Гласът на истината
Когато ти живееш в Безкрая, Безкрая живее в теб.
Първите траурути се появиха в среда на конфликти и безчестие. Някой мъже бяха установили контрол над водоизточници и се стремяха да си вземат колкото се може повече жени за сметка на другите мъже, които те искаха да държат в подчинена позиция, поне докато не дойдеше силна суша, когато им се налагаше да ги убият. На други места пък твърде големи групи се опитваха да оцелеят разделяйки малкото останала храна и вода що-годе по равно измежду членовете си като жените се стремяха да не убиват никого, или колкото се може по малко. Там все още жените не се бяха разделили на туатаранки и суатаранки, а се грижеха една за друга. Из безводната пустош имаше групи скитащи се мъже, които по време на сушата бяха готови на всичко да заграбят някой водоизточник за да издържат до дъждовния сезон. Хората не живееха в безопасност и конфликтите между различните групи бяха чести и голяма част от тях смъртоносни. Именно в такава среда на хаос и безнадеждност се появиха първите траурути. И те бързо започнаха да доминират останалите групи. В траурута имаше закон, който за разлика от правилата при останалите групи гарантираше оцеляване не просто за най-силния, а и за най-справедливите. Именно на тази справедливост се крепеше цялото общество на Туатауаните. Няма да подценя фактите, ако кажа, че именно траурутите изградиха Туатауаните. Преди оцеляването на всички бе оставено само в ръцете на най-силните, които изстръгваха живота на по-слабите за да остане достатъчно храна и вода за тях. Онези групи, които искаха по-равноправно отношение между хората и се стремяха да нахранят и напоят всички бяха честа жертва на алчни мъже, които чрез сила, а понякога и само с хитрост, вземаха лидерството в групата и се възползваха максимално от получената власт над околните. До появата на траурутите не можеше да се установи постоянен ред сред групите. Именно такъв въведоха те.
Когато първите траурути установиха новата система на ред чрез битки и между мъжете, и между жените, "племената" можеха най-накрая да определят техните лидери по начин, който да не накърнява достойнството никому. Справедливата битка, пред очите на всички останали, се приемаше като единствения достоен начин някой да наложи волята си над друг без това да накърни уважението към него. Така всички индивиди премерваха силите си и нямаше подмолни игри или скрити съюзи. Просто членовете на траурута се изправяха един срещу друг и определяха реда си по сила в честен бой. Ред, който по време на суша означаваше редът на живота и смъртта. Ако някой възроптаеше срещу отделеното му място винаги имаше възможност да се "пробва" отново в битка. И колкото и слабите да мразеха пораженията си разбираха, че така е справедливо. Че получения ред е за доброто на всички и тяхната загуба е дело на съдбата, а не е само по вина на самите тях или е начин силните да им "откраднат храната, водата и най-вече-живота". Имаше чувство за справедливост, което е трудно да се обясни. Въпреки, че се избивахме един с друг омраза нямаше. Разбира се всички мразехме сушата и жаждата, за това което ни карат да си причиняваме един на друг, но не се мразехме помежду си. Напротив този, който бе готов да захвърли собствения си живот за да могат останалите да оцелеят предизвикваше уважение у тях, макар и физически по-слаб, докато онези, които искаха да продължат да живеят на всяка цена, били и те по-силни, предизвикваха чувства на отвращение и позор. Когато такива индивиди се появяваха в траурутите те неминуемо искаха да заграбят "властта" и да направят така, че ако трябва всички останали да умрат само и само те да продължат да живеят. Тогава, и само тогава, свещения ритуал на поддържане на сблъсъка между индивидите един срещу друг се нарушаваше и целия траурут се обръщаше срещу онези, които поставяха оцеляването си на първо място. Ако усещахме дори и минимална следа от двуличност, алчност или властност у биещите се индивиди всички се нахвърляхме като едно цяло върху този покзал позорните чувства и той умираше първи. По време на битка и двете страни трябваше да покажат сила, уважение и готвност за саможертва иначе тези, които се оставяха себичните им чувства да ги водят бяха убивани колективно. Да, по време на сблъсъците можеше да се стигне до смъртта на загубилия, но това се приемаше като достойна смърт в името на живота на всички останали, като ритуално убийство, а не като на наказание. Загубилия даваше живота си за добруването на всички нас, а не беше някой, който просто трябва да бъде премахнат. Целият траурут изпитваше уважение към него. Нещо в нас се "обръщаше" всеки път когато битката достигаше до логичния си край и изпращахме душата на загубилия с помисли тя да е по-добре на мястото, където отива. Вярата ни, че всичко това ще спре стига само да си отидем с достойнство се увеличаваше и ние давахме животите си с надеждата, че ще помогнем на всички да избягат от ужасната жажда стига да си отидем с достойнство. Но сушата ставаше все по-силна и по-силна с всяко изминало поколение.
