана, тя стиснала до болка силно патериците. И в следващия миг била във въздуха и после… в автобуса. Жената онемяла. Не можела да си представи как се случва всичко това.
В следващия момент, след като малко дошла на себе си от изненадата, тя се обърнала да благодари, но зад нея имало само един силно миришеш на алкохол човек. Не могла да повярва, че това може да е истина. Все пак тя била в рейса! Накрая тя все пак колебливо се престрашила да промълви едно „благодаря”. В отговор получила „добродушна пиянска усмивка”. На следващата спирка този човек слязъл.
Тя не можела да проумее как се е случило това.
Може би наистина е вярно, като казват, че наученото през първите седем години остава за цял живот!
Дърветата се къпеха в цвят. Розови, бели и лилави листенца валяха като порой. Вятърът сякаш рисуваше с тях по земята неразбираеми картини. Беше хладно, но първите лъчи на априлското слънце огряваха градината, в която се разхождаше Диляна. Падналите цветчета, сякаш пленници на гъстата ù къдрава коса, правеха иначе бледото ù измъчено лице да изглежда като от картина на някой романтик. Диляна дишаше дълбоко и в дробовете ù се просмукваше ароматът на градината. Вървеше бавно, като се опитваше да запомни всеки естествен нюанс на пролетта - зеленото на листата на акацията, розово-белите цветове на овощните дървета, белотата на късните кокичета, жълтия цвят на нарциса, синевата. Желаеше кожата ù да почувства полъха на вятъра, да усети дори трепета на въздуха. Жадуваше да разпознава гласовете на различните птици и да разбира тяхната песен, разказваща за места, които никога нямаше да посети. Искаше по-силни сетива, за да вижда, мирише, усеща и чува това, което досега не беше опознала - светът, какъвто трябваше да бъде от самото начало. Небето изведнъж притъмня и доби цвят на тъмносини водни боички. Диляна почувства капките дъжд по сухата си кожа. Те бяха студени като очите на докторите, с които се запозна в последните месеци. Диляна им се усмихваше, а единствено получаваше състрадателни, но хладни погледи и кухо изражение на разбиране. Капките дъжд падаха на безцветните ù устни, а тя си представяше, че са целувката на любимия, която тя така и не получи. Диляна се усмихна широко. Погледна небето, за да запомни нюанса му. Разпери ръце и се завъртя, за да усети животворната сила, която приписваха на водата. Дъждът се засили и хората около нея бягаха, за да се скрият от бурята. Диляна добре знаеше, че я мислят за луда, но това вече нямаше значение. Ничие мнение нямаше значение. Беше на 15 и умираше - това беше реалността. Застудя и Диляна реши да се прибере в болницата. Влезе в бялата си стая с легло и телевизор в онкологичното отделение и зачака вечерната визитация, която винаги започваше от нейната стая.
Бурята продължи със същата сила и през нощта - първата буря за пролетта. Диляна не доживя следващата.
Зората на новия ден озари лицето ми и обля всичко около мен с розовеещо сияние. Примигнах под лъчите на изгряващото слънце, въздъхнах и бръкнах в джоба си. Оттам извадих пакет цигари, смачкан и полупразен, и бръкнах за една тютюнева пръчица.
Така и не усетих как нощта се изтърколи покрай мен, сякаш на пръсти. Слънцето започна плахо да се подава и да прогонва мрака, докато мислите в главата ми се надпреварваха коя да нанесе повече вреда. Извадих поредната бира от торбата си – все още студена – и я погледах 10-15 секунди, преди да я отворя. Отпих дълга и жадна глътка, а мозъчните ми клетки вече не издържаха под напора на алкохолното опиянение – едновременно освобождаващо и унищожаващо. Държах цигарата в ръката си и я разглеждах, чудейки се дали да я запаля, или да я изхвърля. Почудих се още малко, бръкнах в другия си джоб, извадих запалка и възпламених тютюна. Гъстият дим пое на пътешествие през тръбичката от оризова хартия и тютюн, през устата ми, надолу по въздухопровода, дробовете, алвеолите, кръвния ми поток, докато не се сблъска с мозъка ми.
Около мен градът се пробуждаше и започваше новия си живот за този ден. Хората ме гледаха странно, отминаваха ме и ме забравяха. Замъгленото ми зрение се опитваше да изучава лицето на всеки човек и мислено си съставях истории за тях, превъртах ги в главата си и ги украсявах. Представях си, не! – мечтаех! – да разменя живота си с нечий друг. Да стана чиновник, банкер, учител, да върша едно и също всеки ден, да полирам мозъка си до степен да спра да чувствам и просто да... съществувам. Да съществувам, сякаш се рея из море на нищетата и блажена забрава. Въздъхнах отново, отпих глътка от бирата и си дръпнах от цигарата.
Цял живот си мислех, че съм хвърлен на този свят, за да върша велики и значими неща, а виж ме сега... Седя и се самосъжалявам сред облак от алкохолни и никотинови изпарения, докато хората около мен се заемаха с животите си, ковяха съдбата си и впрягаха времето в тяхна ползва. Сънят ли ни пази от самоунищожение? Това мистично нещо, което регулира нивата на серотонин и ни праща видения и спокойствие. Или пък стените около нас са толкова високи и дебели, че дори ние самите не можем да достигнем душите си? Не можем да докоснем същността на съществуването си, да го разберем и да го приемем. Тогава защо живеем? Да понасяме? Това не е живот. Трябва да има нещо друго отвъд стената... Знам, че има, но е плашещо. В момента, в който срутим стената – нашата обвивка, която, подобно на майчина утроба, ни защитава – оставаме като голи насред студенината на заобикалящия ни свят. Не е честно. Защо са ни дадени чувства, щом всичко около нас иска да потъпче тези чувства, да срине стената ни, да ни изкара на показ и да ни линчува, докато всички останали гледат – сякаш за назидание...
Изведнъж се сепнах. Две умни и влажни очи гледаха душата ми, докато тя се блъскаше във вътрешността на моето убежище. Беше куче. Гледаше ме, въртеше опашка и чакаше нещо да се случи. Това бе първото същество, което беше проявило интерес към мен за последната седмица. Очите ми се напълниха със сълзи, безсилни пред погледа на четириногото. Протегнах ръка към него, а то се приближи и положи глава на коленете ми и вдигна поглед към лицето ми. Погледът му беше толкова пронизващ, че сякаш усещах как животното вниква в мислите ми и се опитва да прогони страховете ми. Не издържах, разплаках се и прегърнах кучето. То изскимтя леко, а след това се отдалечи на метър от мен и ме погледна гордо. То знаеше всичко, усещах го.
- Марк! Хайде, Марк, тръгваме! – извика някой.
Кучето изплези език, направи последен вледеняващ поглед в същността ми, излая и се врътна по посока на собственика му.
Тишината около мен ме обгърна като опустошително цунами, завладя съзнанието ми и ме прати обратно в обвивката ми. Там, скрит от погледите на всички и всеки, кротко заплаках.”
Затворих тетрадката и хвърлих химикала върху нея. Отпуснах се назад на стола, взех си цигарите, извадих една и я запалих. Реших да си ходя от това заведение и да ида някъде другаде. Тъкмо бях прочел „451 градуса по Фаренхайт” и просто трябваше да се видя с хора, иначе рискувах да полудея. Допих малкото останала бира от шишето и се изправих. Прибрах си цигарите в джоба, запалката – в другия, тетрадката и химикала – във вътрешния джоб на дънковото си яке и го облякох. Закопчавайки копчетата му, тръгнах към изхода на заведението и казах на собственика:
- Лека вечер!
- Лека вечер, моето момче! – отвърна ми той, като ми помаха и оголи зъбите си в усмивка, над която висеше бял мустак. Косата му също беше бяла, а самият той също беше възрастен.
Прекрачих прага на помещението и се озовах на улицата, пред паркирал форд. Чувствах се странно. Сякаш целият свят е срещу мен. Имах нужда да се обърна към някого. Първият човек ме прати по дяволите, вторият също, а други не исках да виждам, така че излязох сам със себе си. Всъщност беше приятно. Странно е това чувство – искам да се видя с някого, но всъщност не знам с кого... всъщност, искам да съм сам, но искам и да съм с някого... Сигурно изперквам, не знам. Явно просто искам да се запозная с някого, да му излея всичките си негативни мисли и после да не го видя никога повече. Просто да предам на някого друг товара и да не го мисля повече. Този човек се оказа белият лист.
Студеният вятър ме блъсна в гърдите, докато закопчавах последното копче. Надхитрих го.
В тази легенда се разказва за това…как веднъж се събрали на едно място на земята всички чувства и качества на хората…
Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава, а ЛЮБОПИТСТВОТО, без да може да се сдържи, попитало:
"На криеница! И каква е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която аз си затварям очите и започвам да брия от 1 до 1 000 000, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първият от вас, който намеря ще заеме моето място, за да се продължи играта.
"ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват…ИСТИНАТА предпочиталала да не се крие. За какво…като в крайна сметка винаги я разкривали… НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра, /но всъщност я е дразнело това, че идеята не била нейна/. КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... "Едно... Две... Три... "-започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още на третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие…Всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели… Например… едно кристално чисто езеро е идеално за КРАСОТАТА, короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА, полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО, а поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч…ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало - проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните /но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата/. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... /забравих къде се е скрила/... но това не е толкова важно. Когато ЛУДОСТТА преброила до 999 999, ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион!"- преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси. От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по- лесно, намерила го седнало върху една скала, без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА - между свежата трева, МЪКАТА - в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА - зад дъгата /или всъщност на дъното на океаните/, намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място… ЛУДОСТТА я търсела зад всяко дърво, във всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала красив розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розите били наранили очите на ЛЮБОВТА… ЛУДОСТТА не знаела какво да прави: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се е играла криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!
Звънецът би!Утихна всичко!Учениците насядаха по своите места.Седеше тя отлична ученичка загледана в двора в бялата бреза.Учителката влезе и каза с вълнение:-"Днес ще правим свободно съчинение.Първо помислетe след туй в тетрадките пишете!".Всички започнаха да пишат!Само Галя си стоеше все така и мислеше какво да пише,загледана в двора в бялата бреза...Сепна се момичето,химикалката хвана в ръка,тетрадката пред себе си отвори и започна тя да пише.Но от нейното лице,две сълзи потекоха на листа.Не след дълго би звънеца.Галя предаде празната тетрадка с развълнувано лице.И две петна като две лалета изчезнаха от нейното лице.Всички ученици напуснаха класа.За днес свършиха всички часове.На чина,последен до прозореца говореха те:"Галя,спри,недей пролива ти сълзи!Защо си тъжна ми кажи!Недей да плачеш бе момиче!"-"Аз друго мислех да напиша!За моята сестра.В ковчега дървен през дъски изгнили диша!"-започна да разказва тя.-"Имах аз сестра на 19 години.Обикна тя едно момче.Наричаше го тя "Любими".Достоен той за нея бе!Подаряваше и той лалета,лалета в знак на обич и любов!С букет от шарени лалета,той идваше при нея у дома!Наричаше я той"Лаленце мое".Като лале красиво беше тя.Считаше я той за нещо свое,тя бе за него всичко на света!Неразделно ходеше с нея той,с него тя.Вървеше тя,тая малка фея,заедно вървяха за ръка!Често ходеха на кино и в сладкарница една.И в малкото казино,седяха до късно вечерта.Но от съседното село един младеж,който беше все пиян в казиното видял ги той и влюбил се в нея този хулиган!Студентка беше моята сестра и изпити наближаваха сега!С влак всяка вечер с лале в ръка,тя връщаше се у дома!А пък младежа от малкото казино след изпитите изпил няколко бутилки!В тъмното докопал моята сестра,която вървеше с лале в ръка.Сам дочакал я е той и взел от нея онова,което дава за съпруга,тя пазела го бе до сега!С крак настъпил той лалето !На улицата паднало в ноща,стъпкал яростно лалето и сякаш стъпкал любовта.След 5-6 дни легна болна моята сестра.На път за болницата се сбогува с любовта тя,както се сбогува и с честта!Погребеха я в гробището малко,но нейното момче не издържа! След туй при гроба го намериха с кървав нож в едната и с лале в другата ръка.На следващия ден погребаха момчето!До нея легна той сега,но не в леглото топло,а във влажната земя!Над двата гроба паметник се вдигна.Над двата гроба шарени лалета като килим гробовете покри!Това е всичко,за което мислех аз да пиша в часа!Това е всичко за което то очите ми е текла една сълза..."-Учителката стана,дневника отвори с ръка хвана химикалката и дума без да проговори от сърце написа Отличен 6! След малко и вратата се затвори и класната стая за миг опустя и бавни стъпки вън по коридора изчезнаха!Настъпи тишина...!!!
Имало време едно момче, което търсило своята половинка, търсил я.. търсил...... а накрая я срещнал, но разбрал, че тя не е за него...
Плакал, крещял, горял, чудел се какво да прави, това е един шанс в живота, а той неискал да го пропилява, той решил да си замълчи, мълчал, мълчал... правил се на безразличен към нея, но уви как се чувствало сърцето му? - То било се свило, свило на кълбо и плаче, плаче за нея. Той разбрал, че тя е момичето, което той търсил с месеци.. години.. , но какво би могъл да направи той? Той бил толкова безпомощен, колкото сме ние при природните бедствия... Незнаел какво да прави, искал само един, единствен знак от Господ за да знае какво да направи, той бил сигорен, че тя е момичето което търсил години наред.
Господ му се явил , и рекъл:
Сине, толкова ли е силна любовта ти, че дори ангелите плачат за теб?
А той отвърнал:
Господи, моята любов към нея няма граници, бих прекосил планини, морета и океани, бих свалил всички звезди за нея......
Ала Господ отвърнал:
Твоето сърце е влюбено сине, но твоята душа е изгубена. Намери душата си, и ще намериш любовта си.
Момчето рекло:
Господи! Аз искам нея, само нея! Нейните устни , очите и , сърцето и ...
Господ повторил:
Сине, аз съм този, който е в сърцето ти, ала как мислиш дали си влюбен?
Момчето казало:
Господи, вземи ми половината живот, но моляте неми отнемай само момичето на моите мечти...
Господи ако можех двете си очи бих изплакал за нея, ако можех живота си бих дал за да имам поне един миг с нея...
Бих плакал до полудя, сълзи да неостанат в очите ми, думите да свършат, сърцето да гори, ала само устните корави и ненаситни ще жадуват за един единствен миг с нейните устни Господи! Толкова я обичам.......
Господ се разплакал, никога небил чувал толкова красиви думи, за едно момиче, та той с една дума живота си бил дал за нея!
Господ истрил сълзите си и рекал:
Сине, дарявам ти слънцето , да я грееш - когато и е студено.
Сине, дарявам ти луната , да я пази когато спи, дори в съня и тя ще бъде защитена.
Сине, дарявам ти звездите , така че винаги когато тя погледне звездите да знае, че има някой който я обича.
Сине, дарявам ти всички ангели , да бдят над нея, да неизпускат поглед от нея.
Сине, всичко е твое, мога да ти дам всичко, но немога да ти даря любовта и.
Господ решил, че неси заслужава от думи да се правят действия. Момчето възвишено, усмихнато и радостно от по горните думи, плакало от радост докато стигнало да последния ред, в който Господ му казал, че неможе да му дари любовта и.
Момчето чуло достатъчно, то бе толкова отчаяно от думите на Господ, и решило да отнеме живота си, и то не от мъка, не от сълзи и болка, а от това да докаже на Господ, че това не са думи, а чувства. Момчето взело ножа, хванал го с двете ръце, и рекло:
Господи, ала ти неще узнаеш за мойта мъка, ала ти неще узнаеш за мойте чувства, ала нито за мойта обич към нея, но Господи, знай едно, аз ще отнема живота си защото искам да ти докажа, че такава любов небива да умира. Тя се брои на пръсти .Момчето поело дълбок дъх и насочило ножа към сърцето си , точно там кадето изпитвал онази изпепеляваща любов към нея.
Момчето забило ножа в сърцето си и .. умряло. Ала нещо се случило с него, той се събудил сутринта по незнайни причини, веднага откопчал ризата си и погледнал към сърцето си, ала на него пишело с кървави и издълбани до сърцето букви: ОБИЧАМ
Момчето било оплашено, и се чудело какво е това, защо точно ОБИЧАМ, какъв би могъл да бъде този знак. И в същия момент на вратата някой почукал, ала момчето неискало да отвори, толкова го било страх, толкова бил отчаян и самотен.
Но нещо извикало: Отвори. Аз съм - Тези думи раздирали сърцето му до полуда, накарало го да изтръпне и отново да повярва в любовта.
Той извикал:
Коя си ти? Какво искаш?
А момичето рекло:
Аз съм тази която осъзна, че един човек я обича, че един човек наистина я цени. Отвори моляте, дано не е твърде късно да се върна при теб. Моля те отвори, ако е толкова трудно да простиш ще си отида...
Момчето чуло раздиращия се глас от мъка и сълзи и веднага се разтичало към вратата, и рекло: 'отдръпни се', тя се отдръпнала той разбил вратата, защото рацете му били в кръв..
Вън валяло, облаците се съдирали, толкова силно валяло и гърмяло, ала момчето си спомнило, че Господ му дал всичко, и казал: 'Не се бой ЕЛА!' Момичето се доближило и без да губи миг повече хванала момчето за ръката и реклa ОБИЧАМ ТЕ.
В този момент се случило нещо невиждано, мрак погълнал тишината , светкавиците просто съдирали небето,, а вятъра толкова силен , че разкопчал дрехите им, и момчето видяло, че точно на същото място, кадето на него пишело ОБИЧАМ, на нея пишело ТЕ, тогава момчето разбрало какво имал предвид Господ и целунал момичето с толкова искрена чиста и нежна целувка, че дори ангелите им завидяли на тяхната любов.
Този белег останал до края на живота им, те били щастливи до край, дори в гроба били заедно, така че белега " ОБИЧАМ ТЕ " да неизгуби значението си.
Каква любов....
ТОЛКОВА МЕЧТИ, ТОЛКОВА ИЗГУБЕНИ МЕЧТИ... КОЙ НЕЖЕЛАЕ ТАКАВА ЛЮБОВ, КОЙ...
