Авторегресията-Пътят към същността на Душата от миналото към бъдещето

[Гласът на истината]

Първите траурути се появиха в среда на конфликти и безчестие. Някой мъже бяха установили контрол над водоизточници и се стремяха да си вземат колкото се може повече жени за сметка на другите мъже, които те искаха да държат в подчинена позиция, поне докато не дойдеше силна суша, когато им се налагаше да ги убият. На други места пък твърде големи групи се опитваха да оцелеят разделяйки малкото останала храна и вода що-годе по равно измежду членовете си като жените се стремяха да не убиват никого, или колкото се може по малко. Там все още жените не се бяха разделили на туатаранки и суатаранки, а се грижеха една за друга. Из безводната пустош имаше групи скитащи се мъже, които по време на сушата бяха готови на всичко да заграбят някой водоизточник за да издържат до дъждовния сезон. Хората не живееха в безопасност и конфликтите между различните групи бяха чести и голяма част от тях смъртоносни. Именно в такава среда на хаос и безнадеждност се появиха първите траурути. И те бързо започнаха да доминират останалите групи. В траурута имаше закон, който за разлика от правилата при останалите групи гарантираше оцеляване не просто за най-силния, а и за най-справедливите. Именно на тази справедливост се крепеше цялото общество на Туатауаните. Няма да подценя фактите, ако кажа, че именно траурутите изградиха Туатауаните. Преди оцеляването на всички бе оставено само в ръцете на най-силните, които изстръгваха живота на по-слабите за да остане достатъчно храна и вода за тях. Онези групи, които искаха по-равноправно отношение между хората и се стремяха да нахранят и напоят всички бяха честа жертва на алчни мъже, които чрез сила, а понякога и само с хитрост, вземаха лидерството в групата и се възползваха максимално от получената власт над околните. До появата на траурутите не можеше да се установи постоянен ред сред групите. Именно такъв въведоха те.

Когато първите траурути установиха новата система на ред чрез битки и между мъжете, и между жените, "племената" можеха най-накрая да определят техните лидери по начин, който да не накърнява достойнството никому. Справедливата битка, пред очите на всички останали, се приемаше като единствения достоен начин някой да наложи волята си над друг без това да накърни уважението към него. Така всички индивиди премерваха силите си и нямаше подмолни игри или скрити съюзи. Просто членовете на траурута се изправяха един срещу друг и определяха реда си по сила в честен бой. Ред, който по време на суша означаваше редът на живота и смъртта. Ако някой възроптаеше срещу отделеното му място винаги имаше възможност да се "пробва" отново в битка. И колкото и слабите да мразеха пораженията си разбираха, че така е справедливо. Че получения ред е за доброто на всички и тяхната загуба е дело на съдбата, а не е само по вина на самите тях или е начин силните да им "откраднат храната, водата и най-вече-живота". Имаше чувство за справедливост, което е трудно да се обясни. Въпреки, че се избивахме един с друг омраза нямаше. Разбира се всички мразехме сушата и жаждата, за това което ни карат да си причиняваме един на друг, но не се мразехме помежду си. Напротив този, който бе готов да захвърли собствения си живот за да могат останалите да оцелеят предизвикваше уважение у тях, макар и физически по-слаб, докато онези, които искаха да продължат да живеят на всяка цена, били и те по-силни, предизвикваха чувства на отвращение и позор. Когато такива индивиди се появяваха в траурутите те неминуемо искаха да заграбят "властта" и да направят така, че ако трябва всички останали да умрат само и само те да продължат да живеят. Тогава, и само тогава, свещения ритуал на поддържане на сблъсъка между индивидите един срещу друг се нарушаваше и целия траурут се обръщаше срещу онези, които поставяха оцеляването си на първо място. Ако усещахме дори и минимална следа от двуличност, алчност или властност у биещите се индивиди всички се нахвърляхме като едно цяло върху този покзал позорните чувства и той умираше първи. По време на битка и двете страни трябваше да покажат сила, уважение и готвност за саможертва иначе тези, които се оставяха себичните им чувства да ги водят бяха убивани колективно. Да, по време на сблъсъците можеше да се стигне до смъртта на загубилия, но това се приемаше като достойна смърт в името на живота на всички останали, като ритуално убийство, а не като на наказание. Загубилия даваше живота си за добруването на всички нас, а не беше някой, който просто трябва да бъде премахнат. Целият траурут изпитваше уважение към него. Нещо в нас се "обръщаше" всеки път когато битката достигаше до логичния си край и изпращахме душата на загубилия с помисли тя да е по-добре на мястото, където отива. Вярата ни, че всичко това ще спре стига само да си отидем с достойнство се увеличаваше и ние давахме животите си с надеждата, че ще помогнем на всички да избягат от ужасната жажда стига да си отидем с достойнство. Но сушата ставаше все по-силна и по-силна с всяко изминало поколение.

Постепенно траурутите изместиха всички останали форми на социална организация помежду ни, защото те вдъхваха едно общо чувство на дълг, почит към умрелите, самовъзпиране у по-силните, справедливост и не на последно място-надежда, че нещата ще се оправят някой ден, че просто саможертвата на достойните ще обърне колелото на съдбата, някак си, което нищо друго не можеше да ни даде. Ако умирахме, то поне умирахме за нещо и поне тези, които оставаха бяха достатъчно силни за да се справят с тежката ни съдба. Или поне в това искахме да вярваме. Алтернативата ни плашеше-мисълта за група, в която да властва само един, който да има пълна власт върху живота и смъртта на всички останали само, защото е по-силен, ни ужасяваше. При всичката мъка и страдание, която траурутите носеха те бяха по-добрата алтернатива, или поне по-справедливата. Целият народ на Туатауаните "гласува" със сърцата и душите си за траурутите и срещу самоцелната агресия на по-силните. Избирахме справедлива смърт вместо живот в страх и подчинение. Скоро след като възникнаха първите траурути те се обърнаха срещу харемите и другите групи доминирани само от най-силните мъже и ги предизвикаха на битка. Оказа се, че жените са по-щадящи командири и по-способни да привличат по-слабите към силите си от мъжете и постепенно по-слабите се присъединиха към тях. Така с числено превъзходство и саможертва ние смазахме всички групи където доминираха мъжете. Беше някак си справедливо да го направим. Траурутите, при всичките си недостатъци, даваха правото сам да отговаряш за себе си, саможертвата ти имаше смисъл, имаше по-висока цел, която да се гони. Не можеше да се каже същото за групите където доминираха само мъжете. След това се заклехме, че повече няма да позволим на други форми на организация да населяват нашите земи. Ако нещо различно от траурут възникнеше на нея, то останалите се чувстваха задължени да го премахнат. Без значение колко жертви щеше да коства това. Така започна историята на Туатауаните. С откриването на една "проста" истина, която се превърна в основополагаща за цивилизацията ни-"Когато жените преодолеят страха си, а мъжете-алчността си, обществото ще види истински мир и хармония между членовете си.". Траурутите бяха свидетелство за силата на тези думи-те принуждаваха жените да бъдат смели за да ограничат мъжката алчност. И се получаваше. При всичките саможертви и смърт, която застигаше по-слабите членове на траурута, силните запаваха уважението си към тях и двата пола вървяха ръка за ръка без да се подтискат един с друг, въпреки ужасните условия, при които живеехме.

 

[Гласът на истината]

С течение на времето траурутите постепенно започнаха да оформят цяла мрежа от връзки помежду си, която се простираше из всичките ни земи. В началото ролята на мъжете и жените не беше добре определена и съставът на траурутите варираше. Както казах първите траурути възникнаха като реакция на онези групи където мъжете доминираха и заграбваха цялата храна и вода за себе си вземайки отговорността за това кой да живее и кой да умре в ръцете си. За да се спре тяхната алчност жените също започнаха да се бият помежду си и най-силните измежду тях се съюзиха с по-слабите, но по-многобройни, мъже за да надвият най-силните мъже. Те спечелиха благодарение на факта, че бяха по-многобройни и привличаха още и още хора благодарение на справедливостта и надеждата, която излъчваха. Но в началото съставът им не беше регулиран. Това означаваше, че освен престижната връзка на най-силната жена с най-силния мъж, която водеше до раждането на най-силните деца, имаше разнообразие от връзки между жените и мъжете. Например, най-силните мъже се наслаждаваха на хареми от по няколко жени и единственото, което отличаваше онези траурути от групите където доминираха мъжете беше факта, че те приемаха най-силната жена за водач или поне не подтискаха жените в групата си. Също така най-силните жени придобиха навика да си лягат с повече от един мъж, защото по този начин и по-слбите мъже имаха "достъпа" до тях. Това не развиваше групата и не водеше до най-силните деца, но пък силно намаляваше търканията между мъжете. С течение на времето по-силните жени-туатаранките се научиха как да използват тази "тактика" за да могат по-лесно да контролират катът и да може да няма търкания за това кой с колко жени е бил измежду мъжете. Но заедно с това туатаранките наложиха и едно желязно правило сред траурутите-правило, което на практика изгради траурутите като общности. Нарушаването му лесно се наказваше със смърт или поне толкова як бой, че нарушителя да има да го помни за цял живот. Правилото беше, че се наказваха каквито и да е било сношения извън траурута. Мъжете в траурута имаха правото да си лягат с всяка една от жените в него-дори със суатаранките, но какъвто и да е било полов контакт с жени извън траурута беше напълно забранен. Ако някой мъж бъдеше хванат да прави това, то той можеше да си плати за това с живота си. И това беше най-силния измежду всички закони на Туатауаните. Вътре в траурута можеше да има всякакви комбинации между мъжете и жените, но извън тях-нищо не беше позволено. Това ни и опазваше от разпространението на опасни болести между траурутите. Също така в началото, преди траурутната система да се оформи напълно, имаше период на конфликт между онези от жените, които искаха да живеем по двойки-мъж и жена, така както сме живели когато тропическите гори още покриваха земите ни. Но защитничките на тази система постепенно бяха просто пребити от туатаранките, които искаха да "имат достъп" до всички мъже в траурута и така те да помагат в отглеждането на децата им, не само един единствен. Но тази "мечта" се запази сред умовете на суатаранките и през почти цялата ни история те тайно си мечтаеха за "съвършения" траурут където на един мъж ще му бъде позволено да бъде само с една жена и обратното. О, колко прави бяха те, но никога суатаранките не успяха да придобият онази смелост, която им беше необходима за да превърнат желанията си в реалност. Отново и отново стария принцип, принципа, който изгради траурутите, показваше своята вярност-"Когато жените преодолеят страха си, а мъжете-алчността си, обществото ще види истински мир и хармония между членовете си.". Суатаранките така и не събраха смелостта необходима им за да сбъднат мечтите си и съответно страдаха заради това. Чак до времето на бадахуана, но това е друга история и аз ще я споделя по нататък.