Постепенно траурутите изместиха всички останали форми на социална организация помежду ни, защото те вдъхваха едно общо чувство на дълг, почит към умрелите, самовъзпиране у по-силните, справедливост и не на последно място-надежда, че нещата ще се оправят някой ден, че просто саможертвата на достойните ще обърне колелото на съдбата, някак си, което нищо друго не можеше да ни даде. Ако умирахме, то поне умирахме за нещо и поне тези, които оставаха бяха достатъчно силни за да се справят с тежката ни съдба. Или поне в това искахме да вярваме. Алтернативата ни плашеше-мисълта за група, в която да властва само един, който да има пълна власт върху живота и смъртта на всички останали само, защото е по-силен, ни ужасяваше. При всичката мъка и страдание, която траурутите носеха те бяха по-добрата алтернатива, или поне по-справедливата. Целият народ на Туатауаните "гласува" със сърцата и душите си за траурутите и срещу самоцелната агресия на по-силните. Избирахме справедлива смърт вместо живот в страх и подчинение. Скоро след като възникнаха първите траурути те се обърнаха срещу харемите и другите групи доминирани само от най-силните мъже и ги предизвикаха на битка. Оказа се, че жените са по-щадящи командири и по-способни да привличат по-слабите към силите си от мъжете и постепенно по-слабите се присъединиха към тях. Така с числено превъзходство и саможертва ние смазахме всички групи където доминираха мъжете. Беше някак си справедливо да го направим. Траурутите, при всичките си недостатъци, даваха правото сам да отговаряш за себе си, саможертвата ти имаше смисъл, имаше по-висока цел, която да се гони. Не можеше да се каже същото за групите където доминираха само мъжете. След това се заклехме, че повече няма да позволим на други форми на организация да населяват нашите земи. Ако нещо различно от траурут възникнеше на нея, то останалите се чувстваха задължени да го премахнат. Без значение колко жертви щеше да коства това. Така започна историята на Туатауаните. С откриването на една "проста" истина, която се превърна в основополагаща за цивилизацията ни-"Когато жените преодолеят страха си, а мъжете-алчността си, обществото ще види истински мир и хармония между членовете си.". Траурутите бяха свидетелство за силата на тези думи-те принуждаваха жените да бъдат смели за да ограничат мъжката алчност. И се получаваше. При всичките саможертви и смърт, която застигаше по-слабите членове на траурута, силните запаваха уважението си към тях и двата пола вървяха ръка за ръка без да се подтискат един с друг, въпреки ужасните условия, при които живеехме.