Ако се замислите всеки желае някого да има до себе си нали?
Просто неспирайте да вярвате.
Любовта няма да те подмине, просто си я заслужи!
Когато ОТЕГЧЕНИЕТО за трети път се прозяло, ЛУДОСТТА, както винаги достатъчно луда, му предложила: "Искаш ли да играем на криеница?" ИНТРИГАТА надигнала заинтересовано глава, а ЛЮБОПИТСТВОТО, без да може да се сдържи, попитало:
"На криеница! И каква е тази игра?" "Това е една игра - му обяснила ЛУДОСТТА - в която аз си затварям очите и започвам да брия от 1 до 1 000 000, докато през това време вие се скривате и когато спра да броя, първият от вас, който намеря ще заеме моето място, за да се продължи играта.
"ЕНТУСИАЗМЪТ се включил веднага в играта, последван от ЕУФОРИЯТА. РАДОСТТА подскачала така весело, че накрая убедила СЪМНЕНИЕТО, дори и АПАТИЯТА, която никога нищо не я интересувало. Но не всички искали да участват…ИСТИНАТА предпочиталала да не се крие. За какво…като в крайна сметка винаги я разкривали… НАДМЕННОСТТА казала, че това е една много глупава игра, /но всъщност я е дразнело това, че идеята не била нейна/. КОВАРСТВОТО предпочело да не рискува... "Едно... Две... Три... "-започнала да брои ЛУДОСТТА. Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още на третия камък от пътя. ВЯРАТА се качила на небето. ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво. ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие…Всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели… Например… едно кристално чисто езеро е идеално за КРАСОТАТА, короната на едно дърво - перфектно място за СТРАХА, полетът на една пеперуда - най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО, а поривът на вятъра - прекрасно убежище за СВОБОДАТА. Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч…ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало - проветриво, удобно... точно като за него. ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните /но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата/. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите. ЗАБРАВАТА... /забравих къде се е скрила/... но това не е толкова важно. Когато ЛУДОСТТА преброила до 999 999, ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета. "Един милион!"- преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси. Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси. От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по- лесно, намерила го седнало върху една скала, без да е решило все още къде да се скрие. Така намерила всички: ТАЛАНТА - между свежата трева, МЪКАТА - в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА - зад дъгата /или всъщност на дъното на океаните/, намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница. Само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място… ЛУДОСТТА я търсела зад всяко дърво, във всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала красив розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розите били наранили очите на ЛЮБОВТА… ЛУДОСТТА не знаела какво да прави: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач. Оттогава нататък, от първия път, в който се е играла криеница на Земята, ЛЮБОВТА Е СЛЯПА И ЛУДОСТТА ВИНАГИ Я ПРИДРУЖАВА!
Звънецът би!Утихна всичко!Учениците насядаха по своите места.Седеше тя отлична ученичка загледана в двора в бялата бреза.Учителката влезе и каза с вълнение:-"Днес ще правим свободно съчинение.Първо помислетe след туй в тетрадките пишете!".Всички започнаха да пишат!Само Галя си стоеше все така и мислеше какво да пише,загледана в двора в бялата бреза...Сепна се момичето,химикалката хвана в ръка,тетрадката пред себе си отвори и започна тя да пише.Но от нейното лице,две сълзи потекоха на листа.Не след дълго би звънеца.Галя предаде празната тетрадка с развълнувано лице.И две петна като две лалета изчезнаха от нейното лице.Всички ученици напуснаха класа.За днес свършиха всички часове.На чина,последен до прозореца говореха те:"Галя,спри,недей пролива ти сълзи!Защо си тъжна ми кажи!Недей да плачеш бе момиче!"-"Аз друго мислех да напиша!За моята сестра.В ковчега дървен през дъски изгнили диша!"-започна да разказва тя.-"Имах аз сестра на 19 години.Обикна тя едно момче.Наричаше го тя "Любими".Достоен той за нея бе!Подаряваше и той лалета,лалета в знак на обич и любов!С букет от шарени лалета,той идваше при нея у дома!Наричаше я той"Лаленце мое".Като лале красиво беше тя.Считаше я той за нещо свое,тя бе за него всичко на света!Неразделно ходеше с нея той,с него тя.Вървеше тя,тая малка фея,заедно вървяха за ръка!Често ходеха на кино и в сладкарница една.И в малкото казино,седяха до късно вечерта.Но от съседното село един младеж,който беше все пиян в казиното видял ги той и влюбил се в нея този хулиган!Студентка беше моята сестра и изпити наближаваха сега!С влак всяка вечер с лале в ръка,тя връщаше се у дома!А пък младежа от малкото казино след изпитите изпил няколко бутилки!В тъмното докопал моята сестра,която вървеше с лале в ръка.Сам дочакал я е той и взел от нея онова,което дава за съпруга,тя пазела го бе до сега!С крак настъпил той лалето !На улицата паднало в ноща,стъпкал яростно лалето и сякаш стъпкал любовта.След 5-6 дни легна болна моята сестра.На път за болницата се сбогува с любовта тя,както се сбогува и с честта!Погребеха я в гробището малко,но нейното момче не издържа! След туй при гроба го намериха с кървав нож в едната и с лале в другата ръка.На следващия ден погребаха момчето!До нея легна той сега,но не в леглото топло,а във влажната земя!Над двата гроба паметник се вдигна.Над двата гроба шарени лалета като килим гробовете покри!Това е всичко,за което мислех аз да пиша в часа!Това е всичко за което то очите ми е текла една сълза..."-Учителката стана,дневника отвори с ръка хвана химикалката и дума без да проговори от сърце написа Отличен 6! След малко и вратата се затвори и класната стая за миг опустя и бавни стъпки вън по коридора изчезнаха!Настъпи тишина...!!!
Имало време едно момче, което търсило своята половинка, търсил я.. търсил...... а накрая я срещнал, но разбрал, че тя не е за него...
Плакал, крещял, горял, чудел се какво да прави, това е един шанс в живота, а той неискал да го пропилява, той решил да си замълчи, мълчал, мълчал... правил се на безразличен към нея, но уви как се чувствало сърцето му? - То било се свило, свило на кълбо и плаче, плаче за нея. Той разбрал, че тя е момичето, което той търсил с месеци.. години.. , но какво би могъл да направи той? Той бил толкова безпомощен, колкото сме ние при природните бедствия... Незнаел какво да прави, искал само един, единствен знак от Господ за да знае какво да направи, той бил сигорен, че тя е момичето което търсил години наред.
Господ му се явил , и рекъл:
Сине, толкова ли е силна любовта ти, че дори ангелите плачат за теб?
А той отвърнал:
Господи, моята любов към нея няма граници, бих прекосил планини, морета и океани, бих свалил всички звезди за нея......
Ала Господ отвърнал:
Твоето сърце е влюбено сине, но твоята душа е изгубена. Намери душата си, и ще намериш любовта си.
Момчето рекло:
Господи! Аз искам нея, само нея! Нейните устни , очите и , сърцето и ...
Господ повторил:
Сине, аз съм този, който е в сърцето ти, ала как мислиш дали си влюбен?
Момчето казало:
Господи, вземи ми половината живот, но моляте неми отнемай само момичето на моите мечти...
Господи ако можех двете си очи бих изплакал за нея, ако можех живота си бих дал за да имам поне един миг с нея...
Бих плакал до полудя, сълзи да неостанат в очите ми, думите да свършат, сърцето да гори, ала само устните корави и ненаситни ще жадуват за един единствен миг с нейните устни Господи! Толкова я обичам.......
Господ се разплакал, никога небил чувал толкова красиви думи, за едно момиче, та той с една дума живота си бил дал за нея!
Господ истрил сълзите си и рекал:
Сине, дарявам ти слънцето , да я грееш - когато и е студено.
Сине, дарявам ти луната , да я пази когато спи, дори в съня и тя ще бъде защитена.
Сине, дарявам ти звездите , така че винаги когато тя погледне звездите да знае, че има някой който я обича.
Сине, дарявам ти всички ангели , да бдят над нея, да неизпускат поглед от нея.
Сине, всичко е твое, мога да ти дам всичко, но немога да ти даря любовта и.
Господ решил, че неси заслужава от думи да се правят действия. Момчето възвишено, усмихнато и радостно от по горните думи, плакало от радост докато стигнало да последния ред, в който Господ му казал, че неможе да му дари любовта и.
Момчето чуло достатъчно, то бе толкова отчаяно от думите на Господ, и решило да отнеме живота си, и то не от мъка, не от сълзи и болка, а от това да докаже на Господ, че това не са думи, а чувства. Момчето взело ножа, хванал го с двете ръце, и рекло:
Господи, ала ти неще узнаеш за мойта мъка, ала ти неще узнаеш за мойте чувства, ала нито за мойта обич към нея, но Господи, знай едно, аз ще отнема живота си защото искам да ти докажа, че такава любов небива да умира. Тя се брои на пръсти .Момчето поело дълбок дъх и насочило ножа към сърцето си , точно там кадето изпитвал онази изпепеляваща любов към нея.
Момчето забило ножа в сърцето си и .. умряло. Ала нещо се случило с него, той се събудил сутринта по незнайни причини, веднага откопчал ризата си и погледнал към сърцето си, ала на него пишело с кървави и издълбани до сърцето букви: ОБИЧАМ
Момчето било оплашено, и се чудело какво е това, защо точно ОБИЧАМ, какъв би могъл да бъде този знак. И в същия момент на вратата някой почукал, ала момчето неискало да отвори, толкова го било страх, толкова бил отчаян и самотен.
Но нещо извикало: Отвори. Аз съм - Тези думи раздирали сърцето му до полуда, накарало го да изтръпне и отново да повярва в любовта.
Той извикал:
Коя си ти? Какво искаш?
А момичето рекло:
Аз съм тази която осъзна, че един човек я обича, че един човек наистина я цени. Отвори моляте, дано не е твърде късно да се върна при теб. Моля те отвори, ако е толкова трудно да простиш ще си отида...
Момчето чуло раздиращия се глас от мъка и сълзи и веднага се разтичало към вратата, и рекло: 'отдръпни се', тя се отдръпнала той разбил вратата, защото рацете му били в кръв..
Вън валяло, облаците се съдирали, толкова силно валяло и гърмяло, ала момчето си спомнило, че Господ му дал всичко, и казал: 'Не се бой ЕЛА!' Момичето се доближило и без да губи миг повече хванала момчето за ръката и реклa ОБИЧАМ ТЕ.
В този момент се случило нещо невиждано, мрак погълнал тишината , светкавиците просто съдирали небето,, а вятъра толкова силен , че разкопчал дрехите им, и момчето видяло, че точно на същото място, кадето на него пишело ОБИЧАМ, на нея пишело ТЕ, тогава момчето разбрало какво имал предвид Господ и целунал момичето с толкова искрена чиста и нежна целувка, че дори ангелите им завидяли на тяхната любов.
Този белег останал до края на живота им, те били щастливи до край, дори в гроба били заедно, така че белега " ОБИЧАМ ТЕ " да неизгуби значението си.
Каква любов....
ТОЛКОВА МЕЧТИ, ТОЛКОВА ИЗГУБЕНИ МЕЧТИ... КОЙ НЕЖЕЛАЕ ТАКАВА ЛЮБОВ, КОЙ...
Ако се замислите всеки желае някого да има до себе си нали?
Просто неспирайте да вярвате.
Любовта няма да те подмине, просто си я заслужи!
Психолози, социолози и всевъзможни специалисти все още не могат да обяснят защо повечето жени вярват в някои илюзии до старини, дори и собственият им житейски опит да ги е опровергавал нееднократно. Илюзиите за любовта всеки следващ път ги карат да правят грешки, които заплащат с много огорчение и страдание.
Мит първи: Между влюбените няма тайни.
Откровеността е чудесно нещо, но никога не можете да бъдете сигурни, кое е нещото, което другият няма да може да понесе или приеме. Една необмислена постъпка, споделена директно може неочаквано да сложи край на най- здравата връзка.
Мит втори: Любовта може да промени мъжа коренно.
Ако мъжът до вас не е идеалният, естествено е да чакате любовта да го преобрази и да правите всичко възможно да помогнете на съдбата. Грешка. Според всички учени, човешкият характер е завършен в същността си до седмата година. Разбира се всички се развиваме, но корекциите и промените са много по- малки от очакванията. Безотговорният 40- годишен мъж не може да стане опора в живота ви само, защото е влюбен.
Мит трети: Има идеални двойки.
Обикновено ги виждате навсякъде около себе си, но това е илюзия. Всяка двойка се състои от двама различни хора, но разногласията не винаги се забелязват от пръв поглед. Опитите да направите вашето дуо идеално, подтикват до саможертви, за които по- късно ще съжалявате. Обикновено остават неоценени и обидата се връща като бумеранг върху вас. Най- сигурният начин да си отиде любовта.
Мит четвърти: Влюбените винаги са готови за секс.
Това съществува в романтичните филми, но в истинския живот всеки има своите черни дни, когато сексът е далеч и от душата, и от тялото му. Много жени приемат това като знак, че вече не са обичани. Това не е вярно.
Мит пети: Мъж, който обича не поглежда друга жена.
Да, но само ако сте като Робинзон и неговият верен Петкан- на самотен остров, заобиколени от океана. За живите хора от плът и кръв това състояние не е естествено или поне не за дълго. Безобидните увлечения са нещо чудесно, стига да не стигат до крайност. Ревността в този случай е неоснователна и затова много вредна за отношенията ви.
Мит шести: Ежедневието убива любовта.
Приятните изненади са признание за чувства и грижа, и невероятен стимул за партньора. Но с течение на годините те естествено се разреждат. Това не значи, че любовта задължително си е отишла, тя просто се е трансформирала. Ако в самото начало започнете да превръщате някои празници в традиция, с времето те стават ритуали за двама. Така и след 20 години той може да се сети да ви поднесе например кученце като сюрприз за Свети Валентин.
Легенда за любовта
Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание.
Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери.
Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип,
за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата , и славея.
Възхитителна песен, заплатена с живота.
Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва.”
Не зная дали съм те търсила или просто съм мечтала за теб. Тогава, когато с нежелание съм се измъквала от топлите прегръдки на съня и почти несъзнателно съм те усещала сред хората, заобикалящи моя свят. Или тогава, когато съм наблюдавала отиващия си ден и съм отправяла жаден поглед към хоризонта. Не зная дали съм допускала, че ти съществуваш в горещите летни дни и дългите зимни нощи, в дъждовното есенно отчаяние или пък в живителния аромат на пролет. Но чувството, че теб те има някъде на света, ми е давало сили да живея…
Събуждам се сутрин в прегръдките ти и се наслаждавам на присъствието ти. Замечтано прекарвам поглед по голото ти тяло и правя усилия да не те докосна. Притаявам дъх , защото почти не смея да дишам -толкова ме е страх да не се окаже просто сън.
Внезапно ти отваряш очи и ме озаряваш с твоя пълен с топлина поглед. Очите ти са дълбоки като океан и аз се оглеждам за спасителен пояс. Приближаваш устни към моите и аз притварям очи. Целувката ни е толкова дълбока и страстна, че наоколо избухват хиляди горещи слънца. Усещам как възбудата ти постепенно нараства и те улавям в ръцете се. Ти си така прелестен и гладък, а само миг по-късно аз те държа между устните си. Харесваш ги и то не само заради усещането, което те ти дават- чувствената им и предизвикателна извивка те влудява, ти знаеш, че това са устни, създадени само за любов. Докосвам те с език и ти стенеш, а аз те захапвам нежно със зъби, защото искам да се убедя, че си жив. Трепериш, но не от болка, настръхваш, но не от студ. Желаеш ме и аз съм твоя, страхуваш се, но не от мен.
Проникваш в тялото ми и аз те приемам, изпълнена с нежна всеотдайност и мъничко тъга. Плавните ти движения напомнят самотна лодка в бурен океан, а брега е толкова далече. Усещам силата ти и знам, че си уязвим, защото обичаш винаги да бързаш бавно. Облива ме гореща вълна и в нас избухва като огнен дъжд вулкан от неземно удоволствие, събрал в себе си страстта и пламъка, страданието и радостта, уханието на вятъра и вкуса на самотата. Благодаря ти, че ме благослови да обичам и да дарявам любов. Обръщам се към теб, целувам те и поставям длани на лицето ти, като се мъча да запечатам завинаги твоя образ в съзнанието си и да го запазя за дългите дни и нощи, които ми предстоят без теб…
Тогава, когато ще полагам усилия да бъда жива и с всеки изминал ден ще умира по една малка частица от мен, може би точно в този момент ще осъзная, че никога повече няма да бъда същата.
Тогава, когато спомените ще нахлуват в мен и аз отчаяно ще се питам кога ще спрат да бъдат толкова болезнени и ще останат просто спомени…
Зная, че от утре трябва да се уча да живея без теб, но казват, че винаги раздялата е като една малка смърт…
“Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт, само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние -когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.
Защото най-хубавото нещо в живота се постига само с цената на голямата болка…, или поне така е според легендата. “
Някога цветовете на земята започнали да спорят. Всеки твърдял за себе си, че бил най-добрия, най-важния, най-полезния, най-любимия.
Зеленият казал:
"Ясно е, че аз съм най-важният. Аз съм знакът на живота и на надеждата. Бях избран за тревата, дърветата и листата. Без мен всички животни ще умрат. Погледни природата и ще видиш, че аз съм в по-голямата част от нея."
Синият го прекъснал:
"Ти мислиш само за земята, но погледни небето и морето. Водата е основата на живота. Небето дава пространство, мир и спокойствие. Без мен всички вие ще бъдете нищо."
Жълтият се подсмихнал:
"Вие сте толкова сериозни. Аз нося смях, веселие и топлина на света. Слънцето е жълто, луната е жълта, звездите са жълти. И всеки път, когато погледнеш слънчогледите, целият свят се усмихва. Без мен няма да е весело."
Оранжевият започнал да се надува:
"Аз съм цветът на здравето и силата. Аз се срещам по-рядко в природата и затова съм по-скъп. Аз нося най-важните витамини. Спомнете си за морковите, тиквите, портокалите, мангото и папаята. А когато изпълня небето на изгрев или на залез слънце, моята красота е толкова удивителна, че никой не се сеща за когото и да е от вас."
Червеният не издържал и изкрещял:
"Аз съм владетелат на всички вас. Аз съм кръв - живота е кръв. Аз съм цветът на опасността и смелостта и съм готов да се бия, за да защитя каузата си. Аз съм цветът на страстта и любовта - червената роза, коледната звезда, макът."
Лилавият се изправил в целият си ръст:
Аз съм цветът на царствеността, властта и мъдростта - крале, вождове и епископи винаги са избирали мен. Хората не ми се противопоставят. Хората ми се подчиняват."
Най-накрая Пурпурният проговорил много по-тихо от другите, но с достатъчна твърдост:
"Аз съм цветът на тишината. Вие едва ме забелязвате, но без мен всички вие губите значението си. Аз представлявам мисълта и отражението, полумрака и дълбоките води. Вие имате нужда от мен за баланс и контраст, за молитва и вътрешен мир."
И така цветовете продължили да се хвалят и да спорят. Всеки убеждавал другите за своето превъзходство. Спорът им ставал все по-силен и по-силен. Изведнъж искряща светкавица озари небето, а след нея поразителна гръмотевица се стовари и изтрещя. Дъжд започна да се изсипва безмилостно. Цветовете се свиха от страх, сгушиха се близо един до друг за успокоение.
Тогава Дъждът проговори:
"Ах, вие глупави цветове! Защо се карате помежду си, защо се опитвате да изпъкнете над другите?! Не знаете ли, че всеки от вас бе създаден с определена цел - единствен и различен?! Подайте си ръце и елате при мен."
"Отсега нататък, когато вали, всеки от вас, редом със своите братя, ще се извие в небето в огромен поклон от цветове, за да напомня, че всички вие живеете в мир."
"Дъгата е символ на надеждата за утрешния ден."
Тя беше малка жена, която вървеше по запрашения полски път. Беше вече доста стара, обаче вървежът й беше лек и нейната усмивка имаше свежия полъх на едно безгрижно мoмиченце.
Тя се спря пред една купчина с неопределена форма и погледна надолу. Не можеше много да разпознае. Нещото, което седеше в прахът на пътя, изглеждаше почти безтелесно. Напомняше на една сиво покривало с човешки контури. Малката жена се наведе малко и попита:
– Кой си ти?
Две почти безжизнени очи погледнаха уморено.
– Аз? Аз съм Тъгата, – прошепна гласът вяло и толкова тихо, че едвам се чуваше.
– Аа, Тъгата! – каза малката жена толкова радостно, все едно че поздравяваше стара позната.
– Ти ме познаваш? – попита Тъгата недоверчиво.
– Разбира се, че те познавам! Неведнъж си ме придружавала по Пътя.
– Да, обаче... – каза подозрително тъгата, – защо не се страхуваш тогава от мен? Нямаш ли страх?
– Защо трябва да бягам от теб, скъпа моя? Ти самата знаеш прекалено добре, че хващаш всеки беглец. Но това, което искам да те питам е: защо изглеждаш толкова отчаяно?
– Аз... аз съм тъжна, – отговори сивата купчина с крехък глас.
Малката, стара жена седна до нея.
– Тъжна си значи, – каза тя и кимна с разбиране с глава. – Разкажи ми, какво толкова те угнетява.
Тъгата въздъхна дълбоко. Наистина ли някой този път щеше да иска да я чуе? Колко често си го беше пожелавала.
– Моята работа е да ходя между хората и за известно време при тях да пребивавам. Обаче, когато отивам при тях, дърпат се. Плашат се от мен и ме избягват като чума. – Тъгата преглътна тежко. – Те измислиха дори изречения, с които искат да ме анатемосат. Те казват: Животът е весел. И техните фалшиви усмивки водят до спзми в корема и проблеми с дишането. Казват: Любимо да бъде, което ни прави силни. И тогава получават болки в сърцето. Казват: Човек трябва да се държи. И те усещат държенето в рамената и гърба. Казват: само слабаците плачат. И задържаните сълзи почти разбиват главите им. Или се притъпяват с алкохол и наркотици за да не могат повече да ме чувстват.
– О, да, – потвърди старата жена, – често съм срещала такива хора.
Тъгата се вглъби още повече в себе си.
– А в същото време искам само да помогна на хората. Когато съм съвсем близо до тях, те могат да срещнат сами себе си. Помагам им да свият гнездо за да излекуват раните си. Който е тъжен, има една особено тънка кожа. Някои печали се обаждат отново като една лошо зараснала рана и това боли много. Но само който допусне тъгата и изплаче всичките сълзи, може наистина да излекува раните си. Но хората не искат да им помогна в това. Вместо това си слагат една светла усмивка върху своите белези. Или навличат една дебела броня от горчивина. – Тъгата замълча. Нейния плач бе отначало слаб, след това по–силен и накрая съвсем отчаян.
Старата, малка жена взе купчината здраво в ръце. "Колко е мека и нежна", помисли тя и погали мило треперещия вързоп.
– Поплачи си, Тъга, – прошепна тя любящо, – успокой се, за да можеш отново да събереш сила. От сега нататък не трябва вече сама да скиташ. Аз ще те придружавам за да не може отпадналостта никога повече да те обземе.
Тъгата спря да палче. Тя седна и погледна учудено своята нова спътница:
– Но... но – коя си в края на краищата ти?
– Аз? – каза малката, стара жена усмихнато и след това се засмя отново толкова безгрижно като едно малко момиченце. – Аз съм Надеждата.
Мит първи: Между влюбените няма тайни.
Откровеността е чудесно нещо, но никога не можете да бъдете сигурни, кое е нещото, което другият няма да може да понесе или приеме. Една необмислена постъпка, споделена директно може неочаквано да сложи край на най- здравата връзка.
Мит втори: Любовта може да промени мъжа коренно.
Ако мъжът до вас не е идеалният, естествено е да чакате любовта да го преобрази и да правите всичко възможно да помогнете на съдбата. Грешка. Според всички учени, човешкият характер е завършен в същността си до седмата година. Разбира се всички се развиваме, но корекциите и промените са много по- малки от очакванията. Безотговорният 40- годишен мъж не може да стане опора в живота ви само, защото е влюбен.
Мит трети: Има идеални двойки.
Обикновено ги виждате навсякъде около себе си, но това е илюзия. Всяка двойка се състои от двама различни хора, но разногласията не винаги се забелязват от пръв поглед. Опитите да направите вашето дуо идеално, подтикват до саможертви, за които по- късно ще съжалявате. Обикновено остават неоценени и обидата се връща като бумеранг върху вас. Най- сигурният начин да си отиде любовта.
Мит четвърти: Влюбените винаги са готови за секс.
Това съществува в романтичните филми, но в истинския живот всеки има своите черни дни, когато сексът е далеч и от душата, и от тялото му. Много жени приемат това като знак, че вече не са обичани. Това не е вярно.
Мит пети: Мъж, който обича не поглежда друга жена.
Да, но само ако сте като Робинзон и неговият верен Петкан- на самотен остров, заобиколени от океана. За живите хора от плът и кръв това състояние не е естествено или поне не за дълго. Безобидните увлечения са нещо чудесно, стига да не стигат до крайност. Ревността в този случай е неоснователна и затова много вредна за отношенията ви.
Мит шести: Ежедневието убива любовта.
Приятните изненади са признание за чувства и грижа, и невероятен стимул за партньора. Но с течение на годините те естествено се разреждат. Това не значи, че любовта задължително си е отишла, тя просто се е трансформирала. Ако в самото начало започнете да превръщате някои празници в традиция, с времето те стават ритуали за двама. Така и след 20 години той може да се сети да ви поднесе например кученце като сюрприз за Свети Валентин.
Легенда за любовта
Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание.
Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери.
Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип,
за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата , и славея.
Възхитителна песен, заплатена с живота.
Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва.”
Не зная дали съм те търсила или просто съм мечтала за теб. Тогава, когато с нежелание съм се измъквала от топлите прегръдки на съня и почти несъзнателно съм те усещала сред хората, заобикалящи моя свят. Или тогава, когато съм наблюдавала отиващия си ден и съм отправяла жаден поглед към хоризонта. Не зная дали съм допускала, че ти съществуваш в горещите летни дни и дългите зимни нощи, в дъждовното есенно отчаяние или пък в живителния аромат на пролет. Но чувството, че теб те има някъде на света, ми е давало сили да живея…
Събуждам се сутрин в прегръдките ти и се наслаждавам на присъствието ти. Замечтано прекарвам поглед по голото ти тяло и правя усилия да не те докосна. Притаявам дъх , защото почти не смея да дишам -толкова ме е страх да не се окаже просто сън.
Внезапно ти отваряш очи и ме озаряваш с твоя пълен с топлина поглед. Очите ти са дълбоки като океан и аз се оглеждам за спасителен пояс. Приближаваш устни към моите и аз притварям очи. Целувката ни е толкова дълбока и страстна, че наоколо избухват хиляди горещи слънца. Усещам как възбудата ти постепенно нараства и те улавям в ръцете се. Ти си така прелестен и гладък, а само миг по-късно аз те държа между устните си. Харесваш ги и то не само заради усещането, което те ти дават- чувствената им и предизвикателна извивка те влудява, ти знаеш, че това са устни, създадени само за любов. Докосвам те с език и ти стенеш, а аз те захапвам нежно със зъби, защото искам да се убедя, че си жив. Трепериш, но не от болка, настръхваш, но не от студ. Желаеш ме и аз съм твоя, страхуваш се, но не от мен.
Проникваш в тялото ми и аз те приемам, изпълнена с нежна всеотдайност и мъничко тъга. Плавните ти движения напомнят самотна лодка в бурен океан, а брега е толкова далече. Усещам силата ти и знам, че си уязвим, защото обичаш винаги да бързаш бавно. Облива ме гореща вълна и в нас избухва като огнен дъжд вулкан от неземно удоволствие, събрал в себе си страстта и пламъка, страданието и радостта, уханието на вятъра и вкуса на самотата. Благодаря ти, че ме благослови да обичам и да дарявам любов. Обръщам се към теб, целувам те и поставям длани на лицето ти, като се мъча да запечатам завинаги твоя образ в съзнанието си и да го запазя за дългите дни и нощи, които ми предстоят без теб…
Тогава, когато ще полагам усилия да бъда жива и с всеки изминал ден ще умира по една малка частица от мен, може би точно в този момент ще осъзная, че никога повече няма да бъда същата.
Тогава, когато спомените ще нахлуват в мен и аз отчаяно ще се питам кога ще спрат да бъдат толкова болезнени и ще останат просто спомени…
Зная, че от утре трябва да се уча да живея без теб, но казват, че винаги раздялата е като една малка смърт…
“Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт, само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние -когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.
Защото най-хубавото нещо в живота се постига само с цената на голямата болка…, или поне така е според легендата. “
Някога цветовете на земята започнали да спорят. Всеки твърдял за себе си, че бил най-добрия, най-важния, най-полезния, най-любимия.
Зеленият казал:
"Ясно е, че аз съм най-важният. Аз съм знакът на живота и на надеждата. Бях избран за тревата, дърветата и листата. Без мен всички животни ще умрат. Погледни природата и ще видиш, че аз съм в по-голямата част от нея."
Синият го прекъснал:
"Ти мислиш само за земята, но погледни небето и морето. Водата е основата на живота. Небето дава пространство, мир и спокойствие. Без мен всички вие ще бъдете нищо."
Жълтият се подсмихнал:
"Вие сте толкова сериозни. Аз нося смях, веселие и топлина на света. Слънцето е жълто, луната е жълта, звездите са жълти. И всеки път, когато погледнеш слънчогледите, целият свят се усмихва. Без мен няма да е весело."
Оранжевият започнал да се надува:
"Аз съм цветът на здравето и силата. Аз се срещам по-рядко в природата и затова съм по-скъп. Аз нося най-важните витамини. Спомнете си за морковите, тиквите, портокалите, мангото и папаята. А когато изпълня небето на изгрев или на залез слънце, моята красота е толкова удивителна, че никой не се сеща за когото и да е от вас."
Червеният не издържал и изкрещял:
"Аз съм владетелат на всички вас. Аз съм кръв - живота е кръв. Аз съм цветът на опасността и смелостта и съм готов да се бия, за да защитя каузата си. Аз съм цветът на страстта и любовта - червената роза, коледната звезда, макът."
Лилавият се изправил в целият си ръст:
Аз съм цветът на царствеността, властта и мъдростта - крале, вождове и епископи винаги са избирали мен. Хората не ми се противопоставят. Хората ми се подчиняват."
Най-накрая Пурпурният проговорил много по-тихо от другите, но с достатъчна твърдост:
"Аз съм цветът на тишината. Вие едва ме забелязвате, но без мен всички вие губите значението си. Аз представлявам мисълта и отражението, полумрака и дълбоките води. Вие имате нужда от мен за баланс и контраст, за молитва и вътрешен мир."
И така цветовете продължили да се хвалят и да спорят. Всеки убеждавал другите за своето превъзходство. Спорът им ставал все по-силен и по-силен. Изведнъж искряща светкавица озари небето, а след нея поразителна гръмотевица се стовари и изтрещя. Дъжд започна да се изсипва безмилостно. Цветовете се свиха от страх, сгушиха се близо един до друг за успокоение.
Тогава Дъждът проговори:
"Ах, вие глупави цветове! Защо се карате помежду си, защо се опитвате да изпъкнете над другите?! Не знаете ли, че всеки от вас бе създаден с определена цел - единствен и различен?! Подайте си ръце и елате при мен."
"Отсега нататък, когато вали, всеки от вас, редом със своите братя, ще се извие в небето в огромен поклон от цветове, за да напомня, че всички вие живеете в мир."
"Дъгата е символ на надеждата за утрешния ден."
Тя беше малка жена, която вървеше по запрашения полски път. Беше вече доста стара, обаче вървежът й беше лек и нейната усмивка имаше свежия полъх на едно безгрижно мoмиченце.
Тя се спря пред една купчина с неопределена форма и погледна надолу. Не можеше много да разпознае. Нещото, което седеше в прахът на пътя, изглеждаше почти безтелесно. Напомняше на една сиво покривало с човешки контури. Малката жена се наведе малко и попита:
– Кой си ти?
Две почти безжизнени очи погледнаха уморено.
– Аз? Аз съм Тъгата, – прошепна гласът вяло и толкова тихо, че едвам се чуваше.
– Аа, Тъгата! – каза малката жена толкова радостно, все едно че поздравяваше стара позната.
– Ти ме познаваш? – попита Тъгата недоверчиво.
– Разбира се, че те познавам! Неведнъж си ме придружавала по Пътя.
– Да, обаче... – каза подозрително тъгата, – защо не се страхуваш тогава от мен? Нямаш ли страх?
– Защо трябва да бягам от теб, скъпа моя? Ти самата знаеш прекалено добре, че хващаш всеки беглец. Но това, което искам да те питам е: защо изглеждаш толкова отчаяно?
– Аз... аз съм тъжна, – отговори сивата купчина с крехък глас.
Малката, стара жена седна до нея.
– Тъжна си значи, – каза тя и кимна с разбиране с глава. – Разкажи ми, какво толкова те угнетява.
Тъгата въздъхна дълбоко. Наистина ли някой този път щеше да иска да я чуе? Колко често си го беше пожелавала.
– Моята работа е да ходя между хората и за известно време при тях да пребивавам. Обаче, когато отивам при тях, дърпат се. Плашат се от мен и ме избягват като чума. – Тъгата преглътна тежко. – Те измислиха дори изречения, с които искат да ме анатемосат. Те казват: Животът е весел. И техните фалшиви усмивки водят до спзми в корема и проблеми с дишането. Казват: Любимо да бъде, което ни прави силни. И тогава получават болки в сърцето. Казват: Човек трябва да се държи. И те усещат държенето в рамената и гърба. Казват: само слабаците плачат. И задържаните сълзи почти разбиват главите им. Или се притъпяват с алкохол и наркотици за да не могат повече да ме чувстват.
– О, да, – потвърди старата жена, – често съм срещала такива хора.
Тъгата се вглъби още повече в себе си.
– А в същото време искам само да помогна на хората. Когато съм съвсем близо до тях, те могат да срещнат сами себе си. Помагам им да свият гнездо за да излекуват раните си. Който е тъжен, има една особено тънка кожа. Някои печали се обаждат отново като една лошо зараснала рана и това боли много. Но само който допусне тъгата и изплаче всичките сълзи, може наистина да излекува раните си. Но хората не искат да им помогна в това. Вместо това си слагат една светла усмивка върху своите белези. Или навличат една дебела броня от горчивина. – Тъгата замълча. Нейния плач бе отначало слаб, след това по–силен и накрая съвсем отчаян.
Старата, малка жена взе купчината здраво в ръце. "Колко е мека и нежна", помисли тя и погали мило треперещия вързоп.
– Поплачи си, Тъга, – прошепна тя любящо, – успокой се, за да можеш отново да събереш сила. От сега нататък не трябва вече сама да скиташ. Аз ще те придружавам за да не може отпадналостта никога повече да те обземе.
Тъгата спря да палче. Тя седна и погледна учудено своята нова спътница:
– Но... но – коя си в края на краищата ти?
– Аз? – каза малката, стара жена усмихнато и след това се засмя отново толкова безгрижно като едно малко момиченце. – Аз съм Надеждата.
Хранил ли си някога гълъбите? Какво е чувството, когато седнеш на пейката, извадиш храната, а 30-40 гълъба долетят... И всеки се блъска да кацне върху теб. Те са навсякъде - по главата, по раменете ти, по ръцете, по гърба... навсякъде по пейката около теб. А когато пръснеш храната на земята - те се втурват към нея... Но не всички. Изведнъж се оказваш с три гълъба в ръцете... Това са дошлите за ласки. Те не искат да ги храниш, а да ги галиш... Започват да ти пеят, да се въртят и танцуват в ръцете ти... Тогава единият от тях, те поглежда с най-особения гълъбов поглед... Ревностно разперва криле и изгонва другите два. Това е момент на неземна любов! Той изцяло ти се предава, забравил за всичко останало!
Когато храната привърши, всички гълъби отново са върху теб. И вече не знаеш кой какво търси... Но когато си тръгнеш от там, белият ти панталон е целият в ситни черни стъпки, запечатали незабравимата гълъбова любов...
image
Хранил ли си някога чайките? Какво е чувството, когато си горе на деветия етаж, но сякаш си на сто и деветия... защото около теб е само небето! Щом отвориш прозореца си - чайките долитат... В небето си сам със тях... Тогава им хвърляш парченца храна, а те я хващат ловко във въздуха. А ако случайно изпуснат нещо на земята - те никога не слизат да го вземат.
Чайките обичат небето си...
image
Хранил ли си някога катеричките? Какво е чувството, когато вървиш по алеята, а те те гледат закачливо от околните дървета... Когато приклекнеш - те се втурват към теб, скачат в скута ти и хващат ръката ти... А ти нарочно я държиш затворена в юмрук. Но те знаят, че там има храна и с малките си лапички, започват да разтварят пръст по пръст... пръст по пръст... докато накрая извадят това, което са търсили. Може ли човек да опише колко красота се крие в очите им?
image
Хранил ли си някога уличните котки? Какво е чувството, когато някоя примряла от глад котка дойде... и ти извадиш най-вкусната храна и я поставиш пред нея... Каква изненада, тя даже не я поглежда! Но първо идва при теб и започва да се гали... Трябва да я галиш дълго, продължително и задължително,... а когато тя се насити на ласки - изведнъж се сеща, че и остава още много малко живот, ако не хапне нещо... и отива да яде. Но само да си тръгнеш и тя хуква след теб... Ако искаш да нахраниш котката, трябва да седиш до нея... Може ли някой да обясни, колко много любов има в една котка...
image
Хранил ли си бездомното куче, което говори с очите си, поздравява те с опашката си... и винаги проверява какво си напазарувал? Но любовта... любовта при него е необяснима! А когато кучетата са десет? И всяко се блъска да е по близо до теб, да положи глава в дланите ти... Какво е чувството от тази всеотдайност и жажда за милувка?
image
Хранил ли си някога малки прасенца с биберон? А те са копринени като малки котенца... И понеже си седнал при тях, те стъпват с копитцата си по теб и лепят влажните си муцунки навсякъде по краката ти... Скупчват се, за да са по-близо до теб... и всяко те гледа с толкова добри и умни очи...
image
Хранил ли си малко теленце, козичка, агънце, сърне? Хранил ли си изхвърлени новородени котенца? А изпаднали от гнездата си пиленца? Може би си имал таралеж, който спи по гръб на дивана, докато ти галиш мекото му коремче? Или синеока гарга, която не те изпуска от поглед и те следва по алеите на парка? Куче, което хърка на възглавницата до теб? И пет котенца в гардероба, заедно с двете котки, които не знаят кое на коя е и ги отглеждат заедно? Може би гущерчета тичат по пердетата ти... и имаш щурчета в саксиите с цветя? Пренасял ли си с голи ръце градинска жаба, за да не я нарани косачката? Имал ли си костенурки? Или вълнисти папагалчета, които изнасяш на балкона, отваряш вратичката на клетката и... те излитат? Но след дълъг полет из квартала, пак се връщат в клетката...
Защо ли? Дали това не е любов?
image
Хващал ли си лястовичка, попаднала в капана на стая? И чувал ли си най-красивата й песен, когато я пуснеш на свобода? Водил ли си прилеп на ветеринар? И давал ли си луди пари, само и само да спасиш живота на някое животинче? А радваш ли се на мишката, която те гледа от ъгъла на кухнята?
Опитвал ли си се да снимаш соколчетата, които летят високо в небето? И когато видят обектива, те бързо слизат над главата ти, сякаш искат да ти помогнат за снимките... Можеш ли да разпознаеш кога сърната вика малкото си? А спасявал ли си попови лъжички, когато локвата им пресъхва?
Познаваше ли всички тези животни или станахте приятели, когато им помогна и се грижеше за тях?
А хранил ли си някога гладни хора? Опитвал ли си се някога да нахраниш непознат? Или да го подслониш? Опитвал ли си се поне веднъж да облечеш голия; да се погрижиш за болния; да върнеш усмивката на тъжния? А да помогнеш на детето, на младежа, на възрастния?
Опитвал ли си поне веднъж да споделиш всичко, което притежаваш, с някой непознат? Опитал ли си?
Ако не си - винаги може да опиташ!
И колкото по-скоро, толкова по-добре!
Чувството е необяснимо!
Може би е СПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ!
Може би...
ПРИКАЗКА ЗА ДОБРИНАТА
От дълъг сън се събуди Добрината,
но бе забравила коя, всъщност, е тя.
Цяла вечност си мислеше, горката,
а не знаеше, че тя сама е Добрина...
Натъжи се и заплака Добрината.
Плака много нощи и много още дни,
Докато изведнъж сред жарко лято
такава мисъл Добрината осени:
- Ще отида и ще обиколя докрай света
(и за първи път усмихваше се тя),
ако не я срещна, поне да разбера
къде е пътеката до нейната врата.
И тръгна сам-самичка по света.
Вървя, що вървя, срещна Пчелата.
-Кажи ми, мила, знаеш ли кога
и къде мога да видя Добрината?
-Разбира се, че аз, а и всеки знае,
най-сладкото нещо тя е на света.
Виж я само как на цветчета ухае,
Добрината всички намират в меда.
-Сладко е значи Доброто. Не знаех,
че Добрината пчелите слагат в меда.
Сигурно е прекрасно да живееш в стая,
където ухаят милиони цветя.
И тръгна отново Добрината на път.
Вървя ден, два, или седмица дори,
докато срещна на селски кръстопът
стадо овце, крави и четири кози.
-Добър ден на всички и добра среща.
Знаете ли вие що е Добрина? –Даааааа -
отвърнаха животните, това е нещото,
което ние всички даваме на света.
Значи Добрината е сладка и вкусна.
Какво ли още тя може да бъде?
По тази пътека аз ще се спусна
да видя кого ли ще стрещна отвъде.
Стигна градина с плодове, зеленчуци.
Спря се пред тях и вежливо попита:
- Кажете ми, моля, къде да науча
Добрината какво е? Кого да попитам?
-Ние знаем какво е - отвърнаха те в хор.
Добро е всичко, което расте в градините.
Затова не може да има никакъв спор,
че Добрината намира се във витамините.
Тръгна Добрината към малко селце
и видя на пътя да играят дечица.
Отиде Добрината при едното дете.
-Какво е Доброто? - тя го попита.
-Когато нежно погали ме мама,
когато усмихнат погали ме татко.
Никъде няма Добрина по-голяма
от тяхната обич нежна и сладка.
Продължи Добрината по пътя напред
и видя сред полята орач да оре.
"Ще попитам за Добрината този човек,
навярно той познава Добрината добре."
-Кажи ми, орачо, според тебе какво е
и къде Добрината живее, кажи.
-Тя е в зрънцето, от което напролет
от земята поникват цветя и треви.
Тя живее в хляба омесен, изпечен,
всеки залък на Добрината е дом.
През пролет и зима, през лято и есен
на Добрината хлябът е нейният трон.
Добрината на пътя срещна старица
прегърбена, стъпвайки едва-едва.
-Добрината ли? Това са моите дечица,
пораснали вече големи мъж и жена.
Това са моята внучка, моето внуче -
каза жената с радост в очите -
Добрината е всичко, което се случва
на мен и което осмисля ми дните.
Добрината, това е, което за другите
направиш, без те да знаят дори.
Не броиш на пръсти услугите,
не чакаш за всичко да платят с пари.
Добрина е, когато на съвсем непознат
помогнеш в нужда или с дума добра.
Дадеш си сърцето и той стане ти брат,
ето това е истинската Добрина.
Когато усмивка подариш ти на друг
или в нужда протегнеш ръка,
Добрината тогава и в големия студ
стопля изстинала в мъка душа.
Живее във всеки от нас, в сърцето.
В нашите мисли си прави гнездо.
Добрината е малкото птиче, което
никога не може да живее само.
Добрината всеки е срещал в живота
и познава нейния приказен глас.
Само тя не знае, че Добрина е, защото
Добрината живее във всеки от нас.
Различна, както различни сме ние
и еднаква, както сме еднакво добри.
Когато в себе си Добрината открием,
тогава тя няма пак да заспи.
Още по земята обикаля Добрината
и иска да знае - коя всъщност е тя.
Понякога позната, друг път непозната,
но със нея е толкова хубав светът.......
Когато храната привърши, всички гълъби отново са върху теб. И вече не знаеш кой какво търси... Но когато си тръгнеш от там, белият ти панталон е целият в ситни черни стъпки, запечатали незабравимата гълъбова любов...
image
Хранил ли си някога чайките? Какво е чувството, когато си горе на деветия етаж, но сякаш си на сто и деветия... защото около теб е само небето! Щом отвориш прозореца си - чайките долитат... В небето си сам със тях... Тогава им хвърляш парченца храна, а те я хващат ловко във въздуха. А ако случайно изпуснат нещо на земята - те никога не слизат да го вземат.
Чайките обичат небето си...
image
Хранил ли си някога катеричките? Какво е чувството, когато вървиш по алеята, а те те гледат закачливо от околните дървета... Когато приклекнеш - те се втурват към теб, скачат в скута ти и хващат ръката ти... А ти нарочно я държиш затворена в юмрук. Но те знаят, че там има храна и с малките си лапички, започват да разтварят пръст по пръст... пръст по пръст... докато накрая извадят това, което са търсили. Може ли човек да опише колко красота се крие в очите им?
image
Хранил ли си някога уличните котки? Какво е чувството, когато някоя примряла от глад котка дойде... и ти извадиш най-вкусната храна и я поставиш пред нея... Каква изненада, тя даже не я поглежда! Но първо идва при теб и започва да се гали... Трябва да я галиш дълго, продължително и задължително,... а когато тя се насити на ласки - изведнъж се сеща, че и остава още много малко живот, ако не хапне нещо... и отива да яде. Но само да си тръгнеш и тя хуква след теб... Ако искаш да нахраниш котката, трябва да седиш до нея... Може ли някой да обясни, колко много любов има в една котка...
image
Хранил ли си бездомното куче, което говори с очите си, поздравява те с опашката си... и винаги проверява какво си напазарувал? Но любовта... любовта при него е необяснима! А когато кучетата са десет? И всяко се блъска да е по близо до теб, да положи глава в дланите ти... Какво е чувството от тази всеотдайност и жажда за милувка?
image
Хранил ли си някога малки прасенца с биберон? А те са копринени като малки котенца... И понеже си седнал при тях, те стъпват с копитцата си по теб и лепят влажните си муцунки навсякъде по краката ти... Скупчват се, за да са по-близо до теб... и всяко те гледа с толкова добри и умни очи...
image
Хранил ли си малко теленце, козичка, агънце, сърне? Хранил ли си изхвърлени новородени котенца? А изпаднали от гнездата си пиленца? Може би си имал таралеж, който спи по гръб на дивана, докато ти галиш мекото му коремче? Или синеока гарга, която не те изпуска от поглед и те следва по алеите на парка? Куче, което хърка на възглавницата до теб? И пет котенца в гардероба, заедно с двете котки, които не знаят кое на коя е и ги отглеждат заедно? Може би гущерчета тичат по пердетата ти... и имаш щурчета в саксиите с цветя? Пренасял ли си с голи ръце градинска жаба, за да не я нарани косачката? Имал ли си костенурки? Или вълнисти папагалчета, които изнасяш на балкона, отваряш вратичката на клетката и... те излитат? Но след дълъг полет из квартала, пак се връщат в клетката...
Защо ли? Дали това не е любов?
image
Хващал ли си лястовичка, попаднала в капана на стая? И чувал ли си най-красивата й песен, когато я пуснеш на свобода? Водил ли си прилеп на ветеринар? И давал ли си луди пари, само и само да спасиш живота на някое животинче? А радваш ли се на мишката, която те гледа от ъгъла на кухнята?
Опитвал ли си се да снимаш соколчетата, които летят високо в небето? И когато видят обектива, те бързо слизат над главата ти, сякаш искат да ти помогнат за снимките... Можеш ли да разпознаеш кога сърната вика малкото си? А спасявал ли си попови лъжички, когато локвата им пресъхва?
Познаваше ли всички тези животни или станахте приятели, когато им помогна и се грижеше за тях?
А хранил ли си някога гладни хора? Опитвал ли си се някога да нахраниш непознат? Или да го подслониш? Опитвал ли си се поне веднъж да облечеш голия; да се погрижиш за болния; да върнеш усмивката на тъжния? А да помогнеш на детето, на младежа, на възрастния?
Опитвал ли си поне веднъж да споделиш всичко, което притежаваш, с някой непознат? Опитал ли си?
Ако не си - винаги може да опиташ!
И колкото по-скоро, толкова по-добре!
Чувството е необяснимо!
Може би е СПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ!
Може би...
ПРИКАЗКА ЗА ДОБРИНАТА
От дълъг сън се събуди Добрината,
но бе забравила коя, всъщност, е тя.
Цяла вечност си мислеше, горката,
а не знаеше, че тя сама е Добрина...
Натъжи се и заплака Добрината.
Плака много нощи и много още дни,
Докато изведнъж сред жарко лято
такава мисъл Добрината осени:
- Ще отида и ще обиколя докрай света
(и за първи път усмихваше се тя),
ако не я срещна, поне да разбера
къде е пътеката до нейната врата.
И тръгна сам-самичка по света.
Вървя, що вървя, срещна Пчелата.
-Кажи ми, мила, знаеш ли кога
и къде мога да видя Добрината?
-Разбира се, че аз, а и всеки знае,
най-сладкото нещо тя е на света.
Виж я само как на цветчета ухае,
Добрината всички намират в меда.
-Сладко е значи Доброто. Не знаех,
че Добрината пчелите слагат в меда.
Сигурно е прекрасно да живееш в стая,
където ухаят милиони цветя.
И тръгна отново Добрината на път.
Вървя ден, два, или седмица дори,
докато срещна на селски кръстопът
стадо овце, крави и четири кози.
-Добър ден на всички и добра среща.
Знаете ли вие що е Добрина? –Даааааа -
отвърнаха животните, това е нещото,
което ние всички даваме на света.
Значи Добрината е сладка и вкусна.
Какво ли още тя може да бъде?
По тази пътека аз ще се спусна
да видя кого ли ще стрещна отвъде.
Стигна градина с плодове, зеленчуци.
Спря се пред тях и вежливо попита:
- Кажете ми, моля, къде да науча
Добрината какво е? Кого да попитам?
-Ние знаем какво е - отвърнаха те в хор.
Добро е всичко, което расте в градините.
Затова не може да има никакъв спор,
че Добрината намира се във витамините.
Тръгна Добрината към малко селце
и видя на пътя да играят дечица.
Отиде Добрината при едното дете.
-Какво е Доброто? - тя го попита.
-Когато нежно погали ме мама,
когато усмихнат погали ме татко.
Никъде няма Добрина по-голяма
от тяхната обич нежна и сладка.
Продължи Добрината по пътя напред
и видя сред полята орач да оре.
"Ще попитам за Добрината този човек,
навярно той познава Добрината добре."
-Кажи ми, орачо, според тебе какво е
и къде Добрината живее, кажи.
-Тя е в зрънцето, от което напролет
от земята поникват цветя и треви.
Тя живее в хляба омесен, изпечен,
всеки залък на Добрината е дом.
През пролет и зима, през лято и есен
на Добрината хлябът е нейният трон.
Добрината на пътя срещна старица
прегърбена, стъпвайки едва-едва.
-Добрината ли? Това са моите дечица,
пораснали вече големи мъж и жена.
Това са моята внучка, моето внуче -
каза жената с радост в очите -
Добрината е всичко, което се случва
на мен и което осмисля ми дните.
Добрината, това е, което за другите
направиш, без те да знаят дори.
Не броиш на пръсти услугите,
не чакаш за всичко да платят с пари.
Добрина е, когато на съвсем непознат
помогнеш в нужда или с дума добра.
Дадеш си сърцето и той стане ти брат,
ето това е истинската Добрина.
Когато усмивка подариш ти на друг
или в нужда протегнеш ръка,
Добрината тогава и в големия студ
стопля изстинала в мъка душа.
Живее във всеки от нас, в сърцето.
В нашите мисли си прави гнездо.
Добрината е малкото птиче, което
никога не може да живее само.
Добрината всеки е срещал в живота
и познава нейния приказен глас.
Само тя не знае, че Добрина е, защото
Добрината живее във всеки от нас.
Различна, както различни сме ние
и еднаква, както сме еднакво добри.
Когато в себе си Добрината открием,
тогава тя няма пак да заспи.
Още по земята обикаля Добрината
и иска да знае - коя всъщност е тя.
Понякога позната, друг път непозната,
но със нея е толкова хубав светът.......
Ти виждал ли си как умира птица?Изчезва бавно в гаснещия ден...Уплашена , но болката отрича , впила нокти в празния простор студен!С писък как раздира небесата , предава се и гасне като свещ-така у мен умря и светлината с надеждата да бъда някой ден до теб!А вярвал ли си някога в момиче , в което да се вричаш и кълнеш?Да знаеш , че до гроб ще го обичаш,да нямаш съвест да се предадеш!Веднъж повярвах , чувствах , че обичам!Потърсих в тебе този свой копнеж!Вълшебни думи мислех , че изричам , но всичко се оказа чужд стремеж!Ти виждал ли си как умира птица?!?
Сега се молиш,искаш да я върнеш,но мъртва тя лежи в твоята душа!Уби я ти...Дори и не потръпна!Забравил бе,че птицата е ЛюБоВтА....
Светлините в съседките прозорци вече светят. От моя прозорец днес няма да видят светлина.
Прогоних те от живоата си и отново съм сама, дано ми простиш някога.Дано и аз да си простя. Съжалявам страх ме е, знам че не печеля от това. Знам, че сълзите, които сега се стичат по лицето ми и буците в гърлото ми са по моя вина. Прости ми моля те, обичам те и точно затова трябва да не си краи мен. Немога пак да страдам някой ден. Красивите ни мигове не ще забравя аз, не ги забравяй, моля те и ти. Пази в сърцето си нашата история.
Вървиш сега и зная, че навън е тъмно и зная, че се питаш как. Какво се случи? Не исках вярвай ми, не исках да става така...Страх ме е. Къде отиваш, какво ще правиш ти сега? И колкото и да ми се иска да ти изкрещя да спреш, от гърлто ми не излиза стон дори. Каква съм аз за бога. Нима превърнах се във вещица. Нима не ще да мога да вярвам някога отново в любовта, във хората. Сълзите вече давят ме и само носни карпички редя, но те не могат да изтрият болката, нито заличават любовта.
Прости ми моля те. Не мога и аз самата да се разбера.
Трябва да изляза задушавам се. Тръгвам някаде с моята кола. Карам а незнам къде отивам...Започах вече да се наранявам сама, пропъдих човека, който ме накра отново да вдигна глава. Нима е възможно Господи! Карам, но нямам представа накъде, виждам само нечии фарове и тъмнината пред мен.
Кога се првърнах в това, това ли наричам силна жена. Нима това не е най-голямата слабост в живота ми! Дори не се опитах да се преборя сас себе си, за теб, за нас, за любовта. Прости ми, моля те! Незнам къде си сега. Дано срещнеш някоя, която знае какво да прави с любовта.
Какво има пред мен... завой...Не, не, не! Свистенето на гумите сигурно е било ужасно. Дървото е непокътнато, аз съм добре. А колата, ще трябва да мине през сервиз. А какво да правя със сърцето си, нима има място, където да го поправят...
Прости ми моля те, така наистина е по-добре!
Всеки човек е различен в любовта си и любовта е различна за всеки човек…
Любовта може да направи всичко – да ни убие в пламъците си и да ни възкреси от пепелта...Умираме и се раждаме от любов, чрез любов, за любов… Агонизираме в най – сладката и същевременно горчива отрова, която се просмуква в душата и я кара да лети, да звъни, да надхвърля границите на Времето и Пространството и да издъхва щастливо във Вечността…
“Любовта обръща всичко с главата надолу” – превръща душата – пустиня в океан от щастие, краде сърцето ти, но ако не обичаш не се нуждаеш от него… Така другият те притежаваш и ти притежаваш него… А може би и двамата сте владение на любовта… На онази гибелна Любов, която променя света ти, разтърсва го, прави го нереален, пълен с мечти, със сънища или кошмари, които не искаш да свършват… Отнема ти всичко, кара те да страдаш неистово, да плачеш, оставя ти половин душа… Причинява неизмеримо озлобление към всичко и всички… Очите, които до вчера са обичали всеки лъч светлина, oчите, жадно впити в изгрева… Винаги толкова далечни, колкото хоризонта… Влюбените очи… Те започват да мразят света, слънцето, живота, самите себе си… Всички, всички толкова нищожни пред силата на любовта, на това чувство – убиец , което дарява живот, което те изпраща от рая в ада… Което обладава цялото ти същество, предизвиква омраза и невинност, чистота и злоба, изкарва те извън границите на съзнанието ти, луд, без разум, без мисли…
Любовта – магьосникът, който за миг превръща нажежения ти дух в лед, който никога няма да се разтопи… Вече всичко е напразно…
Всичко това е нейна вина… Но ние сме осъдените, изкупителните жертви…
Има една легенда – за птичката, която пее само веднъж в живота си – преди да умре – но тази песен е най – тъжната и изящната в света… През целия си живот тази птичка търси своя бодлив храст, от чието острие е осъдена да умре… И започва да пее, притискайки сърцето си в неумолимите клони – саби… Така е и в любовта… Тя идва в душата ти без да пита, без да каже нито дума и започва да пие жадно живота ти, да отнема всичката ти сила, но едновременно да те прави всемогъщ, вечен… Идва, за да те изпълни с всичко, което дори не си си представял, че съществува… Ти го правиш, Любов… Ти – пламък и спомен, болка и копнеж, минало и настояще, слети в настоящето, пречистващият грях, престъплението и наказанието, разкаянието и опрощението…
Ти, желание… Горящо желание да притежаваш другия, да го притискаш в прегръдките си всяка секунда… Фикс - идея , лудост, безбрежност от брегове, мъгла… Едничкият лъч светлина… Ти, ти ни караш да искаме да направим с другия “това, което пролетта прави с черешите” /Пабло Неруда/ Ти, любовта, която причинява болка и ни кара да харесваме тази болка… Като птичката, която чака с такава наслада мигът, в който ще започне да пее, защото в този момент ще започне да живее… Секунди преди смъртта си… И ще живее щастливо…
Любов… Една едничка дума, зад която се крие най – голямата сила в цялата вселена – силата да променяш, да осъществяваш невъзможното, да летиш върху невидими криле и дори да са тези на Икар ще знаеш, че си умрял в собствения си огнен свят, твоят свят от любов, че си останал като една блещукаща звездичка на самотното небе…
Веднъж един човек ми каза, че не съществуват незаменими хора… Но… ДА, съществуват… И това са тези, които обичаме и които ни обичат, тези, на които държим, които означават нещо за нас… Които са минали през живота ни дори за миг, но са оставили следа върху пътя ни… “След това никога не сме същите”… И тази следа е нетленна… Нетленна и твоя, моя, наша…Завинаги… Във вечността…
Сега се молиш,искаш да я върнеш,но мъртва тя лежи в твоята душа!Уби я ти...Дори и не потръпна!Забравил бе,че птицата е ЛюБоВтА....
Светлините в съседките прозорци вече светят. От моя прозорец днес няма да видят светлина.
Прогоних те от живоата си и отново съм сама, дано ми простиш някога.Дано и аз да си простя. Съжалявам страх ме е, знам че не печеля от това. Знам, че сълзите, които сега се стичат по лицето ми и буците в гърлото ми са по моя вина. Прости ми моля те, обичам те и точно затова трябва да не си краи мен. Немога пак да страдам някой ден. Красивите ни мигове не ще забравя аз, не ги забравяй, моля те и ти. Пази в сърцето си нашата история.
Вървиш сега и зная, че навън е тъмно и зная, че се питаш как. Какво се случи? Не исках вярвай ми, не исках да става така...Страх ме е. Къде отиваш, какво ще правиш ти сега? И колкото и да ми се иска да ти изкрещя да спреш, от гърлто ми не излиза стон дори. Каква съм аз за бога. Нима превърнах се във вещица. Нима не ще да мога да вярвам някога отново в любовта, във хората. Сълзите вече давят ме и само носни карпички редя, но те не могат да изтрият болката, нито заличават любовта.
Прости ми моля те. Не мога и аз самата да се разбера.
Трябва да изляза задушавам се. Тръгвам някаде с моята кола. Карам а незнам къде отивам...Започах вече да се наранявам сама, пропъдих човека, който ме накра отново да вдигна глава. Нима е възможно Господи! Карам, но нямам представа накъде, виждам само нечии фарове и тъмнината пред мен.
Кога се првърнах в това, това ли наричам силна жена. Нима това не е най-голямата слабост в живота ми! Дори не се опитах да се преборя сас себе си, за теб, за нас, за любовта. Прости ми, моля те! Незнам къде си сега. Дано срещнеш някоя, която знае какво да прави с любовта.
Какво има пред мен... завой...Не, не, не! Свистенето на гумите сигурно е било ужасно. Дървото е непокътнато, аз съм добре. А колата, ще трябва да мине през сервиз. А какво да правя със сърцето си, нима има място, където да го поправят...
Прости ми моля те, така наистина е по-добре!
Всеки човек е различен в любовта си и любовта е различна за всеки човек…
Любовта може да направи всичко – да ни убие в пламъците си и да ни възкреси от пепелта...Умираме и се раждаме от любов, чрез любов, за любов… Агонизираме в най – сладката и същевременно горчива отрова, която се просмуква в душата и я кара да лети, да звъни, да надхвърля границите на Времето и Пространството и да издъхва щастливо във Вечността…
“Любовта обръща всичко с главата надолу” – превръща душата – пустиня в океан от щастие, краде сърцето ти, но ако не обичаш не се нуждаеш от него… Така другият те притежаваш и ти притежаваш него… А може би и двамата сте владение на любовта… На онази гибелна Любов, която променя света ти, разтърсва го, прави го нереален, пълен с мечти, със сънища или кошмари, които не искаш да свършват… Отнема ти всичко, кара те да страдаш неистово, да плачеш, оставя ти половин душа… Причинява неизмеримо озлобление към всичко и всички… Очите, които до вчера са обичали всеки лъч светлина, oчите, жадно впити в изгрева… Винаги толкова далечни, колкото хоризонта… Влюбените очи… Те започват да мразят света, слънцето, живота, самите себе си… Всички, всички толкова нищожни пред силата на любовта, на това чувство – убиец , което дарява живот, което те изпраща от рая в ада… Което обладава цялото ти същество, предизвиква омраза и невинност, чистота и злоба, изкарва те извън границите на съзнанието ти, луд, без разум, без мисли…
Любовта – магьосникът, който за миг превръща нажежения ти дух в лед, който никога няма да се разтопи… Вече всичко е напразно…
Всичко това е нейна вина… Но ние сме осъдените, изкупителните жертви…
Има една легенда – за птичката, която пее само веднъж в живота си – преди да умре – но тази песен е най – тъжната и изящната в света… През целия си живот тази птичка търси своя бодлив храст, от чието острие е осъдена да умре… И започва да пее, притискайки сърцето си в неумолимите клони – саби… Така е и в любовта… Тя идва в душата ти без да пита, без да каже нито дума и започва да пие жадно живота ти, да отнема всичката ти сила, но едновременно да те прави всемогъщ, вечен… Идва, за да те изпълни с всичко, което дори не си си представял, че съществува… Ти го правиш, Любов… Ти – пламък и спомен, болка и копнеж, минало и настояще, слети в настоящето, пречистващият грях, престъплението и наказанието, разкаянието и опрощението…
Ти, желание… Горящо желание да притежаваш другия, да го притискаш в прегръдките си всяка секунда… Фикс - идея , лудост, безбрежност от брегове, мъгла… Едничкият лъч светлина… Ти, ти ни караш да искаме да направим с другия “това, което пролетта прави с черешите” /Пабло Неруда/ Ти, любовта, която причинява болка и ни кара да харесваме тази болка… Като птичката, която чака с такава наслада мигът, в който ще започне да пее, защото в този момент ще започне да живее… Секунди преди смъртта си… И ще живее щастливо…
Любов… Една едничка дума, зад която се крие най – голямата сила в цялата вселена – силата да променяш, да осъществяваш невъзможното, да летиш върху невидими криле и дори да са тези на Икар ще знаеш, че си умрял в собствения си огнен свят, твоят свят от любов, че си останал като една блещукаща звездичка на самотното небе…
Веднъж един човек ми каза, че не съществуват незаменими хора… Но… ДА, съществуват… И това са тези, които обичаме и които ни обичат, тези, на които държим, които означават нещо за нас… Които са минали през живота ни дори за миг, но са оставили следа върху пътя ни… “След това никога не сме същите”… И тази следа е нетленна… Нетленна и твоя, моя, наша…Завинаги… Във вечността…
Когато всесилният Махадева създал прекрасната Индия, той слязъл на земята, за да и се порадва. От неговия полет се понесъл топъл, благоуханен вятър. Гордите палми преклонили пред Махадева своите вършини и разцъфтели под неговия поглед чистите, бели, нежни, ароматни лилии. Махадева откъснал една лилия и я хвърлил в лазурното море. Вятърът раздвижил кристалната вода и покрил прекрасната лилия с бяла пяна. Минута, и от този букет от пяна разцъфтяла жената - нежна, благоухаеща като лилия, лека като вятър, изменчива като морето, с красота блестяща като морска пяна и бързопреходна като тази пяна.
Жената преди всичко погледнала в кристалните води и възкликнала:
-Колко съм прекрасна!
После се огледала наоколо и казала:
-Колко хубав е светът!
Жената излязла на брега суха от водата (оттогава жените винаги излизат сухи от водата).
При гледката на жената разцъфтяли цветята по земята, а от небето към нея се устремили милиарди любопитни очи. Тези очи пламнали от възторг. Оттогава и светят звездите. Звездата Венера пламнала от завист, затова и свети по-силно от другите.
Жената се разхождала по прекрасните поля и гори и всички безмълвно се възторгвали от нея. От това и доскучало и тя възкликнала:
-О, всесилни Махадева! Ти ме създаде толкова прекрасна! Всички се възторгват от мен, но аз не чувам, не знам за този възторг, защото всички се възторгват мълком!
Чувайки тази жалба, Махадева създал безчислени птици. Безчислените птици пели възторжени песни за красотата на жената. Тя слушала и се усмихвала. Но след ден и омръзнало и пак и доскучало.
-О, всесилни Махадева! Пеят ми възторжени песни и в тях казват, че съм прекрасна. Но що за красота е това, щом никой не иска да ме прегърне и ласкаво да се притисне в мен?!
Тогава всесилният Махадева създал красивата, гъвкава змия. Тя обгръщала прекрасната жена и пълзяла в краката и. Половин ден жената била доволна, после заскучала и възкликнала:
-Ах, ако наистина бях красива, другите щяха да се стремят да ми подражават. Славеят пее прекрасно и щиглецът му подражава. Сигурно моята красота не е достатъчна.
Всесилният Махадева в угода на жената създал маймуната. Тя повтаряла всяко движение на жената, която била доволна шест часа и после възкликнала със сълзи на очи:
-Толкова съм прекрасна! За мен пеят, прегръщат ме, пълзят в нозете ми и ми подражават. Любуват ми се и ми завиждат така, че започвам да се боя. Кой ще ме защити, ако от завист поискат да ми сторят зло?
Махадева създал силния, могъщ лъв. Лъвът охранявал жената. Тя била доволна три часа и после възкликнала:
-Аз съм прекрасна! Ласкаят ме, но аз не лаская никого! Обичат ме, но аз не обичам никого! Бих ли могла да обикна този грамаден, страшен лъв, към който изпитвам страх и почтителност?!
И в същата минута пред жената, по волята на Махадева, се появило малко, симпатично кученце.
-Какво мило животинче! - възкликнала жената и започнала да прегръща кученцето. - Колко го обичам!
Сега жената имала всичко, нямало какво повече да иска. Това я разгневило. Тя ударила кученцето, за да изкара злобата си - кученцето залаяло и избягало. Ударила лъва - лъвът изръмжал и си тръгнал. Настъпила змията с крак, тя изсъскала и отпълзяла. Маймуната избягала, птиците отлетели, когато жената започнала да вика по тях.
-О, нещастна аз! - възкликнала жената, кършейки ръце. - Ласкаят ме, хвалят ме, когато съм в добро разположение на духа, а всички бягат, когато съм зла. Толкова съм самотна! О, всесилни Махадева! Имам последна молба към теб: създай ми такова същество, на което бих могла да изкарвам злобата си, което не би побягнало от мен, когато съм зла, което би се чувствало длъжно да понася всичко ...
Махадева се замислил и и създал мъж ..
Един султан заедно с любимия си слуга се отправил на морско пътешествие . Слугата, който никога дотогава не се бил впускал в плаване по море и още повече, като дете на земята, никога не бил виждал морски простори, седейки в трюма, виел, жалвал се, треперел и плачел през цялото време. Екипажът се отнасял добре с него, опитвали се да го успокоят. Но думите на съчувствие стигали само до ушите му, но не и до сърцето му, измъчено от страх. Владетелят едва понасял виковете на слугата си, те му убивали цялото удоволствие от пътуването. Тогава пред него се явил мъдрият хаким, неговият придворен лекар: "Господарю, ако позволите, аз ще се опитам да успокоя слугата." Султанът се съгласил с радост. Тогава лекарят заповядал на моряците да изхвърлят слугата през борда. Те охотно изпълнили заповедта, благодарение на която щели да се отърват от нестихващите крясъци. След първия шок слугата успял, пляскайки с ръце и крака и плюейки вода, да изплува и да се вкопчи в стената на кораба и започнал да моли да го качат обратно. Извадили го от водата и той тихичко седнал в един ъгъл. Повече нито една жалба не се отронила от устата му.
Султанът бил изумен и попитал лекаря:"Каква мъдрост се криеше в тази постъпка?" Лекарят отвърнал:"Твоят слуга никога досега не беше опитвал вкуса на морската сол. Не знаеше каква опасност може да представлява водата. И затова той нямаше откъде да знае и какво щастие е да почувстваш дъските на кораба под краката си. Цената на спокойствието и самообладанието познаваме само тогава, когато поне един път сме погледнали опасността право в очите.
-Щастието е пеперуда - казал Учителят. - Преследваш ли го - отлита. Седнеш ли спокойно - каца на рамото ти.
-И какво да направя за да намеря щастие?
-Престани да го преследваш.
-Но наистина ли нищо не трябва да правя?
-Опитай да седнеш спокойно, ако ти достига смелост!
Жената преди всичко погледнала в кристалните води и възкликнала:
-Колко съм прекрасна!
После се огледала наоколо и казала:
-Колко хубав е светът!
Жената излязла на брега суха от водата (оттогава жените винаги излизат сухи от водата).
При гледката на жената разцъфтяли цветята по земята, а от небето към нея се устремили милиарди любопитни очи. Тези очи пламнали от възторг. Оттогава и светят звездите. Звездата Венера пламнала от завист, затова и свети по-силно от другите.
Жената се разхождала по прекрасните поля и гори и всички безмълвно се възторгвали от нея. От това и доскучало и тя възкликнала:
-О, всесилни Махадева! Ти ме създаде толкова прекрасна! Всички се възторгват от мен, но аз не чувам, не знам за този възторг, защото всички се възторгват мълком!
Чувайки тази жалба, Махадева създал безчислени птици. Безчислените птици пели възторжени песни за красотата на жената. Тя слушала и се усмихвала. Но след ден и омръзнало и пак и доскучало.
-О, всесилни Махадева! Пеят ми възторжени песни и в тях казват, че съм прекрасна. Но що за красота е това, щом никой не иска да ме прегърне и ласкаво да се притисне в мен?!
Тогава всесилният Махадева създал красивата, гъвкава змия. Тя обгръщала прекрасната жена и пълзяла в краката и. Половин ден жената била доволна, после заскучала и възкликнала:
-Ах, ако наистина бях красива, другите щяха да се стремят да ми подражават. Славеят пее прекрасно и щиглецът му подражава. Сигурно моята красота не е достатъчна.
Всесилният Махадева в угода на жената създал маймуната. Тя повтаряла всяко движение на жената, която била доволна шест часа и после възкликнала със сълзи на очи:
-Толкова съм прекрасна! За мен пеят, прегръщат ме, пълзят в нозете ми и ми подражават. Любуват ми се и ми завиждат така, че започвам да се боя. Кой ще ме защити, ако от завист поискат да ми сторят зло?
Махадева създал силния, могъщ лъв. Лъвът охранявал жената. Тя била доволна три часа и после възкликнала:
-Аз съм прекрасна! Ласкаят ме, но аз не лаская никого! Обичат ме, но аз не обичам никого! Бих ли могла да обикна този грамаден, страшен лъв, към който изпитвам страх и почтителност?!
И в същата минута пред жената, по волята на Махадева, се появило малко, симпатично кученце.
-Какво мило животинче! - възкликнала жената и започнала да прегръща кученцето. - Колко го обичам!
Сега жената имала всичко, нямало какво повече да иска. Това я разгневило. Тя ударила кученцето, за да изкара злобата си - кученцето залаяло и избягало. Ударила лъва - лъвът изръмжал и си тръгнал. Настъпила змията с крак, тя изсъскала и отпълзяла. Маймуната избягала, птиците отлетели, когато жената започнала да вика по тях.
-О, нещастна аз! - възкликнала жената, кършейки ръце. - Ласкаят ме, хвалят ме, когато съм в добро разположение на духа, а всички бягат, когато съм зла. Толкова съм самотна! О, всесилни Махадева! Имам последна молба към теб: създай ми такова същество, на което бих могла да изкарвам злобата си, което не би побягнало от мен, когато съм зла, което би се чувствало длъжно да понася всичко ...
Махадева се замислил и и създал мъж ..
Един султан заедно с любимия си слуга се отправил на морско пътешествие . Слугата, който никога дотогава не се бил впускал в плаване по море и още повече, като дете на земята, никога не бил виждал морски простори, седейки в трюма, виел, жалвал се, треперел и плачел през цялото време. Екипажът се отнасял добре с него, опитвали се да го успокоят. Но думите на съчувствие стигали само до ушите му, но не и до сърцето му, измъчено от страх. Владетелят едва понасял виковете на слугата си, те му убивали цялото удоволствие от пътуването. Тогава пред него се явил мъдрият хаким, неговият придворен лекар: "Господарю, ако позволите, аз ще се опитам да успокоя слугата." Султанът се съгласил с радост. Тогава лекарят заповядал на моряците да изхвърлят слугата през борда. Те охотно изпълнили заповедта, благодарение на която щели да се отърват от нестихващите крясъци. След първия шок слугата успял, пляскайки с ръце и крака и плюейки вода, да изплува и да се вкопчи в стената на кораба и започнал да моли да го качат обратно. Извадили го от водата и той тихичко седнал в един ъгъл. Повече нито една жалба не се отронила от устата му.
Султанът бил изумен и попитал лекаря:"Каква мъдрост се криеше в тази постъпка?" Лекарят отвърнал:"Твоят слуга никога досега не беше опитвал вкуса на морската сол. Не знаеше каква опасност може да представлява водата. И затова той нямаше откъде да знае и какво щастие е да почувстваш дъските на кораба под краката си. Цената на спокойствието и самообладанието познаваме само тогава, когато поне един път сме погледнали опасността право в очите.
-Щастието е пеперуда - казал Учителят. - Преследваш ли го - отлита. Седнеш ли спокойно - каца на рамото ти.
-И какво да направя за да намеря щастие?
-Престани да го преследваш.
-Но наистина ли нищо не трябва да правя?
-Опитай да седнеш спокойно, ако ти достига смелост!
Всеки човек има тяло и душа, подобно на птицата и нейните криле. Ако птицата не знаеше, че крилете и дават възможност да лети, те биха се явявали само тежест за нея. Но крилете и дават възможност да се издига към небесата. Всички ние имаме криле - нашите души, които могат да ни издигнат толкова високо, колкото ни е нужно, за да полетим. Трябва само да се научим да ги ползваме.
Представи си, че в теб живее Ангел и че ти от време навреме му позволяваш да погледне през твоите очи. Колко различен би изглеждал светът! Когато Ангелът гледа през твоите очи, и в най-сивия ден ще съзреш дъга. Няма да пропуснеш нито една благоприятна възможност.
Представи си, че в теб живее Ангел и ти му позволиш да мисли вместо теб. Тогава ще изчезне безпокойството, няма да се страхуваш от нищо, защото си позволил на ангелските мисли да станат твои мисли.
Представи си, че усетиш неговата ръка в своята. Тогава всичко, до което се докоснеш, ще бъде благословено и ще оздравее в миг.
Представи си, че позволиш на този Ангел да насочва стъпките ти. Той ще те отведе далеч от отъпканите пътеки и ще ти покаже места, които не си подозирал, че съществуват. Ако позволиш на Ангела да те води, ти ще се изправиш пред неща, от които винаги си се страхувал, но Той ще ти ги поднесе като дар, който си чакал от години.
Представи си, че неговото Ангелско сърце открие светлината в теб! Тогава всеки удар на сърцето ти ще е благословия, а пулсът ти - безконечна песен на небесен барабан.
Представи си, че този Ангел наистина живее в теб. Колко чудесно е да слушаш как гласът ти изрича неговите думи и как всеки, когото срещнеш в живота си, получава от теб напътствия и изцеление.
Представи си, само си представи, че вътре в теб живее и диша Ангел!
Ако му позволиш, той ще се свърже с другите ангели, които живеят във всяко човешко същество. И тогава ще видиш, че светът е пълен със сияещи ангели.
Ако му позволиш. Тогава ти вече няма да си самотен, никога повече няма да се чувстваш изгубен сред човешкото множество. И никога повече няма да търсиш отговорите извън себе си. Никога!
Представи си, о, представи си, само си представи, че в теб живее Ангел и че този Ангел е безсмъртен и никога няма да те изостави! Ако си позволиш да повярваш, най-сетне ще усетиш, че Ангелът наистина живее в теб.
"Глухата съпруга"
Из "Нека ти разкажа" - Хорхе Букай
Един човек се обажда на домашния си лекар.
- Рикардо, аз съм, Хулиан.
- О, здравей! Какво има, Хулиан?
- Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.
- Но какво й е?
- Започва да оглушава.
- Как така да оглушава?
- Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.
- Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.
- Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?
- Как разбра, че не чува?
- Ами... като я викам, не отговаря.
- Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?
- В спалнята.
- А тя къде е?
- В кухнята.
- Така. Извикай я от там.
- Марияаааа...! Не, изобщо не чува.
- Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.
- Марияаааа...! Марияааа...! Марияааа...! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияаааа...! Нищо.
- Приближи се още.
Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й:
- Марияаааа...!
Побесняла, жена му се обръща и му вика:
- Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искаааааш...?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш”. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар...
~ Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото (най-малкото!) и в теб...
Имало едно време един гладен човек. Доста често той чувал около себе си хората да говорят за "хляб" – колко вкусен е и как задоволявал глада. Въпреки, че никога не бил опитвал хляб, разбрал, че това е отговорът за неговия глад. И тръгнал да го търси.
Влязъл в първата аптека:
- Може ли един хляб? Много съм гладен.
Аптекарката погледнала наивния човек и решила, че може да изкара лесни пари от него.
- Разбира се, заповядайте! – и тя му дала някакъв сироп за кашлица.
Човекът щастлив, започнал да пие сладкия сироп. За момент вкусът на непознатата течност като че ли задоволила глада му, но много бързо той се разочаровал от ефекта. Всички описания, които чувал от хората за хляба многократно надхвърляли това, което сиропът му давал. Решил, че ще опита отново.
Влязъл в магазин за дрехи и отново казал:
- Може ли един хляб? Много съм гладен.
Отново използвали неговата наивност и му продали един скъп пуловер. Човекът много му се зарадвал и за няколко часа забравил за глада си. Но после отново останал разочарован, когато почувствал още по-силен глад.
Така историята продължавала да се повтаря. Влязъл в магазин за елеткроуреди, за мебели, за автомобили, къде ли не... Платил много пари, но винаги оставал гладен и разочарован.
Накрая решил, че хляб не съществува, че това е една голяма илюзия, която хората са измислили. И че когато се опиташ да откриеш хляб, това ти носи само болка и ти струва много скъпо.
Не е ли така и с много хора днес?
Едни не вярват в любовта, други не вярват в щастливия живот. Трети не вярват в Бог или в доброто у хората, други пък са отписали брака като щастлив начин на живот. Отчаяни, лишени от вяра, решили просто да оцеляват, поради всички тези разочарования...
Но това, което този човек, а и милиони други не осъзнават е, че често търсят „хляба” на погрешното място, по погрешния начин, а може би и при погрешните хора!!!
А ти къде търсиш твоя "хляб"?
Сигурен ли си, че го търсиш на правилното място и по правилния начин?
Представи си, че в теб живее Ангел и че ти от време навреме му позволяваш да погледне през твоите очи. Колко различен би изглеждал светът! Когато Ангелът гледа през твоите очи, и в най-сивия ден ще съзреш дъга. Няма да пропуснеш нито една благоприятна възможност.
Представи си, че в теб живее Ангел и ти му позволиш да мисли вместо теб. Тогава ще изчезне безпокойството, няма да се страхуваш от нищо, защото си позволил на ангелските мисли да станат твои мисли.
Представи си, че усетиш неговата ръка в своята. Тогава всичко, до което се докоснеш, ще бъде благословено и ще оздравее в миг.
Представи си, че позволиш на този Ангел да насочва стъпките ти. Той ще те отведе далеч от отъпканите пътеки и ще ти покаже места, които не си подозирал, че съществуват. Ако позволиш на Ангела да те води, ти ще се изправиш пред неща, от които винаги си се страхувал, но Той ще ти ги поднесе като дар, който си чакал от години.
Представи си, че неговото Ангелско сърце открие светлината в теб! Тогава всеки удар на сърцето ти ще е благословия, а пулсът ти - безконечна песен на небесен барабан.
Представи си, че този Ангел наистина живее в теб. Колко чудесно е да слушаш как гласът ти изрича неговите думи и как всеки, когото срещнеш в живота си, получава от теб напътствия и изцеление.
Представи си, само си представи, че вътре в теб живее и диша Ангел!
Ако му позволиш, той ще се свърже с другите ангели, които живеят във всяко човешко същество. И тогава ще видиш, че светът е пълен със сияещи ангели.
Ако му позволиш. Тогава ти вече няма да си самотен, никога повече няма да се чувстваш изгубен сред човешкото множество. И никога повече няма да търсиш отговорите извън себе си. Никога!
Представи си, о, представи си, само си представи, че в теб живее Ангел и че този Ангел е безсмъртен и никога няма да те изостави! Ако си позволиш да повярваш, най-сетне ще усетиш, че Ангелът наистина живее в теб.
"Глухата съпруга"
Из "Нека ти разкажа" - Хорхе Букай
Един човек се обажда на домашния си лекар.
- Рикардо, аз съм, Хулиан.
- О, здравей! Какво има, Хулиан?
- Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.
- Но какво й е?
- Започва да оглушава.
- Как така да оглушава?
- Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.
- Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.
- Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?
- Как разбра, че не чува?
- Ами... като я викам, не отговаря.
- Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?
- В спалнята.
- А тя къде е?
- В кухнята.
- Така. Извикай я от там.
- Марияаааа...! Не, изобщо не чува.
- Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.
- Марияаааа...! Марияааа...! Марияааа...! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияаааа...! Нищо.
- Приближи се още.
Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й:
- Марияаааа...!
Побесняла, жена му се обръща и му вика:
- Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искаааааш...?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш”. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар...
~ Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото (най-малкото!) и в теб...
Имало едно време един гладен човек. Доста често той чувал около себе си хората да говорят за "хляб" – колко вкусен е и как задоволявал глада. Въпреки, че никога не бил опитвал хляб, разбрал, че това е отговорът за неговия глад. И тръгнал да го търси.
Влязъл в първата аптека:
- Може ли един хляб? Много съм гладен.
Аптекарката погледнала наивния човек и решила, че може да изкара лесни пари от него.
- Разбира се, заповядайте! – и тя му дала някакъв сироп за кашлица.
Човекът щастлив, започнал да пие сладкия сироп. За момент вкусът на непознатата течност като че ли задоволила глада му, но много бързо той се разочаровал от ефекта. Всички описания, които чувал от хората за хляба многократно надхвърляли това, което сиропът му давал. Решил, че ще опита отново.
Влязъл в магазин за дрехи и отново казал:
- Може ли един хляб? Много съм гладен.
Отново използвали неговата наивност и му продали един скъп пуловер. Човекът много му се зарадвал и за няколко часа забравил за глада си. Но после отново останал разочарован, когато почувствал още по-силен глад.
Така историята продължавала да се повтаря. Влязъл в магазин за елеткроуреди, за мебели, за автомобили, къде ли не... Платил много пари, но винаги оставал гладен и разочарован.
Накрая решил, че хляб не съществува, че това е една голяма илюзия, която хората са измислили. И че когато се опиташ да откриеш хляб, това ти носи само болка и ти струва много скъпо.
Не е ли така и с много хора днес?
Едни не вярват в любовта, други не вярват в щастливия живот. Трети не вярват в Бог или в доброто у хората, други пък са отписали брака като щастлив начин на живот. Отчаяни, лишени от вяра, решили просто да оцеляват, поради всички тези разочарования...
Но това, което този човек, а и милиони други не осъзнават е, че често търсят „хляба” на погрешното място, по погрешния начин, а може би и при погрешните хора!!!
А ти къде търсиш твоя "хляб"?
Сигурен ли си, че го търсиш на правилното място и по правилния начин?
~ Научи се да се наслаждаваш на мигновената красота, на птичия полет, играта на вятъра, песента на изворите, тайнствения сумрак на горския храсталак... Стани като детето, което се учудва на всичко и времето ще спре; ще се слееш със света в собственото си тяло...
~ Не се страхувай от различията и противоречията, които разделят света и създават илюзията за отделни събития. Такова възприемане е извор на сблъсъци, страдания и постоянна борба. Нощта не е враг на деня, както смъртта не е враг на живота. За да се получи небесна дъга трябва да се срещнат огъня и водата, слънцето и влагата...
~ Слънцето, луната, звездите... както и сърцето на човека са местата, където Бог е спрял, за да открие любовта си. Индианецът мисли за тези места и отправя към тях молитвите си. От тях получава подкрепа и благословия...
~ Бъди внимателен към шумовете на природата, към собствените си мисли, към вътрешните си усещания, към вълненията и реакциите на хората наоколо – без насилие, с любов и почитание. Тогава Духът ще се отвори като цветето сутрин, Bселената ще ти открие красотата си и всеки миг от живота ти ще бъде като първи изгрев...
~ Когато проникнеш много дълбоко в себе си, неизбежно стигаш до безкрая на света. Лесно можеш да се поставиш на мястото на дърво, планина или дишащ листак, да станеш птичи полет или уханието на цвете. Имаш в себе си мощта да изпиташ незнайните възможности на природата чрез вътрешния опит, който ни връща в центъра на всички неща...
~ Престани да гледаш света с безпокойство. Очите ти пръскат светлината на деня...
~ Научи се да общуваш с другите форми на живот – дървото, ручея, животното. Това са другите форми на теб самия...
~ Бъди ти самият, научи се с действията си да създаваш вълнения, усещания и цветове подобно на художника, подобно на твореца на вселената. В теб е мястото на най-голямата любов. Няма друго място, за да обичаш...
~ Размишлявай за ведростта на небето, лекотата на облака, отдалечи се от всичко, което задръства и натоварва духа. Промени начина си на виждане и усещане: "На върха на планината е закачен един облак и моето сърце е закачено за него." Така мисли и мъдрият навахо...
~ Чрез природата Бог ни дава необятна възможност: свободни сме да правим нещата с любов. С други думи - трябва да поемем риска да живеем и да обичаме, да преоткрием всеотдайността на детето, чистата му радост, безкрайната му доверчивост, без да губим прозорливостта на воина...
~ Не губи невинността и неуязвимостта на детето! Това не са различни неща, едното е следствие на другото. Мъдрият е едновременно и орелът в небесата, и лястовицата, все още крехка, зачудена от първите лъчи на пролетта...
~ Любовта няма нито минало, нито бъдеще. Тя се осъществява на мига с непосредствена красота, като пламък. Това усилва и осветява цялото Творение. Научи се да изживяваш мига, тогава страхът ти ще изчезне и мигът ще стане вечен. Друга вечност няма...
~ Ако искаш да живееш в трайно щастие, освободи се от навиците, които оковават и утежняват духа. Остави красотата на света да те изненадва. Всеки миг бъди готов за нови слънца..., за нови светове. Тогава Великият Дух ще те благослови и ще се възрадва чрез теб...
Представи си един огромен пъзел, състоящ се от много на брой малки частици. А сега си представи, че от него липсват няколко парченца. Въпреки, че виждаш цялата картина, има нещо, което смущава окото. Нещо, което го прави несъвършен...
Представи си един съд за вода. А после си представи, че на дъното му има няколко малки дупчици – едва забележими за окото. Какво би станало? Той няма да успее да задържи течността и не след дълго тя ще изтече...
Представи си сега един мощен автомобил. И си представи, че от ходовата му част липсват няколко дребни болтчета. Ако автомобилът тръгне, липсата на тези болтчета може да коства смъртта на хората в него...
А сега си представи Своя Живот – изпъстрен всеки ден с толкова различни неща. Едни от тях са толкова големи и значими, че са в състояние да променят посоката ти на 180°. С други си свикнал толкова много, че ги смяташ за нещо ежедневно и напълно естествено – ставането от сън, работата или училището, вечерята, телевизията и съня. На другия ден всичко се повтаря отново и отново...
Но има и едни дребни неща, които не винаги забелязваш и не винаги оценяваш. Това са тези малки неща, които са като подправките на едно ястие – може и без тях, но щом ги сложиш в него, правят вкуса му много по-добър. Тези неща може да не променят посоката на живота ти, но със сигурност ще направят деня ти много по-осмислен и удовлетворен...
За съжаление често пропускаме тези малки неща – една усмивка, лъча, който закачливо наднича зад гъстите тъмни облаци, нежното пеене на птичките, радващи се на настъпващата пролет, веселият смях на децата, играещи навън... Има още толкова малки неща, които забелязваме много трудно. А може би дотолкова сме привикнали те да са част от околната среда, че не можем да ги различим от големите. Истината обаче е, че едва когато се научим да ги разпознаваме и да им се радваме, тогава ще се наслаждаваме пълноценно на живота. Едва когато започнем деня си с благодарност за тези неща, тогава ще дойде истинското удовлетворение...
А ти как гледаш на малките неща? Успяваш ли да ги разпознаеш в деня си? Цениш ли ги достатъчно? Единствено Ти знаеш отговора и единствено Ти си този, който преценява, колко подправки ще сложи на Житейското си ястие. Направи го така, че да ти е вкусно и приятно, а консумацията да ти носи наслада и удовлетворение!
Беше неделя и те обядваха в дома на баба й. Беше се събрало цялото семейство. Тя трябва да е била на четиринайсет години. Оплакваше се, че не може да направи някакво домашно за училище, защото, колкото пъти го подхванеше, все излизаше грешно.
- Може би тези грешки те учат на нещо - каза баща й. Но Брида настояваше, че не е така и че е тръгнала по грешния път и сега няма как да продължи.
Баща й я хвана за ръката и заедно отидоха в стаята, където баба й обикновено гледаше телевизия. Там имаше голям стенен часовник, който от много години беше спрял - липсваха части за него.
- В този свят, мила моя, няма нищо абсолютно грешно! - каза баща й, гледайки часовника. - Дори един спрял часовник е верен два пъти в денонощието...
Млада семейна двойка се пренесла да живее в нова къща. На сутринта, още щом отворила очи, жената погледнала към прозореца и видяла съседката отсреща, която простирала пране.
- Виж колко е мръсно прането й! - възмутено казала тя на съпруга си.
Но той си четял вестника и не й обърнал внимание.
- Вероятно използва некачествен прах. Или изобщо не умее да пере. Трябва някой да я научи...
И така всеки път, когато съседката си простирала прането, жената се удивявала и критикувала, колко мръсно е то.
Докато в едно прекрасно утро, поглеждайки през прозореца, тя възкликнала:
- О, виж, днес прането е чисто! Явно най-сетне се е научила да пере?
- Не! - отговорил съпругът й. - Просто днес станах по-рано и измих прозореца...
Така е и в нашия живот! Всичко зависи от прозореца, през който ние гледаме на света и случващото се пред нас. Затова, преди да критикуваме другите, трябва да се убедим, че нашите сърца и намерения са чисти.
Гората живееше свой живот, вятърът се разхождаше в короните на дърветата и шумоленето на листата създаваше впечатление, че те водят по между си непрекъснат разговор.
Долу сред листата течеше свой живот. В този момент там се провеждаше среща на обществото на гъсениците. В техния живот малко неща се променяха. Те непрекъснато ядяха листа и си мислеха, че това е смисълът на живота им. Тяхно задължение било да уважават и поддържат живи старите обичаи, защото са свещени. Голяма пухкава гъсеница се обърна към събратята си:
- Чула съм, - каза тя, - че съществува горски дух, който ни помага, на нас, гъсениците да получим нещо ново и чудесно. Аз ще го открия, за да узная подробности, а след това ще ви разкажа и на вас.
Когато гъсениците се разотидоха тя извика горския дух и не след дълго, той безшумно се спусна към нея. Духът на гората бе много красив, но гъсеницата не можеше да го види, защото продължаваше да си седи долу сред листата.
- Не виждам лицето ти, - каза голямата гъсеница.
- Повдигни се малко и ще ме видиш, - нежно й отговори гоският дух.
- Това е много трудно. Нали виждаш колко съм голяма и пухкава. Власинките ми могат да пострадат. Я по-добре ми разкажи за онова удивително чудо, което може да се случи само на гъсениците и на никой друг.
- Да, това е истина, има такова чудо. Гъсениците са го заслужили с това, че спазват обичаите на гората и това чудо може да ти се случи във всеки един момент, трябва само да го поискаш.
- А в какво всъщност се състои този дар?
- Същността му се състои в това, че ти можеш със собствени сили да се превърнеш в крилато същество и да полетиш! Ти ще получиш крила с несравнима разцветка. Към теб ще се отнасят с възхищение и ти ще можеш да летиш където си поискаш. Ще можеш лесно да си намираш храна и да се срещнеш с други крилати същества. Всичко това може да ти се случи когато ти сама го пожелаеш.
- Летящи гъсеници?! - със съмнение произнесе нашата героиня. – Това ми звучи невероятно. Ако това е истина, покажи ми ги тези крилати същества. Искам да ги видя.
- С най-голямо удоволствие. За целта трябва да се повдигнеш малко по-високо. Те са тук до нас, прелитат от клон на клон, греят се от лъчите на слънцето и от нищо не се нуждаят.
- От лъчите на слънцето! – възкликна гъсеницата. – Слънцето за нас, гъсениците е много опасно. То може да опърли власинките ни и тогава за нас ще започнат сериозни проблеми.
- Когато се превърнеш в крилато същество, слънцето ще те направи още по-красива, - меко и търпеливо обясни горският дух. – Целият ти живот ще се промени. Ти няма да пълзиш долу сред листата, ти ще кръжиш сред дърветата и ще виждаш света на далече...
Известно време гъсеницата замислено мълчеше.
- Ти искаш от мен да оставя уютното си жилище сред листата и да започна да пълзя някъде нагоре, където ме чакат какви ли не опасности?
- Ако искаш да видиш крилатите същества точно това трябва да направиш, - търпеливо отговори духа.
- Не, - отговори гъсеницата, - аз не мога да направя подобно нещо. Това е много опасно! Гъсениците винаги гледат надолу за да могат лесно да намерят храната си, а не се врът някъде си горе неизвесно защо. Това за което ми говориш, не е за нас.
Гъсеницата замълча за миг.
- А по какъв начин ние се превръщаме в тези крилати същества? – реши да си изясни тя.
Горският дух обясни, че това е биологичен процес, който се осъществява за извесно време. За целта е нужно известно време да се прекара в така наречения пашкул в пълен мрак и мълчание, докато всичко не стане готово за мига, в който ще го напусне като прекрасно летящо същество с пъстри крила.
Гъсеницата слушаше без да прекъсва като не преставаше да дъвче едно листо.
- Правилно ли разбрах? Ти искаш, ние доброволно да се откажем от храната, да се пъхнем в някакъв пашкул, който не сме и виждали. Ние сме длъжни в пълен мрак и мълчание да прекараме там няколко месеца?
- Да, точно така, - отговори горския дух, като се досети накъде клони гъсеницата.
- А ти можеш ли да направиш така, че да не седим толкова дълго в пашкула? И ако може да не е на тъмно. Мисля, че сме заслужили това.
- Да, заслужили сте си го, - каза спокойно духа, - и вие притежавате нужната сила за тази метаморфоза. Тази сила е присъща на всяка гъсеница.
- Това ми се струва вече доста подозрително и рисковано. Можем да умрем от глад. Всяка гъсеница знае, че тя трябва непрекъснато да яде листа за да оцелее...
Гъсеницата помисли още малко и каза на духа:
- Върви си!
Духът на гората тихичко изчезна, а тя продължаваше да си мърмори: ”Летящи гъсеници. По-голяма глупост не бях чувала”.
На следващия ден гъсенцата събра останалите гъсеници за да им разкаже всичко, което беше научила. Тълпата слушаше с голямо внимание разказа на голямата гъсеница.
- Духа на гората е лош дух! – каза гъсеницата. – Той иска да ни подмами на някакво тъмно място, където има голяма вероятност да загинем. Той казва, че нашите собствени тела могат да ни превърнат в летящи гъсеници и за да се случи това, ние трябва няколко месеца да спрем да се храним.
Всички гъсеници дружно започнаха да се смеят.
- Ние всички знаем, че един добър дух няма да предложи подобно нещо, - продължаваше гъсеницата, - Такива метаморфози може да осъществи само Бог и никой друг! – С демонстративно самочувствие голямата гъсеница добави: - Аз се срещнах със зъл дух, но успях да разпозная кой е всъщност!
След нейните думи, събралите се гъсеници започнаха одобрително да шушукат, качиха голямата гъсеница на пухкавите си гръбчета и започнаха да я въртят и да я благославят за това, че ги е спасила от сигурна смърт.
А в същото време до тях кипи съвсем друг живот. Ако се повдигнат съвсем малко по-високо, през короните на дърветата могат да видят онези, които летят. Множество от летящи гъсеници с най-удивителните и ярки окраски свободно пърхат от дърво на дърво в топлия слънчев ден. Тях ги наричат пеперуди. До неотдавна те са били долу сред пълзящите гъсеници, а сега животът им е изпълнен с радост, светлина и всичко им е наред. Всички те са се променили благодарение на онзи дар, който им е заложен изначално и от който те са успяли да се възползват, като са преодоляли страха и съмненето си...
~ Не се страхувай от различията и противоречията, които разделят света и създават илюзията за отделни събития. Такова възприемане е извор на сблъсъци, страдания и постоянна борба. Нощта не е враг на деня, както смъртта не е враг на живота. За да се получи небесна дъга трябва да се срещнат огъня и водата, слънцето и влагата...
~ Слънцето, луната, звездите... както и сърцето на човека са местата, където Бог е спрял, за да открие любовта си. Индианецът мисли за тези места и отправя към тях молитвите си. От тях получава подкрепа и благословия...
~ Бъди внимателен към шумовете на природата, към собствените си мисли, към вътрешните си усещания, към вълненията и реакциите на хората наоколо – без насилие, с любов и почитание. Тогава Духът ще се отвори като цветето сутрин, Bселената ще ти открие красотата си и всеки миг от живота ти ще бъде като първи изгрев...
~ Когато проникнеш много дълбоко в себе си, неизбежно стигаш до безкрая на света. Лесно можеш да се поставиш на мястото на дърво, планина или дишащ листак, да станеш птичи полет или уханието на цвете. Имаш в себе си мощта да изпиташ незнайните възможности на природата чрез вътрешния опит, който ни връща в центъра на всички неща...
~ Престани да гледаш света с безпокойство. Очите ти пръскат светлината на деня...
~ Научи се да общуваш с другите форми на живот – дървото, ручея, животното. Това са другите форми на теб самия...
~ Бъди ти самият, научи се с действията си да създаваш вълнения, усещания и цветове подобно на художника, подобно на твореца на вселената. В теб е мястото на най-голямата любов. Няма друго място, за да обичаш...
~ Размишлявай за ведростта на небето, лекотата на облака, отдалечи се от всичко, което задръства и натоварва духа. Промени начина си на виждане и усещане: "На върха на планината е закачен един облак и моето сърце е закачено за него." Така мисли и мъдрият навахо...
~ Чрез природата Бог ни дава необятна възможност: свободни сме да правим нещата с любов. С други думи - трябва да поемем риска да живеем и да обичаме, да преоткрием всеотдайността на детето, чистата му радост, безкрайната му доверчивост, без да губим прозорливостта на воина...
~ Не губи невинността и неуязвимостта на детето! Това не са различни неща, едното е следствие на другото. Мъдрият е едновременно и орелът в небесата, и лястовицата, все още крехка, зачудена от първите лъчи на пролетта...
~ Любовта няма нито минало, нито бъдеще. Тя се осъществява на мига с непосредствена красота, като пламък. Това усилва и осветява цялото Творение. Научи се да изживяваш мига, тогава страхът ти ще изчезне и мигът ще стане вечен. Друга вечност няма...
~ Ако искаш да живееш в трайно щастие, освободи се от навиците, които оковават и утежняват духа. Остави красотата на света да те изненадва. Всеки миг бъди готов за нови слънца..., за нови светове. Тогава Великият Дух ще те благослови и ще се възрадва чрез теб...
Представи си един огромен пъзел, състоящ се от много на брой малки частици. А сега си представи, че от него липсват няколко парченца. Въпреки, че виждаш цялата картина, има нещо, което смущава окото. Нещо, което го прави несъвършен...
Представи си един съд за вода. А после си представи, че на дъното му има няколко малки дупчици – едва забележими за окото. Какво би станало? Той няма да успее да задържи течността и не след дълго тя ще изтече...
Представи си сега един мощен автомобил. И си представи, че от ходовата му част липсват няколко дребни болтчета. Ако автомобилът тръгне, липсата на тези болтчета може да коства смъртта на хората в него...
А сега си представи Своя Живот – изпъстрен всеки ден с толкова различни неща. Едни от тях са толкова големи и значими, че са в състояние да променят посоката ти на 180°. С други си свикнал толкова много, че ги смяташ за нещо ежедневно и напълно естествено – ставането от сън, работата или училището, вечерята, телевизията и съня. На другия ден всичко се повтаря отново и отново...
Но има и едни дребни неща, които не винаги забелязваш и не винаги оценяваш. Това са тези малки неща, които са като подправките на едно ястие – може и без тях, но щом ги сложиш в него, правят вкуса му много по-добър. Тези неща може да не променят посоката на живота ти, но със сигурност ще направят деня ти много по-осмислен и удовлетворен...
За съжаление често пропускаме тези малки неща – една усмивка, лъча, който закачливо наднича зад гъстите тъмни облаци, нежното пеене на птичките, радващи се на настъпващата пролет, веселият смях на децата, играещи навън... Има още толкова малки неща, които забелязваме много трудно. А може би дотолкова сме привикнали те да са част от околната среда, че не можем да ги различим от големите. Истината обаче е, че едва когато се научим да ги разпознаваме и да им се радваме, тогава ще се наслаждаваме пълноценно на живота. Едва когато започнем деня си с благодарност за тези неща, тогава ще дойде истинското удовлетворение...
А ти как гледаш на малките неща? Успяваш ли да ги разпознаеш в деня си? Цениш ли ги достатъчно? Единствено Ти знаеш отговора и единствено Ти си този, който преценява, колко подправки ще сложи на Житейското си ястие. Направи го така, че да ти е вкусно и приятно, а консумацията да ти носи наслада и удовлетворение!
Беше неделя и те обядваха в дома на баба й. Беше се събрало цялото семейство. Тя трябва да е била на четиринайсет години. Оплакваше се, че не може да направи някакво домашно за училище, защото, колкото пъти го подхванеше, все излизаше грешно.
- Може би тези грешки те учат на нещо - каза баща й. Но Брида настояваше, че не е така и че е тръгнала по грешния път и сега няма как да продължи.
Баща й я хвана за ръката и заедно отидоха в стаята, където баба й обикновено гледаше телевизия. Там имаше голям стенен часовник, който от много години беше спрял - липсваха части за него.
- В този свят, мила моя, няма нищо абсолютно грешно! - каза баща й, гледайки часовника. - Дори един спрял часовник е верен два пъти в денонощието...
Млада семейна двойка се пренесла да живее в нова къща. На сутринта, още щом отворила очи, жената погледнала към прозореца и видяла съседката отсреща, която простирала пране.
- Виж колко е мръсно прането й! - възмутено казала тя на съпруга си.
Но той си четял вестника и не й обърнал внимание.
- Вероятно използва некачествен прах. Или изобщо не умее да пере. Трябва някой да я научи...
И така всеки път, когато съседката си простирала прането, жената се удивявала и критикувала, колко мръсно е то.
Докато в едно прекрасно утро, поглеждайки през прозореца, тя възкликнала:
- О, виж, днес прането е чисто! Явно най-сетне се е научила да пере?
- Не! - отговорил съпругът й. - Просто днес станах по-рано и измих прозореца...
Така е и в нашия живот! Всичко зависи от прозореца, през който ние гледаме на света и случващото се пред нас. Затова, преди да критикуваме другите, трябва да се убедим, че нашите сърца и намерения са чисти.
Гората живееше свой живот, вятърът се разхождаше в короните на дърветата и шумоленето на листата създаваше впечатление, че те водят по между си непрекъснат разговор.
Долу сред листата течеше свой живот. В този момент там се провеждаше среща на обществото на гъсениците. В техния живот малко неща се променяха. Те непрекъснато ядяха листа и си мислеха, че това е смисълът на живота им. Тяхно задължение било да уважават и поддържат живи старите обичаи, защото са свещени. Голяма пухкава гъсеница се обърна към събратята си:
- Чула съм, - каза тя, - че съществува горски дух, който ни помага, на нас, гъсениците да получим нещо ново и чудесно. Аз ще го открия, за да узная подробности, а след това ще ви разкажа и на вас.
Когато гъсениците се разотидоха тя извика горския дух и не след дълго, той безшумно се спусна към нея. Духът на гората бе много красив, но гъсеницата не можеше да го види, защото продължаваше да си седи долу сред листата.
- Не виждам лицето ти, - каза голямата гъсеница.
- Повдигни се малко и ще ме видиш, - нежно й отговори гоският дух.
- Това е много трудно. Нали виждаш колко съм голяма и пухкава. Власинките ми могат да пострадат. Я по-добре ми разкажи за онова удивително чудо, което може да се случи само на гъсениците и на никой друг.
- Да, това е истина, има такова чудо. Гъсениците са го заслужили с това, че спазват обичаите на гората и това чудо може да ти се случи във всеки един момент, трябва само да го поискаш.
- А в какво всъщност се състои този дар?
- Същността му се състои в това, че ти можеш със собствени сили да се превърнеш в крилато същество и да полетиш! Ти ще получиш крила с несравнима разцветка. Към теб ще се отнасят с възхищение и ти ще можеш да летиш където си поискаш. Ще можеш лесно да си намираш храна и да се срещнеш с други крилати същества. Всичко това може да ти се случи когато ти сама го пожелаеш.
- Летящи гъсеници?! - със съмнение произнесе нашата героиня. – Това ми звучи невероятно. Ако това е истина, покажи ми ги тези крилати същества. Искам да ги видя.
- С най-голямо удоволствие. За целта трябва да се повдигнеш малко по-високо. Те са тук до нас, прелитат от клон на клон, греят се от лъчите на слънцето и от нищо не се нуждаят.
- От лъчите на слънцето! – възкликна гъсеницата. – Слънцето за нас, гъсениците е много опасно. То може да опърли власинките ни и тогава за нас ще започнат сериозни проблеми.
- Когато се превърнеш в крилато същество, слънцето ще те направи още по-красива, - меко и търпеливо обясни горският дух. – Целият ти живот ще се промени. Ти няма да пълзиш долу сред листата, ти ще кръжиш сред дърветата и ще виждаш света на далече...
Известно време гъсеницата замислено мълчеше.
- Ти искаш от мен да оставя уютното си жилище сред листата и да започна да пълзя някъде нагоре, където ме чакат какви ли не опасности?
- Ако искаш да видиш крилатите същества точно това трябва да направиш, - търпеливо отговори духа.
- Не, - отговори гъсеницата, - аз не мога да направя подобно нещо. Това е много опасно! Гъсениците винаги гледат надолу за да могат лесно да намерят храната си, а не се врът някъде си горе неизвесно защо. Това за което ми говориш, не е за нас.
Гъсеницата замълча за миг.
- А по какъв начин ние се превръщаме в тези крилати същества? – реши да си изясни тя.
Горският дух обясни, че това е биологичен процес, който се осъществява за извесно време. За целта е нужно известно време да се прекара в така наречения пашкул в пълен мрак и мълчание, докато всичко не стане готово за мига, в който ще го напусне като прекрасно летящо същество с пъстри крила.
Гъсеницата слушаше без да прекъсва като не преставаше да дъвче едно листо.
- Правилно ли разбрах? Ти искаш, ние доброволно да се откажем от храната, да се пъхнем в някакъв пашкул, който не сме и виждали. Ние сме длъжни в пълен мрак и мълчание да прекараме там няколко месеца?
- Да, точно така, - отговори горския дух, като се досети накъде клони гъсеницата.
- А ти можеш ли да направиш така, че да не седим толкова дълго в пашкула? И ако може да не е на тъмно. Мисля, че сме заслужили това.
- Да, заслужили сте си го, - каза спокойно духа, - и вие притежавате нужната сила за тази метаморфоза. Тази сила е присъща на всяка гъсеница.
- Това ми се струва вече доста подозрително и рисковано. Можем да умрем от глад. Всяка гъсеница знае, че тя трябва непрекъснато да яде листа за да оцелее...
Гъсеницата помисли още малко и каза на духа:
- Върви си!
Духът на гората тихичко изчезна, а тя продължаваше да си мърмори: ”Летящи гъсеници. По-голяма глупост не бях чувала”.
На следващия ден гъсенцата събра останалите гъсеници за да им разкаже всичко, което беше научила. Тълпата слушаше с голямо внимание разказа на голямата гъсеница.
- Духа на гората е лош дух! – каза гъсеницата. – Той иска да ни подмами на някакво тъмно място, където има голяма вероятност да загинем. Той казва, че нашите собствени тела могат да ни превърнат в летящи гъсеници и за да се случи това, ние трябва няколко месеца да спрем да се храним.
Всички гъсеници дружно започнаха да се смеят.
- Ние всички знаем, че един добър дух няма да предложи подобно нещо, - продължаваше гъсеницата, - Такива метаморфози може да осъществи само Бог и никой друг! – С демонстративно самочувствие голямата гъсеница добави: - Аз се срещнах със зъл дух, но успях да разпозная кой е всъщност!
След нейните думи, събралите се гъсеници започнаха одобрително да шушукат, качиха голямата гъсеница на пухкавите си гръбчета и започнаха да я въртят и да я благославят за това, че ги е спасила от сигурна смърт.
А в същото време до тях кипи съвсем друг живот. Ако се повдигнат съвсем малко по-високо, през короните на дърветата могат да видят онези, които летят. Множество от летящи гъсеници с най-удивителните и ярки окраски свободно пърхат от дърво на дърво в топлия слънчев ден. Тях ги наричат пеперуди. До неотдавна те са били долу сред пълзящите гъсеници, а сега животът им е изпълнен с радост, светлина и всичко им е наред. Всички те са се променили благодарение на онзи дар, който им е заложен изначално и от който те са успяли да се възползват, като са преодоляли страха и съмненето си...
Говорехме си за нуждата на всеки от преценката и признанието на околните. Хорхе ми беше обяснил теорията на Маслоу за нарастващите нужди.
Всички имаме необходимост от вниманието и уважението на другите, за да изградим собственото си самоуважение. По онова време се оплаквах, че ми липсва пълното разбиране на родителите ми, че не съм любимец на приятелите си, че не успявам да получа признание в работата си.
- Има една стара история - каза ми Дебелия, подавайки ми матето да направя чая - за един младеж, който отишъл при Мъдреца да търси помощ. Твоят проблем ми прилича на неговия.
~ . ~ . ~
- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
Писмо на едно бебе до родителите му
"Скъпи родители,
Аз идвам при вас като малко, незряло същество, но вече съм оформена личност. Ще бъда при вас само за кратко - затова ми се радвайте!
~ Намерете време да откриете кой съм аз, по какво се различавам от вас и какво мога да ви дам.
~ Моля, когато съм гладен, давайте ми да ям. В твоето коремче, мамо, не познавах глада, а часовникът и времето са ми още чужди...
~ Моля, дръжте ме близо до вашите тела, милвайте ме, галете ме, целувайте ме, говорете ми. В твоето коремче, мамо, бях постоянно носен и живеех съвсем близо до теб. Никога не бях сам...
~ Надявам се, че няма да се разочаровате много, ако не се окажа съвършеното бебе от вашите мечти и надежди. Бъдете снизходителни и великодушни към самите себе си, ако и вие не се окажете съвършените родители, които бихте искали да бъдете...
~ Не очаквайте твърде много от мен - новороденото бебе. Не очаквайте и твърде много от себе си като родители. Нека си дадем шест седмици - така да се каже като подарък за раждането. Шест седмици за мен, за да узрея, да се стабилизирам, да намеря своя ритъм. И шест седмици за вас, да дойдете постепено на себе си и да ме интегрирате в живота си.
~ Моля, не ми се сърдете, ако плача много. Имайте търпение с мен. С времето ще плача по-малко и ще ви радвам с присъствието си...
~ Грижете се за мен - гледайте ме внимателно, защото да ви кажа и без думи от какво се нуждая, как да ме утешите и какво ме прави доволен. Аз не съм тиран, който е дошъл при вас, за да направи живота ви труден. Но единственият начин, по който в момента мога да ви дам да разберете, че нещо не е наред, е плачът...
~ Моля, никога не забравяйте, че съм много здрав и устойчив. Мога да преживея без мъка грешките, които вие правите, поне в началото, защото сте неопитни и се вълнувате. Докато ме обичате, всичко ще върви добре...
~ Моля, внимавайте и за себе си. Хранете се балансирано, давайте си достатъчно спокойствие, движете се на чист въздух, за да сте здрави и силни в часовете, които прекарваме заедно. Опитайте се да правите разлика между "важно" и "неважно", гледайте спокойно на нещата - така ще ми се радвате много повече...
~ Моля ви още да поддържате и развивате връзката помежду си, защото тя е основата на моя живот и ми показва как да науча да обичам хората...
~ Може би в момента малко съм объркал живота ви с появата си, но това е временно...
Благодаря и на двама ви!
С обич:
Вашето Дете"
В една студена зимна вечер, един будистки лама намерил на прага на вратата едно вцепенено и почти мъртво от студ мишле. Ламата взел мишлето вкъщи, за да се стопли и го помолил да остане да му прави компания. От този момент нататък животът на мишлето станал прекрасен. Но въпреки това, мишлето не изглеждало щастливо.
Ламата се притеснил и попитал загрижено:
- Какво има, малък приятелю?
- Ти си много добър с мен. И всички в твоя дом също са добри към мен. Но тук има котка...
Ламата се засмял. Не бил помислил преди това за котката. но тя била твърде мъдра и достатъчно добре хранена, за да лови мишки. След което възкликнал:
- Но този красив котарак не ти желае лошото, приятелю мой. Няма от какво да се притесняваш, уверявам те!
- Аз ти вярвам, но е по-силно от мен! Много ме е страх! - изплакало мишлето. - Но твоята сила е огромна, превърни ме в котка! Така няма повече да се страхувам от този ужасен звяр...
Ламата поклатил глава. Не му изглеждала добра идея. Но мишлето продължило да го моли и накрая той склонил:
- Да бъде както ти желаеш, малък приятелю!... - И в следващия миг мишлето се превърнало в един огромен котарак.
Когато нощта се стопила и се родил новият ден, един красив котарак излязъл от стаята на ламата. Но щом видял в коридора домашната котка, котаракът-мишка веднага избягал обратно в стаята на ламата и се сврял под леглото.
- Какво става с теб, малък приятелю? - попитал ламата изненадано - Нима още те е страх от котката?
Мишлето-котарак се засрамило много и отново помолило:
- Моля те, превърни ме в куче! В едно огромно куче с остри зъби, което лае силно...
Когато отминал денят и се запалили маслените лампи вечерта, едно огромно черно куче излязло от стаята на ламата. Кучето отишло до прага на къщата и срещнало домашната котка, излизаща от кухнята. Котката почти припаднала от посещението на кучето. Но кучето било още по-уплашено. Изскимтяло болезнено и избягало да потърси убежище в стаята на ламата.
Мъдрецът, виждайки бедното треперещо куче, се учудил:
- Какво ти се е случило? Да не си срещнал друго куче?
Кучето-мишле се засрамило до смърт и помолило:
- Превърни ме в тигър, моля те! В един огромен, страшен тигър!
Ламата отново изпълнил желанието му и на следващия ден един грамаден тигър със зловещи, жестоки очи, излязъл от неговата стая. Той се разходил из цялата къща, плашейки всички наоколо. А после се отправил към градината и там срещнал котката, която тъкмо излизала от кухнята.
Виждайки тигъра, котката подскочила уплашена и се покатерила на едно дърво. Трепереща от страх, тя затворила очи и промълвила:
- Аз съм мъртва!
Но тигърът, виждайки котката, изскимтял жално и побягнал още по-бързо да се скрие в някой ъгъл в стаята на ламата
- Какъв страшен звяр срещна този път? - попитал ламата
- Аз...аз се страхувам...от котката! - треперещ от страх, заеквайки отговорил тигърът.
А ламата избухнал в смях.
- Сега разбираш ли, скъпи приятелю - обяснил той. - Външният вид не е всичко! Отвън изглеждаш като страховит тигър, а се плашиш от котката, защото твоето сърце е останало онова на малкото мишле...
Две бебета си говорят в корема на бременна жена.
Невярващото бебе:
~ Вярваш ли в живота след раждането?
Вярващото бебе:
~ Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
Невярващото бебе:
~ Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
Вярващото бебе:
~ Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и да ядем с устата си...
Невярващото бебе:
~ Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса...
Вярващото бебе:
~ Въпреки това, не се съмнявам, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само...
Невярващото бебе:
~ Но никой не се е върнал от там! Животът просто свършва с раждането! С други думи - животът не е нищо друго, освен страдание в мрака...
Вярващото бебе:
~ О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас!
Невярващото бебе:
~ Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш, че е Тя?
Вярващото бебе:
~ Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.
Невярващото бебе:
~ Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува...
Вярващото бебе:
~ Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Вярвам, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?
Всички имаме необходимост от вниманието и уважението на другите, за да изградим собственото си самоуважение. По онова време се оплаквах, че ми липсва пълното разбиране на родителите ми, че не съм любимец на приятелите си, че не успявам да получа признание в работата си.
- Има една стара история - каза ми Дебелия, подавайки ми матето да направя чая - за един младеж, който отишъл при Мъдреца да търси помощ. Твоят проблем ми прилича на неговия.
~ . ~ . ~
- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
Писмо на едно бебе до родителите му
"Скъпи родители,
Аз идвам при вас като малко, незряло същество, но вече съм оформена личност. Ще бъда при вас само за кратко - затова ми се радвайте!
~ Намерете време да откриете кой съм аз, по какво се различавам от вас и какво мога да ви дам.
~ Моля, когато съм гладен, давайте ми да ям. В твоето коремче, мамо, не познавах глада, а часовникът и времето са ми още чужди...
~ Моля, дръжте ме близо до вашите тела, милвайте ме, галете ме, целувайте ме, говорете ми. В твоето коремче, мамо, бях постоянно носен и живеех съвсем близо до теб. Никога не бях сам...
~ Надявам се, че няма да се разочаровате много, ако не се окажа съвършеното бебе от вашите мечти и надежди. Бъдете снизходителни и великодушни към самите себе си, ако и вие не се окажете съвършените родители, които бихте искали да бъдете...
~ Не очаквайте твърде много от мен - новороденото бебе. Не очаквайте и твърде много от себе си като родители. Нека си дадем шест седмици - така да се каже като подарък за раждането. Шест седмици за мен, за да узрея, да се стабилизирам, да намеря своя ритъм. И шест седмици за вас, да дойдете постепено на себе си и да ме интегрирате в живота си.
~ Моля, не ми се сърдете, ако плача много. Имайте търпение с мен. С времето ще плача по-малко и ще ви радвам с присъствието си...
~ Грижете се за мен - гледайте ме внимателно, защото да ви кажа и без думи от какво се нуждая, как да ме утешите и какво ме прави доволен. Аз не съм тиран, който е дошъл при вас, за да направи живота ви труден. Но единственият начин, по който в момента мога да ви дам да разберете, че нещо не е наред, е плачът...
~ Моля, никога не забравяйте, че съм много здрав и устойчив. Мога да преживея без мъка грешките, които вие правите, поне в началото, защото сте неопитни и се вълнувате. Докато ме обичате, всичко ще върви добре...
~ Моля, внимавайте и за себе си. Хранете се балансирано, давайте си достатъчно спокойствие, движете се на чист въздух, за да сте здрави и силни в часовете, които прекарваме заедно. Опитайте се да правите разлика между "важно" и "неважно", гледайте спокойно на нещата - така ще ми се радвате много повече...
~ Моля ви още да поддържате и развивате връзката помежду си, защото тя е основата на моя живот и ми показва как да науча да обичам хората...
~ Може би в момента малко съм объркал живота ви с появата си, но това е временно...
Благодаря и на двама ви!
С обич:
Вашето Дете"
В една студена зимна вечер, един будистки лама намерил на прага на вратата едно вцепенено и почти мъртво от студ мишле. Ламата взел мишлето вкъщи, за да се стопли и го помолил да остане да му прави компания. От този момент нататък животът на мишлето станал прекрасен. Но въпреки това, мишлето не изглеждало щастливо.
Ламата се притеснил и попитал загрижено:
- Какво има, малък приятелю?
- Ти си много добър с мен. И всички в твоя дом също са добри към мен. Но тук има котка...
Ламата се засмял. Не бил помислил преди това за котката. но тя била твърде мъдра и достатъчно добре хранена, за да лови мишки. След което възкликнал:
- Но този красив котарак не ти желае лошото, приятелю мой. Няма от какво да се притесняваш, уверявам те!
- Аз ти вярвам, но е по-силно от мен! Много ме е страх! - изплакало мишлето. - Но твоята сила е огромна, превърни ме в котка! Така няма повече да се страхувам от този ужасен звяр...
Ламата поклатил глава. Не му изглеждала добра идея. Но мишлето продължило да го моли и накрая той склонил:
- Да бъде както ти желаеш, малък приятелю!... - И в следващия миг мишлето се превърнало в един огромен котарак.
Когато нощта се стопила и се родил новият ден, един красив котарак излязъл от стаята на ламата. Но щом видял в коридора домашната котка, котаракът-мишка веднага избягал обратно в стаята на ламата и се сврял под леглото.
- Какво става с теб, малък приятелю? - попитал ламата изненадано - Нима още те е страх от котката?
Мишлето-котарак се засрамило много и отново помолило:
- Моля те, превърни ме в куче! В едно огромно куче с остри зъби, което лае силно...
Когато отминал денят и се запалили маслените лампи вечерта, едно огромно черно куче излязло от стаята на ламата. Кучето отишло до прага на къщата и срещнало домашната котка, излизаща от кухнята. Котката почти припаднала от посещението на кучето. Но кучето било още по-уплашено. Изскимтяло болезнено и избягало да потърси убежище в стаята на ламата.
Мъдрецът, виждайки бедното треперещо куче, се учудил:
- Какво ти се е случило? Да не си срещнал друго куче?
Кучето-мишле се засрамило до смърт и помолило:
- Превърни ме в тигър, моля те! В един огромен, страшен тигър!
Ламата отново изпълнил желанието му и на следващия ден един грамаден тигър със зловещи, жестоки очи, излязъл от неговата стая. Той се разходил из цялата къща, плашейки всички наоколо. А после се отправил към градината и там срещнал котката, която тъкмо излизала от кухнята.
Виждайки тигъра, котката подскочила уплашена и се покатерила на едно дърво. Трепереща от страх, тя затворила очи и промълвила:
- Аз съм мъртва!
Но тигърът, виждайки котката, изскимтял жално и побягнал още по-бързо да се скрие в някой ъгъл в стаята на ламата
- Какъв страшен звяр срещна този път? - попитал ламата
- Аз...аз се страхувам...от котката! - треперещ от страх, заеквайки отговорил тигърът.
А ламата избухнал в смях.
- Сега разбираш ли, скъпи приятелю - обяснил той. - Външният вид не е всичко! Отвън изглеждаш като страховит тигър, а се плашиш от котката, защото твоето сърце е останало онова на малкото мишле...
Две бебета си говорят в корема на бременна жена.
Невярващото бебе:
~ Вярваш ли в живота след раждането?
Вярващото бебе:
~ Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
Невярващото бебе:
~ Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
Вярващото бебе:
~ Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и да ядем с устата си...
Невярващото бебе:
~ Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса...
Вярващото бебе:
~ Въпреки това, не се съмнявам, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само...
Невярващото бебе:
~ Но никой не се е върнал от там! Животът просто свършва с раждането! С други думи - животът не е нищо друго, освен страдание в мрака...
Вярващото бебе:
~ О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас!
Невярващото бебе:
~ Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш, че е Тя?
Вярващото бебе:
~ Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.
Невярващото бебе:
~ Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува...
Вярващото бебе:
~ Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Вярвам, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?