В ранните траурути обаче имаше проблем-тъй като траурута не беше голяма общност, а беше позволено членовете му да си лягат с повече от един партньор имаше опасност от кръвосмешения. Тази напаст всъщност и опропасти първите траурути. Само след едно-две поколения всички в траурута бяха кръвно свързани един с друг и това се усещаше. Децата от най-силни се превръщаха в най-слаби и не оцеляваха през засушаванията. Бързо се разбра какъв е проблема и туатаранките го решиха по доста хитър начин. Те решиха, че когато мъжете навършат възрастта, която им позволява да бъдат полово активни, трябва да написнат своя траурут, да изкарат поне еидн сух сезон съвсем сами, в пустошта, и да си намерят нов траурут. Това беше единствения начин да се поддържа свежа кръвта на траурутите. Така жените бяха окончателно обвързани с водата-те се раждаха, съзряваха и умираха около водизточника, който техните майки и баби са защитавали, докато мъжете с всяко ново поколение се скитаха все по-далече и по-далече от траурута, от който бяха тръгнали. Но на тяхно място идваха мъже от други траурути и така кръвта се поддържаше свежа из всички земи на Туатауаните. Това беше и последната "модификация" на траурутната система. Когато и това правило се наложи тя бе напълно готова да съхрани живота ни и целостта ни дори и през най-дългите суши. Всички се биеха-само най-силните оцеляваха, но животът, който слабите даваха биваше приет за тяхна саможертва в името на нещо по-голямо, в името на Туатауан; сношения извън траурутите бяха напълно забранени; а момчетата се изпращаха в пустощта за поне един сух сезон-това бяха правилата, които изградиха Туатауан като една общност, като единно цяло, което да може да оцелее и при най-тежките суши. И те наистина успяха да ни съхранят. До такава степен те са "набити" в подсъзнанието ми, че ги помня и до ден днешен и използвам тази древна мъдрост в ежедневието си. Това дължа аз на времето си прекарано като Туатауан. Те промениха душата ми завинаги. И ме подготвиха за тежките изпитания, които ми предстояха. И иманно заради това аз няма да ги забравя и те ще остават едно от нещата, за които ще се сещам пръв когато си възвръщам паметта-отново и отново.

 

[Amaya]

Както казах първите траурути възникнаха като реакция на онези групи където мъжете доминираха и заграбваха цялата храна и вода за себе си вземайки отговорността за това кой да живее и кой да умре в ръцете си.

Както се вижда, тези хора са били далече от всякаква духовност. Те са били първични и необуздани, нямали са никаква съзнателност относно това какво е добро и какво зло. Били са на едно първично, животинско ниво на съществуване. Далече от всякаква еволюция.

 

[Amaya]

В траурута имаше закон, който за разлика от правилата при останалите групи гарантираше оцеляване не просто за най-силния, а и за най-справедливите. Именно на тази справедливост се крепеше цялото общество на Туатауаните. Няма да подценя фактите, ако кажа, че именно траурутите изградиха Туатауаните. Преди оцеляването на всички бе оставено само в ръцете на най-силните, които изстръгваха живота на по-слабите за да остане достатъчно храна и вода за тях.

Какви закони за въвели Туатауаните?

 

[Amaya]

а момчетата се изпращаха в пустощта за поне един сух сезон-това бяха правилата, които изградиха Туатауан като една общност, като единно цяло, което да може да оцелее и при най-тежките суши. И те наистина успяха да ни съхранят. До такава степен те са "набити" в подсъзнанието ми, че ги помня и до ден днешен и използвам тази древна мъдрост в ежедневието си.

Не разбрах каква точно е тази древна мъдрост? Защо момчетата са били изпращани в пустощта за един сезон?

 

[Гласът на истината]

Както се вижда, тези хора са били далече от всякаква духовност. Те са били първични и необуздани, нямали са никаква съзнателност относно това какво е добро и какво зло. Били са на едно първично, животинско ниво на съществуване. Далече от всякаква еволюция.

И те си получиха заслуженото. Ако си прочела какво се е случило по-нататък с тях Amaya щеше да знаеш, че те бяха победени и избити от онези от нас, които предпочетоха траурутите. А траурутите създадоха много по-богата среда за духовен живот и растеж отколкото техните групи някога можеха да предложат.

 

[Гласът на истината]

Какви закони за въвели Туатауаните?

С въвеждането на траурутната система няколко правила се промениха. Първо, всеки се биеше, и то пред очите на всички за да е честен резултата-нямаше подмолни номера и интриги, за да се определи кой има правото на живот и кой да умре. Докато преди, в хамовете доминирани от най-силните мъже, оцеляването беше "прищевка" на волята на най-силния (или поне най-хитрия, който събираше най-силната коалиция около себе си) и той можеше самоволно да реши кой да пощади и кой да обрече на смърт, с появата и развитието на траурутите стана невъзможно най-силните самоволно да решават кой ще живее и кой ще умре, защото силата на всеки се виждаше в битките. Така, ако най-силния самоволно започнеше да определя кой ще живее и умре останалите можеха да видят това му поведение и да се изправят срещу него/нея. С въвеждането на задължителните битки стана невъзможно помазвачи/чки да се опитват да обсебят вниманието на най-силните и така да си гарантират оцеляване. Още повече, че на тези битки започна да се гледа като на изпитание изпратено от Бога за да се тества кой заслужава да живее и всякакво мамене или подмазване бе напълно заличено.

Второ, на по-слабите започна да се гледа не като на инструменти, които по-силните могат да използват в игрите си за власт чрез коалиции, а като на истински и независими хора, които просто са избрани да преминат от другата страна по-скоро от останалите. Те придобиха статуса на мъченици, чиято смърт позволяваше на останалите да живеят и бяха уважавани за това.

Трето, след като се въведе правилото, че не може да има сношения извън траурута и след като туатаранките укрепиха властта си мъжката алчност бе сериозно "понамалена". Хванати в капана на силни коалиции от жени с характер, които не позволяваха на либидото дори и на най-силните мъже да се развилнее настъпи ситуация, в която мъжете, които не искаха да насочат енергията си другаде, бяха принуждавани да се задоволят с далеч по-малко женско "присъствие" отколкото искаха иначе ги грозеше смърт или поне изгонване от траурута в пустошта. Това подейства много благотворно на мъжката креативност, защото от този момент нататък мъжете трябваше да се развиват и в други насоки освен само да мислят как да се избиват един друг за да вземат власт над останалите. Всъщност с раждането на катът се роди и истинското мъжко приятелство и дружба, което стана по-важно за мъжа отколкото бройката жени, която би могъл да оплоди.

Има и още правила, но мисля, че това засега е достатъчно. В заключение мога само да кажа, че траурутите ни накараха да погледнем навътре и да изкараме най-доброто, на което сме способни въпреки ужасните условия, в които бяхме поставени, така че да можем да живеем с високо вдигната глава дори в ужаса, който бяхме принудени да изпитаме. И ако това беше невъзможно, то поне да можем да си отидем с достойнство от този свят.

 

[Гласът на истината]

Не разбрах каква точно е тази древна мъдрост? Защо момчетата са били изпращани в пустощта за един сезон?

Мъдростта да не се отказваш дори при най-тежки условия, както ние не се отказвахме да живеем дори и при най-тежките суши. Мъдростта да да уважаваш не само силата, но и жертвоготовността на по-слабия. Мъдростта да излагаш всичко наяве за да си честен към останалите, а не да се изкачваш по социалната йерархия с лъжи и подмолни номера. Отношението към жените-тоест, да знаеш, че на жената слабостта ѝ е страхът, а на мъжът-алчността. Има и още, и още, което може да се научи от историята на Туатауан. Ние се развихме като едни честни, смели, жертвоготовни, балансирани и не на последно място-духовни хора, които гледаха отвъд това, което се вижда на повърхността и към онова, което носи сърцето. И всичко това стана възможно благодарение на траурутната система. С хамовете доминирани от най-силните където цареше произвола на онзи, който само биеше най-зрдаво бяхме за никъде. Затова все още помня траурутите, дори и след толкова много прераждания.

Момчетата отиваха в пустошта за да се научат как да оцеляват и да могат да покажат на траурута, в който ще встъпят, че те са достойни да бъдат негови членове, а и не по-малко важна причина бе да могат да останат сами със себе си за известно време за да могат да разберат кои са. Това беше изпитание през което всеки мъж трябваше да може да премине за да може да покаже, че ще бъде достоен баща и бъдещ член на траурут. Туатаранките не приемаха хленчене от изнежени мъже, които не можеха да се справят сами с пустощта или пък от недорасли "хлапета", които не можеха да разберат кои са и каква е стойността на техния живот след престоя в пустощта. Такива не бяха избирани за бащи и лесно биваха "отсявани" от тях.

 

[Гласът на истината]

А сега бих искал да се върна отново към описанието си на онези времена.

С течение на времето климатът стана все по-сух и по-сух. Това доведе до пресъхването на все повече и повече водоизточници-особено в западната равнина. Пейзажът се промени и сега вече земите ни представляваха мрежа от разпръснати "горички" от дървета с дебела кора и бодли около самотни водоизточници, най-често в долини и ждрела, и обширна суха пустош, която покриваше по-голямата част от хълмистия или просто по-високо разположен терен над тях. Реките почти изчезнаха и водоизточниците, които избуяваха на повърхността през цялата година станаха все по-малко и по-малки. В тази пустош растяха само единични храсти, които се изсушаваха през по-голямата част от годината и растения с жилави листа и дебели люспи. Високи треви избуяваха само през дъждовния сезон, но бързо се изсушаваха и умираха когато той свършеше. Земята се напукваше и прах се вдигаше навсякъде. Така земята ни окончателно придоби вид на пустуня през по-голямата част на годината и от тучните зелени гори, които някога я покриваха не остана и следа.

Сега вече ни се налагаше не само да защитаваме водоизточниците си едни от други, но и да копаем "кладенци" през най-тежките месеци на сухия сезон. Измъчени и угнетени ние правехме всичко възможно за да можем да осигурим достатъчно вода поне за най-малките, но не винаги се получаваше. Но в тези ужасни условия помощ дойде от неочаквана посока...

С напредването на сушата оцеляването сам и далеч от водоизточниците стана все по-трудно и трудно. Но все пак някои достатъчно смели и находчиви индивиди успяваха да се справят. Те успяваха да проследят малки, но достатъчни за сам човек, "кладенчета" чрез корените на най-упоритите храсти или растения с месести листа и дебели люспи и така да си набавят жизненонеобходимата им вода дори през най-тежките месеци на сухия сезон. Също така те се научаваха как да белят и изтискват соковете от тези растения или дори да ловят гущери и да пият кръвта им. С упорство и находчивост тези мъже, неспособни или просто нежелаещи да си намерят траурут, успяваха да оцелеят дори през най-тежките дни на сушата. За съжаление техните "хитринки" (поне в повечето случаи) не можеха да осигурят повече влага от тази необходима за собственото им оцеляване и те бяха принудени често да променят местоположението си, защото тези водоизточници бяха непостоянни, но все пак стигаха за да гарантират оцеляването им. Тези "скитници" които така и така не си намираха траурути и оставаха девствени през целия си живот наричахме хави. Те считаха пустощта за техен дом. И постепенно започнахме да се осланяме все повече и повече на тяхната мъдрост.

В началото обичая беше младите момчета току що навършили възраст, при която са полово зрели, да напускат траурутите си в търсене на нови такива. Както казах така се обновяваше кръвта на Туатауаните. Но туатаранките не искаха да приемат слаби и неопитни момчета в ката толкова лесно. Поради тази причина колкото повече време момчетата можеха да прекарат сами в пустощта, толкова повече те се издигаха в очите на туатаранките от други траурути и толкова по-ценни ставаха те като потенциални техни членове. Но момчетата започнаха да измислят все нови и нови "трикове" с помощта на които оцеляваха и през най-тежките суши. Дали щеше да бъде да разравят пресъхнали локви в търсене на подпочвени води, да проследяват най-дълбоките корени на месестите растения останали в пустощта или да пият кръвта на гущери те някак си намираха начин да си набавят нужните храна и вода. Постепенно някой от тях просто забравиха за начина на живот като част от траурут и решиха да си останат в пустощта. За тях това, което намираха там беше по-ценно от всичко, което траурутите можеха да им предложат-а именно толкова силна връзка с духът им, толкова силно присъствие на своето Аз, че те бяха готови да зарежат всички предимства, които животът в група можеше да им предложи. Оставени сами те преоткриваха себе си и израстваха духовно. Така тези хави се превърнаха в един от стожерите на обществото ни, които имаха времето, възможността и най-вече желанието да разглеждат духовни въпроси в пълната тишина на пустощта. Те бяха първите сред нас, които потърсиха пътя към Бога и истинска мъдрост. Но освен това те бяха и онези, които направиха много за напредъка ни.

Едно от нещата които хавите правеха е, че много внимателно изучаваха околната среда. Все пак от познанието за пустощта зависеше оцеляването им. Поради тази причина те внимателно наблюдаваха пейзажа-растителността, животните, небето, звездите и не на последно място-скалите и най-разнообразните минерали, които можеха да се намерят по земите ни. Така хавите откриха минерали, които могат да се топят и оформят в най-различни форми-тоест, това, което ние тук разбираме като метали. Това бяха така наречените халиби-от хуасаут-метал. Първо беше открит халиб айвар-златото, което беше и най-трудно за откриване, но и най-лесно манипулируемия от всички халиби. Хавите бързо установиха предимствата и недостатъците му и започнаха да го използват за направата на символи със свещенно значение. Това бяха и първите опити езикът ни да бъде увековечен в символи. За съжаление обаче айварът се оказа твърде мек и ковък за да се използва за нещо по-полезно. И така познанието за обработката му не стигна до по-широка известност от това, няколко хави да се опитват да изковат символи с помощта на малки количества от него. Но всичко това се промени когато се откри скала с ярко червен цвят, от която се добиваше метал способен да се оформи в сечива, с които вече можеше да се работи. Този червен метал се наричаше халиб гватар, което означаваше великия метал, и се превърна в още един от стожерите на обществото ни. След откритието му стана възможно производството на твърди сечива, които можеха да пробиват скалите много по-лесно отколкото каменните или дървените такива и да се копае за вода много по-ефективно. Така хвите спасиха много животи просто чрез любопитството си.

 

[Гласът на истината]

С откритието на халиб гватарът, или както ще го наричам от тук нататък-гватарът, много неща се промениха в бита ни. Първо, на хавите престана да се гледа като на някакви отшелници, които просто са избрали пустощта пред траурутите, защото не могат да се справят с живота в тях. На отдадеността, характерът и находчивостта им започна да се гледа с уважение и дори млади момчета, които имаха тези качества бяха съветвани да стават хави вместо да седят в траурутите. Постепенно се оформи цяла нова прослойка на обществото ни с много важна функция-да споява траурутите заедно и да поддържа Туатауан като единно цяло. Дори името Туатауан бе измислено и наложено от хавите. То имаше две възможни значения и те харесваха тази двусмисленост. Първо, и буквално, туат идваше от имитирането на звука на строшаване на кости. Идеята зад това беше, че по време на битките до смърт през тежките дни на сушата победителя отнемаше живота на победения след като му строшаваше костите. Тоест, Туатауан означаваше тези, които трошат кости. И така името увековечаваше победителите от тези дуели, които и си заслужаваха правото на живот според законите ни. Второ, начина, по който се произнасяше думата туат беше близък до начина, по който се произнасяше думата ни за огън, и от там името Туатауан означаваше тези, които се издигат чрез преминаването си през огъня. Като под огън не се разбираше буквалния огън, а ужасяващото слънце, което печеше по времето на сушите. Така хавите успяха да хванат същността на опитността да си Туатауан в една дума.

Второ, хавите постепенно се оформиха като "преносителите" на ценни вещи в обществото ни. Функция, която в историята на тази цивилизация е поета от търговците при нас беше в ръцете на хавите. С откритието и нарастване на опита да се обработва мед този метал стана драгоценна стока търсена из всичките ни земи. Но не навсякъде металът беше широко разпространен. Например в западната равнина почти нямаше находища, докато по склоновете на Кхафтата на изток имаше изобилие от него. За да може всички да имат достъп до него хавите оформиха нещо като "търговска верига" помежду си където един на друг си предаваха обработена мед, която вървеше от изток на запад, в замяна на по-"луксозни" храни като опушена риба или птиче месо и плюск (какво е това ще обясня по-късно) и качествена дървесина, които се намираха в западната равнина. Хавите се научиха да се срещат един с друг на определени места по определено време и да разменят тези как да ги нарека-"стоки" за да могат те да достигнат до траурутите, които наистина имаха нужда от тях. Така постепенно най-източните (планински) траурути се научиха почти напълно да разчитат за прехраната си на равнинните траурути докато те в замяна им доставяха големи количества от ценния метал. В тези траурути също така процентът на хавите беше най-висок. По този начин, както и чрез мигриращите момчета от един траурут в друг постепенно се оформи мрежа от връзки, която ни направи едно цяло, един народ. И основна роля за поддържането на тази мрежа имаха именно хавите.

Трето, хавите се занимаваха с много неща оосвен преноса на стоки от траурут в траурут. Може би най-същественото от тях бе да "медитират" продължително над вечни въпроси, които мъчно намираха своя отговор. Така те на практика измислиха нашите религия и философия. Един от въпросите, който често привличаше вниманието им, беше как се наричат свещенните сили, които управляват живота ни и са отговорни за тежките изпитания, на които сме подложени. В опита си да обвържат тези сили със звук те постепенно усъвършенстваха и "донагласяха" езика ни-хуасаут-до това, което аз споделям с Вас в момента. Но тези имена не бяха предавани само като звук, но и като образ, който да "вкара звука в някакви рамки". Именно тези имена се и превърнаха в първите каяни-образи отговарящи на оределени думи в езика ни. Това беше и началото на нашата писменост. Но за да могат да съхранят "откровенията", до които бяха достигнали, хавите се нуждаеха от повече отколкото имаха достъп в началото на тези си занимания. Тогава, в началото, те рисуваха каяните върху пясък докато постигнеха съвършенство на формата, която искаха да предадат. После започнаха да ги дълбаят върху камък или в дървесина, но процеса беше мъчен и изискваше твърде много време и усилие. Истински тласък на развитието на писмеността ни обаче дойде с откритието на металите, и особено на медта. Сега вече беше възможно да се изкове "лист" от мед и върху него със злато да се напишат съответните символи. Тези "листове" се наричаха плуати (или може би по-точна транскрипция би била п'уати) и бяха първата проява на писменост сред нас. Хавите силно заобичаха да ги правят и тяхната размяна беше символ на високо доверие един в друг. Постепенно броя и сложността на каяните нарастваше докато стана възможно изписването на обикновенна реч с тях, при което те се превърнаха в истинска писменост. Също така за лесно съхранение плуатите бяха нареждани един върху друг, пробивани в единия край и предпазвани с дървени "корици" от двата края. Така се получаваха тежки метални "книги" наречени помеки, в които съхранявахме знанията си. С течение на времето обаче медта хващаше патина и книгите ставаха от медно-червени в зелени със златни букви. Тогава те се наричаха куагьолмеки (от куа-патина) и това бе основната форма на съхранение на знанията ни. За всеки хав беше чест да напише куагьолмек и така да увековечи съществуването си.

Постепенно хавите оформяха все по-сложни и по-сложни "взаимодействия" помежду си и те изградиха мрежа, която покриваше цялата територия обитавана от Туатауаните и стигаше и до най-отдалечените траурути.

 

[Amaya]

Ти тези спомени на колко пъти или за какъв период от време ги получи? При всяка регресия ли си спомняше същата цивилизация и същите хора с които си живял?

 

[Гласът на истината]

Постепенно хавите се обособяваха като отделна част от обществото ни. В общество в обществото, ако мога да използвам това сравнение. Тъй като с течение на времето се изискваше пренос на все повече и повече стоки от траурут в траурут и всички започнаха да разчитат все по-силно на хавите те бяха поставени в ситуация, в която за да могат да удовлетворят нарастналите нужди на траурутите, както и част от своите собствени, те трябваше да изградят стройна организация помежду си. Организация, върху която стъпихме всички, и която ни изгради като цивилизация.

В началото на хавите, тоест на тези, които предпочитаха да прекарат живота си скитайки се из пустощта вместо да станат членове на някой траурут, не се гледаше с добро око и те бяха пренебрегвани и низвергнати от останалите. Но с напредването на духовността на хавите, тоест с увеличаването на знанията им и прогресивното развитите на уменията им да извличат нови и нови духовни знания, откритията на много полезни за всички знания като това къде е най-добре да се копае за вода, както и на металите и помощта, която старите хави даваха на младите момчета след като те се оказваха в пустощта, отношението към тях постепенно започна да се променя. И катът, и туатаранките разбраха, че тези девствени отшелници не се опитват да се възползват от слабостта на траурутите и да обсебят властта в тях както най-силните мъже от по-ранните периоди на историята ни, а наистина искат да помогнат на всички туатауани, не само на траурурта, от който идват, и не представляват заплаха за положението им. Това разбиране постепенно се наложи и онези от нас, които търсеха отговори на вечните въпроси като "Защо съществувам?", "Как е възникнало всичко?" или "Кой управлява света ни?" сами избираха да се скитат цял живот из пустощта рискувайки да умрат от глад и жажда дори когато много траурути ги искаха за техни членове. В съзнанието им постепенно се установи нова парадигма-"Не е важен конкретния траурут, а добруването на всички Туатауани.". Тоест, те спряха да мислят конкретно за траурута, от който идваха или за някой, към който искаха да се присъединят, а мислите им, и целите им, се насочиха към това всички Туатауани да са добре, а не да трябва да се избиваме помежду си за малкото останала влага, до която можехме да се докопаме. И това помогна Туатауаните да пребъдат.

По същото време когато първите хави се обрякоха на девственост и грижа за всички, а не за отделен траурут, траурутите бяха започнали да се избиват един с друг в периоди на много тежки суши (а те ставаха все по-чести и по-чести), което отвращаваше първите хави. Те с радост слизаха при траурутите през сухия сезон и споделяха опита си в търсенето на вода, но недоверието на туатаранките, а и на катът, ги караше да се отдръпват. Не рядко самите хави ставаха жертва на недоверчиви траурути и фантазиите, че те са заплаха за положението им, на прежаднели туатаранки. За да се справят с този проблем хавите започнаха да дружат с други хави и да образуват мъжки групи, които бяха особено полезни за по-младите момчета. Те именно им позволяваха да оцелеят през сухия сезон, което иначе те надали можеха да направят самостоятелно. Но също така ги и учеха на ценностите на хавите-че не е толкова важен отделния траурурт, а оцеляването на Туатауан като едно цяло. И че техния живот е по-дорбе да бъде жертван за тази цел отколкото за стремежите на някоя отчаяна прежадняла туатаранка. Те също учеха и че не е важна отделната жена, а това като цяло по-силните жени да раждат деца, така че младите момчета да не се поддават на чувствата си към отделни жени когато попаднат в траурут, а винаги да се опитват да се сношат с най-силните измежду тях и да се грижат за децата им. Постепенно момчета преминали през "обучението" на хавите ставаха част от катът на траурутите и тези вярвания проникваха в тях. Така хавите започнаха да направляват това, което се случваше (и най-вече вярваше) в траурутите. Туатаранките не харесваха много това присъствие, но започнаха да уважават хавите за помощта им по време на суши и за факта, че те оценяваха статуса им и наставляваха младите момчета да ги уважават и да се стремят не към най-привлекателните или най-обичаните жени, а към най-силните и способните. Така започна постепенен процес на сближаване между туатаранките и хавите, който допринесе за изграждането на цивилизацията ни.

Постепенното допускане на хавите до траурутите и уважението, на което те започнаха да се радват допринесе за увеличаване на статуса им. Така с течение на времето от низвергнати мъже в пустощта те станаха уважавани учители и наставници на цели траурути. Стана възможно хавите да слизат при траурутите поне за дъждовния сезон и да попълват запасите си от храна с помощта на останалите му членове. А самите хави използваха тази възможност да разкажат до какви достижения са стигнали по време на медитациите си. Така се оформи един надежден съюз между хавите и траурутите, при който те помагаха със знанията си, ако можеха разбира се, през сухия сезон докато траурутите им помагаха в намирането и съхранението на храна през дъждовния сезон. Естествено хавите запазваха девствеността си и всякакви сношения с членки на траурута бяха абсолютно забранени и се наказваха жестоко. Те стояха далече от вътрешната динамика на траурутите, а в замяна получаваха възможност да попълнят хранителните си запаси за през сухия период и да споделят знанията си. На общностите от хави също започна да се гледа другояче. Докато преди туатаранките ги пододзираха в заговори срещу тях след откритието на медта и превръщането на хавите в "транспортните работници" на Туатауан те станаха верен партньор и постепенно бяха допускани все по-близо и по-близо до траурутите. Мъжете от катът също започнаха да разчитат на хавите за да помогнат за оцеляването на момчетата след напускането на траурутите и бащите по този начин се опитваха да осигурят оцеляването на синовете си. Така хавите станаха незаменими и за оцеляването и развититето на самите траурути.

С развитието на "транспортната система" между траурутите значението на хавите се увеличи още повече. Сега те буквално отговаряха за оцеляването на траурутите, защото траурути оставени без връзка с никакви хави рискуваха до тях да не достигат абсолютно никакви стоки произвеждани от други траурути, често много далече от тях. Мед, опушено месо, плюск или влъв (вид тъкан необходима за направата на дрехи) идваха по "транспортните мрежи" на хавите и недоверието към тях лишаваше траурутите от тези важни за тях стоки. Ососбено важна беше медта за траурутите, които нямаха достъп до находища на собствената си територия. Срив в отношенията с хавите означаваше спиране на доставките на мед, а това на свой ред означаваше предопределена смърт през сухия сезон когато медните сечива бяха абсолютно необходими за копаенето за вода. Всичко това въздигна хавите до доверени съветнитци както на ката, така и на туатаранките и им помогна да осъществят мечтата си-да обединят траурутите в името на Туатауан, а не да се грижат само за собственото си оцеляване. Това стана като първо на хавите им бе предоставена възможността да изградят свои собствени "сгради" в близост до по-сигурни водоизточници пазени от траурутите. "Сгради" е наистина пресилена дума-ставаше въпрос или за подобни на пещери помещения врязани в скалите в близост до водоизточниците, или за примитивни колиби изградени от кал събирана по време на дъждовния сезон. Важното бе, че им се позволи по-сигурен достъп до вода през цялата година и по този начин общностти от хави можеха да се застоят на определено място, а не само да се скитат из пустощта. Тези места станаха известни като потове и играеха ролята на "неутрална земя" между траурутите. Те бяха целогодишно обитавани от хавове, които ги използваха като "складове" за стоки докарани отдалеч, за жилища и за места за медитации. Но те имаха и друга по-важна функция за общото благо на Туатауан-там се събираха представители на различни траурути-членове както на катовете им, така и туатаранки от тях, и те обсъждаха координацията си за общи цели-най-често копаенето за вода. Хавите ненавиждаха боричканията между траурутите за най-добрите места за копаене и използваха позицията си да ги убедят да работят заедно за да се преодолее най-сериозния ни проблем-липсата на вода-и Туатауан наистина да станат едно цяло, а не да живеят разпокъсани на траурути. И наистина успяха....

 

[Гласът на истината]

Ти тези спомени на колко пъти или за какъв период от време ги получи? При всяка регресия ли си спомняше същата цивилизация и същите хора с които си живял?

Вече казах, че основата беше поставена едно лято след като напуснах Студентски град, преместих се обратно в родния си град и си търсих работа там. Тогава и разполагах с достатъчно време да си правя често регресии. Тогава за пръв път получих достатъчно "парченца" за да сглобя цялата история на Туатауан и от тогава си спомням детаил по детаил при различни "медитации", или по-точно се опитвам да си ги спомня, защото паметта ми просто не може да задържи толкова информация колкото ми се подава. Някой детайли не мога да си ги спомня и до ден днешен, но основата която получих тогава е на практика без изменение и до ден днешен. А тя се състои от три периода на историята на Туатауан-този ранния период на формирането на цивилизацията ни за който разказвам в момента, периода на робствотот ни под властта на Тенгкчуа и периода след като ги победихме и направихме нашата собствена цивилизация-Тиахуанопанът. Да, спомням си едни и същи хора и едни и същи места, но просто не мога да "хвана" всеки детайл. например не мога да си спомня всяка една думичка на хуасаут. Това което още от тогава-преди около 15 години-се опитвам да направя, но все още не мога е да се "потопя" до такава степен в старото си Аз, че да видя всеки един детайл, който виждах и тогава. Но това е наистина много много трудно...

П. П. Не, не на всяка регресия се виждам като Туатауан. Когато поискам да видя бъдещето си например, тоест да си направя прогресия, а не регресия, се виждам в най-разилини тела, места и роли. Но спомените ми за Туатауан са най-силни заради бадахуанът и фактът, че най-често медитирам над тях.

 

[Amaya]

Не, не на всяка регресия се виждам като Туатауан. Когато поискам да видя бъдещето си например,

Въпросът беше не за бъдещето, а за миналото. Дали в тези регресии непрекъснато виждаш само един период от живота си, или при различните регресии виждаш различни животи. Остава се с впечатлението, че за дълъг период и при много регресии си видял нещата, които разказваш, защото изглежда за дълго време си бил под една и съща регресия, за да можеш толкова надълго и нашироко да разказваш за живота по същото време.

 

[Гласът на истината]

На хавите отне хилядолетия да достигнат до позицията на уважавани съветници и "спойката" между траурутите от онази на низвергнати отшелници неспособни да влязат в траурут. Пътят не беше лесен, но те успяха. Но по-същото време течеше и паралелен процес-на събуждането на Туатауан. На достигането до и развитието на способностти идващи не от тялото, а от Духът на надарените. След хиляди години време дойде моментът, в който тези двата процеса да се слеят за да решат основния проблем на Туатауан-а именно липсата на вода.

С установяването и напредването на траурутната организация започна да се наблюдава нещо неочаквано-и мъжете в катът, и туатаранките започнаха да изпитват "странни преживявания", които (поне в началото) не можеха да обяснят. Особено когато телата им бяха на границата между живота и смъртта в онези дни когато влагата беше недостатъчна и те бяха почти припаднали от жажда. Но не се отказваха от живота. В тези състояния на върховно напрежение, но и абсолютна концентрация докато бяха фиксирани върху една цел-да оцелеят-жадните разказваха (или поне онези от тях, които успяваха да оцелеят сушата за да разкажат за това) за странни светлини виждани в транса им, за гласове, които са им казвали, че Туатауан ше пребъдат или за внезапно получаване на информация, която впоследствие се е сбъдвала. Тогава тези видения не можеха да се обяснят лесно, но с течение на времето всички започнахме да изпитваме уважение към тях, уважение към "жаждата" както казвахме за всички тези случаи и вътрешно започнахме да вярваме, че има нешо вярно в старите легенди, които ни бяха разказвани. легенди за вечния сблъсък между две същностти, които са пропили всичко и са наистина навсякъде-Ньопанът и Гьопанът, и които ще се бият докато този свят съществува. Вярванията ни обаче не можеха напълно да обяснят случващото се. Хората постепенно се "пробуждаха" като твърдяха, че могат да видят бъдещето и миналото, да научават информация, която не може да се достигне иначе, да виждат картини от места отдалечени на голямо разстояние от тях и най-вече-да говорят със същностти в транса си, които иначе са недостъпни за тях. Всичко това беше странно и някой от нас просто го отдаваха на жаждата, но постепенно все повече от нас съобщаваха за едно и също и казваха, че тези неща са истински. Най-силно впечатлени от тези думи бяха хавите, които започнаха често да се опитват съвсем съзнателно да се поставят на границата между живота и смъртта за да "провидят". Не е известно колко ли от тях не успяха да се върнат обратно за да разкажат какво са видели. Но тази практика беше много опасна и постепенно хавите запожнаха да търсят по-"безопасни" начини да постигнат същото. Например жаждата се заменяше с липса на сън, а условията се избираха така, че да може практикуващия все пак да има начин да се върне жив от там. И така се заформиха "медитациите" на Туатауан.

Хавите най-често "изпробваха" различни техники за медитация сред пустощта, но те разказваха за това и на останалите в траурутите. Така постепенно тези техники навлизаха сред всички нас и всички започнаха да се пробуждат, всички станаха "виждащи". Но траурутите имаха други "проблеми" по това време. Все още основни проблеми по поддържането на "мирът" в траурутите не бяха решени по това време-а именно имаше мъже, които си лягаха с много жени и тяхното либидо не беше обуздано и все още туатаранките не бяха установили пълен контрол над траурутите. В онези времена все още не ставаше ясно дали победителите от дуелите помежду ни действат с чисти сърца и за добруването на траурута като цяло или имат подмолни мисли и просто се опитват да подобрят положението си. Нещо все още липсваше в законите на Туатауан по онова време за да може да се избират тези, които имаха най-искренни намерения за добруването на Туатауан, от онези, които просто искаха да се възползват от силите си. Но когато започнахме да "провиждаме" изведнъж тези от нас, които бяха вече "събудени", успяваха, някак си, да предугадят намеренията на онези, които не бяха с чисти помисли. По време на битките те не виждаха двете страни просто като две тела вкопчени в дуела, а като две същностти дорещи се за надмощие. Тоест, те престанаха да виждат само с очите си, а отвориха и други сетива, които да използват за да виждат не само двете тела вкопчени в битката, а "енергията", която извираше от тях. И така предугаждаха намеренията на победителя и разбираха чувствата на победения. Постепенно това се превърна в мярка за успеха на двете страни също толкова важна колкото и изхода от самата битка. "Виждащите" можеха да разберат дали победителя действа в интерес на целия траурут или иска нещо само за себе си? Дали победения е просто изплашен или наистина вярва в това за което се е бил, но просто силите не са му стигнали? Дали двете страни се уважават или се крият подмолни помисли зад дуела? Дали някой просто не иска да заграби победата за да се възползва лично от нея? Дали душите на борещите се са чисти или не? Информацията за това просто преминаваше през съзнанията на виждащите докато гледаха битките. Те не можеха да обяснят как и защо ставаше това, но разбираха много добре всичко, което ставаше между двете биещи се страни и получаваха навременна информация за дуела. И тя винаги излизаше вярна. Някак си всичко се виждаше и не можеше да остане скрито-покрито. Постепенно все повече и повече от нас "провидяха" и стана много трудно да се крият намерения в траурута. Но ни отне много много време докато стигнем до там.

С течение на времето се появяваха все повече и повече индивиди, които имаха просто "повече" способностти от останалите. Първо се появиха тези, които можеха да виждат в миналото и бъдещето. После се появиха други, които можеха да общуват със скрити същностти от нематериален характер. След това дойдоха онези, които виждаха намеренията на биещите се страни, или по-точно виждаха "енергията" (или както ние го наричахме ваумът) на различните хора, че и на животните и на цялата природа около тях. По-късно имаше Туатауани, които можеха с лекота да вдигат тежките "тояги", с които се биехме и да замахват със страшна сила с тях, а накрая се появиха и онези, които можеха да местят предмети само с мисълта си. Постепенно целия ни начин на възприемане на света се промени и започнахме да черпим от опита на онези от нас, които имаха тези способностти и видимо знаеха много повече от всички останали. Те започнаха да водят Туатауаните. Те също така можеха да издържат много по-дълго на жажда и без сън от останалите и искаха да прекарват повече време в усамотение и концентрация. Някой от тях ставаха хави, но повечето стояха в траурутите. Започнахме да ги наричаме ган-Туатауан и се надявахме един ден всички да станем като тях...

Проблема с безводието обаче продължаваше да ни мъчи. Земите ни ставаха все по-сухи и периодите на засушавание все по-дълги. Можеше да има и няколко години без силен дъжд на места по земите ни. Но появата на ганите промени съдбата ни. Те лесно се разбираха с хавите, които по това време вече бяха развили всепроникващата си "организация" навсякъде из земите ни и сключиха съюз с тях, който много ни помогна да подедим жаждата. Ганите използваха уменията си за намирането на водоизточници, а хавите организираха много траурути да работят помежду си за достигането им. И ганите винаги се оказваха прави! Под тяхно ръководство десетки, ако ли не и стотици Туатауани се събирха да копаят не просто кладенци, а цели пещери дълги десетки ръста докато се стигне не просто до кладенци, а цели реки! Така успяхме да победим жаждата! Благодарение на онези от нас, които преоткриха себе си в тежките битки помежду ни и достигнаха до скритите способностти на душите си и на онези от нас, които не се отказаха от идеята за Туатауан дори когато бяха принудени да се скитат сами из пустощта. Те успяха да ни изградят като народ!

 

[Amaya]

На хавите отне хилядолетия

Ти за периоди от хилядолетия ли си спомняш толкава много събития, или просто това е плод на твоята фантазия?

 

[Гласът на истината]

Ти за периоди от хилядолетия ли си спомняш толкава много събития, или просто това е плод на твоята фантазия?

Не знам дали изобщо ме четеш Amaya но аз още преди да започна да разказвам за Аурисия и Туатауанските си прераждания съвсем ясно казах как съм видял всичко. Отне ми почти цяло лято да "сглобя" събититята, за които сега говоря. Още в началото на това лято докато ще бях в Студентски град ме "тресна" кой съм бил и какво съм прваил. Видях се как съм част от траурут и се бия с други мъже, видях се като хав, видях се като туатаранка, и не напоследно място-видях се в тялото на тази Аурисия от Туатауаните която преживява определени моменти от историята ни. Още от тогава разбрах кои са основните етапи от историята ни и сега ги разказвам един по един, пост по пост, защото просто не мога да напиша всичко наведнъж-би отнело страшно много място и време. Затова го карам парче по парче, но постепенно ще стигна и до Аурисия и бадахуанът. Именно бадахуанът е ключът, който аз толкова настоятелно се опитвам да покажа и който е обяснението защо знам толкова много. Когато се концентрирам и медитирам върху Туатауанските си преживявания, върху това, което съм бил тогава бадахуанът просто се "включва"-виждам образи, чувам звуци и не на последно място просто информацията тече и аз разбирам все повече детайли. Чувството е много по-различно от това просто да си фантазираш-няма я лекотата на мисълта, няма го удоволствието от фантазията. Вместо това спомена става все по-тежък и тежък докато накрая изплува често донасяйки ти болка по същото време когато го видиш, чуеш или просто разбереш.

Amaya, свободна си да не ми вярваш и да си мислиш, че всичко това е продукт на въображението ми, но аз си знам как съм се чувствал всеки път когато съм се концентрирал върху онези времена. А аз съм го правил стотици, ако ли не и хиляди, пъти. Затова знам много добре историята, която се опитвам да разкажа. Тя просто е "запечатана" в бадахуана и аз я "изтеглям" от там. Ако не ми вярваш това е твой избор. Целта ми с тази тема е да разкажа какво съм направил като практики и какво съм видял в резултат от тях, а не да убеждавам скептиците. Тя Вселената си има механизми да ни покаже какво е истина и какво не. Рано или късно и историята на Туатауаните ще бъде съдена по тях. То ще си покаже кое е вярно и кое не. Но дотогава аз просто ще говоря това, което узнавам. Сега разбираш ли ме?

 

[Гласът на истината]

А сега бих искал да се върна към историята ни:

В началото битките помежду ни бяха кървави и жестоки. Тогава, още преди сушата окончателно да обхване земите ни, не съществуваха правила кой с кого и как да се бие и тези сблъсъци бяха просто конфликти за определяне на надмощието на един над останалите. Надмощие, което на свой ред определяше кой ще живее и кой ще умре. Това беше още преди установяването на траурутната система, така че в битките участваха само мъже които използваха примитивни "бухалки" и тояги направени от дърво или остриета от камък. Просто "подръчни материали", които се намираха лесно по нашите земи и бяха достатъчно здрави за да се използват в битка. В тези първи сблъсъци целта беше една част от групата да подтисне останалите ѝ членове и понякога можеше да се стигне до пълномащабна бикта, при която победителите да избият победените. Тогава най-важното ставаше не кой е най-силния, а кой може да задържи най-силната коалиция от мъже чрез която да управлява групата. Жените бяха просто плячка за по-силните, които си ги поделяха помежду си, а грижата за децата зависеше само от това чии са. Така децата на победителите получаваха много повече внимание и имаха много по-голям шанс да оцелеят отколкото децата на победените. Системата беше несправелива и участващите в нея знаеха, че трябва да заграбиш колкото се може повече власт за да си гарантираш оцеляването.

По същото време в други групи за да избегнат насилието жените се опитваха да поделят храната и водата колкото се може по по-равно. Но те просто не стигаха за всички. Затова те се оказваха в ролята на "екзекуторки", които трябваше да избират кой да живее и кой да умре. Те поддържаха позицията си благодарение на факта, че мъжете в тези групи бяха по-снизходителни към тях и се опитваха да ги предпазят от другите групи, които пък постоянно се опитваха да превземат водоизточниците им и да ги поробят. През онези времена все още имаше повече храна и вода и старият модел на живот на групи от по няколко семейства беше се запазил в паметта ни. Онези групи, където жените отговаряха за разпределението на храната и водата се опитваха да го запазят максимално дълго, но сушата не им го позволи. В началото убийствата бяха извършвани бързо и с милост, а засегнати бяха само най-слабите членове на групата-стари, болни и ранени, които очевидно нямаше как да допринесат повече за силата ѝ. Но с течение на времето и напредването на сушата и тези групи бяха изправени пред страшната реалност, че просто няма храна и вода за всички и че избиването на най-слабите няма как да помогне да остане достатъчно за останалите. Трябваше да се определи кой заслужава да оцелее по някакъв начин. Нежелаейки да се стигне до кървавите "свади", които разкъсваха групите доминирани от най-силните мъже и които намаляваха "бройката" им по един от възможно най-кървавите начини, в тези групи се реши, че само честната битка между членовете ѝ може да бъде достоен съдник за това кой заслужава да живее и кой да умре. А за да може една битка да е честна тя трябваше да става пред очите на всички и да е "що-годе" равностойна. За да се поддържа битката равностойна бе необходимо тя да е "дуел" едно на едно, оръжията, които ще се използват, ако въобвще се използват, да бъдат едни и същи за всички и правилата, по които ще се извърши битката, да се съблюдават от независими "съдии". Тези условия бяха спазвани. Битките наистина станаха един на един, оръжията бяха стандартизирани и цялата група ставаха "свидетели" на това, че битката е честна и нито една от страните не използва непозволени прийоми. Така започнаха дуелите, които се превърнаха в основата на разпределението на позициите в по-късно възникналите траурути.

Първите дуели бяха само между мъжете и те на практитка решаваха кой ще ръководи групата. Нямаше скрито-покрито и кандидатите за лидер на цялата група се биеха пред очите на всички. Само така можеха всички да са сигурни, че битката ще е честна. Тези първи двубои бяха само с голи ръце и рядко да смърт. Важното бе просто да се определи лидерът. Това беше и отговорът на "коалиционните игри", които течаха в групите ръководени само от най-силните мъже. В онези групи нямаше честност и всичко беше оставено на произвола на най-силната коалиция. Сблъсъците между групите бяха брутални, и често смъртоносни, и подчинението, което се изискваше от загубилата страна, след тях-абсолютно. За разлика от тези групи в групите където се разви системата на дуели между мъжете сблъсъците рядко бяха смъртоносни, жените и децата не попадаха под абсолютна власт на победителя и със загубилия се отнасяха с уважение и той бе задължен само да следва указанията на победителя, но не и да му се кълне в абсолютна вярност за да оцелее. Както казах битките в тези групи определяха само кой заслужава да застане начело, но не поставяха живота му пряко в ръцете на победителя. До това се стигна по-късно с напредване на сушите и нуждата да се пролива още и още кръв за да може да остане достатъчно храна и вода за оцелелите. Но с превръщането на тези двубои в онова, което решаваше кой ще живее и кой ще умре битките станаха наистина до смърт. Вече не се пестяха усилия и победения нямаше възможността просто тихо да се отдръпне на по-задна позиция в йерархията. Въпросът вече беше оцеляването на загубилата страна и поради тази причина боевете станаха много по-ожесточени и се реши да се използват оръжия. Голите ръце не се приемаха като достатъчни за двубой, който ще реши кой ще живее и кой ще умре и и двете страни вече бяха готови да си нанесат сериозни поражения за да могат да спечелят. В началото бе прието използването на остриета, но бързо се оказа, че хладното оръжие е твърде ефективно в причиняването на смърт. И то на смърт чрез проливане на кръвта на загубилите. Но жените оспориха този метод на убийство, защото пролятата кръв можеше да се използва, а, как да се изразя-"по-пълноценно". По-това време положението със сушите по земите ни вече беше станало толкова сериозно, че жените изискаха дори това телата на умрелите да бъдат "оползотворявани" като се използват за източници на "влага" за останалите. Да, наистина положението беше станало толкова тежко, че се стигна до канибализъм по отношение на кръвта и останалите телесни течностти на умрелите. А когато битките бяха с хладно оръжие тази кръв се "похабяваше" като се разливаше по земята. За да се предотврати това жените предложиха единствените оръжия, които да се използват в двубоите да бъдат тъпи предмети, които могат да нанесат тежки поражения бърху тялото, но без да проливат кръвта му. Тоест, "бухалки" и тояги, които могат да се използват за да се пребие съперника, но не и да му се пусне кръв. И така в тези битки започнаха да се използват дървени бухалки или тояги в зависимост от избора на съперниците, но телесните течностти на умрелите се запазваха за да могат да бъдат "оползотворени" от цялата група.

Първите оръжия, които бяха позволени в двубоите помежду ни, в началото само между мъжете, бяха примитивни бухалки, които представляваха парчета дърво удебелени в единия край, и тояги, които пък представляваха що-годе прави и кръгли парчета дърво с еднаква дебелина от край до край. Тогава все още се намираха различни видове дървета в сухите горички по земите ни и имаше избор от материали, които да се използват за направата им, но с напредването на сушата единствените дървета, които се задържаха по земите ни бяха един вид не особено високи дървета с дебела кора, листа опадащи през сухия сезон и бодли. За щастие те имаха доста здрава дървесина и от тях ставаха добри оръжия. По онова време вече и жените започнаха да се бият помежду си за статуса на най-силната, която заедно с най-силния мъж ще може да решава кой ще живее и кой ще умре, така че всеки член от групата си правеше собствено оръжие, което да му служи в битка. Тогава и започна един продължителен спор за това кое оръжие е по-ефективно и трябва да се избере от всички-бухалката или тоягата? И за двете страни си имаше привърженици като тези, които предпочитаха бухалката, смятаха, че тя носи много по-щадяща смърт, докато онези, които предпочитаха тоягата, считаха, че тя е много по-ефективна в битка дори и без да може лесно да нанесе решаващия удар. Двете страни поспориха известно време и в крайна сметка се наложи бухалката, но се запазиха и групи, които използваха тоягата или позволяваха на членовете си да си избират между двете. Като дизайн се наложи продълговатата бухалка с къса дръжка в единия край. Това оръжие и стана основното бойно средство на Туатауаните до появата на металите, и особено на медта. Всички имаха по една бухалка, която често носеха с тях. Всеки бе задължен сам да си направи оръжието. Вярваше се, че то носи "духът" на създателя си и служи най-добре на него. Идеята зад продълговатите бухалки беше, че те можеха да се използват както за атака срещу противника, така и за защита като отбиват ударите, които отсрещната страна се опитва да нанесе. По този начин те служеха като нещо подобно на дървени "мечове", с които и двете страни се "дуелираха".

Продълговатата бухалка бе основното оръжие, което използвахме, по времето на възникването на първите траурути. Но тя се използваше само за битки в рамките на траурурта-за да могат членовете му да мерят силите си помежду си. За битки между групите се използваха каменни копия, брадви и други видове хладни оръжия. След като трауруртите окончателно се наложиха, и вече не се налагаха тежки битки помежду ни, продълговатите бухалки станаха и основното оръжие за битки не само вътре в траурурта, но и между самите тях. С тях се изпращаха момчетата в пустощта. С тях се убиваха, или поне пребиваха, нарушителите на законите ни. С тях се погребваха мъртвите, или поне каквото беше останало от тях. Всеки имаше своята бухалка и я носеше през почти цялото време. Тя беше почти толкова неизменен негов спътник, колкото и самата му дреха. Така тези бухалки служеха не само като оръжия по време на битка помежду ни, но и като част от ритуалното "облекло" на всеки Туатауан и имаха много функции в обществото ни.

Скоро след въвеждането на бухалките и преди самото възникване на траурутите се утвърди и още един ритуал свързан с двубоите помежду ни. Това бе възникването на кауловете. Каул означаваше специален "ритуал" при боевете помежду ни. При него всички-и мъжете, и жените, че и по-големите деца-членове на групата се нареждаха в кръг около биешите се и позволяваха битка само и единствено в очертанията на този кръг. "Свещенното" пространство на каулът се превърна в "изпитателната площадка" не само за това кой ще живее или ще умре, а и за всички идеи на Туатауаните в бъдеще. Ние започнахме да се раждаме и умираме с кауловете и те се превърнаха в най-съществената част от културата ни. Винаги когато възникваха спорове помежду ни-независимо за какво-те се уреждаха в кауловете. Дори не беше важно кой ще спечели битката в каула-най-важното бе и двете страни просто да проявят готовност да се бият, до смърт, ако трябва, в името на това, в което вярваха. Именно по силната вяра се изпитваха характерите на всички. Смелостта винаги се поощряваше, а на страхът се гледаше с отвращение. Лъжите се мразеха, а истината трябваше да се казва винаги-дори и когато това болеше, много. Именно тази система от вярвания, която се окуражаваше и подсилваше от кауловете ни направи силни и издържливи, но честни и безкомпромисни по отношение на истината. Мога дори да кажа, че сблъсъците в кауловете направиха Туатауан това което станаха-те изградиха траурутите отвътре, обърнаха ни към истината и отсяваха не само слабостта, но и страха и лъжата.

Заедно с въвеждането на кауловете се утвърдиха и правила за това какаво може да представлява честно отнемане на живота на победените. Първо, и най-важно, използването на хладни оръжия бе абсолютно забранено. Причината бе не само, че целият траурут не можеше да се "възползва" от влагата на победения, но и защото на смъртта чрез кръвоизлив започна да се гледа с много лошо око. По този начин победения губеше не само кръвта си, но и все едно духът му изтичаше през раните. Или поне така се възприемаше кръвозагубата от нас. Съответно, затова и този начин на умъртвяване беше строго забранен. Второ, всякакви удари в слабините, очите или каквито и да е било слаби точки на тялото бяха напълно забранени, освен ако ударът не беше насочен към значително по-голяма повърхност и просто бухалката на атакуващия попаднеше там случайно, без това да е била целта му. Битката трябваше да е честна от край до край и подобни "изпълнения" нарушаваха нейния ритъм много сериозно. Целта беше двете страни да се изтощят една с друга за да се види кой е по-издържливия, а не просто да се търси съкрушителен, но нечестен удар, който да довърши единия опонент много бързо. Тогава нито се виждаше издръжливостта на двете страни, нито целеустремеността им. Поради тази причина и подобни действия бяха напълно забранени. И трето, смъртта винаги настъпваше в резултат на счупване на врата. Това бе най-сигурния ритуален начин за убийство. Първо, по-слабият противник се поваляше от ударите на по-силния. Другия вариант това да стане бе да се стигне до счупване на нещо след много силен удар. Но костите и на двете страни бяха доста здрави за да не могат да се чупят лесно. Все пак понякога се стигаше до счупвания и те решаваха хода на двубоя. След като едната от страните буквално се сринеше от болка, преумора, наранявания или счупване победителя не я довършваше с удар от бухалката си, а изправяше победения на коленете му, или ако това бе невъзможно-го оставяше да седне, и чак тогава при изпънат гръбнак му извиваше врата. Вярваше се, че тази финална болка освобождава душата от връзката ѝ с тялото и е напълно необходима за да може тя да продължи нататък. Именно звукът от това последно прекършване на коститие на врата, от "строшаването" на живота в тялото се наричаше туат на езика ни, и от там идваше и името Туатауан-туат-та(което означаваше през)-ан(нагоре) или в превод-тези които чрез туат-ът се издигат нагоре. Това бе и най-честата причина за смърт при нас. С изключение на хавите, които умираха от жажда в пустощта всички бяха убивани чрез счупване на врата. Почти никой не достигаше до естествена смърт-толкова сухи станаха земите ни, че това стана невъзможно. А по-късно, с развитието на траурутите и утвърждаването на туатаранките, възникна "модификация" на този ритуал. След падането на победения най-силната измежду жените влизаше в свещенното пространство оградено от каула и тя изправяше победения на колене, счупваше врата му и така отнемаше живота му. Но тя не го правеше по случаен начин-тя напасваше главата му така, че вратът му да застане точно пред матката ѝ и тогава го счупваше. Значението на този ритуал беше, че при освобождаването си духът на победения не просто се извисява, а става достоен да бъде приет за прераждане от най-силната измежду жените-един вид от най-достойната майка. Така този дух може да почива в мир и да е готов за следващия си живот. Смърт с достойнство. Това бе и крайната цел на всеки Туатауан-просто да оцелее колкото се може по-дълго въпреки сушата и пустощта, да остави възможно най-много деца след себе си и да си отиде с достойнство от нашия изпълнен с мъка свят. И поколения наред Туатауани успяваха да го направят.

 

[Гласът на истината]

Скоро след въвеждането на траурутната "система", и особено след като момчетата започнаха да напускат родните си траурурти за да няма кръвосмешения, стана почти невъзможно възникването на нещо различно от траурут по земите ни. След като и последните групи доминирани от най-силните мъже бяха победени по целите земи на Туатауан (това съвпадаше с възникването на името ни) се разпространиха само траурути. И когато те станаха кръвно свързани едни с други поради движението на момчетата от траурут в траурут стана напълно невъзможно нито да се върнем към групите доминирани от най-силните мъже, нито към най-старата система от няколко двойки образуващи една група. Просто климата и новата реалност на траурутната система го изискваха. Ако някой се опитваше да въведе нещо различно от траурут по земите ни веднага околните траурути се обединяваха и го смазваха. Това бе и начина да се поддържа "системата" въпреки честия натиск (особено в началото) на по-силни мъже или пък страхът на по-слаби жени да задържат старите "системи". Всеки път когато туатаранките чувстваха, че позицията им е застрашена те бягаха от траурута си, отиваха при съседен и убеждаваха местната най-силна туатаранка да вдигне целия си траурут, да потърси помощ от още туатаранки от още траурути и да нападне "отклонението". Така се поддържаше траурутната "система"-от гнева и страхът на туатаранките. И така те успяха да я задържат в продължение на много поколения.

В началото оръжията, които използвахме за да победим групите доминирани от най-силните мъже, бяха предимно копия със заострен връх от камък, каменни брадви и други каменни хладни оръжия, които използвахме за да убием опонентите си. Но след като се "отървахме" от тях, траурутната система се закрепи, каулите станаха основен начин за решаване на спорове помежду ни и основните ни врагове се оказаха други Туатауани от други траурути постепенно се отказахме от използването на каквито и да е остриета в бой. Както казах по-рано на смъртта от кръвоизлив се гледаше като на позорен начин да убиеш някого и остриетата се използваха само за лов. След като основните ни противници станаха други Туатауани от други траурути никой не искаше да си навлече гнева на околните траурути като нападне и убие конкуриращ се траурут с помощта на хладни оръжия. Тогава този траурут рискуваше неговите собствени членове да започнат да бъдат преследвани от още повече траурути, които също да се въоръжат с хладни оръжия. И така в битките между траурутите за най-добрите водоизточници постепенно се наложиха бухалките, за които говорих по-рано. Чрез тяхна помощ битките между траурутите станаха не по-малко ритуални от битките вътре в тях се стигна до установяването на цял "кодекс на честта" за провеждането им.

Според този "кодекс на честта" за битките между траурутите когато определен водоизточник пресъхнеше напълно траурута имаше право да предизвика друг траурут за неговия. И другия траурут трябваше да може да защити правото си да го владее със сила. В самото начало битките между траурутите се водеха с каквито се намерят средства, включително хладни оръжия, но след укрепването на траурутната система единствените позволени оръжия станаха дървените бухалки, които се използваха за битки помежду ни. Само те бяха позволени, иначе траурута нарушител рискуваше гнева на всички околни траурути. Та, битките се водеха от катовете на двата траурута които се изправяха един срещу друг въоръжени само с бухалките си и образуваха бойна "линия", която се сблъскваше с тази на противника и двете линии се биеха докато едната поддаде. Туатаранките също се биеха. Но те се включваха тогава когато линията на ката започнеше да поддава. В такъв случай всички се включваха в боя, дори децата, и държаха линията си с всички средства. Съответно другия траурут правеше същото и битката се превръщаше в жестоко меле, при което всяка страна се опитваше да пробие както може. Тези битки често бяха до смърт и загубилите се избиваха до последния човек. Това обаче не се нравеше на всички, и особено на хавите, които още от този ранен етап на историята ни защитаваха тезата, че Туатауан трябва да е нещо повече от отделните траурути и ние би трябвало да си поделяме храната и водата, а не да се бием като животни за тях. Поради тази причина те подминаваха и не гледаха с добро око на траурути, които напълно унищожаваха съперниците си. На такива траурути започна да им излиза лошо име и хавите се опитваха да спрат потока от момчета към тях, да обърнат туатаранките на съседните траурути срещу тях и, ако бе възможно, да ги принудят да се бият с тях така, че с тези траурути да се случи същото като това, което те са причинили. Постепенно се оформи една съвсем друга идея за това как траурутите да се съревновават помежду си. Първо, най-силните мъже в ката предложиха когато има конфликти между траурутите те да ги решават чрез сблъсъци помежду им един на един-нека, казваха те, най-силните мъже от единия траурут да се изправят в честна битка, на каул, срещу най-силните мъже на другия траурут. Ето как можеше двубоите между траурутите да се превърнат в честни схватки и да няма нужда двете групи да се бият докато не остане нито един от тях. Но тази система така и така не можа да се наложи. Туатаранките и останалите по-слаби мъже от ката не искаха да позволят победите на друг траурут да прерастнат толкова лесно в пълна доминация над техния, макар и по-слаб, траурут. Поради тези причини пълният сблъсъск между траурутите стана неизбежен. Туатаранките искаха траурута, който спечели, да бъде определен само след честна битка след пълномащабен сблъсък между двата траурута. Те искаха всеки от членовете на траурутите от всяка страна да се бие за да може резултатът да зависи от общата им сила, а не поражението на само един, или дори няколко члена, били и те най-силните, да обрича всички на жадна смърт. И така се роди една "тактитка", която се задържа измежду нас за много дълго време. Мъжете, тоест катът, се групираха с най-силните си членове по десния фланг на бойната линия, която посрещаше войните на другия траурут. Жените, включително най-силната туатаранка, заставаха по левия фланг, а най-слабите измежду и мъжете, и жените, както и ако имаше младежи и девойки още не стигнали разцвета на силите си, оставаха в центъра. Другия траурут позиционираше своите членове по идентичен начин. Тогава двата траурута се сблъскваха един с друг. Битката продължаваше докато една от най-силните туатаранки на който и да е било от траурутите не паднеше в боя. Тогава най-силната туатаранка на спечелилия траурут се обявяваше за победителка и над двата траурута и печелеше правото да командва оцелелите както тя реши. По този начин "отборът" ставаше зависим от възможността най-силните измежду туатаранките да се защитават и от способността им да издържат на атаките на ката на противниковия траурут. Но тъй като туатаранките бяха де факто лидерките на траурутите тази "система" се считаше за напълно справедлива, защото изправяше лидер срещу лидер, но и заедно с това тестваше силата на целия траурут като едно цяло. Този фланг, който се огънеше или съответно пробиеше първи, определяше и победителя. Така едновременно лидерките плащаха с живота си за решенията си, но и победата в битката зависеше от способността на траурута да действа като единно цяло.

На хавите обаче сблъсъците траурут с траурут не се харесваха под каквато и да е форма и те наставляваха мадите момчета, които минаваха през тях, че някой ден трябва да дойде моментът когато сблъсъците на траурутите един с друг трябва да престанат и Туатауан трябва да се научат да живеят като едно цяло. Благодарение на тяхната философия и влияние из траурутите се появи идеята спечелилия по честен начин битка по описания по-горе начин траурут да не избива загубилия до последния човек, а да се организират двубои в рамките на каулове, които да определят колко са силни членовете му и те да бъдат присъединени към спечелилия траурут. Съдбата на загубилите оставаше сурова, но поне имаше някакъв шанс членовете му да оцелеят. Или поне по-силните от тях. Това беше достатъчно за хавите, но не можа да спре туатаранките да продължават да искат пълномащабни битки между траурутите за да определят кой от двата траурута има правото да е в позицията на победител и да решава кои от членовете на загубилия траурут да приеме и кои да обрече на смърт. С появата на ган Туатауаните, тоест онези от нас, които придобиха по-"специални" способностти и с увеличаването на количеството на "провиделите" тази система започна да се променя и ган Туатауан туатаранки започнаха да решават кой ще живее и кой ще умре не по резултатите от битките в каула, а по лична преценка, или защото такава информация получаваха свише. Постепенно битките между траурутите заглъхнаха и ганите оставиха на техните способностти да ги водят при избора си на оцелели и обречени на смърт от различните траурути, които се сблъскваха. Общата победа или загуба изгуби значението си и това силно намали преките битки между траурутите. Останаха само победите в каулове, които да имат някакво значение за оцеляването на индивидите. И така постепенно се оформи нова система която почиташе Туатауан като единно цяло, а не поставяше просперитета на отделните траурути за сметка на други на първо място. Ако някоя туатаранка имаше проблеми с новата реалност, то тя биваше предизвикана на каул от някой ган и с това се приключваше с нея. И така успяхме да се обединим като единно цяло след хилядолетия прекарани в битки едни с други из пустощта на Традарака.

 

[Гласът на истината]

С навлизането на медта и нейните сплави обаче оръжията и бойните ни тактики трябваше да претърпят промяна. Докато преди дървената бухалка беше основното оръжие предпочитано от болшинството траурути след въвеждането на медта и сплавите ѝ стана възможно производството на далеч по-твърди и устойчиви бухалки. Отливането им стана един от стожерите на траурутната "система" и бе една от причините (заедно с нуждата от мед за инструменти за копаене за вода) за изведнъж появилия се "глад" за мед от страна на траурутите и нуждата от разширяване на "търговските мрежи" по нашите земи за да могат всички траурути да получат достъп до ценния метал. С течение на времето това и стана. Обмяната на каквито и да е било стоки, но най-вече на храни и платове, за мед силно се разви по земите ни и се появиха траурути, които буквално живееха от копаенето ѝ, особено в планинските райони на Кхафтата. Там имаше вода и руда в изобилие, но храна и материали за огрев почти липсваха, поради което и тези траурути бяха принудени да отделят съществено време и енергия на преноса им от равнините и на "изтъргуването" на готовата мед и други метали за тях.

Също така се "възроди" старият спор дали бухалката или тоягата е по-доброто оръжие за битките помежду ни. Както обясних по-рано и двете страни имаха своите привърженици и опоненти, но по времето на първите траурурти бухалките спечелиха, защото позволяваха по-масивни и силни удари и бяха по-компактни. Но с откритието на медта въпросът кое е по-доброто средство за бой се възроди и този път тоягата изглеждаше като съвсем логична възможност, защото отливането на метали позволяваше направата на дълги, но тънки метални пръти, които въпреки това тежаха достатъчно за да нанесат фатален удар или да счупят кост. Металните бухалки също можеха да са много по-компактни, но по-опасни, от дървените и въпреки това да тежат колкото тях. Така новоразпаления спор дали да използване метални бухалки или тояги отново бе подет и различни траурурти имаха различни решения на "проблема". Известно време можеше да се открие цялото разнообразие от бухалки и тояги, които човек може да си представи, като различните траурурти "експериментираха" върху различни конструкции. Тогава се появи ново решение на проблема, което завинаги реши спора между бухалката и тоягата. Бе измислена интересна идея. Вместо традиционна бухалка или тояга някой се досети, че може да има комбинация между двете. Тя представляваше оръжие, което е основано на прав, но тънък, метален прът имащ формата на тояга, но със задебеления откъм двата края приличащи на бухалки. Така краищата се използваха за нанасяне на удари докато централната част служеше подобно на тояга. Това оръжие бе наречено б'уатат и стана основното ни оръжие. Кух и заострен откъм краишата и често включващ камъни около които е изляна медта б'уататът се превърна в основно оръжие и верен спътник на всеки Туатауан. Това бе и последната "модификация" на тактиките ни за водене на битки помежду ни. Сега вече всеки си имаше свой собствен б'уатат, който беше с него през почти цялото време въпреки значителното си тегло (един б'уатат тежеше между една четвърт и енда трета от теглото на собственика му), и който се използваше всеки път когато някой от нас бе предизвикан на каул. Б'уататите обикновенно бяха с височина до раменете на притежателя им, но можеха и да бъдат по издължени като дължината им достигаше приблизително ръста му. Тежки и твърди те насяха много по-страшни удари от дървените бухалки и лесно ги замениха напълно. Така всеки от нас бе въоръжен с б'уатат, който сам си изливаше когато ставаше на години, които му позволяваха да бъде пълноправен член на труарут (обикновенно това означаваше достигането на полова зрелост) и най-често оставаше с това оръжие през целия си живот като дори мъртвите се погребваха с б'уататите си. Б'уататът стана неразривна част от "инвентарът" на всеки Туатауан и носенето му бе задължително. Дори хавите, които много рядко престъпваха границите на кауловете, носеха б'уатати и всеки от нас се учеше как да се бие с тяхна помощ още от най-ранна детска възраст.

Така, с откритието на б'уататите, окончателно се оформи образа ни и нашите бит и култура бяха завършени. Биехме се на каулове за да решим споровете помежду си. Винаги носехме оръжията си и във всеки траурут имаше ред кой какво заслужава на базата на качествата, които е проявил в битка. Оформени по този начин ние бяхме готови да се справим и с най-страшните суши и да се изправим срещу всеки дръзнал да прекрачи прага на земите ни или да си позволи да прави промени в обичаите ни. Или поне така си мислихме....