Когато първите траурути установиха новата система на ред чрез битки и между мъжете, и между жените, "племената" можеха най-накрая да определят техните лидери по начин, който да не накърнява достойнството никому. Справедливата битка, пред очите на всички останали, се приемаше като единствения достоен начин някой да наложи волята си над друг без това да накърни уважението към него. Така всички индивиди премерваха силите си и нямаше подмолни игри или скрити съюзи. Просто членовете на траурута се изправяха един срещу друг и определяха реда си по сила в честен бой. Ред, който по време на суша означаваше редът на живота и смъртта. Ако някой възроптаеше срещу отделеното му място винаги имаше възможност да се "пробва" отново в битка. И колкото и слабите да мразеха пораженията си разбираха, че така е справедливо. Че получения ред е за доброто на всички и тяхната загуба е дело на съдбата, а не е само по вина на самите тях или е начин силните да им "откраднат храната, водата и най-вече-живота". Имаше чувство за справедливост, което е трудно да се обясни. Въпреки, че се избивахме един с друг омраза нямаше. Разбира се всички мразехме сушата и жаждата, за това което ни карат да си причиняваме един на друг, но не се мразехме помежду си. Напротив този, който бе готов да захвърли собствения си живот за да могат останалите да оцелеят предизвикваше уважение у тях, макар и физически по-слаб, докато онези, които искаха да продължат да живеят на всяка цена, били и те по-силни, предизвикваха чувства на отвращение и позор. Когато такива индивиди се появяваха в траурутите те неминуемо искаха да заграбят "властта" и да направят така, че ако трябва всички останали да умрат само и само те да продължат да живеят. Тогава, и само тогава, свещения ритуал на поддържане на сблъсъка между индивидите един срещу друг се нарушаваше и целия траурут се обръщаше срещу онези, които поставяха оцеляването си на първо място. Ако усещахме дори и минимална следа от двуличност, алчност или властност у биещите се индивиди всички се нахвърляхме като едно цяло върху този покзал позорните чувства и той умираше първи. По време на битка и двете страни трябваше да покажат сила, уважение и готвност за саможертва иначе тези, които се оставяха себичните им чувства да ги водят бяха убивани колективно. Да, по време на сблъсъците можеше да се стигне до смъртта на загубилия, но това се приемаше като достойна смърт в името на живота на всички останали, като ритуално убийство, а не като на наказание. Загубилия даваше живота си за добруването на всички нас, а не беше някой, който просто трябва да бъде премахнат. Целият траурут изпитваше уважение към него. Нещо в нас се "обръщаше" всеки път когато битката достигаше до логичния си край и изпращахме душата на загубилия с помисли тя да е по-добре на мястото, където отива. Вярата ни, че всичко това ще спре стига само да си отидем с достойнство се увеличаваше и ние давахме животите си с надеждата, че ще помогнем на всички да избягат от ужасната жажда стига да си отидем с достойнство. Но сушата ставаше все по-силна и по-силна с всяко изминало поколение.
Постепенно траурутите изместиха всички останали форми на социална организация помежду ни, защото те вдъхваха едно общо чувство на дълг, почит към умрелите, самовъзпиране у по-силните, справедливост и не на последно място-надежда, че нещата ще се оправят някой ден, че просто саможертвата на достойните ще обърне колелото на съдбата, някак си, което нищо друго не можеше да ни даде. Ако умирахме, то поне умирахме за нещо и поне тези, които оставаха бяха достатъчно силни за да се справят с тежката ни съдба. Или поне в това искахме да вярваме. Алтернативата ни плашеше-мисълта за група, в която да властва само един, който да има пълна власт върху живота и смъртта на всички останали само, защото е по-силен, ни ужасяваше. При всичката мъка и страдание, която траурутите носеха те бяха по-добрата алтернатива, или поне по-справедливата. Целият народ на Туатауаните "гласува" със сърцата и душите си за траурутите и срещу самоцелната агресия на по-силните. Избирахме справедлива смърт вместо живот в страх и подчинение. Скоро след като възникнаха първите траурути те се обърнаха срещу харемите и другите групи доминирани само от най-силните мъже и ги предизвикаха на битка. Оказа се, че жените са по-щадящи командири и по-способни да привличат по-слабите към силите си от мъжете и постепенно по-слабите се присъединиха към тях. Така с числено превъзходство и саможертва ние смазахме всички групи където доминираха мъжете. Беше някак си справедливо да го направим. Траурутите, при всичките си недостатъци, даваха правото сам да отговаряш за себе си, саможертвата ти имаше смисъл, имаше по-висока цел, която да се гони. Не можеше да се каже същото за групите където доминираха само мъжете. След това се заклехме, че повече няма да позволим на други форми на организация да населяват нашите земи. Ако нещо различно от траурут възникнеше на нея, то останалите се чувстваха задължени да го премахнат. Без значение колко жертви щеше да коства това. Така започна историята на Туатауаните. С откриването на една "проста" истина, която се превърна в основополагаща за цивилизацията ни-"Когато жените преодолеят страха си, а мъжете-алчността си, обществото ще види истински мир и хармония между членовете си.". Траурутите бяха свидетелство за силата на тези думи-те принуждаваха жените да бъдат смели за да ограничат мъжката алчност. И се получаваше. При всичките саможертви и смърт, която застигаше по-слабите членове на траурута, силните запаваха уважението си към тях и двата пола вървяха ръка за ръка без да се подтискат един с друг, въпреки ужасните условия, при които живеехме.
Редактирано: